Хари Потър и философският камък

ГЛАВА ПЕТАУЛИЦА „ДИАГОН-АЛИ“

На другата сутрин Хари се събуди рано. Макар и да долавяше, че е ден, държеше очите си плътно затворени.

— Било е сън — каза си той твърдо. — Сънувах как един великан на име Хагрид, дойде и ми каза, че ще постъпя в училище за магьосници. Като си отворя очите, ще си бъда у дома, в моя килер.

Внезапно прозвуча силно почукване.

— Ето че леля Петуния ми чука на вратата — помисли си Хари и сърцето му се сви. Обаче, все още не си отваряше очите. Какъв хубав сън беше!

Чук-чук-чук!

— Добре де — измърмори Хари — ей сега ще стана.

Надигна се и тежкото палто на Хагрид се свлече от него. Колибата беше изпълнена със слънчева светлина, бурята бе отминала, самият Хагрид спеше на рухналото канапе, а една сова, която държеше вестник в клюна си, чукаше с нокти по прозореца.

Хари скочи на крака толкова щастлив, та имаше чувството, че у него се надува голям балон. Отиде право при прозореца и го отвори. Птицата влетя и пусна вестника върху Хагрид, който не се събуди. След това совата запърха към пода и взе да налита на палтото на Хагрид.

— Не прави така!

Хари размаха ръце, за да пропъди гостенката, но тя ожесточено затрака с клюна към него и продължи да се нахвърля на палтото.

— Хагрид! — извика Хари — Една сова…

— Плати й — смотолеви Хагрид с лице, заровено в канапето.

— Какво?

— Иска да й се плати, задето е доставила вестника. Поразтърси се из джобовете.

Палтото на Хагрид като че ли се състоеше само от джобове — връзки ключове, едри сачми, кълбета връв, ментови бонбони, пакетчета чай… Най-сетне Хари извади шепа странни монети.

— Дай й пет кнута — каза Хагрид сънливо.

— Пет кнута ли?

— Онези малките, бронзовите.

Хари отброи пет малки бронзови парички и совата протегна единия си крак, та да може Хари да ги пъхне в мъничката кожена кесия, вързана на него. После излетя през отворения прозорец.

Хагрид се прозя звучно, седна и се протегна.

— Трябва да тръгваме, Хари, много работа ни чака днес. Ще отидем в Лондон да ти купим ’сички неща за училище.

Хари превърташе магьосническите монети и ги разглеждаше. Току-що му беше хрумнало нещо, заради което му се стори, че щастливият балон се е спукал.

— Ъъъ… Хагрид?

— Хм? — отвърна Хагрид, докато навличаше огромните си ботуши.

— Аз нямам пари… А ти чу какво каза снощи вуйчо Върнън — че няма да плаща, за да ходя да се уча на магия.

— Не се тревожи за това — каза Хагрид, стана и взе да се чеше по главата. — Да не мислиш, че родителите ти не са ти оставили нищо?

— Но щом къщата е била разрушена…

— Те не си държаха златото в къщи, момче! Първата ни спирка ще е „Гринготс“ — банката на магьосниците. Вземи си една наденица. И студени си ги бива… Аз пък няма да откажа парченце от твоята празнична торта.

— Значи магьосниците имат банки?

— Само една — „Гринготс“. Ръководят я таласъми.

Хари изтърва парчето наденица, което държеше.

— Таласъми ли?

— Да… и ти казвам, че който се опита да я ограби, трябва да е луд. Никога не се забърквай с таласъми, Хари. Няма в света по-сигурно място от „Гринготс“ за нещо, дето искаш да е на сигурно място… освен може би „Хогуортс“. Всъщност аз, и без това трябва да посетя „Гринготс“. Заради Дъмбълдор. По дела на „Хогуортс“. — Хагрид се изпъчи гордо. — Той обикновено кара мен да му върша важни работи. Да доведа теб… да ’зема разни неща от „Гринготс“… Знае, че може да ми се довери… ’зе ли си ’сичко? Хайде тогава!

Хари излезе след Хагрид на скалата. Сега небето се беше изяснило, а морето блестеше под слънцето. Лодката, която вуйчо Върнън бе наел, все още лежеше там, с много вода на дъното след бурята.

— А ти как пристигна тук? — попита Хари, като се оглеждаше да види втора лодка.

— Долетях — каза Хагрид.

— Долетял си?

— Да… Ама ще се върнем с лодката. Не ми е разрешено да използвам магия, когато си с мен.

Седнаха в лодката, а Хари все още се взираше в Хагрид и се опитваше да си го представи как лети.

— И все пак ми се струва срамота да греба — каза Хагрид, като хвърли пак един от своите коси погледи към Хари. — Ако взема да поускоря малко нещата, ще имаш ли нещо против да не го споменаваш в „Хогуортс“?

— Разбира се, че не — отговори Хари, жадувайки да види още магии.

Хагрид извади пак розовия чадър, чукна два пъти по стената на лодката и тя зафуча към сушата.

— Защо човек трябва да е луд, за да се опита да ограби „Гринготс“? — попита Хари.

— Заклинания… магии — отвърна Хагрид, като разгъна вестника си, докато говореше. — Казват, че змейове пазят строго охраняваните трезори. Освен това трябва да намериш пътя… „Гринготс“ се простира на стотици километри под Лондон, разбираш ли? Дълбоко под метрото. Ще умреш от глад, додето се опитваш да излезеш, дори ако си успял да заграбиш нещо.

