Грубо в мозъка

11

Даниел взе едно такси — стар модел с радиоуправление, впоследствие преустроен за ръчно управление, понеже не е хубаво да се оставя машината да заграбва труд, който може да се извършва от божие създание, бе казал един ден Еварист I, убеждавайки с един замах десетки милиона телезрители ОПС, към които се обърна лично и доверително… Таксито носеше крещящите цветове на една компания за междуградски транспорт, а божието създание, което го управляваше, имаше подпухнало, червендалесто апоплектично лице с много тясна фуражка, килната над ухото, и караше като глупак. Повечето таксиметрови шофьори се мислеха за господари на улицата.

Неведнъж бяха на косъм от нещастието. На някои шофьори им дай да ругаят. Този обаче не. Да не бяха защитните рефлекси на срещнатите или задминавани автомобилисти, този червендалест мъж така и щеше да си умре, без да каже гък, смачкан от железариите. Даниел не се чувстваше нормално, гледаше как пейзажът бяга като в някой всяващ ужас филм на ОПС, ала умът му бе другаде. До такава степен, че поблагодари на шофьора на таксито, когато слезе на площад „Сен Жак.“

За щастие семейната кола беше на мястото си в паркинга: Матилд не беше излязла. (Или бе излязла пеш…) Даниел отвори вратичката със своя ключ и запали. Излезе от паркинга.

Известно време кара безцелно, поемайки наслуки по една улица, сетне по друга. Главата му бе празна. Както когато привършваше с предвидените за деня продажби и посещения на клиенти преди края на работното време. Ала не… Нищо подобно. В такива случаи той си позволяваше да се пошляе и всеки път с удоволствие си избираше остров Сен Луи, кварталите в Медон, Панаира на игрите.

Този път бе друго. Нямаше ги вече предвидените продажби, клиентите и клиентките, нямаше го отчитането на резултатите, приятелското състезание между колегите, нямаше вече нищо. Нямаше го и завръщането у дома: този път окончателно. Нямаше я Матилд, виковете, скърцането със зъби, риданията, упреците, обясненията. „Разбираш ли, Матилд, дадоха ми двегодишен период на очакване, със задължително основно психопреориентиране и окончателно изключване от «Том-Фил», защото спах с една клиентка, която по този начин ми плати за незаконното включване на приемника й, а после умря.“ Въпросите са неуместни. Тя, разбира се, щеше да научи. Или може би вече знаеше. Той обаче няма да й се противопоставя. Навярно тя ще се опита да се свърже с него посредством банката. Ще поиска да се разведе. Това той ще остави на адвокатите. Тя ще спечели. Възможно е, след като изтече периодът на очакване и редовното изплащане на полагаемите й се две трети от пенсията, тя да добие обезщетение за следващите години, което той ще трябва да изплаща отчасти от джоба си, ако започне отново работа и има необходимите средства, или пък държавата щеше да поеме всичко, осигурявайки изцяло материалните й потребности, след като го признае за неспособен да ги посрещне. Тя би могла да уреди да я признаят психологически „непълноценна“ вследствие на изживяната травма поради грешката на бившия й съпруг. Или… хайде, стига! Да върви по дяволите! Край с Матилд! А по-нататък… ще видим! Нали така, Даниел? Ще видим…

Засега да си кара колата. Умът му бе все така объркан, безсилен да вземе сериозни решения дори на първо време.

Бъдещето… Какво всъщност му оставаше от него?

А от миналото?

А от настоящето?

Минало: Даниел Монклеман, роден в 2003 година (по официалния календар на Всесветското християнство), в един небивало размирен период, за който всъщност не помнеше нищо, но донякъде разбра какво е било от уроците по история и в ОПС. Роден в 2003 година.

Шестнадесет години преди сключването на съюзническия пакт между страните на Европейската конфедерация. Професионално ориентиране — нормално, индивидуални способности — признати и развивани до постъпването на длъжност представител-продавач към „Том-Фил“. Узаконена връзка с Мат…

Настояще: Даниел Монклеман, дезориентиран, странно облекчен (да!) и едновременно с това съвсем объркан. Дори вече не е сигурен, че още е Даниел Монклеман. Отстранен, изключен не само от „семейството“ „Том-Фил“, но и прогонен от Европейската конфедерация, в чието лоно „Том-Фил“ бе само един клан, късче от пъзъл. Прогонен от света, който му вдъхваше представата за цялостната световна действителност, на който дължеше социалното си приобщаване, самоличността си, който припомняше името му всред мнозинството. Настояще: известно време да живее сам, гол, изтерзан и ограбен, да живее зад кулисите на театъра. Сред празните скелета и декори, засъхналия грим в бурканчетата, костюмите, затворени в куфарите, неразучените роли.

