Грубо в мозъка

15

Гнетеше го най-вече мълчанието. Повече от изгонването. Всъщност двете взаимно се допълваха и той още по-силно чувстваше колко непригоден е за живота на тази нова планета, която постепенно откриваше и която му предлагаше какви ли не смайващи изненади, че ако не внимаваше, лесно можеше да се плъзне от тревогата към истинския ужас.

И дали не беше вече много късно? Не беше ли винаги много късно? Имаше ли нещо, с което да се предпази? Беше съвсем несигурно. Чувстваше се като болен от някаква генетична аномалия, лишен от имунна система, тънещ в свят на хищни микроби, злотворни спори, подигравателни вируси… Хапан, смукан, изсмукван от цялата тази противна гмеж, която несъмнено се готвеше за повсеместно настъпление…

Но къде да се подслони? Разбира се, имаше някои заведения, тихи пристани, където се събираха гражданите в период на очакване, ала въпреки сполетелите го беди Даниел Монклеман не искаше да приеме положението си на изгнаник, истината е, че не искаше да подпише своята абдикация. Оттук дочуваше разговорите… и от немай къде признаваше причините за своето „очакване“: в неговата професия „очакване“ автоматически значеше порицание, тъй като не съществуваха икономически и обществени условия за безработица…

Та ето това мълчание…

Отначало се носеха слухове, ала обикновено те оставаха на заден план, не им се обръщаше кой знае какво внимание. А сега взеха да излизат на сцената. Преди попадаше на музикални програми, на информация за движението или за дребни градски проблеми, които улавяше автоматично само като завъртеше копчето на аудиоприемника — а копчето го завърташе винаги автоматично. Имаше разговори, в които можеше да се намеси или да проследи, познавайки същината на разисквания проблем, тъй като всички те тръгваха от програмите ОПС. Сега се чуваше само бръмченето на автомобилните мотори и думите, които си разменяха нормалните, „интегрирани“ хора, а от тези думи поне една четвърт бяха загубили своето значение. Дори да се отнасяха до познати неща, Даниел трябваше да положи усилие, за да се включи в разговора, и все му се струваше, че не знае някои нови данни.

Всъщност това „мълчание“ бе като странното и тревожно гъмжене в джунглата, забелязано от първия цивилизован човек, запратен в зеления ад.

В бетонно-асфалтовата джунгла Даниел последва дирите, които трябваше да го отведат до познатите „постове на цивилизацията“. За да осъзнае съвсем ясно, че и тук го чакаше отхвърляне. Джунглата надви. А дали не бе обратното, не бе ли джунгла за самия себе си, последният дивак на земята.

Първа спирка: „Веселата хубавица“. Приятен полумрак сред душния следобед… но много скоро превърнал се в душен полумрак. Тишина. (Но знаеше, че мозъците на онези притежатели на ушни приемници, които желаеха, се омайваха от лека музика.) Приглушени разговори на момичетата сервитьорки с клиентите. Много маси бяха заети от безделници с притворени очи, които се наслаждаваха на визуализиран сеанс ОПС и същевременно вдъхваха атмосферата на заведението. Помъчи се да подхване разговор с бармана и съобщи, без онзи да го е питал, че приемникът му ОПС е повреден. Човекът се усмихна и забеляза, че е смешно да се случи такова нещо на продавач на „Том-Фил“. Даниел, който бе вече решил да скрие, че е в очакване, разбра, че не бива дори да намеква за повреда на приемника, освен пред непознати. Засмя се заедно с бармана, призна, че положението му не е кой знае колко приятно. Събеседникът му се учуди, че като представител на фирмата няма възможност незабавно да подмени приемника си. А Даниел, в желанието си да не споменава за интерференциите, на които бе жертва, се заплете в объркани обяснения за някакви минимални срокове и за предимството, което се давало на клиентите, противно на това, което се мисли. Принуден бе да признае, че трябвало да почака ден-два поради техническа повреда, което се случва рядко — поясни той. Барманът изслуша всичко напълно безучастно. Даниел се почувства още по-засегнат поради факта, че дори в това положение бе намерил начин да прояви усърдие и да рекламира фирмата, която го бе изхвърлила. Рефлекси, които неизменно се проявяваха и срещу които му предстоеше да се бори. Когато му дойдеше времето, психопрофесионалните съветници по ориентирането щяха да си имат доста работа!

