Хеликония. Зима

XVIГибелно простодушие

В северното полукълбо на Земята беше лято и според някогашните представи за времето щеше да е 7583 година.

Група влюбени пътуваха в бавно движеща се стая. Наоколо и други стаи като тяхната напредваха кротко. Намираха се в тропиците.

Случваше се някой от влюбените да се премести в друга от останалите седемдесет подвижни къщички, скупчени пред геонавта. Белият многоъгълник скоро щеше да се размножи.

Един мъж на име Трокерн говореше, както обичаше да прави следобед, щом привършеха сутрешните занимания по преосмислянето. Също като другите около него, мъже или жени, Трокерн носеше само лек воал на главата си.

Беше строен, с приятно лице и неудържима усмивка, която плъзваше по устните му дори когато говореше съвсем сериозно.

— Ако съм разбрал правилно плодовете на днешните ни размишления, значи чудатите човеци от епохите преди термоядрената война не са проумявали един очевиден за нас факт. Не са се развили достатъчно, за да надраснат стремежа към завладяване на територия, определящ поведението на зверовете и птиците.

Обръщаше се към двете сестри Шойшал и Ермин, които в момента споделяха стаята с него. Жените си приличаха, но Шойшал като че мислеше по-ясно.

— Но поне част от древната раса е отхвърляла злото на собствеността над земята — отбеляза Ермин.

— Смятали са подобни хора за смахнати — възрази Трокерн. — Надявам се, че можем да се занимаем с моята теория, според която владението е било всичко за предишните човеци. А любовта… дори любовта за тях е била политически акт.

— Май се увличаш — подхвърли Шойшал. — Признавам, в онези времена почти навсякъде по планетата единият пол е господствал над другия…

— Не, притежавал го е в робство.

— Добре де, значи е господствал, заядливецо. Обаче са съществували и общества, в които сексът е бил чисто и приятно удоволствие, без да го обременяват с духовни или властнически символи. За онези хора „свобода“ е била най-важната дума и…

Трокерн клатеше глава.

— Мила, ти сама доказа твърдението ми. Споменатото от тебе малцинство се е опълчвало срещу преобладаващите нрави, затова също се е отнасяло — принудено е било да се отнася — към любовта като към политически акт. За тях свободната любов също е била волеизявление, значи е имала политически смисъл.

— Не ми се вярва и те да са се възприемали така.

— Не са мислили достатъчно прозорливо. Затова и вечно са ги измъчвали съмнения. Според мен за тях дори войните са били желани като бягство от личните им проблеми… — Той видя, че Шойшал се кани да му възрази, и продължи припряно: — Да, да, знам, че и войните са били свързани със завладяването на територии. Стремежът за господство се пренасял от земята върху индивида. От всеки се очаквало да се гордее с родината си и да се сражава за нея, както трябвало да се гордее с любимата и да бие за нея. По-точно — за съпругата си, както са наричали жените си тогава. Ти можеш ли да си представиш да се гордея или да се бия за тебе?

— Това реторичен въпрос ли беше? — засмя се Ермин.

— Хайде да се занимаем с един пример за манията на старата раса да притежава. Робството било обичайно на Земята чак до епохата на промишлената революция, запазило се на много места и по-късно. Не е било по-добро, отколкото го виждаме на Хеликония. То давало власт да притежаваш друг човек, макар че ние едва можем да повярваме във възможността подобна идея да съществува. За нас ще е ужасно, защото знаем как робството потиска и робовладелеца.

И гласът, и лявата ръка на Трокерн се надигнаха, за да подчертаят казаното, а старецът в ъгъла, който възнамеряваше да проспи следобеда, сърдито измънка нещо, изпръхтя и се обърна на другия си хълбок.

— Пак ти напомням, любими, че е имало и много общества без роби — изрече Шойшал. — Дори са се гнусели от самата мисъл.

— Само са казвали това, но пак са наемали слуги, ако са можели да си го позволят, и са им налагали подчинено положение. По-късно започнали да се отнасят по същия начин с андроидите. И уж свободните от робство общества пак се устремявали към всевъзможни форми на притежание. Собственост… Било е някаква лудост.

— Не са били безумци — укори го Шойшал. — Просто са се различавали от нас. Вероятно и ние бихме им се сторили странни създания. Трокерн, често съм слушала твоите словоизлияния и не отричам, че ми е приятно… е, донякъде.

А сега чуй какво ще ти кажа аз. Ние се намираме тук и сега, защото сме имали изумителен късмет. Забрави за божията намеса, над която толкова си блъскат главите хеликонийците. Най-обикновен късмет. Говоря не само за факта, че шепа хора са оцелели след ядрената зима. Преди всичко ни е провървяло с поредицата космически произшествия, сполетели Земята. Помисли как бактериите освобождавали кислород в иначе негодната за дишане атмосфера. Или за случайното отклонение, позволило на рибите да развият гръбнак. Или пък у млекопитаещите да се появи плацента, толкова по-сложна от яйцата при други видове. Помисли и за случайния метеоритен дъжд, който променил условията на планетата толкова рязко, че динозаврите не могли да се приспособят и освободили място за бозайниците. Мога да изброявам още дълго…

— Винаги намираш какво да кажеш — отбеляза сестра й полувъзхитено, полунасмешливо.

— Нашите праотци са се страхували от случайностите. Бояли са се от късмета. Затова измислили боговете, оградите, браковете, атомните оръжия и какво ли още не. Не се е дължало на любимия ти стремеж към собственост, а на страха от случайността. И накрая злополуката ги връхлетяла. Може би подобни пророчества са обречени да се сбъдват.

— Да, звучи убедително. Готов съм да се съглася, ако и ти приемеш, че жаждата за собственост също е била признак на този страх от случайността.

— О, щом си толкова сговорчив, Трокерн, нека се върнем на темата за секса.

Тримата се разсмяха в един глас. През прозорците се виждаше малкото градче, пълзящо тромаво напред, извличайки самоток от многоъгълника.

Ермин обгърна с ръка раменете на сестра си и я погали по косата.

— Говорите как един човек е притежавал друг. Предполагам, че така си представяте древната институция на брака. Но все пак на мен ми изглежда доста романтично.

