Грубо в мозъка

13

Честна дума: още щом двамата бутнаха вратата, Диф си помисли, че не са обикновени клиенти. И се пренесе тутакси седем-осем години назад, когато инстинктивно можеше да познае полицаите, контрольорите, всевъзможните надзиратели; по онова време той все си намираше повод за тревога, а ако го нямаше, неговото постоянно психическо състояние пришпорваше въображението му. Ала сега?

Шест-седем „нормални“ клиенти се мотаеха из магазина с надеждата да попаднат на находка. Новодошлите мълчаливо обходиха рафтовете, без да обръщат внимание на Диф, който чакаше, седнал зад масичката в дъното на магазина, до стълбището. Не минаха и две минути и двамата застанаха пред него. По нищо не личеше, че са държавни служители. Диф обаче не се лъжеше.

Поздравиха го с усмивка. Единият обяви:

— Служба за техническа изправност на предаванията ДДОК. Господин Диф Билби, бихме желали да разговаряме с вас, ако нямате нищо против.

„Ако нямате нищо против“ би могло също да значи „нямате избор“…

— Шегувате ли се? — каза Диф. — Нямам никакви проблеми, а моят приемник ОПС е открай време в едно чекмедже.

— Не се шегуваме — увери го същият тип. — Много е важно, господин Билби. Повярвайте.

Диф не бе в кой знае колко добро настроение. Беше се събудил леко махмурлия от снощните злополучни чаши алкохол, а в ума му още блуждаеха ужасяващите образи от главата на Ким, после изми съдовете от цялата седмица, но настроението му не се подобри, после надойдоха досадни клиенти, а от това слънце навън му се прииска да бъде другаде — в едно селско „другаде“, което навярно не съществуваше…

— Вижте какво, имам клиенти, които…

— Ще трябва да им обясните, че магазинът няма да работи, господин Билби. — Любезна усмивка. — Не се безпокойте, възможно е да не сте извършили нищо нередно, но се налага да поговорим сериозно.

„… възможно е да не сте извършили нищо нередно…“

Другият инспектор добави:

— Възможно е, без да знаете, да сте причинили някои неприятности…

— На ДДОК?

— И на други хора…

Първата реакция на Диф бе: „Тези какви ги дрънкат?“, а после: „Хубаво. Ето че съм причинил катастрофата на века.“

— Дайте ми пет минути.

Само за три минути успя да отпрати клиентите и заключи вратата.

— Та какво е моето престъпление? — запита той.

Двамата мъже се спогледаха и тревогата на Диф леко нарасна: почувства, че е употребил точната дума… или по-скоро думата, която никога не би трябвало да произнесе:

— Може ли да видим вашата приятелка, госпожа Ким Сиова? — попита мъжът, който говореше повече и който имаше тик — щом кажеше три думи, си почесваше носа.

Диф им посочи стълбата. Те се качиха и той ги последва. Впериха поглед в лежащата Ким, която дишаше тихо, с отворени очи и втренчен поглед. После тихомълком прегледаха уредите, разположени край леглото. Явно бяха техници, не поискаха никакво обяснение. Диф чакаше. Типът, който си почесваше носа, се обърна към него; Диф забеляза, че бе малко объркан от току-що видяното и се мъчеше да го прикрие. Във всеки случай не долови никаква агресивност в гласа на този човек, когато наруши мълчанието:

— Ние бързаме, господин Билби. Знаем вашето досие, беше ни предадено от фирмата „Том-Фил“. Преди всичко позволете ни да изразим съчувствие заради положението, в което сте.

— Ако някой тук е за оплакване…

— Да, разбира се, простете ми… Използвали ли сте тези терапевтични апарати днес?

— Не, обикновено го правя късно следобед.

— Освен вчера. Лечебните процедури на госпожа Сиова са били извършени, струва ми се, по-рано. Ако не се лъжа, известно време след като са минали агентите от застрахователната служба.

— То… точно така.

— Не се занимавайте с това днес, господин Билби. Ще ви предложа да ме последвате в управлението на ДДОК. Завеждащият службите по техническата изправност на предаванията Адам Стомб ви очаква.

— Господи, но какво съм сторил?

— Повтарям, много неща, без да знаете, много неща, господин Билби. И дори сте убили човек.

— Какво?

— Нека това не ви тревожи, не се страхувайте. Става дума за нещо много сложно… Всичко ще ви бъде обяснено в нашите кантори от Адам Стомб. Преди това бъдете добър да потвърдите нещо, което ни бе съобщено от „Том-Фил“…

Диф се улови, че и той почесва носа си. Измъкна носна кърпичка от джоба си и си изтри лицето.

— В „Том-Фил“, т.е. в докладите от застрахователната служба, се твърди, че сте опитвали многократно да установите пряк контакт чрез система за обратна биокомуникация с… болната. Че сте искали самият вие да изпитате мозъчната буря, която парализира госпожа Сиова. Истина ли е? — Диф кимна.

— Правили ли сте подобен опит вчера? — Диф отново кимна.

Човекът леко пребледня и поклати глава, като че ли очакваше този отговор.

— Непременно трябва да ни последвате, господин Билби: Ако госпожа Сиова има нужда от по-специални грижи, преди да тръгнем…

— Не — каза Диф. — Моето отсъствие…

— Ако се забавите по-дълго от предвиденото, ще изпратим някой да се погрижи за нея евентуално. Вашата помощ ни е много необходима, господин Билби. Може би желаете да се приготвите…

— Готов съм.

Типът се почеса по носа, изгледа Диф, смачканите му дрехи, опънатото над възглавничките тлъстина старо кадифено сако, нагънатия му панталон, босите му крака, кирливи и потни, подпетените обувки.

— Добре — каза той.

След като типът, когото го сърбеше носа, го увери, че скоро ще му бъдат дадени всички очаквани разяснения, не си размениха нито едно изречение, докато пътуваха в колата. Беше много горещо, въпреки че от спуснатите стъкла ставаше течение. Движеха се по улици, определени главно за автобуси с електронно-програмирани маршрути, после по пътни артерии, задръстени от частни коли. Едва след четиридесет и пет минути спряха на паркинга на ДДОК.

Секундите, докато асансьорът се изкачваше, бяха по-мъчителни от всичко останало.

Прекосиха безшумни коридори, разминаваха се с хора, които поглеждаха пътьом към Диф с изненада, ала той така и не разбра дали погледите им означаваха, че тези хора знаеха онова, което единствен той не знаеше. Спряха пред една врата. Типът почеса носа си и каза пред вградения вътрешен микрофон:

— Сержантите Биф и Делмет, господин Стомб. Диф Билби е тук.