Даниел попита бармана за новините по света, от което последният буквално се втрещи (и Даниел пак бе принуден да му обяснява колко изолиран се чувства човек, когато е откъснат от света…). Онзи явно се стараеше да прояви разбиране… но, изглежда, не му се удаваше да се види в подобно положение. Той каза:

— Хм… всичко е наред.

И уж случайно единствената новина която съобщи, бе:

— Някаква известна жена от „Вярата на човека“ била намерена мъртва тази сутрин, но изглежда, че е умряла вчера. От естествена смърт, както казват.

— Както казват? — прошепна Даниел.

— Вярващите от „Вярата на човека“ използват положението, за да сеят раздори. Говорят за политически атентат. Гледат да не насочват пряко подозренията си, обаче…

Даниел бе излязъл от бара.

От този момент нататък той си втълпи, че не само джунглата, из която бродеше като сомнамбул, беше осеяна с клопки, отрови и капани, но че всички тези опасности бяха насочени точно и единствено срещу него. Измисляше си най-невероятни неща, които със светкавична бързина ставаха правдоподобни… А дали не бяха го замесили в някаква машинация…

Абсурд! Пълно безумие! Невероятно! Та нали проклетата Мюриъл Тодоба бе настояла да бъде назабавно включена? (Всъщност беше ли наистина настояла? И без да иска, преживя наново онзи момент: пасивността и безразличието на младата жена, докато се прегръщаха… но веднага си изгради следното противоречиво доказателство: тъй като тя се отнесе така безразлично, не значеше ли това, че се стремеше към нещо, което си беше наумила отнапред?)

Втора спирка: „Мъртвият бар“, пак на остров Сен Луи. Същият декор, същата обстановка, същият потаен ужас.

Побягна. След като глътна четири чаши уж с уиски. Мислеше, че алкохолът ще му помогне да понесе самотата. Обратният ефект не закъсня. Алкохолът още повече го затвори в един скроен по мярката му пашкул и изтъка допълнителни мрежи.

Като парадокс онова, което двукратно бе изживял чрез интерференцията в ОПС, придоби голяма важност. Особено снощното изпитание. Постепенно реши, че това е единствената приемлива действителност.

Бекен му бе казал: „Възможно е да бъде своего рода автопрограмиране на най-съкровените ви надежди, визуализиран израз на един идеал, до който всички се домогват, но никога не улавят. Това са вашите мечти, вашите възвишени желания. Търсене на абсолютното — и неговото откриване, изживяно като организиран сън. И всичко това на дължината на вълната на колективното подсъзнание посредством една мрежа на ОПС.“

Да. Божиите създания си остават вечно деца, дирещи съвършенството. И само грамадите от грешка на лъжепророците ги отклоняват от духовните им стремежи. Да, да! Познатата песничка… И към това разклатено положение се прибавя алкохолът, то се знае. Така или иначе тази песен изведнъж се стори на Даниел много наивна… питаше се как е могъл да си я тананика толкова време. Имаше нещо ужасно в нея. И неприемливо. Колективно подсъзнание ли — не искаше и да чуе за него. Нека другите се радват на измислиците, които са заслужили. Той не държи да споделя с когото и да било преживяното предишната нощ. То си беше негово. Само негово. Господи, та онази девойка бе създадена само за него, беше го почувствал — другият, този, когото тя чакаше, бе той. И все още бе навярно. Защото тя съществуваше, тя го зовеше.

И наистина му се стори, че я чува, дори без приемник. Шокът бе тъй силен, че за малко не се блъсна в един автобус. Мислите му се объркаха.

