Хари Потър и философският камък

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТАОГЛЕДАЛОТО ЕИНАЛЕЖ

Наближаваше Коледа. Една сутрин в средата на декември „Хогуортс“ осъмна, потънал в повече от един метър сняг. Езерото замръзна здраво и близнаците Уизли бяха наказани, понеже омагьосаха няколко снежни топки да преследват Куиръл навсякъде и да отскачат от задната част на тюрбана му. Малобройните сови, които успяха да си проправят път през бурното небе, за да предадат поща, трябваше да бъдат лекувани от Хагрид, преди да могат отново да полетят.

Всички очакваха нетърпеливо началото на ваканцията. Докато в камините в общата стая на „Грифиндор“ и в Голямата зала горяха буйни огньове, коридорите с тяхното течение бяха ледени и острият вятър караше прозорците на класните стаи да тракат. Най-неприятни от всичко бяха часовете при професор Снейп долу в подземията, където дъхът на учениците се носеше като мъгла пред тях и те стояха колкото могат по-близо до своите горещи котли.

— Толкова ми е мъчно — каза Драко Малфой в час по отвари — за всички, които трябва да останат в „Хогуортс“ по Коледа, защото не ги искат у дома.

Докато говореше, гледаше към Хари. Краб и Гойл се разкикотиха. Хари, който отмерваше стрит на прах гръбнак от лъвска риба, не им обърна внимание. След куидичния мач Малфой беше станал още по-неприятен от обикновено. Възмутен от загубата на „Слидерин“, той се опитваше да разсмее всички, като разправяше, че скоро една широкоуста дървесна жаба щяла да замести Хари като търсач. После разбра, че никой не смята това за смешно, тъй като на всички беше направило силно впечатление как Хари бе успял да се задържи на друсащата се метла. Така че Малфой, изпълнен със завист и гняв, бе почнал да задява пак Хари за това, че няма истинско семейство.

Вярно беше, че Хари нямаше да се върне на улица „Привит Драйв“ за Коледа. Предишната седмица професор Макгонъгол обикаляше и правеше списък на учениците, които щяха да останат през ваканцията, и Хари веднага се записа. Той изобщо не се самосъжаляваше; това навярно щеше да е най-хубавата Коледа, която някога е преживявал. Рон и братята му също щяха да останат, защото господин и госпожа Уизли заминаваха за Румъния да посетят Чарли.

Когато напускаха подземията след часа по отвари, видяха, че една голяма ела заприщва коридора пред тях. Двата грамадни крака, които се подаваха отдолу, и силно пухтене им подсказаха, че зад нея е Хагрид.

— Здравей, Хагрид, искаш ли помощ? — попита Рон, мушнал глава през клоните.

— Не, ще се оправя, благодаря, Рон.

— Ще се махнете ли от пътя ми, моля? — прозвуча студеният провлечен глас на Малфой зад тях. — Може би се опитваш да изкараш малко допълнителни пари, а, Уизли? Предполагам, че се надяваш самият ти да станеш пазач на дивеча, когато напуснеш „Хогуортс“… Колибата на Хагрид сигурно ти се вижда като дворец в сравнение с това, на което е свикнало твоето семейство.

Рон се нахвърли върху Малфой тъкмо когато Снейп се изкачваше по стълбите.

— УИЗЛИ!

Рон пусна предницата на одеждите на Малфой.

— Той беше предизвикан, професор Снейп — обади се Хагрид, като подаде огромното си космато лице иззад дървото. — Малфой обиди семейството му.

— Каквото и да е, да се биеш е против правилата на „Хогуортс“, Хагрид — каза Снейп с кадифен глас. — Отнемат се пет точки на „Грифиндор“, Уизли, и бъди благодарен, че не са повече. Раздвижете се всички.

Малфой, Краб и Гойл се изблъскаха грубо покрай дървото, като разпиляха игли навсякъде и хихикаха.

— Ще ми падне той! — каза Рон и скръцна със зъби зад гърба на Малфой. — Никой ден ще ми падне…

— Мразя ги и двамата — рече Хари. — И Малфой, и Снейп.

— Хайде, горе главата, иде Коледа — каза Хагрид. — Знаете ли що, елате с мен да видите Голямата зала. Изглежда чудесно.

Така че Хари, Рон и Хърмаяни тръгнаха подир Хагрид и неговото дърво към Голямата зала, където професор Макгонъгол и професор Флитуик се занимаваха с коледната украса.