Бъдеще…

Имаше за какво да трепери, телом и духом.

Даниел реши, че трябва да действа, защото дейността бе единственият начин да докаже на себе си, че съществува. Първото, което направи, бе да спре в една банка и да се свърже с управата, за да се осведоми за положението. Както и очакваше, новите параметри, отнасящи се до него, бяха вече приети от компютрите. И понеже положението му на отстранен бе напълно оформено, по-нататък не срещна никакви затруднения. Поръча да не вземат под внимание евентуалните обаждания на съпругата му, което бе записано съобразно желанието му, след като изслуша обичайната морализаторска реч. Банката го посъветва да поддържа по-чести контакти със службата за съобщения, защото посредством нея Даниел щеше да бъде осведомяван за хода на случая с интерференцията в приемника ОПС и за датата, когато ще може да се яви на контролен преглед на неговата хипнотична настройка. Помолиха го също, ако може, да не се отдалечава от Стар Париж. Обяснимо. Дали има вече ясна представа за своето пред стоящо психопреориентиране след периода на професионално очакване (което в неговия случай ще бъде и юридическо)? Разбира се, не. Пита ли се някой току-що измъкнат от водата полуудавник 3-а или 5-а мрежа ОПС предпочита да гледа, за да запълни вечерта си? „Ще ви известя незабавно“ — каза Даниел. Банката, която се занимаваше с неговите граждански интереси, щеше да задвижи процеса на взаимовръзка между различните организми, засегнати при неговото преориентиране от момента на известието. Добре.

Значи не бе съвсем захвърлен на безрадостната си съдба. Християнската либерална държава полагаше максимални усилия да се спазят религиозните и хуманитарни традиции: изгубените овце не бяха оставени на вълците. Ако още съществуваха вълци, то те върлуваха някъде зад граница…

След това Даниел зареди резервоара с газ на една станция. Познаваше собственика й: станцията извършваше и зареждане на акумулиращи батерии за един друг тип коли — предишната сервизна кола на Даниел бе снабдена с такива батерии. Човечецът остана изненадан, като видя Даниел по това време с личната си кола, само един поглед му стигаше да забележи голите уши на своя клиент. Даниел се принуди да му обясни, че е в период на очакване и че освен това си има неприятности с приемника. Измънка нещо за очакването, като гледаше да скрие истинската причина за положението.

— Ама „Том-Фил“ си го бива! — опита да се пошегува човечецът, сочейки своя ушен приемник. — Ами що не си купите един хубав стар академичен телевизор да не губите връзката.

— Така е — усмихна се разсеяно Даниел.

Остана с впечатлението, че тоя приятел не повярва нито дума от обърканите му обяснения. Шегата прозвуча малко неестествено. Даниел се подписа под номера на личната си банкова сметка, в разписката, поднесена му от собственика на станцията, и припряно потегли.

„Да не губите връзката…“ — беше казал човечецът. Истината се чува не само от устата на децата, както твърдеше едно старомодно адажио, но и от устата със златни пломби на кучешките зъби на един собственик на станция за зареждане на акумулиращи батерии. От устата на който щете предан телезрител ОПС, на който щете гражданин — привърженик на Конфедерацията…

Да не се губи връзката.

Връзката с какво? Разбира се, връзката със световните събития, със съвременността, с действителността… Връзката с вътрешните дела на Конфедерацията, увереността, че избраният политико-духовен път винаги е най-добрият, най-сигурният път към идеала за върховно съвършенство. Връзката с примерите за придобитата автономна сила благодарение на добрата воля на целия народ и на подкрепата на бога, който е пожелал да възстанови съединението, сериозно подкопавано от самолюбивото безразсъдство на човека-отстъпник от миналите епохи.

Направляваната сила. Силата на ДОБРОТО, сравнявана с проявите на ЗЛОТО: безредиците, заблудите, мизерията, нещастията, отредени за всички страни, които не са поели пътя на истината.