Когато по-късно дойде на себе си, беше нощ. Даниел вече не броеше погълнатите чаши. Той говореше ли, говореше, за момичето с червените коси, което бе създадено само за да го срещне и което пламенно го очакваше някъде. Спомни си смътно за един барман, който му бе казал нещо такова: „Приятел, тая проклета рекламна кампания май ви се е отразила зле, а? Ким чака и мене, човече. Няма да ви сервирам повече, ето ви сметката!“ Той заплака. Заобяснява, че това нямало нищо общо с настроението му, че било само в глада, просто слюнката е сбъркала пътя си (искаше да прояви хумор), а барманът си помисли, че той е четири пъти по-пиян, отколкото изглежда. Издърпа чашата, която му бе напълнил, и му върна парите.

Още по-късно изхвърлиха Даниел от един ресторант, защото се заяждаше с всички клиенти и вдигаше шум, искаше да отвлече някаква червенокоса девойка, която, както твърдеше, го очаквала тук, откакто се бе родила. Ядоса се, но след като го замериха два-три пъти със салфетки, моментално изтрезня. Като се катереше по вратичките, успя някак си да се намъкне в колата си през вдигнатия покрив. Един дежурен полицай се приближи, но се залиса с някакъв тип. А Даниел заспа на седалката зад волана.

В паметта му светкавично нахлуха спомени. Ужасна болка стягаше черепа му и режеше като с трион тила и слепоочията. Отвори очи, погледът му попадна сред същинска бялнала се пещ и тутакси затвори очи. Дочу шумове, някакъв глас. Поизвърна глава и пак отвори очи. Добре. Нямало пещ: само някаква гола крушка с нагорещени жички, провесена на шнур от тавана. Таван… крушка… значи: вътрешност на апартамент, на стая. Къде? Кога? Няма отговор без необходимата информация… Даниел се напрегна да събере някои сведения.

Първо се намери легнал на една кушетка, легло или диван, нещо меко и хоризонтално, което сигурно би било удобно за всеки нормален човек, легнал отгоре му — т.е. пощаден от мигрената. Предпазливо озъртане. Млечнобели стени. Голи. Няколко занаятчийски афиша, по които погледът му се плъзна, без да се помъчи да забележи нито изобразеното, нито обясненията. Прозорец с плътна кафява завеса. Маса. Врати — на стенни шкафове, на дрешник или водеха към друга стая? Затворени врати, боядисани в кафяво като завесите. Под от стари-прастари дъски с изпъкнали жилки. И толкова мръсен.

— Е, какво? — рече гласът. — Как сме?

Даниел подскочи и тутакси седна. Стопеното олово се залюля от единия до другия край на черепа му и трябваше да опре глава на облегалката на канапето (беше канапе) и да притвори очи за секунда. Сетне ги отвори.

Човекът стоеше прав пред него и му подаваше чаша вода. Едно хапче кипеше и кръжеше на повърхността.

— Вземи — каза човекът — и пий. Много помага. Казвам се Голо.

Низ от думи, изречени монотонно. Болезнено шляпаха слепоочията му, сякаш го удряха с пръсти. Голо ли? Е, та какво? И защо му говорят на „ти“? Хората, които ви говорят на „ти“, без да ви познават, непременно спадат към една доста особена обществена категория. Примери колкото щеш в информационните бюлетини, документалните филми и филмите на ОПС. „Този тип, помисли Даниел, не е от моя свят!“, сетне си спомни какво беше станало със света, за който машинално си бе спомнил, помисли, че може би точно този Голо бе един „съдружник“, „побратим“.

Пое чашата. Почака, докато се разтвори хапчето, като се мъчеше да сложи мислите си в ред. Същевременно се взираше в Голо. Млад, трийсетина годишен, ниско остригани коси, доста пооредели. Сив дружелюбен поглед. Трапчинка на брадичката. Облечен спретнато в син платнен панталон и яке от изкуствена кожа, закопчано до врата. Обувки от синтетична прозрачна материя, бежови.

— Пий — рече Голо. — Стопи се.

Даниел пи. Наистина се беше стопило и плюс това беше гадно. Той се намръщи и върна празната чаша на този любезен Голо.

— След три минути ще се оправиш — увери го младият човек.

Даниел дори не се опита да повярва. Голо седна на пода (с този хубав панталон на такъв мръсен под!) и сложи чашата до себе си.

— Къде съм? — попита Даниел. — Колко е часът? Как съм попаднал тук?