— И най-отвратителните неща се обвиват в романтика, ако са останали достатъчно далеч в миналото — отвърна Шойшал. — Сякаш ги гледаш през мараня… Но бракът е най-ясният пример за любовта като политически акт. В най-добрия случай е била преструвка или самозалъгване.

— Не ми е ясно за какво говориш. Мъжете и жените не са били длъжни да сключват брак, нали?

— Да, донякъде е било доброволно решение. Но винаги са изпитвали натиска на обществото да постъпват точно така. Понякога морална принуда, понякога икономическа. Така мъжът имал някоя да му прислужва и да е подръка за секс. А жената имала някой да печели пари за нея. Взаимно задоволявали користолюбието си.

— Ужасно!

— И всички тези романтични измислици… — с удоволствие продължи Шойшал. — Възторзи, любовни песни, сладникава литература, самоубийства, сълзи, клетви — все прояви на социалните канони, примамки в капана, който те дори не забелязвали.

— Както го казваш, звучи твърде страшно.

— Ермин, уверявам те, че е било още по-лошо. Нищо чудно, че толкова жени са предпочитали да станат проститутки. Бракът е бил още една форма на борбата за власт, двамата съпрузи си оспорвали надмощието. Мъжът размахвал портфейла си като брадва, а жената имала тайното оръжие между краката си.

Пак започнаха да се кикотят. На другия нар старецът, който се казваше Сартори-Ирвраш, захърка, сякаш протестираше срещу шума.

— Ти поне не го държиш в тайна — подхвърли Трокерн.

Ако градчето ставаше твърде многолюдно за нечий вкус, винаги можеше да тръгне пред друг геонавт. Имаше пребогат избор. Някои оставаха в географските ширини с най-дълъг ден, други пътешестваха, за да се наслаждават на гледките. Имаше и такива, които предпочитаха да са около морета или пустини. Навсякъде ги очакваха разнообразни преживявания.

А реакциите на хората не бяха същите. Никой вече не възклицаваше и не ахкаше. Гъвкавите и приспособими мозъци бяха принудили най-после емоциите да заемат по-скромно място, подчинени, но не и поробени от Гея, духа на Земята. Гея не се стремеше да ги притежава като древните им измислени богове. Самите хора бяха частици от този дух. Бяха постигнали почти прорицателска чистота на мисълта.

Затова и смъртта вече бе изгубила ролята си на мъчител в човешките дела. Остана един от обикновените фактори на всекидневието — Гея беше общият гроб, от който неспирно избуяваше нов живот.

А битието им се обогатяваше и от тясното обвързване с Хеликония. От наблюдатели мъжете и жените на Земята се бяха превърнали в участници. Образите все по-рядко се появяваха в холографските екрани на спираловидните зали, но емпатичната връзка ставаше още по-здрава. В определен смисъл човечеството — обединеното човешко съзнание, преодоля пространството, за да стане окото на Прасътворителката, да дари със сила далечните си сродници от другата планета.

Тепърва им предстоеше да разберат докъде ще ги доведе това духовно пътешествие.

Като приеха подходяща и приятна за тях роля в земните дела, човеците отново влязоха във вълшебния цикъл на битието. Забравиха някогашната си алчност. Светът беше техен, както и те му принадлежаха.

Вече притъмняваше, когато Ермин каза:

— Говорихме си за любовта като политически акт. Трудно ми е да свикна с такава идея. А каква беше правната измишльотина, с която древната раса се измъчвала в края на брака? Нали и Джандол-Анганол страдаше от нещо подобно? Аха, сетих се!… Развод. Спорили са кое за кого да остане, нали?

— И кой да има власт над децата — добави Шойшал.

— Пример за любов, оплетена с икономика и политика. Не са разбирали, че е нямало как да се освободят от игото на случайностите. Това е един от начините Гея да откликва на промените.

Трокерн надникна през прозореца и посочи геонавта.

— Няма да се учудя, ако Гея е изпратила това нещо да ни замести — изрече с престорено униние. — В края на краищата геонавтите са по-красиви и функционални от нас… присъстващите са изключение, разбира се.

В небето засияха звезди и тримата излязоха навън. Вървяха до бавно пълзящата стая.

— Хеликония ни показва колко хора и на Земята са били съсипани от стремежа за господство над територии и над любимия човек. Ядрената зима поне е освободила нашата раса от тези окови. Намерихме по-добър живот.

— Чудя се какво ли още не ни е наред, без ние дори да подозираме? — засмя се Трокерн.

— Поне за тебе знаем точно — подкачи го Ермин, а той я ухапа по ухото.

Сартори-Ирвраш се размърда на леглото и изръмжа одобрително, сякаш не би имал нищо против също да ухапе това розово ушенце. По това време на денонощието се разбуждаше, за да се порадва на тъмата в тропиците.

— А това ми напомня — промълви Шойшал, вдигнала глава към звездите, — че ако има нещо вярно в моята теория за случайностите, може би ще си обясним защо някогашните хора не открили живот никъде освен на Хеликония. Нашите две планети са имали късмет, преживели са какви ли не случайни произшествия. А на другите места всичко е вървяло според някакъв геофизичен план. И нищо особено не се случвало. Нямали са история.

Загледаха се в небесния безкрай. Трокерн въздъхна.

— Толкова съм щастлив, когато виждам галактиката. Винаги! От една страна, звездите ме подсещат, че цялата изумителна сложност на органичната и неживата вселена се свежда до няколко ужасяващо прости физически закона…

— И естествено, щастлив си, че звездите ти дават повод да произнесеш поредната реч… — прекъсна го Шойшал и наподоби неговата поза.

— … а от друга страна, мила… Е, знаеш какво ще кажа. Радвам се, че съм по-сложен от някой червей или муха и затова мога да проникна в красотата на тези закони.

— Мисля си за всички древни легенди за боговете — изрече Шойшал. — Човек все се чуди дали пък в тях не се крие нещо вярно. Може би бог всъщност е стар досадник, с когото не би искал да те видят в една компания след смъртта ти…

— … и вечно се муси над планети, където има само пясък…

— … и брои песъчинка по песъчинка — довърши Ермин.

Разсмяха се и побързаха да догонят своята стая.

Годините минаваха. Беше съвсем просто. Трябваше да тегли веригите и годините минаваха. Колелото се носеше в незнайна посока през небесата.

Отчаянието отстъпваше пред смирението. Дълго след това замъждука надеждата. Появи се без тържествени тръбни звуци, също като зората.

