Хари Потър и философският камък

ГЛАВА СЕДМАРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНАТА ШАПКА

Вратата веднага се отвори. Там стоеше висока чернокоса магьосница с изумруденозелени одежди. Имаме много строго лице и първата мисъл на Хари беше, че това е човек, с когото не бива да се спречкваш.

— Първокурсниците, професор Макгонъгол — каза Хагрид.

— Благодаря, Хагрид! Оттук ще ги поема аз.

Тя отвори широко вратата. Входната зала беше толкова голяма, че вътре би се побрала цялата къща на семейство Дърсли. Каменните стени бяха осветени с факли като онези в „Гринготс“, таванът бе прекалено висок, за да се види, а разкошна мраморна стълба срещу тях водеше към горните етажи.

Те последваха професор Макгонъгол по покрития с каменни плочи под. Хари дочу бръмченето на стотици гласове от една врата вдясно — другите ученици сигурно бяха вече там, — но професор Макгонъгол въведе първокурсниците в малка празна стая до залата. Те се струпаха вътре, много по-близо един до друг, отколкото биха застанали обикновено, и се заоглеждаха притеснено.

— Добре дошли в „Хогуортс“! — каза професор Макгонъгол. — След малко ще започне тържеството по случай началото на срока, но преди да заемете местата си в Голямата зала, трябва да бъдете разпределени по домове. Разпределянето е много важна церемония, понеже докато сте тук, вашият дом ще бъде нещо като ваше семейство в пределите на „Хогуортс“. Ще имате учебни часове с другите от своя дом, ще спите в спалните на своя дом и ще прекарвате свободното си време в общото помещение на дома. Четирите дома се наричат „Грифиндор“, „Хафълпаф“, „Рейвънклоу“ и „Слидерин“. Всеки дом има своя благородна история и от всеки от тях са излезли изтъкнати магьосници. Докато сте в „Хогуортс“, успехите ви ще носят точки на вашите домове, а всяко нарушение на правилата ще отнема точки на домовете. В края на годината домът с най-много точки се награждава с Купата на домовете, което е голямо достойнство. Надявам се всеки от вас да е чест за дома, който стане негов, независимо кой ще е той. Разпределителната церемония ще се състои след няколко минути пред цялото училище. Предлагам, докато чакате, всички да се издокарате, доколкото можете.

Очите й се спряха за миг върху мантията на Невил, която беше закопчана под лявото му ухо, и върху изцапания нос на Рон. Хари се опита нервно да приглади косата си.

— Ще се върна за вас, щом сме готови — каза професор Макгонъгол. — Моля, чакайте кротко.

Тя напусна стаята. Хари преглътна.

— Как точно ще ни разпределят по домове? — попита той Рон.

— Някакъв тест, мисля. Фред каза, че ужасно боляло, ама май се шегуваше.

Сърцето на Хари се сви от ужас. Тест ли? Пред цялото училище? Но той не знаеше още никакви магии — какво ли, за Бога, трябваше да направи? Не беше очаквал подобно нещо още от момента на пристигането. Огледа се трескаво и видя, че всички останали също изглеждаха ужасени. Никой не говореше много с изключение на Хърмаяни Грейнджър, която шепнеше много бързо всичките заклинания, които бе научила, и се чудеше кое ли ще й е нужно. Хари се мъчеше да не я слуша. Никога досега не беше се притеснявал повече, никога, дори и тогава, когато трябваше да занесе вкъщи на семейство Дърсли забележка от училището, в която пишеше, че по някакъв начин е оцветил перуката на учителката в синьо. Очите му бяха приковани във вратата. Всяка секунда професор Макгонъгол щеше да се върне и да го отведе към неговата гибел.

После се случи нещо, което го накара да подскочи около една стъпка във въздуха, а няколко души зад него се разпищяха.

