Хеликония. Зима

VIIIНасилието над майката

Откъм брега духаше постоянен смразяващ ветрец. Разкъсаните облаци понякога откриваха Баталикс. Вълните искряха и подмятаха пяна, сътворена сякаш от най-чисти бисери. „Нов сезон“ се бе устремил на запад-югозапад, понесъл мелодията на вятъра в такелажа си.

В северната част на лораджкия бряг бяха разположени Есенните палати — редяха се един над друг в като че безбройни тераси. Мечтите на забравени тирани дремеха затворени зад каменните им зидове. Според легендите и Крал Денис бе живял зад тези прочути надлъж и нашир стени. След най-славните си дни Есенните палати приличаха на смутните и винаги нерешени докрай човешки отношения — нито бяха запълнени от многолюдна тълпа, нито пустееха напълно. Този градеж се оказа твърде величествен за своите творци и дошлите след тях поколения. И все пак имаше кой да обитава залите и потайните кътчета, цели епохи след незнайната есен, видяла издигането на кулите им над гранитните стъпала. Човешки племена се свираха като птичи ята под запустелите стрехи.

Много учени мъже, привлечени от загадките на миналото, също обитаваха Есенните палати. За тях това бе най-скъпоценната археологическа находка в света, а бавно рушащите се подземия — врата към по-ранните столетия от историята. И то какви подземия! Лабиринти с може би безкрайни дълбини се спускаха все по-надолу в скалите, сякаш за да извлекат топлината от самото сърце на Хеликония. Тук имаше писмена върху камък и глинени плочки, парчета от грънци, жалки останки от листа, трептели в изчезнали гори, черепи за измерване, зъби за нагласяне в челюсти, клещи и оръжия, разпадащи се в купчинки ръжда при първия допир… Историята на една планета, чакаща търпеливо да бъде изтълкувана, но мъчително убягваща от ноктите на разума, както е с всеки отминал човешки живот.

Палатите се мержелееха, размити от разстоянието — „Нов сезон“ ги остави далеч встрани от десния си борд.

Оределият екипаж и пътниците рядко зърваха други кораби. Чак близо до пристанището Идживибир срещнаха цели флотилии от „бъчви за херинга“, заети с непрестанната си морска жътва. Понякога мяркаха военен кораб на хоризонта и си спомняха за разпалената вражда между Ушкутошк и Брибар. Никой не ги доближи, дори не видяха един сигнал, предназначен за тях. Само делфините на тези ледени морета подскачаха игриво край кораба.

Щом подминаха Клуист, капитанът реши, че е време да слязат на брега. Познаваше тези места и реши да попълни хранителните припаси, преди да изминат последната част от пътя до шивенинкското пристанище Ривенджк. След онзи разминал се по щастлива случайност сблъсък с фагорите пътниците се усъмниха в мъдростта на подобно решение, но капитанът ги увери, че знае какво прави.

Тази част от Лорадж бе разположена в северните тропици и все още беше плодородна. Отвъд бреговата ивица се виждаше прекрасна страна на гори, езера, реки и мочурища, където почти не се срещаха хора. По на север бяха древните гори от елдавонови и каспиарнови дървета, простиращи се чак до краищата на полярната ледена шапка.

На брега се излежаваха тюлени шлемоносци и понякога ръмжаха към провиращите се между тях мъже и жени. Не оказваха никаква съпротива, когато ги пребиваха до смърт. За оръжие служеха веслата на лодката. Трябваше да улучат уязвимото място под челюстта. Щом удареха някой тюлен по гръкляна, животното умираше от задушаване. Агонията продължаваше доста време. Пътниците извръщаха глави, а тюлените се мятаха в гърчове. Другите животни често се опитваха да им помогнат и скимтяха жалостиво.

Главите на тези същества наистина бяха покрити с подобие на шлем — видоизменени рога, защото някога тюлените били сухоземни животни, прогонени към океана от ледения дъх на Голямата зима. Костената броня предпазваше ушите и очите, както и почти целия им череп.

Когато хората обръщаха гръб на умиращите животни, от вълните изскачаха риби с крачета и се втурваха нагоре по стръмния чакълест склон. Откъсваха цели мръвки от жилавата плът на тюлените.

— Ей! — кресна Шокерандит и стовари веслото си върху най-близката риба.

Другите се пръснаха и се изпокриха между камъните. Младежът вдигна зашеметената твар и я показа на Одим и Фашналгид.

