Грубо в мозъка

18

Нещата изплуваха в паметта му едно подир друго и заедно с тях нахлу тревогата.

В миг избухна с пълна сила.

Още неотворил очи, Даниел осъзна, че обстановката не бе като тази, за която си спомняше. Сетне разбра, че не е умрял, и отлепи клепачи.

Голо седеше на една табуретка със спринцовка в ръка. Остави спринцовката в метална купичка на друга табуретка.

Слабият шум отекна като гонг в мозъка на Даниел. Главата му тежеше. На мястото на стомаха си усещаше ужасна празнота. Вече не лежеше на дивана, а на корава дървена пейка, покрита само с едно сиво одеяло. И от тавана пак висеше познатата гола електрическа крушка — това бе единственото, останало от предишната обстановка.

Даниел седна на пейката, сподирен от втренчения поглед на Голо.

— Къде съм? — вяло попита Даниел.

Голо го остави да се огледа. Каменни стени, разядени от влагата. Сводест таван, също от камък. Вляво някакво прозорче с ръждясала метална решетка, по средата с четири дупки. Подземие ли бе това?

Бетонния под беше студен. Зад Голо затворена желязна врата очертаваше червеникав правоъгълник на фона на сива стена. Светлината от крушката променяше силата си с продължителни премигвания, придружавани от лек обезпокоителен шум: сякаш всеки миг можеше да изгори.

Лявата ръка го болеше. Свивката на лакътя му беше подута и посиняла. Очевидно му бяха ударили цяла серия инжекции. Не помнеше как е пренесен тук.

— Кой ден сме? — попита той.

Странно, в глъбините на тревогата някаква частица от него оставаше зорко хладнокръвна.

— Гладен ли си? — запита Голо.

Измъкна от джоба си найлонова кесийка и я сложи на коленете на Даниел; взе кутия бира и я остави на пейката. Даниел извади сандвича от кесийката. Забеляза, че Голо не носеше същия панталон и че якето му е сменено с непромокаем жълт шлифер. Много набързо, само на три хапки, той излапа сандвича. Грабна кутията бира и отпи глътка. Потрепера.

— Та кой си ти всъщност? — запита Голо.

Даниел го загледа с ококорени очи.

— Казвам се Даниел Монкле…

— Даниел Монклеман, работи в „Том-Фил“ като продавач — изрече Голо.

Даниел бързо-бързо закима с глава.

На което Голо отвърна също с кимване, ала от ляво на дясно — отрицателно.

— Не.

Даниел за малко щеше да повърне трите хапки, изгълтани само преди миг.

— Не? — прошепна той.

— Не — каза Голо. — Осведомихме се. Не бе много лесно. Осведомихме се чрез „Том-Фил“, като се представихме за евентуални клиенти и поискахме продавач, когото са ни препоръчали някои телезрители. Нали разбираш? Искахме да бъде Даниел Монклеман.

— И… какво?

— Какво ли? Даниел Монклеман е бил продавач наистина, обаче вече не се числял към персонала на „Том-Фил“. Бил в очакване, защото бил болен психически, и веднага поясниха, че нямало нищо общо с техническото смущение в неговия приемник ОПС. От четири месеца бил на лечение в една клиника.

Сводът на избата се сгромоляса над него. Но крушката продължаваше да виси горе и да пращи.

Посред шума Даниел се чу да пита:

— От колко време ме държите като затворник?

— Бъди сигурен, че не е повече от четири месеца.

Шумовете заглъхнаха. Подземието прие нормалните си размери. А сега да помисли, трябва да разбере… Какво са му инжектирали? Преживяваше… някакъв кошмар. Посегна към ухото си: нямаше апарат. Това обаче нищо не значеше. Ако бе попаднал на някакво разстроено предаване, можеше и да… НЕ! НЕВЪЗМОЖНО!

Вълна от гняв го заля.

Изкрещя:

— Лъжете! Те не са могли да ви кажат… живея на площад „Сен Жак“, номер 6! Говорете с жена ми, тя се казва…

— Матилд. Браво. Свързахме се с нея. Тя потвърди, че мъжът й се разделил с нея след заболяването си, преди четири месеца. Не знае къде се намира клиниката. Пък и не иска да знае, както изглежда. А в „Том-Фил“ са едни потайни, строго поверително било, гарантирана анонимност на болните… а и за какво са му на клиента услугите на продавач, който вече не съществува?

