Грубо в мозъка

4

Говореше се за война.

Думата се споменаваше често в разговорите на големите (дори и на пет-шестгодишните деца) и най-вече на възрастните. Изглежда, че нещо ставаше, тъй като думата не звучеше по предишному: произнасяха я както с устните, така и с очите. Големите, осем-девет-десетгодишните, повтаряха каквото бяха чули да казват родителите им или казаното и видяното по телевизията. В тогавашния свят онези, които имаха приемници ОПС, се брояха на пръсти. Едва ли знаеха за тях. Имаше предимно стари академични апарати с цветни екрани и катодни лампи, та дори и черно-бели. С идването на 2026 година Серж започваше шестата си година.

Спомняше си обаче, че хората говореха колкото за войната, толкова и за Европейската конфедерация. Свързваха ги и ги противопоставяха.

— Татко, какво е това Европейска конфедерация?

И ако татко не беше в лошо настроение, има охота и достатъчно червено вино в жилите си, започваше:

— Сине, това е нещо дяволски добре измислено! Тоя съюз ни обединява с куп страни, получава се страшно як блок и по-добре да си нямаш с него работа.

Звучеше много утешително, особено след като цял ден си слушал глупостите на няколкото хлапета от тайфата, които искаха да минат за всезнайковци и за престиж се впускаха в какви ли не гибелни пророкувания. Ако дядо се случеше вкъщи, поклащаше глава и отсичаше:

— Нищо подобно! Ама че си наивен! Ако се случи нещо лошо, другите блокове официално няма да си помръднат и малкия пръст, само ще чакат да приберат каквото остане накрая.

Серж решително не проумяваше нищо.

— Я не бери грижа толкова. Дядо ти май не е с всичкия си.

Всеки път, щом дядо му вземаше думата, го изслушваха, а после го коряха, че не бил с всичкия си. Татко се дразнеше и излизаше. А мама казваше: „Пак успяхте да го ядосате.“ Серж се измъкваше лекичко и отиваше при другарите си или заставаше пред телевизията.

Даваха равнината. Най-старите хора като дядо още помнеха времето, когато на нейно място е имало планина. Бяха я виждали с очите си. Бяха участвали в голямото подравняване. Когато говореха за това, ставаха сериозни, очите им не изразяваха нищо, само съжаление. Съжалението, че са постъпили така, и мъката, че не са могли другояче. Или това, или смъртта. Дори изборът им бе измама. Сделка с глупци. Мнозина вече ги нямаше, за да разкажат. Измряха. Измряха от злополуки в гигантските открити мини, от радиацията, от причинените от нея болести — ракови заболявания, обгаряния, кожни болести. Разядени от всичко това.

И то за какво, за нищо, единствено заради работата. Заради мините, дето са давали всякога само оскъдна руда и подир двайсетина години ги изоставиха, както и безплодните хълмове, флотационните басейни и утайниците, съоръженията за първична обработка.

За всичко това по телевизията не казваха нищо. Ала старците, и дядо, и татко, и другите, разказваха. А на двеста километра наоколо може и нищо да не знаеха, нищо от това да не ги тревожеше. Впрочем на двеста километра оттук се намираха градовете. Градът. (Всички те си приличаха, разрастваха се, предградията им се сливаха едни с други чрез множеството улици, съединени като невронните връзки на огромен мозък.)

— Ето виж, мойто момче, планината беше там, там и там. Е, не е била като Монблан или американското Колорадо. Дума да не става. Казваха им Върховете, ей там, на онова място, достигаха 1200 метра. Заоблени планини, покрити с гори, радваха окото. Лете, пролет и есен всичко зеленееше, отвсякъде грееха какви ли не цветове. Пък и дивеч имаше, знаеш. Сръндаци, зайци, глигани. А ей тука беше истинска долина.

И дядото обясняваше какво е това „долина“. Серж кокореше очи, седнал на най-долното стъпало на общежитието. Дядото седеше на най-горното и свиваше цигара от миризлива трева: казваха, че била цяр срещу рака на белите дробове… Серж гледаше как вдървените пръсти увиваха хартийката около зеленикавата смес. Старецът запалваше цигарата си, дръпваше няколко пъти от нея с притворени очи, сетне я оставяше да загасне и пак я запалваше — и пак, и пак. Разказваше за някогашната долина, разказваше за борбата на онези, които бяха дръзнали да се опълчат срещу добиването на урана.