Голо се усмихна с вид на човек, който е изпадал хиляди пъти в подобна ситуация.

— Отговарям подред: при мене си. Сега е… шест часът сутринта, неделя. Тук си, защото тука те доведох. И съм готов да ти дам всички желани разяснения.

— Шест часът сутринта? — заекна Даниел. — Неделя? Това е… дръпни това перде, отвори прозореца за…

— Тц-тц-тц — отвърна Голо. — Няма да дръпна пердето, няма да отворя кепенците. Тъй е по-сигурно. Формално погледнато, сградата е необитаема, определена за събаряне. Практически виждаш… и ако саботажът по картотекирането на градските сгради продължи, няма да я съборят още една-две години. Но ти можеш да ми вярваш; погледни.

Той показа китката си и ръчния хронометър. Даниел види часа и датата. Поиска да сравни със своя: нямаше хронометър. А не можеше да си спомни имал ли е преди това.

— Нищо не разбирам! — каза той. — Кой сте вие? Защо живеете в изоставен блок?

Вместо отговор Голо му показа стените и афишите. Смаян, Даниел прочете лозунгите, пропагандиращи „Вярата на човека“. Изкрещя:

— Но къде се намира този блок?

— В източното предградие. Периферията на Нов Париж. Парадоксално е, но ако Стар Париж значи лукс, Нов Париж пък значи лайно… ама какво искаш, като не ни дават да си изберем територия. Можеш да ми говориш на „ти“.

Даниел остана със зяпнала уста. Както му обещаха, мигрената му отслабваше. Би предпочел тя да си остане, за да не я замести другото неприятно чувство, което го обземаше…

Чу се да пита с отчаян глас:

— Но… какво съм ви сторил? Защо сте ме довели тук? Голо изглеждаше учуден.

— Какво си ми сторил? О, на мене нищо. Обаче си дигал страшен скандал в един квартален ресторант, където имат обичай да се събират доста наши хора. Крещял си, че момичето от рекламните предавания ОПС, с което 5-а мрежа ни проглушава ушите от вчера, било любовта на твоя живот, че те очаквала, че ти си дошъл… Да не говорим какви нападки си сипел срещу обществото и как си ревял срещу Всесветското християнство, „Том-Фил“ и някоя си Матилд… Не те знам към кое вярване спадаш и колко бутилки си пресушил, но си казахме, че е по-добре да не привличаме вниманието към нашия район. — Той пипна ухото си и своя приемник ОПС. — Ти нямаш такава дрънкулка, ама ти е останал белег от нея. Загубил ли си го, или така си искал?

— Загубих го — изпъшка Даниел.

— Да не мислиш, че го направихме само за да се спасим от инспекторите, дето гъмжат из този район… Ние, привържениците на „Вярата на човека“, когато можем, оказваме помощ на други противници на режима… и даже на поддръжниците на режима, ако има случай, само че това се случва рядко, признавам. Ние сме материалисти-деисти и почитаме незнайното като екзистенциална сила. Всяко живо същество, човешко, животинско, растително, непременно е подвластно на импулси, породени от заобикалящата го среда, които обаче никога не могат да бъдат обяснени само с нашата логика. Незнайното е единственият господар, който…

— Знам! — прекъсна го Даниел. — Познавам вашите философски и религиозни принципи.

— Това не е рели…

— По дяволите! Какво съм търсил в този ресторант? Как съм попаднал тук?

— Е, добре — каза Голо, поклащайки глава. — Нали ти казах какво си правил. Откъде си дошъл, как си попаднал там, не знам. Зная само, че те изхвърлиха, че се качи на четири крака в колата си и едно дежурно ченге те взе на мушката си.

— Спомням си…

— А пък аз си рекох: слушай, Голо, ако не загладиш работата, тоя пак ще започне старата история и ще вдигне на крак всички квартални офицери. Може да стане лошо и за нас, и за него. Хванах ченгето, обясних му, че си ми приятел и че си попрекалил с пиенето. Седнах в колата ти и те докарах тук. Това е.

— Що за тъпа история — каза Даниел.

— На твое място щях да благодаря. Или си мислиш, че ми е провървяло с тебе. Какво е твоето движение?

— Какво?

