Хеликония. Зима

XIСтроги правила за пътешествениците

Повечето реки в Сиборнал текат на юг. И през по-голямата част от годината бушуват и са опасни за преминаване, както подхожда на води, родени от ледници.

Река Вендж не беше изключение от правилото. Широка, изобилстваща с опасни подводни течения и въртопи, тя по-скоро се носеше устремно, а не се влачеше в коритото си към своето устие край Ривенджк.

Бавно, век след век реката си бе издълбала дълбока долина, която от време на време запълваше с бушуващи талази. Из нея се виеше пътят, който в края на краищата отвеждаше пътника до Харнабхар.

Той криволичеше из приятни за окото местности, защитени от нестихващите ветрове под масива на Шивенкската верига. Безразлични към утринните слани храсти разпростираха нашироко клоните си, покрити с грамадни цветове. А по канавките край пътя никнеха дребни цветчета и поклонниците често си откъсваха по някое, защото тази пъстра красота не се срещаше никъде извън долината.

Първата част от пътя позволяваше на хората да си поотпуснат безгрижно душите. Вървяха сами или на групи, облечени най-различно. Някои ходеха боси и уверяваха околните, че владеят телата си достатъчно, за да не усещат студа. Чуваха се песни и музика. Макар че поклонението в Харнабхар се смяташе за една от най-сериозните прояви на набожност и поклонниците щяха да бъдат на почит в родните си места до края на живота си, нищо не им пречеше да се радват и да се веселят. Десетина километра извън Ривенджк още се срещаха сергии, от които можеха да си купят плодове или малки символи на Колелото. Или пък селяни от Брибар се прехвърляха през хребета (границата минаваше наблизо), за да продадат каквото имаха на пътешествениците. Дотук беше лесно.

Но пътят ставаше по-стръмен. И въздухът постепенно се разреждаше. Пак се виждаха цветчета по храстите, но по-дребни, макар и все така ярки. По-рядко се срещаха селяни, преодолели стръмния склон на съседната долина. А малцина от поклонниците все още бяха готови да напъват дробовете си, за да поддържат настроението с музика. Плъзна неспокойна мълва за грабители по пътя.

Какво пък… нима точно това пътешествие не беше подходящо за приключения, за може би единственото истинско вълнение в живота? Всички щяха да се завърнат като герои по домовете си. Нямаха нищо против дребните препятствия, за да вкусят докрай преживяването.

Но и хановете, където отсядаха през нощта (ако можеха да си го позволят), ставаха по-неприветливи, а сънищата на поклонниците — по-тревожни. Шумът на падаща вода изпълваше мрака и напомняше за върховете, губещи се в облаците. На следващата сутрин пътниците поемаха напред смълчани и умислени. Планините не насърчават бъбривостта. Майсторите на празните приказки предпочитат уюта на равнините.

А пътят се виеше все нагоре, без да се отделя от зловещото буйство на Вендж. Хората нямаше какво друго да правят, освен да крачат край реката. И накрая бяха възнаградени с великолепна гледка.

Наближаваха Шарагат, разположен на пет хиляди метра над морето. И когато облаците се разпръснеха, пътниците можеха да се обърнат на северозапад, към оплетените и нагънати очертания на планините, да сведат погледи към страховитите бездни, в чиято пустош се рееха лешояди. Който имаше по-остри очи, можеше да различи дори равнините на Брибар, синкави от разстоянието или от наскоро паднала слана.

Малко преди Шарагат край пътя пак се появиха сергии. Някои търговци предлагаха ядки и планински плодове, други — лоши и сладникави рисунки на местни пейзажи. Виждаха се и табели. Още един завой… и още един… а каква умора скова прасците изведнъж… сергия с топли кифли… дървена кула оттатък хълма… поредният завой… хора… цели тълпи… ето го и Шарагат, желаната цел! Шарагат, където можеха да намерят жадуваните баня и чисти чаршафи.

Градът бе препълнен с църкви, някои от тях построени по модела на онези в Харнабхар. Навсякъде се продаваха картини и гравюри, изобразяващи светинята. По-опитните хора шушнеха на ухо, че стига да знаеш при кого да отидеш, още тук можеш да се сдобиеш с неподлежащо на съмнение удостоверение, че си посетил Великото колело.

