Хеликония. Зима

VОще няколко наредби

Система от изкуствени диги покриваше мочурищата между Кориантура и Чалс като мрежа от вени. Тук-там насипите се пресичаха. Понякога на кръстовищата се издигаха грубо стъкмени порти, за да попречат на добитъка да броди. Върху дигите бяха утъпкани пътеки от нозете на хора и животни. Склоновете бяха покрити от изобилна ярка трева, сливаща се надолу с тръстиките, почти скрили чернеещата вода. Вечно подгизналата пръст жвакаше под ботушите на редките пътници. Тежкоподвижните домашни животни крачеха по нея бавно и предпазливо.

Лутерин Шокерандит и пленничката бяха единствените човешки същества, които се виждаха на километри околовръст. Случваше се да подплашат големи птичи ята, които се издигаха с писък и се понасяха ниско над водата, после изведнъж гъстият им облак дружно се спускаше върху земята.

Лейтенантът приближаваше морето, а разстоянието между него и следващата го жена се увеличаваше. Водата на малките поточета вече беше солена. Бълбукането им беше приятно допълнение към глухо отекващите стъпки на йелка.

Шокерандит спря и почака Торес Лал да го настигне. Мислеше да й се развика, но нещо го възпря.

Беше сигурен, че този чудат капитан Фашналгид го е излъгал за участта, подготвена за Аспераманка при завръщането му към Кориантура. Повярваше ли на Фашналгид, значеше да допусне съмнение в почтеността на цялата система, според чиито правила живееше. И все пак долови в думите на непознатия някаква искреност, която го накара да бъде по-предпазлив. Беше длъжен да занесе посланието от Аспераманка в Кориантура, в тамошния щаб на армията. Освен това трябваше да избегне възможни засади. Стори му се най-благоразумно да постъпи така, сякаш е повярвал на Фашналгид, и да се махне от Чалс с лодката.

Светлината във въздуха над блатата се менеше лъжовно. Фигурата на капитана се загуби някъде напред. Шокерандит се придвижваше по-бавно, отколкото му се искаше. Макар че неговият йелк следваше пътеката върху дигата, всяка негова стъпка беше мудна сред околната кал.

— Не изоставай! — викна той на Торес Лал.

Собственият му глас проехтя в главата му. Смуши с пета йелка да върви по-бързо.

Кафеникавият дъжд допреди малко заплашваше да се превърне в обичайния ускутски порой. Но струите се преместиха на юг и над блатата просветна. На някои тези земи биха се сторили безполезна пустош. Въпреки това дори и тук продължаваха процеси, жизненоважни за онези видове, които се бореха за надмощие на Хеликония — хората и фагорите.

В приливните води, запълващи протоците между дигите, процъфтяваха и се размножаваха морски водорасли. Те събираха йода от водата в тесните си ръждивокафяви ивици, след това насищаха въздуха с него под формата на йодни съединения, а въздушните течения го разнасяха навсякъде по света.

Двурогите и човеците не можеха да оцелеят без този йод. Щитовидните им жлези го извличаха, за да регулират обмяната на веществата чрез съдържащи йод хормони.

През този сезон на Голямата година, след критичния период на Седемте затъмнения, някои от тези хормони правеха хората по-податливи към попълзновенията на хеликонийския вирус.

Сякаш уловени в лабиринт, мислите му се въртяха отново и отново в обичайния кръг. Пак си припомняше толкова възхваляваните си подвизи при Истуриача, но вече без гордост. Неговите другари му се възхищаваха за храбростта. Всеки изстрелян от него куршум, всеки удар на сабята му, разсякъл вражеско тяло, вече имаха привкуса на легенда. Но сега той се ужасяваше от стореното, а също и от въодушевлението си в онези мигове.

Както и от постъпките си с жената. По пътя насам я обладаваше. Тя не се съпротивляваше и го остави да прави с нея каквото пожелае. Той още се наслаждаваше на усещането и на властта си. Но обзет от угризения, сега се сещаше за бъдещата си съпруга Инсил Есикананзи, чакаща го в Харнабхар. Какво ли би си помислила за него, ако го види да пъхти върху тази жена от Дивашкия континент?