— А, Хагрид, последното дърво… би ли го сложил в далечния ъгъл?

Залата изглеждаше великолепно. Гирлянди от зеленика и имел висяха по всички стени и цели дванайсет коледни елхи стояха в помещението, някои блещукаха с мънички ледени висулки, други — със стотици свещи.

— Колко дни ви остават до ваканцията? — попита Хагрид.

— Само един — отговори Хърмаяни. — И това ми напомни… Хари, Рон, имаме половин час до обед, трябва да отидем в библиотеката.

— О, да, права си — възкликна Рон и откъсна поглед от професор Флитуик, от чиято магическа пръчка бликаха златни мехури, а той ги пръскаше по клоните на новото дърво.

— В библиотеката ли? — каза Хагрид, който излезе след тях от залата. — Точно преди ваканцията? Не се ли престаравате?

— О, ние не учим — отговори му Хари бодро. — Откакто ти спомена Николас Фламел, се опитваме да открием кой е той.

— Какво правите? — Хагрид изглеждаше потресен. — Слушайте какво… казах ви… оставете това. Не ви е работа какво пази онова куче.

— Просто искаме да знаем кой е Николас Фламел и толкова — каза Хърмаяни.

— Освен ако не искаш да ни го кажеш ти и да ни спестиш труда? — добави Хари. — Трябва да сме прегледали вече стотици книги и никъде не можем да го намерим… загатни поне нещо… Знам, че съм чел някъде името му.

— Нищо не казвам — отсече Хагрид решително.

— Тогава ще трябва сами да го открием — каза Рон и тримата оставиха раздразнения Хагрид и забързаха към библиотеката.

Те наистина се бяха ровили в книги да търсят името на Фламел, откакто Хагрид се беше изтървал, защото как щяха иначе да открият какво се опитва да открадне Снейп? Неприятното беше в това, че бе много трудно да проумеят откъде да започнат, след като не знаеха какво може да е направил Фламел, за да попадне в някоя книга. Нямаше го във „Велики магьосници на двайсети век“, нито в „Забележителни магически имена на нашето време“; липсваше и в „Значителни съвременни магически открития“, както и в „Изследване на най-съвременните тенденции в магията“. Към това естествено се прибавяше и огромният обем на библиотеката — десетки хиляди книги, хиляди рафтове; стотици тесни редици.

Хърмаяни извади списък от теми и заглавия, които беше решила да прегледа, докато Рон тръгна край една редица от книги и започна да ги вади наслуки от рафтовете. Хари пък отиде при Недостъпния отдел. От известно време се питаше дали Фламел не се намира там. За жалост човек трябваше да има специална бележка, подписана от някой учител, за да надникне в някоя от забранените книги, и той знаеше, че никога няма да получи такава. Това бяха книги, които съдържаха силна Черна магия (такава никога не се преподаваше в „Хогуортс“) и се четяха само от по-възрастните ученици, изучаващи защита срещу Черните изкуства за напреднали.

— Какво търсиш, момче?

— Нищо — отговори Хари.

Мадам Пинс, библиотекарката, размаха срещу него една бърсалка за прах от пера.

— Тогава по-добре излез оттам. Хайде… вън!

Като му се искаше да бе измислил по-бързо някаква история, Хари напусна библиотеката. Той, Рон и Хърмаяни бяха се вече споразумели, че ще е по-добре да не питат Мадам Пинс къде биха могли да намерят Фламел. Бяха убедени, че тя ще може да им каже, но не можеха да рискуват Снейп да научи с какво се занимават.

Хари чакаше отвън в коридора да види дали другите двама са открили нещо, но не беше много обнадежден. В края на краищата те търсеха вече от две седмици, но тъй като го правеха само в малките междучасия, не беше изненадващо, че не бяха намерили нищо. Всъщност се нуждаеха от едно хубаво дълго търсене без острия поглед на Мадам Пинс.

Пет минути по-късно Рон и Хърмаяни се присъединиха към него, като клатеха глави. Отидоха да обядват.

— Ще продължите да търсите, докато ме няма, нали? — каза Хърмаяни. — И ми пратете една сова, ако намерите нещо.

— А ти би могла да питаш родителите си дали знаят кой е Фламел — предложи Рон. — Тях да питаш ще е безопасно.

