ГЛАВА ДЕСЕТАПРАЗНИКЪТ НА ВСИ СВЕТИИ

Малфой не можеше да повярва на очите си, когато на следващия ден видя, че Хари и Рон бяха все още в „Хогуортс“, с изморен вид, обаче в много добро настроение. Всъщност на другата сутрин Хари и Рон вече смятаха, че срещата с триглавото куче е била отлично приключение, и бяха готови за нови похождения. Междувременно Хари беше осведомил Рон за пакета, който изглежда е бил преместен от „Гринготс“ в „Хогуортс“, и те прекараха много време да гадаят какво би могло да се нуждае от такава силна охрана.

— Или е много ценно, или е много опасно — каза Рон.

— Или и двете — допълни Хари.

Но тъй като всичко, което знаеха със сигурност за мистериозния предмет, беше, че е около пет сантиметра дълъг, нямаха особено голям шанс да отгатнат какво е без допълнителни указания.

Нито Невил, нито Хърмаяни проявяваха и най-слаб интерес към това, което се намираше под кучето и капака на пода. А всичко, което Невил искаше, беше никога вече да не се доближи до кучето.

Хърмаяни отказваше да говори с Хари и Рон, но тъй като беше такъв заповеднически всезнайко, те приемаха това като допълнителна награда. Единственото, което наистина искаха, беше да си го върнат на Малфой и за тяхна голяма радост едно подходящо нещо пристигна с пощата около седмица по-късно.

Когато совите нахлуха в Голямата зала, вниманието на всички беше веднага привлечено от дълъг тесен пакет, носен от шест едри улулици. Хари беше любопитен като всички останали да види какво има в този голям пакет и се изненада, когато улулиците се спуснаха надолу и го стовариха точно пред него, като събориха бекона му на пода. Едва бяха изпърхали встрани, когато друга сова пусна писмо върху пакета.

Хари разкъса първо плика, което беше същинско щастие, защото в писмото пишеше:

НЕ ОТВАРЯЙ ПАКЕТА НА МАСАТА.

В него е твоята нова „Нимбус две хиляди“,

обаче не искам всички да знаят, че

имаш метла, защото и те ще искат.

Оливър Ууд ще те очаква довечера в

седем часа на куидичното игрище

за първата ти тренировка.


Професор М. Макгонъгол

Хари трудно прикриваше задоволството си, когато подаде бележката на Рон да я прочете.

— „Нимбус две хиляди“! — изстена Рон завистливо. — Никога дори не съм докосвал такава.

Напуснаха бързо залата, защото искаха да разопаковат метлата насаме преди първия час, но насред входната зала видяха, че пътят им към горните етажи е преграден от Краб и Гойл. Малфой грабна пакета от Хари и го опипа.

— Това е метла — каза той и я подхвърли на Хари с лице, на което бяха изписани ревност и злоба. — Този път вече ще загазиш, Потър. Първокурсниците нямат право на метли.

Рон не можа да се въздържи.

— Не е каква да е глупава метла — каза, — а е „Нимбус две хиляди“. Какво каза, че си имаш вкъщи, Малфой, „Комета двеста и шейсет“ ли? — Рон се ухили на Хари. — Кометите изглеждат много лъскави, ама не са от същата класа като нимбусите.

— Ти пък какво ли знаеш за това, Уизли, дето нямаш пари дори за половината й дръжка? — озъби му се Малфой. — Предполагам, че ти и братята ти пестите, за да си ги купите клонче по клонче.

Преди Рон да отговори, се появи професор Флитуик, който стигаше до лакътя на Малфой.

— Надявам се, че не се карате, момчета? — изписука той.

— На Потър са му изпратили метла, професоре — изтърси Малфой бързо.

— Да, да, правилно — каза професор Флитуик и се усмихна лъчезарно на Хари. — Професор Макгонъгол ми разказа за специалните обстоятелства, Потър. А какъв модел е?