— Какво, за…

Той ахна. Същото сториха и другите около него. Двайсетина духове бродници бяха проникнали току-що през задната стена. Седефенобели и полупрозрачни, те се понесоха из стаята, като разговаряха помежду си и почти не поглеждаха първокурсниците. Като че ли спореха. Един, който приличаше на тлъст малък монах, тъкмо казваше:

— Прости и забрави, бих рекъл аз… трябва да му дадем още един шанс…

— Драги ми монахо, не сме ли дали на Пийвс всичките шансове, които е заслужил? Той докарва на всички ни лоша слава, а нали знаеш, че дори не е истински дух бродник… Я, вие пък какво търсите тук?

Единият дух, облечен в прилепнало трико с накъдрена яка, изведнъж бе забелязал първокурсниците.

Никой не отговори.

— Нови ученици — обади се Тлъстия монах, като им се усмихна. — Предполагам, че сега ще ви разпределят?

Няколко деца кимнаха безмълвно.

— Надявам се да ви видя в „Хафълпаф“! — каза монахът. — Да знаете, че беше моят дом.

— Хайде, тръгвайте! — нареди един рязък глас. — Разпределителната церемония ще започне.

Професор Макгонъгол се бе върнала. Един по един духовете се понесоха и изчезнаха през отсрещната стена.

— Сега се стройте в редица — каза професор Макгонъгол на първокурсниците — и тръгнете след мен.

Със странното чувство, че краката му са се превърнали в олово, Хари се вмъкна в строя зад едно момче с пясъчноруса коса. Зад него беше Рон и така излязоха от стаята, прекосиха входната зала и през две двойни врати влязоха в Голямата зала.

Хари никога не би могъл дори да си представи такова странно и великолепно помещение. Беше осветено от хиляди и хиляди свещи, които се носеха на средна височина над четири дълги маси, където седяха останалите ученици. Масите бяха подредени с блестящи златни чинии и чаши. В дъното на залата имаше още една дълга маса, където седяха учителите. Професор Макгонъгол отведе първокурсниците там, така че те спряха в редица с лице към другите ученици и с гръб към учителите. В трептящата светлина на свещите стотиците лица, вперили очи в тях, приличаха на бледи фенери. Тук-там между учениците блестяха като замъглено сребро духовете бродници. Главно за да избегне всички тези вторачени очи, Хари погледна нагоре и видя един кадифеночерен таван, изпъстрен със звезди. Чу Хърмаяни да шепне:

— Омагьосан е да прилича на небето навън. Прочетох го в "История на „Хогуортс“.

Трудно беше да се повярва, че там изобщо има таван и че Голямата зала не е отворена към небесата. Хари бързо погледна пак надолу, когато професор Макгонъгол, без да продума, постави четирикрако столче пред първокурсниците. Върху него сложи островърха магьосническа шапка. Тази шапка беше с кръпки, оръфана и извънредно мръсна. Леля Петуния не би я допуснала в къщата си.

Може би трябваше да се опитат да извадят от нея заек, помисли си Хари изплашено — май че такова нещо им готвеха. Като забеляза, че всички в залата гледат втренчено шапката, той също впери очи в нея. Няколко секунди цареше пълна тишина. След това шапката трепна. Близо до ръба й се отвори широка цепка като уста… и шапката запя:

Цялата зала гръмна от ръкопляскания, когато шапката завърши песента си. Тя се поклони към всяка от четирите маси и после пак застана съвсем неподвижно.

— Значи трябва просто да пробваме шапката! — прошепна Рон на Хари. — Ще убия Фред… разправяше ми ги едни за борба с някакъв трол.

Хари се усмихна вяло. Вярно, да пробваш шапката беше много по-добре, отколкото да направиш някакво заклинание, но много му се искаше да я пробва, без всички останали да гледат. Шапката като че ли изискваше прекалено много, а в момента Хари не се чувстваше нито смел, нито находчив, нито нещо друго. Поне да беше споменала в песента един дом за хора, които се чувстват малко зле — това щеше да е домът за него.

