Хари Потър и философският камък

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТАНОРВЕЖКИЯТ ГРЕБЕНОГЪРБУШКО НОРБЪРТ

Куиръл обаче трябва да е бил по-храбър, отколкото го бяха мислили. През следващите седмици той наистина ставаше все по-бледен и по-слаб, но засега нямаше вид да се е поддал.

Всеки път, когато минаваха покрай коридора на третия етаж, Хари, Рон и Хърмаяни притискаха уши към вратата, за да проверят дали Пухчо все още ръмжи там вътре. Снейп се разхождаше в обичайното си лошо настроение, което сигурно означаваше, че камъкът е все още в безопасност. Колкото пъти се разминаваше с Куиръл през тези дни, Хари му отправяше насърчителна усмивка, а Рон беше почнал да се кара на онези, които се подиграваха на заекването на Куиръл.

Но Хърмаяни имаше и друго в ума си, освен философския камък. Беше почнала да съставя програми за преговор и да обозначава с различни цветове всичките си записки. Хари и Рон нямаха нищо против, обаче тя непрестанно им опяваше да го направят и те.

— Хърмаяни, до изпитите има цяла вечност.

— Десет седмици — сопна им се Хърмаяни. — Това не са векове, това е като една секунда за Николас Фламел.

— Но ние не сме на шестстотин години — напомни й Рон. — И изобщо защо ще преговаряш, като вече знаеш всичко?

— Защо ще преговарям ли? Ти да не си луд? Не съзнаваш ли, че трябва да изкараме тези изпити, за да влезем във втори курс? Те са много важни, трябваше да започна да уча преди един месец. Просто не знам какво ме е прихванало…

За беда учителите като че ли мислеха също като Хърмаяни. Товареха ги с толкова много домашни, че великденската ваканция далеч не беше толкова весела като коледната. Трудно беше да се отпуснеш, когато Хърмаяни изреждаше до теб дванайсетте употреби на змейската кръв или упражняваше движения с магическата пръчка. Със стонове и прозявки Хари и Рон прекарваха повечето си свободно време в библиотеката с нея, като се опитваха да свършат цялата си допълнителна работа.

— Това никога няма да го запомня — избухна Рон един следобед, като захвърли пачето си перо и се загледа с копнеж през прозореца на библиотеката.

Беше първият наистина хубав ден от месеци насам. Небето бе ясно, синьо като незабравки и във въздуха се носеше дъх на наближаващо лято.

Хари, който търсеше думата „риган“ в „Сто магически билки и плесени“, не вдигна глава, докато не чу Рон да казва:

— Хагрид! Ти пък какво правиш в библиотеката?

Хагрид затътри крака към тях, като криеше нещо зад гърба си. Изглеждаше съвсем не на място тук с палтото си от къртичи кожи.

— Просто гледам — каза с престорен глас, който веднага събуди техния интерес.

— А вие к’во правите? — добави, като ги изгледа подозрително. — Все още ли дирите Николас Фламел, а?

— О, ние отдавна открихме кой е той — каза Рон натъртено. — И знаем какво пази онова куче… то е един философски ка…

— Шшшш! — Хагрид се огледа бързо да види дали някой не слуша. — К’во си се развикал така? К’во ти става?

— Всъщност искахме да те питаме някои неща — обади се Хари — за това, което охранява камъка, освен Пухчо…

— Шшшш! — изсъска пак Хагрид. — Слушайте… елате по-късно при мен. Не обещавам да ви кажа нещо, да го знаете, ама стига сте бъбрили за него тук. Учениците не трябва да знаят. Ще си помислят, че аз съм ви казал…

— Значи ще се видим после — каза Хари.

Хагрид повлече крака към изхода.

— Какво ли криеше зад гърба си? — рече Хърмаяни замислено.

— Мислиш ли, че имаше нещо общо с камъка?

— Ще отида да видя в кой раздел е бил — каза Рон, на когото беше омръзнало да учи. Върна се подир минута с купчина книги в ръце и ги тръшна на масата.

— Змейове — прошепна. — Хагрид е търсил нещо за змейове! Погледнете тези: „Видове змейове във Великобритания и Ирландия“, „От яйцето до пъкъла“, „Ръководство за гледачи на змейове“.

— Хагрид открай време е искал да си има змей. Каза ми го още първия път, когато се запознах с него — рече Хари.