Защото Шарагат, колкото и да бе трудно да се добереш до него, сам по себе си не означаваше нищо. Поредната спирка по пътя… и неговата същинска начална точка. Оттук започваше поклонението, чиято цел беше Харнабхар. Разбира се, мнозина стигаха до Шарагат и спираха дотук. Градът бе скътал безброй погребани надежди. Често хората осъзнаваха навреме, че са твърде стари, грохнали, болни или просто прекалено бедни, за да продължат нататък. Почиваха си ден-два и се връщаха в Ривенджк, при устието на безмилостната река.

И имаха сериозна причина — Шарагат се намираше малко извън границите на тропическата зона. На север, във все по-високите планини, климатът беше несравнимо по-суров. А стотици километри деляха Шарагат от Харнабхар. Само твърдата решимост не стигаше, за да ги преодолее човек.

Лутерин Шокерандит, Торес Лал и Харбин Фашналгид преспаха в странноприемницата „Звездата на Шарагат“. По-точно, прекараха нощта на терасата под широкия навес. Защото дори добрата им подготовка за пътуването още в Ривенджк не ги спаси от тукашната бъркотия. В странноприемницата нямаше нито едно свободно място. Изнесоха им скърцащ триетажен нар, за да се настанят на него, както им харесва.

Фашналгид спа най-горе, Шокерандит беше по средата, а жената — долу. На бившия капитан това не му допадна особено, но младежът купи за всеки по една пълна лула с окара — сушена планинска билка, която им помогна да намерят спокойствие и утеха. Дотук ги пренесе лека каручка заедно с други привилегировани пътници. Утре щяха да наемат шейна, но тази вечер бе отделена само за отдих. Щом мъглите по върховете се разнесоха, в нощното небе засияха познатите съзвездия — Белега на кралицата, Фонтана, Стария скитник.

— Торес Лал, виждаш ли звездите? Знаеш ли имената им? — сънливо попита Шокерандит.

— Да, знам едно име за всички — звезди… — тихичко се засмя тя.

— Е, тогава ще се смъкна при тебе да те науча.

— Твърде много са.

— Ами значи урокът ще се проточи…

Но той заспа преди да помръдне и дори ръмженето на зверовете откъм планинския склон не го събуди.

Стана рано сутринта, чувстваше се схванат и уморен. Навлече студените си горни дрехи, преди да побутне Торес Лал.

— Отсега чак до края на пътуването ще спим навлечени с всичките си дрехи — осведоми я той и без да дочака отговор, запъти се към магазина, за да избере нужните принадлежности за идния месец.

Над входа се виждаше голяма табела „Всичко за пътуващите на север“ заедно с изрисувания символ на Великото колело.

Младежът не беше спокоен. Като всеки истински ускут, Фашналгид смяташе Шивенинк за забутана в планините провинция. Но Лутерин Шокерандит знаеше какво им предстои. Колкото и отдалечен да беше от столицата, Шивенинк гъмжеше от полицаи и доносници. А след като Фашналгид бе убил войник, сега сигурно ги преследваха и армията, и полицията. Лутерин си помисли тъжно, че са причинили твърде сериозни неприятности на Идап Мън Одим и Хернисарат.

Представи се с измислено име и купи различни неща, после отиде да огледа вече наетата шейна, която щеше да ги пренесе до Харнабхар и безопасността на бащиното му имение.

Фашналгид не беше склонен към подобна припряност. Щом Шокерандит се махна от терасата, той престана да се преструва на заспал и се спусна при Торес Лал. Вече бе сломил волята й и тя не му се противеше. А и съвсем отпадна от изпушената окара.

— Лутерин ще те убие, ако научи какво правиш — каза все пак.

— Млъкни и се забавлявай, мръсница такава! Ще се погрижа за него, като му дойде времето.

Сграбчи я в мечешка прегръдка, разтвори краката й и проникна в нея. От тласъците нарът се разтресе и заудря по перилата на терасата.

Шарагат се състоеше от две части — същинския град и северния квартал. Деляха ги стотина метра и остър скален език. Но същинският Шарагат бе защитен от надвисващите като клинове планини. А в северната част духаха неспираните от нищо ледени ветрове. Превозвачите и животните им се настаняваха само в този квартал. Дори и няколко дни в същинския Шарагат биха ги изнежили.