Да не се губи връзката…

…Няма да знае вече какво е рекъл Еварист I по повод на едно или друго събитие, нито отношението на религиите на малцинствата. Няма да участвува вече в живота на президентката на Френската република Олга Дерие. Няма да знае каква насока са поели „Преродените в бога“, „Съюзниците на бъдещето“, „Приятелите на Маноск“, „Вярата на човека“, „Гласът за немите“… Няма да знае какво ще стане с надеждите за споразумение между Всесветското християнство и „Поклонниците на свети Петър“…

И за да узнае, сега трябва да гледа програмата на някаква си стара електроннолъчева тръба? Да пита щастливците, които могат да научават всичко по ОПС? Да изпадне дотам, че да чете напечатани листовки, обикновено спорни по съдържание, които може да си набави по всяко време — но то е все едно да затъне съзнателно в света на лъжата. Ни едно от тези неща не можеше да замени ОПС, която при това ви щади времето (ИЗЖИВЕЙТЕ НЕПОСРЕДСТВЕНО СВЕТОВНИТЕ СЪВРЕМЕННИ СЪБИТИЯ И РАЗВИТИЕТО НА ВАШАТА СТРАНА ПО ВРЕМЕ НА СЪНЯ СИ! ОТКЛОНЕНИЯТ ПАРАДОКСАЛЕН СЪН ЗАМЕСТВА ВАШИТЕ СЪНИЩА И ВИ ПОТОПЯВА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА! САМО ЗА НЯКОЛКО МИНУТИ ОБЕКТИВНО ВРЕМЕ ОПС ВИЕ ПРОНИКВАТЕ В СЪБИТИЕТО!) и съумява посредством визуалното внушение да достигне пряко до най-дълбоките механизми на разбирането — на убеждението. Да следи репортаж по една прастара електроннолъчева тръба значеше да улови само сянката на истината, да използва само частица от интелектуалните си способности. (ИЗПОЛЗВАЙТЕ ОПС, ВАШИЯТ ИНТЕЛЕКТ ЩЕ ЗАРАБОТИ С МАКСИМАЛНИТЕ СИ СПОСОБНОСТИ! ЧРЕЗ ОПС ЧОВЕК ОТИВА ПО-ДАЛЕЧ И ОТКРИВА ДОПЪЛНИТЕЛНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ, КОИТО БОГ Е ЗАЛОЖИЛ У НЕГО!) Значеше да се отстрани; всички, които все още нямаха приемник ОПС, чувстваха това и мечтаеха само за едно: да встъпят в тълпата привилегировани, въздигащи се към бога. Тогава? Да пита тези, които имаха приемник ОПС? Да проси информация? С риск да срещне презрителния им поглед (най-малкото — изумен!), с риск да получи отказ? Дали ще приемат да си губят времето с него? И ако приемат, каква полза от такава откъслечна информация, предавана от трето лице?

Да не се губи връзката…

Колко време ще мине, докато може отново да си върне приемника ОПС?

Даниел пак потрепери. Забеляза с учудване, че е спрял пред един жилищен блок, ала не можеше да определи от колко време. Беше блокът, в който живееше Дидие Ларзан. Дотук беше карал машинално, дирейки съюзник вън от закона.

Не само че не се надяваше да намери Ларзан у дома му, но дори да бе сигурен в обратното, пак нямаше да се реши да го види. Ларзан, побратим в безчестието и изгнанието? Значи побратим-неприятел… Той бе виновникът за изгонването на Ларзан.

Отстраняването на един невротехник имаше друго значение, не това като на един представител-продавач. Друга тежест. Макар и за едно и също провинение.

Дали съзнанието за неговата заслужена изолация не го тласкаше да довежда до крайност механизмите на отстраняването. Твърде възможно.

Нямаше никакво желание да анализира трезво положението.

Пък и беше гладен. И жаден. Ужасно жаден. Беше адски горещо.

Думата беше съвсем на мястото си.

Устните му се сгърчиха в измъчена усмивка, докато палеше колата. Сега да хапнем и да пийнем. Дадено.