— Но това е против нашите закони — каза Рон. — Отглеждането на змейове е обявено за незаконно от конвенцията „Уорлокс“ през 1709 година, всеки го знае. Трудно е да попречим на мъгълите да ни забележат, ако отглеждаме змейове в задния си двор… Освен това не можеш да опитомиш змей, опасно е. Да можехте да видите изгарянията, които Чарли е получил от диви змейове в Румъния.

— Но във Великобритания няма диви змейове, нали? — попита Хари.

— Как да няма! — каза Рон. — Обикновени уелски зелени и хебридски черни. Мога да ти кажа, че Министерството на магията има тежката задача да ги прикрие. Нашите хора трябва непрестанно да правят заклинания на мъгъли, които са ги видели, за да ги накарат да забравят.

— Тогава какво, за Бога, е намислил Хагрид? — попита Хърмаяни.

Когато почукаха час по-късно на вратата на пазача на дивеча, с изненада видяха, че всички завеси са дръпнати. Хагрид извика „Кой е?“, преди да ги пусне да влязат, и после бързо затвори вратата след тях.

Вътре беше знойно горещо. Въпреки че денят бе толкова топъл, в огнището гореше силен огън. Хагрид им приготви чай и им предложи сандвичи с месо от белка, които те отказаха.

— Тъй… искахте да ме питате нещо?

— Да — каза Хари. Нямаше смисъл от много заобикалки. — Мислехме си дали би могъл да ни кажеш какво пази философския камък, освен Пухчо.

Хагрид се намръщи насреща му.

— Разбира се, че не мога — рече. — Първо, самият аз не знам. Второ, вие вече знаете прекалено много, та дори и да можех, нямаше да ви кажа. Има важна причина този камък да е тук. Почти го откраднаха от „Гринготс“… предполагам, че и за това сте се досетили? Ама нямам понятие как сте разбрали и за Пухчо.

— Ох, хайде, Хагрид, може да не искаш да ни кажеш, но ти знаеш. Ти знаеш всичко, което става тук — каза Хърмаяни с топъл, ласкателен глас. Брадата на Хагрид потрепна и те разбраха, че се усмихва. — Всъщност искахме само да научим кой е направил защитата — продължи Хърмаяни. — Питахме се на кого Дъмбълдор се е доверил достатъчно, за да му помогне, освен на теб.

При тези последни думи Хагрид изпъчи гърди. Хари и Рон се усмихнаха сияйно на Хърмаяни.

— Е, предполагам, че не може да навреди да ви кажа това… И така… той взе назаем от мен Пухчо… после някои от учителите направиха заклинания — професор Спраут, професор Флитуик, професор Макгонъгол… — отмяташе той на пръстите си, — професор Куиръл… и самият Дъмбълдор също направи нещо, разбира се. Чакайте, забравих един. А, да, професор Снейп.

— Снейп?

— Да… ама вие да не би още да свирите на оная струна, а? Слушайте, Снейп помогна да бъде защитен камъкът, той няма да тръгне да го краде.

Хари знаеше, че Рон и Хърмаяни мислеха същото, каквото си мислеше и той. Ако Снейп е участвал в защитата на камъка, трябва да е било лесно да открие как са го защитили другите учители. Той вероятно знаеше всичко… освен заклинанието на Куиръл и как да мине покрай Пухчо.

— Ти си единственият, който знае как да се мине покрай Пухчо, нали, Хагрид? — каза Хари притеснено. — И не би казал на никого, нали? Дори на никого от учителите?

— Жива душа не знае, освен мен и Дъмбълдор — отговори Хагрид гордо.

— Е, това все пак е нещо — промърмори Хари на другите. — Хагрид, може ли да отворим един прозорец? Ще завра.

— Не може, Хари, съжалявам — рече Хагрид. Хари забеляза, че той хвърли око към огъня и също погледна нататък.

— Хагрид… какво е това?

Но той вече знаеше какво е. В самия център на огъня, под чайника, лежеше огромно черно яйце.

— А — измънка Хагрид, като дърпаше нервно брадата си. — Т’ва ъъъ…

— Откъде си го взел, Хагрид? — попита Рон и се наведе над огъня да огледа яйцето по-отблизо. — Трябва да е струвало цяло състояние.

— Спечелих го — отговори Хагрид. — Снощи. Абе… слязох в селото да пийна няколко чашки и се заиграх на карти с един непознат. Мисля, че той беше много доволен да се отърве от него, честно казано.

— Но какво ще го правиш, след като се излюпи? — попита Хърмаяни.