Минаха два часа, докато Шокерандит се увери, че всичко е готово за пътуването. Знаеше с какви хора ще си има вземане-даване. Бяха планински жители, наричащи себе си ондоди — според различните тълкувания това означаваше или „хора на духа“, или „възвишени хора“.

Един от ондодите беше водач на техния впряг. Щеше да му помага неговият роб-фагор. Шейната му изглеждаше добре направена, а и осемте асокина си ги биваше.

Докато младежът преглеждаше хамутите сантиметър по сантиметър, при него дойде Торес Лал, бледа и намусена.

— Ще се вкочанясам от този вятър — промълви унило.

Шокерандит отиде до струпаните покупки и извади цяла долна дреха от вълна.

— Това е за тебе. Сложи си го веднага.

— Къде?

— Тук. — Той се досети какво означава погледът й, озърна се през рамо към стоящите наблизо ондоди и фагори. — А, тези ли? Те не знаят що е свян. Хайде, облечи си новата премяна.

— Само че аз знам! — озъби се жената, но покорно облече дрехата, а околните я наблюдаваха усмихнати.

Шокерандит пак се зае да проверява всичко и да разпитва водача — дребосък на име Ууундаамп. Ондодът имаше лъскави черни очички, надупчени от шарка бузи и пълзящи по бузите му тънки мустачки. Макар да беше само на четиринадесет години, бе пропътувал много пъти разстоянието до Харнабхар и обратно.

Ууундаамп поведе Шокерандит да огледа впряга, а Торес Лал вървеше зад тях и се взираше недоумяващо във водача.

— Всички са млади — обясни й нейният господар. — Хранят се само с месо и умират твърде рано.

Вратата в дъното водеше към заден двор. Тук бяха бърлогите на питомните зверове, разделени с високи плетени прегради. Земята бе покрита с утъпкан мръсен сняг. Кучетата вдигаха оглушителна врява.

Ууундаамп тръгна пръв по тясната пътечка. От двете му страни асокините налитаха върху оградата, челюстите им щракаха, слюнки капеха по смръзналата се пръст. Главите на рогатите песове стигаха чак до кръста на зрял мъж. Бяха покрити с гъста козина — кафява, бяла, сива, черна или смесица от всички тези цветове.

— Това наш впряг… Гумтаа впряг. Много хубав асокини — похвали се водачът, като сочеше своите кучета и лукаво стрелкаше с очи Шокерандит. — Преди ние да махнем оттук, вие двама давате мръвка на главно куче, ставате приятели с него. После винаги приятел заедно. Ищо?

— А кое куче е главното? Да не е онова, черното? — попита младежът.

Ууундаамп кимна.

— Същия той, черния. Негово име Ууундаамп, като мое. Хората казват — бил голям като мене, ама не толкоз лош.

Асокинът имаше изящно очертани извити рога, краищата им сочеха навън. Черната му козина беше настръхнала. Само по гърдите му се виждаше бяло, както и отдолу на опашката. Ондодът изтъкна тази особеност на своя любимец, която позволяваше на другите във впряга да следват по-лесно главатаря на глутницата.

Ууундаамп се извъртя на пети към Торес Лал.

— На тебе, госпожо, казва важни думи. Ще дава една мръвка на тоз куче, както аз поискал. После никога. И няма дава никаква мръвка на друг асокин, разбрала? Тия асокини имат правила и ние подчиняваме. Ищо?

— Ищо — отвърна тя.

Бе научила по пътя този разпространен сред планинците израз на съгласие.

Очите му я огледаха развеселено.

— Ти голяма жена. Не мога нахрани тебе с една мръвка. Пък и моя жена идва с нас до Харнабхар. Има друго, много важно. Никога не пипа и гали асокини, ясно? Отхапва ръка като мръвка.

Торес Лал потрепери и се засмя.

— Дори не бих си помислила да ги пипна.

— Ще повикаме Фашналгид и тръгваме веднага — заключи Шокерандит, след като внимателно провери всичко.

Снаряжението и храната бяха достатъчни, но не прекалени. Нямаше да претоварят шейната. Хвана жената подръка.

— Добре ли си? Ще бъде много трудно за всички ни, ако се разболееш по пътя.

— А не можем ли да зарежем Фашналгид?