Е, какво пък, драги ми Дани (възвърнал бе способността си да шофира добре), не си единственият в период на очакване! Нито единственият убиец „по невнимание“! Нито си единственият уволнен, когото семейството му ще изостави, комуто са отнели временно приемника ОПС!… Всичкото наведнъж е може би прекалено, но в едно справедливо и закрилящо общество, способно да наказва, но и да прощава, трябва да се изтърпи такъв един тежък момент. Само се уповавай, само не рухвай…

Замисли се за Матилд, за децата. Освен тяхната добре възпитана „синовна обич“, какво всъщност изпитваха те към него? Сега, когато бе решил да ги загуби (беше ги загубил, свършено бе), той си задаваше такъв въпрос. А преди не. Децата бяха преди всичко Матилдини и тя влагаше невиждана енергия да им вдъхне вярата на „Поклонниците на свети Петър“, като воюваше стъпка по стъпка, ала не и гръмко с държавното религиозно възпитание. Пустата му Матилд! Чудачка. И защо се бе оженил за нея, а не за някоя друга? Отговор: защото в един прекрасен ден, убеден, че постъпва добре, се бе измамил. Премного време изтече, докато разбере и преглътне грешката. Защото имаха дете. После второ. И трябваше да играе ролята на добър баща.

Пусна радиото с музика за настроение, но то беше инфразвуков модел, пригодено да се слуша с ушен приемник. Чу само пращене и го изключи.

Спря пред „Верният“. По навик — случайно. Беше късно следобед, повечето редовни посетители от института вече се бяха върнали по работните си места. Съжали, че бутна вратата, но беше късно. Лъсналият от пот съдържател го посрещна с едно гръмко „Гос’дин Клементини!“. Атмосферата беше странна. Шум от прибори, далечни разговори на готвачите дълбоко в тяхното свърталище. Даниел разбра, че и тук музикалният фон беше инфразвуков, улавян автоматично от един приемник ОПС, който обаче можеше да се постави чрез хипноуправление в позиция „тишина“. Музиката никога не дразнеше, напротив — отпускаше, настройваше съзнанието ви точно според вашето състояние.

Даниел насочи разговора към повредата на своя приемник (собственикът тутакси бе забелязал отсъствието му) и върху още някои често срещани повреди. Събеседникът му подхвърли два-три намека за малката от предишния ден, мъчейки се бездруго да разбере за нея ли бе дошъл Даниел. Наистина тази девойка вчера… само че тогава…

Нахрани се усамотено сред странните шумове. Та значи това бил светът: тишина или странни шумове. Преди да си тръгне, попита съдържателя за последните новини. Получи очаквания отговор: собственикът нямал време да ги слуша и не можел да го стори сега поради самата си работа свикнал да пуска ОПС по време на сън, програмирал си един информационен бюлетин по „втора“ и един художествен филм за отмора по „пета“. Даниел му поблагодари все пак.

Сложи ръце на волана, почака. Вчера по това време влизаше при госпожа Тодоба. Ръцете му трепереха. Не можеше да запали мотора.

Страхуваше се.

Страхуваше се от непознатия град, в който го бяха изоставили сам, като плячка в клетка със зверове. Що за идиотска реакция, Дани! Няма никакви зверове. И ти не си плячка.

Помъчи се сам да се убеди в това… ала напразно. Даниел Монклеман бе наистина плячка в един град, който му предстоеше тепърва да опознава отново със сетивата си на домашно животно, пуснато в джунглата. Не можеше повече да разчита на инфразвуковото радио в колата, което обикновено му предаваше приливите и отливите в уличното движение. Отсъствието на ОПС тегнеше дълбоко в мозъка му, премного голям и премного оголен. Нямаше да го осведомяват повече кои части на града трябва да избягва, защото еди-коя си отцепническа банда активисти върлувала в района, правела демонстрации и се счепквала с полицията… Господи! Тези факти той научаваше само по радиото и старателно ги избягваше, но ето че сега можеше да се окаже замесен в това… И, разбира се, нямаше да е като във филм на ОПС или като някаква субективна светкавична информация по втора мрежа (информацията постигаше своето, но никога не се разпростираше върху подобен род събития, за да не дава лош пример). Аудиото съобщава, машинално го отбелязваш, без да му отделяш кой знае какво внимание, и заобикаляш мястото. Да, знаеха, че това съществува. Знаеха, че злото съществува.

И още как…

Имаше квартали, където не биваше да се разхождате, защото кръстосвали „туристически“ групи, защото станал пожар или се спукал газопровод, защото били владение на тази или онази опозиционна религиозна партия и не е никак за препоръчване да се озовеш сред тях, винаги има опасност да те оберат… Как да научи, как да разбере кои са пътищата за добрия гражданин?

Най-сетне успя да откъсне ръцете си от волана. Бяха лепкави и омекнали.