— „Нимбус две хиляди“ — отговори Хари, като едва се сдържаше да не се изсмее на ужасения израз в лицето на Малфой, и добави: — А всъщност я получих благодарение на Малфой.

Хари и Рон се запътиха нагоре, като сподавяха смеха си от очебийния гняв и смут на Малфой.

— То си е вярно — изкикоти се Хари, когато стигнаха горния край на мраморното стълбище. — Ако той не беше откраднал всепомничето на Невил, аз нямаше да съм в отбора.

— И навярно смяташ, че това е награда, задето си нарушил правилата? — прозвуча раздразнен глас точно зад тях. Хърмаяни топуркаше по стълбището и гледаше неодобрително пакета в ръката на Хари.

— Нали уж не говореше с нас? — каза Хари.

— Да, не почвай отново — добави Рон, — толкова ни е хубаво.

Хърмаяни ги отмина, вирнала нос във въздуха.

Този ден Хари много трудно задържаше мислите си върху уроците. Те постоянно бягаха горе в спалнята, където неговата нова метла лежеше под леглото му, или пък се скитаха към куидичното игрище, където тази вечер щеше да се учи да играе. Той излапа вечерята си, без да забелязва какво яде, и след това се втурна с Рон нагоре, за да разопакова най-после своята „Нимбус две хиляди“.

— Ох! — въздъхна Рон, когато метлата се търкули върху покривката на леглото на Хари.

Дори Хари, който не знаеше нищо за различните метли, реши, че е прекрасна. Гладка и лъскава, с махагонова дръжка, тя имаше дълга опашка от спретнати прави вейки, а близо до върха пишеше със златни букви „Нимбус две хиляди“.

Когато наближи седем часът, Хари напусна замъка и тръгна в здрача към куидичното игрище. Досега не беше влизал в стадиона. Стотици места бяха издигнати на трибуни около игрището, така че зрителите да са достатъчно нависоко, за да виждат какво става. В двата края на терена имаше по три златни стълба с обръчи на върха. Те напомняха на Хари за пластмасовите пръчици, с които мъгълските деца духаха сапунени мехури, само че тези бяха високи петнайсет метра.

Прекалено нетърпелив да лети пак, за да изчака Ууд, Хари яхна метлата си и се оттласна от земята. Какво усещане — той се повъртя около головите стълбове, а после зафуча напред-назад над игрището! При най-лекото докосване неговата „Нимбус две хиляди“ завиваше накъдето той искаше.

— Ей, Потър, слез долу!

Оливър Ууд беше пристигнал. Носеше под мишница голяма дървена кутия. Хари се приземи до него.

— Много добре! — каза Ууд със светнали очи. — Виждам какво искаше да каже Макгонъгол… на теб наистина ти е вродено. Тази вечер само ще те науча на правилата, а след това ще тренираш с отбора три пъти седмично.

Отвори кутията. Вътре имаше четири различни по големина топки.

— Така — рече Ууд. — Куидичът лесно се разбира, но не е особено лесно да се играе. Всяка страна има седем играчи. Трима от тях се наричат гончии.

— Трима гончии — повтори Хари, а в това време Ууд извади една яркочервена топка, голяма приблизително колкото футболната.

— Тази топка се нарича куофъл — продължи Ууд. — Гончиите си подхвърлят куофъла и се опитват да го прекарат през един от обръчите, за да отбележат гол. Когато куофълът мине през един от обръчите, се печелят десет точки. Разбираш ли?

— Гончиите хвърлят куофъла и го прекарват през обръчите, за да отбележат гол — изрецитира Хари. — Значи… това е нещо като баскетбол на метли с шест обръча, така ли?

— Какво е баскетбол? — попита Ууд любопитно.

— Няма значение — отговори Хари бързо.

— Всяка страна има и друг играч, който се нарича пазач… аз съм пазачът на „Грифиндор“. Трябва да летя около нашите обръчи и да преча на другия отбор да вкара гол.