— Твоята партия? Обзалагам се, че си от „Преродените в бога“. Само те имат наглостта да крещят на публично място като тебе.

Гласът му достигаше неразбираем до ушите на Даниел. Няколко загадъчни фрази се въртяха в главата му, особено една, която извикваше далечната мисъл за един барман, бог знае къде…

— Слушай — каза той, — каква е тая работа с рекламните съобщения?

— Чак пък да не си спомняш… ама ти май от тях си се подредил така, а…

Голо търпеливо обясни, че от няколко месеца някакви интерференции (онова, което тогава вземаха за интерференции) обстрелвали емисиите на ДДОК. Някои се тревожели, други надушвали, че се готви някакво сензационно събитие. Предната вечер мистерията била разбулена: ставало въпрос за рекламна кампания, с която телевизионната мрежа лансирала една нова серия за тази неделя. Нещо революционно, крещели те в главите на милиони хора с настъпването на нощта, като прекъсвали директните програми и визуализации на всеки половин час. Заглавието било „Животът на Ким“.

— Мръсна новоизмислена интоксикация — заключи Голо. — Ама ти изглеждаш съвсем плачевно. Да не е от алкохола…

Даниел се вкопчи за страничната облегалка на канапето. Простена в себе си: „НЕ! НЕ!“

— Ей! Приятелю! — извика Голо, изплашен от внезапното му побледняване.

Изгубил контрол над себе си, Даниел грубо избухна:

— Не съм ви никакъв приятел! Нямам работа тук и искам да изляза! Искам да си ида!

— Дума да не става… в това състояние не. Трябва най-напред да знам с кого имам работа. Рискувах, като те доведох тук. Ти нямаш никакъв документ в себе си, нито в колата си.

— Нямам…

Даниел опипа джобовете си. Досега не бе обърнал внимание на облеклото си. Беше по риза и панталон, само с една обувка.

— Къде ми е сакото? Обувката?

— Някъде по пътя, докато си щурял нощес, приятелю. Ти изникна в ресторанта точно в този вид.

— За бога, това е невъзможно! Аз се казвам Даниел Монклеман! Продавач съм от фирмата „Том-Фил“, сега съм в очакване, защото… (нещо щракна предупредително в главата му и той реши да не стига до края)… защото приемникът ми е повреден. Пострадах от тези рекламни машинации и мислех… те са принудени да действат по този начин! Помислих, че повредата е от това! Не участвам в никакво революционно движение, аз съм всесветски християнин и нямам нищо против вас. Пуснете ме да си ида…

Стаята му се стори изведнъж по-празна. Смут пробягваше в жилите му.

— Да те пусна да си идеш? — запита Голо престорено кротко. — След това, което ми каза?

Даниел понечи да се обади, но се отказа. Никога не бе се озовавал в подобна ситуация, донемайкъде изпаднал, изоставен от всички и дори от себе си.

— Вие сте взели документите ми… — каза той. — Вие. Нямам нищо против вас…

Думите му не звучаха убедително. Голо още повече присви очи.

— Ако казваш истината, тогава съм любопитен да знам какво търсеше из нашия район. Ако лъжеш, още по-любопитен съм да знам защо ме будалкаш с тая идиотска басня и какво се крие тук. И в двата случая се питам защо не постъпих другояче, ами те прибрах и те доведох тук… И то тая нощ. След всичко станало…

— Поинтересувайте се! — замоли Даниел. — Ще видите, че…

— Бездруго ще се поинтересувам, и то още сега. А ти ще си стоиш тук. Обаче първо ще се разбера с другарите какво да правим… Право да ти кажа, не знам какво да мисля…

Да признае ли всичко? Казвам се Даниел Монклеман, отстранен съм от „Том-Фил“ за тежка професионална грешка…

— Защо казвате: „и то тая нощ“? — попита той. — Какво е станало?

Голо пак се замисли, присвил проклетите си очи…

— Така — рече най-после. — И откога ти е повредата?

— Вчера… вече не помня… Не, онзи ден, само че не беше повреда, защото… свалиха приемника ми в събота сутринта.

Нито дума повече.