— Не. Не е лош човек. А и ще ни бъде от полза, ако се случи нещо непредвидено. Нека ти кажа какво ме тревожи — твърде вероятно е агентите на Олигарха да са тръгнали по следите ни. Може би се опасяват, че ако успея да разкажа на баща си какво преживяхме, той ще тръгне с армията си срещу Олигархията. Има мнозина близки сподвижници сред военните. Разпитах водачите. Една от шейните трябва да потегли в петнадесет часа — значи един час след нашата. Казаха ми, че я наели четирима мъже. Няма да е зле, ако тръгнем по-рано. Имам и револвер.

— Страх ме е. Тези ондоди заслужават ли доверие?

— Не са човеци. Близки родственици са на нондадите от Кампанлат. Нашият водач има по осем пръста на всяка ръка. Ще видиш сама, като си свали ръкавиците. Добре се погаждат с фагорите, но никога не се сближават с нас, хората. Коварни са. Трябва да им плащаш достатъчно и да им се умилкваш, иначе започват да се инатят.

Както разговаряха, минаха от северния квартал в същински Шарагат. Промяната в температурата се усети веднага.

Тя притисна ръката му към себе си и изрече сърдито:

— Защо ме накара да се съблека пред тях? Нищо, че съм ти робиня, не е нужно постоянно да ме унижаваш.

Шокерандит се ухили.

— О, това беше част от умилкването. Искаше им се да те видят гола. И сега ще ми имат уважението.

— Само че аз няма да те уважавам повече след тази случка.

— Няма да ти мине номерът. Аз съм главното куче тук.

Жената изсъска злобно:

— Защо не легна с мен в моя спален чувал? Да не си извратен или болен? Нали съм ти на разположение да ме натискаш и мачкаш, когато си поискаш?

— Я, да не ти е хрумнало нещо точно сега? Радвам се, че си смени настроението.

Намериха Фашналгид до една сергия за спиртни напитки. После Шокерандит се отби в магазинче, където дълго се пазари за ярко одеяло на червени и жълти ивици. По средата бе извезан вездесъщият символ на Великото колело.

— Прасътворителко! — изпъшка Фашналгид. — Как си прахосваш парите! Мислех, че вече си се погрижил за всичко необходимо.

— Харесва ми това одеяло. Не е ли красиво?

Плати и наметна покупката на раменете си. Отправиха се обратно към северния квартал. Никой не забелязваше пъстрата премяна на младежа. Всички наоколо бяха навлечени с какво ли не, за да се предпазят от ледения дъх на планината. Фашналгид гледаше изумено, докато Шокерандит спря пред друга сергия и плати прескъпо за одрано и опушено козле.

Казаха му, че Ууундаамп спял. Младежът отиде сам в криво-ляво приспособената за жилище скална кухина зад кучкарника. Неколцина ондоди седяха на голия под и поглъщаха късове сурово месо. Други спяха с жените си на нарове край стените.

Събудиха Ууундаамп, който започна да се почесва и прозява, откривайки не по-малко остри зъби, отколкото по челюстите на неговите асокини.

— Ти лош началник, иска тръгне три часа много рано. Аз не работи за тебе дотогаз.

— Моля те да ме извиниш. Налага се да тръгнем по-рано. Донесох ти подарък. Ищо?

Шокерандит пусна пушеното козле на пода. Водачът веднага седна до подаръка и повика всичките си приятели. Извади нож и посочи младежа с острието.

— Хайде, идва яде. Гумтаа. После тръгваме бързо-бързо.

Другите водачи се струпаха около него, а Ууундаамп май се сети за нещо и подвикна на жена си. Тя се смъкна от нара, увита в одеялата. Виждаше се само кръглото й лице, същото като на мъжа й. Дори не понечи да се присъедини към кръга от мъже, алчно поглъщащи месото. Застана покорно зад Ууундаамп и ловко улавяше оскъдните парченца, които той й подхвърляше през рамо.

Шокерандит дъвчеше усилено своята порция и се взираше в ръцете на водачите. Бяха тесни и жилести, завършваха с осем пръста. Тъпите извити нокти бяха черни от набитата под тях мръсотия и мазнина.

— Гумтаа — изрече Ууундаамп с издута от мръвките уста.

— Гумтаа — съгласи се младежът.

— Гумтаа — в хор одобриха и останалите водачи.

Никой не попита жената дали и според нея храната е вкусна.