Хари седеше и обмисляше казаното, докато Хагрид четеше вестника си — „Пророчески вести“. Хари беше научил от вуйчо Върнън, че хората искат да ги оставят на мира, когато си четат вестника, но това се оказа ужасно трудно — никога през живота си не бе имал желание да зададе толкова много въпроси.

— В Министерството на магията пак са оплели конците, както обикновено — промърмори Хагрид, обръщайки страницата.

— И Министерство на магията ли има? — Хари не успя да се сдържи да попита.

— Естествено! — отговори Хагрид. — Искаха да направят Дъмбълдор министър, разбира се, ама той не би напуснал „Хогуортс“ за нищо на света, та старият Корнелиус Фъдж получи поста. Ако някога е имало истински некадърник, това е той. И всяка сутрин обсипва Дъмбълдор със сови, за да иска съвет.

— Но какво върши едно Министерство на магията?

— Ами главната им задача е да крият от мъгълите, че все още има магьосници нашир и надлъж из цялата страна.

— Защо?

— Защо ли? Повярвай ми, Хари, ’сички биха поискали магически решения на проблемите си. Не, по-добре да ни оставят на мира.

В същия миг лодката се блъсна леко в пристанищната стена. Хагрид сгъна вестника си и двамата се изкачиха по каменните стъпала до улицата.

Докато вървяха през малкия град към гарата, минувачите се заглеждаха много в Хагрид. Хари не можеше да ги кори. Не само че беше двойно по-висок от всички останали, но през цялото време великанът сочеше най-обикновени предмети, като броячите по паркингите например, и казваше на висок глас:

— Виждаш ли това, Хари? Какво ли не измислят тия мъгъли, а?

— Хагрид — обади се Хари, леко задъхан, тъй като тичаше, за да не изостане, — наистина ли в „Гринготс“ има змейове?

— Ами така се говори — отвърна Хагрид. — Леле, как би ми харесало да си имам змей!

— Би ти харесало?

— Още като дете ми се искаше да имам… Ето, вече стигнахме.

Бяха пристигнали на гарата. След пет минути щеше да тръгне влак за Лондон. Хагрид, който не разпознаваше „мъгълските пари“, както ги наричаше, даде банкнотите на Хари да купи билети.

Във влака хората ги зяпаха още повече от когато и да било. Хагрид заемаше две места и плетеше нещо, което приличаше на жълтъковожълта циркова палатка.

— Носиш ли си писмото, Хари? — попита той, докато броеше бримки.

Хари извади пергаментовия плик от джоба си.

— Добре — каза Хагрид. — Там има списък на ’сичко, дето ще ти трябва.

Хари разгъна един втори лист, който не беше забелязал предишната вечер, и зачете:

— Възможно ли е да купим всичко това в Лондон? — зачуди се Хари на глас.

— Ако знаеш къде да отидеш — отговори Хагрид.

Хари никога не беше ходил в Лондон. А Хагрид — въпреки че явно знаеше къде отива — очевидно не бе свикнал да стига дотам по обикновения начин. Заседна в билетната бариера в метрото и се оплакваше на висок глас, че седалките били прекалено малки, а влаковете — твърде бавни.

— Просто не разбирам как мъгълите се справят без магия — каза, докато се изкачваха по един развален ескалатор, който водеше към оживена широка улица с магазини от двете страни.

Хагрид беше толкова грамаден, че лесно си проправяше път през навалицата. Хари пък трябваше само да се придържа близо зад него. Минаваха покрай книжарници, музикални магазини, ресторанти за хамбургери и кина, но не и покрай нещо, което да има вид на магазин за магически пръчки. Това беше просто обикновена улица с гъмжило от обикновени хора. Наистина ли беше възможно на километри под тях да са погребани камари магьосническо злато? Наистина ли имаше магазини, където се продават метли и книги със заклинания? Дали това не беше някаква огромна шега, съчинена от семейство Дърсли? Ако Хари не знаеше, че семейство Дърсли нямат никакво чувство за хумор, би могъл да си помисли подобно нещо. Но някакси — въпреки че всичко, което Хагрид му бе казал, звучеше невероятно — момчето неволно му се доверяваше.

— Ето го — каза Хагрид и спря. — „Продънения котел“. Известно заведение.

Оказа се малка кръчма със занемарен вид. Ако Хагрид не му я беше показал, Хари нямаше да я забележи. Забързаните хора не я и поглеждаха. Очите им се плъзгаха от голямата книжарница от едната страна на кръчмата към магазина за плочи от другата, сякаш изобщо не виждаха „Продънения котел“. Всъщност Хари изпитваше крайно странното чувство, че само той и Хагрид можеха да го видят. Още не бе успял да спомене това, и Хагрид вече го въведе вътре.

За известно заведение то бе много мрачно и мизерно. Няколко стари жени седяха в единия ъгъл и пиеха шери от мънички чашки. Една от тях пушеше дълга лула. Дребен мъж с цилиндър говореше със стария барман — съвсем плешив и с вид на захаросан орех. Когато пристъпиха навътре, тихото жужене на разговорите секна. Изглежда всички познаваха Хагрид — махаха му с ръце и се усмихваха, а барманът посегна към една чаша и каза:

— Както винаги ли, Хагрид?