Сега професор Макгонъгол пристъпи напред с дълъг пергаментов свитък в ръка.

— Когато извиквам имената ви, ще си слагате шапката и ще сядате на табуретката, за да бъдете разпределени — каза тя. — Абът, Ханна!

Препъвайки се, от редицата излезе едно момиче с розово лице и руси плитчици, нахлупи шапката, която хлътна чак над очите му, и седна. Минутка пауза…

— ХАФЪЛПАФ! — провикна се шапката.

На масата вдясно ликуваха и ръкопляскаха, когато Ханна отиде да седне на масата на „Хафълпаф“. Хари видя духа на тлъстия монах да й маха весело.

— Боунс, Сюзън!

— ХАФЪЛПАФ! — провикна се отново шапката и Сюзън припна да седне до Ханна.

— Бут, Тери!

— РЕЙВЪНКЛОУ!

Този път масата вляво заръкопляска и няколко рейвънклоувци станаха да се ръкуват с Тери, когато се присъедини към тях.

„Брокълхърст, Манди“ също отиде в „Рейвънклоу“, обаче „Браун, Лавендър“ стана първата нова грифиндорка и най-лявата маса избухна в ликуване. Хари видя братята близнаци на Рон да дюдюкат.

После „Бълстроуд, Милисент“ стана слидеринка. След всичко, което беше чул за „Слидерин“, учениците от този дом не му бяха симпатични. Е, можеше и да си въобразява.

Сега почна наистина да му става лошо. Спомни си какво се случваше, когато подбираха отбори в часовете по физическо в старото му училище. Винаги го избираха последен — не защото не го биваше, а защото никой не искаше Дъдли да помисли, че го харесват.

— Финч-Флечли, Джъстин!

— ХАФЪЛПАФ!

Хари забеляза, че шапката понякога извикваше веднага дома, а друг път й трябваше малко време да реши. „Финигън, Шиймъс“, пясъчнорусото момче до Хари, седя на столчето почти цяла минута, преди шапката да го обяви за грифиндорец.

— Грейнджър, Хърмаяни!

Хърмаяни отиде почти тичешком до столчето и нетърпеливо нахлупи шапката на главата си.

— ГРИФИНДОР! — извика шапката.

Рон изстена. Една ужасна мисъл се пръкна внезапно в главата на Хари, както винаги става с ужасните мисли, когато си притеснен. Ами ако изобщо не бъде избран? Ако седи безкрайно дълго с шапката върху очите си, докато професор Макгонъгол я дръпне от главата му и каже, че явно е станала грешка и той ще направи най-добре да се качи пак на влака?

Когато извикаха Невил Лонгботъм — момчето, което постоянно губеше жабата си, — той падна по пътя към столчето. Шапката се забави много, докато реши за Невил. Когато, най-сетне, извика „ГРИФИНДОР!“, Невил хукна заедно с нея и трябваше да изтича обратно, за да я даде на „Макдугъл, Мораг“.

Малфой излезе наперено напред, когато извикаха неговото име, и желанието му беше веднага изпълнено: щапката едва беше докоснала главата му, когато изкрещя:

— СЛИДЕРИН!

Малфой се присъедини към своите приятели Краб и Гойл, явно доволен от себе си.

Не оставаха вече много хора.

Мун… Нот… Паркинсон… — после две близначки — Патил и Патил… после Пъркис, Сали-Ан… и после, най сетне:

— Потър, Хари!

Когато Хари излезе напред, в цялата зала внезапно се понесоха шепоти, като малки съскащи огньове.

— Потър ли каза тя?

— Онзи Хари Потър?

Последното нещо, което Хари видя, преди шапката да падне пред очите му, беше залата, пълна с хора, които проточваха вратове, за да го видят по-добре. В следващата секунда гледаше черната вътрешност на шапката. Зачака.

