Хари Потър и философският камък

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТАПРЕЗ КАПАКА НА ПОДА

След години Хари никога нямаше да си спомни как беше успял да издържи изпитите си, когато очакваше Волдемор едва ли не всеки момент да се втурне през вратата. Обаче дните се нижеха и не можеше да има никакво съмнение, че Пухчо все още беше жив и здрав зад заключената врата.

Цареше знойна жега, особено в голямата класна стая, където се трудеха над писмените си работи. За тези изпити им бяха дали специални нови пачи пера, които бяха омагьосани с антиизмамно заклинание.

Имаха и практически изпити. Професор Флитуик ги викаше един по един в своя кабинет, за да види дали могат да накарат ананас да играе степ върху един от чиновете. Професор Макгонъгол наблюдаваше как превръщат мишка в кутийка за енфие — пишеха се точки за това колко хубава е кутийката, но се отнемаха, ако тя имаше мустаци. Снейп изнервяше всички, като им стоеше над главите, докато се мъчеха да си спомнят как се приготвя отвара за забрава.

Хари правеше каквото можеше, като се опитваше да не обръща внимание на болезнените бодежи на челото си, които го измъчваха от онази разходка в гората насам. Невил мислеше, че Хари страда от тежък случай на изпитна треска, защото не можеше да спи, но истината беше, че момчето непрестанно се будеше от стария си кошмар, само че сега той бе по-страшен от всякога, защото в него имаше една качулата фигура, по която се стичаше кръв.

Може би защото не бяха видели това, което беше видял Хари в гората, или защото нямаха парещи белези на челата си, Рон и Хърмаяни не се тревожеха толкова за камъка, колкото Хари. Мисълта за Волдемор наистина ги плашеше, но той не ги посещаваше в сънищата им и те бяха толкова заети с преговор, че нямаха много време да се терзаят какво може да върши Снейп или някой друг.

Последният им изпит беше по история на магията. Един час отговори на въпроси за изкукуригали стари магьосници, които са открили саморазбъркващи се котли — и те щяха да са свободни… свободни цяла прекрасна седмица, докато излязат изпитните им резултати. Когато призракът на професор Бинс им каза да оставят перата и да навият пергаментните си листове, Хари не можа да се сдържи да не ликува заедно с другите.

— Това беше далеч по-лесно, отколкото мислех, че ще е — каза Хърмаяни, когато се присъединиха към навалицата, която излизаше в слънчевия парк. — Нямаше нужда да уча за Кодекса на поведение спрямо върколаци от 1637 година, нито за бунта на Ревностния Елфрик.

След изпит Хърмаяни обичаше да проверява отговорите, но Рон каза, че от това му ставало зле, така че слязоха до езерото и се отпуснаха под едно дърво. Близнаците Уизли и Лий Джордън гъделичкаха пипалата на огромна сепия, която се грееше в топлите плитчини.

— Никакъв преговор повече! — въздъхна Рон щастливо, като се изтегна на тревата. — Би могъл да изглеждаш по-весел, Хари, имаме цяла седмица, докато разберем колко лошо сме изкарали, тъй че още няма защо да се тревожиш.

Хари разтриваше челото си.

— Бих искал да знам какво означава това! — избухна той гневно. — Белегът ми непрестанно ме боли… случвало се е и по-рано, но никога толкова често, както сега.

— Иди при Мадам Помфри — предложи Хърмаяни.

— Не съм болен — каза Хари. — Мисля, че това е предупреждение… означава, че идва опасност…

Рон не можа да се развълнува. Беше прекалено горещо.

— Отпусни се, Хари. Хърмаяни е права. Камъкът е в безопасност, докато Дъмбълдор е тук. Както и да е, досега не сме намерили никакво доказателство, че Снейп е открил как да мине покрай Пухчо. Веднъж вече почти му беше откъснат кракът, та едва ли толкова скоро ще опита пак. По-скоро Невил ще играе куидич за Англия, отколкото Хагрид да измени на Дъмбълдор.

Хари кимна, но не можа да се отърве от дебнещото го чувство, че е забравил да направи нещо, и то нещо важно. Когато се опита да обясни това, Хърмаяни каза:

— То е просто от изпитите. Аз се събудих тази нощ и бях прегледала до половината записките си по трансфигурация, преди да си спомня, че този изпит вече мина.

Но Хари беше съвсем сигурен, че чувството на обърканост няма нищо общо с учението. Той наблюдаваше как една сова пърха към училището в ясносиньото небе, стиснала писмо в клюна си. Хагрид беше единственият, който му пращаше писма. Хагрид никога не би предал Дъмбълдор. Хагрид никога не би казал никому как да мине покрай Пухчо… никога… но…

Хари внезапно скочи на крака.

— Къде отиваш? — попита Рон сънливо.

— Сетих се нещо — каза Хари. Беше пребледнял. — Трябва да идем при Хагрид, още сега.

— Защо? — попита Хърмаяни задъхано, като подтичваше, за да върви наравно с Хари.

