Хари Потър и философският камък

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТАЗАБРАНЕНАТА ГОРА

По-лошо от това не можеше да бъде.

Филч ги отведе долу на първия етаж в кабинета на професор Макгонъгол, където те седяха и чакаха, без да си продумат. Хърмаяни трепереше. В ума на Хари се гонеха извинения, алибита и налудничави потулващи истории, коя от коя по-нелепи. Той просто не виждаше как ще се измъкнат този път от бедата. Бяха притиснати до стената. Как можаха да са толкова глупави, че да забравят мантията? Нямаше в света причина, която професор Макгонъгол би приела, задето са напуснали леглата си и са се скитали из училището посред нощ, да оставим настрана, че бяха се качили на най-високата астрономическа кула, достъпът до която беше забранен, освен за учебните часове. Като прибавят към това Норбърт и мантията невидимка, трябваше направо да си стягат вече багажа.

Нима Хари мислеше, че по-лошо от това не може да бъде? Тогава беше сгрешил. Когато професор Макгонъгол се появи, тя водеше Невил.

— Хари! — възкликна Невил в мига, когато видя другите двама. — Опитах се да те намеря, за да те предупредя. Чух Малфой да казва, че щял да те спипа, разправяше, че си имал зм…

Хари разтърси силно глава, за да накара Невил да млъкне, но професор Макгонъгол го забеляза. Както беше застанала над тримата, тя имаше повече вид на огнедишащ змей, отколкото Норбърт.

— Никога не бих повярвала подобно нещо за никого от вас. Господин Филч казва, че сте били на астрономическата кула. Сега е един часът сутринта. Дайте ми някакво обяснение!

За първи път Хърмаяни не можеше да отговори на учителски въпрос. Взираше се в чехлите си, неподвижна като статуя.

— Мисля, че мога да си представя каква е работата — каза професор Макгонъгол. — Не е нужно да си гений, за да си извадиш заключение. Разправили сте на Драко Малфой една измишльотина за някакъв змей, за да се опитате да го измъкнете от леглото му и да го вкарате в беда. Аз вече го хванах. И навярно ви се струва смешно, че Лонгботъм е чул историята и също е повярвал?

Хари срещна погледа на Невил и се опита да му каже без думи, че това не е вярно, защото Невил изглеждаше потресен и обиден. Горкият непохватен Невил — Хари знаеше какво трябва да му е струвало да се опита да ги намери в тъмното, за да ги предупреди.

— Отвратена съм! — каза професор Макгонъгол. — Четирима ученици, напуснали леглата си в една и съща нощ! Никога досега не съм чувала за подобно нещо! Хърмаяни Грейнджър, за тебе поне мислех, че си по-разумна. А колкото до теб, Хари Потър, мислех, че „Грифиндор“ означава повече за тебе. И тримата ще получите задържане след часовете… да, и ти, Невил Лонгботъм… нищо не ти дава правото да се разхождаш нощем из училището, особено в тези дни, защото е много опасно… и петдесет точки ще бъдат отнети от „Грифиндор“.

— Петдесет? — ахна Хари… Те щяха да загубят водачеството — водачеството, което той беше спечелил при последния куидичен мач.

— По петдесет точки за всеки един — каза професор Макгонъгол, като дишаше тежко през дългия си остър нос.

— Професор Макгонъгол, моля…

— Вие не можете…

— Не ме учи какво мога и какво не мога да правя, Потър. Сега се връщайте в леглата си, всички. Никога не съм се срамувала така за ученици на „Грифиндор“.

Сто и петдесет точки загубени! Това поставяше „Грифиндор“ на последно място. За една нощ бяха провалили всички шансове на „Грифиндор“ за Купата на домовете. Хари имаше чувството, че стомахът му се е продънил. Можеха ли изобщо да наваксат тази загуба?

Хари не спа цяла нощ. Чуваше как Невил ридае във възглавницата си и му се стори, че това трая часове. Не можеше да измисли нищо, за да го утеши. Знаеше, че Невил, както и самият той, изпитваше ужас от сутринта. Какво щеше да стане, когато другите грифиндорци разберат какво са направили?