Скоро от козлето останаха само рогата и костите. Ууундаамп се надигна пъргаво от пода и изтри длани в кожите, покриващи го от врата до глезените.

— А, началник, забравил каже тебе нещо — изфъфли, докато преживяше последната мръвка. — Тоя грозен чувал зад мене, пълен с въздух и бебета, е моя жена. Казва се Мауб. Не трябва помниш име. Тя идва с нас. Ти не обръща внимание.

— Ууундаамп, твоята красива съпруга е добре дошла. Купих това одеяло за себе си и нямах намерение да се разделям с него, но като виждам прелестта на Мауб, искам да й го дадеш като подарък от мен.

— Луубис. Ти го давай, началник. Тя няма загуби подарък. И ще те целуне.

И така, Шокерандит връчи червено-жълтото одеяло на Мауб.

— Луубис — доволно каза тя. — Твърде хубаво за грозен чувал на тоя лош Ууундаамп.

Изприпка към младежа и го целуна с пълните си мазни устни.

— Гумтаа. Началник, когато искаш го пъхаш на жена, може използваш Мауб. Неприятно гледаш нея, ама всичко си има. Ищо?

— Луубис!

Скрепиха дружбата си по най-уместния и задоволителен за всички начин. Шокерандит доволно си припомняше пътуванията с шейна от детството си, игрите с децата на ондодите. Майка му се отнасяше към осемпръстата раса като към груби зверове, може би заради чудатите условности на отношенията между половете при тях, крепящи се на взаимни обиди и оскърбления. Когато стана юноша, Шокерандит и приятелите му често навестяваха една колиба в края на каспиарновата гора. Първите му сексуални преживелици бяха с ондодки. Добре помнеше едно закръглено момиче на име Ипаак. За нея той винаги беше „розовият смрадльо“.

Строги правила за асокините, строги правила за пътешествениците. Такава беше традицията, направила възможни връзките на Харнабхар с останалия свят.

Ууундаамп седеше отпред в шейната и никога не пускаше бича от ръката си. Мауб се свиваше зад него. Фагорът Бриир стърчеше прав отзад и направляваше шейната. Често скачаше и я насочваше наляво или надясно, а по стръмните склонове буташе с все сила, за да помогне на рогатите кучета. Тримата човеци се крепяха върху покритите с чергило припаси, от едната или от другата страна на купчината според посоката на вятъра.

Не беше никак трудно да паднат от возилото. Наблюдаваха внимателно водача, за да предусетят накъде ще подкара впряга. Понякога трудно различаваха гърба на Ууундаамп във виелицата, носеща се надолу от високите била. Прекосиха коварната Вендж по дървен мост, сега се движеха на север-североизток под високия над десет хиляди метра скален гръбнак на Шивенк, където ледът властваше през всички сезони на Голямата година.

Дори да не валеше сняг, облаците пара от устите на асокините ги скриваха от погледите на пътниците. Във впряга имаше и една кучка, за да дразни седемте мъжкари и да ги принуждава да дърпат усилено. Пъшкането на животните често заглушаваше пронизителното скърцане на металните плъзгачи. Нищо не се виждаше наоколо, освен бели стени. Вонята на кучетата и мръсните дрехи стана привична част от неизменната сцена. Еднообразието притъпяваше тревогата за опасностите по пътя. Умора, играещи по снега отблясъци и смътни мимолетни мисли запълваха деня.

Шест метра кожени хамути свързваха впряга асокини с шейната. На всеки три часа питомните зверове получаваха по десет минути отдих. Всички се просваха по корем. Но водачът Ууундаамп не си позволяваше почивка. Беше по-близък с кучетата си, отколкото с Мауб. Те бяха неговият живот.

Той и жена му обикаляха неспокойно, взираха се за признаци на някаква промяна — формата на облаците, полета на птиците, недоловимите капризи на времето, животинските следи по снега, отзвуците от далечни лавини.

Понякога застигаха или срещаха пеши поклонници. По пътя минаваха и други шейни с подрънкващи звънчета. Веднъж попаднаха зад бавен керван, натоварен с пушена херинга, и се влачиха дълго след него, докато колоната шейни най-после отби на утъпкана площадка, за да ги пропусне.

Когато и да срещнеха друг впряг, асокините лаеха свирепо, но по лицата на водачите не помръдваше нито едно мускулче.