— Не мога, Том, тръгнал съм по работа на „Хогуортс“ — отговори Хагрид и така стовари грамадната си ръка върху рамото на Хари, та на него му се огънаха коленете.

— Боже Господи! — възкликна барманът, зяпнал Хари. — Това да не е… може ли той да е…

В „Продънения котел“ внезапно настъпи пълна тишина.

— За Бога! — прошепна старият барман. — Хари Потър… Каква чест!

Бързо изтича иззад тезгяха, втурна се към Хари и със сълзи на очи грабна ръката му.

— Добре дошъл отново при нас, господин Потър, добре дошъл!

Хари не знаеше какво да каже. Всички го гледаха. Старицата смучеше лулата, без да забележи, че е угаснала. Хагрид сияеше.

После настана голямо стържене на столове по пода и в следващия миг Хари осъзна, че се ръкува с всички в „Продънения котел“.

— Дорис Крокфорд, господин Потър… Просто не мога да повярвам, че най-сетне се запознавам с вас!

— Колко се гордея, господин Потър, страшно се гордея!

— Винаги съм искала да се ръкувам с вас… Цялата тръпна!

— Очарован съм, господин Потър, нямам думи! Дигъл се казвам, Дедалус Дигъл.

— Виждал съм ви по-рано! — каза Хари, докато цилиндърът на Дедалус Дигъл падна от главата му от възторг. — Веднъж ми се поклонихте в един магазин.

— Той ме е запомнил! — провикна се Дедалус Дигъл, като изгледа всички останали. — Чухте ли това? Той ме помни!

Хари се ръкуваше отново и отново… Дорис Крокфорд се връщаше пак и пак… Беше неуморна.

Някакъв блед млад мъж излезе много притеснено напред. Единият му клепач играеше.

— Професор Куиръл! — каза Хагрид. — Хари, професор Куиръл ще бъде един от твоите учители в „Хогуортс“.

— П-п-потър — заекна професор Куиръл и хвана ръката на Хари, — н-н-нямам д-д-думи да т-т-ти кажа к-к-колко се радвам да се запозная с теб.

— Какъв вид магия преподавате, професор Куиръл?

— 3-з-защита с-с-срещу Ч-ч-черните изкуства — промърмори професор Куиръл, сякаш предпочиташе да не мисли за това. — М-м-макар че на т-т-теб не т-т-ти т-т-трябва, а, П-п-по-тър? — изсмя се той нервно. — П-п-предполагам, ч-ч-че ще си купиш всички п-п-принадлежности. И аз т-т-трябва да отида да взема една нова к-к-книга за вампири.

Изглеждаше ужасен от самата мисъл.

Но другите не искаха да оставят професор Куиръл да обсеби Хари. Минаха почти десет минути, докато смогнаха да се отърват от всички. Най-после Хагрид успя да надвика тяхното бърборене.

— Трябва да продължим… Имаме да купуваме много неща. Ела, Хари!

Дорис Крокфорд се ръкува още веднъж с Хари и Хагрид го поведе през заведението в малък двор, ограден със зидове, където нямаше нищо, освен кофа за смет и няколко бурена.

Хагрид се ухили на Хари.

— Казах ли ти? Казах ли ти, че си прочут? Дори професор Куиръл се разтрепери, когато се запозна с теб… Ама да знаеш, че той и обикновено си трепери.

— Винаги ли е толкова нервен?

— О, да! Горкият човечец! Блестящ ум! Беше си много добре, докато учеше по книгите, ама после си ’зе една година отпуск, за да добие опит от първа ръка… Казват, че срещнал вампири в Черния лес и имал страшни неприятности с някаква вещица… Оттогава не може да се оправи… Страх го е от учениците, страх го е от собствения му предмет. А сега, къде ми е чадърът?

Вампири? Вещици? На Хари му се замая главата. Междувременно Хагрид броеше тухлите в стената над кофата за смет.

— Три нагоре… две напряко… — мърмореше той. — Точно така. Дръпни се, Хари!

Почука три пъти по стената с върха на чадъра си.

Тухлата, която беше докоснал, потрепери… сгърчи се… в средата й се появи дупчица… взе да се разширява и разширява… и секунда по-късно те стояха пред свода на проход, достатъчно голям дори за Хагрид — сводест проход, водещ към калдъръмена уличка, която криволичеше и завиваше в далечината.

— Добре дошъл — каза Хагрид — на улица „Диагон-али“!

Ухили се на изненадата на Хари, който погледна бързо през рамо назад и видя как проходът мигновено се сви и отново се превърна в плътен зид.

Слънцето огряваше ярко купчина котли пред най-близкия магазин. На една табела, която висеше над тях, пишеше:

— Да, ще ти е нужен един — каза Хагрид, — ама първо трябва да ’земем парите ти.

На Хари му се искаше да има поне още осем очи. Докато вървяха по улицата, той въртеше глава на всички страни и се опитваше да види всичко: магазините, нещата пред тях, хората, които пазаруваха. Някаква пълна жена пред една аптека клатеше глава, когато я отминаваха, и каза:

— Змейски дроб по седемнайсет сикли за унция — те са полудели…

Тихо, кротко крякане прозвуча от един магазин с надпис:

Няколко момчета, приблизително на възрастта на Хари, бяха притиснали носове о една витрина с метли.