В началото грифиндорците, минаващи на другия ден покрай огромните пясъчни часовници, които отброяваха домовите точки, помислиха, че е станала грешка. Как можеше изведнъж да имат сто и петдесет точки по-малко от вчера? Но след това историята почна да се разпространява: Хари Потър, прочутият Хари Потър, техният герой от два куидични мача, ги беше лишил от всичките тези точки — той и двама други глупави първокурсници.

Докато преди това беше един от най-популярните и уважавани хора в училището, Хари изведнъж стана най-омразният. Дори рейвънклоувци и хафълпафци се настроиха против него, защото всички бяха желали „Слидерин“ да загуби Купата на домовете. Където и да отидеше Хари, учениците го сочеха и не си даваха труда да понижат глас, когато го оскърбяваха. Слидеринци, от друга страна, ръкопляскаха, когато минаваше покрай тях, свиркаха и викаха: „Благодарим ти, Потър, задължени сме ти!“

Само Рон го поддържаше.

— След няколко седмици всички ще го забравят. Фред и Джордж са губили сума точки, откакто са тук, а хората все още ги обичат.

— Обаче никога не са загубвали сто и петдесет точки наведнъж, нали? — каза Хари отчаяно.

— Е, вярно… не са — призна Рон.

Беше малко късно да се поправи стореното, но Хари се закле отсега нататък да не се бърка в неща, които не са негова работа. Достатъчно се беше прокрадвал насам-натам и шпионирал. Толкова се срамуваше от себе си, че отиде при Ууд и предложи да си подаде оставката от куидичния отбор.

— Да подадеш оставка ли? — прогърмя гласът на Ууд. — Каква полза ще има от това? Как ще си върнем точки, ако не можем да бием на куидич?

Но дори куидичът беше загубил очарованието си. Останалите от отбора не искаха да говорят с Хари по време на тренировки, а когато трябваше да говорят за него, го наричаха „търсача“.

Хърмаяни и Невил също страдаха. Положението им не беше толкова лошо, колкото това на Хари, защото не бяха така известни, но и с тях никой не искаше да говори. Хърмаяни беше престанала да привлича внимание върху себе си през часовете, държеше главата си сведена и работеше мълчаливо.

Хари почти се радваше, че изпитите наближават. Целият преговор, който трябваше да направи, отвличаше мислите му от неговото нещастие. Той, Рон и Хърмаяни се държаха настрани и работеха до късно през нощта, като се опитваха да запомнят съставките на сложни отвари, да научат наизуст вълшебни изрази и заклинания, да запаметят дати на магически открития и бунтове на таласъми…

После, около седмица преди да започнат изпитите, новото решение на Хари да не се бърка в неща, които не го засягат, беше подложено на неочаквано изпитание. Докато се връщаше сам от библиотеката един следобед, той чу някого да хленчи в една класна стая пред него. Когато приближи, долови гласа на Куиръл.

— Не… не… не отново, моля…

Звучеше, сякаш някой го заплашва. Хари пристъпи по-близо.

— Добре… добре… — чу как Куиръл изхлипа.

В следващата секунда Куиръл изхвърча от класната стая, като оправяше тюрбана си. Беше бледен и изглеждаше, сякаш ще се разплаче. Изчезна от погледа на Хари, който реши, че професорът дори не го е забелязал. Изчака, докато стъпките на Куиръл заглъхнаха, а после надникна в класната стая. Беше празна, но една врата в другия й край стоеше открехната. Хари бе на половината път до нея, когато си спомни, че си беше обещал да не се забърква.

Въпреки това той би заложил дванайсет философски камъка, че Снейп току-що е напуснал стаята, и от това, което Хари току-що беше чул, можеше да се заключи, че Снейп ще ходи с нова жизненост в походката си — Куиръл като че ли най-сетне беше отстъпил.

Хари се върна в библиотеката, където Хърмаяни изпитваше Рон по астрономия. Разказа им какво е чул.

— Значи Снейп е успял! — каза Рон. — Ако Куиръл му е казал как да обезсили неговото заклинание против Черните сили…

— Обаче там все още е Пухчо — обади се Хърмаяни.