Беше дълга почти метър. Шестте крачета приличаха повече на рибешки перки. Имаше изпъкваща долна челюст, зад която се разпростираха множество месести пипала. Главата се мяташе мудно наляво-надясно, зъбите тракаха, а мътните сиви очи зяпаха тъпо в пленилото я същество.

— Виждате ли тази гад? Това е риба шпигат — обясни Шокерандит. — Скоро ще излязат на брега с хиляди. Повечето ги изяждат птиците, но които оцелеят, заравят се в земята, за да се опазят. Щом настъпи зимата, стават по-дълги от която и да било змия.

— Викат им Червея на Утра — допълни капитанът. — Господине, по-добре я хвърлете. Такава гнусотия не става за храна и на моряците.

— Но в Лорадж ги ядат.

Макар и почтителен, тонът на капитана беше непреклонен.

— Господине, хората от Лорадж ядат тия червеи като лакомство, вярно е. Все пак те са отровни. Готвят ги с някакъв също отровен мъх и разправят, че двете вещества взаимно се неутрализират. На мен ми се наложи да хапна такава гозба, когато преди години заседнах на тоя бряг. Но и досега мразя дори самия вид на тия твари и изобщо не си помислям, че моите моряци ще трябва да си тъпчат търбусите с тях.

— Така да бъде.

Шокерандит метна все още извиващия се шпигат в морето.

Разни птици кръжаха над главите им и надаваха остри писъци. Моряците нарязаха шест тюлена колкото можаха по-бързо и отнесоха месото в лодката. Другото оставиха на местните хищници.

Торес Лал хлипаше безмълвно.

— Връщай се в лодката — нареди й Фашналгид. — За какво си се разтъжила толкова?

— Ама че ужасно място! — промълви жената. — От морето излизат уроди с крака, всяко живо същество се стреми да изяде някое друго.

— Такъв е светът, госпожо. Хайде, скачай в лодката.

Напънаха мишци и загребаха обратно към кораба, а птиците ги следваха, без да млъкват и за миг.

„Нов сезон“ пое с опънати платна към Шивенинк. Торес Лал се опита да поговори с Шокерандит, но той я отпъди, защото двамата с Фашналгид имали предостатъчно грижи. Тя се облегна на релинга и опря чело на дланите си, загледана в чезнещия бряг.

Одим застана до нея.

— Не бива да се отдавате на печал. Щом стигнем пристанището Ривенджк, ще бъдем в безопасност. Моят брат ще ни приюти, ще можем да отдъхнем и да се възстановим от всички тези сътресения.

Сълзите бликнаха в очите на Торес Лал.

— Вярвате ли в някой бог? — попита, обърнала мокрото си лице към него. — И вас ви сполетяха толкова тежки загуби!

Търговецът помълча, преди да отговори.

— Госпожо, целия си живот прекарах в Ушкутошк. Държах се както подобава на всеки ускут. Приспособявах се… а това означава, че се кланях на Неживеещия бог, който властва над целия Сиборнал. Напуснах онова място, а може би е по-добре да кажа — прогониха ме. Вече ми е ясно, че не съм ускут. Отгоре на това разбирам, че нямам абсолютно никаква вяра в какъвто ще да е бог. Олекна ми на душата. — Потупа се по гърдите, като че да покаже колко му е олекнало. — Споделям това с вас, защото и вие не сте ускутка.

Тя махна към напуснатия бряг.

— Омразно място… и онези страшни гадини… всичко, което ми се стовари… съпругът ми загина в битка… ужасите на този кораб… Всичко върви към разруха от година на година… Защо не съм се родила през пролетта? Съжалявам, Одим, аз изобщо не съм такава…

Той се поколеба и изрече нежно:

— Разбирам ви. И аз опознах страданието. Жена ми, по-малките ми деца, Бези… Но аз често изпадам в паук и общувам с духа на жена си, тя винаги ме утешава. Госпожо, не сте ли потърсила досега духа на своя съпруг?

Торес Лал сниши глас:

— Да, да, потъвам през скалата и се срещам с него. Но не такъв жадувам да го видя. Успокоява ме, внушава ми да потърся щастието си с Лутерин Шокерандит. Каква готовност да прости…

— Е, какво ще кажете? Доколкото виждам, Лутерин е много симпатичен младеж.

— Никога не бих могла да го приема. Мразя го! Той уби Бандал Ейт. Как да го изтърпя?

Тя се стресна от враждебността в собствените си думи. Одим вдигна своите отскоро широки рамене.