Вратата се отвори. Сержант Биф (или Делмет) подкани Диф да влезе, побутвайки го по лакътя. Вратата отново се затвори.

В голямата стая беше прохладно и приятно затъмнено. Към Диф се приближи един великан и му стисна енергично ръката.

— Адам Стомб, ръководител на службата за техническа изправност на предаванията на тази мрежа, господин Билби.

Представи двамата си сътрудници: един зловещ тип на име Керъл Донастър, от „Том-Фил“, и някой си Жан Гот, ръководител на художествените програми на ДДОК. Момъкът се ръкува дружески, имаше симпатична усмивка и приятна рижа глава. Диф си помисли, че ако за нещо му бъде нужен съдружник, това ще е Жан Гот.

Поканиха го да седне в едно кресло, предложиха му нещо за пиене и той си избра изстуден чай. Ръцете му трепереха. Потта непрекъснато се стичаше по гърба му и лепнеше в гънките на корема му. Цялата тая работа изглеждаше нереална. Диф се чувстваше важен — приемаха го доста вежливо — и едновременно виновен за някакво ужасно злодеяние.

— Отдъхнете си, господин Билби — рече Стомб, като се отпусна в едно кресло, което изстена под него. (Другите двама се приближиха, не останаха прави. На Диф му се стори, че неговият „съдружник“ успокоително му намигваше. Дали се лъжеше? Във всеки случай Жан Гот се усмихваше.) — Моля да ни извините, че постъпихме малко безцеремонно с вас, за…

— Моля! — прекъсна го сухо Билби. — Обяснете ми за какво съм тук. Почти ме обвиниха за смъртта на един мъж и бих искал…

— По-точно за смъртта на една жена — рече Стомб. — Добре, Билби, ще ви обясним.

Пропуснал бе „господин“, но звучеше по-скоро приятелски, отколкото властно.

И заобясняваха. Ту Стомб, ту Донастър, понякога и Гот. Разказаха за интерферираните образи, забелязани от няколко месеца по обичайните канали на ДДОК, за това, как отначало са били удивени, после разтревожени, за различните хипотези, отхвърляни една подир друга, за настъпилия смут.

Разказаха за вчерашния случай, за смъртта на някоя си Мюриъл Тодоба и за обстоятелствата, при които е станала, за съучастничеството между някакъв представител-продавач и един невротехник. Разказаха му и сценария на паразитните халюцинации, които са имали потърпевшите, изградени въз основа на техните неясни спомени.

И Диф Билби се вледени. От главата до петите.

— Невъзможно е! — изпъшка той.

— Реагирахме точно като вас, Билби, когато преди малко Донастър ни предаде вашето досие и случая с госпожа Сиова. Но трябва да приемем очевидните факти.

Керъл Донастър продължи:

— А ето какво е очевидно, господин Билби: всеки ден от пет години насам вие лекувате вашата приятелка, страдаща от нещо, което би могло да е едновременно синдром „locket-in“ и пълно обездвижване със загуба на говора, по липса на по-добро обяснение. Госпожа Сиова е от малцината оцелели сред жертвите на тези нещастни случаи от няколко години насам. Няма да хваля вашата огромна преданост, с която сте прилагали избраната от вас терапия и която благодарение на вашата особена компетентност сте разработили и непрестанно подобрявали с течение на времето. Всеки ден вие се мъчите да установите контакт с Ким Сиова, опитвате се да възвърнете индивидуалното й съзнание сред вихъра, който я владее психически, мъчите се да активизирате предимно онази част от паметта й, която ще й върне нейната самоличност, силата и средствата за нейното съхраняване и опазване. Вие сте опитали дори да почувствате това, което…

— За бога, всичко това го знам! — каза Диф.

— Извинете ме… Разбира се. Ето какво исках да кажа, господин Билби. С помощта на вашите контролни уреди, които са също и проводници на мозъчни импулси, вие сте станали жив предавател, който изпраща телепатични послания (точно това е думата, или поне най-подходящата, дори и да се посреща с усмивка и от доста време да принадлежи към речника на художествените измислици… дори и да виждат в нея как Бог приятелски намига на своите създания; забравят се предишните изследвания и хипотези на една сериозна наука, съвсем различна от днешната политико-религиозна бъркотия).

Ниският човек, който допреди миг се горещеше, поспря за малко и присви клепачи зад кръглите си очила. Думите, които бе току-що изрекъл и които влиятелният академизъм охотно би таксувал за „назадничава псевдонаучна ерес“, изглежда, не смущаваха особено Стомб или Гот. Още по-малко смущаваха Диф, който обузда нетърпението си, а човечецът му се стори по-симпатичен, отколкото мислеше…

— Вярващ ли сте, господин Билби? — попита Донастър. — Имате ли някаква вяра?

— Предполагам, че всички сведения, които притежавате за мене, доказват, че не съм.

— Разбира се. Но изпитанието, на което сте подложени от толкова време, би могло…

— … да ме доведе до пълно и окончателно отхвърляне на всяко сляпо доверие, което би трябвало да изпитваме към някакъв справедлив бог, проповядващ търпение, примирение, преклонение в добродетелите на нещастието, но ако го хванат в прегрешение… о, тогава, колкото и да е великодушен, си отмъщава за най-малката дързост!… Ако имах макар и зрънце религиозност, ако вярвах в някакъв всеразпореждащ бог, Ким би умряла! — Диф бе повишил глас.

— Съгласен съм с вас, господин Билби. Както и всички тук, мисля.

— Тогава да приключим с това. Вие споменахте за телепатия.

Донастър кимна решително. Повдигна очилата си на носа.

— Точно за това говорех. Вие сте станали жив предавател, който изпраща телепатични послания. Тоест образи, създадени от мисълта ви. Всички ние мислим с тези отражения на действителността в нас: мислим с образи. С думи-образи. А тези образи са резултат от деполяризираните и свръхполяризираните синаптични мозайки, индуцирани в различните възли на „мисловната мрежа“ при постъпването на сетивни сигнали — електрически вълни от нервните импулси с различна честота. Ето как нашият мозък е способен да извършва синтез на всички локални изменения, да ги свързва и подрежда логично и смислено и дори да ги създава чрез въображението — което е само едно преизграждане на образа, извършвано по синтетичен път благодарение на асоциативните зони на паметта. Образите, които вие създавате в мозъка си, като повтаряте неуморно миналото на Ким Сиова, са израз на вид дейност на вашата мисъл — във вашия случай контролираните честоти алфа и тета. Вие съставяте точни образи, като активизирате определена зона от мозъка си, същата, която се мъчите да събудите у вашата приятелка при сенситометричен контрол, ЕЕГ и допълнителната помощ на релето за обратна биокомуникация. Така ли е?

