Хеликония. Зима

IIБезмълвно присъствие

Самочувствието на победител се смесваше с много други емоции в съзнанието на Лутерин Шокерандит. В него звучеше гордост като множество пронизителни фанфари, когато си казваше за кой ли път, че сега е мъж, герой и че е доказал смелостта си извън всякакво съмнение… освен пред себе си. И малко се вълнуваше от факта, че е хванал красива и безпомощна жена, с която може да прави каквото си поиска. Но вечното безпокойство в мислите му не изчезваше напълно, толкова привично, че вече бе станало същинска част от неговото „аз“. Неизменно го изправяше пред въпроса за дълга пред своите родители, за правилата и ограниченията в родовия дом, за загубата на брат му (все още болезнено необяснима). И му напомняше, че е пропуснал цяла година от живота си, парализиран в леглото. Накратко, ликуването от победата не успяваше да се пребори със съмненията. Такава беше личната вселена на тринадесетгодишния Лутерин. Таеше в себе си неувереност — ту смекчавана, ту разпалвана от аромата и гласа на Торес Лал. Нямаше кому да се довери, оставаше му само да потиска измъчващите го мисли и да се държи, сякаш всичко е наред.

Затова още със зазоряването с радост се зае с новите си задачи. Бе открил, че опасността го упоява.

— Последна атака — разпореди архиепископ-командирът Аспераманка. — Това е нашият ден.

По лицето му премина гняв и сякаш се прехвърли върху хилядите навъсени мъже, стиснали пресъхналите си устни, докато се готвеха за още едно сражение.

Звучаха заповеди, фагорите също се строиха за бой. Напоиха йелките. Войниците плюеха и се мятаха на седлата. Равнината се освети от лъчите на изгряващия Баталикс и човешките страдания започнаха отново. По-голямото светило се издигаше постепенно — избледняващият Фрейър вече не можеше да се изкачи много над хоризонта.

— Напред!

След тази заповед кавалерията тръгна ходом, прикрила пехотата. Свистяха куршуми. Войници се олюляваха и падаха.

Сиборналската атака продължи не повече от час. Бойният дух на пановалците се изчерпваше бързо. Една по една войсковите части на южняците започнаха да се оттеглят. Отрядът от Шивенинк се впусна в преследване, но бе върнат. Аспераманка нямаше никакво желание да стане свидетел на поредната славна проява на младия лейтенант. Сиборналската армия се отдръпна към северния бряг на реката. Отнесоха ранените в Истуриача, където полевите лазарети се бяха разположили в няколко хамбара. Внимателно положиха пострадалите мъже върху сеното, то веднага се обагри от кръвта им.

След като двете вражески армии напуснаха бойното поле, пролича какво им е струвала тази битка. Сякаш изтребени от гигантско корабокрушение, по равнината бяха пръснати бледи тела, стигнали до последния бряг в живота си. Тук-там още догаряха преобърнати каруци, тънки струи дим се стелеха над мръсотията и калта.

По полето пълзяха фигури между мъртъвците. Сред тях беше и един артилерийски офицер от Пановал, станал неузнаваем за броени дни. Подуши като куче един труп и издърпа ръкава на куртката му, за да впие зъби в ръката. Преглъщаше мръвките цели, с разкривено лице и начесто надигаше глава, за да се озърта.

Продължи да яде и да се взира диво дори когато го доближи един стрелец. Новодошлият вдигна пушката си и стреля от упор. Артилерийският офицер се просна неподвижен с разперени върху пръстта ръце. Стрелецът отмина бавно нататък заедно с останалите, на които беше възложена същата задача. Те застрелваха канибалите — окаяници, които бяха се заразили от Дебелата смърт и в гърчовете на безумния си глад бяха принудени да пируват с плътта на мъртвите. И сред победителите, и сред победените имаше жертви на болестта.

След безредното отстъпление на основните пановалски сили в равнината остана и една група зидари — майстори по издигането на паметници.

Нямаше победа, която да увековечат, но въпреки всичко им заповядаха да си свършат работата. При завръщането си в Пановал командирите на разгромената армия щяха задължително да се хвалят, че са надмогнали врага. И тук, в покрайнините на подвластната на южняците територия, лъжата трябваше да бъде вградена в камък.

Наоколо нямаше каменоломни, но зидарите откриха полуразрушен паметник. Събориха го и пренесоха на ръце блоковете по-близо до моста.

Тези занаятчии се гордееха с вещината си. С умение и грижа издигнаха наново паметника в почти същия вид. Старшият майстор издълба в основата името на местността и датата, после с по-едри букви изписа името на главния маршал.

Всички се отдръпнаха и доволно огледаха творението си, качиха се в каруцата и потеглиха. Никой дори не подозираше, че са унищожили паметник, отбелязал подобна битка, която се бе разиграла на същото място в незапомнени времена.

Суровите сиборналци наблюдаваха злорадо оттеглянето на победения враг. Самите те бяха понесли тежки загуби и им беше ясно, че нищо повече няма да спечелят, ако настъпят на юг, както предвиждаха предварителните планове. Всички други селища бяха изтрити от лицето на земята според разказите на бегълците, намерили убежище в Истуриача.

Оцелелите в битката се радваха, че са оставили зад гърба си това изпитание. Все пак някои смятаха, че всичко е свършило твърде жалко и безславно, след толкова месеци на подготовка и обучение. За какво се биха? За територии, които и без това бяха принудени да напуснат? За едната чест?