— Не мислиш ли, че е малко странно — отбеляза Хари, докато се катереше по тревистия склон, — че това, което Хагрид желае повече от всичко друго, е змей, и току се появява един непознат, който просто случайно има яйце в джоба си? Колко хора се разхождат със змейски яйца, ако това противоречи на магьосническите закони? Какъв късмет, че е намерил точно Хагрид, не смяташ ли? Защо не се сетих по-рано за това?

— Какво си намислил? — попита Рон, но Хари вече спринтираше през парка към гората и не му отговори.

Хагрид седеше в един фотьойл пред къщата си; панталоните и ръкавите му бяха навити и той белеше грах в голяма купа.

— Здравейте! — каза и се усмихна. — Свършихте ли с изпитите? Имате ли време да пийнете нещо?

— Да, моля — отвърна Рон, но Хари го прекъсна:

— Не, бързаме. Хагрид, трябва да те попитам нещо. Помниш ли онази нощ, когато спечели Норбърт? Как изглеждаше непознатият, с когото играеше карти?

— Не знам — отговори Хагрид нехайно, — не искаше да си свали мантията.

Видя, че тримата изглеждаха потресени, и повдигна вежди.

— Не е толкова необикновено. В „Свинската глава“… това е името на кръчмата долу в селото… идват сума странни хора. Може да е бил търговец на змейове, нали така? Изобщо не му видях лицето, седя с качулката си.

Хари се отпусна до купата с граха.

— А за какво говорихте с него, Хагрид? Ти спомена ли изобщо „Хогуортс“?

— Може и да е станало дума — каза Хагрид и смръщи вежди, за да си припомни. — Да… попита ме какво работя и аз му казах, че съм пазач на дивеча тук… А той ме поразпита какви животни гледам… та му казах… и му казах, че това, дето винаги истински съм желал, е змей… и тогава… не си спомням много добре, защото той през цялото време ме черпеше с напитки… Чакайте да видя… да, после той каза, че имал това змейско яйце и сме можели да го разиграем на карти, ако искам… но той трябвало да е сигурен, че мога да се справя с него, ’щото не искал змеят да попадне в неподходящ дом… Та аз му рекох, че след Пухчо един змей ще е дребна работа…

— А той… той изглеждаше ли заинтересуван от Пухчо? — попита Хари, като се стараеше гласът му да звучи спокойно.

— Ами… да… колко триглави кучета ще срещнеш, дори около „Хогуортс“? Та му казах, че Пухчо е лесен, стига да знаеш как да го успокоиш… просто трябва да му изсвириш малко музика и той направо заспива…

Изведнъж Хагрид се ужаси.

— Това не трябваше да ви го казвам! — избоботи. — Забравете, че съм ви го казал! Хей… къде отивате?

Хари, Рон и Хърмаяни не си продумаха, докато не спряха във входната зала, която им се стори много студена и мрачна след парка.

— Трябва да отидем при Дъмбълдор — предложи Хари. — Хагрид е казал на непознатия как да мине покрай Пухчо, под онази мантия е бил или Снейп, или Волдемор… трябва да е било лесно, след като е напил Хагрид. Само се надявам Дъмбълдор да ни повярва. Фирензи би могъл да ни подкрепи, ако Бейн не му забрани. Къде е кабинетът на Дъмбълдор?

Те се огледаха, сякаш се надяваха да видят табела, която да им посочи вярната посока. Никога не им бяха казвали къде живее Дъмбълдор, нито пък знаеха някой да е бил пратен при него.

— Ще трябва просто да… — почна Хари, но изведнъж прозвуча глас от другия край на залата.

— Какво правите вие тримата вътре?

Беше професор Макгонъгол, която носеше голям куп книги.

— Искаме да говорим с професор Дъмбълдор — заяви Хърмаяни доста храбро, както си помислиха Хари и Рон.

— Да говорите с професор Дъмбълдор? — повтори професор Макгонъгол, сякаш да искаш да направиш това, бе нещо много подозрително. — Защо?

Хари преглътна — сега какво?

— То е нещо като тайна — каза, но веднага му се прищя да не беше го казвал, защото ноздрите на професор Макгонъгол се разшириха.

— Професор Дъмбълдор замина преди десет минути — каза студено. — За него пристигна спешно сова от Министерството на магията и той отлетя веднага за Лондон.

— Заминал? — попита Хари трескаво. — Сега?

— Професор Дъмбълдор е много велик магьосник, Потър, и е много зает…

— Но това е важно.

— Нещо, което ти трябва да му кажеш, е по-важно от Министерството на магията, така ли, Потър?

— Вижте — започна Хари, като се отказа от всякаква предпазливост. — Професор Макгонъгол… става дума за философския камък…

Каквото и да беше очаквала професор Макгонъгол, то не беше това. Книгите се изсипаха от ръцете й, но тя не се наведе да ги събере.

— Отк-к-къде знаете… — заекна тя.

— Професор Макгонъгол, мисля… знам… че Сн… че някой ще се опита да открадне камъка. Трябва да говоря с професор Дъмбълдор.

Тя го изгледа със смесица от потрес и подозрение.

— Професор Дъмбълдор ще се върне утре — каза като заключение. — Не знам как сте разбрали за камъка, но бъдете уверени, че няма възможност никой да го открадне. Твърде добре е защитен.