Промениха се и рисунките по външната стена. Грубо скицирани голи женски тела, надежди и хвалби за внуци, опасения за съпруги. Имаше и календари, отброяващи последните години.

Но пак се срещаха верски поучения, понякога повтаряни маниакално на много метри от стената, преди драскачът да се умори. Лутерин препрочиташе замислено един от надписите: „Цялата мъдрост на света съществува от самото му начало. Пий ненаситно от нея, за да се умножи.“

Веднъж дърпаше усилено заедно с невидимото множество и цялата грамадна тежест скърцаше на оста си. Осъзна, че в килията му прониква бледо сияние. Задърпа още по-усилено. Всеки час работа завърташе Колелото с десетина сантиметра и с всеки час светлината ставаше по-ярка. Килията бе окъпана в жълтеникав здрач.

Той си въобрази, че е попаднал в рая. Захвърли кожите, с които покриваше тялото си, вкопчи се в десетте брънки на веригата и започна да тегли трескаво. В края на работния период от дванадесет часа и половина предната стена се бе преместила достатъчно, за да открие ослепителна цепнатина. В килията играеха отблясъци, запълнили и най-сенчестото ъгълче. Лутерин се свлече на колене и закри очите си с длани. Ту ридаеше, ту се смееше.

Когато Колелото спря, целият процеп беше във външната стена на килията. Широката около една педя пролука означаваше, че оставаше половин година, преди Шокерандит да се добере до изхода под манастира Бамбек. Старателно издълбани в гранита букви гласяха: „Малко ти остава, преди да се върнеш в света. Не губи времето си напразно.“

Прозорецът бе врязан дълбоко в скалата. В далечния край имаше гъста решетка. А отвъд решетките се виждаше каспиарново дърво, брулено от бурята.

Лутерин дълго не откъсваше поглед от дървото, после седна на нара да осмисли открилата се пред очите му красота. Процепът, през който нахлуваше дневната светлина, пропускаше скъпоценност, от която килията преливаше във вечно променливи прекрасни искрици. Сякаш цялата светлина във вселената се бе събрала тук, за да благослови Лутерин. Отново се опияняваше от екстаза да се почувства жив.

— Инсил! — извика той в падащия здрач. — Аз ще се върна!

На следващия ден не пипна веригите, само гледаше как прозорецът се мести от усилията на останалите. На третия ден пак не докосна веригата, а задната стена на килията почти скри процепа. Но дори тъничката ивичка светлина беше достатъчна да преобрази вълшебно неговия затвор. На четвъртия ден загуби дори това — сега прозорецът омагьосваше човека в съседната килия. Лутерин се умърлуши.

За него отново започна период на съмнения. Копнежът по свободата отстъпи пред страха. Какво щеше да завари навън? Как ли е живяла Инсил през тези години? Дали е напуснала омразния за нея Харнабхар?

Сети се за майка си. Може би е умряла отдавна. Пребори се с желанието да изпадне в паук, за да се увери.

И Торес Лал… Е, нали я освободи. Вероятно е намерила начин да се завърне в Борлдоран.

А какво ли ставаше из целия континент? Дали новият Олигарх налагаше спазването на законите, издадени от предишния? Още ли изтребваха фагорите? Докъде бе стигнал раздорът между църквата и държавата?

Питаше се какво отношение към себе си може да очаква. Току-виж, на изхода го посрещне взвод за екзекуции. Измъчваше го старият въпрос, на който така и не си отговори за почти десет години — светец ли е или грешник? Герой или престъпник? Поне знаеше, че се е простил с шансовете си някога да стане Пазител на Колелото.

Започна да говори на въображаема жена с красноречие, каквото преди му бе недостъпно в присъствието на други хора.

— Какъв лабиринт е животът в съзнанието на хората! И колко по-лесно е да живееш като фагор. Те не се терзаят нито от надежди, нито от опасения. Когато си млад, успяваш да поддържаш илюзията, че рано или късно ще ти се случи нещо вълнуващо и удивително, че ще стигнеш по-далеч от родителите си, ще срещнеш прекрасна жена и ще съумееш и ти да й се сториш чудесен. И в същото време си уверен, че в дивата джунгла на възможностите, в гъсталака на противоречиви мнения има нещо жизненоважно, което си способен да откриеш и разбереш. Все някога ще го научиш и ще превърнеш загадката в разбираемо за всички послание. И смисълът на живота, истината ще засияят с чиста светлина в мъглите. Но изобщо не е така. И щом не е, откъде ни е хрумнала тази заблуда, която само ни лишава от спокойствие? От толкова години съм тук, толкова пъти премислях…

Дърпаше мощно всяка поредна верига. Оставаха все по-малко дни според издълбаните на стената календари. Наближаваше невероятният миг, когато отново щеше да бъде свободен, за да се смеси с човешкото гъмжило. Каквото и да му се случеше навън, той се молеше разпалено на Неживеещия бог да му позволи пак да се люби с жена. Във въображението му Инсил вече не беше чужда и далечна.

Северният вятър пак носеше дъха на вечните ледове. Едва ли имаше живо същество, което би могло да оцелее под напора му. Дори издръжливите листа на каспиарните се притискаха като свити корабни платна към стволовете.

Сняг затрупваше долините и се слягаше в плътни преспи. С всяка малка година светлината през деня отслабваше.

Към малкия параклис на крал Джандол-Анганол водеше покрита пътека. Навесите бяха направени надве-натри от откършени клони, но поне виелиците не заличаваха пътеката.

За пръв път от векове някой живееше в параклиса. Жена и момче клечаха до печката в ъгъла. Жената никога не забравяше да заключи вратата и бе прикрила печката, за да не се вижда откъм прозореца. Знаеше, че няма никакво право да живее на това свято място.

Бе поставила наоколо капани, които откри ръждясали в ризницата на параклиса. Дребните зверчета, които улавяше, напълно задоволяваха нуждата на двамата от храна. Тя си позволяваше съвсем рядко да отиде до селото, макар там да имаше добър приятел, който продаваше докарана от крайбрежието риба. Старият път от Ривенджк се поддържаше проходим независимо от изпитанията на климата.