— Така е, струва ми се.

— Най-голямото доказателство за това е, че когато и двамата се намирате приблизително на същата честота, се извършва повече или по-малко телепатичен обмен: вие възприемате бурята в мозъка на Ким Сиова. Но, както ви казах, вие сте и жив предавател. Вие предавате не само за вашата пациентка. Вие предавате въобще. Предавате на продуктивни вълни, с дължина, близка до използваната от някой телезрител в ОПС за визуализиране на излъчвано предаване. Вашата способност за телепатичен автоматизъм е насочвана и максимално засилена благодарение на принципа на обратната биокомуникация. Изпращаните образи използват за своето отразяване преплетената мрежа от вълни ОПС и церебралните механизми на някой мозъчен приемник. Тези мозъчни дейности произвеждат електрически вълни с по-голяма или по-малка амплитуда (особено силна във вашия случай) и могат да бъдат предавани посредством електромагнитните полета, предизвикани от мрежите ОПС. Така че вашата телепатична способност изгражда доста свързани послания със съвършено „самоопределена“ композиция от алфа/тета и те се наслагват на специфичната за предавателите ДДОК дължина на вълната. Ето защо и как историята на Ким Сиова, която вие повтаряте всеки ден, отчасти е била приета от телезрителите в ОПС, независимо дали приемникът им е работел или не: били сте много мощен предавател и отличното автопрограмиране на някои лица… Донастър замълча. Последва тягостна тишина. Диф не знаеше какво да каже, какво да направи.

— Това са фактите — каза Стомб. — Без да си давате сметка, сте играли ролята на самоволен създател. Не сте имали нужда от предварителен запис, който после да се усилва и да се пуска по нашите канали. Самият вие сте били и усилвател, а вашите предавания попадат от само себе си на нашите канали. Така мислим ние.

— А… мъртвата жена?

— Много просто — каза Стомб. — Вие самият, когато се мъчите да се свържете пряко с вашата приятелка, винаги го правите предпазливо. Предвиждате опасност от тежък шок, вашата защитна система е готова да ви предпази, в състояние е да издържи при някои схеми. Вчера, когато се е случило това, вие сте били приемател, следователно преобразувател, но и реле. Засегнали сте нормално включени, значи защитени лица, за които приемането е било само паразитно. Тук не става дума за тази жена, която е използвала непригоден приемник и той е хванал изневиделица емисията без предварителна подготовка. Така е. Вас това не ви засяга. Не ви засяга морално. Обаче вие поставяте пред нас тежка задача… Що за смахната история? Слисан до немай къде, Диф чувстваше, че го напушва смях, несъмнено като реакция на всичко това.

— Вие се смеете? — попита Стомб. Диф изгълта остатъка от студения чай.

— Извинете ме… От нерви е, предполагам. Боже господи, съобщавате ми, че… Това е безумие. Може би не знаете, но когато бях петнадесетгодишен, исках да стана автор и да работя за ОПС. От професионалното ориентиране ме отхвърлиха, понеже моите сюжети не отговаряли на желаните норми. Искаха да ме накарат да дообработвам второстепенни творби от прочути автори. Аз… това е невероятно тъпо.

— Та ти си истински творец — каза Жан Гот. — Самоук и самобитен творец, но фактът си е факт.

Диф прие това „ти“ за съвсем нормално и не се изненада, тъй като идваше от „съдружник“.

— И от колко време вие сте… откога са тези „пиратски“ предавания?

— От няколко месеца.

— Защо само от няколко месеца? — Жан Гот каза:

— Защото ти е трябвало около пет години ежедневни усилия, за да натрупаш необходимия потенциал. А може би и затова, че нашите телезрители ОПС са подобрили възприемателните си способности, а и предавателите ни са ставали все по-чувствителни.

— Велики боже — изпъшка Диф. — И какво да правим сега?

Стомб отвърна:

— Има разрешение. Ще ви го предложим. Преди това ще ви помолим да се подложите на електроенцефалографски преглед, за да се определи точно вашата предавателна зона. Всичко, което чухте преди малко, си остава хипотеза. Трябва да имаме доказателства.

— А ако има доказателства?

— Мисля, че няма да пострадаш от това — каза Гот. — Ще ти предложат нещо.

— Ще се съгласите ли на този преглед? — попита Донастър.

Можеше ли да откаже? Забеляза, че бе смачкал картонената чашка във влажните си ръце. Стомб се усмихна и побутна към него металния пепелник.

— Този кратък сеанс ще стане тук — каза Стомб. — Засега не е нужно да вдигаме на крак цялата сграда.

Диф беше премного объркан, за да схване двусмислицата в последното изречение. Зачака послушно в креслото си.

Стомб се надигна, натисна бутона на едно интервидео. Миг след това непознат техник отвори вратата и бутна пред себе си подвижен комбиниран ЕЕГ със сенситометричен апарат.

Прегледът извърши Донастър. Диф така беше свикнал, че нямаше нужда от никаква каска за обратна биокомуникация: рефлексът подейства и той се оказа в желаната фаза за секунда. Поискаха от него да направи предаването, предназначено обикновено за Ким, и за четири-пет минути приключиха. Донастър свали от него каската с електродите-вендузи.

Притежаваха нужните доказателства. Очакваните. Предполагаемите. Бяха изписани сбито на лентата, която подвижният комбиниран апарат избълва.

Стомб предложи отново да пият и никой да не обели ни дума, докато сервитьорът не си излезе.

Тогава те направиха своето предложение.

Диф Билби ги изслуша, сякаш бе на седмото небе.

Неговата вечна мечта, забравена от пет години. Невероятно.

Най-официално ръководителят на службата за техническа изправност на предаванията на ДДОК, говорещ от името на директора на програмите на антената и в частност от името на директора на художествените предавания, му предложи да приеме поста на извънреден автор за мрежата. Професионалното психологическо потвърждение бе уредено автоматически. Хонорарът щеше да се определя по най-високата тарифа в таблицата.

От своето небе Диф запита:

— Аз… не разбирам… А ако откажа?

— Да откажете? За бога? — учуди се Стомб. — И по какви причини ще се откажете?

— Не искам да изоставя Ким — рече Диф. — Не ме бива за света на именитите автори… Не искам да изоставя Ким.

(И както говореше, се изплаши. Почувства опасни признаци в себе си и бързо ги потисна.)

— След три дни ще бъдеш прочут — каза Гот. — Прочут колкото Тини О’Кейл, Бъртън Лавоайер, Калаен, Хорст Малпас.