— Снейп може да е открил как да мине покрай него, без да пита Хагрид — предположи Рон, като погледна към хилядите книги около тях. — Обзалагам се, че тук някъде има книга, в която пише как да минеш покрай едно гигантско триглаво куче. И какво ще правим сега, Хари?

Блясъкът на приключението отново пламна в очите на Рон, но Хърмаяни отговори, преди Хари да може да се обади.

— Ще отидем при Дъмбълдор. Отдавна трябваше да го направим. Ако опитаме нещо сами, положително ще ни изхвърлят.

— Но ние нямаме доказателства! — възрази Хари. — Куиръл е прекалено изплашен, за да ни подкрепи. Снейп трябва само да каже, че не знае как тролът е влязъл на Вси светии и че не е бил дори близо до третия етаж… и на кого мислите, че ще повярват, на него или на нас? Не е тайна, че го мразим. Дъмбълдор ще си каже, че сме го измислили, за да направим така, че да го уволнят. Филч няма да ни помогне, дори ако животът му зависи от това… прекалено е близък със Снейп и ще си мисли, че колкото повече ученици бъдат изключени, толкова по-добре. И не забравяйте, че ние уж не знаем нищо нито за камъка, нито за Пухчо. Много обяснения ще трябва да даваме.

Хърмаяни изглеждаше убедена, но Рон — не.

— Ако поне малко се разтършуваме…

— Не — отсече Хари, — достатъчно сме тършували.

Той придърпа към себе си една карта на Юпитер и почна да заучава имената на луните му.

На другата сутрин на Хари, Хърмаяни и Невил бяха доставени писма на масата за закуска. Всичките бяха еднакви:

В цялата шумотевица около загубените точки Хари беше забравил, че имат да изтърпяват задържане. Той почти очакваше Хърмаяни да се оплаче, че това ще е загуба на цяла нощ за преговор, но тя не каза нито дума. Също като Хари тя смяташе, че са си го заслужили.

В единайсет часа вечерта те се сбогуваха с Рон в общата стая и слязоха във входната зала заедно с Невил. Филч беше вече там, а също и Малфой. Хари беше забравил, че и Малфой беше наказан.

— Последвайте ме — каза Филч, запали един фенер и ги поведе навън. — Бас държа, че ще си помислите хубаво, преди да нарушите пак училищно правило, нали така? — продължи той, като им се ухили злобно. — О, да… мен ако питате, тежък труд и болка са най-добрите учители… Много е жалко, че изоставиха старите наказания… да ви провесят за китките от тавана в продължение на няколко дни… все още пазя веригите в канцеларията си и ги държа добре смазани, в случай че някога потрябват… Добре, тръгваме и да не ви мине през ума да бягате, защото ще стане още по-лошо за вас, ако го сторите.

Тръгнаха през тъмния парк. Невил не преставаше да подсмърча. Хари се питаше какво ли ще бъде тяхното наказание. Сигурно нещо наистина ужасно, иначе Филч нямаше да злорадства толкова.

Луната грееше ярко, но облаците, които преминаваха пред нея, ги оставяха често на тъмно. Пред себе си Хари виждаше осветените прозорци на колибата на Хагрид. После чуха далечен вик:

— Ти ли си, Филч? Побързай, искам да тръгваме.

Сърцето на Хари трепна — ако щяха да работят с Хагрид нямаше да е толкова лошо. Облекчението трябва да се е изписало на лицето му, защото Филч каза:

— Сигурно си мислиш, че ще се забавлявате с този глупак? Е, помисли пак, момче… отивате в гората и много ще сгреша, ако ви кажа, че всички ще се върнете оттам живи и здрави.

При това Невил издаде тих стон, а Малфой спря като закован.

— В гората? — повтори той и гласът му не звучеше толкова хладнокръвно, както обикновено. — Не може да влезем там нощем… имало най-различни неща… чувах за върколаци.

Невил се вкопчи в ръкава на одеждата на Хари и издаде звук, сякаш се е задавил.

— Така ли смяташ, а? — каза Филч и гласът ме бе пресипнал от злорадство. — Трябваше да помислиш за тия върколаци, преди да се провиниш, нали така?