Учеше сина си да чете. Пишеше буквите с пръчка в прахта или го вземаше на ръце, за да му покаже надписите по стените. Обясни му, че думите са картини на неща, някои от които ги има или могат да се появят, а други не бива да съществуват. Опитваше се и да му внушава незабелязано нравствени поучения, но понякога съчиняваше за него глупави приказки и двамата се превиваха от смях.

Щом детето заспеше, тя четеше за собствено удоволствие.

Никога не преставаше да се чуди, че в сградата още се усещаше присъствието на човек от нейния роден град Олдорандо. Долавяше странна връзка между неговия живот и своя въпреки разстоянията и вековете. Той се бе оттеглил тук в самота, за да се покае за греховете си. Много по-късно към него се присъединила и жена от Димариам, една от страните в далечния Хеспагорат. И двамата бяха оставили писмени свидетелства, над които тя размишляваше дълги часове. Понякога й се струваше, че неспокойният дух на краля витае наоколо.

След години, когато синът й порасна, тя му разказа историята.

„Този злодей Джандол-Анганол причинил голяма беда на подвластните си земи. Бил набожен, но унищожил религията си. Много трудно му било да живее с този страшен товар на съвестта си. Затова отпътувал за Харнабхар и прекарал десет малки години в Колелото, където сега е твоят баща. Но Джандол-Анганол изоставил не една, а даже две кралици там, откъдето дошъл. Сигурно е бил твърде покварен човек, нищо, че сиборналците го смятат за светец.

След като излязъл от Колелото, при него дошла и жената от Димариам, за която вече ти говорих. И тя била лечителка като мен. Е, занимавала се и с други неща, дори с търговия. Казвала се Имия Мунтрас. Водена от зова на вярата, тя дошла в Харнабхар и срещнала краля. Може би му е била утеха на стари години. Това не е лошо.

Мунтрас знаела колко ценни са знанията й. Ето, виж — написала е всичко по стените още през лятото на Голямата година. Тогава хората също си въобразявали, че ще настъпи краят на света. Тази жена научила много от един мъж, попаднал в Олдорандо от някакъв друг свят. Изумително е, но аз съм се нагледала на толкова необикновени неща, че съм готова да повярвам дори и в това.

От този странник научила много неща за епидемията. Той й казал, че Дебелата смърт е необходима, че тя преобразява оцелелите, променя обмяната на веществата, за да ги подготви най-добре за живота през зимата. Иначе хората нямат надежда да се съхранят през най-студените векове. Заразата се пренася от буболечки, които паразитират в козината на фагорите, а ухапят ли човек, той се разболява. Както виждаш, хората не могат да оцелеят през зимата на голямата година, ако ги няма фагорите.

Мунтрас се опитала да предаде знанията си на жителите на Харнабхар още преди векове. Но ето че и сега тук избиват двурогите, а държавата се старае с всички сили да спре разпространението на епидемията. По-добре да се бяха заели с медицината, за да има повече оцелели от болестта.“

Тя се взираше в лицето на своя син в полумрака на параклиса. Момчето я слушаше внимателно, а после ровеше из сандъците, останали от злия крал, и си играеше със съкровищата му.

Една вечер, както пак си избираше играчка, а майка му четеше на светлината от запалена борина, някой почука на вратата.

Подобно на бавния ход на сезоните, Великото колело на Харнабхар винаги завършваше обиколките си.

Най-сетне и Лутерин Шокерандит стигна до края на своя кръг. Неговата килия се върна при отвора. Само половин метър камък я делеше от предната килия, в която сега влизаше някой доброволец, за да дърпа десет години Хеликония към светлината.

В почти непрогледния мрак го чакаха стражи. Помогнаха му да излезе. Но вместо да го отпратят, поведоха го бавно по виеща се широка стълба. Светлината ставаше все по-ярка. Той стисна клепачи и се задъха.

Оставиха го в една малка стая на манастира Бамбек. Влязоха две робини, позволяваха си само да му хвърлят коси погледи. След тях дойдоха и мъже, понесли дървена вана, ведра с гореща вода, огледало, кърпи, бръснач и нови дрехи.

— Това е жест на любезност от страна на Пазителя — каза едната жена. — Не за всеки излязъл от Колелото се грижат така.

Когато уханието на билки от горещата вода достигна до Лутерин, той осъзна как се е вмирисал, как се е пропил до кости с воня. Помогнаха му да се отпусне във ваната. Лежеше и се наслаждаваше, докато го къпеха. Всяка дребна случка заплашваше да помъти разсъдъка му. Сякаш възкръсваше за втори живот.

Робините го избърсаха и го облякоха в топлите нови дрехи. Хванаха го под ръка и го заведоха до прозореца. Отначало почти ослепя.

Виждаше селото от голяма височина. Къщите бяха потънали в сняг чак до покривите. Единственото нещо, което се движеше, беше шейна, теглена от три йелка, а над нея кръжаха две птици.

Видимостта беше добра. Снежната буря тъкмо стихваше и вятърът гонеше облаците на юг, откривайки петна дълбока синева в небето. Тази приказна гледка претовари съзнанието му. Той обърна гръб на прозореца и засенчи очите си с длан.

— Кой ден е сега? — попита жените.

— Ами утре е здрачният ден на 1319 година. А какво ще кажете да махнем тая брада, та да изглеждате с десет-петнайсет века по-млад?

Брадата му бе расла като лишей в мрака. Сега му стигаше до пъпа, прошарена със сиви косми.

— Отрежете я — съгласи се Лутерин. — Че аз още не съм навършил двадесет и четири години. Още съм млад, нали?

— Виждала съм и по-стари — уклончиво отвърна робинята и защрака с ножицата.

После трябваше да се яви пред Пазителя на колелото.

— Ще бъде кратка, съвсем официална среща — увери го разпоредителят, докато го водеше през лабиринта от коридори в манастира.

Лутерин не каза нищо. Новите впечатления задръстваха ума му, но неволно се сети, че някога се надяваше самият той да стане Пазител.

Остана безмълвен в единия край на огромната приемна. Пазителят седеше на широк дървен трон, от двете му страни стояха момчета в монашески раса. Йерархът му махна да се приближи.

Шокерандит вървеше неуверено по осветения под и се питаше защо ли толкова много крачки му бяха необходими, за да застане накрая пред подиума.