— Трима гончии, един пазач — каза Хари, твърдо решен да запомни всичко. — И те играят с куофъла. Добре, разбрах. А тези за какво са? — той посочи трите топки в кутията.

— Сега ще ти покажа — отговори Ууд. — Вземи това.

Той подаде на Хари малка бухалка, наподобяваща полицейска палка.

— Ще ти покажа какво правят блъджърите — каза Ууд. — Тези две са блъджърите.

Той показа на Хари две еднакви топки, черни като катран и малко по-малки от червения куофъл. Хари забеляза, че те сякаш се мъчеха да се освободят от ремъците, които ги придържаха в кутията.

— Отдръпни се — предупреди Ууд, наведе се и освободи един от блъджърите.

Черната топка веднага се издигна високо и после се спусна право към лицето на Хари. Той замахна по нея с палката, за да й попречи да му счупи носа, и я отпрати в зигзаг из въздуха — тя взе да се върти около главите им и после се стрелна към Ууд, който се хвърли върху нея и успя да я прикове към земята.

— Видя ли? — каза задъхано, като натика съпротивяващия се блъджър обратно в кутията и го закрепи здраво с ремъците. — Блъджърите се стрелкат насам-натам и се опитват да съборят играчите от метлите им. Затова във всеки отбор има по двама биячи. Нашите са близнаците Уизли — тяхна задача е да пазят своето поле от блъджърите, като се опитват да ги отпратят към другия отбор. Тъй — запомни ли всичко това!

— Трима гончии се опитват да отбележат гол с куофъла, пазачът охранява головите стълбове, биячите държат блъджърите надалеч от своя отбор — изреди Хари бързо.

— Много добре! — каза Ууд.

— Ъъъ… Случвало ли се е блъджърите да убият някого — попита Хари, като се надяваше това да прозвучи нехайно.

— В „Хогуортс“ — никога. Имахме две счупени челюсти, но нищо по-страшно от това. Сега… последният пост в отбора е търсачът. Това си ти. И няма защо да те е грижа за куофъла или за блъджърите…

— …освен, ако ми пукнат главата.

— Не се тревожи, двамата Уизли се справят повече от добре с блъджърите… По-точно казано, самите те са като двойка човешки блъджъри.

Ууд бръкна в кутията и извади четвъртата и последна топка. В сравнение с куофъла и блъджърите тя беше мъничка, приблизително с големината на едър орех. Беше златиста и имаше малки пърхащи сребърни крилца.

— Това — каза Ууд — е златният снич и е най-важната топка от всички. Много трудно се улавя, защото е страшно бърз и трудно се вижда. Работа на търсача е да го хване. Трябва да се промъкваш между гончиите, биячите, блъджърите и куофъла, за да го уловиш преди търсача на другия отбор. Търсачът, който улови снича, печели за своя отбор допълнителни сто и петдесет точки, така че този отбор почти винаги печели. Затова търсачите биват много често фаулирани. Един куидичен мач завършва чак когато бъде уловен сничът и затова може да продължи безкрайно… Мисля, че рекордът е три месеца и трябвало непрестанно да вкарват резерви, та играчите да могат да поспят… Е, това е… някакви въпроси?

Хари поклати глава. Много добре разбираше какво трябва да прави, но проблемът щеше да е наистина да го направи.

— Засега няма да тренираме със снича — каза Ууд, като внимателно го затвори пак в кутията. — Много е тъмно и бихме могли да го загубим. Ще те изпробвам с няколко от тези.

Извади от джоба си торбичка обикновени топки за голф и няколко минути по-късно той и Хари бяха във въздуха. Ууд хвърляше топките за голф колкото можеше по-силно във всички посоки, за да ги лови Хари.

Хари не пропусна нито една и Ууд беше във възторг. След половин час се беше стъмнило съвсем и те не можеха да продължат.