— Но щом така ви съветва духът на покойния ви съпруг…

— Аз държа на принципите си. Може би е по-лесно да простиш, когато си мъртъв. Всички духове говорят с гласове, сладникави като миризмата на гниеща плът. Не знам, сигурно ще се откажа от паук… Няма да се примиря с мъжа, който ме пороби, с колкото и съблазнителни условия да ме подкупва. Никога! Иначе ще намразя себе си.

Възрастният мъж докосна ръката й.

— Сега ненавиждате целия свят, а? И все пак би трябвало да погледнете с моите очи — нов живот се открива пред нас, изгнаниците. Вече съм на двадесет и пет години и пет десети, няма шега! А вие сте къде по-млада от мен. Според мълвата Олигархът казал, че светът е като килия за изтезания. Но е вярно само за онези, които вярват в това. Когато отидохме на брега да убием тюлените — само шест от хиляди в края на краищата! — обзе ме чувството какво чудо е тази промяна, приспособила ни към зимата. Натрупах още доста плът по себе си, но пък се отървах от Неживеещия бог… — Той въздъхна. — Трудно ми е да говоря за подобни неща, по ме бива в сметките. Както знаете, госпожо, аз съм обикновен търговец. Но нашето преобразяване е толкова удивително… Ние трябва, длъжни сме да живеем в съгласие с природата и нейната щедрост.

— Значи и аз съм длъжна да се подчиня на Лутерин, така ли? — попита Торес Лал, взряла се в очите му.

Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка.

— Госпожо, има място за вас и в сърцето на Харбин Фашналгид.

Двамата се разсмяха, а в това време Кениг, единственото оцеляло дете на Одим, дотича да прегърне баща си, който се наведе и го целуна по бузата.

— Вие сте чудесен човек, Одим. Говоря искрено — каза Торес Лал и го потупа по ръката.

— Същото бих могъл да кажа за вас, но постарайте се да не бъдете прекалено съвършена, за да не се разминете с щастието си, както често повтарят в Кудж-Джувек.

Тя склони глава и в очите й отново блеснаха сълзи.

Колкото повече приближаваха целта на пътуването си, толкова по-неблагоприятно за плаване ставаше времето. Шивенинк представляваше тясна ивица крайбрежна суша, а всичко останало — грамаден планински масив, известен като Шивенкската верига, дала името си и на страната. Тези възвишения разделяха териториите на Лорадж от Брибар.

Тукашните хора бяха, общо взето, миролюбиви и набожни, сякаш яростта в кръвта им бе предварително изцедена от тектоничните стихии, издигнали техните планини. В закътан край на своята естествена твърдина пазеха творение, олицетворяващо техния изключителен стремеж към светостта — Великото колело на Харнабхар. То се бе превърнало в символ не само за Сиборнал, но и за останалите населени земи по планетата.

Великански китове надигаха клюнести муцуни, за да огледат „Нов сезон“, когато корабът навлезе във водите на Шивенинк. Внезапни снежни вихрушки разлюляваха брига и заличиха всичко наоколо.

Екипажът изпадна в сериозно затруднение. Вятърът виеше във въжетата, мокър сняг засипваше палубата. Корабът се клатушкаше, сякаш обзет от неукротим гняв. Макар да настъпи часът, когато Фрейър изгряваше, спусна се мрак, в който моряците се боричкаха с такелажа. Новите им натежали тела ги правеха тромави. Катереха се по реите — премръзнали, мокри до кости, зашеметени. Успяха да приберат непослушните платна и се спуснаха на шибаната от бурята палуба.

Фашналгид и Шокерандит заедно с някои от по-жизнените оцелели роднини на Одим помагаха на екипажа да изпомпва водата. По четирима мъже от всяка страна можеха да натискат ръчките на помпите, разположени зад гротмачтата. Тук откритата палуба бе изложена на най-свирепия порой и връхлитащите вълни, затова всички подгизнаха мигновено. Псуваха и се напъваха, а помпите скърцаха и свиреха като гърдите на старец.

След едно денонощие вятърът отслабна, стрелката на барометъра се закрепи на едно място, а вълните вече не приличаха на стръмни хълмове. Снегът заваля по-кротко. Брегът изобщо не се виждаше, но хората на кораба долавяха присъствието му, като че някакво колосално същество се готвеше да отърси от себе си вечния каменен сън. Всички се взираха смълчано, но не различаваха нищо.

На другия ден времето се оправи — тиха пролука в сблъсъка на стихиите.