— Хммм — каза един тъничък глас в ухото му. — Трудно. Много трудно. Виждам много смелост. И умът си го бива. Имаш дарба, о, небеса, да… и страстно желание да се проявиш… това е интересно… Та къде да те сложа?

Хари сграбчи ръбовете на стола и си мислеше: "Не в „Слидерин“, "Не в „Слидерин“…

— Не в „Слидерин“, така ли? — каза тъничкият глас. — Сигурен ли си? Знаеш ли, може да станеш велик… всичко ти е в главата, а „Слидерин“ може да те изпроводи по пътя към величието, в това няма съмнение… Не ли? Е, щом си сигурен… най-добре ГРИФИНДОР!

Хари чу как шапката извика последната дума на цялата зала. Свали шапката и отиде с разтреперани крака към масата на „Грифиндор“. Беше толкова облекчен, че е бил избран и че не е пратен в „Слидерин“, та почти не забеляза, че получи най-бурното одобрение от всички досега. Пърси Префекта стана и раздруса здраво ръката му, докато близнаците Уизли крещяха:

— Падна ни се Потър! Падна ни се Потър!

Хари седна срещу духа бродник с нагънатата яка, когото беше видял преди. Духът докосна ръката му и Хари изпита внезапното ужасно чувство, че току що я е потопил в кофа леденостудена вода.

Сега виждаше добре Височайшата маса. В края, най-близо до него, седеше Хагрид, който срещна погледа му и го окуражи с вдигнат палец. Хари му отговори с усмивка. И там, в средата на Височайшата маса, на голям златен стол седеше Албус Дъмбълдор. Хари го позна веднага от картичката, която бе извадил от шоколадовата жаба във влака. Сребристата коса на Дъмбълдор беше единстеното нещо в цялата зала, което светеше също толкова силно, колкото духовете. Хари зърна и професор Куиръл, нервния млад мъж от „Продънения котел“. Изглеждаше много странен с големия си пурпурен тюрбан.

И сега оставаха да бъдат разпределени само трима души. „Търпин, Лайза“ стана рейвънклоувка, а после дойде ред на Рон. Сега той беше вече станал бледозелен. Хари стисна палци под масата и секунда по-късно шапката извика:

— ГРИФИНДОР!

Хари изръкопляска силно заедно с останалите, докато Рон се отпусна на стола до него.

— Браво, Рон, отлично! — каза Пърси Уизли тържествено над главата на Хари, а в това време „Цабини, Блейз“ стана слидеринка.

Професор Макгонъгол нави своя свитък и отнесе разпределителната шапка.

Хари погледна надолу в празната си златна чиния. Току-що беше осъзнал колко е гладен. От яденето на тиквените пайове като че ли бяха минали векове.

Албус Дъмбълдор бе станал на крака. Отправи сияйна усмивка към учениците с широко разтворени обятия, сякаш нищо не би могло да му направи по-голямо удоволствие от това да види присъстващите тук.

— Добре дошли! — каза. — Добре дошли за една нова година в „Хогуортс“! Преди да започнем да се храним, бих искал да кажа няколко думи. Ето кои са те: Глупак! Медуза! Дреболия! Щипване! Благодаря!

И пак си седна. Всички заръкопляскаха и се развикаха одобрително. Хари не знаеше дали да се засмее, или не.

— Да не би да е… малко луд? — попита той неуверено Пърси.

— Луд? — каза Пърси безгрижно. — Той е гений! Най-добрият магьосник в света! Обаче е малко луд, да. Картофи, Хари?

Хари остана със зинала уста. Подносите пред него сега бяха отрупани с ястия. Никога не беше виждал на една маса толкова много неща, които обичаше да яде: печено телешко, печено пиле, свински пържоли и агнешки флейки, печени и пържени картофи, йоркширски пудинг, грах, моркови, сос, кетчуп и — по някаква странна причина — ментови бонбони.