Из тъмнината към тях приближи с големи крачки Хагрид с Фанг по петите му. Носеше голям арбалет, а през рамото му висеше колчан, пълен със стрели.

— Крайно време беше — каза. — Чакам ви вече от половин час. Всичко наред ли е Хари, Хърмаяни?

— На твое място не бих се държал толкова любезно с тях, Хагрид — изрече Филч студено, — в края на краищата те трябва да бъдат наказани.

— Затова ли закъсня, а? — попита Хагрид, като се намръщи на Филч. — Чел си им конско евангелие, нали? Не си ти тоя, дето трябва да го прави. Свършил си си работата, сега ги поемам аз.

— Ще се върна призори — каза Филч — да прибера каквото е останало от тях — добави той злобно, обърна се и тръгна обратно към замъка, а фенерът му заподскача в мрака.

Сега Малфой се обърна към Хагрид.

— Аз няма за вляза в тази гора — заяви той и Хари със задоволство долови нотката на паника в гласа му.

— Ако искаш да останеш в „Хогуортс“, ще влезеш — каза Хагрид свирепо. — Виновен си и сега ще си платиш за вината.

— Но това е работа за слуги, а не за ученици. Мислех, че ще трябва да преписваме изречения или нещо подобно. Ако баща ми знаеше, че правя това, би…

— …би казал, че така е в „Хогуортс“ — изръмжа Хагрид. — Ще ми преписваш изречения! Каква полза има от това? Ще направиш нещо полезно или ще напуснеш. Ако мислиш, че баща ти би предпочел да те изключат, върни се в замъка и си стягай багажа. Хайде!

Малфой не мръдна. Погледна яростно Хагрид, но после сведе очи.

— А тъй, добре тогава — каза Хагрид. — Сега слушайте внимателно, ’щото туй, дето ще го правим тази вечер, е опасно и не искам никой да рискува. Последвайте ме тук за малко.

Той ги заведе до самия край на гората. Вдигна високо фенера си и посочи тясна криволичеща утъпкана пътека, която се губеше между гъстите черни дървета. Лек ветрец повдигна косите им, когато надникнаха в гората.

— Погледнете тук — каза Хагрид, — виждате ли това нещо, дето блести на земята? Нещо сребристо? Това е кръв от еднорог. Там има еднорог, който е тежко ранен от нещо. Това е втори път за една седмица. Миналата сряда намерих един умрял. Ще се опитаме да открием нещастното животно. Може би ще трябва да го избавим от мъките му.

— А какво, ако онуй, което е ранило еднорога, първо намери нас? — попита Малфой, неспособен да прикрие страха в гласа си.

— Нищо, дето живее в гората, няма да ви причини зло, ако сте с мен или с Фанг — каза Хагрид. — И вървете по пътеката. Така, сега ще се разделим на две групи и ще проследим дирята в различни посоки. Има кръв навсякъде, той трябва да се е лутал най-малко от миналата нощ.

— Аз искам с Фанг — заяви Малфой, като гледаше дългите зъби на Фанг.

— Добре, обаче те предупреждавам, че е страхливец — каза Хагрид. — Значи аз, Хари и Хърмаяни ще тръгнем в едната посока, а Драко, Невил и Фанг — в другата. Ако някой от нас намери еднорога ще изстреляме зелени искри, разбрано? Извадете магическите си пръчки и тренирайте сега… ха така… пък ако някой изпадне в беда, ще изстреля червени искри и всички ще дойдем да го намерим… тъй, бъдете внимателни… да вървим.

Гората беше черна и смълчана. Малко по-навътре достигнаха едно разклонение на пътеката и Хари, Хърмаяни и Хагрид хванаха лявата пътека, а Малфой, Невил и Фанг тръгнаха по дясната.

Вървяха мълчаливо, вперили очи в земята. От време на време някой лунен лъч през клоните над тях осветяваше петно сребристосиня кръв върху опадалата шума.

Хари видя, че Хагрид изглежда много разтревожен.

— Възможно ли е някой върколак да убива еднорозите? — попита Хари.