Снежната виелица отмина надалеч над зеленикавата вода. Баталикс огря през парцаливите облаци. Спящият гигант се откри бавно пред погледите на хората.

Корабът приличаше на играчка пред наредените един след друг синьо-зелени гигантски бастиони, чиито върхове се губеха в мътното небе. Бяха вдигнали отново всички платна и „Нов сезон“ се носеше упорито на запад. Неимоверно грамадните носове на сушата като че се надпреварваха да достигат все по-страшни височини. Издигащите се направо от морето великански подобия на колони просто подсказваха мисълта, че са оформени от ръка, движена от целеустремена воля. Над тях продължаваха почти отвесни скали. Тук-там се виждаха дървета, вкопчили се в цепнатини. Бели водоравни ивици сняг очертаваха извивките на всеки нос.

Между тях бяха вбити като клинове дълбоки заливи, сякаш килери, където планините пазеха запасите си от здрач и бури. Мълнии играеха в неясния мрак на заливите. Бели птици се рееха по теченията пред тесните им гърла. От тези забулени кухини до кораба достигаха странни звуци и екот, докосваха съзнанието на човеците, както солта изпръхваше по устните им.

Случаен слънчев лъч, проникнал навътре, осветяваше в далечните краища каскади от лед — чутовни смръзнали се водопади, спускащи се устремно от високите палати на гол камък, глетчери и пронизващ вятър.

Стигнаха до залив, по-голям от останалите. На входа, щръкнал над скала, където и най-бесните вълни не можеха да го залеят, се издигаше фарът. Макар и да показваше човешко присъствие, само подчертаваше колко е сурова тази пустош наоколо. Капитанът кимна доволно:

— Ваджабхарският залив. Бихме могли да се отбием в пристанището — ей го там, стърчи напред като зъб от скалата.

Но продължиха, без да спират, и туловището на планетата сякаш се въртеше заедно с тях край десния борд.

Нататък брегът имаше още по-величав вид. Трябваше да заобиколят края на Шивенкския полуостров, за да се доберат до Ривенджк. Вече нямаше гънки и заливи, скалният масив беше почти равномерно разположен. Основната му особеност, набиваща се в очи, бяха размерите. Дори свободните от вахта моряци се скупчваха на палубата, за да зяпат мълчаливо.

Тук високите склонове на Шивенк бяха покрити с растителност. По отвесните скали висяха увивни лози, наподобяващи малките водопади, които падаха отгоре, без никога да достигнат морето, защото ветровете ги пръскаха на ситни капчици. Понякога облаците се дръпваха встрани и откриваха заснежените каменни грамади, забити в небето. Тук беше южният край на планинската верига, свързана на север с безкрайните плата от лава, подпъхнали се под ледената шапка на полюса.

Само на няколко морски мили от кораба гръбнакът на полуострова достигаше десет хиляди метра над водата. Значително по-висока от всяка планина на Земята, Шивенкската верига съперничеше на Високия Нктрик в Кампанлат. Бе една от най-запомнящите се гледки на цялата планета, но обвита в бурите си, създала си собствен климат, великата планина беше достъпна за очите на малцина човеци, освен от палубите на подминаващите я кораби.

Под почти хоризонталните лъчи на Фрейър планинският масив се криеше в спираща дъха игра на светлини и сенки. За изострените сетива на пътниците всичко беше блестящо и ново. Чувстваха духа си извисен само от гледката на такова титанично проявление на природата. Но онова, което наблюдаваха, всъщност беше древно дори в мащабите на цяла Хеликония.

Надвисналите скали бяха на повече от четири милиарда години, издигнали се под ударите на метеорити върху още неоформената тогава кора на планетата. Заедно със западната част от Преградните планини в Кампанлат и високите била в далечния Хеспагорат бяха съхранени свидетелства от онази епоха — последици от един-единствен страшен удар. А океанът, смятан от моряците за почти безкраен, лежеше в прастария кратер.

Плаваха ден след ден, а също като насън, склоновете на полуострова си оставаха неизменни вдясно от тях, сякаш никога нямаше да свършат.

Веднъж заобиколиха малък остров, същинска пъпка върху водата, може би рухнала някога от близката земна маса. Колкото и унила да изглеждаше, тук също живееха хора. До кораба достигна миризма на пушек от запалени дърва. Мяркащите се сред дърветата колиби накараха пътниците да жадуват за няколко стъпки по твърда земя, но капитанът не искаше и да чуе.