Пазителят беше грамаден човек, предпочел да скрие туловището си под безформена виолетова роба. Лицето му сякаш щеше да се пръсне всеки миг от вътрешно напрежение. Имаше същия цвят като робата, спуканите капиляри се бяха разпълзели по бузите и носа му като миниатюрни лози. Лутерин съвсем бе забравил, че на света се срещат такива лица, и го изучаваше с любопитство, докато мъжът насреща също се взираше в него.

— Поклони се! — изсъска едно от момчетата и той се подчини.

Пазителят заговори задавено.

— Ти се върна сред нас, Лутерин Шокерандит. През последните десет години Църквата се грижеше за тебе, иначе твоите врагове вероятно щяха да те отровят, за да отмъстят за отцеубийството.

— А кои са тези врагове?

Воднистите очи на събеседника се криеха сред дебели мастни гънки.

— О, убиецът на Олигарха има врагове навсякъде — и официални, и прикрити. Но те, общо взето, са врагове и на Църквата. И занапред ще правим за тебе каквото можем. Между нас да си остане… Смятаме, че сме ти задължени. — Пазителят се подсмихна. — В състояние сме да те изведем веднага от Харнабхар.

— Нямам никакво желание да напусна Харнабхар. Тук е моят дом.

Воднистите очи наблюдаваха само устата му, докато говореше.

— Е, току-виж, си промениш намеренията. Сега ще трябва да се явиш и пред Наместника на Харнабхар. Както ти е известно, някога един и същ човек заемаше двата поста, но след разцеплението между Държавата и Църквата бяха разделени и тези длъжности.

— Господине, позволявате ли да ви задам един въпрос?

— Питай.

— Много неща искам да си изясня… Църквата за грешник ли ме смята или за светец?

Пазителят се прокашля, за да спечели време.

— Недопустимо е Църквата да одобри официално отцеубийството и формално погледнато, би трябвало да си грешник. Как иначе? Мислех, че сам си стигнал до този извод през десетте години, прекарани долу… Но лично, не като църковен служител… бих казал, че ти отърва света от един злодей и това те прави светец в моите очи.

Йерархът пак се засмя.

Ето го един от прикритите ми врагове, каза си Лутерин. Поклони се отново и понечи да се обърне, но едрият мъж се надигна тежко от трона и го възпря.

— Не ме ли позна? Аз съм Пазителят на Колелото Ебсток Есикананзи, стар твой приятел. Някога ти се надяваше да се ожениш за дъщеря ми Инсил. Както виждаш, издигнах се на висок пост.

— Ако баща ми беше жив, никога нямаше да станете Пазител.

— А кой е виновен за това? Радвай се, че все пак съм ти благодарен.

— И аз ви благодаря, господине — промълви Лутерин, а умът му предъвкваше небрежно подхвърлените думи за Инсил.

Нямаше представа къде би трябвало да се срещне с Наместника на Харнабхар. Но Пазителят Есикананзи се бе погрижил за всичко. Облечен в церемониална униформа слуга чакаше Лутерин пред манастира, а в шейната имаше и кожено наметало, за да не измръзне.

Съвсем се зашемети от скоростта и оглушителния шум на звънчетата по хамутите на йелките. Затвори очи и се хвана здраво. Чуваше птичи писъци, скърцането на плъзгачите по снега и това му напомняше за нещо отдавна забравено.

Доколкото успя да разгледа селото на излизане от манастира, тук вече не идваха поклонници. Капаците бяха затворени по прозорците на всички къщи. Всичко му изглеждаше по-дребно и мърляво, отколкото го помнеше. Тук-там проблясваше лампа на горния етаж над някой магазин. Още го боляха очите от светлината. Отпусна се на седалката и се замисли за Ебсток Есикананзи. От дете познаваше този човек, вечно умилкващ се около баща му. Беше му неприятен. Смяташе, че именно Ебсток е отговорен за горчилката, трупаща се в душата на Инсил.

Шейната подскачаше по пътя, звънчетата подрънкваха весело. Но гласът на по-голяма камбана вече ги заглушаваше.

Накара се насила да огледа околността.

Минаха през голяма порта. Позна мястото. Бе се родил тук. Край разчистената пътека имаше триметрови преспи. Сега минаваха през… да, през Лозята. Незабравимият звън на камбаната ставаше все по-силен.

Мислите му сякаш се сгряха от спомена как тича като малък и влачи шейничката си, а баща му стои на стъпалата пред входа и го чака с протегнати ръце.

Сега отпред стоеше въоръжен часовой. Той зарита с ботушите си по масивната врата, докато един роб отвори и пусна Лутерин вътре.

В лишеното от прозорци преддверие горяха газови лампи, обкръжени от ореоли по гладките мраморни стени. Веднага забеляза, че голямото кресло е махнато.

— Майка ми тук ли е? — обърна се към роба.

Онзи само го изгледа тъпо и тръгна пред него към стълбата. Лутерин си напомни безчувствено, че сега той трябваше да е и Наместник, и Пазител в Харнабхар.

Робът почука и някой се обади отвътре. Лутерин влезе в някогашния кабинет на баща си, толкова често заключен за него през детските му години.

До камината се бе проснала стара сива хрътка, тя само изскимтя раздразнено, щом видя натрапника. Още влажни парчета дърво съскаха и димяха върху решетката. В стаята миришеше на пушек, кучешка пикня, долавяше се дъх и на пудра. Зад дебелото стъкло на прозореца бяха снежните простори и необятната безсловесна вселена.

Схванатият кръст на побелелия секретар отдавна бе превърнал фигурата му в подобие на въпросителен знак. Подъвка устните си вместо поздрав и посочи на госта стол без никакви излишни прояви на сърдечност.

Лутерин седна. Погледът му шареше из стаята, все още претъпкана с вещи на баща му. Виждаше старинните мускети, картините и декоративните чинии по стените, лампионите и часовника. Сякаш само ронещото се парче сладкиш върху бюрото на секретаря бе тук отскоро.

Старецът се настани и почти смачка сладкиша с лакът.

— Господарят в момента е зает с подготовката на церемонията по случай деня на зимния здрач. Няма да се забави — каза той. След малко изгледа Лутерин кисело и попита: — Май не ме помните?

— Светлината тук е прекалено силна.

— Но аз съм Еванпорил, бившият секретар на вашия баща. Сега служа на новия господар.

— Липсва ли ви баща ми?