— Съвсем безопасно, тъй като и двамата са зъболекари — увери го Хърмаяни.

През ваканцията Рон и Хари прекарваха времето си прекалено весело, за да се замислят много за Фламел. В спалнята останаха сами, а общата стая беше много по-празна от обикновено, така че можеха да ползват удобните фотьойли до огнището. Седяха там с часове и ядяха всичко, което можеха да набучат на шиш за скара — хляб, кифли, сладкиши. Измисляха начини как да направят така, че Малфой да бъде изключен — за това беше весело да говорят, дори да нямаха надежда да стане.

Освен това Рон почна да учи Хари на магьоснически шах. Той беше точно като мъгълски шах, само че фигурите бяха живи, поради което човек имаше чувството, че ръководи войска в битка. Комплектът на Рон беше много стар и разнебитен. Като всичко останало, което притежаваше, и шахът навремето бе принадлежал на някого друг от семейството — в този случай на дядо му. Както и да е, старите шахматни фигури не представляваха никаква пречка. Рон ги познаваше толкова добре, че нямаше никакви затруднения да ги накара да правят каквото той искаше.

Хари играеше с шахматни фигури, които му беше заел Шиймъс Финигън. Понеже още не беше много добър играч, те непрестанно му подвикваха разни съвети, което беше много объркващо: „Не ме пращай там, не виждаш ли неговия кон? Прати онзи, можем да си позволим да загубим него.“

На Бъдни вечер Хари си легна, като очакваше с трепет следващия ден заради яденето и веселбите, но без да се надява на каквито и да било подаръци. Обаче когато се събуди рано на другата сутрин, първото нещо, което видя, беше малка купчина пакети до долния край на леглото си.

— Весела Коледа! — каза Рон сънливо, когато Хари се измъкна от леглото и облече халата си.

— И на теб — отговори Хари. — Я погледни насам! Получил съм подаръци!

— А ти какво очакваше… репи ли? — каза Рон, като се обърна към своята купчина, която беше много по-голяма от тази на Хари.

Хари взе най-горния пакет. Беше увит в кафява амбалажна хартия, върху която беше надраскан следният надпис: „За Хари от Хагрид“. Вътре имаше една грубовато издялана дървена флейта. Очевидно Хагрид я беше измайсторил сам. Хари я наду — прозвуча малко като крясък на сова.

Вторият, много малък пакет, съдържаше бележка.

„Получихме известието ти и прилагаме твоя коледен подарък. От вуйчо Върнън и леля Петуния.“ На бележката беше залепена с тиксо монета от петдесет пенса.

— Колко мило! — каза Хари.

Рон се заплесна по петдесетте пенса.

— Страхотно! — възкликна той. — Каква форма! И това пари ли са?

— Можеш да ги задържиш — каза Хари и се изсмя на радостта на Рон. — Хагрид, леля ми и вуйчо ми… а кой ми е изпратил тези?

— Мисля, че знам от кого е този — рече Рон, като се поизчерви и посочи един много неугледен пакет. — От майка ми. Разказах й, че не очакваш никакви подаръци и… О, не! — изстена той. — Изплела ти е пуловер тип Уизли!

Хари беше разкъсал пакета и намери в него дебел, ръчно плетен изумруденозелен пуловер и голяма кутия домашни шоколадови бонбони с орехи.

— Всяка година ни плете по един пуловер — каза Рон, докато развиваше своя — и моят е винаги кафяв.

— Това е много мило от нейна страна — рече Хари и опита от бонбоните, които се оказаха много вкусни.

Следващият му подарък също съдържаше лакомства — голяма кутия шоколадови жаби от Хърмаяни.

Беше останал само един пакет. Хари го вдигна и опипа. Беше много лек. Разопакова го.

Нещо леко и сребристосиво се изплъзна на пода, където остана да лежи на лъскави гънки. Рон ахна.

— Чувал съм за тези — каза с приглушен глас, като изтърва кутията с всякаквовкусови бобчета, която беше получил от Хърмаяни. — Ако това е, каквото мисля, че е… те са много редки и извънредно ценни.

— Какво е?

Хари вдигна лъскавия сребрист плат от пода. На пипане беше много странен — като вода, изтъкана на материя.

— Това е мантия невидимка — каза Рон с израз на благоговение. — Сигурен съм… опитай я.

Хари метна мантията на раменете си и Рон нададе вик.