— Но, професор Макгонъгол…

— Потър, знам какво говоря — отсече тя, наведе се и събра падналите книги. — Предлагам всички да излезете навън и да се насладите на слънцето.

Но те не го сториха.

— Ще бъде довечера — каза Хари, след като се увери, че професор Макгонъгол не може да го чуе. — Довечера Снейп ще влезе през капака на пода. Открил е всичко, което му трябва, а сега е отстранил и Дъмбълдор. Той е изпратил тази бележка. Обзалагам се, че в Министерството на магията ще бъдат удивени, когато се появи Дъмбълдор.

— Но какво можем…

Хърмаяни ахна. Хари и Рон се обърнаха.

Там стоеше Снейп.

— Добър ден! — каза той спокойно.

Те го гледаха втренчено.

— Не би трябвало да стоите вътре в такъв ден — продължи той със странна, крива усмивка.

— Ние щяхме… — подхвана Хари, без да има представа какво ще каже.

— Трябва да бъдете по-предпазливи — рече Снейп. — Като се шляете така, хората ще си кажат, че сте замислили нещо. А „Грифиндор“ наистина не може да си позволи да загуби още точки, нали?

Хари се изчерви. Те се обърнаха, за да излязат навън, но Снейп ги повика да се върнат.

— Предупреждавам те, Потър… още едно нощно скитосване, и лично аз ще поискам да бъдеш изключен. Приятен ден!

И тръгна към учителската стая.

Отвън, на каменните стъпала, Хари се обърна към другите.

— Така, ето какво ще направим — прошепна настойчиво. — Един от нас трябва да държи под око Снейп… да чака пред учителската стая и да го проследи, ако я напусне. Хърмаяни, най-добре ще е това да си ти.

— Защо аз?

— Очевидно е — каза Рон. — Можеш да се преструваш, че чакаш професор Флитуик, разбираш ли? — Той си преправи гласа. — О, професор Флитуик, толкова съм разтревожена. Мисля, че съм сбъркала въпрос четиринайсет Б…

— Ох, млъкни — каза Хърмаяни, обаче се съгласи да отиде и да дебне Снейп.

— А за нас ще е най-добре да стоим пред коридора на третия етаж — каза Хари на Рон. — Ела.

Обаче тази част на плана не подейства. Едва бяха достигнали вратата, която отделяше Пухчо от останалата част на училището, когато професор Макгонъгол се появи отново и този път се ядоса.

— Навярно си въобразявате, че покрай вас може да се премине по-трудно, отколкото покрай цял куп заклинания! — развика се тя. — Стига с тези глупости! Ако чуя, че сте били пак някъде наблизо, ще отнема на „Грифиндор“ още петдесет точки! Да, Уизли, на поверения ми дом!

Хари и Рон се върнаха в общата стая. Хари тъкмо бе казал „Поне Хърмаяни е по петите на Снейп“, когато портретът на Дебелата дама се отвори и Хърмаяни влезе.

— Съжалявам, Хари! — проплака тя. — Снейп излезе и ме попита какво правя. Като му казах, че чакам Флитуик, той отиде да го повика и аз чак сега се измъкнах. Не знам къде отиде Снейп.

— Е, това е и толкова! Нали? — каза Хари.

Другите двама впериха очи в него. Беше бледен и очите му святкаха.

— Довечера ще изляза оттук и ще се опитам пръв да достигна до камъка.

— Ти си луд! — каза Рон.

— Не можеш! — добави Хърмаяни. — След това, което казаха Макгонъгол и Снейп? Ще те изключат!

— И КАКВО ОТ ТОВА? — кресна Хари. — Не разбирате ли? Ако Снейп докопа камъка, Волдемор ще се върне! Не сте ли чували какво е било, когато се е опитал да вземе властта? Няма да има „Хогуортс“, за да бъда изключен от него! Той ще го разруши или ще го превърне в училище за Черна магия! Вече няма значение дали ще загубим точки, не разбирате ли? Да не мислите, че той ще остави вас и вашите семейства на мира, ако спечелите Купата на домовете? Ако ме хванат, преди да стигна до камъка… е, ще трябва да се върна при семейство Дърсли и да чакам Волдемор да ме намери там. Това ще означава само, че ще умра малко по-късно, отколкото бих умрял иначе, защото аз никога няма да премина към Тъмната страна! Нощес ще вляза през онзи капак на пода и каквото и да кажете вие двамата, няма да ме спре. Волдемор е убил родителите ми, помните ли това?

Той ги изгледа свирепо.

— Прав си, Хари — призна Хърмаяни с тих глас.

— Ще използвам мантията невидимка — каза Хари. — Какъв късмет, че си я получих обратно!

— Но ще покрие ли тя и трима ни? — попита Рон.

— Три… трима ни?

— Хайде, не се прави на ударен. Да не мислиш, че ще те оставим да отидеш сам?

— Естествено, че няма — каза Хърмаяни бодро. — Как мислиш, че ще вземеш камъка без нас? Пък аз по-добре да отида да прегледам книгите си, може да намеря нещо полезно…

— Но ако ни хванат, ще изключат и вас двамата.