— Това не е вярно! — изкрещя Даниел. — Аз не… не съм болен! Те… не знам какво искате от мене… Пуснете ме да си ида и…

— Кой си ти? Какво търсеше в нашия квартал и за какъв дявол вдигна гюрултия онази вечер? Провокация ли беше, или наистина си се провалил?

— Провалил?

— Защо са те нарочили точно тебе?

— Бога ми, точно това бих искал да знам и аз.

Голо присви очи.

— Ти много бълнуваше… Какво значи тая операция „Ким Сиова“? Защо казваш, че се наричаш Диф Билби?

— Диф Билби… но това е анимационен филм!

— Това е името на оня самозван автор на серията, с която ни заливат. Само за това приказват. Някаква тъпотия, двусмислена като всичко друго…

Даниел зяпна от удивление. Потупа се по ръката:

— Да не би да съм оглупял от вашите инжекции, а?

— Една от нашите, Мюриъл Тодоба е убита. Смъртта не е естествена. Ние от своя страна проведохме анкета и проверихме всичко. Слушай сега: тя поискала приемник ОПС от „Том-Фил“. Платила известна сума. В „Том-Фил“ го потвърдиха. В деня на смъртта й дошъл някакъв тип да й постави приемника. У дома й и в нейната банка са намерили разписката за продажбата на името на Даниел Монклеман. Обаче в „Том-Фил“ отричат. Поставянето на апарата било определено за след месец. Представиха доказателство. Какво ще кажеш?

Голо не дочака отговор и продължи:

— Този ден някакъв тип довтасал при Тодоба. Свършил долната си работа, то се знае, поставил й е някаква контрабандна стока. Или кой знае какво е правил с нея. Умряла е от ужас. Може би се е случило нещо лошо… да си чул? Онзи тип хукнал презглава, та чак се блъснал в будката на кварталния пазач, това са все доказателства. И някаква застрахователна бележка на името на Даниел Монклеман. Потърсихме пазача… обаче наскоро друг човек е поел неговата работа. Нещо да кажеш?

— Казвам се Даниел Монклеман — издекламира Даниел. — Аз доставих на Мюриъл Тодоба апарата според уговорката и на уречената дата. След това се почувствах зле, някакви интерференции ли, що ли, и загубих контрол над колата си. Бях в шок.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Не съм я убил! — изкрещя Даниел. — Не ме мислете за луд от четири месеца! Всичко това го скалъпиха те, за да се предпазят!

— Да се предпазят ли? От какво, дявол да го вземе?

— От проклетите ви обвинения! Аз… аз извърших включването на апарата, без да съм упълномощен. Това се прави по споразумение с невротехника… Тя искаше да може да гледа веднага… спах с нея и… и после тази интерференция, какво ли… Катастрофирах, само че те не искаха да се разчуе…

Закрещя все по-силно и по-силно с писклив глас и колкото повече крещеше, толкова по-силно чувстваше, че затъва, толкова по-ясно се убеждаваше в мръсната манипулация на „Том-Фил“. Разбира се, прикриваха се с всички средства. Матилд е получила огромно възнаграждение, за да се включи в играта им — и навярно не се е поколебала. Докато това убеждение засядаше в него, с другата част на измъчения си мозък той се питаше в какво доказателство да се вкопчи, за да не приеме версията за своята лудост…

— Прехвърлих всичко на моя сметка в банката… теглих няколко пъти… същия ден, когато ми съобщиха, че съм в очакване, ходих в няколко заведения…

— Що за доказателства са това, а? — … каза Голо. — А и банковите сметки са тайни. Как искаш да проверим?

— Имам деца! Попитайте тях… пуснете ме да си изляза оттук! Искам да ги видя!

— Тц-тц… Приятел, ти май си нямаш представа… Ама ти наистина ли си мислиш, че ще ни залъжеш с твоите измишльотини? Че в „Том-Фил“ са скалъпили този фарс ей тъй, заради репутацията си? Те можеха преспокойно да твърдят, че е станала злополука, и да те премахнат, какво значение има?