— Наистина е! Погледни надолу!

Хари погледна към краката си, но те бяха изчезнали. Изтича до огледалото. Точно така — неговото отражение го гледаше, обаче само главата, която сякаш висеше във въздуха, а тялото му бе съвършено невидимо. Той дръпна мантията над главата си и отражението му изчезна напълно…

— Има бележка! — възкликна Рон изведнъж. — От мантията изпадна бележка!

Хари свали мантията и взе писмото. В него бяха написани с дребен усукан почерк, който той никога досега не беше виждал, следните думи:

Подпис нямаше. Хари гледаше втренчено бележката. Рон се възхищаваше на мантията.

— Бих дал всичко за такова нещо — заяви той. — Всичко. Какво ти става?

— Нищо — отговори Хари.

Всъщност се чувстваше много странно. Кой му беше изпратил мантията? Наистина ли някога е принадлежала на баща му? Преди да успее да каже или да помисли нещо друго, вратата на спалнята се отвори с трясък и вътре нахлуха Фред и Джордж Уизли. Хари бързо скри мантията. Засега не му се искаше да споделя нещо за нея с друг.

— Весела Коледа!

— Хей, гледай… Хари също има пуловер тип Уизли!

Фред и Джордж носеха сини пуловери, единият с голямо жълто „Ф“ на него, другият с голямо жълто „Д“.

— Пуловерът на Хари е по-хубав от нашите — каза Фред, като вдигна подаръка на Хари. — Тя явно си дава повече труд, ако не си от семейството.

— Защо не си облякъл своя, Рон? — попита Джордж. — Хайде, сложи го, те са меки и топли.

— Ненавиждам кафяво — изстена Рон с половин уста, докато навличаше пуловера през главата си.

— На твоя няма буква — забеляза Джордж. — Тя сигурно смята, че ти не си забравяш името. Ама ние не сме глупави… знаем, че се казваме Дред и Фордж.

— Каква е тази врява?

Пърси Уизли подаде глава през вратата и ги изгледа неодобрително. Явно беше разопаковал до средата своите подаръци, тъй като и той носеше през ръка един неравно изплетен пуловер, който Фред грабна.

— „П“ като префект! Сложи го, Пърси, хайде, всички сме облекли нашите. Дори и Хари получи един.

— Аз… не… искам… — каза Пърси сподавено, когато близнаците насила му нахлузиха пуловера през главата, като му накривиха очилата.

— Освен това днес няма да седиш с префектите — каза Джордж. — Коледа е семеен празник.

Четиримата хванаха Пърси и го изнесоха — безпомощен и с ръце, притиснати до тялото му от пуловера.

През целия си живот Хари не беше виждал такъв коледен обяд. Стотина тлъсти печени пуйки, планини от печени и варени картофи, подноси с мазни наденички, купи с грах в масло, сребърни съдове с гъст ароматен месен сос и сос от червени боровинки — и камари от магьоснически фишеци, наредени през един метър по цялата дължина на масата. Тези фантастични фишеци не можеха да се сравнят със слабите мъгълски бомбички, които семейство Дърсли обикновено купуваха, с техните малки пластмасови играчки и хартиените им шапчици, които много скоро се скъсваха. Хари и Фред дръпнаха един магьоснически фишек и той не само гръмна, а избухна с топовен трясък и обви всички в облак от син дим, като отвътре изскочиха една контраадмиралска шапка и няколко живи бели мишки. Горе, на Височайшата маса, Дъмбълдор беше заменил островърхата си магьосническа шапка с домашна шапчица на цветчета и се кикотеше весело на един виц, който професор Флитуик току-що му беше прочел.

Пламтящи коледни пудинги последваха пуйките. Пърси едва не си счупи зъбите с една сикла, поставена в парчето му. Хари наблюдаваше как лицето на Хагрид ставаше все по-червено и по-червено, докато великанът непрестанно си поръчваше още вино, а накрая целуна по бузата професор Макгонъгол, която — за учудване на Хари — се закиска и изчерви с килнат настрани цилиндър. Когато Хари най-сетне напусна масата, беше натоварен с куп неща от фишеците, включително пакет неспукваеми светещи балони, комплект „Направи си сам брадавици“ и собствен нов магьоснически шахмат. Белите мишки бяха изчезнали и Хари изпитваше неприятното предчувствие, че ще завършат деня като коледна вечеря на Госпожа Норис.