— Не е достатъчно бърз — отговори Хагрид. — Не е лесно да хванеш еднорог. Те са силни, магически животни. Никога досега не съм чувал някой да е бил раняван.

Отминаха един обрасъл с мъх дънер. Хари чу течаща вода — някъде наблизо имаше поток. Тук-таме по криволичещата пътека все още се виждаха петна кръв от еднорог.

— Добре ли си, Хърмаяни? — прошепна Хагрид. — Не се тревожи. Ако е тежкоранен, не може да е отишъл далеч и тогава ще можем да… СКРИЙТЕ СЕ ЗАД ОНОВА ДЪРВО!

Хагрид хвана Хари и Хърмаяни, вдигна ги от пътеката и ги пусна зад един огромен дъб. Извади стрела, намести я на арбалета си и го вдигна, готов за стрелба. Тримата се ослушваха. Нещо се плъзгаше по мъртвата шума наблизо: звучеше като мантия, която се влачи по земята. Хагрид се взираше в тъмната пътека, но след няколко секунди звукът заглъхна.

— Знаех си — промърмори той. — Тук има нещо, дето не трябва да е тук.

— Върколак? — подсказа Хари.

— Това не беше върколак, нито пък беше еднорог — отговори Хагрид мрачно. — Хайде, следвайте ме, ама внимателно.

Вървяха по-бавно, напрягайки слуха си да уловят и най-тихия звук. Изведнъж на една полянка пред тях нещо наистина мръдна.

— Кой е там? — извика Хагрид. — Покажи се… въоръжен съм!

И на полянката излезе… мъж ли беше, или кон? До кръста бе мъж, с червена коса и брада, а надолу имаше лъскаво кестеняво конско тяло с дълга червеникава опашка. Хари и Хърмаяни зяпнаха.

— О, ти ли си, Ронън? — попита Хагрид с облекчение. — Как си?

— Добър вечер, Хагрид! — рече Ронън. Имаше плътен тъжен глас. — Искаше да ме убиеш ли?

— Трябва да съм много предпазлив, Ронън — каза Хагрид, като потупа арбалета си. — В тази гора се е заселило нещо лошо. Впрочем това са Хари Потър и Хърмаяни Грейнджър, ученици в училището. А това, ще знаете вие двамата, е Ронън. Той е кентавър.

— Забелязахме — промълви Хърмаяни.

— Добър вечер! — обърна се Ронън към тях. — Значи сте ученици? А учите ли много горе в училището?

— Ъъъ…

— Малко нещо — отговори Хърмаяни стеснително.

— Малко нещо. Е, и това е нещо — въздъхна Ронън, отметна глава и се взря в небето. — Марс свети ярко тази нощ.

— Да — каза Хагрид, като също погледна нагоре. — Радвам се, че те срещнахме, Ронън, защото е бил ранен един еднорог. Да си забелязал нещо?

Ронън не отговори веднага. Взираше се нагоре, без да примигне, а после пак въздъхна.

— Винаги невинните са първите жертви — каза. — Така е било от векове, така е и сега.

— Да — отговори Хагрид, — но да си забелязал нещо, Ронън? Нещо необичайно?

— Марс свети ярко тази нощ — повтори Ронън, докато Хагрид го наблюдаваше нетърпеливо. — Необичайно ярко.

— Да, ама аз имам предвид нещо необичайно по-наблизо — каза Хагрид. — Значи не си забелязал нищо странно?

Ронън отново се позабави с отговора си. Най-сетне каза:

— Гората крие много тайни.

Едно движение между дърветата зад Ронън накара Хагрид пак да вдигне арбалета си, но се оказа само втори кентавър, с черна коса и тяло и с по-необуздан вид от Ронън.

— Здравей, Бейн! — каза Хагрид. — Всичко наред ли е?

— Добър вечер, Хагрид, ти как си?

— Горе-долу. Слушай, тъкмо питах Ронън дали напоследък сте виждали тук нещо по-особено. Работата е там, че един еднорог е бил ранен… Да знаете нещо за това?

Бейн застана до Ронън. Погледна към небето.

— Марс свети ярко тази нощ — каза просто.