Семейство Дърсли никога не бяха оставяли Хари истински да гладува, но и никога не му бе позволено да яде толкова, колкото му се искаше. Дъдли винаги взимаше точно това, което Хари най-много желаеше, дори ако после му ставаше лошо от него. Хари отрупа чинията си с по едно парче от всяко ястие, освен бонбоните, и започна да яде. Всичко беше страшно вкусно.

— Това изглежда апетитно — каза тъжно духът бродник с яката, като наблюдаваше как Хари реже печеното месо.

— Не можете ли…

— Не съм ял от почти четиристотин години насам — отговори духът. — Не ми е необходимо, разбира се, обаче ми липсва. Мисля, че не ви се представих. Сър Николас де Мимси-Порпингтън на вашите услуги. Домашен дух бродник на кула „Грифиндор“.

— Аз знам кой сте! — възкликна Рон изведнъж. — Братята ми са ми разказвали за вас… вие сте Почтибезглавия Ник!

— Бих предпочел да ме наричате Сър Николас де Мимси… — почна духът студено, но пясъчнорусият Шиймъс Финигън го прекъсна:

— Почтибезглав? Как може да бъдете почти безглав?

Сър Николас изглеждаше безкрайно засегнат, като че ли непринуденият им разговор никак не вървеше, както би желал.

— Ей така — каза раздразнено. Хвана лявото си ухо и го дръпна. Цялата му глава се вдигна от врата и падна върху рамото му, сякаш висеше на панти. Очевидно някой се бе опитал да го обезглави, но не го бе направил както трябва. Доволен от втрещените изражения на техните лица, Почтибезглавия Ник метна главата си обратно на врата, покашля се и каза: — И така… вие, новите грифиндорци! Надявам се, че ще ни помогнете да спечелим Домовия шампионат тази година, а? Никога не е било „Грифиндор“ толкова време да не го е печелил. „Слидерин“ грабна купата шест поредни години! Кървавия Барон става почти непоносим… той е духът бродник на „Слидерин“.

Хари погледна към масата на „Слидерин“ и видя, че там седи ужасяващ дух с безизразни опулени очи, изпито лице и одежди, опетнени със сребриста кръв. Седеше точно до Малфой и Хари забеляза със задоволство, че Драко не е никак доволен от подредбата на местата около масата.

— Защо е целият окървавен? — попита Шиймъс много заинтересовано.

— Никога не съм го питал — отговори Почтибезглавия Ник тактично.

След като всички изядоха колкото можаха, остатъците от ястията изчезнаха от чиниите и ги оставиха блестящо чисти, каквито бяха преди. Миг по-късно се появиха десертите. Сладоледени блокове с всички аромати, които човек може да си представи, ябълкови пайове, сиропирани сладкиши, шоколадови еклери и понички със сладко, плодови салати, ягоди, желета, мляко с ориз…

Докато Хари си взимаше сиропиран сладкиш, разговорът се насочи към техните семейства.

— Аз съм наполовина и наполовина — каза Шиймъс. — Татко ми е мъгъл. Мама не му казала, че е магьосница, докато не се оженили. Доста гаден шок за него.

Другите се засмяха.

— А ти, Невил? — попита Рон.

— Мен ме отгледа баба ми и тя е магьосница — отговори Невил, — ама семейството години наред мислеше, че съм мъгъл. Прачичо ми Алджи все се опитваше да ме хване неподготвен и да изтръгне някаква магия от мен… веднъж ме блъсна от края на кея в Блекпул… едва не се удавих… ама нищо не ставаше, докато не навърших осем години. Прачичо Алджи дойде на чай и тъкмо ме беше провесил за глезените през един прозорец на горния етаж, когато пралеля ми Инид му предложи да си вземе целувки и той уж случайно ме изтърва. Но аз взех да подскачам като топка надолу през цялата градина и чак до улицата. Всички бяха страшно доволни. Баба се разплака от щастие. И да бяхте видели лицата им, когато ме приеха тук… разбирате ли, мислели, че няма да съм достатъчно магически, за да дойда. Прачичо Алджи беше толкова доволен, че ми купи жабата.