— Тази година Куидичната купа ще носи нашето име — каза Ууд щастливо, докато се връщаха към замъка. — Не бих се изненадал, ако се окажеш по-добър от Чарли Уизли, а той можеше да играе за Англия, ако не беше тръгнал да гони змейове.

* * *

Навярно поради това, че беше толкова зает с всичките си домашни и на всичко отгоре с тренировките по куидич три вечери в седмицата, на Хари просто не му се вярваше, когато осъзна, че е бил в „Хогуортс“ цели два месеца. Чувстваше се повече у дома си в замъка, отколкото някога на улица „Привит Драйв“. Уроците също ставаха все по-интересни, след като бяха вече овладели основите.

Сутринта на Вси светии те се събудиха от чудесното ухание на печена тиква, което се носеше по коридорите. Нещо повече, професор Флитуик им заяви в час по вълшебство, че ги смятал за достатъчно подготвени, за да карат предмети да летят — нещо, което всички умираха от желание да опитат, след като бяха видели как той накара жабата на Невил да хвърчи из класната стая. Професор Флитуик раздели класа на двойки да се упражняват. Партньор на Хари буше Шиймъс Финигън (за негово облекченне, защото Невил беше опитал да привлече вниманието му). Рон обаче трябваше да работи с Хърмаяни Грейнджър. Трудно беше да се каже дали Рон беше по-сърдит от това, или Хърмаяни. Тя не бе говорила с нито един от тях от деня, когато пристигна метлата на Хари.

— Сега не забравяйте онова хубаво движение с китката, което упражнявахме! — изписука професор Флитуик, възкачен както обикновено върху своя куп книги. — Замах и цък, помнете, замах и цък. Много е важно също да казвате правилно магическите думи… Никога не забравяйте магьосника Баруфио, който казал „ч“ вместо „ц“ и се намерил на пода, с бивол върху гърдите си.

Беше много трудно. Хари и Шиймъс замахваха и цъкваха, но перото, което се предполагаше, че трябва да отпратят към небето, просто си лежеше върху чина. Шиймъс стана толкова нетърпелив, че го побутна с магическата си пръчка и го подпали, та Хари трябваше да го угаси с шапката си.

На съседната маса Рон нямаше повече успех.

— Уингардиум Левиоза! — изкрещя той и размаха дългите си ръце като вятърна мелница.

Хари чу как Хърмаяни го сряза:

— Погрешно го казваш. То е „Уинг-гар-диум Леви-о-за“ и ще произнесеш „гар“ ясно и дълго.

— Направи го ти тогава, щом като толкова знаеш — изръмжа Рон.

Хърмаяни нави ръкавите на дрехата си, замахна леко с магическата пръчка и каза:

— Уингардиум Левиоза!

Тяхното перо се издигна от чина и замря във въздуха на около метър и двайсет над главите им.

— О, чудесно! — извика професор Флитуик, като изръкопляска. — Погледнете всички насам, Хърмаяни Грейнджър успя!

В края на часа Рон беше в много лошо настроение.

— Нищо чудно, че никой не може да я понася — каза на Хари, докато се блъскаха, за да излязат в претъпкания коридор. — Кошмарна е, честна дума!

Някой се бутна в Хари, за да го задмине. Беше Хърмаяни. Хари зърна за миг лицето й и се стресна, като го видя обляно в сълзи.

— Мисля, че те е чула.

— И какво от това? — каза Рон, но изглеждаше малко смутен. — Трябва да е забелязала, че няма приятели.

Хърмаяни не се появи на следващия урок, нито пък я видяха целия следобед. Когато слязоха в Голямата зала за празненствата по случай Вси светии, Хари, и Рон дочуха Парвати Патил да казва на своята приятелка Лавендър, че Хърмаяни плаче в тоалетната на момичетата и иска да я оставят на мира. От това на Рон му стана още по-неловко, но миг по-късно бяха вече влезли в Голямата зала, където украсата за Вси светии ги накара да забравят Хърмаяни.