— Използвахме всички законни средства. Този край беше обявен за защитена зона. Имаше даже министерство за защита на околната среда или нещо подобно, всъщност някакви екологически групировки. За тукашните хора решението за добив на уран беше равносилно на обявяване на война. Ето защо протакаха срока, колкото можеха. Знаеш ли, навремето повечето хора все още твърдо вярваха в благата от технологичния подем и в решаващата роля на индустриалните икономически интереси. Беше времето на големите манипулации с общественото мнение, направлявано от печалбата и парите, от свещениците на икономиката, на политиканстващата политика, от цялата тази помия. А хората се водеха послушно, подгонени от страха от енергийната зависимост. Могъщи гангстери крещяха: „Петролът е застрашен!“ и „Да живее ядрената енергия!“

Той продължаваше в същия дух, горещеше се, докато видеше, че на Серж вече не му е интересно. Тогава се връщаше към историята с мините от тази част на източното предградие — Вогези/Юра.

— Накрая повечето местни хора отстъпиха. Аз също. Трябваше да се работи, а имаше само това и нищо друго. Свършено бе с равнината. Вече не ни интересуваше. Или трябваше да я населим и разработим, или да мрем. Сега е по-зле от всякога… наистина загубена работа. А по онова време най-буйните се опълчиха, грабнаха пушките и хайде в планината. Бяха предупредили, че ще го направят, и удържаха думата си. Водачи им бяха трима дървари, дори един писател бе застанал в редиците им — от старата школа, дето разказват разни истории в печатните книги, беше родом оттук. Отначало се нахвърлиха на инвентара, ама бяха много изолирани и населението остана със скръстени ръце. Тукашните хора винаги са били овце, а не вълци. То им е останало от историята и от всичко, което им се е струпало на главата открай време, пък и от наивност. С две думи, нашите шумкари докараха на обектите снаряди и повредиха инвентара на инженерите, а когато им изпратиха части от Корпуса за сигурност, те стреляха по ченгетата. Работата опря до армията, до газовете, до напалма. Всички останаха по местата си. Знаели са как ще свършат, ама устояха докрай.

Дядото подръпваше от загасналата си цигара.

— А ние подкарахме скреперите. Подравнявахме планината, а пушките бяха опрени о гърбовете ни. Цели двайсет години. За тоя дето духа. Стигнахме дотам, да купуваме руда от Америка и да ходим да я търсим из Африка, уж помагаме на развиващите се страни. Забравяме ада на земята и се обръщаме към вярата, потопяваме се в духовното.

Дядото палеше цигарата си отново.

— Едно ще ти река аз, мойто момче. Гледай да не се замесваш в тоя цирк. Където и да идеш, навред ще намериш все тоя град, най-съвършената досегашна организация, в помощ на всеки нуждаещ се гражданин. Голямо постижение. Най-доброто, което можело да се направи. Сега пък взеха да използват едни телевизори, дето им влизат в главите, та по-хубаво да проумеят как техният свят се бил устремил към съвършенство. Може и да е тъй, знам ли. Това, което знам, е, че за нас, дето сме тука, не казват почти нищо, а пък и ние сме част от тоя свят, нали? Това, което знам, е, че ни казват: в Африка е също като тука; и разни други неща. Ама аз никога не съм ходил там да видя. Туй да го запомниш от мене. Ще ти разправят, че планетата щяла да се запази от хаоса, като се обърне към духовното, че спасението на човека увенчавало неговото желание да върши добро. Няма да ти говорят за места като тукашното, дето ни оставят да си мрем, защото вече не им служим за нищо — а пък не искаме и да си заминем.

— А защо да не заминем бе, дядо?

— Къде? В техните градове? Да идем да се строяваме в редици, та да ни показват по картичките си? В техните болници? Като пораснеш, прави каквото си щеш, момчето ми. Впрочем могат и да те принудят да заминеш — стига да решат да обявят това място за опасно (ще измислят нещо, за да не ги обвинят, че не са го сторили по-рано). Ама ти да не им вярваш. Гледай хубаво къде стъпваш. А аз ще си пукна тука. Тука ми е гробът и аз съм си го изкопал.

Дядо подръпваше от загасналата си цигара.

Пейзажът беше от червена и черна пръст, от белезникава скала с огромни белези, останали от киселинните пръски. Сред тия заливи и полусринати могили като лунен или марсиански декор бясно профучаваха моторизирани полицейски части. По пръснатите наоколо хълмове растяха храсти, не по-високи от човешки бой, и папрати. Високите дървета бяха изсъхнали и приличаха на гниещи кръстове.