За да потисне тези съмнения, Аспераманка обяви, че вечерта ще има пиршество — ще отпразнуват победата на Сиборнал над отколешния противник. Някои от наскоро докараните в Истуриача аранги трябваше да бъдат заклани, за да осигурят достатъчно храна заедно с припасите, отнети от пановалците. Не биваше да докосват армейските дажби, предназначени за завръщането у дома.

Подготовката за пиршеството започна още докато наблизо погребваха мъртвите в набързо осветено парче земя. Гробовете бяха изкопани в широка плитка падина, а уханието на гозбите се разнасяше над труповете.

Жителите на Истуриача се занимаваха с всичко това, а армията с удоволствие се отдаде на отдих и безделие. Обучените на военно дело фагори се проснаха до хората. Беше ден за жадуван сън, за превързване на рани, за поправки на униформи, ботуши и хамути. Скоро щяха да потеглят по обратния път. Не можеха да останат в Истуриача. Храната не би стигнала за една бездейна армия.

Към края на деня димът от огньовете и миризмата на печено месо надделяха над гъстата воня на бойното поле. Бяха отправени благодарствени псалми към Неживеещия бог. Звучащата в мъжките гласове искреност насълзи очите на някои от местните жени, чийто живот бе спасен от същите хора, отдали се на молитва. Ако пановалците бяха победили, жените биха могли да очакват само насилия и унизителен плен.

Доскоро затворени за по-безопасно в църквата на Страшния покой, сега децата лудуваха на воля. Техните весели викове разведриха малко вечерта. Хлапетата се провираха между войниците и се кискаха на опитите им да се напият със слабоватата бира на Истуриача.

Пиршеството започна според поличбите, когато здрачът обсеби света. Печените на шиш аранги бяха нападнати и не след дълго от животните останаха само оглозганите кости — още една достойна победа на армията.

Тогава трима старейшини от съвета на селището пристъпиха тържествено към архиепископ-командира и му се поклониха. Нямаше ръкостискания, защото сиборналците от висшите слоеве не одобряваха телесния допир с по-нископоставените.

Старейшините изразиха благодарността си към Аспераманка за спасяването на Истуриача и най-важният от тях започна официално:

— Достопочтени господине, както разбирате, сега ние се оказахме последното от южните селища на Сиборнал. Доскоро имаше и други навътре в Кампанлат, но бяха унищожени от жителите на Дивашкия континент. Преди вашата армия да ни (трябва да ни) напусне, умоляваме ви от името на всички в Истуриача да оставите при нас силен гарнизон, за да не (може) да ни сполети съдбата на нашите съседи.

Косите им бяха сиви и оредели. Носовете им блестяха в светлината на маслените фитили. Говореха на възвишено наречие, претоварено от неопределими времена като минало продължително, бъдещо принудително, неизбежно-подчинително. Архиепископ-командирът им отговаряше в същия стил, като отбягваше да среща погледите им.

— Почитаеми господа, съмнявам се дали бихте могли (ще можете) да изхранвате хората, които искате от мен. Ето, в лятото на малката година сме, времето е меко и приятно, но доколкото разбирам, реколтата ви е оскъдна, а и добитъкът ви изглежда недохранен.

Между веждите на Аспераманка отново натежа облакът на гнева. Старейшините се спогледаха и заговориха едновременно.

— Мощта на Пановал отново ще се стовари върху нас!

— Ние се молихме (молим се, ще се молим) за по-добри времена!

— Без гарнизон, който да ни пази, ние (непременно) ще загинем!

Може би именно примиренческото наклонение в тази фраза накара Аспераманка да се озъби зло. Правоъгълното му лице сякаш се стесни още повече. Стисна устни и заби поглед в плота на масата. Кимаше, като че сключваше някакво лукаво споразумение със самия себе си.

Бе накарал младия Шокерандит да заеме почетното място до него, така че част от славата на лейтенанта да се отрази и върху главнокомандващия. Сега се обърна към Лутерин с въпрос:

— Какво бихте отговорил (решил да отговорите) на молбата на тези старейшини — на това наречие или с най-прости думи?

Шокерандит долови опасността, прикрита във въпроса.

— Господарю, тъй като молбата изричат не само тези три усти, но и всички жители на Истуриача, за мен е непосилно да отговоря. Само вашият опит би помогнал в намирането на верния отговор.

Архиепископ-командирът отметна глава назад и се загледа в носещите греди на тавана, после се почеса по брадичката.

— Да, би могло да се каже, че е редно аз да отговоря от името на Олигархията. Но, от друга страна, ще си позволя да отбележа, че Бог вече е произнесъл решението си. Неживеещият ми разкри, че е невъзможно да се поддържа и отбранява това селище, нито дори другите, разположени на север оттук.

— Господарю…

Една от триъгълните вежди на ръбестото лице се вдигна срещу старейшините.

— Реколтата намалява година след година въпреки всичките ви молитви. Това е всеизвестно. Някога в южните ни селища са отглеждали грозде. Сега неуморният ви труд не стига дори за достатъчно ечемик и плесенясали картофи. Истуриача вече не е гордост, а тежко бреме за нас. Най-добре ще е да изоставим селището. Всеки трябва да напусне, когато и армията потегли след два дни. Няма друг начин да се спасите от глада или от потисничеството на Пановал.