Хари и момчетата Уизли прекараха щастлив следобед в ожесточена битка със снежни топки в парка. После — измръзнали, мокри и задъхани — се върнаха при камината в грифиндорската обща стая, където Хари освети своя нов шахматен комплект с една грандиозна загуба срещу Рон. Той подозираше, че нямаше да загуби така страшно, ако Пърси не беше се старал толкова много да му помага.

Подир следобедния чай със сандвичи с пуйка, кифли, плодова салата с бишкоти и сметана и коледна торта всички се чувстваха прекалено натъпкани, за да предприемат нещо, преди да си легнат, освен да седят и да наблюдават как Пърси гони Фред и Джордж из цялата грифиндорска кула, защото му бяха откраднали префектската значка.

Това беше най-хубавата Коледа, която Хари някога беше преживявал. Обаче през целия ден нещо го човъркаше подсъзнателно. Едва когато се вмъкна в леглото си, той беше свободен да се замисли за него: мантията невидимка и този, който му я беше изпратил.

Рон, преял с пуйка и торта, без нищо мистериозно, което да го тревожи, заспа почти веднага, след като дръпна завесите на балдахиненото си легло. Хари се наведе и извади мантията изпод своето легло.

На баща му… тя беше принадлежала на баща му. Той остави плата да се плъзга през ръцете му — по-гладък от коприна, лек като въздух. Използвай я добре — пишеше в бележката.

Той трябваше да я използва, още сега. Измъкна се от леглото и се загърна с мантията. Като погледна надолу към краката си, видя само лунна светлина и сенки. Беше много странно чувство.

Използвай я добре…

Изведнъж Хари се разсъни напълно. С тази мантия целият замък „Хогуортс“ беше отворен за него. Вълна от възбуда го заля, както стоеше там в мрака и тишината. С нея можеще да отиде навсякъде — навсякъде! — и Филч никога нямаше да разбере.

Рон изгрухтя насън. Дали да го събуди? Нещо го възпря — мантията на баща му. Искаше този път — първия път — да я използва сам.

Измъкна се от спалнята, слезе по стълбата, пресече общата стая и се провря през портретната дупка.

— Кой е там? — изкряка Дебелата дама.

Хари не каза нищо. Тръгна бързо по коридора. Къде да отиде? Спря — сърцето му биеше лудо! — и се замисли. А после му дойде идея. Недостъпният отдел в библиотеката! Щеше да може да чете колкото си иска, колкото време му беше нужно да открие кой е Фламел. Тръгна, като се загърна плътно в мантията невидимка, докато вървеше.

В библиотеката беше съвършено тъмно и много зловещо. Хари запали една лампа, за да намери пътя покрай редиците от книги. Лампата сякаш се носеше сама из въздуха и въпреки че Хари знаеше, че ръката му я държи, от тази гледка го побиха тръпки.

Недостъпният отдел беше в дъното на библиотеката. Като прекрачи внимателно въжето, което отделяше тези книги от останалата част на библиотеката, той вдигна лампата, за да прочете заглавията.

Те не му говореха много. Олющените избледнели златни букви съставяха думи на езици, които Хари не разбираше. Някои изобщо нямаха заглавия. На една от книгите имаше тъмно петно, което страшно приличаше на кръв. Косъмчетата по тила на Хари настръхнаха. Може би си въобразяваше, а може би не, но му се струваше, че от книгите се носи тих шепот, сякаш знаеха, че е дошъл някой, който не би трябвало да бъде там.

Все отнякъде трябваше да започне. Сложи внимателно лампата на пода и се загледа в най-долната полица за някоя книга, която изглежда интересна. Един голям том в черно и сребърно хвана окото му. Издърпа го с мъка, защото беше много тежък, и като го подпря на коляното си, го остави да се отвори.

Пронизващ писък, който му смрази кръвта, раздра тишината — книгата крещеше! Хари я затвори, но писъкът продължаваше ли, продължаваше — висок, непрекъснат звук, който можеше да му пукне тъпанчетата. Той отстъпи назад и събори лампата, която веднага угасна. Изпаднал в паника, чу стъпки навън в коридора — пъхна пищящата книга обратно на рафта и хукна. Размина се с Филч почти на вратата — бледите диви очи на пазача гледаха право през него, Хари се провря под протегнатата му ръка и побягна нагоре по коридора, а писъците на книгата все още кънтяха в ушите му.

