Грубо в мозъка

9

Същата вечер, докато Дидие Ларзан откарваше своя приятел Даниел Монклеман до дома му, преди новото трагично премеждие през нощта, та същата тази вечер Диф Билби изминаваше като сомнамбул разстоянието от дома на Летита до неговия магазин, поспирайки се често тук и там… от което действието на алкохола се поразсея. След като спусна желязната рулетка и залости вратата на магазина, той почти възвърна нормалното си състояние. Което ще рече, че се чувстваше жалък, до немай къде оклюмал, с мигрена и подут стомах и както всеки път засрамен заради излиянията си пред горката Летита. Той прекоси помещението, без да светне, изминавайки неизменното разстояние между рафтовете и гондолите, и се изкачи горе.

Ким чакаше в леглото си сред полумрака, бледа, слаба и неподвижна, вперила очи в една точка на височината на големия прозорец. Преди да излезе, след като се бе свестил, естествено, Диф бе освободил главата на младата жена от сенситометричните каски и тези за ЕЕГ, бе изключил датчиците и бе поставил всичко в ред. Тя седеше сковано както винаги. От време на време премигваше. Един призрак, който неизменно причиняваше шок за всеки не свикнал да го вижда. Ала Диф бе свикнал… Но го шокираше друго.

Една мисъл се стрелна в ума му, без обаче да го учуди: Ким и Летита бяха мършави и двете. Приликата бе очевидна, макар че Летита си имаше двайсетина кила отгоре. Нима заради това бе избрал за изповедница момичето сервитьорка. Заради нейното мълчание и отзивчивост, които го насърчаваха да повтаря и преповтаря историята с Ким, любовта си към Ким — не стига, дето всеки ден го правеше пред Ким чрез съобщителните уреди, без да знае дали тя го чува. Или поради необходимостта от един вид психическо пречистване, от здравословно разтоварване от време на време. Какво пък?

За Диф този анализ се стори приемлив, но маловажен… не му носеше никакво вътрешно облекчение. Залови се с обичайните действия.

Спусна щорите на огромните прозорци. Запали няколко лампи. Изпразни подлогата, пълна с гъста течност, оголи немощното тяло на Ким, за да й нахлузи чиста нощница — за нощта, за деня, за вечността… — сложи отново подлогата под несъществуващите й задни части, намаза с помада струпеите по хълбоците й. Приготви вечерната каша, разтвори стиснатите зъби на Ким, вкара стомашната сонда, напъха я колкото бе нужно и взе да сипва по малко от кашата. Безцветните очи на Ким го „гледаха“. Издърпа сондата, изми я, прибра я отново.

Клепките на Ким запримигаха учестено. Това се случваше често и можеше да настъпи по всяко време, най-вече след поемането на храна. Диф неведнъж се бе опитвал да си обясни това явление: напрежението на орбиталните мускули бе проява на фазата REM3, но сенситометричната карта на разстроените мозъчни дейности не бележеше никаква видима разлика. Той почака да се успокои ритъмът на премигването, сетне инжектира серотонин–5 НТР и проследи постепенното затормозване на активиращата ретикуларна формация (АРФ), след което бе поставил в основата, на тила съответния датчик АРФ. Настъпваше изкуствен сън. Но ако се наблюдаваше затормозването на АРФ, дори и тогава не се забелязваше никаква промяна в огнения вихър, който вилнееше на сенситометричния екран.

Диф дори не си даваше вече труда да включва този екран.

Когато видя, че е настъпил нормален физиологичен сън, Диф изключи серотониновия активатор, както и свързаната с него сонда АРФ.

Свали леглото в хоризонтално положение, сякаш това можеше да има значение за Ким, и се оттегли.

Повъртя се безцелно из стаята. Накрая реши да се нахрани: някаква яхния, стоплена за минута в микровълновата фурна (която не работеше добре). Излапа три лъжици, преди да започне да му се гади — повече от вида на ястието, отколкото от вкуса му. Пийна вода.

Образите от мозъчния шок, който го бе смазал при последния му опит за визуализация, бяха оставили дълбоки следи в съзнанието му. Но бяха загубили силата на първичния удар, бяха само бледо, много бледо подобие. Дори не можеха да се нарекат образи. А по-скоро усещания.

Видеофонът иззвъня: забравил бе да го включи към пощенската мрежа. Диф се обади. Някакъв тип със странен акцент, остър като носа му, поиска видеокасета за някаква церемония по случай годишнината от пускането на неизвестната бомба над Израел… Отначало Диф помисли, че тоя тип се шегува. Ала не. Значи ужасът не кипеше само в главата на Ким, ужасът — това бе и този тип, тръгнал да дири касета за годишнината (или възпоминанието?) на един апокалиптичен ден. И какво щеше да прави с нея? Да си я гледа на някой стар магнетоскоп, включен към академичен телевизор… Сигурно. И да преживява отново онзи миг.

Замаян от поръчката и вълната полупротивни-полуразмирни мисли, които тя породи, Диф нарочно замълча, преди да прати за зелен хайвер този индивид: той не се занимавал с такъв вид стока, бил се специализирал в културни старини от края на миналия век (разбира се, по официалния календар).

Той включи видеофона си към пощата. Качи се отново горе. Легна, без да си свали дрехите, и много дълго не можа да заспи. После го налетяха кошмари.