— Не и мен — рече Хърмаяни решително. — Флитуик ми каза тайничко, че на неговия изпит имам сто и дванайсет процента. При това положение няма да ме изхвърлят.

След вечеря тримата седяха притеснени в общата стая, отделно от другите. Никой не ги закачаше. В края на краищата никой грифиндорец нямаше какво да каже вече на Хари. Тази вечер за първи път той не се вълнуваше от това. Хърмаяни прелистваше всичките си записки с надеждата да попадне на някое от заклинанията, които може би щеше да се наложи да премахнат. Хари и Рон не говореха много. Двамата мислеха за това, което им предстоеше.

Стаята бавно се изпразни, когато учениците тръгнаха да си лягат.

— Хайде, вземи мантията — промълви Рон, когато Лий Джордън най-сетне си отиде, като се протягаше и прозяваше.

Хари изтича горе в тъмната им спалня. Извади мантията и после погледът му падна върху флейтата, която Хагрид му беше подарил на Коледа. Сложи я в джоба си, за да я използва срещу Пухчо — нямаше особено желание да пее. Слезе тичешком в общата стая.

— Трябва да сложим мантията още тук и да проверим дали покрива и трима ни… Ако Филч зърне някой от нашите крака да се разхожда сам…

— Какво правите? — каза един глас от ъгъла на стаята.

Невил се появи иззад един фотьойл, стиснал жабата Тревър, която изглеждаше, сякаш бе направила нов опит да потърси свободата.

— Нищо, Невил, нищо — каза Хари и бързо скри мантията зад гърба си.

Невил се взря в обезпокоените им лица.

— Пак ще излизате — изтърси той.

— Не, не, не — каза Хърмаяни. — Няма да излизаме. Защо не отидеш да си легнеш, Невил?

Хари погледна големия часовник, изправен до вратата. Не можеха да си позволят да губят повече време. Възможно беше Снейп точно сега да приспива Пухчо с музика.

— Не трябва да излизате — заяви Невил, — пак ще ви спипат. „Грифиндор“ ще има още повече неприятности.

— Ти не можеш да разбереш — каза Хари, — това е важно.

Но Невил явно се канеше да извърши нещо решително.

— Няма да ви позволя да го направите — каза и побърза да застане пред портретната дупка. — Ще се… ще се бия с вас!

— Невил — избухна Рон, — махни се от дупката и не се прави на идиот…

— Няма да ме наричаш идиот! — каза Невил. — Смятам, че не трябва да нарушавате повече правилата! И именно ти ми каза да се противопоставям на хората!

— Да, обаче не на нас — отговори Рон раздразнено. — Невил, не знаеш какво вършиш.

Той направи крачка напред и Невил пусна жабата Тревър, която изчезна от погледа им.

— Хайде де, опитай се да ме удариш! — каза Невил и вдигна юмруци. — Готов съм!

Хари се обърна към Хърмаяни.

— Направи нещо — каза в отчаяние.

Тя пристъпи напред.

— Невил — каза, — наистина много, много съжалявам, че трябва да сторя това.

После вдигна магическата си пръчка срещу него и извика:

— Петрификус Тоталус!

Ръцете на Невил се долепиха до тялото му. Краката му се прилепиха. С изпънато тяло той се олюля на мястото си и сетне падна, вцепенен като дъска.

Хърмаяни изтича, за да го обърне по гръб. Челюстите на Невил бяха сключени, та не можеше да говори. Само очите му се движеха и ги гледаха с ужас.

— Какво му направи? — прошепна Хари.

— Това е пълното тяловкочанясване — каза Хърмаяни в отчаяние. — О, Невил, толкова ми е мъчно!

— Налагаше се, Невил, нямаме време да ти обясним — добави Хари.

— Ще разбереш по-късно, Невил — рече Рон, когато го прекрачиха и навлякоха мантията невидимка.

Но да оставят Невил неподвижен на пода не им се струваше много добро предзнаменование. В нервното им състояние сянката на всяка статуя им приличаше на Филч, всяка далечна въздишка на вятъра им звучеше като Пийвс, който се спуска над тях.

В подножието на първата стълба зърнаха Госпожа Норис, която дебнеше близо до горната площадка.

— Ох, нека да я ритнем поне този път! — прошепна Рон, но Хари поклати глава.

Докато се изкачваха и предпазливо я заобикаляха, Госпожа Норис извърна подобните си на лампи очи към тях, но не направи нищо.

Не срещнаха друг, докато не достигнаха стълбището за третия етаж. Пийвс се носеше на средна височина и разхлабваше пътеката, за да се спъват хората в нея.

— Кой е там? — попита внезапно, когато се заизкачваха към него. Присви злобните си черни очи. — Знам, че си там, макар че не мога да те видя. Привиденийце ли си, или призраче, или ученическо зверче?

Издигна се във въздуха и се понесе към тях, като гледаше накриво.

— Би трябвало да извикам Филч, това би трябвало да сторя, щом нещо се прокрадва невидимо.

На Хари внезапно му хрумна една идея.

— Пийвс — прошепна, — Кървавия барон има свои причини да бъде невидим.