Пое към остров Сен Луи с надеждата, че по това врем е кварталът бе за предпочитане, също като пътя, който си беше избрал. Един инстинкт, едно забравено сетиво му подсказваше, че бъдещето крие нещо лошо, а той не виждаше какво би могъл да промени в него.

Адам Стомб приближи до остъклената врата, стъпвайки безшумно по дебелия мокет с огромните си крака в обувки от жълта кожа. Номерът на обувките му (55-и) отговаряше на ръста, Стомб беше висок повече от два метра, а раменете му бяха двойно по-широки от обикновеното. Сред персонала по техническата изправност на предаванията ДДОК (5-а мрежа ОПС) се говореше на шега, че още не бил престанал да расте и че предупредил своя шивач да се съобразява с това: и наистина, въпреки великанските си размери той носеше винаги един номер по-голям. Саката му се люлееха по него, панталоните му се държаха само благодарение на тирантите и бяха удобно широки. Сега бе по риза. Бледосиня риза, полуразкопчана, с потни петна под мишниците. Който и да застанеше редом със Стомб, щеше да изглежда хилав и анемичен.

Той натисна копчето на деполяризаторната система на прозореца. Светлината нахлу на вълни в звукоизолирания кабинет със стени, облицовани със светъл бор. Пред очите му се ширна смазаният от жегата град. Маранята стопяваше в едно небе и земя. Очертаваха се само небостъргачите на Новата периферия.

Петнадесет етажа по-ниско авеню „Версай“ чертаеше правоъгълната ивица на една металическа река. Уличното движение беше невъобразимо.

Климатичната инсталация и вентилаторите работеха с пълна пара и въпреки това атмосферата бе някак тежка от застоялата миризма на пот и тютюн.

Стомб спусна щорите на остъклената врата. В помещението отново се възцари мек златист полумрак.

В креслата седяха двама души, а двамина други стояха прави. Още преди обед бяха дошли в кабинета на ръководителя на службите за техническа изправност на предаванията, на 15-ия етаж в сградата за телеразпръскване на ДДОК. Не бяха излизали от стаята, само към обед поръчаха да им донесат един поднос със сандвичи. В момента пиеха студен чай в зелени картонени чашки.

Цареше тишина. За звуковата изолация се грижеше лично Стомб, който, както сам казваше, обичал да работи в пашкул от нищо. Голи стени, без никаква украса, освен едно бяло табло, напръскано със сини точки, и вградени скрити библио-видеотеки; таван от пресована слама и релефен мотив от корк, изобразяващ гигантска планисфера; на пода — кремав мокет. Дълбоки кресла. Три обширни бюра от светло дърво; едното с идеално гладка повърхност, без нищо отгоре, другите — отрупани с книжа, досиета, графики и обичайните аудио– и видеоапарати за взаимовръзка.

Освен господаря на това място, Адам Стомб, присъстваха още: Керъл Донастър, който редом със Стомб изглеждаше смешно мършав, та чак прозрачен — метър седемдесет и три сантиметра и шестдесет килограма, слабо лице, оплешивял череп и трескави очи — Керъл Донастър, инженер-изследовател в службата за техническа изправност към конструкторската фирма „Том-Фил“; Барнаб Льорис, среден на ръст, с безлична физиономия, малки кръгли очила, стегнал шията си в старомодна връзка — Льорис, програмист на художествените предавания ОПС в ДДОК; Жан Гот, възпълен, сангвиничен, риж — изглеждаше, че се забавлява при всякакви обстоятелства — Жан Гот, ръководител на художествените предавания на ДДОК.

Бяха говорили много и сега си отдъхваха, отпивайки от студения чай, в очакване на новата информация, за да подновят разговора — дотогава оставяха на Стомб грижата да прекъсне мълчанието. Всички носеха ушни приемници ОПС. Освен Стомб — обаче лявото му ухо беше продупчено и по бледите белези можеше да се предположи, че е използвал често такъв приемник.

Всички подскочиха, когато червената сигнална лампа светна за телезапис. Уредът запращя и избълва на хартията дългото си съобщение.

Гот и Льорис се надигнаха. Стомб откъсна съобщението, прочете го бързо, сетне го подаде на Керъл Донастър, човека от „Том-Фил“.

— Заключение от аутопсията на госпожа Мюриъл Тодоба — високо и ясно каза Стомб. — Смъртта е настъпила вероятно преди двадесет и четири часа, т.е. вчера около шестнадесет-шестнадесет и тридесет часа. Приблизителна точност до един час. Малко след като вашият представител-продавач си е тръгнал, Керъл.