— Ами прочетох едно-друго — каза Хагрид и извади голяма книга изпод възглавницата си. — Взех я от библиотеката… „Отглеждане на змейове за удоволствие и печалба“… Малко е остаряла, разбира се, ама тук пише всичко. Яйцата трябва да се държат в огъня, ’щото майките им дишат върху тях, разбирате ли, и като се излюпи малкото, трябва да се храни през половин час с една кофа коняк, примесен с кокоша кръв. И вижте тук… как да се разпознават различните яйца… Това, дето го имам, е норвежки гребеногърбушко. Те са редки.

Той изглеждаше много доволен от себе си, но Хърмаяни — не.

— Хагрид, ти живееш в дървена къща — каза тя.

Обаче Хагрид не я слушаше. Той си тананикаше весело, докато добавяше дърва в огъня.

Вече имаше още нещо, за което да се тревожат: какво можеше да се случи на Хагрид, ако някой разбереше, че укрива незаконен змей в колибата си.

— Питам се какво ли е да живееш спокойно — въздишаше Рон, докато вечер подир вечер се преборваха с всичките си допълнителни домашни работи, които им възлагаха.

Сега Хърмаяни беше почнала да прави програми за преговор и за Хари и Рон. Това ги влудяваше.

Една сутрин на закуска Хедуиг донесе на Хари бележка от Хагрид. Беше написал само две думи: „Излюпва се.“

Рон искаше да избягат от билкология и да отидат направо в колибата. Но Хърмаяни не даваше и да се издума за подобно нещо.

— Хърмаяни, колко пъти в живота си ще видим как се излюпва змей?

— Имаме урок, ще си докараме неприятности и те няма да са нищо в сравнение с онези, които Хагрид ще си има, когато някой разбере какво прави…

— Млъкни! — прошепна Хари.

Малфой стоеше само на няколко стъпки от тях и бе замръзнал на мястото си, за да подслушва. Колко ли беше чул? Хари никак не хареса израза на лицето му.

Рон и Хърмаяни се препираха по целия път до класната стая по билкология и в края на краищата Хърмаяни се съгласи да изтича с другите двама до колибата на Хагрид през сутрешното междучасие. Когато камбаната прозвуча от замъка в края на техния урок, тримата веднага захвърлиха лопатките си и се втурнаха през парка към края на гората. Хагрид ги посрещна с разгорещен и развълнуван вид.

— Почти е излязъл — каза, като ги въведе вътре.

Яйцето лежеше върху масата. По него имаше дълбоки пукнатини. Вътре нещо се движеше и оттам се чуваше странен щракащ звук.

Всички придърпаха столовете си до масата и наблюдаваха със затаен дъх.

Изведнъж прозвуча някакво дращене и яйцето се разцепи. Змейското бебе тупна на масата. Не можеше да се каже, че е хубаво — Хари си помисли, че прилича на смачкан черен чадър. Покритите му с бодли криле бяха огромни в сравнение с мършавото му катраненочерно тяло и имаше дълга муцуна с широки ноздри, наченъци на рога и изцъклени оранжеви очи.

То кихна. От муцуната му излетяха две искри.

— Не е ли красиво? — промълви Хагрид и протегна ръка да погали главата на змея. Той щракна с муцуна към пръстите му и показа острите си зъби. — Миличкото, вижте, то познава майка си! — възкликна Хагрид.

— Хагрид — каза Хърмаяни, — колко бързо растат норвежките гребеногърбушковци?

Хагрид тъкмо щеше да отговори, когато изведнъж пребледня — скочи от стола и хукна към прозореца.

— Какво има?

— Ми… някой гледаше през пролуката между завесите… момче е… тича обратно към училището.

Хари се втурна към вратата и погледна навън. Дори от такова разстояние нямаше начин да се припознае.

Малфой беше видял змея.

Нещо в усмивката, спотайваща се върху лицето на Малфой през следващата седмица, караше Хари, Рон и Хърмаяни да нервничат. Прекарваха по-голямата част от свободното си време в затъмнената колиба на Хагрид, като се опитваха да го увещаят.

— Просто го пусни — настояваше Хари. — Пусни го на свобода.

— Не мога — казваше Хагрид. — Прекалено малък е. Ще умре.

Те гледаха змея. За една седмица беше пораснал три пъти на дължина. От ноздрите му непрестанно излизаше дим. Хагрид не беше изпълнявал задълженията си на пазач на дивеча, защото змеят му създаваше много работа. Подът беше покрит с празни шишета от коняк и с кокоша перушина.