Наложи се двама от старейшините да подкрепят третия, който едва не припадна. Настана смут сред всички, дочули разговора. Една жена се втурна към архиепископ-командира и обгърна с ръце изцапаните му ботуши. Захленчи, че и тя, и сестрите й се родили в Истуриача, немислимо било да изоставят дома си.

Аспераманка се изправи и потропа по масата, за да въдвори тишина.

— Нека да е ясно на всички ви — моят сан ми дава правото… не, задължава ме да говоря от името и на църквата, и на държавата. Не бива да се залъгваме. Ние сме практични и делови хора, затова съм уверен, че ще приемете със смирение думите ми. Нашият Господ, съществувал преди всяко живо същество и средоточие на всеки живот, е постлал камениста пътека пред нашето поколение. Така да бъде. Трябва да вървим по нея с радост, защото такава е волята му. Храбрата армия, чиято победа чествате тази вечер, тези смели представители на всичките ни прославени народи трябва да се върнат на север почти незабавно. Ако не се движим, ще изпитваме недостиг от фураж за животните. А останем ли в Истуриача, ще навлечем глад и на вас. Вие сте стопани и разбирате какво означава това. Такива са божиите и природните закони. Първоначалното ни намерение беше да напреднем в Пановал и да го завладеем. Такъв дълг ни бе възложен от Олигарха. Вместо това принуден съм да дам заповед за връщане. Ще тръгнем след два дни, нито повече, нито по-малко.

Един старейшина се осмели да попита:

— Ваша светлост, защо изведнъж променихте плановете си? Нали победихте врага?

Правоъгълното лице успя да изобрази водоравна усмивка. Мазните лица наоколо лъщяха в светлината на пламъците, хората очакваха с трепет думите му, а той проточи мълчанието с усета на опитен проповедник.

— Да, ние победихме благодарение на Неживеещия, но бъдещето не е на наша страна. Самата история е против нас. Южните селища, където се надявахме да намерим подкрепа и припаси, вече са унищожени от свирепия враг. А климатът се влошава по-бързо от предвижданията ни. Виждате колко ниско над хоризонта виси Фрейър напоследък. Според мен онова свърталище на езичници Пановал е разположено твърде далеч оттук, за да го победим, но достатъчно близо, за да срещнем там гибелта си. Продължим ли похода си, никой от нас няма да се завърне жив. А Дебелата смърт се разпространява от юг. И сега имаме предостатъчно болни. Дори най-храбрият воин се бои от Дебелата смърт. Никой не влиза в битка с такъв спътник до себе си. Затова ще се преклоним пред природата и ще се върнем у дома да поднесем известието за победата на Олигархията. Както вече казах, потегляме след петдесет часа. Призовавам жителите на Истуриача да се възползват добре от оставащото им време. Изтече ли, които семейства са решили да се върнат в Сиборнал с нас — добре дошли са, армията ще ги охранява по пътя. Които пък решат да останат и да умрат в Истуриача — тяхна воля. Сиборнал няма (не може) да се върне тук. Каквото и да решите, имате петдесет часа за това и Бог да ви благослови.

Повечето от двете хиляди мъже, жени и деца бяха родени тук. Познаваха само суровия живот на селския стопанин под безкрайното небе. Страхуваха се да изоставят домовете си, пътуването през степите към Сиборнал ги изпълваше с ужас, а и имаха опасения как ще бъдат посрещнати там.

Въпреки това, когато старейшините обявиха новината пред събралите се в църквата заселници, повечето решиха да тръгнат. Откакто се помнеха, времето ставаше по-неблагоприятно с всяка малка година. И все по-трудно поддържаха връзка с родните земи на север, а заплахата от юг нарастваше.

Във военния лагер се чуваха сълзливите им оплаквания. За местните хора необходимостта да вземат подобно решение означаваше края на света. Бяха принудени да се откажат от всичко, за което се бяха трудили упорито.

Още с изгрева на Баталикс изпратиха робите в нивите, за да приберат каквото могат от реколтата, а домакинствата стягаха вещите си за път. Имаше и сбивания между избралите изселването и малката групичка, решила да остане независимо от опасностите. Оставащите крещяха, че трябвало да не им отнемат поне онова, което ще родят нивите.

Пратените да ожънат ечемика роби се деляха на три групи. Имаше фагори с отрязани рога, които заемаха средното положение между прислуга и товарни добичета. Имаше и хора. Сред робите се срещаха и нечовеци — повечето мадиси и рядко по някой дриат. Но всички бяха смятани за нищожества. Робите принадлежаха към прослойката на мъртвите за обществото същества.

Притежаването им беше белег за по-високо положение. Мнозинството сиборналци, които нямаха роби, завиждаха на привилегированите и си мечтаеха да имат поне един фагор. В по-добрите времена робите в сиборналските градове често безделничеха, почти като домашните любимци, а в селищата като Истуриача работеха наравно с господарите си. Но с влошаването на климата и отношението на собствениците им се променяше. Робите вече вършеха най-черната работа, с редки изключения.

Когато се върнаха от нивите, заповядаха им да подготвят каруците за път, да ги товарят и още какво ли не.

Определените от архиепископ-командира два дни изтекоха, прозвучаха рогове и всички бяха свикани на сбор извън стените на Истуриача.