— Гледайте! — чу Хари едно от тях да казва. — Новият модел „Нимбус две хиляди“… най-бързият за момента…

Имаше магазини, в които продаваха одежди, магазини, в които предлагаха телескопи и странни сребърни уреди, каквито Хари никога не беше виждал, витрини, натъпкани с буренца, пълни с далаци от прилепи и очи от змиорки, олюляващи се камари от книги със заклинания, пачи пера и свитъци пергамент, шишета за отвари, глобуси на Луната…

— „Гринготс“ — обади се Хагрид.

Бяха стигнали пред снежнобяла сграда, която се извисяваше над малките магазинчета. До излъсканата й бронзова двукрила врата, облечен в яркочервена униформа, стоеше…

— Да, той е таласъм — каза Хагрид спокойно, докато изкачваха белите каменни стъпала към него.

Таласъмът беше с около една глава по-нисък от Хари. Имаше мургаво умно лице, заострена брада и — както Хари забеляза — много дълги пръсти и стъпала. Поклони се, когато влизаха. Сега застанаха пред втора двойна врата, този път сребърна, на която бяха гравирани думите:

— Нали ти казах… трябва да си луд, за да се опиташ да я ограбиш — каза Хагрид.

Два таласъма ги проводиха с поклони през сребърната врата и те се озоваха в голяма мраморна зала. Стотина други таласъми седяха на високи столове зад дълга преграда, пишеха в големи счетоводни книги, теглеха монети на месингови везни, проверяваха скъпоценни камъни с лупи. Имаше безброй врати, които водеха навън от залата, и други таласъми посрещаха и изпращаха хора край тях. Хагрид и Хари се насочиха към преградата.

— Добро утро! — каза Хагрид на един свободен таласъм. — Идваме да изтеглим малко пари от сейфа на господин Хари Потър.

— Носите ли ключа му, сър?

— Тук някъде ще да е — отговори Хагрид и взе да изпразва джобовете си върху преградата, като разпиля шепа мухлясали кучешки бисквити по счетоводната книга на таласъма, който сбърчи нос.

Хари наблюдаваше друг таласъм вдясно от тях, който теглеше купчина рубини, големи колкото разжарени въглени.

— Ето го! — възкликна Хагрид най-после, като показа мъничко златно ключе.

Таласъмът го огледа старателно.

— Струва ми се, че е наред.

— Нося и писмо от професор Дъмбълдор — продължи Хагрид важно и се изпъчи. — Става дума за Вие-знаете-какво в трезор номер седемстотин и тринайсет.

Таласъмът прочете внимателно писмото.

— Добре — каза, като върна писмото на Хагрид, — ще пратя някого да ви отведе до двата трезора. Грипкук!

Грипкук също беше таласъм. След като Хагрид натика всичките си кучешки бисквити обратно по джобовете, двамата с Хари последваха Грипкук към една от вратите, които извеждаха от залата.

— Какво е това „Вие-знаете-какво“ в трезор седемстотин и тринайсет? — попита Хари.

— Не мога да ти кажа — отговори Хагрид загадъчно. — Строго секретно е. Дела на „Хогуортс“. Дъмбълдор ми се е доверил. Много ми е скъпа службицата, за да ти го кажа.

Грипкук им отвори вратата. Хари, който беше очаквал още мрамор, остана изненадан. Намираха се в тесен каменен ход, осветен от горящи факли. Клонеше стръмно надолу и на пода имаше релси за теснолинейка. Грипкук свирна и едно малко вагонче долетя по релсите към тях. Качиха се — Хагрид доста трудно — и потеглиха.

В началото просто фучаха през лабиринт от преплетени ходове. Хари се опита да запомни — ляво, дясно, дясно, ляво, средно разклонение, дясно, ляво, — но това се оказа невъзможно. Дрънчащото вагонче сякаш знаеше пътя само, защото Грипкук не го управляваше.

Очите на Хари засмъдяха от студения въздух, който свистеше край тях, обаче той ги държеше широко отворени. Веднъж му се стори, че вижда припламване на огън в дъното на един ход, и се обърна да види дали не е змей, но твърде късно — те се носеха все надолу и минаха край подземно езеро, където от тавана и от пода израстваха огромни сталактити и сталагмити.

— Все не мога да запомня — подвикна Хари на Хагрид сред шума на вагончето — каква е разликата между сталагмит и сталактит.

— В сталагмит има „м“ — отговори Хагрид. — И не ми задавай въпроси сега, защото мисля, че ще ми стане лошо.

Наистина изглеждаше доста позеленял и когато вагончето най-сетне спря до малка врата в стената на хода, Хагрид слезе и трябваше да се облегне на стената, докато престанат да му треперят коленете.

Грипкук отключи вратата. Отвътре излязоха валма от зелен дим и когато се разнесоха, Хари ахна — там имаше купчини от златни монети. Стълбове от сребро. Камари от малки бронзови кнутове.

— Всичко е твое — усмихна се Хагрид.

Всичко това било на Хари — просто невероятно! Семейство Дърсли сигурно не са знаели, защото иначе щяха да му го измъкнат за нула време. Колко често се бяха оплаквали, че им струвало много скъпо да издържат Хари! А през цялото време, погребано дълбоко под Лондон, е съществувало малко съкровище, което му е принадлежало.

Хагрид помогна на Хари да прехвърли част от него в една торба.