— Можем да поискаме подвижните медицински служби към нашето застрахователно дружество да се заемат с госпожата…

— Няма да изоставя Ким! — извика Диф. Изпита неприятното усещане, че потъва в креслото си като в нещо дебело и меко.

— Добре, няма да я изоставяте — каза Стомб.

Диф насочи разтреперания си пръст към Донастър:

— Преди малко вие признахте, че тя живее още само защото всеки ден съм се грижил за нея, нали?

— Така да бъде — каза Керъл Донастър. — Но ако работите вкъщи, ние можем да ви осигурим невротехническа помощ. Някой лекар ще ви помага при чисто физическите грижи около болната. Стига да желаете.

Диф кимна.

— Боя се, че ще трябва да търпиш и мене — рече Жан Гот. — Произведоха ме на бърза ръка художествен ръководител на твоята продукция. Ще бъда при теб, за да ти помагам, да ти давам съвети, при нужда… Не да ти казвам какво да правиш, а как да влезе в употреба твоето произведение.

Диф отново кимна. Вече не знаеше какво става с него.

— Какво очаквате от мене, каква история? — попита той.

— Историята на Ким — каза Стомб. — Колкото се може по-скоро. Историята на нейния живот, от раждането й до вашата среща и… нещастието, което я сполетява. И това, че вие сте решили да продължите да я обичате и да я лекувате.

Зад всичко това имаше нещо много шокиращо за Диф (почувства го), ала и нещо съвсем предизвикателно: изправяше го срещу целия свят.

Той каза:

— Тая история няма нищо общо с онова, което вашите автори са свикнали да пускат по ОПС. Точно обратното.

Стомб сложи широките си длани на страничните облегалки на креслото и се подпря, като че ще става. Но не стана. Отпусна мускулите си и се облегна назад, сплитайки пръсти на корема.

— Вижте какво, Билби. Съгласете се, че сте своего рода интегриран тип, живеещ встрани от обществото. Вие сте необичайното. Както и Ким Сиова. Както и вашата връзка. Този антикварен свят с културни ценности, всичко това… Вие сте страшно подходящ да донесете нещо изненадващо на телезрителите ОПС от нашата мрежа. При това вашият случай е образец за подражание от гледна точка на Всесветското християнство. Вие се оправяйте както искате, но краят е във висша степен морален. — Той се вторачи в Диф. — Дори да е голяма гадост това, което казах, Билби, точно така ще погледнат на случая по-горе и затова ще преглътнат хапчето. Няма да говорим пак за вярвания и религия. По този въпрос сме наясно. Тук пет пари не даваме за това. Важен е процентът на слушане на нашите програми. А той расте. Защо? Защото потърпевшите са се заинтересували от вашите интерфериращи образи. Защото изпитват нужда от нещо ново, а това наистина не прилича на серийното производство на О’Кейл или Лавоайер, или на който ще да е. А това ги интересува. Тревожи ги, но ги интересува. Ние ще ги успокоим и ще продължим да ги интригуваме. Ще представим тези интерферирани образи като специално организирана рекламна кампания за лансиране на един нов автор: вие, Билби. Още от тази вечер. А вие ще разкажете тази история и вдругиден, понеделник, я излъчваме. Ще видите какво ще стане.

Стомб снижи гласа си до шепот:

— Изстрелваме ви към славата, Билби. И с един замах се справяме с това опасно положение. Печелим заедно, и вие, и ние. По всички линии. О’кей?

Диф преглътна мъчително.

— Процентът на слушане се е покачил, откакто…

— Стремително — потвърди Стомб. — Сигурен съм, че повечето си мислят вече, че е с рекламна цел. Всички останали мрежи ни дебнат.

— Искам да работя съвсем сам — бавно каза Диф. — Директно върху устен кодер от типа „Матферсън“ със звуково заличаване и кортикометричен „роб“. Искам гаранция, че нищо и никой няма да злоупотреби или цензурира моята работа, че няма да има никакви декоративни притурки, музика, коментарии, оформление, които да не са мои.

Стомб подсвирна през зъби.

— Чаткате ги тези работи, а?

— Нали ви казах: готвех се за творец. Отхвърлиха ме, но знам тънкостите и техниката.

— Все пак карайте по-внимателно — каза Стомб. — Тежката артилерия ще ви отсече ръцете и толкоз. Кариерата ви ще свърши на бърза ръка. — И процентът на вашата мрежа ще спадне…

— Не е задължително: нали дадохте модела, ще продължим по-нататък. Една бомбичка освобождава много потиснати импулси.

— Обаче не можете да ме изпуснете току-така, защото съм причина за вашите затруднения, открихте ме… но бих могъл да продължа моето „творчество“ извън вашия контрол и няма да можете да извлечете полза от това. Греша ли?

Диф бе слязъл от небесата. Тръпнеше от агресивност, без да знае в какво точно да се цели.

Адам Стомб присви клепачи. Странно полуигриво-полууморено пламъче проблесна през сивите цепки на очите му.

— Грешите, Билби — отвърна просто той.

Две думи. Само толкова, но Билби разбра каква сила стои зад този човек.

В миг се досети, че данните за слушането и интереса на пострадалите телезрители ОПС вероятно не бяха мръднали, а може и да беше обратното. Може би се страхуваха. Но ДДОК бе открила ефикасно средство да обърне опасното положение в своя полза.

Ала бяха разкрили картите си.

Щяха да използват Диф Билби, нещо, което бе от полза както за тях, така и за Диф Билби, тъй като тази новост щеше да увеличи слушането, след съответната рекламна кампания — кампания за лансиране, която неусетно бе започнала отпреди месеци, — тъй като това предлагаше на телезрителите своего рода предпазна клапа, която им позволяваше да изживеят визуално някои ситуации вън от допустимите норми. А и за Диф Билби бе добре дошло — малко сръчност, усет за конюнктурата, умение — и би направил кариера с легализираното представяне на конфликтността.

Но могат и да не използват Диф. Ще го отстранят незабавно — него и неговите интерференции. А след време ще копират първия модел от творбата му.

— Да… Билби, лъжете се, ако мислите, че заспалият преди пет години човек се е събудил.

— Но ако приемете да се включите в играта, Диф Билби, вие сте намерили разковничето. Можете да станете онова, което винаги сте искали да бъдете: да сте жив и да можете да го заявите пред света.

— О’кей — каза Диф. — Съгласен съм. Кипеше от възбуда и ужас едновременно. С противен вкус в устата и бледото лице на Ким пред очите. Повтори:

— Наемам се. При условията, които ви поставих преди малко. У дома. Господин Гот е добре дошъл.