От другата страна на Хари, Пърси Уизли и Хърмаяни говореха за уроците:

— Надявам се да започнат веднага, толкова много трябва да се научи, мене специално много ме интересува трансфигурацията, разбираш ли, да превръщаш едно нещо в нещо друго! Казват, че било много трудно, естествено…

— Трябва да започнеш с нещо малко… да превръщаш кибритени клечки в игли и такива неща…

Хари, на когото вече му ставаше много топло, пък и му се спеше, погледна пак към Височайшата маса. Хагрид пиеше честичко от своята чаша. Професор Макгонъгол бъбреше с професор Дъмбълдор. Професор Куиръл със смешния си тюрбан говореше с един учител с мазна черна коса, орлов нос и жълтеникава кожа.

Всичко стана съвсем внезапно. Покрай тюрбана на Куиръл орловоносият учител погледна Хари право в очите… и една остра, пареща болка премина по белега на челото на Хари.

— Ох! — Хари се хвана за главата.

— Какво има? — попита Пърси.

— Н-н-нищо.

Болката беше изчезнала толкова бързо, както се бе и появила. По трудно се оказа обаче за Хари да се отърси от чувството, което бе изпитал от погледа на учителя — чувството, че той никак не одобрява Хари.

— Кой е учителят, дето говори с професор Куиръл? — попита той Пърси.

— Значи познаваш вече Куиръл, така ли? Нищо чудно, че изглежда толкова притеснен… А това е професор Снейп. Преподава за отварите, обаче иска… всички знаят, че той иска да заеме мястото на Куиръл. Знае страшно много за Черните изкуства този Снейп.

Известно време Хари наблюдаваше Снейп, обаче Снейп не го погледна пак.

Най-после изчезнаха и десертите и професор Дъмбълдор отново се изправи. Залата утихна.

— Ахъм… само още няколко думи, след като всички сме нахранени и утолихме жаждата си. Ще ви дам няколко наставления за началото на срока… Първокурсниците трябва да запомнят, че на всички ученици е забранено да влизат в гората на училищното землище. И някои от по-големите ни ученици ще сторят добре също да си го припомнят.

Святкащият поглед на Дъмбълдор стрелна близнаците Уизли.

— Освен това бях помолен от пазача господин Филч да ви напомня, че в междучасията не трябва да се правят магии по коридорите… Приемните изпити по куидич ще се състоят през втората седмица на срока. Който има желание да играе за своя домови отбор, нека се свърже с Мадам Хууч… И накрая трябва да ви кажа, че тази година достъпът до десния коридор на третия етаж е абсолютно забранен за всеки, който не би искал да намери една много болезнена смърт.

Хари се изсмя, но беше един от малцината, които го сториха.

— Не говори сериозно, нали? — прошепна той на Пърси.

— Боя се, че говори съвсем сериозно — каза Пърси, като се намръщи на Дъмбълдор. — Странно, защото обикновено ни посочва причини защо не ни е разрешено да ходим някъде… Гората е пълна с опасни зверове, всеки го знае. Наистина смятам, че можеше да каже поне на нас, префектите.

— А сега, преди да си легнем, да изпеем училищната песен! — провикна се Дъмбълдор. Хари забеляза, че усмивките на другите учители бяха доста смразени.

Дъмбълдор трепна с магическата си пръчка, сякаш искаше да прогони муха от върха й, и от нея излетя дълга златна панделка, която се вдигна високо над масите и се усука, подобно на змия, в думи.

— Всеки да избере любимата си мелодия — каза Дъмбълдор — и почваме!

И цялото училище ревна:

Всички завършиха песента по различно време. Накрая останаха само близнаците Уизли, които пееха по мелодията на един много бавен погребален марш. Дъмбълдор дирижираше последните няколко стиха с магическата си пръчка, а когато те свършиха, той беше сред онези, които ръкопляскаха най-силно.