— Не мен би трябвало да питате за такива неща. Аз само върша административната работа.

Старецът забоде поглед в пръснатите по бюрото документи.

— А майка ми още ли живее тук?

Другият рязко вдигна глава.

— Да, тук е.

— А Торес Лал?

— Не ми е известно това име, господине.

Тишината се изпълни с шумолене на хартия. Когато вратата се отвори, Лутерин се сети да стане. Влезе кльощав висок мъж с прошарена коса и издължено лице. Имаше звънче на пояса си. Застана насред стаята и изгледа госта от горе на долу. Лутерин срещна погледа му невъзмутимо, опитваше се да познае дали това е някой от явните или прикритите му врагове.

— Е… най-после се върна в света, където причини голям смут навремето. Добре дошъл. Олигархията ме назначи за Наместник, за да се разграничи от църковните власти. С влошаването на климата все по-трудно поддържаме връзка с Ашкитош. Грижим се да ни снабдяват добре с храна от Ривенджк, но военните… не горят от желание да идват насам.

Разделяше изреченията с отчетливи паузи. Лутерин предпочете да премълчи.

— Ще се погрижим за тебе, макар че едва ли ще е уместно да се настаниш отново в тази къща.

— Това е моят дом.

— Не е. Ти нямаш дом. Открай време тук е домът на Наместника.

— Значи сте имал голяма полза от деянието ми.

— Да, все някому се случва да провърви на този свят. Вярно е.

Настана мълчание. Секретарят им поднесе две чаши ядал. Лутерин взе своята, очарован от играта на рубинените отблясъци, но не понечи да пие.

Наместникът стоеше все така изпънато, но пролича, че не е спокоен, когато изгълта питието на един дъх и каза:

— Разбира се, дълго си бил откъснат от света. Наистина ли не ме позна?

Лутерин не отговори. В лек изблик на раздразнение Наместникът промърмори:

— В името на Прасътворителката, много затворен си станал. Някога бях твой командир. Аз съм Аспераманка. Мислех си, че войниците никога не забравят мъжете, които са ги водили в битка!

Едва сега Лутерин отвори уста.

— Ах, да, Аспераманка… „Нека им пуснат малко кръв“… Да, спомних си.

— Трудно се забравя как под влиянието на баща ти Олигархията заповяда моята армия да бъде изтребена, за да не пренесем Дебелата смърт в Сиборнал. Малцина освен мен и тебе спасиха живота си тогава.

Той закрачи из стаята. Лутерин видя познатия тежък гняв по лицето му, но попита:

— Какъв съм аз за държавата — грешник или светец?

Ноктите на Наместника почукнаха по стъклото на чашата.

— След като баща ти… умря, последва период на размирици в много от областите на Сиборнал. Хората вече свикнаха със суровите закони, които ще ни преведат непокътнати през зимата… но тогава беше друго. Честно казано, мнозинството не беше добре настроено към Торкерканзлаг II. Олигархията пусна слуха, че си бил нарочно подготвен да го убиеш, защото вече не могли да контролират постъпките му. Наложиха представата, че си бил пощаден при Кориантура само защото те очаквала тази важна мисия. Мълвата засили популярността ни и ни помогна да се справим с трудностите.

— Прикрили сте престъплението ми с утешителни лъжи.

— Просто извлякохме полза от твоята иначе безполезна невъздържаност. Едно от последствията е, че за държавата ти си герой. Защо да си играем на думи като „светец“ и „грешник“? Превърна се в жива легенда. Но съм длъжен да ти кажа, че лично за мен си най-пропадналият грешник. Все още се ръководя от религиозните си убеждения в подобни въпроси.

— Религиозните убеждения ли ви настаниха на този пост в Харнабхар?

Аспераманка се усмихна и подръпна брадата си.

— Мъчно ми е за Ашкитош. Но щом ми се откри възможност да поема управлението на тази област, не се колебах… Като човек-легенда, вече вписан в историята, трябва да приемеш поканата ми да прекараш нощта под този покрив. Ти си гост, а не пленник.

— А майка ми?…

— Тук е. Тя е сериозно болна. Едва ли е по-вероятно да те познае, отколкото ти успя да си ме спомниш. И понеже си нещо като герой в Харнабхар, искам утре да ме придружиш на публичната церемония по случай деня на зимния здрач. Ще присъства и Пазителят. Така хората ще се убедят, че нищо лошо не сме ти сторили. Това ще бъде и денят на твоето завръщане в обществото. После ще има пиршество.

— Аха, ще ми подхвърлите някоя мръвка за награда…

— Не те разбирам. След церемонията ще обсъдим как би искал да подредиш живота си занапред. Вероятно ще предпочетеш да напуснеш Харнабхар и да се заселиш в по-цивилизовано място.

— И Пазителят изрази същата надежда.

Отиде да навести майка си. Почти изцедена от болестта, Лурна Шокерандит не помръдваше в леглото. И наистина не го позна, както очакваше Аспераманка. През нощта Лутерин сънува, че отново е в Колелото.

Следващият ден започна с голямо раздвижване в къщата и трескав звън на камбани. Странни кухненски миризми достигаха стаята му. Постепенно разпозна ароматите на ястия, които някога би вкусил охотно. Сега копнееше за простичките порции, пуснати през отворите на Колелото.

Влязоха роби да го измият и облекат. Остави се покорно на грижите им.

В голямата зала се бяха събрали много непознати. Загледа се отгоре в тях, подпрян на перилата. Не изпитваше никакво желание да се смеси с това гъмжило. Наместникът Аспераманка се качи при него и го хвана за ръката.

— Изглеждаш ми потиснат. Какво мога да направя за тебе? Важно е всички да видят днес, че ти угаждам.

Тълпата от залата се устреми навън, където чакаше колона от шейни. Лутерин мълчеше. Чуваше как вятърът реве свирепо както в Колелото.

— Добре тогава, поне ще се возим в една шейна, та да си помислят, че сме приятели. Отиваме в манастира, където ще се срещнем с Пазителя, със съпругата ми и мнозина от изтъкнатите хора на Харнабхар.

Говореше оживено, но Лутерин не го слушаше, съсредоточи се в слизането по стъпалата. Едва когато застанаха пред външната врата, Наместникът попита грубо:

— Да не носиш някакво оръжие?