Тези въпроси се завръщаха, все по-изкривени и мимолетни, докато главата го заболя. Внезапно си спомни, че в детството си веднъж нахлу ненадейно при майка си. Без да се замисли, малкият Лутерин влезе на бегом в покоите й. Там беше неясно очертаната й в полумрака фигура, която толкова задълго се затваряше между тези стени (особено след смъртта на Фейвин). Нейната прислужница я обличаше, а тя седеше срещу мъглявото сребърно огледало, в което шишенцата с благовония и мазила се отразяваха като куполите и кулите на далечен град.

Тогава майка му се обърна към него, без упрек, без вълнение… дори без едничка дума, доколкото той си спомняше. Бе избрала официалната си рокля за някакъв особено тържествен прием. По тази дреха, подарена от учените, служещи на Колелото, бе избродирана карта на Хеликония. Страните и островите бяха изобразени със сребърни нишки, моретата — със сини. Все още разпусната, косата на майка му падаше като тъмен водопад от северния полюс до високите върхове на Нктрик. Докато приведената прислужница се мъчеше с множеството копченца на гърба, момчето забеляза, че град Олдорандо в Дивашкия континент се падаше точно върху слабините на майка му. Оттогава се срамуваше от този спомен.

Гъстите туфи блатна трева под краката на йелка му приличаха на груби косми. Озадачен, Лутерин забеляза, че тревата сякаш се приближава към очите му. Забеляза малките влечуги, промушващи се между стръковете, гледаше как дребни маргаритки се слягат под копитата на животното. Полека се свличаше от седлото.

В последния миг успя да се хване за поводите и стъпи на земята. Усещаше краката си чужди.

— Какво ти става? — попита Торес Лал.

Шокерандит изви мъчително шия и вдигна глава към нея. Шапката й хвърляше сянка над очите. Обзет от подозрения, той посегна да извади револвера си, но се сети, че го е пъхнал в кобура на седлото. Залитна напред и зарови лице в мократа козина по хълбока на йелка. Падна на земята и се хлъзна по наклона на дигата.

Вцепени се. Вече нямаше никаква връзка между волята му и способността да се движи. Но чуваше как Торес Лал скочи от своя йелк и зашляпа по мократа пръст към него.

Усещаше прихваналата го ръка, чуваше разтревожения глас, който го призоваваше да се опомни. Тя му помагаше да се изправи. Боляха го всички кости. Насили се да извика, но от гърлото му не се изтръгна никакъв звук. Мъчителните усещания по тялото вече проникваха под черепа му. Тялото му се сгърчи. Небето се люлееше, сякаш беше закачено на панти.

— Болен си — отбеляза Торес Лал.

Не пожела да назове болестта с истинското й име.

Пусна го да легне на влажната трева. Изправи се и огледа пустите мочурища, обърна се към голите хълмове, откъдето дойдоха насам. На юг още се полюшваше непрогледната завеса на дъжда. Мънички рачета се шмугваха из струйките вода около краката й.

Помисли, че би могла да избяга. Мъжът, който я плени, лежеше безсилно в тревата. Тя можеше спокойно да вземе оръжието му и да го застреля. Но завръщането в Кампанлат беше твърде опасно заради идващата на север армия. Кориантура се намираше само на няколко километра в северозападна посока. Възвишенията, отбелязващи границата между континентите, се издигаха смътно на хоризонта. Но това беше вражеска територия.

Торес Лал крачеше напред-назад и не знаеше какво решение да вземе. Върна се при проснатото тяло на Лутерин Шокерандит.

— Хайде да видим какво може да се направи — каза на глас тя.

С големи усилия успя да го качи на седлото, покатери се и седна зад него, после срита йелка, за да се размърда. Животното, което тя яздеше досега, тръгна колебливо след тях — като че предпочиташе да си има компания, вместо да остане само през нощта в блатата.