Хлапетата играеха в изоставените кариери, до крак изтребили своите миньори за тия двадесет години. Зейналата паст на онези, в които още се работеше, продължаваше да взема нови жертви. На шестия си рожден ден Серж за малко не загина при едно срутване. Дечурлигата търчаха и скачаха, повтаряха точно онова, което бяха видели по телевизията, като си измисляха приключения между старите разнебитени навеси, туловищата на изоставените скрепери, нашарени от ръждата със същите цветове като почвата. Сред останките от инсталациите за първична обработка им се привиждаха крепости.

Казваха: войната.

Казваха: Европейската конфедерация.

Казваха: ние ще бъдем най-силните и няма да рискуваме нищо.

Казваха: да бъдем зорки и единни като една страна и една сила.

Казваха: някой ден ще трябва да си тръгнем оттук.

Оскъдните лишеи, прераснали между камъните, дращеха кожата на коленете му. Имаше дни, когато Серж изпадаше в треска, трепереше, покриваше се с пъпки. „Как да се храним правилно с тая проклета временна пенсия?“ — казваше тате. И повтаряше същото пред пътуващия лекар, обвиняващо сочейки с пръст мехурите от копривна треска по мършавите хълбоци на Серж.

Лекарят, грамаден, червендалест, с обръснат череп, му отвръщаше всеки път с миролюбив тон:

— Защо не идете със семейството си в града, господин Монтра?

И предписваше някаква помада. А неведнъж измъкваше от бялата си брезентова чанта нужната тубичка и я слагаше на масата.

— В града ли? И какво ще търся в града? Да мра от глад, а? И да давам половината от тая мизерна пенсия за наем?

— Ще си потърсите работа.

— Нямам квалификация. Нищо нямам. Много ги е грижа за нас. Бива ни само да копаем, ама вече и това не правим. Защо трябва да напускам тоя край, нали съм роден тук?

— Накрая тука ще осланете само вие, Монтра — казваше лекарят.

Съобщаваше това с тон на човек, който предсказва нещастие и знае, че е безсилен да го отклони. Говореше по навик.

— Тия, дето заминават, не знаят за къде са тръгнали — възразяваше му тате. — Баща ми ще умре скоро. Това ще стане тук.

Дядо поклащаше глава и гледаше лекаря право в очите.

Лекарят въздъхваше и питаше:

— Серж, а ти какъв искаш да станеш?

— Искам да съчинявам истории като един тукашен човек, който отдавна е умрял. Ама за телевизията.

— Много хубаво.

— Той е на шест години — казваше тате. — Сега се учи да чете. Хич не му говорете, че ще може да върши каквото си е наумил. Не е за нас тая работа. Не е за момчето на безработен миньор.

Лекарят свъсваше вежди и за няколко секунди ставаше много страшен, сетне лицето му се проясняваше.

— Вие нямате представа за тези неща, господин Монтра. Никога не сте виждали действителността зад тия развалини.

Тате беснееше, устата му се изкривяваше, погледът му ставаше зъл:

— А кой ги е направил тия развалини, както казвате вие? Да, питам ви аз, дето нищо не зная…

— Грешка на миналото, докато хората намерят разумно решение.

— Тук за нас миналото е вечно.

Те се припираха. Серж се чешеше. И разговорът свършваше все по един и същи начин, лекарят се усмихваше със съжаление, вдигаше рамене и си тръгваше. Мама отпушваше тубата с помада и мажеше кръста на Серж. Тате изпадаше в нервна криза и излизаше.

По телевизията даваха приключенията на Диф Билби. Ежедневен анимационен филм. Заглавие на предаването: „Не следвайте лошия пример на Диф Билби.“ Диф Билби бе едно непоносимо хлапе, вършеше само глупости и затова здравата го наказваха през последните тридесет секунди от предаването.

По могилите край кариерите децата от селото играеха на Диф Билби. Серж бе Билби. В началото — защото децата решиха така, понеже беше най-малък, а по-късно по свое желание. Даже някак си успяваше да спечели, хе-хе-хе, малка лична победа, къде с извъртане, къде подмолно — с опияняващото усещане на сила, колкото и нищожно да бе: дълбоко в тоя затънтен край, притиснат между кратери и могили, едно шест и половина годишно момченце дълбаеше проход, за да избяга. Това бе победата на злото, и то безнаказана. Порасне ли, каквото ще да казва тате, той ще измисля приключения за телевизията(а защо не за ОПС, средството да приемаш и направо да изживяваш в мозъка са видеопредаването — за това говорят толкова често, колкото и за войната, и то навсякъде, та чак и по „нормалната“, телевизия, плющят нанизи от лозунги, декламирани от засмени говорители и говорителки, видимо започнали да оглупяват: „Елате в Голямото семейство на ОПС! Бъдете с нас!“, „Живейте със самото събитие!“, „Поставете се в центъра на заобикалящия ви свят!“, „ОПС ви дава уникално и максимално възприемане на действителността!“ и т.н.). Той ще съчинява истории и така ще се разплати за всичко. Ще каже това, което други никога няма да посмеят да кажат. Ще стане автор на прочута серия, в която един друг Диф Билби ще победи!