За нощувките също имаше правила. На избрано, отдавна познато място Ууундаамп отбиваше шейната встрани от пътя. Незабавно се заемаше да настани кучетата — трябваше да ги върже на достатъчно разстояние едно от друго, при това далеч от кожените покривала и храната. На всеки трети ден асокините получаваха около килограм сурово месо. Дърпаха по-добре, ако изпитваха постоянен глад. Но всяка вечер водачът им подхвърляше по една херинга, като неизменно започваше с главното куче Ууундаамп. Челюстите захапваха рибата във въздуха, сдъвкваха я набързо и я поглъщаха наведнъж. Кучката се хранеше последна. Черното куче спеше отделно от останалите. Ако през нощта падаше сняг, асокините оставаха в малките бели пещери, разтопени от топлината на телата им. Фагорът Бриир спеше при тях.

След спирането всичко трябваше да бъде готово за вечеря след не повече от четвърт час.

— Но това е невъзможно! — оплакваше се Фашналгид. — Какъв смисъл има да бързаме толкова?

— Смисълът е, че е напълно възможно и задължително — отвърна Шокерандит. — Хайде, опъни твоя край на палатката и дръж здраво.

Бяха толкова премръзнали, че вършеха всичко непохватно. Носовете им се белеха, бузите им почерняха от студ.

Всеки път разтоварваха шейната. Разпъваха палатката над нея и често се бореха с вятъра. Просваха кожи върху шейната и се завиваха с тях, за да са по-далеч от снега. Наоколо подреждаха необходимото — храна, печка, ножове, маслена лампа. Макар температурата в палатката да оставаше под нулата, след вледеняващите часове по пътя хората започваха да се потят обилно.

Когато Ууундаамп влезе най-после в палатката първата вечер, завари тримата човеци да се карат.

— Стига говорили. Трябва бъде добри. Който сърди, докарва самертаа.

— Няма да издържа така цял месец! — озъби се Фашналгид.

— Ако не го слушаш, просто ще си тръгне — увери го Шокерандит. — Той те моли само да оставиш настрана капризите по време на пътуването. Студът наказва със смърт онези, които си позволяват дрязги.

— Накарай тоя боклук да излезе!

— Не можеш ли да проумееш, че без него ще загинем?

— Има окара скоро-скоро — каза Ууундаамп и дружески сръга в ребрата Фашналгид.

Подаде две сребърни лисици на Мауб, за да ги сготви. Бяха се хванали в капан, заложен от водача при предишното му пътуване.

В тясното пространство се разнесе приятна миризма. Ароматът на месо дразнеше гладните стомаси. Всички ядоха с мръсни ръце, а после пиха разтопен сняг от обща за всички кана.

— Храна как — ищо? — осведоми се Мауб.

— Гумтаа — увериха я те.

— Тя готви лошо — подсмихна се Ууундаамп.

Запали лули с окара и ги раздаде. Угасиха лампата и се заеха кротко да бълват дим. Струваше им се, че и воят на вятъра стихна отвън. Обзе ги умиротворение. Проникващият в дробовете им пушек сякаш им носеше полъх от загадъчен по-добър живот. Бяха деца на планината и се оставяха на нейните грижи. Нищо лошо не може да сполети онези, които са яли сребърна лисица. Въпреки всички различия между расите, между мъжете и жените, те имат нещо, което ги обединява — божественият дим струи от носовете им, може би и от ушите и очите им. А и сънят като че е потъване в някоя от телесните дупки на планинския бог. Понякога заспалите хора се превръщат в сънища на сребърни лисици…

На другата сутрин се бореха с коравата от студа палатка. Торес Лал прошепна на Шокерандит:

— Ти си долна твар, мразя те! Снощи те чух как припълзя върху онази лоена топка Мауб, а и цялата шейна се тресеше.

— Само проявих любезност към Ууундаамп. Не изпитах никакво удоволствие.

Наистина, бе открил, че ондодката е в твърде напреднала бременност.

— Дано бъдеш възнаграден с някоя болест за обноските си…

Водачът ги доближи засмян, носеше двете опашки от сребърни лисици.

— Захапете това в уста. Гумтаа. Пази лице от студ.

— Луубис. А нямаш ли една и за Фашналгид?

— На него сама пораснала опашка на лице — Ууундаамп посочи пищните мустаци на капитана и се разсмя весело.