Пийвс така се стресна, че едва не падна от въздуха. Овладя се навреме и се понесе на около стъпка над стъпалата.

— Много се извинявам, Ваше Кървавичество, господин бароне, сър — каза мазно. — Виноват, виноват… не ви видях… естествено, че не ви видях, вие сте невидидим… простете на стария Пийвси малката му шегичка, сър.

— Имам работа тук, Пийвс — изграчи Хари. — Тази нощ стой далеч от това място.

— Ще стоя далеч, сър, непременно — обеща Пийвс и се издигна пак във въздуха. — Надявам се работата ви да мине добре, бароне, няма да ви безпокоя.

И после отлетя.

— Блестящо, Хари! — прошепна Рон.

Няколко секунди по-късно застанаха пред коридора на третия етаж — и вратата беше вече открехната.

— Ето на — каза Хари тихо. — Снейп е минал вече покрай Пухчо.

Отворената врата по някакъв начин като че ли внуши на тримата какво ги очаква. Под мантията Хари се обърна към другите двама.

— Ако искате да се върнете, няма да ви се сърдя — каза той. — Може да вземете мантията, на мен сега няма да ми трябва.

— Не говори глупости! — сряза го Рон.

— Ще дойдем — добави Хърмаяни.

Хари бутна вратата и я отвори.

Когато вратата изскърца, до ушите им долетя дълбоко боботещо ръмжене. И трите носа на кучето взеха да душат лудешки в тяхната посока, въпреки че то не можеше да ги види.

— Какво е това до краката му? — прошепна Хърмаяни.

— Прилича на арфа — отговори Рон. — Снейп трябва да я е оставил там.

— Сигурно се буди в момента, когато престанеш да свириш — каза Хари. — Е, хайде да почвам…

Той допря флейтата на Хагрид до устните си и засвири. Не беше истинска мелодия, но след първата нота очите на звяра почнаха да примижават. Хари почти не си поемаше дъх. Постепенно ръмженето на кучето спря — то се олюля на лапите си и падна на колене, после се свлече на земята, дълбоко заспало.

— Продължавай да свириш — предупреди Рон, докато се измъкваха изпод мантията и тръгнаха на пръсти към капака на пода. Усетиха горещия зловонен дъх на кучето, когато приближиха до главите на звяра.

— Мисля, че ще успеем да вдигнем капака — каза Рон, като надникна през гърба на кучето. — Искаш ли да влезеш първа, Хърмаяни?

— Не, не искам!

— Добре.

Рон стисна зъби и прекрачи внимателно краката на кучето. Наведе се и дръпна халката на капака, който се вдигна и отвори.

— Какво виждаш? — попита Хърмаяни боязливо.

— Нищо… само черно… няма начин да се слезе долу, ще трябва просто да скочим.

Хари, който все още свиреше на флейтата, махна с ръка на Рон, за да привлече вниманието му, и посочи себе си.

— Искаш да слезеш пръв? Сигурен ли си? — попита Рон. — Не знам колко е дълбоко. Дай флейтата на Хърмаяни — да го държи приспан.

Хари подаде флейтата. В няколкото секунди тишина кучето взе да ръмжи и да трепка, но в мига, когато Хърмаяни засвири, то отново потъна в дълбок сън.

Хари го прекрачи и погледна надолу през капака на пода. Не се виждаше и следа от дъното.

Той се спусна през дупката, докато провисна само на върховете на пръстите си. После погледна нагоре към Рон и каза:

— Ако нещо ми се случи, не ме следвайте. Идете право в соварника и пратете Хедуиг при Дъмбълдор, ясно?

— Ясно — отговори Рон.

— Ще се видим след минутка, надявам се…

И Хари се пусна. Студен влажен въздух свистеше покрай него, докато падаше надолу, надолу, надолу и…

ДУМ! С някакво странно, приглушено тупване той се приземи върху нещо меко. Седна и опипа наоколо си, очите му не бяха привикнали на тъмнината. Имаше чувството, че седи върху някакво растение.

— Всичко е наред! — извика нагоре към светлината с големина на пощенска марка, която беше отвореният капак на пода. — Меко приземяване, може да скачате!

Рон веднага го последва. Просна се до Хари.

— Какво е това нещо? — бяха първите му думи.

— Не знам. Нещо като растение. Предполагам, че е тук, за да омекоти падането. Хайде, Хърмаяни!

Далечната музика спря. Прозвуча силен лай на кучето, но Хърмаяни беше вече скочила. Приземи се от другата страна на Хари.

— Трябва да сме на километри под училището — каза тя.

— Наистина, какъв късмет, че това растение е тук — обади се Рон.

— Късмет ли?! — изпищя Хърмаяни. — Я се погледнете и двамата!

Тя скочи и с мъка се изплъзна към една влажна стена. Това й струваше доста усилия, защото в мига, когато се беше приземила, растението бе почнало да увива змиевидни филизи около глезените й. Колкото до Хари и Рон, без те да забележат, краката им бяха вече здраво вързани с дълги разклонения на пълзящото растение.