Керъл Донастър прегледа бегло написаното и го подаде на съседа си Льоргс, сетне вдигна глава и каза:

— Може и да има връзка. Знаем по кое време Даниел Монклеман се е блъснал в будката на пазача на „американския квартал“.

Жан Гот поясни:

— По същото време бяха отбелязани и повече от двадесет и четири случая на произволни интерференции при телезрители ОПС, независимо дали апаратът им е бил включен за визуално приемане или не. Всички са от един район. Има и по-слабо изразени случаи в обхват от двадесет километра в диаметър. Най-голям брой за месеците, през които се случваха тези неприятни интерференции.

Барнаб Льорис му подаде листа, добавяйки:

— Както изглежда, въздействието на интерферираните образи е било почувствувано повече или по-малко мъчително, с различна сила и яснота, според това, дали засегнатите телезрители са били с включен или изключен ОПС. Както винаги спомените им са неясни и непълни.

— Ммммм — обади се Стомб, — вашият човек, този, Монклеман, не си ли спомня по-добре?

— Изглежда, колкото и останалите. Той обаче е станал жертва на нова интерференция през нощта. Признал го е пред нашия търговски директор.

— Силен или слаб шок, включен или невключен приемник… този човек си навлече голяма беда.

— Имало е и друг подобен случай — поясни Льорис.

— Един човек който…

— Знаем това — спокойно го пресече Адам Стомб, като вдигна ръка. (Помисли за миг. Прочитайки бележката докрай, Жан Гот я сгъна и остави на близкото бюро.)

— Това момиче — измърмори Стомб — било включено временно. Хубаво. Значи е могло да приеме отразения сигнал с особено голяма си… подайте ми пак тая бележка!

Той препречете сведението. Остави хартията. Настъпи мълчание.

— Керъл, приятелю — каза Адам Стомб, — от колко случая на синдрома „locket-in“ се оплаква вашата фирма?

Керъл Донастър поклати отрицателно глава:

— Все по-малко и по-малко след последните процентни изчисления. Практически това вече не съществува след промените, които моят отдел внесе в нашите апарати. Не се шегувам. Ние сме с шестдесет процента под нормалното.

— Това момиче не е пострадало от „locket-in“ — добави Барнаб Льорис. — Разполагаме по този въпрос с доклада на техниците. Приемникът й е бил в ред.

— Знам, момчета — глухо каза Стомб. (Той приседна върху бюрото си; наистина да те хване страх за мебела, но той издържа.) — Исках само да го чуя от вас, за бога. Момичето е мъртво. Мъртво. Отговорничка по „обществените връзки“ на кварталните организации на „Вярата на човека“ Стар Париж. Мъртва… Умряла от страх. Погледът му на старо уморено псе пробяга по лицата на тримата мъже отсреща.

— Вие го прочетохте като мен. Термините са усложнени, съгласен съм, но по същество е така: умряла е от страх. И то от някакъв проклет страх, защото нещо, което е било прието от нейния приемник, й е пръснало мозъка. Поради лошата настройка на проклетия приемник може би, знам ли. Но фактът си е факт: голямо периферно медиаторно изпразване при стрес, предизвикано от невроендокринните структури на системата за задържане на рефлексите. Така е написано дословно. А СЗР е реагирала тъй, защото само по този начин е било възможно да се „предпази“ от агресията: последно бягство, пълна задръжка на рефлекса, на всички рефлекси. Невероятна кортикостероидна секреция. Медуларно-надбъбречните жлези са почти изсъхнали, образно казано… а резултатът е, че отделеният десеторно повече, хилядократно повече адреналин като реакция на страховия стрес е убил тази жена. Само повтарям това, което е написано на хартията, господа. Адреналинът действа свиващо на периферното кръвообращение, като смалява кръвоносния съд чрез свиване на мускулните му влакна. И ето какво се е получило: пълно прекъсване на мозъчното оросяване. Пълна и внезапна исхемия.

Отново мълчание. Керъл Донастър бе мъртвоблед.

— Ще ме извините ли за малко, господа… Без да дочака съгласието на Стомб, той прекоси стаята с широки крачки. Вратата тихо хлопна зад гърба му. Стомб, Льорис и Гот се спогледаха.

— Тежък удар за „Том-Фил“ — каза Гот. — Донастър сега си казва, че рискува в близко време да бъде в очакване.