— Заради тези необясними интерференции, които…

— Рекламни филмчета за някакво ново произведение и толкова. Историята на Ким Сиова, разказана от Диф Билби… И покрай целия този шум, дето се вдига, какво значи смъртта на една деятелка от „Бирата на човека“, нали? Нейната неочаквана смърт…

Голо сплете пръсти. Погледна ноктите си, после Даниел:

— Знаеш ли, пак нищо не разбирам? Някакъв тип се е представил за Монклеман и е утрепал една от нашите. Телеуправлявано лице, което после откачило или са го унищожили. Ти. Или пък истинският Даниел Монклеман се е измъкнал от лудницата и се шляе из града, полицията е по дирите му. Ти си.

Даниел клатеше глава от ляво на дясно, после напред-назад. Имаше нужда да прави това движение, за да чувства, че съществува. Той каза:

— Щом съм избягал, как ще знам всичко което ви казах за госпожа Тодоба? Защо ще ви го признавам?

— Свързал си се с нея преди няколко месеца, преди да се провалиш. Поръчката си приел ти. А останалото ти го разказах преди малко аз.

— Не! Казах ви го, преди да…

Млъкна. Не бе сигурен, че е говорил преди Голо.

— А колкото до проклетите ти интерференции, както им казваш, преспокойно си могъл да подочуеш нещо, докато си се шляел насам-натам.

Изведнъж по бузите на Даниел рукнаха сълзи. Заобяснява:

— Това става, когато съм гладен. Вместо да отделям слюнка, аз плача… Боледувал съм някога от болест, която…

Голо замълча, като се мъчеше да не изглежда кой знае колко изненадан. След малко каза:

— Тая работа ще ни излезе през носа. Така ми се вижда. Много мистериозни неща има отдолу, бъди сигурен, че зад това се крие някаква операция от голям мащаб… Убиха Мюриъл. Ще убият и други. Всесветското християнство се съюзява с „Поклонниците на свети Петър“, Еварист I триумфално обикаля обединена Европа, сега пък се стягал за Африка, след като вдигна шумотевица в двете Америки… И изведнъж с гръм и трясък излъчват християнска идеологическа тенденция. По дяволите… а ти… ти… за тебе сме девет десети сигурни, че съвсем са ти промили мозъка и си телеуправляван; попаднал си сам в ръцете ни или са те изпратили тук. Защо? Какво да те правя, господин Х?

Даниел си мислеше: „Само едно е важно, онази чудна девойка на име Ким Сиова. Всички мислят така, и аз също, защото тя ме очаква. Аз съм Диф Билби. Сътворих тази история и полудявам от нея, вече не ми е подвластна…“

— Кой е Диф Билби? — внезапно запита той.

— Онзи, дето се подписва под оная тъпа история. Някой самозванец, иди го разбери.

— Не е самозванец! — изкрещя Даниел. — Той съществува!

— Аха… и сега ще вземеш да ми разправяш, че си ти. Каквото бръщолевеше и преди… Диф Билби, героят на анимационния филм, дето плачел, когато е гладен…

Бавно, много бавно Даниел полегна на пейката, като подгъна крака и сложи глава на свитата си ръка. Събори бирената кутия.

— Ще ме убиете ли? — попита със затворени очи.

— Откъде да знам. Нали ти казах… Как искаш да постъпим с избягал луд или телеуправляван умопобъркан?

— Вярно — каза Даниел. — Избягах. С Ларзан.

— Кой е Ларзан?

— Невротехникът, който трябваше да настрои приемника на госпожа Тодоба. Един донжуан.

— Та ти, казваш, си побягнал с този момък?

— Да.

— Съучастник ти е в една история, дето не е ставала с тебе… нали си избягал от лудницата, където си бил затворен четири месеца…

От тишината въздухът натежа. Влажна, смрадлива тишина.

Голо се изправи.

Никак не предполагаше, че Даниел ще скочи толкова бързо. Ударът го запрати на пода. Даниел, вече бе сграбил табуретката и го цапна. Само веднъж. Право в лицето.

После претърси безжизненото тяло и намери револвера. Вдигна табуретката, седна отгоре й и постоя така, загледан в окървавеното лице на Голо. Едната скула, костта на носа и кожата на челото бяха разцепени. Кръвта се стичаше известно време и направи на пода локвичка.

Даниел имаше план. Единственият възможен. Налудничав план.

Вече знаеше, че е луд. Това бе единственото сигурно нещо и той трябваше да иде докрай. Огромното спокойствие, което го изпълваше, бе най-доброто доказателство.