Хиляда живи прилепа пърхаха по стените и тавана, докато хиляда други се носеха над масите като ниски, черни облаци и караха свещите в тиквите да припламват. Угощението се появи внезапно в златните чинии, както на тържеството по случай началото на срока.

Хари тъкмо си взимаше един варен небелен картоф, когато професор Куиръл влезе тичешком в залата с килнат тюрбан и ужасено лице. Всички втренчиха погледи в него — той стигна до стола на професор Дъмбълдор, облегна се на масата и каза задъхано:

— Планински трол13… в подземията… реших, че трябва да знаете.

След което се свлече на пода в дълбоко безсъзнание.

Настъпи смут и врява. Бяха нужни няколко пурпурни фишека, които експлодираха от края на магическата пръчка на професор Дъмбълдор, за да се въдвори тишина.

— Префекти — викна той, — незабавно отведете учениците от вашите домове в спалните!

Пърси беше в стихията си.

— Следвайте ме! Вървете заедно, първокурсници! Няма защо да се боите от трола, ако следвате нарежданията ми! Дръжте се близо зад мен. Дайте път, минават първокурсници! Извинете, аз съм префект!

— Как е могъл трол да влезе тук? — попита Хари, докато изкачваха стълбите

— Откъде да знам. Казват, че били много глупави — отговори Рон. — Може би Пийвс го е пуснал като шега за Вси светии.

Разминаваха се с различни групи ученици, които бързаха в различни посоки. Докато се блъскаха, за да си пробият път през една група объркани хафълпафци, Хари изведнъж сграбчи ръката на Рон.

— Изведнъж се сетих… Хърмаяни!

— Какво за нея?

— Тя не знае за трола.

Рон прехапа устни.

— Ох, добре — каза троснато. — Само да не ни види Пърси.

Наведоха се и се смесиха с хафълпафците, които отиваха в другата посока, вмъкнаха се в пуст страничен коридор и забързаха към тоалетните на момичетата. Тъкмо бяха завили край ъгъла, когато чуха бързи стъпки зад себе си.

— Пърси! — изсъска Рон и дръпна Хари зад голям каменен грифон.

Но като надникнаха иззад него, видяха не Пърси, а Снейп. Той прекоси коридора и изчезна от погледа им.

— Какво прави? — прошепна Хари. — Защо не е долу в подземията с останалите учители?

— Знам ли го!

Колкото може по-тихо те се запромъкваха по следващия коридор подир заглъхващите стъпки на Снейп.

— Отива на третия етаж — каза Хари, но Рон вдигна ръка.

— Намирисва ли ти нещо?

Хари подуши въздуха и една противна смрад напълни ноздрите му — смесица от спарени чорапи и онзи вид обществени тоалетни, които никой не почиства.

И после го чуха — тихо сумтене и провлачени стъпки на огромни крака. Рон посочи — в дъното на хода вляво към тях се движеше нещо огромно. Те се свиха в сянката и го наблюдаваха, когато се появи в едно петно лунна светлина.

Тролът беше ужасен наглед. Четири метра висок, с гранитносива кожа, грамадно буцесто тяло с малка плешива глава, кацнала отгоре като кокосов орех. Имаше къси крака, дебели колкото дървесни дънери, с плоски стъпала, покрити с роговидна кожа. Вонята, която излъчваше, беше невероятна. Държеше огромна дървена бухалка, която се влачеше по пода, защото ръцете му бяха много дълги.

Тролът спря до една врата и надникна през нея. Заклати дългите си уши, сякаш за да раздвижи нищожния си мозък, а после се вмъкна бавно в помещението.

— Ключът е в ключалката — промърмори Хари. — Бихме могли да го заключим вътре.

— Добра идея — каза Рон притеснено.

Прокраднаха се към отворената врата с пресъхнали уста, като се молеха тролът да не излезе точно тогава оттам. С голям скок Хари успя да докопа ключа, затръшна вратата и я заключи.

— Така!