— Ударът е тежък за всички — уточни Льорис. — И за ДДОК, и за всички нас. Та нали на нашата дължина на вълната се предават всичките пиратски гадости. А ето че се вдигна и шум около това. И ще се шуми още повече след смъртта на отговорничката от „Вярата на човека“…

— Освен ако не сломим удара. Поне отчасти — каза Адам Стомб. — Ама пък накъдето се обърнеш, все грешки, да му се не види. Продавачът не е трябвало да извършва незаконно включване, вярно, ама и онази хубавица не е трябвало да му предлага задника си, за да го принуди. Тя също е виновна. Бих се учудил, ако онези клоуни от двойната религия бъдат настойчиви, нямат никакъв интерес да искат разоряването на „Том-Фил“ или на нашата мрежа: не бива да забравят, че им отпускаме антената за известно време, а това им е необходимо. Лошото ще дойде не от „Вярата на човека“, а от цялата общественост, защото ще я обхване страх, ако нещата вървят така. И то страх не от апаратите на „Том-Фил“, тъй като приемниците, които предават нашите програми, се конструират от други фирми… страх от самите програми, които стават проводници на опасни пиратства. ДДОК е най-застрашена в тази история — освен това е доказано, че незаконно включеният приемник на жената е бил в пълна изправност.

Той удари тежкия си юмрук в дясната си длан.

— По дяволите, господа! Веднъж да открием произхода на тези пиратски емисии…

— Трябва да се действа бързо… — забеляза Льорис. — Месеци наред отделът за програмиране е залят от повиквания и рекламации. Хората си въобразяват, че нашите предаватели ги дрънкат всякакви, или стигат дотам, че обвиняват нашите автори на художествени програми, че си вършат калпаво работата. Кевин се е побъркал.

— Кевин ли? — каза разсеяно Стомб.

— Кевин Жборг, от дирекцията за художествени предавания и отговорник за авторите.

Стомб поклати неопределено глава, което значеше: „Пет пари не давам за Кевин Жборг!“

— Да се откриело час по-скоро, а? Как си го представяш, Барнаб? Цялата служба за техническа изправност на мрежата е на крак. Това не идва от чужди спътници, нечленуващи в съюза. Това не идва, както и предполагахме, от саботажни и опозиционни групички, известни или неизвестни. Изключено. Първо, защото не биха могли да притежават необходимите предавателни структури, и, после, защото всички съседни честоти се контролират. Всякакви източници, ако има такива, щяха да бъдат забелязани. Но, дявол да го вземе, няма източник! Сякаш си плува ей тъй, както дойде. Някакъв мръсен паразитен образ, който от време на време се подвизава на нашата дължина на вълните… Да полудееш.

Жан Гот рече:

— А хипотезата за автопрограмирането?

— Как пък не! — усмихна се Стомб. — Визуално автопрограмиране, което да подреди мечтите и вътрешните образи на индивида, неговите видения, желания, надежди, витаещи в глъбините на колективното подсъзнание? Организиране на представите в съзнанието на всеки благодарение на придобитите познания в ОПС и посредством някои невробиохимични вериги? И всеки си прави свое кинце за сметка на нашите предавания… Не ми се вярва. Няма доказателства и после… не, не ми се вярва. По дяволите, май трябва да допуснем, че вчерашната жертва си е устроила такова страхотно собствено кино, та чак е умряла!… Пък и копиране по емисия ОПС на нашата мрежа не става: той не е пригоден за това.

— Така е. Тогава късо съединение. Стомб поклати глава отрицателно.

— Обаче интерференцията, която от този момент става просто едно предаване, вече не зависи от честотното предаване — настоя Гот. — Тя се осъществява дори ако приемникът е изключен. Или само предварително програмирани хора, които не са могли да свикнат с…

— Знам — изсумтя Стомб.

Барнаб Льорис се намеси:

— Освен това показателите на пострадалите се съгласуват.

В този миг вратата на кабинета се отвори. Керъл Донастър се появи отново. Все тъй блед, с няколко листчета в ръка. Не каза нито дума. Другите го изгледаха тихомълком. Льорис продължи:

— Като сравнихме откъслечните спомени на „свидетелите“, можахме да съставим сценарий-образец. Навсякъде се срещат едни и същи общи моменти — ние отстранихме от тях подробностите и неяснотите.

— Какъв е този сценарий? — попита Донастър с безизразен глас.