— Да допуснем — кимна Голо. — Значи не знаеш? В петък следобед или вечерта е починала една много известна жена от нашата партия. Официалната версия е: сърдечносъдова недостатъчност. Ние поискахме аутопсия, но както се знае, те могат да представят нещата иначе, за да потвърдят тяхната версия. Ние обаче подозираме, че това е политически атентат. Ликвидирали са я. Кой е виновникът или виновниците? Не знаем. Издирваме ги и ще ги открием. Целият квартал кипи и затова е пълно с ченгета. Предвидили са реакцията ни, а това доказва, че нашата хипотеза не им изглежда толкова невероятна…

— Но за какво аз… политически атентат ли? Кой ще посмее да прилага такива методи?

За секунда на лицето на Голо се изписа искрено удивление.

— Ти шегуваш ли се, или наистина си кръгъл наивник, надъхан от Всесветското християнство, ама може и да си страхотен комедиант, а!

И точно в този миг в главата на Даниел Монклеман блесна мълния. В мига, когато се запита дали „страхотният комедиант“ не бе точно този човек, седнал пред него. Спомни си за Мюриъл Тодоба.

— Точно тъй — каза Голо. — Ето виждаш ли, че си в течение.

Даниел бе произнесъл името на висок глас. Със свито гърло се помъчи да заличи ужасната си непредпазливост:

— Чувал съм наистина да споменават това име… да говорят за тази афера…

— И като храбър всесветски християнин кацваш пиян като пън в квартал, за който знаеш, че ври… Отлично… Сега вече знам какво да правя с тебе.

На Даниел му се виеше свят. Почувствал, че събитията го изпреварват, той замълча и глупаво се усмихна. Мускулите на лицето му не го слушаха.

И пак замоли: „Проверете! Проверете самоличността ми!“ Което и щяха да сторят, ако не го бяха направили вече… ако вече не знаеха, и то отдавна, що за човек бе убиецът на Мюриъл Тодоба. Този, който бе послужил като инструмент за убиването й.

Значи целият този мизансцен… целеше да го повъртят още, за да разберат кой стои зад него, и тогава ще си отмъстят…

Но подобна безумна ситуация се преживява само във филмите на ОПС!… и винаги свършва добре…

Дали пък не участва в някой филм ОПС?

Възможно ли е приемникът му ОПС да е чак толкова развален? И сега да изживява вътрешно кошмар, който няма нищо общо с действителността?

Усмихна се още по-широко. Така го смазваше всичко, стоварило се над него, че не можеше да реагира разумно.

Голо се изправи. Отвори една врата (беше стенен гардероб), върна се с друга чаша, пълна с кехлибарена течност.

— Пий.

— Какво е…

— Приспивателно. Няма друг начин.

Даниел се ухили до уши. А му се искаше да завие.

— Отрова е, нали? Искате да се отървете от мене.

— Господин Даниел Монклеман, защо си мислиш така, щом не си виновен за нищо…

Това изречение, казано с такъв тон, вече издаваше една огромна машинация.

И той посегна към чашата.

— Те имат сума начини да вкарат шпионин камикадзе — каза Голо. — Ще видим тая работа. А дотогава пий. Приспивателно е.

Даниел помисли: „Тия ще издирват и ще открият нещо, което не зная дори аз, т.е. кой ме е подтикнал да извърша това незаконно включване. Дали не ми е внушено, а също и на тази жена, дали не съм й подсказал идеята да бъде включена незаконно… Ще стигнат до това и няма да ми повярват. Те…“

— Искам да си ида — каза той.

— По риза? С една обувка?

Какво от това! Готов бе да избяга гол!

— Искам да си ида. Нямам нищо общо с…

— Пий.

С лявата ръка Голо разкопча якето си, измъкна от вътрешния му джоб черен метален автомат със синкави отблясъци и огромна черна муцуна и я насочи към Даниел.

— Или ще стрелям.

Като във филм ОПС. Но различен по сила.

Не беше филм. Беше действителността в джунглата.

Даниел Монклеман изпи съдържанието на чашата и си помисли, че ако можеше да избира, би предпочел да умре другояче. Помисли си, че животът му в крайна сметка е бил само една лоша шега.