Хърмаяни бе успяла да се освободи, преди растението да я хване здраво. Сега гледаше в ужас как двете момчета се бореха да се изтръгнат от растението, но колкото повече се съпротивяваха, толкова по-плътно и здраво то се увиваше около тях.

— Престанете да се движите! — заповяда им Хърмаяни. — Знам какво е това — казва се дяволска примка!

— Ах колко се радвам, че знаем как се казва! Това много ще ни помогне — изръмжа Рон, като се облегна назад и се опитваше да попречи на растението да се увие около врата му.

— Млъкни, опитвам се да си припомня как да го убия! — каза Хърмаяни.

— Хайде, побързай, не мога да дишам! — изхриптя Хари, който се бореше с него, докато то се увиваше около гърдите му.

— Дяволска примка, дяволска примка… Какво каза професор Спраут? Обича тъмнина и влага…

— Тогава запали огън! — рече Хари задавено.

— Да… разбира се… но няма дърва! — извика Хърмаяни и взе да кърши ръце.

— ДА НЕ СИ ПОЛУДЯЛА? — кресна Рон. — ТИ МАГЬОСНИЦА ЛИ СИ, ИЛИ НЕ?

— Ох, вярно! — каза Хърмаяни, извади магическата си пръчка, размаха я, промърмори нещо и изпрати към растението поток от пламъците, сини като камбанки, които беше използвала срещу Снейп.

Само за секунди двете момчета усетиха как то отпусна хватката си и се отдръпна от светлината и топлината. Като се гърчеше и размахваше филизи, то се разви от телата им и те успяха да се освободят.

— Какъв късмет, че внимаваш по билкология, Хърмаяни! — каза Хари, когато отиде при нея до стената, бършейки потта от лицето си.

— Да — рече Рон, — и какъв късмет, че Хари не губи самообладание в кризисни моменти… „Няма дърва“ — що за глупост?!

— Насам! — каза Хари и посочи един каменен тунел, който беше единственият изход.

Освен своите крачки чуваха само тих звук от вода, която се стичаше по стените. Тунелът се спускаше надолу и напомни на Хари за „Гринготс“. С неприятно свиване на сърцето той си представи змейовете, за които се разправяше, че пазят трезорите в банката на магьосниците. Ами ако срещнеха змей, напълно пораснал змей — бебето Норбърт беше достатъчно страшно…

— Чувате ли нещо? — прошепна Рон.

Хари се ослуша. Отнякъде пред тях сякаш долиташе тихо шумолене и подрънкване.

— Мислиш ли, че е привидение?

— Не знам… звучи ми като криле.

— Напред има светлина… виждам нещо да се движи.

Достигнаха края на тунела и видяха пред себе си яркоосветена стая с висок сводест таван. Беше пълна с малки птички, блестящи като скъпоценни камъни, които пърхаха и се въртяха из цялата стая. На отсрещната страна на помещението имаше тежка дървена врата.

— Мислиш ли, че ще ни нападнат, ако прекосим стаята? — попита Рон.

— Вероятно — каза Хари. — Не изглеждат много зли, но предполагам, че ако всичките се спуснат наведнъж… Е, няма друг начин… ще тичам.

Пое си дълбоко въздух, покри лице с ръцете си и се втурна през стаята. Очакваше всяка секунда да почувства остри човки и нокти да го дерат, обаче нищо не се случи. Достигна вратата недокоснат. Дръпна бравата, но тя беше заключена.

Другите двама го последваха. Започнаха да дърпат и да надигат вратата, но тя не искаше да помръдне, дори когато Хърмаяни опита своето заклинание Алохомора.

— Ами сега какво? — попита Рон.

— Тези птици… Те не може да са тук само за украшение — замислено каза Хърмаяни.

Наблюдаваха птичките, които летяха вихрено над тях и блестяха. Блестяха?

— Това не са птици — каза Хари внезапно, — Това са ключове! Крилати ключове… вижте внимателно. Което трябва да означава… — Той се огледа из помещението, докато другите бяха втренчили погледи в ятото от ключове. — Да… вижте! Метли! Трябва да хванем ключа на вратата!

— Но те са стотици!

Рон оглеждаше ключалката на вратата.

— Трябва да търсим някой голям старомоден… вероятно сребърен, като бравата.

Всеки от тях грабна по една метла и се извиси във въздуха сред облака от ключове. Те посягаха и се опитваха да сграбчат някой от омагьосаните ключове, които обаче се стрелкаха и фучаха толкова бързо, че им беше почти невъзможно да хванат някой от тях.

Но ненапразно Хари беше най-младият търсач от един век насам. Той имаше дарбата да зърва неща, които другите не виждаха. След една минута криволичещ полет из вихъра от перушина във всички цветове на дъгата той забеляза голям сребърен ключ, на който едното крило беше изкривено, сякаш вече веднъж е бил хванат и грубо пъхнат в ключалката.

— Този! — подвикна Хари на другите. — Този големият… там… не, там… с яркосините криле… перата от едната страна са съвсем смачкани.

Рон се стрелна в посоката, накъдето сочеше Хари, блъсна се в тавана и за малко не падна от метлата си.