— Златните са галеони — обясни му той. — Седемнайсет сребърни сикли правят един галеон, а двайсет и девет кнута са една сикла. Много е просто. Така, това би трябвало да ти стигне за два срока, а останалото ще ти съхраняваме.

Обърна се към Грипкук.

— Сега, моля, трезор седемстотин и тринайсет, но може ли по-бавничко?

— Има само една скорост — отговори Грипкук.

Този път слизаха още по-надълбоко и набираха скорост. Въздухът ставаше все по-студен и по-студен, докато фучаха по тесните завои. Затракаха над една подземна бездна и Хари се наведе навън, за да се опита да види какво има на тъмното й дъно, обаче Хагрид извика и го дръпна назад за яката.

Трезор седемстотин и тринайсет нямаше ключалка.

— Отдръпнете се назад — каза Грипкук важно, погали нежно вратата с един от дългите си пръсти и тя просто се стопи.

— Ако някой друг, а не таласъм на „Гринготс“, се опита да направи това, ще бъде всмукан през вратата и ще попадне вътре като в капан — заяви Грипкук.

— Колко често проверявате дали има някого вътре? — попита Хари.

— Горе-долу веднъж на всеки десет години — отговори Грипкук, като се усмихна доста злобничко.

Хари беше сигурен, че в този строго охраняван трезор трябва да се пази нещо наистина изключително, и се наведе нетърпеливо напред в очакване да види поне приказни скъпоценности, но в първия миг той му се видя празен. После забеляза на пода малък мръсен пакет, увит в амбалажна хартия. Хагрид го вдигна и го пъхна дълбоко в палтото си. Хари копнееше да узнае какво има вътре, но се досети, че няма смисъл да пита.

— Хайде да се качваме на тази адска количка и не ми говори по обратния път… Ще е по-добре да си държа устата затворена — каза Хагрид.

Подир още едно лудешко пътуване с вагончето те застанаха, примигвайки срещу слънчевата светлина, пред „Гринготс“. Хари не знаеше къде да тича първо, след като сега имаше цяла торба с пари. Нямаше нужда да знае колко галеона правят една лира стерлинга, за да проумее, че държи повече пари, отколкото е имал през целия си живот, повече пари, отколкото е имал дори Дъдли.

— Най-добре да си вземеш униформата — каза Хагрид и кимна към „Мадам Молкин — одежди за всякакви случаи“. — Виж какво, Хари, ще имаш ли нещо против да отскоча до „Продънения котел“ да гаврътна едно съживително? Мразя тия вагончета на „Гринготс“.

Имаше вид, като че ли все още му е малко лошо, та Хари влезе сам и малко притеснен в магазина на Мадам Молкин.

Тя беше дебеличка усмихната магьосница, облечена изцяло в бледолилаво.

— „Хогуортс“ ли, моето момче? — каза, когато Хари почна да говори. — Всичко имаме тук… всъщност тъкмо сега гласим и друг младеж.

В дъното на магазина върху една табуретка стоеше момче с бледо лице с остри черти, докато втора магьосница подгъваше с карфици дългите му черни одежди. Мадам Молкин разположи Хари върху друга табуретка, нахлузи дълга одежда през главата му и започна да я набожда на подходяща дължина.

— Здравей — каза момчето, — и ти ли си за „Хогуортс“?

— Да — отговори Хари.

— Баща ми влезе в съседния магазин да ми купи книгите, а мама тръгна нагоре по улицата да разгледа магическите пръчки — заяви момчето с отегчен, провлачен глас. — После ще ги замъкна да видим метли за надбягване. Не разбирам защо първокурсниците не бива да имат собствени. Мисля, че ще уговоря татко да ми купи една и ще я вмъкна контрабандно в училището.

Момчето много напомняше на Хари за Дъдли.

— А ти имаш ли собствена метла? — продължи момчето.

— Не — каза Хари.

— Играеш ли изобщо куидич?

— Не — повтори Хари, като се чудеше какво ли, за Бога, е куидич.

— Аз играя… Татко казва, че ще е престъпление, ако не ме включат в отбора на моя училищен дом10, и трябва да кажа, че съм съгласен с него. Знаеш ли вече в кой дом ще бъдеш?

— Не — каза отново Хари, който с всяка минута се чувстваше все по-глупаво.

— Е, всъщност никой не знае точно, докато не пристигне там, нали, само че аз знам, че ще съм в „Слидерин“, тъй като всички от семейството ни са били там… Представяш ли си да попаднеш в „Хафълпаф“! Мисля, че бих напуснал. И ти ли?

— Хмм! — промълви Хари, като много му се искаше да каже нещо малко по-интересно.

— Я, виж този човек! — възкликна момчето внезапно и кимна към витрината.

Там стоеше Хагрид, хилеше се на Хари и сочеше два големи сладоледа, за да обясни защо не може да влезе.

— Това е Хагрид — заяви Хари, доволен, че знае нещо, което момчето не знае. — Работи в „Хогуортс“.

— Ооо — каза момчето, — чувал съм за него. Там е някакъв слуга, нали?

— Той е пазач на дивеча — възрази Хари. С всяка изминала секунда това момче все по-малко му харесваше.

— Да, именно. Чувах, че е някакъв дивак… Живее в колиба в училищния парк и сегиз-тогиз се напива, опитва се да прави магии и в края на краищата подпалва леглото си.

— Според мен той е страхотен — каза Хари хладно.