Изведнъж спря пред висок комплект доспехи. Толкова беше бързал да се отдалечи от библиотеката, че не бе обърнал внимание накъде отива. Може би поради тъмнината изобщо не можеше да познае къде е. Знаеше, че близо до кухнята има едни доспехи, но той трябваше да се намира пет етажа по-високо.

— Помолихте ме да дойда направо при вас, професоре, ако някой се разхожда нощем, а някой е бил в библиотеката… в Недостъпния отдел.

Хари усети, че пребледнява. Където и да беше, Филч явно знаеше някакъв пряк път, защото неговият тих мазен глас приближаваше и за ужас на момчето не друг, а Снейп му отговори.

— В Недостъпния отдел ли? Е, не може да са далеч, ще ги спипаме.

Хари стоеше като закован на мястото си, когато Филч и Снейп завиха покрай ъгъла пред него. Те не можеха да го видят, естествено, обаче коридорът беше тесен и ако доближеха повече, щяха да се блъснат право в него — мантията не го правеше безплътен.

Отстъпи назад колкото можеше по-тихо. Една врата вляво стоеше открехната. Тя беше единствената му надежда. Провря се през нея, като задържа дъха си и се опитваше да не я помръдне, и за свое облекчение успя да се промъкне в стаята, без преследвачите да забележат нещо. Те отминаха и Хари се облегна на стената, като дишаше дълбоко и се вслушваше в отдалечаващите се стъпки. Бедата беше на косъм, наистина на косъм! Изтекоха няколко секунди, преди да види нещо от стаята, в която се беше скрил.

Приличаше на неизползвана класна стая. Тъмните силуети на чинове и столове бяха струпани покрай стените, имаше и един преобърнат кош за отпадъци. Облегнато на стената срещу него, стоеше нещо, чието място сякаш не беше тук — нещо, което изглеждаше, като че ли някой просто го е сложил там, за да не пречи.

Беше великолепно огледало, високо до тавана, с изящна златна рамка, което стоеше на две изваяни животински лапи с нокти. Около горната му част имаше надпис:

„Еиналеж итото щерог-йанаит отецил мавза коп ен.“

Сега, след като вече не се чуваше звук от Филч и Снейп, паниката изчезна и Хари пристъпи по-близо до Огледалото, защото му се искаше да се погледне и пак да не види никакво отражение. Застана пред него.

Трябваше да притисне силно ръце към устата си, за де не изкрещи. Светкавично се обърна. Сърцето му биеше много по-яростно, отколкото когато книгата се разпищя — защото в Огледалото той бе видял не само себе си, но и цяла група хора, които стояха точно зад него.

Обаче стаята беше празна. Като дишаше много бързо, той се обърна бавно пак към Огледалото.

Ето го самия него, виждащ се в Огледалото, пребелял и с изплашен вид, а там, отразени зад него, стояха поне десетина души. Хари погледна през рамото си — но все пак там нямаше никого. Дали и те всички не бяха невидими? Дали той всъщност не се намираше в стая, пълна с невидими хора, и трикът на това огледало беше, че ги отразява, независимо дали са невидими, или не?

Погледна пак в Огледалото. Една жена, която стоеше точно зад неговото отражение, му се усмихваше и махаше. Той протегна ръка и опипа въздуха зад себе си. Ако тя беше наистина там, щеше да я докосне, отраженията им бяха толкова близо едно до друго, обаче усети само въздух — тя и останалите съществуваха само в Огледалото.

Тя беше много хубава жена. Имаше тъмночервена коса и очите й… Очите й са точно като моите, помисли си Хари, като се приближи още малко към Огледалото. Яснозелени — със съвсем същата форма, но после забеляза, че тя плаче; усмихваше се и плачеше едновременно. Високият слаб чернокос мъж, който стоеше до нея, я обгърна с ръка. Носеше очила, косата му беше много рошава. Стърчеше на тила, точно като косата на Хари.

Сега Хари стоеше толкова близо до Огледалото, че носът му почти докосваше носа на отражението му.

— Мамо? — прошепна. — Татко?

Те просто го гледаха усмихнати. Хари разгледа лицата на другите хора в Огледалото и видя други чифтове зелени очи като своите, носове като своите, дори един дребен старец, който като че ли имаше възлестите колене на Хари — за пръв път в живота си Хари виждаше своето семейство.