— Трябва да го заобиколим! — извика Хари, без да откъсва очи от ключа с повреденото крило. — Рон, ти се спусни отгоре… Хърмаяни, стой отдолу и му попречи да слезе… пък аз ще се опитам да го хвана. Така, СЕГА!

Рон пикира, Хърмаяни се стрелна нагоре, ключът убягна и на двамата и Хари полетя подир него. Ключът се спусна към стената, Хари се наведе напред и с неприятен хрущящ звук го притисна с една ръка към камъните. Ликуванията на Рон и Хърмаяни отекнаха из високото помещение.

Бързо се приземиха и Хари хукна към вратата със съпротивяващия се ключ в ръка. Пъхна го в ключалката и го обърна — това подейства. В мига, в който ключалката щракна, ключът отново полетя, сега вече с много смачкан вид, след като е бил хващан два пъти.

— Готови ли сте? — попита Хари другите двама с ръка на бравата. Те кимнаха и той отвори вратата.

Следващото помещение беще толкова тъмно, че изобщо нищо не виждаха. Но когато прекрачиха прага, стаята внезапно бе заляна от светлина и се откри учудваща гледка.

Те стояха на ръба на огромна шахматна дъска, зад черните шахматни фигури, които до една бяха по-високи от тях и изваяни от нещо, наподобяващо черен камък. Срещу тях, в другия край на помещението, бяха белите фигури. Хари, Рон и Хърмаяни потръпнаха — нито една от огромните бели шахматни фигури нямаше лице.

— Какво ще правим сега? — прошепна Хари.

— Не е ли очевидно? — каза Рон. — Трябва да играем, за да прекосим стаята.

Зад белите фигури се виждаше друга врата.

— Как? — попита Хърмаяни притеснено.

— Мисля — каза Рон, — че ще трябва да станем шахматни фигури. Той отиде до един черен кон, протегна ръка и го докосна. Камъкът веднага оживя. Конят затропа по земята, рицарят на гърба му обърна главата си с шлема и погледна надолу към Рон.

— Трябва ли… ъъъ… да се присъединим към вас, за да стигнем отсреща?

Рицарят кимна. Рон се обърна към другите двама.

— Това трябва да се обмисли… — каза той. — Предполагам, че ще е нужно да заемем местата на три от черните фигури…

Хари и Хърмаяни стояха, без да продумат, и изчакваха Рон да помисли. Най-сетне той каза:

— Сега не се обиждайте или нещо подобно, но нито един от вас не е добър на шахмат…

— Не сме обидени — каза Хари бързо. — Ти просто ни казвай какво да правим.

— Добре, ти, Хари, ще заемеш мястото на този офицер, а ти, Хърмаяни, застани до него вместо този топ.

— Ами ти?

— Аз ще бъда кон — заяви Рон.

Шахматните фигури сякаш бяха слушали, защото при тези думи един кон, един офицер и един топ обърнаха гръб на белите фигури и напуснаха шахматната дъска, като оставиха три празни полета, които Хари, Рон и Хърмаяни заеха.

— В шахмата белите винаги играят първи — каза Рон и се загледа през дъската. — Да… вижте…

Една бяла пионка се беше придвижила две полета напред.

Рон почна да разиграва черните фигури. Те се придвижваха мълчаливо накъдето ги отпращаше. На Хари му трепереха коленете. Ами ако загубят?

— Хари… иди диагонално четири полета надясно.

Първата им истинска уплаха дойде, когато беше взет другият им кон. Бялата царица го повали на земята и го извлече от дъската, където той остана да лежи с лице надолу.

— Трябваше да позволя това да стане — каза Рон, който изглеждаше развълнуван. — Така те освобождавам, за да вземеш онзи офицер, Хърмаяни, хайде.

Всеки път, когато те губеха фигура, белите не проявяваха никаква милост. Скоро имаше купчина от сломени черни играчи, свлечени покрай стената.

На два пъти Рон едва забеляза навреме, че Хари и Хърмаяни са в опасност. Самият той скачаше по дъската, взимайки почти толкова бели фигури, колкото черни фигури бяха загубили те.

— Почти успяхме — промърмори той изведнъж. — Нека да помисля… нека да помисля…

Бялата царица обърна безликата си глава към него.

— Да… — каза Рон тихо, — това е единственият начин… аз трябва да бъда взет.

— НЕ! — изкрещяха Хари и Хърмаяни.

— Това е шах! — сряза ги Рон. — Трябва да се дават някои жертви! Ще направя един ход напред и тя ще ме вземе… това те освобождава да матираш царя, Хари!

— Но…

— Искаш ли да спреш Снейп, или не?

— Рон…

— Слушай, ако не побързаш, той ще е взел вече камъка!

Нямаше какво друго да се прави.

— Готови ли сте? — извика Рон пребледнял, но решен на всичко. — Отивам… и не се бавете, след като сте спечелили.

Той пристъпи напред и бялата царица се нахвърли върху него. Удари Рон силно по главата с каменната си ръка и той падна с трясък на пода — Хърмаяни изпищя, но не напусна полето си. Бялата царица завлече Рон встрани — той изглежда беше в безсъзнание.

Разтреперан, Хари се придвижи три полета вляво.