Лутерин поклати глава и двамата се качиха в шейната. Робите ги увиха с кожи. Поеха напред във виелицата сред снежните преспи.

Завиха на север и вятърът се впи в лицата им. При минус двадесет градуса можеха лесно да измръзнат.

Но небето беше ясно и когато преминаваха през смълчаното село, зад връх Харнабхар се очерта неравна гигантска маса.

— Шивенинк, трети по височина в света — посочи Аспераманка. — Ама че отблъскващо място!

Той издаде неопределен звук на отвращение.

Голите нагънати стени се виждаха само минута-две. После върхът изчезна като призрак, надвиснал над селото.

Шейните поеха нагоре по криволичещия път към манастира Бамбек. Влязоха и робите ги поведоха към сводестите зали, където вече се бяха събрали десетки гости с много официален вид.

По даден знак всички изкачиха още няколко стълби. Лутерин следеше равнодушно ставащото. Вслушваше се в тътена дълбоко под манастира. Напрегнато се опитваше да си представи всяко ъгълче от своята килия, всяка драскотина по стените.

Най-сетне спряха в една от най-високо разположените зали. Два килима покриваха пода — бял и черен. Разделяше ги желязна ивица по средата на просторното помещение. Газовите лампи едва осветяваха залата. Един-единствен прозорец гледаше на юг, но бе покрит с тежка завеса.

На нея беше избродирано изображение на Великото колело, а всеки от гребците седеше в тясната си килийка по периферията и се усмихваше блажено.

Едва сега разбирам тези усмивки, каза си Лутерин.

В един ъгъл група музиканти свиреха тържествени мелодии. Лакеи с подноси разнасяха напитки.

Появи се Пазителят на Колелото Есикананзи и вдигна ръка за поздрав. Засмяно се поклони на всички и насочи туловището си към Наместника на Харнабхар, до когото стоеше Лутерин.

След като си размениха приветствия, Есикананзи попита Аспераманка:

— Нашият приятел по-общителен ли е тази сутрин? — Щом чу отрицателния отговор, той се обърна към госта с пресилено добродушие: — Е, онова, на което ще станеш свидетел, може и да ти развърже езика.

Подмазвачи и нищожества заобиколиха двамата мъже и Лутерин полека се измъкна от групата. Някой докосна ръкава му. Обърна се и застана срещу изпитателния поглед на две широко отворени очи. Слаба жена с вкаменена на лицето й сдържаност сега се бе вторачила в него с искрено или привидно изумление. Носеше строга тъмнокафява рокля, чиито поли докосваха пода, а по яката изобилстваха дантели. Въпреки че наближаваше средна възраст и лицето й бе още по-изпито, Лутерин я позна мигновено.

Изрече името й.

Инсил кимна, сякаш той потвърди някакво нейно подозрение.

— Разправяха, че те е хванал инатът и отказваш да си спомняш. Колко са свикнали с лъжите! Лутерин, представям си що за ужас е да се върнеш от света на мъртвите и да завариш все същата тълпа измамници и мошеници — но по-стари, по-алчни… и по-уплашени. Как ти изглеждам?

Гласът й му звучеше остро, а устните й се кривяха в мрачна гримаса. Лутерин се учуди на многобройните накити по дрехата, в ушите, на ръцете, по пръстите й.

Но истински го стреснаха очите й. Не ги помнеше такива. Зениците й бяха огромни. Той си внуши, че това се дължи на моментното й вълнение. Почти не виждаше бялото на очите й и си каза възхитено, че може да се убеди отново какви дълбини се крият в душата на Инсил.

Но само се засмя нежно:

— Два слепени профила вместо лице?

— Бях забравила тези думи. Животът в Харнабхар стана още по-тягостен през тези години — по-мръсен, гаден, изкуствен. Както можеше да се предположи. Всичко се свива през зимата, включително и душите.

Тя потри ръце нервно. За Лутерин този навик бе непознат.

— Но си още жива, Инсил. И още по-красива, отколкото в паметта ми.

Изтръгна неискрения отговор от себе си, защото вече осъзнаваше натиска на околните да се придържа към общоприетите правила. Още му беше трудно да поддържа разговор, но усещаше как отдавнашните вкоренени рефлекси се пробуждат… между тях и любезността спрямо жените.

— Не ме лъжи, Лутерин. От Колелото се очаква да превръща мъжете в светци, нали? Забележи, че се въздържам да те попитам какво си преживял всъщност.

— Не се ли омъжи, Сил?

Погледът й стана още по-пронизващ. Сниши глас и изсъска злобно:

— Разбира се, че съм омъжена, глупако! Родът Есикананзи се отнася по-милостиво с робите си, отколкото със старите моми. Коя жена би оцеляла в тази смърдяща дупка, ако не се продаде на онзи, който предложи най-много при наддаването? — Тя тропна с крак. — Доста сме обсъждали тази привлекателна тема, когато и ти беше един от кандидатите.

Разговорът беше като бурен поток, по който е невъзможно да удържиш лодката.

— Сил, как така си се продала? Какво искаш да ми кажеш?

— Ти отпадна от състезанието, когато заби ножа в толкова обичния си татко… Не че те виня за нещо, защото отдавна разбрах, че той е убиецът на мъжа, отнел лелеяната ми девственост… убиецът на твоя брат Фейвин.

Думите й, казани с такова измамно веселие, отвориха стара рана в душата на Лутерин. Често мислеше в килията си за водопада и смъртта на своя брат. И винаги оставаше нерешена загадката защо Фейвин, млад офицер с бляскаво бъдеще, се е решил на този последен скок. Казаното от духа на баща му също не го удовлетвори. Лутерин упорито отбягваше другия възможен отговор.

Забравил за бледите лица наоколо, той се вкопчи в ръката на Инсил.

— Какви ги приказваш за Фейвин? Всички знаят, че той се самоуби.

Тя си дръпна ръката ядосано.

— В името на Неживеещия, не ме докосвай! Съпругът ми е тук и ни гледа. Лутерин, вече нищо няма между нас. Върви си. Не ми е леко да те видя отново.

Погледът му се замята по тълпата. Близо до отсрещната стена на залата чифт очи на тясно лице го наблюдаваха с открита враждебност.

Изтърва чашата си.

— О, Прасътворителко… само не Аспераманка, този нагаждач!