Потърови се усмихваха и махаха на Хари и той жадно се взираше в тях, притиснал ръце към Огледалото, сякаш се надяваше да мине през него и да ги достигне. Изпитваше някаква силна болка в душата си — наполовина радост, наполовина ужасна тъга.

Колко дълго стоя там, не знаеше. Отраженията не избледняха и той гледаше ли, гледаше, докато един далечен шум го накара да се съвземе. Не можеше да остане. Трябваше да намери пътя обратно до леглото си. Откъсна очи от лицето на майка си, прошепна:

— Ще дойда пак — и бързо напусна стаята.

— Трябваше да ме събудиш — каза Рон сърдито.

— Може да дойдеш довечера, ще отида пак. Искам да ти покажа Огледалото.

— Бих искал да видя майка ти и татко ти — каза Рон разгорещено.

— Аз пък бих искал да видя цялото ти семейство, всичките Уизлиевци. Ще можеш да ми покажеш другите си братя и всички останали.

— Можеш да ги видиш по всяко време — отговори Рон. — Просто ела у дома през лятото. Обаче то може би показва само умрели хора. Жалко че не си могъл да намериш Фламел! Вземи си бекон или нещо друго. Защо не ядеш нищо?

Хари не можеше да хапне. Беше видял родителите си и щеше да ги види пак довечера. Почти бе забравил за Фламел. Това не му се струваше вече много важно. Никак не го беше грижа какво пази триглавото куче. Какво значение имаше всъщност дали Снейп ще го открадне?

— Какво ти е? — попита Рон. — Изглеждаш странно.

Хари най-много се страхуваше, че може би няма да успее да намери пак стаята с Огледалото. Следващата нощ трябваше да вървят много по-бавно, тъй като и Рон беше покрит с мантията. Опитваха се да повторят пътя на Хари от библиотеката, скитайки почти час из тъмните ходове.

— Студено ми е — каза Рон. — Хайде да го зарежем и да се приберем.

— Не! — изсъска Хари. — Знам, че е тук някъде.

Отминаха духа на висока магьосница, който се носеше в обратната посока, но не видяха никого друг. Тъкмо когато Рон взе да стене, че краката му били изтръпнали от студ, Хари зърна доспехите.

— Тук е… точно тук… да!

Бутнаха вратата и тя се отвори. Хари отметна мантията от раменете си и се втурна към Огледалото.

И те бяха там. Майка му и баща му засияха, когато той се появи.

— Виждаш ли? — прошепна Хари.

— Нищо не виждам.

— Погледни! Погледни ги всичките… те са сума народ…

— Виждам само теб.

— Погледни добре! Ела, застани, където съм аз.

Хари отстъпи встрани, но с Рон пред Огледалото той не виждаше вече своето семейство — само Рон с неговата шарена вълнена пижама.

Обаче Рон се взираше захласнато в своя образ.

— Погледни ме! — каза.

— Виждаш ли цялото си семейство, застанало около теб?

— Не… сам съм… обаче съм различен… изглеждам по-голям… и съм отличник.

— Какво?

— Имам… имам значка, каквато носеше Бил… и държа Купата на домовете и Купата по куидич… Освен това съм капитан на куидичния отбор!

Рон откъсна поглед от тази великолепна гледка и се обърна възбудено към Хари.

— Мислиш ли, че това огледало показва бъдещето?

— Как би могло? Всички от моето семейство са мъртви… нека да погледна пак…

— Имал си го за себе си цялата минала нощ, дай ми още малко време.

— Ти само държиш Купата по куидич, какво му е толкова интересно? Искам да видя родителите си.

— Не ме бутай…

Внезапен шум навън в коридора сложи край на спора им. Не бяха осъзнали колко силно говорят.

— Бързо!

Рон метна пак мантията върху двамата, тъкмо когато светещите очи на Госпожа Норис се появиха на вратата. Рон и Хари застанаха съвсем неподвижно, като и двамата мислеха за едно и също — дали мантията действа и на котки? След време, което им се стори цяла вечност, тя се обърна и излезе.

— Това не е безопасно… може да е отишла да извика Филч. Бас държа, че ни е чула. Ела.

И Рон измъкна Хари от стаята.

На другата сутрин снегът все още не се беше стопил.

— Искаш ли да играем шах, Хари? — попита Рон.

— Не.