Разгорещени от своята победа, те се втурнаха обратно, но когато стигнаха до ъгъла, чуха нещо, което накара сърцата им да замрат — силен покъртителен писък, и то от помещението, което току що бяха заключили.

— О, не! — каза Рон, пребледнял като Кървавия барон.

— Това са тоалетните на момичетата! — изстена Хари.

— Хърмаяни! — викнаха двамата в един глас.

Беше последното нещо, което биха искали да направят, но какъв друг избор имаха… Обърнаха се и хукнаха назад до вратата, завъртяха ключа, непохватни от паниката — Хари дръпна и отвори вратата и те влязоха.

Хърмаяни Грейнджър се бе прилепила до отсрещната стена с вид, сякаш ще припадне. Тролът приближаваше към нея и докато вървеше, изкъртваше умивалниците от стените.

— Да го объркаме! — каза Хари в отчаяние на Рон и като грабна един от запокитените кранове, го хвърли колкото можеше по-силно към стената.

Тролът спря на няколко стъпки от Хърмаяни. Тежко-тежко се извърна, като примигваше глупаво, за да види какво е издало този шум. Злобните му малки очи зърнаха Хари. Подвоуми се и после, вместо към Хърмаяни, се насочи към него, вдигайки бухалката, докато вървеше.

— Ей, малоумнико! — изкрещя Рон от другата страна на помещението и замери трола с метална тръба.

Чудовището като че ли дори не забеляза, че тръбата го удари по рамото, обаче чу вика и пак спря, извръщайки грозната си физиономия сега пък към Рон, като даде на Хари време да го заобиколи.

— Хайде, бягай, бягай! — кресна Хари на Хърмаяни и се опита да я издърпа към вратата, но тя не можеше да мръдне и все още стоеше прилепена до стената с широко зинала от ужас уста.

Виковете и екотът като че ли влудяваха трола. Той изрева и пристъпи към Рон, който беше най-близо и нямаше начин да се измъкне.

Тогава Хари направи нещо, което беше хем много храбро, хем много глупаво: засили се, скочи и отзад успя да сключи ръце около врата на трола. Тролът не можеше да усети, че Хари виси там, но дори един трол ще усети, ако някой завре дълго парче дърво в носа му, а тъй като магическата пръчка на Хари беше в ръката му, когато скочи, тя се бе мушнала дълбоко в едната ноздра на трола.

С болезнен рев тролът се завъртя и взе да размахва бухалката си, а Хари се вкопчи отчаяно в него; всеки миг тролът можеше да го отхвърли от себе си или да му нанесе ужасен удар с бухалката.

Хърмаяни се бе свлякла на пода от страх; Рон извади своята магическа пръчка и без да знае какво ще направи, чу собствения си глас да вика първото заклинание, което му хрумна:

— Уингардиум левиоза!

Бухалката изхвърча внезапно от ръката на трола, издигна се високо във въздуха, бавно се преобърна… и падна с ужасен пукот върху главата на своя собственик. Тролът се олюля на място и после падна по очи с трясък, от който цялото помещение се разлюля.

Хари се изправи на крака. Трепереше и с мъка си поемаше дъх. Рон стоеше там, все още с вдигната магическа пръчка, втренчил поглед в това, което бе направил.

Хърмаяни проговори първа.

— Дали е… мъртъв?

— Не вярвам — каза Хари. — Мисля, че е само нокаутиран.

Наведе се и издърпа магическата си пръчка от носа на трола. Беше покрита с нещо подобно на сиво лепило на бучки.

— Пфу… тролски сополи!

И я избърса в гащите на трола.

Внезапно блъскане на врати и звучни крачки накараха тримата да вдигнат глави. Те не бяха осъзнали какъв шум са причинили, но естествено някой на долния етаж трябва да беше чул трясъците и рева на трола. Миг по-късно професор Макгонъгол влетя в помещението, следвана по петите от Снейп и Куиръл на опашката. Куиръл хвърли един поглед към трола, издаде тих стон и седна бързо на една тоалетна чиния, като се хвана за сърцето.