— Нима? — изненада се момчето с лека насмешка. — А защо е с теб? Къде са родителите ти?

— Умрели са — отговори Хари кратко. Не му се искаше да говори с момчето по този въпрос.

— О, съжалявам! — каза то, обаче в гласа му нямаше никакво съжаление. — Но те са били от нашите хора, нали?

— Били са магьосници, ако това искаш да кажеш.

— Смятам, че не би трябвало в училището да приемат от другия вид, не си ли съгласен? Те просто не са същите, никога не са били възпитавани да познават нашите обичаи. Представяш ли си, че някои от тях дори не са чували за „Хогуортс“, докато не получат писмото. Според мен би трябвало да се придържат към старите магьоснически семейства. Как ти е впрочем презимето?

Но преди Хари да успее да отговори, Мадам Молкин каза:

— Готово, моето момче.

И Хари, без да съжалява, че има оправдание да престане да разговаря с момчето, скочи от табуретката.

— Е, предполагам, че ще те видя в „Хогуортс“ — обади се момчето с провлачения глас.

Хари беше доста мълчалив, докато си ядеше сладоледа, който Хагрид му беше купил — шоколадов и малинов с орехови ядки.

— Какво ти е? — попита Хагрид.

— Нищо — излъга Хари.

Спряха да купят пергамент и пачи пера. Хари се поободри, когато намери шише мастило, което сменяше цвета си, докато пишеш. След като напуснаха магазина, попита:

— Хагрид, какво е куидич?

— Олеле, Хари, все забравям колко малко знаеш… Дори не знаеш за куидича!

— Не ме карай да се чувствам още по-загубен — помоли го Хари и разказа на Хагрид за бледото момче при Мадам Молкин.

— …и той каза, че деца от мъгълски семейства изобщо не би трябвало да се приемат…

— Ти не си от мъгълско семейство. Ако той знаеше кой си всъщност… Той е израснал с твоето име, щом родителите му са магьосници… Нали видя хората в „Продънения котел“? И изобщо к’во ли знае той за т’ва! Някои от най-добрите, дето съм виждал, бяха единствените вълшебници сред дълго родословие от мъгъли… Я помисли за майка си! Пък гледай к’ва сестра имала!

— Та какво е куидич?

— Това е нашият спорт. Магьоснически спорт — нещо като… като футбола в мъгълския свят… Всички се интересуват от куидич. Играе се високо във въздуха, на метли и с четири топки… Трудничко ми е да обясня правилата.

— А какво са „Слидерин“ и „Хафълпаф“?

— Училищни домове. Има четири. Всички казват, че тия в „Хафълпаф“ са банда бездарници, ама…

— Бас държа, че ще бъда в „Хафълпаф“ — заяви Хари мрачно.

— По-добре „Хафълпаф“, отколкото „Слидерин“ — каза Хагрид навъсено. — Всички магьосници, дето станаха зли, са ходили в „Слидерин“. Ти-знаеш-кой е един от тях.

— Вол… извинявай… Ти-знаеш-кой е учил в „Хогуортс“?

— Преди много, много години.

Купиха учебниците на Хари в един магазин, наречен „Флориш и Блотс“, където полиците бяха претъпкани до тавана с книги, дебели колкото павета и подвързани в кожа; книги, големи колкото пощенски марки с копринени подвързии; книги, изпълнени с чудновати символи, и няколко книги, които не съдържаха нищичко. Дори Дъдли, който никога не четеше нищо, би полудял от желание да спипа няколко от тях. Хагрид трябваше почти насила да откъсне Хари от „Проклятия и контрапроклятия (Омагьосай приятелите си и замотай враговете си с най-модерните отмъщения: окапване на косата, омекване на краката, връзване на езика и много, много други)“ от професор Виндиктус Виридиан.

— Опитвах се да открия как да прокълна Дъдли.

— Не казвам, че това не е добра идея, ама ти не бива да използваш магия в мъгълския свят, освен при много необичайни обстоятелства — каза Хагрид. — А засега и без туй не можеш да сториш някое от тия проклятия. Има много да учиш, дорде стигнеш до туй равнище.

Освен това Хагрид не позволи на Хари да купи котел от чисто злато („В твоя списък пише оловен“), обаче намериха хубава везна за теглене на съставки за отвари и сгъваем месингов телескоп. След това посетиха аптеката, която беше достатъчно запленяваща, за да може да ги обезщети за ужасната си миризма — смес от развалени яйца и прогнило зеле. На пода стояха бурета с лигави вещества, стените бяха покрити с буркани с билки, сушени корени и яркоцветни прахове, от тавана висяха връзки пера, нанизи от зъби и омотани животински нокти. Докато Хагрид поръчваше на мъжа зад тезгяха известно количество от някои основни съставки за отвари за Хари, самият Хари оглеждаше сребърни рогове от еднорог по двайсет и един галеона всеки и миниатюрни блестящи бръмбарски очи (пет кнута за черпак).

Пред аптеката Хагрид провери още веднъж списъка на Хари.

— Остава само магическата ти пръчка… О, да, и не съм ти купил още подарък за рождения ден.

Хари усети как се изчерви.

— Няма нужда да ми купуваш…

— Знам, че няма нужда. Знаеш ли к’во, ще ти купя животното. Не жаба. На жабите още преди години им мина модата… ще ти се смеят. Котки пък хич не обичам, от тях ме хваща кихавицата. Ще ти купя сова. Всички дечурлига искат сови, за много работи ги бива — носят ти пощата и к’во ли не.