— Тия от островите до един са пирати, повечето са изхвърлени на брега след корабокрушение. Само да припарим до тях, ще ни изколят и ще сложат ръка на „Нов сезон“. По-охотно бих се сприятелил с някой вампир.

Три дълги лодки, обшити с кожа, отплаваха от острова. Хората на кораба си предаваха един на друг далекогледа на Шокерандит, взираха се в мъжете, които превиваха гръб над грубите весла, сякаш бяха заложили живота си в гонитбата. На кърмата на първото кану стоеше гола жена с развяваща се гарванова коса. Носеше бебе, сучещо от гърдите й.

Снежинките се спускаха като завеса над морето, падаха по гърдите на жената и се топяха мигновено.

„Нов сезон“ имаше твърде много платна и лодките не биха могли дори да доближат скоростта му. Постепенно изоставаха зад кърмата. Но гребците упорстваха и когато се изгубиха от погледите на пътниците, още се напъваха като луди над веслата.

Веднъж или два пъти облаците и мъглата се разсеяха достатъчно, за да покажат шивенкските върхове. Който и да мернеше пролуката, веднага надаваше вик и всички се събираха тичешком на палубата, за да зяпнат неизмеримо високите отвесни скали, полепналите по тях джунгли и снегове.

Случи се да видят и падането на свлачище. Част от зъбера се откъсна, раздроби се и сякаш каменният порой нямаше да спре никога. Тежките късове се забиха в морето и надигнаха големи вълни. Остри ледени клинове се гмуркаха и пак изплаваха, паднали от невидим глетчер над облаците. Земята също затътна страховито.

Хиляди кафяви птици се разхвърчаха от гнездата си по брега, пищяха уплашено и пляскането на крилете им вдигна шум като далечна гръмотевица. Ятата се рееха над кораба поне половин час, капитанът се възползва от случая и застреля няколко, за да напълни казана с прясно месо.

Най-сетне бригът заобиколи полуострова и зави на север. Оставаха два дни до Ривенджк, когато ги връхлетя нова буря, но по-слаба от предишната. Корабът потъна в мъгла и снежни вихри. Цял ден светлината на двете слънца едва проникваше през мъглата и виелицата, по едно време заваля градушка — парчетата бяха големи колкото мъжки юмрук.

Щом бурята стихна, мъжете се дръпнаха от ръчките на помпите и се свлякоха да поспят. Брегът отново се показа.

Тук скалите не стърчаха отвесно, но бяха не по-малко страховити, понесли свои облаци и пороища. От стелещата се мъгла изникна великанска фигура на мъж.

Той сякаш се канеше да скочи върху палубата на „Нов сезон“.

Торес Лал изпищя уплашено.

— Това е Героят, госпожо — успокои я вторият помощник-капитан. — За щастие, наближава краят на пътуването.

Щом погледите им сравниха статуята с брега, стана ясно, че е гигантска. Капитанът донесе своя секстант на палубата и им доказа с точни измервания, че височината й надхвърля хиляда метра.

Ръцете на Героя бяха вдигнати над главата, коленете му бяха леко присвити. Позата му подсказваше, че или ей сега ще скочи, или ще полети. По-скоро второто, защото зад гърба му падаха криле или широка мантия.

Статуята беше стилизирана, със странни плавни линии, като че за да бъде по-приспособена за полет сред въздушните течения. Острите орлови черти й придаваха почти нечовешки вид.

Сякаш за да подчертае суровостта на гледката, разнесе се далечен камбанен звън и стигна над сивеещата вода до брига.

— Великолепен е, нали? — гордо изрече Лутерин Шокерандит.

Всички пътници гледаха стреснати каменния великан.

— Какво би трябвало да изобразява тази статуя? — попита Фашналгид, пъхнал ръце в джобовете на палтото си.

— Нищо не изобразява освен себе си. Това е Героят.

— Все е символ на нещо.

Раздразненият Шокерандит отсече:

— Стои си там и толкова! Човек. Гледаш го и му се възхищаваш.

Млъкнаха смутено и слушаха унилия звън на бронза.

— Шивенинк е земя на камбаните — промълви Шокерандит.

— А Героят има ли си камбана в корема? — обади се малкият Кениг.

— Кому би хрумнало да съгради подобно нещо точно тук? — попита Одим, за да заглади непочтителния въпрос на момчето.