Интендантите на сиборналската армия се бяха разпоредили полевите кухни да сготвят ядене и да изпекат пресен хляб преди началото на похода към родината. Отсега нататък дажбите щяха да бъдат ограничени. След съвещание в щаба бе обявено, че тръгващите на север заселници са длъжни да застрелят робите си или да ги освободят, за да намалят броя гърла за изхранване. Тази участ бе спестена на фагорите, които можеха да носят товари, а и сами се грижеха за прехраната си по пътя.

— Милост! — пищяха и господари, и роби.

Фагорите стояха безучастно.

— Избийте по-добре тия твари! — обадиха се някои ядосани мъже.

Други, припомнили си древната история, добавиха:

— Някога те са властвали над нас…

Заселниците вече се подчиняваха на военновременните закони. Нямаше полза да роптаят. Без робите си домакинствата не можеха да пренесат повечето си вещи и все пак бяха заставени да се отърват от тях. Изведнъж им станаха безполезни.

Над хиляда роби бяха избити в старото сухо русло на реката, до селището. Наредиха на фагорите да ги заровят надве-натри, докато наоколо се трупаха ята от крилати мършояди, кацаха по оградите и чакаха безмълвно.

След воплите и писъците настана ужасна тишина.

Аспераманка наблюдаваше отстрани изпълнението на заповедта. Една от жените мина край него с плач и подтикнат от състрадание, той сложи ръка на рамото й.

— Бъди благословена, дъще. Не обременявай душата си с печал.

Тя го погледна без гняв в подпухналите си очи.

— Обичах своя роб Юли. Нима не е човешко да се тъжи?

Въпреки безпрекословната заповед мнозина пощадиха робите си, особено онези, с които имаха сексуални връзки. Скриха ги сред семействата и се подготвяха за похода заедно с останалите. Лутерин Шокерандит спаси своята пленничка Торес Лал, като й даде мъжки панталон и кожена шапка, за да се предреши. Без да промълви нито дума, тя напъха дългата си кестенява коса под шапката и хвана поводите на йелка, възседнат от лейтенанта.

Походните колони започнаха да се строяват. В суматохата около товаренето на каруците и настаняването на ранените шестима пастири на аранги прескочиха тихомълком оградите и поеха през полето, съпроводени от кучетата си. Предпочитаха волния живот.

Аспераманка стоеше отделно от другите до черния си йелк, обзет от мрачните си мисли. Нареди на един ординарец да му доведе лейтенант Шокерандит.

Лутерин се появи след малко, безпокойството му придаваше вид на недорасъл юноша.

— Лейтенанте, разполагате ли с двама доверени мъже и издръжливи ездитни животни? При това да са способни да пътуват много бързо? Желая вестта за нашата победа да стигне до Олигарха възможно най-скоро, преди да е научил от някой друг.

— Да, мога да намеря такива мъже. Ние от Харнабхар сме добри ездачи.

Аспераманка се намръщи, сякаш това го изпълни с недоволство. Показа на младежа кожената чанта, която стискаше под мишница.

— Трябва да отнесат това послание в граничния град Кориантура. Там ще го предадат на мой служител, който лично ще го отнесе на Олигарха. Техните задължения свършват в Кориантура, ясно ли е? Докладвайте ми, когато всичко е готово.

— Веднага, господине.

Пръстите, скрити в синя кожена ръкавица, хванаха чантата и я подадоха на Шокерандит. Бе запечатана с личния печат на архиепископ-командира и надписана за Върховния олигарх на Сиборнал, Торкерканзлаг II, в Ашкитош, престолнина на Ушкутошк.

Лейтенантът избра двама младежи, на които имаше доверие. Познаваха се добре и бяха като братя. Вестоносците се отделиха от другарите си, избраха два йелка с остригана козина и ги натовариха само с малко храна и вода. След час вече препускаха през степите, за да отнесат посланието за страховития повелител.

Но Олигархът на Сиборнал, управляващ целия огромен студен континент, имаше шпиони навсякъде. Един негов доверен агент от обкръжението на Аспераманка вече пътуваше с вестите за сражението. Владетелят се интересуваше най-вече от настъпващата на север зараза.

Дойде моментът на сбогуването. Походът започна в относително безредие. Всяка част потегли с каруците си, животните, фагорите и оръжията. Шумът сякаш изпълваше равнината. Тълпяха се на пътя, по който бяха дошли само преди няколко дни. Мнозина от напускащите заселници за пръв път излизаха извън територията на Истуриача. Потеглиха объркано, стиснали в ръце невръстни деца или ценни неща, за които не се намери място в препълнените каруци. Сбогуваха се просълзени с онези, които взеха решението да останат. Малцината упорити, превърнали се в изгнаници, стояха сковано и изпъчено до стените на селището, вдигнали ръце в прощален поздрав. В държанието им личеше съзнанието, че са избрали достойната участ да се опълчат срещу съдбата. Съзнаваха и че природните стихии бавно, но неотклонно накланят везните не в тяхна полза. Вече можеха да разчитат само на милостта на Неживеещия бог и на собствената си изобретателност.

Лутерин Шокерандит предвождаше отряда от Шивенинк и усещаше ясно колко се е променило положението му, откакто мина по този път в обратната посока. Сега беше герой. А пленничката Торес Лал, скрита под панталона и шапката, беше принудена да язди зад гърба му на същия йелк, вкопчила се в колана на лейтенанта. Смъртта на нейния съпруг още изгаряше душата й и тя не продумваше.