Подтиквана от неясни опасения, тя смушкваше йелка да върви по-бързо. С падането на здрача зърна някъде напред фигурата на Фашналгид на фона на далечното море. Жената издърпа револвера на Шокерандит от седлото и стреля веднъж във въздуха. Множество птици излетяха и размахаха криле, за да избягат надалеч.

След още половин час нощта се спусна над земята, макар че тук-там локвите отразяваха мъждукането по югозападната част от хоризонта, където се криеше Фрейър. Фашналгид вече не се виждаше.

Тя пришпорваше йелка и крепеше тялото на Шокерандит върху седлото.

Водата се надигаше от двете страни на високата пътека. Шумеше по-силно и Торес Лал предположи, че е настъпило времето на прилива. Никога преди не бе виждала морето и то малко я плашеше. В измамната светлина стигна до късо кейче, без да се усети. Там имаше вързана лодка.

Плитката вода бълбукаше по калта. Тревата и тръстиките шумяха като призраци. Вълнички се плискаха по бордовете на лодката. Нямаше и следа от хора.

Торес Лал слезе от йелка и свали Шокерандит на брега. Пристъпи предпазливо по скърцащите дъски на кейчето.

— А, хванах ли те! Не мърдай!

Тя писна тихичко, когато мъжкият крясък отекна под краката й. Човекът изскочи изпод дъските и насочи оръжие към главата й.

Надуши спиртните пари в дъха му, забеляза пищните мустаци и с облекчение позна капитан Фашналгид. Той също изръмжа, щом я огледа, без да изразява нито удоволствие, нито неприязън. Звукът по-скоро беше признание, че животът е пълен с досадни случки и човек трябва да реагира някак на всяка.

— Защо тръгнахте след мен? Да не водите и Гардетерак насам?

— Шокерандит е болен. Ще ми помогнете ли?

Той се обърна и подвикна към лодката:

— Бези, излез, няма страшно.

Бези Безамитикал, цялата увита в кожи заради студа, отметна брезентовото покривало и дойде при тях. Бе изслушала почти с безразличие капитана, изпаднал в поредния пристъп на празно красноречие. Обясни й замисъла си да спасят Аспераманка от жестокостта на Олигарха (както той предпочете да се изрази). Щял да пресрещне архиепископ-командира и да го доведе на брега, където Бези трябвало да ги чака с лодката, осигурена им от Идап Мън Одим. Не бивало в никакъв случай да се провалят. Ставало дума за живота и честта му.

Когато младата жена му обясни плана на Фашналгид, Одим се зарадва. Щом капитанът се замесеше в тази незаконна история, щеше да зависи от милостта на търговеца. Затова се постара да му намери малка лодка с опитен кормчия и нареди на Бези да прекоси с лодката залива, за да чака капитана и изтъкнатия му спътник.

А докато приготовленията напредваха, издаваните от Олигарха наредби и ограничения притискаха все повече населението. Ден след ден, улица след улица Кориантура попадаше под контрола на военните. Одим виждаше всичко, но не казваше нищо. Тревожеше се за стадото роднини и кроеше свои планове.

Бези помогна на Торес Лал да настани вдървеното тяло на Шокерандит в лодката.

— Нима трябва да вземем с нас тези двамата? — обърна се тя към Фашналгид и махна недоволно към болния. — Сигурно са заразни.

— Не можем да ги зарежем тук — заяви капитанът.

— Да не искаш да приберем и йелките? — заяде се жената.

Той пропусна думите й покрай ушите си и каза на моряка, че вече могат да се махнат. Животните останаха на брега. Едното се осмели да пристъпи в калта, но загуби опора под краката си и побърза да се върне. Йелките гледаха след малката лодка, която скоро се смали и изчезна в посока към Кориантура.

Беше студено. След като вдигна платното, кормчията седна до руля, а останалите се покриха с брезента, за да се скрият от вятъра. Торес Лал не беше настроена приказливо, но Бези й досаждаше с въпросите си.

— Откъде си? По говора ти познавам, че не си тукашна. Този ли е мъжът ти?