— Приятели мои, тази могъща фигура е изваяна в твърде отдавнашни времена — започна Шокерандит. — Мнозина смятат, че оттогава са минали безброй Големи години. Според преданията е сътворена от представители на висша раса, които тук наричаме Строителите на Харнабхар, защото те са изсекли и Великото колело от скалата. Най-великите майстори, които този свят е виждал. Когато привършили работата си по Колелото, дошли на брега да създадат Героя. И оттогава той пази Ривенджк и пътя към Великото колело.

— Прамайко, къде попаднахме? — промърмори Фашналгид.

Слезе в каютата си да пуши листа от вероника и да почете малко.

Когато на катастрофално опустошената Земя започна нов ледников период, сигналите от Хеликония се получаваха вече три века. Но докато глетчерите си проправяха път на юг, малцина освен андроидите на Харон можеха да наблюдават историята на новооткритата планета.

Епохата на ледовете свърши поне едно добро дело — изтри от лицето на Земята гниещите пусти черупки на градовете. Унищожи завинаги гробниците, в които се бяха превърнали някогашните оживени средища. Язовци, плъхове и вълци щъкаха там, където преди бе имало скоростни магистрали. В южното полукълбо ледът също премина в настъпление. Самотни кондори летяха над безлюдните Анди. Поколение след поколение пингвини се преселваха към уютните мразовити брегове на Копакабана.

Спадането на температурата само с няколко градуса бе достатъчно, за да извади от равновесие тънките механизми на климата. Ядреният шок зашемети биосферата — рани тежко Гея, Майката на Земята. За пръв път от незнайни епохи тя се сблъска с необуздана сила, към която не успя да се приспособи.

Стотици милиони години наред на повърхността на планетата температурата се задържаше в тесните граници, най-благоприятни за живота. За това се грижеше взаимодействието на всички живи същества, съюзили се с породилия ги свят. Не им пречеха дори изблиците на енергия от Слънцето, предизвикващи резки промени в състоянието на атмосферата. Съдържанието на сол в океанската вода се закова на умерените 3,4 процента. Вдигнеше ли се до 6 процента, всякакъв живот щеше да изчезне от моретата, защото стените на клетките се разпадаха.

По подобен начин кислородът във въздуха достигна устойчивите 21 процента. Не се променяше и съдържанието на амоняк, нито плътността на озоновия слой.

И всички тези елементи на равновесието бяха грижа на Гея, земната майка, от която всички твари — от секвоите до водораслите, от китовете до вирусите — получаваха живота си. Само човечеството я забрави. Хората си сътвориха собствени богове и се оставиха да бъдат потиснати от тях, използваха ги като оръжия срещу себеподобните си и срещу себе си. Човечеството си служеше и с любовта, и с омразата, за да се пороби. И в безумието на своята откъснатост от останалия живот хората изобретиха ужасни оръжия за унищожение. В самоубийството си те едва не убиха и Гея.

Тя се възстановяваше бавно. Един от най-ярките симптоми на болестта й бе гибелта на дърветата. Някога разпрострели се от тропическите лесове до северните тундри, дърветата загинаха от радиацията и липсата на условия за фотосинтеза. С изчезването им изпадна критична брънка от веригата на равновесието. Безброй същества загубиха домовете си.

Студът властваше почти хиляда години. Земята се вцепени. Но моретата живееха.

Водите им бяха погълнали почти изцяло облаците въглероден двуокис, запълнили атмосферата след ужасното бедствие. Хванат в дълбоките водни течения, въглеродният двуокис не напусна океана векове наред. Но накрая отново се вля във въздуха и предизвика затопляне чрез парниковия ефект.

Както се бе случвало и преди, животът настъпи от морето към сушата. Множество съставни части на биосферата — насекоми, едноклетъчни, растения, дори човекът — оцеляха благодарение на изолирани убежища, чудатостите на ветровете или други местни условия. И когато бялото започна да отстъпва пред зеленината, те също се оживиха. Започна да се възстановява озоновият слой, опазващ клетките от смъртоносните ултравиолетови лъчи. С топенето на ледовете гласовете на отделните видове отново се сляха в съзвучие.

Към 5900 година подобряването на климата беше очевидно. Антилопи подскачаха сред ниски трънки. Мъже и жени се загръщаха в кожи и мудно се преместваха на север след отстъпващите глетчери.

Нощем тези уплашени групички се скупчваха плътно и зяпаха нагоре към звездите, чието разположение в небето почти не се бе променило от времето на пещерните прахора. Но човешката раса вече не беше същата.