В мъката си тя не успя дори да се уплаши от йелка, който макар и кротък, изглеждаше свиреп. Очите му, покрити от мъхнати клепачи, винаги гледаха недоверчиво. Увисналата тежка долна устна сякаш подсказваше, че тези животни презират човеците, на чиято история бяха отдавнашни свидетели.

Шествието постепенно се отдалечи от селището. Една след друга пред погледите им се откриваха неразличими по нищо долини. Вятърът свистеше в разрошената трева.

Пътуваха в мълчание. Но един от старейшините, който бе предпочел да напусне Истуриача, се оказа свадлив старец, явно се наслаждаваше на звука на собствения си глас. Избърза напред и тръгна успоредно на Шокерандит и останалите лейтенанти от отряда, за да запълни времето с приказки. Лутерин не гореше от желание да говори с него. Умът му беше зает с мисли за предстоящите дни и дългото завръщане към бащиния дом.

— Сигурно самият Олигарх е заповядал да бъде изселена Истуриача — подхвърли старейшината. Не дочака отговор и опита пак: — Разправят, че бил голям деспот и управлявал с твърда ръка цял Сиборнал.

— Е, зимата е по-страшна и от него — засмя се един от лейтенантите.

След километър-два старецът подхвана съзаклятнически:

— Като гледам, вие младите май не се имате много с Аспераманка… Чудя се, ако бяхте на негово място, дали щяхте да оставите гарнизон, за да брани селището.

— Но не бях на негово място — отсече Шокерандит.

Старецът кимаше и се хилеше с почти беззъбата си уста.

— Е, така си е, ама ви видях лицето, когато той отсъди какво да правим. Та си помислих, пък и на другите казах: „Ето един младеж, който знае що е милосърдие… направо светец.“

— Махни се, старче. Пази си силите за пътя.

— Представете си само — да съсипе такова хубаво селище! Че в по-добрите времена ние сме пращали храна чак в Ушкутошк. А той развали всичко с един замах… Човек би си помислил, че Олигархът ще ни е благодарен поне мъничко. Нали всички сме сиборналци? Няма спор, нали? — Шокерандит не се възползва от възможността да възрази и старецът си изтри устата с ръкава, преди да продължи. — Млади господине, мислите ли, че постъпих разумно, като тръгнах? Та аз изоставих дома си в края на краищата. Може пък Олигархът да прати друга армия след година-две и току-виж, командирите й са по-благоразположени към своите съотечественици… Е, каквото и да кажа, това е лош ден за нас.

Дръпна поводите и понечи да се отдалечи, но Шокерандит се пресегна неочаквано и го сграбчи за яката, като едва не го смъкна от седлото.

— Сигурно нищичко не знаеш за света, щом изобщо не си проумял положението! Няма значение какво мисля аз за архиепископ-командира. Той избра единствения правилен изход. Напрегни си малко ума, вместо само да се жалваш! Не виждаш ли какво гъмжило сме? Докато падне здрач, ще сме се пръснали от хоризонт до хоризонт. Толкова гърла има за хранене… а времето става по-студено! Помисли, старче!

Махна с ръка към движещите се колони и тълпи, към всички облечени в сиво, черно или кафяво войници, загърбили бледото слънце в южното небе и помъкнали раници, в които имаше тридневна суха дажба и неизразходвани амуниции. Отделните отряди и групи се пръскаха все повече, за да направят място на скърцащите каруци. Глухият тропот на похода отекваше в ниските хълмове.

До ездачите вървяха пешаци, често хванали се за седлата им. Някои каруци возеха снаряжение, други — ранени. Тежко натоварени фагори се мъкнеха до господарите си, превили гръб и забили поглед в земята. А взводовете от въоръжени двуроги вървяха малко встрани със странната си скована походка.

При разполагането на бивак за през нощта настана голяма бъркотия, с която не можаха да се справят никакви заповеди и сигнали. Всяка част се настаняваше където свари. Някои разпъваха палатки, други си спестиха това усилие. Доста отряди изгубиха време, докато намерят по-удобно място. Трябваше да напоят и нахранят животните. Разпратиха водоноските да търсят ручеи из хълмовете. През цялата нощ се чуваше мърморене и пръхтене.

Облаците се разнесоха. Стана още по-студено.

Войниците от Шивенинк се събраха в плътна група на едно място. Бяха млади и повечето се скупчиха около Лутерин Шокерандит, готови цяла нощ да пият в негова чест. Манерките им бяха пълни с ядал — рубинено питие, дестилирано от водорасли. Вдигнаха много тостове за победата, за храбростта на Лутерин и за вълнуващите преживелици в тези поля, толкова различаващи се от родните им планини. Също и за простата радост, че са още живи, и за всяко друго нещо, което им хрумна. Скоро запяха въпреки ядосаните викове на уморените мъже наоколо.

Но погълнатият ядал не вдъхновяваше Лутерин Шокерандит за песни. Седеше малко встрани от земляците си, погълнат от мисли за прекрасната си пленничка. Макар да бе загубила съпруг в битката, той предполагаше, че е по-млада дори от него, колкото и самоуверено да се държеше. Жените от Дивашкия континент встъпваха в брак твърде рано.

Жадуваше да я притежава. Но нали родителите му го бяха обвързали с годеж в Харнабхар! Все пак имаше ли значение какво ще прави тук, в дивата пустош на Чалс? Неговите приятели биха го взели на подбив, ако научеха какви угризения го измъчваха в момента.