— Поне се опитва да бъде добър — промълви Торес Лал, поколеба се, но захапа сребристата козина, за да опази напуканата кожа на носа и бузите си.

— Да, добър е. Когато спрем за почивка довечера, трябва и ти да бъдеш добра с него. Любезност за любезност.

— О, не!… Лутерин… моля те, само не това. Мислех, че поне малко те е грижа за мен.

Шокерандит се извъртя свирепо към нея.

— Единствената ми грижа е да стигнем живи до Харнабхар! Познавам и тези хора, и пътя за разлика от тебе. Това е част от борбата за оцеляване. Не си въобразявай, че не те засяга!

Оскърбена до онемяване, жената все пак успя да прошепне:

— Значи сигурно ще ти е все едно, че Фашналгид ме насилва всеки път, като си обърнеш гърба…

Младежът пусна края на палатката и сграбчи предницата на дебелата й куртка.

— Лъжеш ли ме? Кога ти е правил това? Хайде, казвай по-бързо! Колко пъти те е насилвал?

Лицето му застина в мрачна гримаса, докато слушаше разказа на Торес Лал.

— Е, добре тогава… — каза съвсем тихо, а в очите му се четеше жестокост. — Погаврил се е с честните ни отношения на офицери. Имаме нужда от него, докато сме на път. Но щом стигнем до имението на баща ми, ще го убия. Разбра ли ме? Засега не споменавай нищо пред него.

Натовариха шейната в мълчание. Самертаа — възмездие. Отличителна черта на живота по тези места. Ууундаамп запрегна кучетата и след няколко минути вече се движеха в мъглата, а Шокерандит и Торес Лал стискаха в зъбите си опашките от сребърни лисици.

Неуморните машини в „Авернус“ още записваха събитията по цялата планета и автоматично изпращаха информацията към Земята. Но малцината обитатели на наблюдателната станция изобщо не се интересуваха от тази основна функция на своя изкуствен дом. Тяхната основна функция беше оцеляването. Твърде много от тях измряха от битки и болести.

Дълго определяха териториите на отделните племена, за да избягнат разгорещените схватки. А по ничията земя се разхождаха малкото останали сексуални играчки. Превърнаха се за племената в светиня, нещо средно между богове и демони.

Макар да настана подобие на мир, твърде рано унищожените цехове за храна ги принуждаваха често да прибягват до канибализъм. Който искаше да яде месо, трябваше да излезе на лов за човеци. Но наложеното строго табу срещу подобни прищевки разстрои още повече умовете на авернианците. Превръщането им във варвари само за едно поколение и без това тежеше непоносимо върху психиката им.

Племената се върнаха към различни форми на матриархата, а съзнанието на повечето млади мъже се разпадаше на множество отделни личности. Понякога стигаха до десет в едно тяло, с твърде противоречиви наклонности, пол и възраст, както и несъвместими навици.

Бавният, сложен процес на отчуждаване от природата достигна своята крайност. Вече не само отделните индивиди не се познаваха помежду си, но и станаха непознати за самите себе си.

Не всеки се приспособяваше по подобен начин към ужасните сътресения. Още когато в станцията започнаха свирепите междуособици, една група техници избяга от „Авернус“. Откраднаха совалка и накрая кацнаха на Аганип.

Колкото и да бе примамлива Хеликония, всички познаваха дебнещата на повърхността й опасност. А и Аганип заемаше особено място в митологията на авернианците, защото именно тук преди много векове заселническият кораб бе изградил първата база за построяването на „Авернус“.

Аганип беше лишена от живот планета, атмосферата й се състоеше от въглероден двуокис и малко азот. Но непокътнатата древна база предлагаше все някакъв подслон.

Бегълците построиха още куполи около нея. Изпитваха големи лишения. Отначало решиха да изпратят сигнал до Земята. Естествено, нямаха търпението да чакат отговор две хиляди години и започнаха да излъчват към „Авернус“. Но останалите там си имаха свои проблеми и не им отговаряха.

Техниците от тази групичка не бяха проумели природата на човека, който също като слона и маргаритката е нито повече, нито по-малко от част на едно живо цяло. Но хората са по-сложни от слона и маргаритката, почти нямат шанс да се съхранят, когато се откъснат от цялото. Предаванията се излъчваха автоматично още много време.

Никой не ги чу.