Белият цар свали короната си и я хвърли в краката му. Бяха спечелили. Шахматните фигури се оттеглиха в двете страни и се поклониха, като освободиха вратата пред Хари и Хърмаяни.

След един последен отчаян поглед към Рон те се втурнаха през нея и по следващия тунел.

— Ами ако е…

— Ще се оправи — каза Хари, опитвайки се да убеди и себе си. — Какво мислиш, че следва сега?

— Вече минахме през препятствието на Спраут… то беше дяволската примка. Флитуик трябва да е омагьосал ключовете. Макгонъгол е трансфигурирала шахматните фигури, за да ги съживи. Остават заклинанията на Куиръл и на Снейп…

Достигнаха друга врата.

— Влизаме ли? — прошепна Хари.

— Влизаме.

Хари я бутна и тя се отвори.

Отвратителна миризма изпълни ноздрите им и накара и двамата да закрият носове с одеждите си. С просълзени от смрадта очи видяха, проснат в безсъзнание на пода пред тях, с кървава бучка на главата, един трол, по-голям дори от онзи, с когото се бяха преборили.

— Радвам се, че няма нужда да се бием с този — прошепна Хари, докато двамата предпазливо прекрачваха един от масивните му крака. — Ела, не мога да дишам.

Той дръпна и отвори следващата врата, като и двамата се страхуваха да погледнат какво идва сега. Обаче тук нямаше нищо особено страшно — просто една маса със седем шишета в различни форми, поставени в редица.

— Това е на Снейп — каза Хари. — Какво трябва да направим?

Те прекрачиха прага и веднага в отвора на вратата зад тях пламна огън. А той не беше обикновен огън — беше пурпурен. В същия миг, при вратата, която водеше нататък, лумнаха черни пламъци. Бяха попаднали в капан.

— Виж! — Хърмаяни грабна един свитък, който лежеше до шишетата. Хари надникна над рамото й да го прочете:

Хърмаяни въздъхна дълбоко и Хари видя с изненада, че тя се усмихва — последното нещо, което той би направил в този момент.

— Блестящо! — каза Хърмаяни. — Това не е магия… това е логика… една загадка. Доста от най-големите магьосници не владеят нито грам логика. Те биха заседнали тук завинаги.

— Но същото ще стане и с нас, нали?

— Съвсем не! — възрази Хърмаяни. — всичко, от което се нуждаем, е тук, на тази хартия. Седем шишета: три са отрова; две са вино, едно ще ни преведе невредими през черния огън, а друго ще ни върне през пурпурния.

— Но как ще разберем кои да изпием?

— Дай ми една минута време.

Хърмаяни прочете написаното няколко пъти. После тръгна напред-назад покрай редицата шишета, като си мърмореше под носа и ги сочеше. Накрая плесна с ръце.

— Разгадах го — заяви тя. — Най малкото шише ще ни преведе през черния огън… към камъка.

Хари погледна миниатюрното шишенце.

— Това ще стигне само за един от нас — каза. — Едва ли има и глътка.

Те се спогледаха.

— А кое ще те върне през пурпурните пламъци?

Хърмаяни посочи едно закръглено шише в десния край на редицата.

— Ти ще изпиеш него — каза Хари. — Не, слушай… върни се и вземи Рон… грабнете си метли от стаята с летящите ключове. Те ще ви измъкнат през капака на пода и покрай Пухчо… Идете право в соварника и пратете Хедуиг при Дъмбълдор. Имаме нужда от него. Аз може би ще успея известно време да се браня от Снейп, но не съм достатъчно силен противник за него.

— Но Хари… ако с него е Ти-знаеш-кой?

— Е… веднъж имах късмет, нали? — каза Хари и посочи белега си. — Може пак да имам късмет.

Устните на Хърмаяни затрепераха и тя внезапно се втурна към Хари и го прегърна.

— Хърмаяни!

— Хари… да знаеш, че си велик магьосник!

— Не съм толкова добър като теб — каза Хари много смутено, когато тя го пусна.

— Аз ли?! — рече Хърмаяни. — Книги! И умение! Има по-важни неща… приятелство и храброст, и… о, Хари… пази се!

— Ти пий първа — каза Хари. — Сигурна си кое какво е, нали?

— Абсолютно! — отговори Хърмаяни, отпи голяма глътка от кръглото шише в края на редицата и потръпна.

— Да не е отрова? — попита Хари тревожно.

— Не… ама е като лед.

— Бързо, върви преди да му мине действието.

— Успех! И внимавай…

— ВЪРВИ!

Хърмаяни се обърна и мина през пурпурния огън.

Хари си пое дълбоко дъх и взе най-малкото шише. Извърна се с лице към черните пламъци.

— Идвам — каза и изпразни шишето на един дъх.

Наистина като че ли тялото му се изпълни с лед. Остави шишето и пристъпи напред; събра смелостта си, видя как черните пламъци лизнаха тялото му, но не ги почувства…

За миг не виждаше нищо, освен тъмен огън… после беше от другата страна, в последното помещение.

Там вече имаше някой — обаче той не беше Снейп.

Дори не беше Волдемор…