— Реших да си го нарека Норбърт — каза Хагрид, като гледаше змея с просълзени очи. — Сега вече наистина ме познава, гледайте! Норбърт! Норбърт! Къде е мама?

— Напълно е откачил — промърмори Рон на ухото на Хари.

— Хагрид, — рече Хари на висок глас, — като минат две седмици, Норбърт ще стане дълъг колкото цялата ти къща. Малфой всеки момент може да отиде при Дъмбълдор.

Хагрид прехапа устни.

— Знам… знам, че не мога да го задържа завинаги, ама не мога просто да го изхвърля, не мога.

Хари изведнъж се обърна към Рон.

— Чарли! — каза.

— И ти почваш да откачаш — рече Рон. — Аз съм Рон, не помниш ли?

— Не… Чарли… брат ти Чарли. В Румъния. Дето изследва змейове. Може да пратим Норбърт при него. Чарли може да се грижи за него и после да го пусне на свобода!

— Блестящо! — каза Рон. — Какво ще кажеш, Хагрид?

И в края на краищата Хагрид се съгласи да пратят една сова на Чарли и да го питат.

Следващата седмица сякаш се влачеше. В сряда вечерта Хърмаяни и Хари седяха сами в общата стая, дълго след като всички останали си бяха легнали. Часовникът на стената тъкмо бе ударил полунош, когато портретната дупка се отвори. Рон се появи изневиделица, като свали мантията невидимка на Хари. Беше ходил долу в колибата на Хагрид да му помага да нахрани Норбърт, който сега ядеше цели щайги с мъртви плъхове.

— Той ме ухапа! — съобщи и им показа ръката си, увита в окървавена носна кърпа. — Цяла седмица няма да мога да държа паче перо. Уверявам ви, този змей е най-отвратителното животно, което съм виждал, ама от начина, по който Хагрид говори за него, ще речеш, че е пухкаво зайче. Когато ме ухапа, той ми се скара, че съм го бил изплашил. А като си тръгвах, му пееше приспивна песничка.

На тъмния прозорец се почука.

— Това е Хедуиг! — каза Хари и се втурна да й отвори. — Сигурно носи отговор от Чарли!

Тримата доближиха глави и зачетоха бележката.

Те се спогледаха.

— Имаме мантията невидимка — каза Хари. — Няма да е прекалено трудно… Мисля, че мантията е достатъчно голяма да покрие двама от нас и Норбърт.

От това, че другите двама се съгласиха с него, пролича колко ужасна беше последната седмица. Бяха готови на всичко, за да се отърват от Норбърт — и от Малфой.

Но се появи една пречка. На другата сутрин ухапаната ръка на Рон беше подута два пъти колкото обикновената си големина. Той не знаеше дали е безопасно да отиде при Мадам Помфри — би ли познала тя ухапване от змей? Но следобед вече нямаше друг избор. Раната беше приела отвратителен зеленикав цвят. Изглежда в зъбите на Норбърт имаше отрова.

В края на деня Хари и Хърмаяни се втурнаха горе в болничното крило и намериха Рон на легло в ужасно състояние.

— Не е само ръката ми — прошепна той, — въпреки че я чувствам, сякаш всеки момент ще се откъсне. Малфой излъгал Мадам Помфри, че иска да заеме от мен една книга, за да може да дойде и хубаво да ми се присмее. През цялото време ме заплашваше да й съобщи какво наистина ме е ухапало… аз й рекох, че е било куче, ама мисля, че тя не ми вярва… Не трябваше да го удрям на куидичния мач, той затова сега прави така.

Хари и Хърмаяни се опитаха да успокоят Рон.

— Всичко ще свърши в полунощ в събота — каза Хърмаяни, но това никак не утеши Рон. Напротив, той седна изпънат в леглото си и целият се обля в пот.

— Полунощ в събота! — възкликна с пресипнал глас. — О, не… о, не… току-що си спомних… Писмото на Чарли беше в онази книга, която Малфой ми взе. Той ще узнае, че смятаме да се отървем от Норбърт.

Хари и Хърмаяни нямаха възможност да отговорят. В този момент дойде Мадам Помфри и ги накара да си отидат, защото Рон имал нужда от сън.