— Ааа, музиката! — каза, като бършеше очите си. — Магия над всичко, което ние можем да направим тук! А сега, време за спане. Дим да ви няма!

Грифиндорските първокурсници последваха Пърси през бъбрещата навалица, излязоха от залата и тръгнаха нагоре по мраморната стълба. Хари чувстваше пак краката си като олово, но само защото беше много уморен и натъпкан с храна. Толкова му се спеше, та дори не се изненада, че портретите по коридорите си шепнеха и ги сочеха, докато минаваха, нито пък че Пърси два пъти ги преведе през врати, скрити зад плъзгащи се ламперии и провесени гоблени. Заизкачваха се по още стълби, прозявайки се и тътрейки крака, и Хари тъкмо се питаше колко ли има още да вървят, когато внезапно спряха.

На средна височина над тях във въздуха се носеше връзка бастуни и когато Пърси пристъпи към тях, те започнаха да се мятат по него.

— Пийвс — прошепна Пърси на първокурсниците. — Той е полтъргайст. — После повиши глас: — Пийвс… покажи се.

В отговор се чу силен неприличен звук, като въздух, изпуснат от балон.

— Искаш ли да отида при Кървавия барон?

Прозвуча едно „плоп“ и се появи дребен човек със злобни тъмни очи и голяма уста, който се носеше със скръстени крака във въздуха и стискаше бастуните.

— Ооооооо! — каза той с ехиден кикот. — Милите ми зайци! Колко весело!

Внезапно се стрелна към тях. Всички се наведоха.

— Махай се, Пийвс, иначе баронът ще научи за това. Говоря сериозно! — сопна му се Пърси.

Пийвс се изплези и изчезна, като изпусна бастуните върху главата на Невил. Чу се как отбръмчава, подрънквайки доспехите на минаване.

— Трябва да се пазите от Пийвс — каза Пърси, когато тръгнаха пак. — Кървавия Барон е единственият, който може да го обуздае. Не слуша дори нас, префектите. Пристигнахме.

В самия край на коридора висеше портрет на много дебела жена с розова копринена рокля.

— Парола? — попита тя.

— Капут Драконис — каза Пърси и портретът се извъртя напред, за да открие кръгъл отвор в стената. Всички се провряха през него, само Невил имаше нужда от помощ, и се озоваха в общото помещение на „Грифиндор“ — уютна кръгла стая, пълна с меки фотьойли.

Пърси насочи момичетата през една врата към тяхната обща спалня, а момчетата — през друга. На върха на спираловидна стълба — явно се намираха в една от кулите — те намериха най-после леглата си: пет балдахинени кревата с по четири колонки с тъмночервени кадифени завеси. Прекалено уморени, за да говорят много, те си облякоха пижамите и се отпуснаха в леглата.

— Чудесно ядене, нали? — промърмори Рон на Хари през завесите. — Махай се, Скабърс! Дъвче ми чаршафите.

Хари искаше да попита Рон дали си е взел от сиропирания сладкиш, но заспа почти веднага.

Може би Хари беше попрекалил с яденето, защото сънува много странен сън. Носеше на главата си тюрбана на професор Куиръл, който му говореше настойчиво и го убеждаваше, че трябва незабавно да се прехвърли в „Слидерин“, защото това било неговата съдба. Хари отговори на тюрбана, че не иска да бъде в „Слидерин“; тюрбанът ставаше все по-тежък; Хари се опита да го свали, но той се стегна болезнено… и се появи Малфой, който му се надсмиваше, докато се бореше с тюрбана… после Малфой се превърна в орловоносия учител Снейп, чийто смях прозвуча силно и студено… Блесна ярка зелена светлина и Хари се събуди изпотен и разтреперан.

Обърна се на другата страна и заспа отново, а когато отвори очи на другата сутрин, изобщо не помнеше този сън.