— Да бе, това вече го чухме — рече Хагрид сърдито. — Е, ако някой от вас види нещо, ще ми съобщите, нали? А ние да тръгваме.

Хари и Хърмаяни го последваха, когато напускаше полянката, като се взираха през рамо в Ронън и Бейн, додето дърветата ги скриха от погледа им.

— Никога — обади се Хагрид раздразнено — не се опитвай да получиш ясен отговор от кентавър. Проклети звездобройци! Не се интересуват от нищо, дето е по-наблизо от Луната.

— А има ли тук много от тях? — попита Хърмаяни.

— О, доста… обикновено дружат само помежду си, но е приятно, когато се появят, ако искам да си кажа две приказки с някого. Ще знаете, че те са дълбокомислени, тези кентаври… знаят сума неща… само дето не изричат много.

— Мислиш ли, че онова, което чухме преди, е било кентавър? — попита Хари.

— Да не би да ти звучеше като копита? Не, ако питаш мен, то беше онуй, дето убива еднорозите… Никога не съм чувал подобно нещо преди.

Вървяха между гъстите тъмни дървета. Хари постоянно поглеждаше нервно през рамото си. Имаше неприятното чувство, че ги наблюдават. Радваше се, че с тях е Хагрид със своя арбалет. Тъкмо бяха отминали един завой на пътеката, когато Хърмаяни сграбчи ръката на Хагрид.

— Хагрид! Виж! Червени искри, другите са в беда!

— Вие двамата чакайте тук! — извика Хагрид. — Стойте на пътеката, ще се върна да ви взема!

Чуха го да си проправя път през ниската растителност, стояха и се гледаха, много изплашени, докато не чуваха вече нищо, освен шумоленето на листата около тях.

— Не допускаш, че са били ранени, нали? — прошепна Хърмаяни.

— За Малфой хич не ме е грижа, но ако нещо се е случило на Невил… Всъщност той е тук по наша вина.

Минутите се влачеха. Слухът им сякаш беше по-остър от обикновено. Хари като че ли долавяше всяка въздишка на вятъра, всяко изпукване на клонка. Какво ли ставаше? Къде бяха другите?

Най-после силен хрущящ шум предизвести завръщането на Хагрид. Малфой, Невил и Фанг бяха с него. Хагрид кипеше от яд. Изглежда Малфой се беше промъкнал зад Невил и на шега го бе сграбчил. Невил изпаднал в паника и изстрелял искрите.

— Ще имаме късмет, ако хванем нещо сега, с тази врява, която вие двамата вдигнахте. Добре, ще разменим групите… Невил, ти ще останеш с мен и Хърмаяни, а ти, Хари, ще отидеш с Фанг и с този идиот. Съжалявам — добави Хагрид шепнешком към Хари, — ама тебе той по-трудно ще изплаши, пък трябва да свършим тази работа.

И така, Хари тръгна към средата на гората с Малфой и Фанг. Вървяха около половин час, все по-дълбоко и по-дълбоко навътре в гората, докато стана почти невъзможно да се проследи пътеката, защото дърветата бяха нагъсто. На Хари му се стори, че кръвта става все повече. Имаше петна по корените на едно дърво, сякаш нещастното животно се беше мятало от болка някъде наблизо. През сплетените клони на стар дъб Хари видя една полянка пред тях.

— Гледай — промълви той, като протегна ръка да спре Малфой.

На земята блестеше нещо снежнобяло. Те пристъпиха внимателно.

Оказа се еднорог и беше мъртъв. Хари никога не бе виждал нещо толкова красиво и тъжно. Дългите му стройни крака бяха проснати под странни ъгли, както беше паднал, а гривата му бе разпиляна седефенобяла върху тъмните листа.

Хари пристъпи крачка към него, когато звук като от пълзене го накара да замръзне на мястото си. Един храст на края на полянката потрепери… После от сенките се появи фигура с качулка и запълзя по земята като дебнещо животно. Хари, Малфой и Фанг стояха като приковани. Качулатата фигура достигна еднорога, наведе глава над раната на животното и почна да пие кръвта му.

— АААААААААААХ!