Ще разкаже за шумкарите в планината, които не искаха да разравят земята им, да тровят водата им, да преорават горите им, да горят земята им със сярна киселина.

Скоро серията с Диф Билби свърши. Замести я друга драматизация, която показваше човекоподобни животни: в нея лошият бе вълк. А какво е това „вълк“? Прилича на тия мръсни подивели кучета, дето скитат къде ли не, обясняваше тате.

Имаше едно момиченце на име Мюгет. Родителите му държаха онова кафене с магазинчето в края на селото. Навремето, когато мините били още в експлоатация, заведението поддържали баба й и дядо й, ама умрели от някаква мръсна непозната болест. Мюгет все хитруваше, три дни ходеше на училище, два отсъстваше. Беше на четири години. Или на пет. Имаше огромни зелени очи, гнойни пъпки край устата и кървящи струпеи в носа. За един бонбон се търкулваше от могилката в калта или сваляше гащичките си и учудено гледаше как по-отворените момчета я гъделичкаха между краката. Или се събличаше гола. Един ден едно от големите момчета, дванайсетгодишно, каза, че щяло да й направи дете, жива кукла, и й подаде четири бонбона.

Съблече я и разкопча панталона си. Големият повали насила Мюгет, тя закрещя. Това продължи дълго, големият довърши забавлението си с бутилка от кола: Мюгет вече не крещеше, зяпачите не се смееха. От нея течеше кръв. Те се разотидоха, а тя все стоеше там. Големият ги накара да се закълнат, че няма да казват никому нищо, иначе ще им види сметката. Веднага набедиха един тип, който бе имал истории с малки момичета. Напразно крещеше той; че е невинен, бащата на Мюгет го повали още същата вечер с един пушечен изстрел — по-точно с четиринадесет, толкова съдържаше пълнителят на неговия праисторически „Уинчестър“ 30/30. След това онзи тип представляваше купчина кайма. Четири дни по-късно откриха дванайсетгодишното момче, обесено с кабел от велосипедна спирачка на една метална греда в разнебитения навес, където играеха. Беше се покатерил по една стълба на два метра от земята (или го бяха повдигнали горе). Примката почти бе прерязала врата му.

По-късно Серж щеше да разкаже за една банда момчета, забравени от света сред мъртвешкия пейзаж, и за едно четири-пет годишно момиченце, изнасилено за четири бонбона с една бутилка от кола, докато пукне като животинче. Щеше да разкаже за един тип, който крещеше през плач: „НЕ СЪМ АЗ! НЕ СЪМ АЗ!“, докато шестият куршум не му пръсна черепа, щеше да разкаже за едно обесено момче, с изкривен врат, с подут език като синкав мехур, изскочил от устата му, с боси и покрити с мръсотия крака.

Защото никой нямаше да разкаже за тези неща на телевизионните екрани. Съществуваха само Диф-Билбовци и зли вълци, които получаваха заслуженото.

Той щеше да говори за бащата на Мюгет, който отново взе пушката няколко месеца по-късно и уби жена си и накрая себе си. Разправяха, че дошли някакви момчета и му разказали истината за смъртта на Мюгет… Разправяха…

Веднъж, когато Серж бе на десет години, от полицията дойдоха да арестуват баща му. Прекалено дълго бил чакал за работа, а това не било законно. Мамел ги.

Дядо бе умрял.

Мама получи само една пенсия заради работата, която тате бе вършил много отдавна. Види се, не можеше да чакаш за работа и да получаваш парична помощ повече от две години. Май че тате доста ги е мамил. Натовариха го за града. На принудителна работа под надзор.

— Боже, ами сега какво ще правим? — безучастно се завайка мама.

Както бе предрекъл лекарят, селото опустяваше. Нямаше и три хиляди жители. Някакви съмнителни типове взеха да посещават мама. Доста време мина, докато Серж разбере и приеме, че тя бе намерила такъв изход за своите проблеми. Не й се разсърди.

По-късно щеше да разказва как мама…

Първоначална насока в образованието си получи в едно съседно село оттатък кратерите и могилите, село с чисти къщи и почти зелени поляни наоколо. Един доста приятен тип го изслушва цели часове. След това реши да го измъкне от клоаката му и да го настани в града, в едно семейно общежитие под опеката на държавата. Серж въобще не реагира. Още бе зашеметен от гледката на зелените поляни.