— Жан — каза Гот. — Не „господин Гот“. С тебе ще свършим добра работа.

— И един кодер „Матферсън“…

— … подсилен с кортикометричен „роб“, дадено — каза Стомб. — И „карт бланш“ за реализацията. Кога можете да започнете?

— Тази вечер, ако имам необходимото — каза Диф Билби, без да мисли.

— Ще го имаш — увери го Жан Гот.

Диф Билби бе изпратен до дома си с една сервизна кола на ДДОК. Сам. Жан Гот щеше да дойде при него вечерта с нещата, необходими за „лагеруване“, и апаратурата за творчество.

Диф бе обещал да не установява контакт с Ким, преди официално да започне предаването ОПС и докато не бъде монтирана заглушителна предпазна система. За първи път от пет години той мълчеше.

Когато Гот пристигна, намери Диф седнал до леглото на Ким Сиова. Вгледаха се продължително един в друг. Не си казаха нищо.

Диф Билби завърши така:

„… и разбрах, че ужасът от световната гибел не бе връхлетял само върху Ким; цялата вселена се сгромолясваше. Не само нашият свят, този, който тя и аз се канехме да изградим с взаимни усилия, за да устоим на другия. Но и другият. Да, той също се рушеше. По някакъв ужасен начин онзи свят ни бе сразил, ала чудно, победата удържахме ние. Той беше заличен за Ким и за мен, само че аз останах да бдя и видях нетърпимата неправда, която се стовари над нея. Едно бе важно: да вложа останалата ми енергия, гняв и сила, за да върна Ким към живота. Такава бе единствената цел на моето съществуване. И не може да има друга…“

Изрече последната дума и прекъсна приемането от кортикометричния „роб“, после изключи и апаратурата КАС (кодиране — анализ — синтез) за енграмите на кодера „Матферсън“. Последна дума, последно изречение… и сякаш някакъв гаден горчив дим го обви при мисълта за предателство. Усещане, което кортикометричният запис нямаше да отбележи. Тишината тегнеше над Диф и той не смееше да мръдне — тежка грамада със заоблен гръб и провесени ръце, — седнал пред блока „Матферсън“, поставен на масата. Диф дочуваше тиктакането на будилник или на някакъв друг часовник някъде в стаята, но сигурно се заблуждаваше, тъй като имаше само един малък безшумен електрически часовник с махало. Тиктакането изчезна веднага щом разумът му доказа, че това е невъзможно. Лека-полека дойде на себе си и се намери отново в стаята с познатите предмети сред мекия полумрак. Спомни си, че тук бе и Жан Гот, седнал наблизо в единственото що-годе удобно кресло: той се размърда, свали преметнатия си крак и настоящето отново се възцари наоколо.

Настоящето с тежкото тяло на Диф и празната му глава, в която вече нахлуваше и растеше тревогата. Размърда се и той. Погледна Гот. Опита се да прочете нещо окуражително по лицето на Гот, ала видя само колко е бледо и объркано. После Гот се усмихна. Мъчително, но все пак се усмихна; така беше — насърчително, заговорнически. На Диф му олекна.

— Четири часа — каза дрезгаво Гот. — Четири часа говори, без да си поемеш дъх.

— Това не е толкова важно.

— Знам… Беше… е, добре, ето какво: никога не съм чувал толкова силен и толкова правдив разказ. Знаеш ли, как да го кажа… просто те преобръща отвътре. Страшен шум ще вдигне!

— Нали това искат. Неочакваното. Предпазната клапа… Безопасното участие в някоя забранена ситуация.

Гот не отвърнат Изглеждаше истински разтърсен.

Диф се изправи, протегна се, та чак ставите му изпукаха. И отново се отпусна в креслото.

— Наистина няма по-добро нещо от тоя „Матферсън“. Работил съм с него за кратко време, когато ме приеха в курсовете по художествено творчество. Наистина си го бива.

— Защо не са одобрили да продължиш?

— Защото сценариите, които им предложих, много приличаха на това, което чу през тези четири часа — усмихна се Диф. — Не отговарят на нормата. Неудобни са. Бяха злото, което трябваше да се забрави, за да се прокара по-лесно идеалът за преобразеното общество, устремено към съвършенството. По онова време още нямаше опасност гражданите да се преситят от доведеното до крайност манихейство… Това, че е нямало нужда и от предпазна клапа.

— Слушай — каза Гот, — твоят разказ сигурно ще разтърси хората. Но знаеш ли как ще изтълкуват края му? Като божие наказание, а за тебе ще си помислят, че искаш да изкупиш греховете.

Диф се изправи мълком, отиде до хладилника и затърси две бутилки бира, отвори ги. Седна отново в креслото и подаде едната на Гот. Отпи глътка и чак тогава заговори:

— Посъветваха ме да пипам с ръкавици, нали така?… Ако съм искал, ще ми позволят да разказвам и други истории. Не само живота на Ким Сиова, но и моя, детството ми, живота на хората, които съм познавал. На майка ми, на дядо ми. Историята на една опустошена равнина.

— Това ще се върже с официалната пропаганда, тъкмо си разчистват сметките със загниващото минало…

— Историята на една равнина, която опустошават сега — продължи Диф. — Животът ми от момента, когато реших да стана творец, до мига, когато срещнах Ким. Историята на едно момиченце, изнасилено от дванайсетгодишен гамен… моята действителност. Действителността. Не знам дали ще вземат края на първата история за… покръстване. Нека си мислят каквото искат. Думите не са всичко, в главата ми остава още нещо, нещо неизречено, нещо зле изречено, гневът, бунтът. И накрая историята на Ким, която искаше само да живее в съгласие със себе си и която…

Спря се. Суров пламък прониза погледа му и стиснал бутилката, той насочи пръст към Гот:

— Помни, Жан. Никаква намеса на вашите коректорски екипи от ДДОК! Никакво преглеждане от онези, дето отговарят за интоксикацията. Стомб ми обеща! Ще го пуснете така, както е! Каквото съм разказал, е завършен продукт.

Гот се поколеба;виждаше се, че е възбуден от всичко това, но едновременно и слисан, и объркан. Той каза:

— Знаеш ли колко време е нужно на човек като Хорст Малпас, за да създаде един художествен филм, като имаш предвид, че е номер едно в ранглистата, с най-много заявки от запаметяващите банки?

— Няма по-гадни филми от тия на Малпас. Още когато бях на шестнайсет години, ми предложиха да работя над неговите декори. Навремето той се нуждаеше от рисувани опори, за да поддържа вдъхновението си…

— А сега пък се нуждае от филмирани опори. Та знаеш ли колко време му е нужно? Минимум четири месеца плюс цял екип оформители, сценографи, автори на диалозите и т.н. Четири месеца, Диф. А ти направи нещо, което субективно може да се разтегли до дванадесет часа, зависи от възприемателните способности на телезрителите, и ти направи това за четири часа! Малпас едва би смогнал да нахвърли най-общо съдържанието, да набележи бегло идеята.