Цели народи изчезнаха. Най-предприемчивите, развили могъщи технологии, устремили се първо към другите планети, после и към звездите, сътворили хитроумни оръжия и изтънчени митове — те сами се изтребиха. Единствени наследници им бяха стерилните андроиди, продължаващи работата си по външните планети на Слънчевата система.

Сега на сцената излязоха раси, които в предишните игри винаги се оказваха сред губещите. По острови или в дивите степи, по планински върхове или край бреговете на буйни реки, в джунгли и блата — някога те бяха бедните и онеправданите. Сега имаха цялата Земя.

Тези хора умееха да извличат радостта от живота. Поколение след поколение, докато ледовете се свиваха към полюсите, новите земни жители не се впуснаха в стари вражди. Светът се пробуди отново. Гея им прости. Хората преоткриха как да живеят с природата, от която бяха неразделна част. И преоткриха Хеликония.

През шестте века след 6000 година Гея оздравяваше. Ледовете бързо отстъпваха към полярните си крепости.

Бяха оцелели и някои гнезда на стария живот. Под оголената от глетчерите земя се криеха убежища на влюбената в технологиите култура — обикновено останки от сложни военни комплекси. В тези усойни бункери живееха потомците на някогашните властници. Бяха се погрижили да съхранят себе си, докато подчинените им гинат навън. Още с излизането си на слънце тези ходещи вкаменелости умираха също като риба от дълбините, изхвърлена на брега.

Но в смрадливите им дупки бе открита надеждата — връзката с друга планета, съхраняваща живот. Хората изпратиха съобщения до Харон и заповядаха на цяла група андроиди да се върнат на Земята. Неуморни и умели, изкуствените същества се заеха да строят огромни зали, където новото население на Земята можеше да наблюдава всичко ставащо на далечната Хеликония.

Тяхната душевност почти изцяло се развиваше под влияние на продължаващата пред очите им история. Някои оцелели общности от другите планети също бяха запазили връзката си с Хеликония.

Залите се издигаха сред свежата зеленина като спирални раковини, забити в пясъка с върха нагоре. Всяка побираше десет хиляди зрители. По сандали, облечени в груби кожи, по-късно и в дрехи от плат, хората идваха да гледат и да се удивляват. Виждаха планета, която почти не се различаваше от тяхната и също бавно се освобождаваше от острите нокти на дълга зима. Наблюдаваха своята история.

Случваше се някоя от залите да пустее с години. И новите жители на Земята преживяваха свои затруднения, бореха се със сътресенията покрай оздравяването на Гея. Бяха наследили не само планетата, но и нейните случайности.

Когато можеха, следващите поколения се завръщаха. Те нямаха свои богове, но фигурите на гигантските екрани им изглеждаха като божества, преживяващи загадъчни драми чрез алчността и религията. Това очароваше и озадачаваше зрителите от Земята.

Към 6344 година различните форми на живот вече се радваха на умерено изобилие. Хората дадоха тържествен обет, че ще притежават всичко съвместно, и обявиха не само живота, но и свободата за свещена. Дълбоко ги разтърсиха деянията на един хеликониец от забутано селце в централния континент на планетата — местен вожд на име Аоз Рун. Видяха как един добър човек бе погубен от упоритостта, с която налагаше своята воля. За новите поколения не съществуваше понятието „себичност“ — имаха само общия си път, безкрайното приключение на живота, укта на слетите си души.

Взираха се в грамадната фигура на Аоз Рун, виждаха пръските вода да се стичат по брадата му, когато пиеше от дланите си. Гледаха капки, паднали преди хиляда години. Но проникновеното им разбиране на историята сливаше миналото с настоящето. И години по-късно картината на пиещия вода Аоз Рун бе известна надлъж и нашир.

За сегашните хора от Земята, чувстващи единството си с всички форми на живот, бе естествено да се запитат дали могат с нещо да помогнат на Аоз Рун и другите хеликонийци. Изобщо не им хрумна да пратят междузвездни кораби като предшествениците си. Вместо това решиха да съсредоточат емпатичните си дарби и да изпратят послания през раковините на големите зали.

Така за пръв път от Земята бяха изпратени сигнали към Хеликония в отговор на информацията, която отдавна се носеше през пространството в обратната посока.

Основните особености на човешката раса вече се дължаха на малко по-различната наследственост. Наследилите Земята имаха силна вродена способност да споделят чувства, неприсъща за света отпреди ледниковия период. Разбира се, дарбата да прозреш в личността на другия, да съпреживееш неговото душевно състояние никога не е била рядка сред хората. Но елитът я презираше… или се възползваше от нея. Емпатията не се съвместяваше мирно с експлоатацията, нито пък с властта.