— Защо да не отидем на гости на Хагрид?

— Не… върви ти…

— Знам за какво мислиш, Хари… за онова огледало. Не отивай пак там довечера.

— Защо не?

— Не знам. Просто имам някакво лошо предчувствие… и изобщо, прекалено много пъти си се отървавал на косъм. Филч, Снейп и Госпожа Норис скитат из сградата. Какво от това, че не могат да те видят? Ами ако се блъснат в теб? Ако ти събориш нещо?

— Звучиш ми като Хърмаяни.

— Говоря сериозно, Хари, не отивай.

Но Хари имаше само една мисъл в главата си, а тя беше да застане пак пред огледалото, и Рон нямаше да го спре.

Тази трета нощ той намери пътя по-скоро от миналата. Вървеше много бързо и съзнаваше, че вдига повече шум, отколкото беше разумно, обаче не срещна никого.

И ето ги майка му и баща му, които пак му се усмихваха, и един от дядовците, който му кимаше щастливо. Хари се отпусна и седна на пода пред Огледалото. Нищо не можеше да му попречи да остане тук цялата нощ със своето семейство. Нищичко.

Освен…

— Значи… пак дойде, Хари?

На Хари му се стори, че всичките му вътрешности се превърнаха в лед. Погледна зад себе си. Седнал на един от чиновете до стената, там беше не друг, а Албус Дъмбълдор. Хари трябва да бе минал точно покрай него, толкова устремен да стигне до Огледалото, че не го беше забелязал.

— Аз… не ви видях, сър.

— Странно, колко късоглед може да станеш, когато си невидим — рече Дъмбълдор и Хари с облекчение забеляза, че той се усмихва.

— Тъй — каза Дъмбълдор, като слезе от чина и седна на пода до Хори, — и ти, както стотици преди теб, си открил очарованието на огледалото Еиналеж.

— Не знаех, че се казва така, сър.

— Но предполагам, че вече си разбрал какво прави то?

— Ами… то… ми показва моето семейство…

— И показа на твоя приятел Рон самия него, като отличник.

— Как узнахте…

— На мен не ми трябва мантия, за да стана невидим — каза Дъмбълдор нежно. — А сега, сещаш ли се какво показва на всички ни Огледалото Еиналеж?

Хари поклати глава.

— Ще ти обясня. Най-щастливият човек на света би могъл да използва Огледалото Еиналеж като нормално огледало, тоест, той би погледнал в него и би се видял точно такъв, какъвто е. Това помага ли ти?

Хари се замисли. После каза бавно:

— То ни показва това, което искаме… каквото и да искаме…

— И да, и не — отговори Дъмбълдор кротко. — То ни показва ни повече, ни по-малко от най-дълбокото, най-горещото желание на сърцата ни. Ти, който никога не си познавал семейството си, го виждаш, застанало около теб. Роналд Уизли, който винаги е бил засенчван от своите братя, се вижда, застанал сам, като най-добър от всички тях. Обаче това огледало не ни дава нито познание, нито истина. Хора са залинявали пред него, опиянени от това, което са виждали, и са полудявали, защото не знаели дали каквото то показва е истина, и дали изобщо е възможно… Утре Огледалото ще бъде преместено на друго място, Хари, и аз те моля да не тръгнеш пак да го търсиш. Ако някога случайно попаднеш на него, тогава вече ще си подготвен. Не е добре да се захласваме по мечтите си и да забравим да живеем, запомни това. А сега, защо не си сложиш пак тази възхитителна мантия и не отидеш да си легнеш?

Хари стана.

— Сър… професор Дъмбълдор? Може ли да ви попитам нещо?

— Очевидно… ти току-що вече го направи — усмихна се Дъмбълдор. — Обаче може да ми зададеш още един въпрос.

— Какво виждате вие, когато погледнете в Огледалото?

— Аз ли? Виждам се да държа чифт дебели вълнени чорапи.

Хари го погледна втрещено.

— Човек никога не може да има достатъчно чорапи — каза Дъмбълдор. — Дойде и отмина още една Коледа и аз не получих нито един чифт. Хората упорстват да ми подаряват книги.

Едва когато се върна в леглото си, на Хари му хрумна, че Дъмбълдор може и да не е бил съвсем откровен. Но докато избутваше Скабърс от възглавницата си, той си каза, че всъщност въпросът му е бил прекалено личен.