Снейп се наведе над трола. Професор Макгонъгол гледаше Рон и Хари. Хари никога не я беше виждал толкова ядосана. Устните й бяха побелели. Надеждата да спечели петдесет точки за „Грифиндор“ бързо се изпари от мислите на Хари.

— Какво, за бога, си въобразихте? — попита професор Макгонъгол с ледено гневен глас. Хари погледна Рон, който все още стоеше с вдигната високо магическа пръчка. — Имате късмет, че не ви е убил. Защо не сте в спалните си?

Снейп отправи бърз пронизващ поглед към Хари. Хари погледна към пода. Искаше му се Рон да свали магическата си пръчка.

Тогава откъм неосветената част на помещението прозвуча тънък глас:

— Моля ви, професор Макгонъгол… те търсеха мен.

— Хърмаяни Грейнджър!

Хърмаяни бе успяла най-сетне да се надигне.

— Тръгнах да търся трола, защото… защото си мислех, че мога сама да се справя с него… разбирате ли, понеже съм чела всичко за тях.

Рон изтърва магическата си пръчка. Хърмаяни Грейнджър да каже явна лъжа на учител?!

— Ако не ме бяха намерили, сега щях да съм мъртва. Хари мушна магическата си пръчка в носа му, а Рон го повали със собствената му бухалка. Нямаше време да отидат да повикат някого. Той щеше вече да ме хване, когато те пристигнаха.

Хари и Рон се мъчеха да изглеждат така, сякаш тази история не е новост за тях.

— Е, в такъв случай… — каза професор Макгонъгол, като оглеждаше и тримата. — Хърмаяни, неразумно момиче, как ти дойде наум, че би могла сама да излезеш наглава с планински трол?

Хърмаяни сведе глава. Хари онемя. Хърмаяни беше последният човек, който би извършил нещо против правилата, а сега твърдеше, че го е сторила — само за да ги отърве от неприятности. Все едно че Снейп е започнал да раздава бонбони.

— Хърмаяни Грейнджър, за тази работа ще се отнемат пет точки от „Грифиндор“ — каза професор Макгонъгол. — Много съм разочарована от теб! Ако изобщо не си наранена, иди си в кула „Грифиндор“. Учениците ще завършат тържеството по своите домове.

Хърмаяни си тръгна.

Професор Макгонъгол се обърна към Хари и Рон.

— И все пак казвам, че сте имали късмет, но не много първокурсници биха могли да се справят с един пораснал планински трол. Всеки от вас печели по пет точки за „Грифиндор“. Професор Дъмбълдор ще бъде уведомен за това. Може да си вървите.

Те излязоха бързо от помещението и изобщо не продумаха, докато не се изкачиха два етажа по-високо. Какво облекчение бе да се махнат от миризмата на трола — освен всичко останало.

— Трябваше да получим повече от десет точки — възропта Рон.

— Искаш да кажеш пет, след като тя извади точките на Хърмаяни.

— Добре беше от нейна страна да ни измъкне така от бедата — призна Рон. — Но не забравяй, че наистина я спасихме.

— Тя може би нямаше да има нужда от спасяване, ако не бяхме заключили онова нещо при нея — напомни му Хари.

Бяха стигнали до портрета на Дебелата дама.

— Свинска зурла — казаха и си влязоха.

Общата стая беше претъпкана и шумна. Всички ядяха гозбите, които им бяха изпратили горе. Хърмаяни обаче стоеше сама до вратата и ги чакаше. Настъпи много неловка пауза. После, без да се поглеждат, тримата казаха „Благодаря!“ и побързаха да си вземат чинии.

Но от този момент нататък Хърмаяни Грейнджър стана тяхна приятелка. Има неща, които хората не могат да преживеят заедно, без в края на краищата да не се заобичат взаимно, и едно от тях е да нокаутираш четириметров планински трол.

Загрузка...