— И какво ще направи Малпас от това кратко съдържание? Нещо заоблено, гладко, мазно, изкусително. Едно лайно. Повръща ми се от Малпас и неговите произведения. Искам да причиня болка, Жан. Да раздразня, да притесня, да принудя да се мисли, да въведа насилието и нежността, да покажа живота, да кажа, че за мене светът е това.

— Наистина толкова е важно това твое лично и необичайно виждане за света…

Диф така и не разбра дали Гот го иронизира, или е искрено трогнат от наивно изповяданата му вяра. Той отвърна:

— Кой е първият?… Разбира се, най-важно за мене е да виждам нещата по свой начин, да виждам онова, което смятам за вярно по моему, с моите очи, с моите вътрешности, моите… Но има и нещо още по-важно: да го изкажеш. Да го предложиш.

Гот посочи апарата „Матферсън“ с глава:

— Ние ще предложим този… този вик.

Диф Билби кимна. Сега почти бе сигурен, че може да разчита на подкрепата на Жан Гот. Не само на техническата му помощ. Беше сигурен, че го е разтревожил и очаровал въпреки условните му рефлекси, които все още действаха като естествена отбрана срещу агресията. Почувства се по-добре.

— Така и ще направим — каза той. — Защото откъслеци от този вик вече заинтригуваха онези, които са го чули. Защото за мене творчеството не е нищо друго освен вик от ярост, от гняв, от любов, — вик, изразяващ непоносимото, радостта. Аз няма да отстъпя от това, Жан. Разказвах четири часа, както съм разказвал всеки ден, за да съживя Ким. С моите думи, моите заблуди, моите несръчности. Това не е някой съвършен продукт, който се гълта с лекота като хапче за сън, за облекчение, за изцеряване, а напротив: вирус, моят вирус. Историята на Ким обърква собствената ми история… Това, което казах, не изчерпва всичко, нещо е останало в главата ми, нещо, което не успях да предам много добре устно — моите импулси, а те са и на Ким. Моите съмнения, колебания, неувереност, моето съжаление, че съм показал едно, а не съм успял добре да откроя друго. Затова настроих кортикалния „роб“ да заличава смущаващите ме мисли, тези, които не са свързани пряко с историята. Боже господи, знаеш ли какво нещо е ОПС?

— Струва ми се, че зная — пошегува се Жан Гот.

— Ето, разказвах пред тази машина, а тя записваше. С моя глас и моята мисъл. И тази страхотна машина закодира всичко със своя синтезатор. Представи моята история като сигнали, пригодени, за да бъдат приети чрез символични понятия, групирани в запаметяващи схеми. Ще последва възбуждане на ретикулярните таламусни ядра и предаване чрез лимбичното образувание към един сектор, предхождащ челния лоб. Ще се извърши прекомпозиране на получената възбуда и насочването й към специализираните сектори. Тези сектори ще анализират и натрупат информацията, после ще комбинират в халюцинаторни визуални, слухови и т.н. структури отделните точкови огнища на възбудата. Закодираните сигнали, предадени от „Матферсън“-а, ще се възпроизведат посредством предавателя. Ето как мисълта на един творец се превръща в схематизирани символи, разбираеми за датчика. Малпас прибягва до помощта на цял един предварителен цирк, за да провъзгласи мислите си, да не допусне грешки, да не се изложи на риск. Аз не искам това. Тази история хората ще я получат така, както съм я предал. Ще я пресътворят по своему, трудно или не, според това дали техните визуализирани схеми са податливи или не за нещо непредвидено. Тъй ще бъде. Майсторът съм аз и имам право, Жан.

— Искаш да ги притиснеш?

Диф въздъхна продължително.

— И да, и не. Не им желая злото. Само да им кажа: на тази земя съществувам и аз, и Ким Сиова също е живяла този живот. Просто очаквам…

Той потърси необходимите думи и поклати глава. Отпи глътка бира и продължи:

— Всъщност не знам какво очаквам, Жан. Това е истината. И въобще очаквам ли нещо.

— Освен излекуването на Ким? Последва дълго тягостно мълчание — Диф Билби бе вперил поглед в Жан Гот. Устните му затрепераха.

— Тя няма да оздравее — прошепна той.

И все тъй вперил очи, без да мигне, продължи:

— Знам го от пет години. Може би и това ще влезе в моята творба. Това, че съм сигурен, че се боря напразно, че всъщност съм мъртъв като нея.

— Но цели пет години…

— … се преструвах, че още живея, защото отказвах да приема моята смърт и тази на Ким: смъртта на света, който искахме да изградим заедно, да се намерим и да се опознаем взаимно в него. Но днес я приемам. Днес, Жан, след всичко, което ми се случи… може би защото знам, че ми предлагат място като за мен в света, който отричах, защото се обнадеждих, че ще изкажа моето отрицание… Затова се и срамувам, Жан. Не исках да оживявам пак. Изоставям я.

— За бога, Диф…

— Тя няма да оздравее — повтори Диф. — Но аз може би да.

Гот остави бутилката на пода. Когато вдигна очи, Диф се беше смалил още повече на стола си, забил глава между раменете си, с наведено чело. Гледаше ръцете си, стиснали полупразната бутилка.

— Нали не мислиш така, Диф! — убедено каза Гот. — Разбира се, че не, особено след това, което слушах четири часа. Знам, че ще продължиш да се бориш. Ние ще ти помогнем. Аз ще ти помогна. Чуй, Диф…

Диф не помръдваше. Очите му блестяха трескаво при слабата светлина.

— Диф, погледни ме! — Диф повдигна глава.

— Мръсник! — каза той, потънал в някакъв лош спомен. — Пет години не проля една сълза, а сега оплакваш себе си!

Гот се разгневи.

— Е, какво, хленчи тогава, Диф Билби! Само чуй какво ще ти кажа! Пет години, а, все това ти е в устата, и то, както сам каза, за да се самосъжаляваш. Възмездие! Изкупление на греховете чрез страдание! По дяволите! Но цели пет години, всеки ден, ти си изпълнявал ролята си, мъчил си се да измъкнеш Ким от нейната изолация. Защо? Защото си искал тя да оживее, ето защо, да оживее с тебе, за тебе, за тебе! А и за да запазите тоя магазин може би — толкова по-зле, ако съм гаден. Но не си вярвал в това. Ти каза преди малко, че не си вярвал, че дълбоко в себе си си се предал. Имало е болка, ярост, бунт, а сетне всичко се е уталожило. Останал си сам с нея, полумъртвата. Това също са твои думи. Двама мъртъвци. Но преди малко имаше нещо друго, Диф. Ти пак се беше озлобил, беше несправедлив и суров пред онова, което е сполетяло Ким. Та нали за нея мислеше, когато говореше на другите. Беше истински бунт, да. В твоя монолог имаше сила, каквато никога не си имал за тези пет години. Чуваш ли ме?