В паметта му изплува денят преди сиборналската армия да потегли на юг от граничния град Кориантура. На войниците от неговия отряд бе разрешено да прекарат вечерта и нощта, както предпочитат. Приятелят му Умат се опита да го склони да дойде с него, но Лутерин се дърпаше като последния глупак.

Докато останалите се напиваха до безсъзнание и се въргаляха с проститутки, той обикаляше сам по настланите с каменни плочи улици. Влезе в магазинчето на един двойновиждащ, разположено на площада до стар театър.

Ученият мъж му показа какви ли не любопитни неща. Имаше някакво подобие на гривна, уж изработено в друг свят. В една стъкленица бе нагъната тения, дълга над два метра. Двойновиждащият я примамил да излезе от червата на една достойна дама (като за целта използвал малка сребърна флейта, с която бе готов да се раздели на разумна цена).

— Имам ли в душата си достатъчно смелост, за да вляза в битка? — попита го Лутерин.

Застаряващият учен веднага се зае да мери черепа му с всякакви инструменти и накрая отсъди:

— Млади господине, вие сте или светец, или голям грешник.

— Но аз не ви питах за това! Интересува ме дали съм храбрец или страхливец.

— Това е един и същ въпрос. Иска се храброст, за да бъдете светец.

— Но не и за да бъда грешник, така ли?

Младежът се сети, че не посмя да се присъедини към забавленията на своите другари. А двойновиждащият закима с рошавата си глава.

— Не, грехът също изисква смелост, както и всяка друга постъпка. Даже ей тая тения е имала нужда от смелост. Вие бихте ли прекарал живота си, затворен в нечии черва? Дори в корема на някоя прелестна дама? Ако ви предскажа, че ви очаква подобна съдба, ще се зарадвате ли?

Увъртанията изчерпаха търпението на Лутерин и той попита грубо:

— Ще отговорите ли на въпроса ми или не?

— Вие сам ще си отговорите съвсем скоро. Ще кажа само, че ще се проявите като славен храбрец…

— Но?

Старецът се усмихна притеснено.

— Млади момко, природата ви е такава, че ще откриете у себе си и грешника, и светеца. Ще бъдете герой, но ми се струва, че откривам у вас и склонност към злодейство.

Лутерин си припомняше разговора (и тенията) през целия поход до Истуриача. Вече бе показал геройството си, но щеше ли да се осмели да стане и злодей?

Умат Есикананзи забеляза, че той пие, но не пее, и го придърпа насила за крака по-близо до огъня.

— Ей, старо приятелче, стига си се мусил! Още сме живи, показахме колко сме неустрашими — особено ти, а и скоро ще си бъдем у дома. — Умат имаше същото широко закръглено лице като баща си. Сега то грееше в усмивка. — Тоя свят е едно ужасно празно място, та затова си дерем гърлата — да го запълним с малко шум. Но като те гледам, друго ти се върти в главата.

— Умат, имаш най-мелодичния глас в цялата вселена, ако не броим чакалите, но аз предпочитам да поспя.

Приятелят му размаха пръст.

— Аха, така си и мислех! Оная твоя красавица! Покажи й и от мен как се правят тия работи. Обещавам да не те издам на Инсил.

Лутерин го ритна по глезена.

— Не мога да си представя защо Инсил е имала гадния късмет да й се падне брат като тебе.

Умат изля още малко ядал в гърлото си и изрече весело:

— А, Инсил също е жена. Хрумна ми, че може и да ми благодари, ако те хвана за шията и те накарам най-после да се поупражняваш малко.

Всички около огъня се натръшкаха от кикот.

Шокерандит се изправи неуверено и им пожела лека нощ. Положи немалко усилия, за да тръгне към своето място до една каруца. Въпреки ярките звезди над главата му струваше му се, че е много тъмно. В тези географски ширини нямаше северно сияние, каквото често грееше в небето над Харнабхар.

Стиснал в ръка манерката си, Лутерин се блъсна тромаво в своя йелк, чиито поводи бяха вързани за забито в пръстта колче. Свлече се на колене и припълзя до мястото, където беше жената.

Торес Лал лежеше свита на кълбо, обвила с ръце коленете си. Погледна го, но не каза нищо. Лицето й изглеждаше много бледо в мрака. Очите й отразяваха едва забележимо блясъка на звездите.

Той се вкопчи в ръката й и поднесе манерката към устните й.

— Пийни си ядал.

Тя поклати глава — леко, но непреклонно. Лутерин я цапардоса с опакото на дланта по слепоочието и опря манерката в лицето й.

— Казах ти да пиеш, кучко! Ще ти стане по-весело.

Същото движение на главата. Само че този път той изви ръката й, докато жената писна. После тя преглътна малко от изгарящото гърлото питие.

— Хайде, няма да ти навреди. Пийни още!

Тя се задави и изплю течността, опръска го по бузата. Шокерандит я целуна насила по устните.

— Имайте милост, моля ви! Не сте някакъв варварин.

Говореше сибския език достатъчно добре, но с отчетлив акцент, който не беше неприятен за слуха му.

— Жено, ти си моя пленничка. Не искам никакви превземки! Каквато ще да си била преди, сега си моя собственост. Дори архиепископът щеше да постъпи с тебе по същия начин, ако беше на мое място…

Лутерин надигна манерката, въздъхна пресекливо и се отпусна тежко до нея.