Двайсет минути по-късно излязоха от Търговския център за сови „Айлопс“, който беше тъмен и изпълнен с шумолене и със святкащи очи, бляскави като скъпоценни камъни. Сега Хари носеше голям кафез, в който седеше красива полярна сова, дълбоко заспала с глава под крилото. Хари не можеше да сдържи заекващите си благодарности и звучеше точно като професор Куиръл.

— Ама моля ти се, няма защо — каза Хагрид трогнато. — Предполагам, че не си получавал кой знае колко подаръци от ония Дърсли. Сега ни остава само „Оливандър“… Това е единственият магазин за магически пръчки, а ти трябва да получиш най-добрата.

Магическа пръчка… Това бе очаквал Хари през цялото време. Последният магазин беше тесен и занемарен. С олющени златни букви над вратата пишеше „Оливандър: Производство на доброкачествени магически пръчки от 382 г. пр.Хр.“ В прашната витрина върху избеляла пурпурна възглавничка лежеше една-единствена магическа пръчка.

Когато пристъпиха вътре, някъде в дъното на магазина звънна камбанка. Помещението беше съвсем мъничко и празно, с изключение на един-единствен тънкокрак стол, на който Хагрид седна, за да чака. Хари изпита странното чувство, че е влязъл в много специална библиотека. Преглътна сума нови въпроси, които тъкмо сега му дойдоха на ум, и вместо това взе да оглежда хилядите тесни кутийки, натрупани грижливо чак до тавана. По някаква причина кожата на врата му настръхна. Дори прахът и тишината тук като че ли трептяха от потайна магия.

— Добър ден! — каза тих глас.

Хари подскочи. Навярно Хагрид също беше подскочил, защото прозвуча силен хрущящ звук и той бързо стана от тънкокракия стол.

Пред тях стоеше възрастен мъж, чиито големи бледи очи светеха като луни в сумрака на магазина.

— Здравейте! — каза Хари смутено.

— А, да — рече мъжът. — Да, да. Мислех си, че скоро ще ви видя, Хари Потър. — Не го каза като въпрос. — Имате очите на майка си. Като че ли беше вчера, когато тя дойде тук да си купи първата магическа пръчка. Двайсет и шест сантиметра дълга, свистяща, направена от върба. Чудесна магическа пръчка за добри магии!

Господин Оливандър пристъпи по-близо до Хари. А на Хари му се искаше другият поне да примигне. Тези сребристи очи бяха страшнички.

— Баща ви обаче предпочете махагонова магическа пръчка. Двайсет и осем сантиметра. Гъвкава. С малко повече сила и отлична за трансфигурация. Е, казвам, че баща ви я предпочете… но всъщност магическата пръчка си избира магьосника, естествено.

Господин Оливандър беше се приближил толкова, че двамата почти допираха носовете си. Хари се виждаше отразен в тези мъгляви очи.

— А това е от…

Господин Оливандър докосна мълниевидния белег на челото на Хари с един от дългите си бели пръсти.

— Със съжаление трябва да призная, че аз продадох магическата пръчка, която го е направила — каза тихо. — Трийсет и пет сантиметра. Бодлива зеленика. Могъща магическа пръчка, но в неподходящи ръце… Ако знаех какво ще тръгне да прави тя по света…

Поклати глава и тогава — за най-голямо облекчение на Хари — зърна Хагрид.

— Рубиъс! Рубиъс Хагрид! Как се радвам да те видя пак… Дъб, четирийсет и един сантиметра, доста огъваема, нали?

— Да, тъй беше, сър — отговори Хагрид.

— Добра магическа пръчка беше тя. Но предполагам, че са ти я счупили на две, когато те изключиха? — каза господин Оливандър, станал изведнъж строг.

— Ъъъ… да, счупиха я, да — отговори Хагрид, като пристъпяше от крак на крак. — Обаче все още си пазя парчетата — добави бодро.

— Но не ги използваш? — попита господин Оливандър рязко.

— О, не, сър — каза Хагрид бързо.

Хари забеляза, че докато говореше, великанът стисна здраво розовия си чадър.

— Хммм — проточи господин Оливандър, като стрелна Хагрид с проницателен поглед. — А сега… господин Потър. Хайде да видя.

Извади от джоба си дълга мерителна лента със сребърни маркировки.

— С коя ръка ще държите пръчката?

— Ами… аз съм десняк — каза Хари.

— Протегнете си ръката. Така.

Той измери Хари от рамото до пръстите, после от китката до лакътя, от рамото до пода, от коляното до подмишницата и обиколката на главата. Докато мереше, каза:

— Всяка Оливандърова пръчка има сърцевина от могъщо магическо вещество, господин Потър. Използваме косми от еднорог, пера от опашката на феникс и сърдечни нишки от змейове. Няма две еднакви Оливандърови пръчки, също както два еднорога, два змея или два феникса не са напълно еднакви. И естествено, никога няма да получите еднакво добри резултати с пръчката на друг магьосник.

Внезапно Хари осъзна, че мерителната лента мери сама разстоянието между ноздрите му. Господин Оливандър припкаше между полиците и сваляше кутии.

— Достатъчно — каза той и лентата падна на купчинка на пода.