Диф поклати глава. Две сълзи потекоха по бузите му.

— Тя може да оздравее, Диф. Знаеш ли какво ще направим? Ще използваме това произведение. Ще включим един приемник ОПС в Ким и ще й предадем тази история, нейната история, която никога не й е била разказвана така ясно. През всичките двадесет и четири часа на денонощието, ако трябва. По дяволите, ще опитаме и това. Всички средства ще използваме!

— А застрахователното…

— Те няма да са против. В краен случай, колкото и отвратително да изглежда, ще раздухаме публично този случай. Ще видим. Утре ще поговорим с неврохирурга.

— Но има опасност това да предизвика куп интерференции по нормалните програми: ще се наложи да прибегнем до дължината на вълните, които осигуряват контакт с Ким — а те ми забраниха да…

— Те ще монтират устройство за смущение, Диф. Няма да рискуваме нищо.

Диф остана безмълвен. Само поклати глава и заплака.

Мълчаливо и неподвижно, присвил тлъстото си тяло.

После сълзите му секнаха. Изтри бузите и брадата си с ръкав.

Гот каза развеселено:

— О’кей. Няма да пипаме този филм. Никакво препрочитане, нищо, никакво зализано оформление. Ти си прав. Ето че научих нещо като художествен ръководител. Винаги съм се радвал, когато се случи да предложа нещо оригинално, но в традиционната форма… Оказа се обаче, че взривяването на възприетите форми също ми допада. По дяволите, Диф, чувствам се пак някогашният хлапак, току-що завършил професионалната си подготовка, когато си мислех, че мога да направя чудеса. Още отсега си представям физиономиите на критиците и признатите автори в стил Малпас. О’Кейл и Сие! Харесва ми този фарс. Особено пък с подкрепата на Стомб!

— А на Кевин Жборг?

Усмивката на Гот се превърна в лукава гримаса. Дълбоко в очите му проблесна пламъче, но след миг лицето му прие престорено сериозно изражение:

— Жборг е директор на художествените програми. Льорис е генерален директор на програмите на мрежата. Стомб — ръководител на службите за техническа изправност на предаванията. В конкретния случай е важно неговото мнение… Всъщност не биваше да ти казвам това.

— Защо?

— Не биваше, но ти го казах. Процентът на слушане не се е увеличил. Напротив, твоите интерференции са предизвикали паника. Имаме стотици такива случаи, а след време заплашваха да станат хиляда, десет хиляди, ако не бяха се натъкнали на тебе. Работите на ДДОК вървяха зле. На „Том-Фил“ също. И дори на другите фирми, които предават нашите програми. Вонеше Диф. Сега обаче замириса другояче. Тези няколкостотин потърпевши ще ги обявят за привилегировани и тогава ще научим, че имало още стотици други, които приемали интерференциите, ама си мълчали. В този момент хиляди от тях приемат рекламните предавания, съставени от преобразувани блуждаещи сигнали. Кампанията се разгръща. По дяволите, твоето произведение може да се програмира, още утре, т.е. — той погледна часовника си — дори още днес, неделя, стига да искат. Довечера или сутринта. Не, Диф, процентът на слушане… Но тъй като успяха да обърнат нещата, сега ще направят „бум“. А това е един шанс за нас. И то благодарение на тебе. Те ще пуснат на всяка цена твоето произведение, и то само след няколко часа, стига да им кажа по видеофона, че е готово, завършено, обработено и зрелищно. Ако гарантирам за него, те няма и да го погледнат. Но ако все пак го направят, готов съм да вдигна скандал, за да ги убедя, че не можеш да постъпиш другояче. И няма да го подложат на никаква преработка: това изрично е казано в твоя договор.

— Договор ли?

— Който донесох, а ти ще го подпишеш. Валиден за най-малко четири произведения… Ще го пуснем. По дяволите, особено ако наблегнем на финала и неговото морализаторско тълкуване.

Гот се изправи, измъкна от джоба си дебел найлонов плик и го подаде на Диф.

— Договорите. Къде ти е видеофонът?

— Долу, в магазина. Жан?

— Ммм?

— Знаеш ли, нещо такова си мислех и аз за този процент на слушане.

— Нима?

— Защо ми го каза? Каква е всъщност твоята роля тук?

— Казах ти го, защото не си глупав и допусках, че се досещаш. И още как. Колкото до ролята ми… аз съм художествен ръководител. Тъпо е. Да те ръководя, да те съветвам, ако възникнат въпроси пред тебе.

— Това, дето ми каза за Ким…

За първи път лицето на Гот загуби добродушния си израз:

— Мислиш, че съм говорил служебно? Ако мислиш така, кажи. Веднага ще поискам да ти изпратят друг художествен ръководител. Каквото съм казал за Ким, казал съм го лично от името на Жан Гот. По дяволите. Тази история ме грабна просто защото е уникална. Някой си да обърка нашите програми, къде се е видяло такова нещо. После, след твоя номер като „самоук“ творец, се постарах да си върша работата, като ти подсказвам подходящо оформление за произведението ти. Продължавам да го правя, но едновременно открих, че изкуството може да се възприема както с главата, така и с вътрешностите ни. Грубо казано. Продължавам да върша своята работа, като си казвам, че творбата в крайна сметка е един облагороден отпадък, един усъвършенстван отпадък, изхвърлен от тази чудновата физиологическа и психологическа машина — човешкото същество. Отпадък, доколкото е „в повече“ и не може „да трае дълго време“. Искаш ли една хубава метафора за пример? Лайното е отпадък. Нормален, необходим за биологичното равновесие на всекиго и за доброто му състояние. Кой е казал „това е мръсно“? Такова било схващането за ценностите в дадено цивилизовано общество. Лайното е един нормален, необходим отпадък, само че опошлен; творчеството е отпадък, нещо, което освободената от автоматизираните навици мисъл изхвърля вън от себе си, също така необходимо, но обикновено потискано, за да се поддържа един обществен ред, изключващ изненадите — следователно творчеството е частично разрешено и обработвано, за да бъде някак признато. И като ти казвам това, върша своята работа както никога досега, признавайки какво мисля от дълго време, още когато видях с очите си как постъпваш ти в твоето толкова лично творчество, в разрез с всички официално установени рамки. Работеше не само твоят ум — твоят осакатен, частично буден ум — той бе сечивото на ЦЯЛОТО ти същество. Никаква предварително изфабрикувана морална или интелектуална система няма да ти попречи да се изходиш, когато ти се прииска. Обаче тези системи могат да потиснат изхвърлянето на отпадъка от творчеството, задушавайки нормалния процес на отделяне на това „нещо в повече“. От него ще направят един управляван акт. Творчеството ще стане нещо банално, обикновен жест, осакатен рефлекс… а ако е прекалено силно, ще го обезценят, ще го превърнат в едно мръсно лайно и бързо и задължително ще го забравят. Така мисля аз. И така схващам моята роля тук, при тебе. И веднага започвам да я изпълнявам, като видеофонирам в програмирането, за да им съобщя, че имаме една рядкост. — Усмихна се отново. — Ще си послужа с други думи, разбира се.