— Тази сутрин го изучавахме — изръмжа Стомб.

— Какъв е този сценарий? — повтори Керъл Донастър.

Барнаб Льорис погледна въпросително Стомб. Тъй като ръководителят на техническата изправност на предаванията не реагира, Льорис заразказва:

— Има една девойка, наричана ту Даниела, ту Ким. Родена в заможно семейство. Обградена с грижи. С потенциално труден характер, постепенно развива психопатия поради неразбиране с родителите си. Развежда се с тях към дванадесетата си година. Печели развода и няколко години по-късно отваря антикварен магазин за културни ценности. Въобще всякакви клишета за идеализирано бягство. Отразена в съня, извисена проява на бунта срещу външната власт… Това не е всичко. Голяма любов с един мъж, който ще загине. После още една голяма любов, този път ИСТИНСКАТА, с друг мъж. — Той си пое дъх. — Това е сценарият. Повтарям, изграден е чрез съпоставяне, има непълноти, но всички психоаналитични елементи могат да се обяснят, колективното въображение е очевидно. Впрочем любопитно ще ми е да разбера психологическия облик на всички, които са станали жертва на тези пиратски образи. Сценарият се възприема и преживява ту от гледна точка на тази жена, независимо дали потърпевшият е мъж или жена (според преобладаването на мъжкия или женския принцип…), ту от гледна точка на родителите (рядко), от първия любовник и после законен съпруг (не тъй рядко, но не и често), или се преживява в ролята на последния избраник. В този случай девойката става самата Идеална жена в целия си блясък, възвишената съвършена любов… недостъпна впрочем, тъй като проклетият сценарий не отива по-нататък.

— Напротив — каза Керъл Донастър. Той повдигна малките си очила, които се хлъзгаха по носа му. Те отново се хлъзнаха.

— Това не е сценарий — каза той. — Нито автовизуализация на подсъзнателните затормозяващи процеси.

Той приближи книжата до очите си. Пръстите му трепереха. Прочете написаното, сетне отпусна ръка.

— За бога, Керъл — глухо помоли Адам Стомб.

— Вие току-що говорихте за синдрома „locket-in“ — каза твърдо Керъл Донастър. — Точно това ми помогна да разбера.

— Да разбереш ли? — Керъл Донастър кимна.

— Няма сценарий. Девойчето Даниела Морнер съществува. Тя наистина се е разделила с родителите си и е взела името Ким Сиова. Нейният антикварен магазин за културни ценности съществува, намира се по-точно на улица „Касет“. Ким Сиова се омъжила законно за някой си Антоан Жерес, който загинал. После срещнала друг мъж, човек с бурно минало, който се казвал Серж Монтра, но взел името Диф Билби. Живели заедно няколко месеца и смятали да се свържат законно — по всичко личало, че наистина са създадени един за друг. И тогава Ким Сиова става жертва на вътрешно взривяване на приемника. Изпада в тежкото състояние „locket-in“, усложнено от обездвижване и загуба на говора — и бог знае още от какво. От пет години тя е жив труп. Нашата застрахователна служба, разбира се, й оказва помощ, а нейният приятел се грижи за нея. Всеки ден, с помощта на най-усъвършенствана апаратура, чиито подробности ще ви спестя. Мъчи се да я събуди. Тя е овладяна от абсолютна памет. Посредством реле за обратна биокомуникация при визуален сенситометричен, електроенцефалографски и не знам още какъв контрол той се мъчи да й възвърне специфичната памет за нейната изгубена самоличност. Всеки ден й повтаря и преповтаря коя е тя, каква е нейната история, тяхната история.

Керъл Донастър замълча за малко. Никой не се обади. Ала всички бяха побледнели като него. Листчетата хартия в ръцете му силно трепереха. Той ги размаха:

— Сетих се… Тук има всички подробности, всички доклади на нашите застрахователни агенти, дори последния, подписан от тях… — Той прочете: — Матийо Вилмо и Франк Фюзи. Последният доклад е от вчера следобед, малко преди петнадесет часа.

Той подаде документите на Стомб, който се поколеба, издържа погледа му, изтри широките си длани о панталона и чак тогава се реши да поеме документите за застраховка от „Том-Фил“.

— За бога — глухо каза той, а по устните му бавно се изписваше усмивка, — за бога, Керъл, въпреки че все още не мога да проумея нищо, си мисля, че сте намерили зрънцето… и наново ще трябва да си блъскаме главите.