Тя чакаше напрегнато, после долови обзелото го униние и заговори. Когато не викаше или пищеше, гърленият й глас се лееше плавно като малко ручейче.

— Онзи старейшина, който ви заприказва следобеда… И той виждаше, че е попаднал в робство, не по-различно от моето положение. Защо му казахте, че вашият архиепископ е взел единствено правилното решение?

Шокерандит мълчеше. Бореше се със замайването от алкохола, с въпроса, с желанието да зашлеви тази жена, която толкова неприкрито се опитваше да отклони вниманието му от себе си. В тишината съзнанието му беше обзето от нещо много по-мрачно от желанието да насили пленничката — мисълта за съдбата, която никакви усилия не можеха да променят. Отпи още две-три глътки и се обърна с лице към нея, сякаш за да стовари с по-голяма сила думите си в ушите й.

— За какво решение говориш? Само Неживеещият или Олигархът решават, а не един уж набожен плужек, който спокойно праща войските си на смърт, ако така му е по-изгодно. — Лутерин посочи своите приятели, насядали около огъня. — Виждаш ли ги онези смешници? И те като мен са от Шивенинк, на доста път оттук. Само за да стигнем до границите на Ушкутошк, трябва да изминем към триста километра. С целия този товар и принудени да търсим храна, петнайсетина километра на ден са голям успех. Според тебе как си пълним стомасите по време на похода?

Разтърси я така, че зъбите й затракаха. Торес Лал опря ръце в гърдите му и промълви със свито от ужас гърло:

— Нали имате припаси в каруците, а и животните ви могат да пасат по пътя?

Лейтенантът се разсмя.

— А, значи било толкова просто? И с какво да се храним по-точно? Колко хора тъпчем тази земя? Ето ти го отговора — към десетина хиляди човеци и нечовеци, седем хиляди йелки и други добичета. За всеки човек са нужни килограм хляб дневно и половин килограм друга храна, че и дажба ядал. Като събереш всичко накуп, стават тринайсет и половина тона — всеки божи ден! Хората можеш да държиш полугладни, стомасите ни издържат и празни. Но ако не напълниш търбусите на животните, те се поболяват. А за един йелк ни трябват девет-десет килограма фураж на ден. При седем хиляди глави стават над шестдесет и два тона! Или ги мъкнеш в каруците, или ги събираш по пътя, ама ние можем да превозим само девет тона… — Той помълча, като че опитваше да превърне всичките си представи в числа. — И как попълваме недостига? Ето как — в движение. Бихме могли да реквизираме нужното от селата по пътя, само че в Чалс няма никакви села. Живеем с това, което можем да намерим из околните земи. Стига ни само проблемът за хляба… За да изпечеш килограм войнишки хляб, нужен е поне половин килограм брашно. Значи всеки ден трябва да имаш шест и половина тона. Но това е нищо в сравнение с апетита на животните. За да нахраниш петдесет йелки и хокснита, трябва да намериш четири декара хубава зелена тревица…

Торес Лал захлипа. Лутерин се надигна и опрян на лакът, плъзна поглед по лагера. Тук-там във въздуха се издигаха искрите от огньове, понякога закривани за миг от движещи се фигури. Някои от мъжете пееха, други бяха изпаднали в транс, за да общуват с духовете на мъртвите.

— Да речем, че стигнем до Кориантура за двадесет дни, значи животните ни ще опасат почти дванадесет хиляди декара трева. Сигурно и мъртвият ти съпруг е бил принуден да прави такива сметки, нали? Една армия в поход прекарва повече време в търсене на храна, отколкото в движение. Сами си мелим зърното, а тук трудно се намира нещо, освен бурени и шоатапракси. Пращаме много хора да секат дървета, за да има какво да горят фурните. Да, караме си и фурни. Всеки ден храним и поим йелките… Вече стана ли ти ясно защо Истуриача беше обречена? Самата история е срещу заселниците.

— Това не ме засяга! — сопна се тя. — Аз да не съм животно, та ми приказваш само за вашите добичета? Не ме интересува дали всички ще измрете от глад. Преди беше пиян от кръв, сега си пиян от ядал.

Шокерандит сниши глас.

— Те си мислеха, че от мен няма никаква полза в битките, затова в Кориантура ми възложиха да се грижа за снабдяването с фураж. Какво оскърбление за сина на Пазителя! Наложи се да науча всички тези числа, жено, а накрая прозрях скрития в тях смисъл. Вече знам какво означават. Година след година благоприятният за посевите сезон намалява, макар и само с по ден-два. А това лято беше истинска съсипия за стопаните. Хората от фермите в северната част на провлака гладуват. Сама ще се убедиш. Всичко това е известно и на Аспераманка. Каквото и да е мнението ми за него, той поне не е глупак. Когато потеглихме на юг, армията наброяваше повече от единадесет хиляди бойци. Изпращането на друга вече става невъзможно.

— Значи нашият нещастен континент се е отървал най-после от омразните ви нападения.

Той прихна.

— И мирът си има цена! Армията в поход е по-лоша от нашествие на скакалци… а както знаеш, скакалците измират, когато изядат всичко по пътя си. Онова селище е обречено, повече никой няма да му се притече на помощ. Светът става все по-суров, а ние си пилеем силите напразно…

Лутерин се притисна в нейното сякаш вкаменено тяло. Преди сънят и пиенето да го оборят, надигна се за последен път и я попита на колко години е. Пленничката отказа да отговори. Той я удари по лицето. Жената захленчи и призна, че е на тринадесет години и една десета. Беше по-млада от него само с две десети от годината.