Малфой нададе ужасен крясък и побягна, а заедно с него и Фанг. Качулатата фигура вдигна глава и погледна право към Хари — кръв от еднорога се стичаше по гърдите й. Изправи се и тръгна бързо към него, а той не можеше да мръдне от страх.

После главата му бе пронизана от болка, каквато никога преди не беше изпитвал, сякаш белегът му гореше. Полузаслепен, той политна назад. Чу галопиращи копита зад себе си; нещо го прескочи и се втурна срещу фигурата.

Болката в главата на Хари беше толкова силна, че той падна на колене. Трая минута-две, докато отмина. Когато вдигна поглед, фигурата беше изчезнала. Над него стоеше кентавър, но не Ронън или Бейн; този изглеждаше по-млад, имаше бяло-руса коса и светлобежово тяло.

— Добре ли си? — попита кентавърът, като помогна на Хари да се изправи на крака.

— Да… благодаря… какво беше това?

Кентавърът не оттовори. Имаше поразително сини очи, като бледи сапфири. Оглеждаше внимателно Хари и погледът му се спря върху белега, който се открояваше яркочервен на челото му.

— Ти си момчето Потър — каза. — По-добре да се върнеш при Хагрид. Гората не е безопасна по това време… особено пък за теб. Можеш ли да яздиш? Така ще стане по-бързо… Казвам се Фирензи — добави той, като коленичи на предните си крака, за да може Хари да се покатери на гърба му.

Изведнъж от другата страна на поляната долетя пак звук от галопиране. Ронън и Бейн изскочиха измежду дърветата, задъхани и изпотени.

— Фирензи! — кресна Бейн. — Какво правиш? Носиш човешко същество на гърба си! Не те ли е срам? Да не си обикновено муле?

— Ти съзнаваш ли кой е това? — каза Фирензи. — Това е момчето Потър. Колкото по-бързо напусне тази гора, толкова по-добре.

— Какво си му казал? — попита Бейн сърдито. — Помни, Фирензи, че сме се заклели да не се противопоставяме на небесата. Нали сме разгадали по движението на планетите какво ще стане?

Ронън удряше нервно с копито по земята.

— Сигурен съм, че Фирензи е постъпил така само за добро — каза със своя мрачен глас.

Бейн хвърли гневно къч със задните си крака.

— За добро! Какво общо има това с нас? Кентаврите се интересуват само от това, което е било предсказано! Не е наша работа да тичаме като магарета подир заблудени човешки същества в нашата гора!

Фирензи внезапно се изправи на задните си крака от гняв, така че Хари трябваше да сграбчи раменете му, за да не падне.

— Ти не виждаш ли този еднорог? — извика Фирензи на Бейн. — Не разбираш ли защо е бил убит? Или планетите не са споделили с теб тази тайна? Аз се противопоставям на това, което дебне из тази гора, Бейн, да, дори да застана на страната на човешки същества, ако трябва.

И Фирензи се обърна рязко. Хари се вкопчи в него, доколкото можеше, и те препуснаха между дърветата, като оставиха Ронън и Бейн зад себе си.

Хари нямаше понятие какво става.

— Защо Бейн е толкова сърдит? — попита. — И какво беше изобщо това нещо, от което ти ме спаси?

Фирензи забави ход, предупреди Хари да държи главата си наведена, в случай че има ниски клони, но не отговори на въпроса му. Толкова дълго продължиха между дърветата в мълчание, та Хари помисли, че Фирензи не иска да говори повече с него. Но когато минаваха през едно място, особено гъсто обрасло с дървета, Фирензи внезапно спря.

— Хари Потър, знаеш ли за какво се използва кръвта на еднорог?

— Не — отговори Хари, стреснат от странния въпрос. — Използвали сме само рога и косми от опашката в час по отвари.

— Защото е чудовищно да убиеш еднорог — каза Фирензи. — Само някой, който няма какво повече да губи, а може да спечели всичко, би извършил подобно престъпление. Кръвта на еднорога ще поддържа живота ти, дори да си само на косъм от смъртта, обаче на ужасна цена. Убил си нещо чисто и беззащитно, за да спасиш себе си, и от момента, когато кръвта се докосне до устните ти, ще имаш само половин живот… прокълнат живот.