Червената течност попи бързо в белия килим. Инсил махна на мъжа си и каза:

— С Наместника сме чудесна двойка. Той искаше да влезе чрез брак в семейство с високо положение. Аз пък исках да оцелея. Еднакво сме способни да се даряваме с щастие. — Щом Аспераманка пак се обърна към събеседниците си, гласът й натежа от отрова: — Всички тези увити в кожи мъже, бродещи с хрътките си из горите… защо ли предпочитат да си миришат общата воня? Близки са като кръвни братя. Твоят баща, моят, Аспераманка… Фейвин не приличаше на тях.

— Радвам се, че си го обичала. Не можем ли да се скрием някъде и да поговорим?

Тя отхвърли опита му да я утеши.

— Какви страдания ми останаха след това кратко блаженство… Фейвин не искаше да язди под клоните на каспиарните сред груби мъжаги. Предпочиташе да излиза с мен.

— Ти каза, че баща ми го е убил. Да не си пияна?

Струваше му се, че ще полудее. Отново да застане лице в лице с нея, да го погълнат отдавнашните мъки… сякаш времето бе спряло. Все едно отваряше прашно чекмедже и откриваше, че скучните вещи вътре са обвити в тайна.

Инсил завъртя глава едва забележимо.

— Фейвин имаше за какво да живее. Например заради мен.

— Не викай!

— Фейвин! — кресна тя с все сила и хората започнаха да се обръщат към тях. Инсил тръгна през тълпата и Лутерин я последва като привлечен от магнит. — Фейвин е узнал, че „ловните експедиции“ на твоя баща всъщност са били пътувания до Ашкитош. Разкрил е, че той е Олигархът. Честността на Фейвин беше несломима. Поискал е отговор от баща ти, а той го застрелял и го хвърлил от скалата при водопада.

Прекъснаха ги жени в натруфени дрехи. Лутерин си взе още една чаша с ядал, но веднага я остави, защото ръката му трепереше неудържимо. Избута настрани свещеника, който говореше с Инсил.

— Що за ужас е това! А ти как научи за баща ми и Фейвин? Да не си била там? Лъжеш ли ме?

— Разбира се, че не те лъжа. Дочух по-късно, когато ти бе избягал в своето вцепенение. По обичайния за мен начин — подслушвах. Моят баща знаеше всичко. И се радваше, защото смъртта на Фейвин беше наказание за мен. Не можех да повярвам на ушите си. Когато разказваше това на майка ми, тя се смееше! Усъмних се в разсъдъка си. Но за разлика от тебе не се проснах в леглото за цяла година.

— А аз нищо не подозирах… Какво гибелно простодушие…

Тя го жегна с присъщия си надменен поглед. Зениците й изглеждаха изумително големи.

— И сега си същият невинен глупак. Виждам…

— Инсил, не се поддавай на склонността си да превръщаш всеки в свой враг!

Но тя избухна отново.

— Никога с нищо не си ми помогнал! Вярвам, че всички деца познават по интуиция истинската същност на родителите си. Ти също си знаел що за човек е баща ти и се престори на жив труп, за да не те връхлети гневът му. Но аз съм наистина мъртва.

Аспераманка вървеше към тях.

— Ще те чакам в коридора след пет минути — припряно прошепна Инсил и се обърна с радостна усмивка към съпруга си.

Лутерин се отдалечи. Облегна се на стената, завладян от чувствата си.

— Прасътворителко… — изпъшка след малко.

Някой от стоящите наблизо промълви любезно:

— Сигурно тълпите са непоносими след толкова дълга самота.

Цялото му съзнание се разтърсваше и преоткриваше. Нито нещата около него, нито самият той бяха каквито си ги представяше доскоро. Дори храбростта му на бойното поле… не бе ли тя разпалена от дълго потискана ярост, а не от присъщото му безстрашие? Всички битки ли бяха само освобождаване от отчаянието, а не стремеж към насилие? Ясно му беше, че нищо не знае. Нищичко. Бе се вкопчил в невежеството си, за да избяга от истината.

Едва сега си спомни, че усети точния миг, когато брат му умря. Двамата бяха близки. Една вечер го раздруса свръхестествен шок и той вече знаеше, че брат му не е между живите. Но неговият баща обяви, че смъртта е настъпила на следващия ден. И това уж дребно противоречие отрови юношеската му душа. Вече разбираше, че едва когато се пречисти от отровата, ще може да се радва на живота. Но дотогава имаше още време.

Не можеше да овладее ръцете си.

От възбуда почти забрави за думите на Инсил. Забърза към коридора, който тя му бе посочила, но никак не му се искаше да чуе още потресаващи разкрития от нея.

Спряха го безвкусно облечени местни първенци, готови да обсъждат безкрайно с него и помежду си смисъла на тържествената церемония, да се тюхкат за много по-суровите природни условия от този момент нататък. Както бъбреха, поглъщаха неуморно малки соленки с месо, оформени като птички. Лутерин си мислеше, че нито знае за какво е тази церемония, нито го интересува.

Млъкнаха, когато Ебсток Есикананзи и Аспераманка тръгнаха по витата стълба, водеща към издигната над залата галерия.

Лутерин се възползва от възможността да се измъкне в коридора. Инсил се появи след минута, вървеше устремена напред от бързане. Придържаше тежката си рокля с една ръка, скъпоценностите блестяха като скреж по нея.

— Налага се да пестя думите — започна веднага. — Следят ме непрекъснато, освен когато се напият или се занимават с глупавите си церемонии. На кой му пука, ако светът потъне в мрак? Сега ме слушай — щом тази суета свърши, трябва да отидеш при продавача на риба в селото. Намира се в края на Улицата на светостта. Разбра ли ме? Не казвай никому. Бъди потаен най-после.

— Инсил, какво ще правя там?

Ето, пак започна да й задава въпроси.

— Моите скъпи татко и съпруг искат да се отърват от тебе. Доколкото разбирам, няма да те убият, иначе много хора ще настроят срещу себе си. Освен това са ти длъжници, защото премахна Олигарха съвсем навреме. Просто се скрий от тях след церемонията и отиди при търговеца.

Той се взря нетърпеливо в омагьосващите го очи.

— Каква е целта на тази тайна среща?

— Лутерин, аз съм само вестоносец. Помниш ли една жена на име Торес Лал?