— Твърде млада си за опечалена вдовица — доволно каза Шокерандит. — Не се надявай, че и утре вечер ще ти се размине. Вече не съм лейтенантчето, отговарящо за намирането на фураж. Утре не чакай никакви празни приказки!

Торес Лал не му отвърна нищо. Будуваше и се взираше окаяно в звездите. С наближаващия изгрев на Баталикс облаците се сгъстиха. До ушите й достигаха стоновете на умиращите. На сутринта установиха, че още дванадесет души са покосени от заразната болест.

Но живите се надигнаха както обикновено, подмятаха си шеги със своите приятели и се нареждаха на опашка за дажбите си пред каруците с хляба. По килограм дневно за всеки, припомни си младата жена с горчивина.

Никой от войниците не би си признал, че се наслаждава на дългото завръщане към родните земи. И все пак почти всички намираха нещо весело в привичното разполагане на лагера за нощувка и в подготовката на походните колони сутрин, в задоволството от изминатия път, в дружеските отношения и във възможността всеки ден да са на различни места. Дори в простото удоволствие да оставят зад себе си въглените и пепелта на снощния огън и в разпалването на нов, когато пламъците постепенно поглъщат подпалките и се разгарят.

Тези занимания бяха стари като самото човечество. Всъщност, някои бяха и по-стари. Защото и разумът на човеците се бе разпалил като пламъците по време на изпълненото с трудности преселение на изток от Хеспагорат, когато те се отказаха от покровителството на двурогата раса и положението си на домашни животни на фагорите.

Макар мразовит вятър да духаше откъм полярните райони отвъд Сиборнал, завръщащите се у дома войници с радост вдишваха свежия въздух и стъпваха по твърдата земя.

На офицерите не им беше толкова леко. За обикновения пехотинец бе достатъчно да оцелее в битката и да върви към своята страна, каквото и да го очаква там. Но за склонните да мислят по-задълбочено животът беше несравнимо по-сложен. Занимаваше ги въпросът за все по-суровото управление на сиборналските властници. Не бяха и особено уверени в постигнатия успех.

Макар офицерите — като се започнеше със самия Аспераманка — да говореха непрекъснато за победата, несигурността в очакващото света бъдеще, неизбежното и постепенно превръщане на нещата в техните противоположности ги караше да виждат победата си по-скоро като поражение — нямаха с какво да се похвалят, освен с пресните белези, със списъка на загиналите и с това, че водеха още хора, които трябваше да бъдат нахранени.

И за да ги хвърли в още по-мрачните дълбини на унинието, Дебелата смърт присъстваше неизменно сред тях, не изоставаше дори от най-бързите отряди.

През пролетта на Голямата година се появяваше костната треска, прочистваше безжалостно населението и превръщаше оцелелите в мършави, покрити с кожа скелети. През есента идваше ред на Дебелата смърт, която също изтребваше мнозина, но преобразяваше човеците в по-набита, тантуреста форма. Всички разбираха и приемаха с примирение това. Но и единствената дума „зараза“ беше достатъчна да пробуди страха. В такива времена никой не се доверяваше дори на човека до себе си.

На четвъртия ден авангардът се натъкна на единия от двамата вестоносци, които Шокерандит изпрати напред. Трупът лежеше с лицето надолу в долчинка, оглозган може би от диви зверове.

Войниците оставиха широк кръг от празно пространство около тялото, но сякаш не можеха да откъснат погледи от него. Повикаха Аспераманка и той също задълго се вторачи в ужасната гледка. После се обърна към лейтенанта.

— Това безмълвно присъствие не изостава. Няма съмнение, че фагорите пренасят сполетялата ни напаст. Така Неживеещият ни наказва за снизхождението ни към тях. Единственият начин да заслужим опрощение е да избием всички двуроги, които вървят с нас.

— Нима не се наситихме на смърт, ваша светлост? Не е ли достатъчно да ги прогоним в дивата пустош?

— За да се размножават и да набират сили? И после да се опълчат срещу нас? Млади ми храбрецо, оставете ме аз да се занимавам с онова, което е само моя отговорност. — Издълженото лице на командира се намръщи свирепо. — Повече от всякога е необходимо да изпратим бърза вест на Олигарха. Трябва да бъдем посрещнати и да получим помощ възможно най-скоро. Възлагам лично на вас да изберете доверен спътник и да отнесете моето послание в Кориантура, за да бъде предадено по-нататък и да стигне до Олигарха. Ще изпълните ли поръчението ми?

Лутерин заби поглед в земята, както често правеше, ако му се наложеше да застане лице в лице с баща си. Беше свикнал да изпълнява заповеди.

— Мога да тръгна след не повече от час, господине.

Вечно тлеещият гняв под веждите на Аспераманка като че лумна с нова сила, докато архиепископ-командирът се взираше изпитателно в своя подчинен.

— Лейтенант Лутерин Шокерандит, по пътя бихте могъл да помислите дали не ви спасявам живота, като ви възлагам това поръчение. Но пък възможно е да препускате без отдих само за да откриете, че безмълвното присъствие вече ни е изпреварило и се е настанило в Кориантура.

Очерта с показалец знака на Колелото пред челото си и обърна гръб на младежа.