— Вече е твърде късно да променим плана — каза Хари на Хърмаяни. — Нямаме време да пратим на Чарли друга сова, а това може да е единствената ни възможност да се отървем от Норбърт. Ще трябва да рискуваме. Все пак имаме мантията невидимка, а Малфой не знае нищо за нея.

Когато отидоха да кажат на Хагрид, завариха ловджийското куче Фанг, седнало пред колибата с превързана опашка. Великанът отвори един прозорец, за да говори с тях.

— Няма да ви пусна вътре — изпухтя той. — Норбърт е в лошо настроение… а то не е нещо, с което не мога да се справя.

Щом му разправиха за писмото на Чарли, очите му се наляха със сълзи, но то може и да беше, защото Норбърт тъкмо го ухапа по крака.

— Ооох! Няма нищо, хвана ми само ботуша… просто си играе… в края на краищата той е само бебе.

Бебето взе да удря с опашка по стената, от което прозорците се раздрънчаха. Хари и Хърмаяни тръгнаха обратно към замъка с чувството, че едва ще дочакат до събота.

Ако не бяха толкова разтревожени за това, което трябваше да направят, те щяха да изпитат съжаление към Хагрид, когато дойде време той да се сбогува с Норбърт. Беше много тъмна облачна нощ и пристигнаха с малко закъснение пред колибата на Хагрид, защото трябваше да изчакат Пийвс да се махни от пътя им във входната зала, където той играеше тенис на стената.

Хагрид беше опаковал Норбърт в голям сандък.

— Сложих му много плъхове и малко коняк за из път — каза Хагрид с приглушен глас. — Опаковах му и мечето, в случай че се почувства самотен.

От вътрешността на сандъка долитаха звуци от раздиране на плат, които според Хари означаваха, че мечето тъкмо оставаше без глава.

— Сбогом, Норбърт! — изхлипа Хагрид, когато Хари и Хърмаяни покриха сандъка с мантията невидимка и самите те се мушнаха под нея. — Мама никога няма да те забрави!

Как успяха да замъкнат сандъка до замъка, те просто не знаеха. Полунощ наближаваше, когато понесоха Норбърт по мраморната стълба във входната зала и по тъмните коридори. Нагоре по друга стълба, после по трета — дори един от преките пътища на Хари не им улесни много работата.

— Почти стигнахме! — каза Хари задъхано, когато се добраха до коридора под най-високата кула.

После едно внезапно движение пред тях едва не ги накара да изтърват сандъка. Като забравиха, че вече са невидими, те се свиха в сенките и впиха погледи в тъмните очертания на двама души, които се боричкаха на около три метра от тях. Светна лампа.

Професор Макгонъгол, в халат на шотландски карета и с мрежа на косата, държеше Малфой за ухото.

— Задържане след часовете! — извика тя. — И от „Слидерин“ се отнемат двайсет точки! Да се скиташ из училището посред нощ, как смееш…

— Но разберете, професор Макгонъгол, Хари Потър ще дойде… той носи един змей!

— Що за невероятни глупости! Как смееш да разправяш такива лъжи! Хайде с мен… ще говоря с професор Снейп за тебе, Малфой!

След тази случка, стръмната спираловидна стълба до върха на кулата им се стори най-лесното нещо в света. Чак когато излязоха на студения нощен въздух, те свалиха мантията, доволни, че могат пак да дишат свободно. Хърмаяни изигра един весел танц.

— Малфой получи задържане! Бих могла да запея!

— Недей — посъветва я Хари.

Присмиваха се на Малфой и чакаха, а Норбърт се мяташе в своя сандък. Около десет минути по-късно от тъмнината се спуснаха четири метли.

Приятелите на Чарли бяха весела дружина. Показаха на Хари и Хърмаяни сбруята, която бяха приготвили, за да провесят змея помежду си. Всички си помогнаха взаимно да пристегнат Норбърт сигурно в нея, а после Хари и Хърмаяни се ръкуваха с другите и много им благодариха.

Най-после Норбърт полетя… полетя… и отлетя.

Те се прокраднаха обратно надолу по спираловидната стълба със сърца, облекчени като ръцете им, след като Норбърт не им тежеше повече. Нямаше змей, Малфой щеше да изтърпява задържане — какво би могло да наруши тяхното щастие?

Отговорът на този въпрос ги чакаше в подножието на стълбата. Когато пристъпиха в коридора, от мрака внезапно изплува лицето на Филч.

— Тъй, тъй, тъй — прошепна той, — ще си имаме неприятности.

Бяха забравили мантията невидимка на върха на кулата.