— Добре, господин Потър. Опитайте тази. Буково дърво и змейска сърдечна нишка. Двайсет и три сантиметра. Хубава и гъвкава. Просто я вземете и я размахайте.

Хари взе магическата пръчка и чувствайки се глупаво, я поразмаха, но господин Оливандър почти веднага я изтръгна от ръката му.

— Кленово дърво и перо от феникс. Осемнайсет сантиметра. Доста пъргава. Опитайте…

Хари опита, но едва беше вдигнал пръчката, когато господин Оливандър му взе и нея.

— Не, не… ето, абанос и косми от еднорог, двайсет и два сантиметра, жилава. Хайде, хайде, опитайте я!

Хари опитваше. И опитваше. Нямаше представа какво очаква господин Оливандър. Купчината от изпробвани магически пръчки върху тънкокракия стол растеше ли, растеше, но колкото повече пръчки вадеше господин Оливандър, толкова по-щастлив изглеждаше.

— Труден клиент, а? Не се тревожете, ще ви намерим съвършено подходящата тук някъде… Дали пък… да, защо не… необичайна комбинация… бодлива зеленика и фениксово перо, двайсет и осем сантиметра, чудесна и податлива.

Хари взе магическата пръчка. Усети внезапна топлина в пръстите си. Вдигна пръчката над главата си, замахна със свистене през прашния въздух и от върха й се стрелна като фойерверк същински поток от червени и златисти искри, които хвърлиха танцуващи светлинни петна по стените. Хагрид се провикна и изръкопляска, а господин Оливандър възкликна:

— О, браво! Да, наистина, о, чудесно! Тъй, тъй, тъй… Колко любопитно… много любопитно…

Той върна пръчката на Хари в кутията й и я уви в амбалажна хартия, като продължаваше да мърмори:

— Любопитно… любопитно…

— Извинете — каза Хари, — но какво е любопитното?

Господин Оливандър впери в Хари бледия си взор.

— Помня всяка магическа пръчка, която съм продал, господин Потър. Всички до една. Работата е там, че този феникс, чието опаше перо е във вашата магическа пръчка, даде още едно перо… само едно. Наистина е много странно, че вие сте предназначен за тази магическа пръчка, след като сестра й… да, сестра й ви нанесе този белег.

Хари преглътна.

— Да, трийсет и пет сантиметра. Бодлива зеленика. Наистина е чудно как стават тези неща. Помнете, магическата пръчка си избира магьосника… Мисля, че трябва да очакваме велики неща от вас, господин Потър… В края на краищата Онзи-който-не-бива-да-се-назовава извърши велики неща… ужасни, да, но велики.

Хари потръпна. Не беше сигурен дали харесва особено господин Оливандър. Плати седем златни галеона за своята магическа пръчка, а после господин Оливандър ги изпрати с поклони от магазина си.

Слънцето в късния следобед стоеше ниско на небето, когато Хари и Хагрид се връщаха обратно по улица „Диагон-али“, обратно през стената, обратно през „Продънения котел“, който сега беше празен. Хари не продума, докато вървяха надолу по пътя. Дори не забелязаха колко настойчиво ги зяпаха хората в метрото, както бяха натоварени с всичките си странно оформени пакети и със спящата полярна сова в скута на Хари. Изкачиха се по друг ескалатор и излязоха на гара Падингтън. Хари осъзна къде се намира едва когато Хагрид го тупна по рамото.

— Имаме време да хапнем, преди да тръгне влакът ти — каза.

Купи по един хамбургер и двамата седнаха на пластмасови столове да ги изядат. Хари непрестанно се оглеждаше. Всичко му се струваше някак особено.

— Добре ли си, Хари? Много си мълчалив — обади се Хагрид.

Хари не беше сигурен дали може да обясни. Току-що бе прекарал най-хубавия рожден ден в живота си. Въпреки това се опитваше да намери точните думи, докато дъвчеше сандвича си.

— Всички ме мислят за нещо специално — каза най-после. — Всички онези хора в „Продънения котел“, професор Куиръл, господин Оливандър… Пък аз не разбирам нищо, ама нищичко от магии. Как могат да очакват от мен велики неща? Прочут съм, а дори не мога да кажа с какво съм прочут. Не знам какво се е случило, когато Вол… извинявай… искам да кажа през нощта, когато са умрели родителите ми.

Хагрид се наведе през масата. Под буйната си брада и рунтавите вежди той се усмихваше много мило.

— Не се тревожи, Хари. Много бързо ще се научиш. В „Хогуортс“ ’сички почват отначало и ти ще се справиш чудесно. Просто бъди какъвто си. Знам, че е трудно. Ти си избран и това винаги е трудно. Но ще се чувстваш много добре в „Хогуортс“… също като мен в началото… пък и досега си ми е добре, право да си кажа.

Хагрид помогна на Хари да се качи на влака, който щеше да го върне при семейство Дърсли, а после му подаде един плик.

— Билетът ти за „Хогуортс“ — каза. — Първи септември. Гара Кингс Крос… пише го на билета. Пък ако имаш проблеми с ония Дърсли, прати ми писмо по совата. Тя ще знае къде да ме намери… До скоро, Хари!

Влакът потегли от гарата. Хари искаше да гледа Хагрид, докато го изгуби от очи — стана от седалката и притисна нос в стъклото, но само примигна и Хагрид вече беше изчезнал.