Хари загледа втренчено тила на Фирензи, който беше изпъстрен със сребристи петна от лунната светлина.

— Но кой би извършил такава отчаяна постъпка? — попита на глас. — Ако ще бъдеш прокълнат завинаги, ще е по-добре да си мъртъв, нали?

— Така е — съгласи се Фирензи, — освен ако всичко, от което се нуждаеш е да останеш жив, докато можеш да изпиеш нещо друго… нещо, което ще ти върне пълната сила и власт… Нещо, което ще означава, че никога няма да умреш. Хари Потър, знаеш ли какво е скрито в училището в този миг?

— Философският камък! Разбира се… Еликсирът на живота! Обаче не разбирам кой…

— Не можеш ли да се сетиш за някого, който е чакал много години, за да се върне на власт, който се е вкопчил в живота, изчаквайки своя сгоден случай?

Като че ли железен юмрук се сви около сърцето на Хари. Над шумоленето на дърветата той сякаш чу отново какво му беше казал Хагрид в онази нощ, когато се запознаха: „Някои твърдят, че е умрял. Дивотии, по мое мнение. Не знам дали у него беше останала достатъчно човещина, че да умре.“

— Искаш да кажеш — изхриптя Хари, — че това беше Вол…

— Хари! Хари, добре ли си?

Хърмаяни тичаше към тях по пътеката, а Хагрид пухтеше зад нея.

— Много съм добре — каза Хари, като едва съзнаваше какво говори. — Еднорогът е мъртъв, Хагрид. Там е, на онази поляна.

— Тук ще те оставя — промълви Фирензи, когато Хагрид се втурна да огледа еднорога. — Сега си в безопасност.

Хари се изхлузи от гърба му.

— Успех, Хари Потър! — каза Фирензи. — Планетите са били тълкувани погрешно и по-рано, дори от кентаври. Надявам се това да е един от тези случаи.

Той се обърна и се отправи в лек тръс към дълбочината на гората, като остави зад себе си Хари разтреперан.

Рон беше заспал в тъмната обща стая, докато ги беше чакал да се върнат. Изкрещя нещо за куидични фалове, когато Хари го разтърси грубичко, за да го събуди. Само след секунди обаче седеше с широко отворени очи, щом Хари започна да разказва на него и на Хърмаяни какво се беше случило в гората.

Хари не можеше да седне. Вървеше напред-назад пред камината. Все още трепереше.

— Снейп иска камъка за Волдемор… а Волдемор чака в гората… пък ние през цялото това време мислехме, че Снейп просто иска да стане богат…

— Престани да повтаряш името! — прошепна Рон в ужас, сякаш мислеше, че Волдемор може да ги чуе.

Хари не го слушаше.

— Фирензи ме спаси, но не е трябвало да го прави… Бейн беше побеснял… говореше за намеса в това, което планетите предвещавали, че ще се случи… Те сигурно казват, че Волдемор ще се върне… Бейн смята, че Фирензи е трябвало да остави Волдемор да ме убие… предполагам, че и това вещаят звездите.

— Ще престанеш ли да казваш името! — изсъска Рон.

— Значи сега трябва само Снейп да открадне камъка — продължи Хари трескаво, — тогава Волдемор ще може да дойде и да ме довърши… Е, предполагам, че Бейн ще е щастлив.

Хърмаяни изглеждаше много изплашена, но намери думи за утеха.

— Хари, всички казват, че Дъмбълдор е единственият, от когото Ти-знаеш-кой някога се е страхувал. Докато Дъмбълдор е тук, Ти-знаеш-кой няма да те докосне. Освен това кой казва, че кентаврите са прави? Това ми звучи като гадателство, а професор Макгонъгол казва, че то е много неточен раздел на магията.

Небето беше почнало да просветлява, преди да престанат да говорят. Отидоха да си легнат изтощени, с възпалени гърла. Но изненадите на тази нощ не бяха свършили.

Когато Хари отметна завивките си, намери под тях, спретнато сгъната, мантията невидимка. На нея беше забодена бележка: „За всеки случай“.