Сега беше широко разпространена. Превърна се в доминантна наследствена черта, важна за оцеляването. Беше напълно човешка особеност.

Но у хеликонийците имаше нещо нечовешко. Земните жители размишляваха усилено над това. Тамошните хора познаваха духовете на своите мъртъвци и общуваха често с тях.

Новата земна раса не обръщаше прекалено внимание на смъртта. Разбираха, че така се връщат, разтварят се във великата си Майка, а елементите на телата им след време се сливаха в нови живи същества. Погребваха мъртвите в плитки дупки с цветя в устите — символ на силата, която се възраждаше чрез изтлялата плът. Но на Хеликония беше друго. Следяха като омагьосани изпадането на хеликонийците в транса на паук, за да говорят с духовете, с тези последни искрици жизнена енергия.

Забелязаха, че и двурогите поддържат подобна връзка със своите мъртъвци. Фагорите постепенно изпадаха в състояние на покой и се задържаха в него цели столетия. Затова нямаха никакви погребални обичаи.

Това страховито продължение на живота според земните жители беше възмездяване за климатичните крайности, които животът изтърпяваше през Голямата година. Имаше ясна разлика, обаче, между вроговяващите се праотци на фагорите и човешките духове.

Двурогите в покой подкрепяха потомците си, споделяха общата мъдрост, утешаваха ги в несгодите. Шепнещите духове бяха неумолимо злобни. Нито веднъж не изрекоха друго, освен упреци и жалби за напразно пропиляния си живот.

„Но какво поражда тази разлика?“ — питаха се новите умове.

Потърсиха отговора в собственото си минало.

„Колкото и да са ужасни наглед фагорите, те не са се отчуждили от своята Прасътворителка, тази Гея на Хеликония. И затова духовете не ги измъчват. А хората са се откъснали от нея. Кланят се на множество безполезни божества, с които само поболяват душите си. Затова и духовете им никога не почиват в мир.

Колко по-щастливи ще бъдат, ако поне от духовете получат утеха сред всичките си беди!“

Идеята полека се превръщаше в решителност. Онези, имащи щастливата участ да вкусват от живота, да се издигнат над равнището на молекулите към великата светлина на съзнанието, се почувстваха задължени да излъчат радостта си от битието към Хеликония.

С други думи, живите от Земята трябваше да предадат емпатията си подобно на сигнал към другата планета. Но не към живите на Хеликония, които се бяха откъснали от своята Прасътворителка, увлечени в делата си, затънали в похот и ненавист. Те не биха могли да приемат и разберат такъв сигнал. Но духовете, вечно жадни за общуване, току-виж, се вслушаха! В лишеното си от каквито и да било събития съществуване, бавно потъващи през обсидиановата скала към Прасътворителката, духовете вероятно щяха да доловят излъченото към тях послание на чувствата.

Цяло поколение не спря да обсъжда дръзката мечта.

„Струва ли си усилието?“ — питаха някои.

„Това преживяване ще ни обедини още повече, дори да се провалим“ — отговаряха им.

„Смеем ли да се надяваме, че ще достигнем до хора от друга цивилизация, още повече пък до мъртъвците им?“

„Чрез нас Гея ще се обърне към Прасътворителката. Те са сестри, а не непознати. Може би тази изумителна идея не ни принадлежи, а ни е дадена от нея. Трябва да се опитаме.“

„Толкова сме отдалечени в пространството и времето…“

„За чувствата е важна единствено силата на преживяването. Те се присмиват на пространството и времето. Не скърбим ли и сега за изгнанието на Ифигения в онази древна легенда? Нека се опитаме.“

„Наистина ли е необходимо?“

„Непременно. Има смисъл. Духът на Гея иска това от нас.“

И те се опитаха.

Вложиха много време и упоритост в усилието. Пристъпили с грубите си сандали в залите, поколение след поколение откъсваха мисълта си от всекидневните грижи и излъчваха съчувствието си към мъртъвците на Хеликония. Дори когато не можеха да забравят живите като Шей Тал или Лейнтал Ей, или когото другиго предпочитаха, пак съпреживяваха с отдавна живели хора.

С годините топлотата на тяхната емпатия подейства. Шепнещите и наставляващите духове вече не скърбяха. Когато душите на потомците се спускаха да общуват с покойниците, получаваха не упреци, а утеха. Щедрата обич надделя.