Почака Диф да отговори. Той поклати глава и също се усмихна.

— Жан Гот, чудно е как с тези идеи не са те обявили за непоправим психопат, еретик и тем подобни?

— Правех се на овчица, докато ме ориентират към артистичната дейност на ОПС, на творческа длъжност, която ми допадаше и не беше опасна. За всичко си държах езика зад зъбите.

— Ти да… Обаче аз не.

— Така е. Но ти твориш почти несъзнателно. ТИ НЕ МОЖЕШ да бъдеш нещо друго. Впрочем в такава степен може и да е заболяване… при една ценностна система, която вероятно е също един вид болест. Да не можеш да издържиш на насилието на една заобикаляща действителност, смятана за синтез на всичко най-добро. Да не умееш да се отстраниш, да се стремиш към бягството, което ще те опази жив. Да не можеш да си държиш езика зад зъбите. Нито да се покориш. Да викаш за помощ всички компенсиращи средства на изкуството. Защото не си можел да лъжеш, Диф. Освен тези пет години, когато си бил мъртъв.

Той добави:

— Като много други, които ние, техниците на предавателите ОПС, подкрепяме в смъртта.

— Но къде е тогава моето творчество? — попита Диф.

— Знаеш добре. В самия ти живот. В нуждата да бъдеш това, което си, отхвърляйки господстващите образци. В твоя бунт. Ти можеш да го изразиш само по антисоциален страничен път, защото те задушаваха. И той се готвеше да избухне с помощта на Ким като ваша обща творба. Преди. Но сега, ето как…

Диф стоеше безмълвен. Той размаха за поздрав бутилката бира под носа на Гот и на един дъх я опразни. Гот кимна. Заслиза по стълбите, поспря. Над стълбището се виждаше вече само главата му.

— Диф…

Диф въпросително повдигна едната си вежда.

— Ние наистина подкрепяме хората в смъртта с помощта на ОПС. Най-хубавата от всички религии, най-действителната, защото е прикрита — жизнена, защото и тя си затваря устата. Разбираш ли, за първи път от много време си мисля, че си върша добре работата. Не че това ще революционизира планетата, нали разбираш? Само чувствам, че сега си върша добре работата. Мое лично творчество. Я ми извади още една бутилка бира.

Главата на Жан Гот изчезна.

Той говори по видеофона половин час. Диф го чуваше как ръмжи и се ядосва на моменти, за да ускори програмирането на живота на Ким, творение на Диф Билби.

Качи се горе ухилен, с кръгове под очите и разрошени коси, като че току-що се беше бил.

Диф му подаде отпушената бутилка — взел бе още една и за себе си.

— Печелим — викна Жан Гот. — Първо програмиране — днес следобед, второ — утре. Ще чакаме реакциите. Никой не повярва на твоето четиричасово произведение. Някакъв тип — мухльо такъв — за малко да се задави, като му казах, че няма да има преработка. Наложи се да се обадя на дирекцията — тя е съгласна. Свързах се и със Стомб. Събудих го. Колко е часът?

— Съмва се.

— По дяволите! А никак не ми се спи! Един като се разкрещя — и знаеш ли защо? Защото не искал и да чуе името Диф Билби. Предчувствам, че ще стане страхотна бъркотия.

Той изпи бирата. Наистина се съмваше. През големите прозорци със спуснати пердета се очертаваха сивите фасади на жилищните сгради по улицата като тебеширени рисунки върху почерней с въглен фон.

И на Билби не му се спеше. За първи път от толкова време чакаше припряно да се роди денят, да закрещи, да размаха ръце, да заяви за себе си като всяко новородено. Имаше странното усещане, че той акушира на този ден, той или Гот, все едно.

Умората действаше като опиат. Да заспи и да развали това усещане, какво светотатство!

Диф предложи миризлива трева, Гот прие. Натъпкаха малките си кокалени лули и запушиха, наблюдавайки как дневната светлина постепенно завладяваше пространството, осветявано от лампата.

Тогава, обгърнат от голям облак синкав дим, Диф спокойно каза:

— Бих могъл и да изчезна, нали?

— Да изчезнеш?

— Ако, да речем, ми се прииска да ида по-надалеч в моите произведения. Ако след първото излъчване, поради неуспех или натиск от политико-религиозните власти, бъде анулиран договорът — а аз продължа нелегално моите предавания.

Гот изпусна голямо кълбо дим.

— А след смъртта ми — каза Диф — какво ще стане с Ким?

Предметите и мебелите в стаята придобиха ясни очертания, обичайната си форма. Петната от сенки и светлина застанаха по местата си.

Уличните шумове достигаха до тях.

— Тутакси ще довтасат да търсят филма — каза Гот. — Ще трябва да споменем за това в следващото ти произведение. Сюжетът и всичко останало. Мисля си, че ще бъде по-трудно от онзи първи вик на сърцето. Нещо ще трябва да се направи… не знам. Да се заговори за това.

Сенките и светлините моделираха костеливото лице на Ким, хлътналите й бузи, изпъкналите и скули и брадичка. Тя дишаше. Клепачите й потрепваха през двайсетина секунди.

— Знаеш ли — каза Диф, — аз не бях дебел като сега. Бях… като всеки друг. Но тя беше фантастична.

— И ти си бил такъв за нея, клети човече.

— Аха — отвърна Диф. — Вярно, бях фантастичен. Той дръпна от загасналата си лула. И каза:

— Тя ще оздравее, Жан. Ще оздравее, сигурен съм. Ще постъпим както казваш. Ще разчупим това нещо. И добави:

— Тази сутрин разбирам това. Чувствам го.