Торес Лал си призна неохотно, че е робиня на Шокерандит.

— Е, има си начини да се отървеш от робията — отбеляза Бези съчувствено. — Но не са много. Жал ми е за тебе. Умре ли господарят ти, за тебе може да стане и по-лошо.

— Току-виж, намеря в Кориантура кораб, който да ме върне в Кампанлат… искам да кажа, след като лейтенант Шокерандит оздравее. Ще ми помогнеш ли?

Фашналгид се намеси:

— Слушай, ще си имаме предостатъчно главоболия в Кориантура и без да помагаме на една робиня да избяга. Ти си хубава жена, все ще намериш нещо по-добро в живота.

Торес Лал предпочете да не обърне внимание на намека и попита:

— Какви неприятности очаквате?

— А… това зависи от Бог, от Олигарха и от един майор на име Гардетерак.

Капитанът надигна манерката си. Подвоуми се, но предложи и на жените да си пийнат.

Изпод брезента Шокерандит произнесе бавно и отчетливо:

— Не искам отново да преживея всичко това…

Торес Лал докосна с длан горящото му чело, а Фашналгид каза:

— Добри ми лейтенанте, скоро ще откриете, че животът всъщност е поредица от повторения…

Сиборнал нямаше и половината от населението на съседния Кампанлат. Но връзките между отдалечените помежду си столици на отделните народи се поддържаха значително по-добре, отколкото в Дивашкия континент. Ако не се броят изостанали райони като Кудж-Джувек, пътищата бяха в чудесно състояние. И тъй като повечето големи градове бяха до брега, морето изпълняваше ролята на главна магистрала. Не беше трудно да се управлява този континент, стига в град Ашкитош да имаше достатъчно силна власт.

Столицата беше изградена във формата на полукръг, в чийто център, на брега, се издигаше гигантска църква. Светлините на кулата й се виждаха от много километри. В края на полукръга, на около километър и половина от църквата, беше Исенският хълм. Върху гранитната му основа бе построен замъкът, дал приют на човека с най-силната воля не само в Ашкитош, а и в цял Сиборнал.

Тази Воля се грижеше да не секва наситеното движение по сухоземните и морските пътища, оживено от военни приготовления и техния предшественик — прокламацията. Листовете се появяваха и в градовете, и в най-затънтените паланки, за да обявят поредната забрана. Често смисълът на ограниченията се криеше под привидната грижа за населението — или за „Ограничаване разпространението на Дебелата смърт“, или за „Предотвратяване недостига на храна“, или за „Задържане под стража на опасните размирници“. Само че замислеше ли се човек, всичко се свеждаше до отнемане на свободата на индивида.

Служителите на Олигархията почти единодушно приемаха, че потокът от закони и укази, насочващи живота на хората от северния континент, е вдъхновен от Върховния олигарх Торкерканзлаг II. Никой никога, обаче, не виждаше Олигарха. Ако изобщо съществуваше, Торкерканзлаг не излизаше от покоите си в замъка на Исенския хълм. Но всички се съгласяваха, че издаваните напоследък забрани съответстват напълно на характера на човек, който толкова малко цени собствената си свобода, че се е затворил зад дебелите стени без прозорци.

По-високопоставените имаха свои съмнения относно Олигарха и често изразяваха мнението си, че зад титлата няма нищо и че властта е в ръцете на Вътрешната камара на Олигархията.

Това положение беше нелепо. В средоточието на държавата имаше някой, чиято същност беше почти толкова неясна, колкото и природата на Неживеещия — средоточието на църквата. Някои предполагаха, че Торкерканзлаг е само име, давано при поемането на властта, и че зад него се е крил не един владетел.

Все пак сред хората се разнасяха сентенции, изречени според мълвата от устата (или от човката, твърдяха някои остроумци) на самия Олигарх.

„Когато заседаваме, можем да се пререкаваме помежду си. Но помнете, че светът не е дискусионна зала. Повече прилича на килия за изтезания.“

„Не се смущавайте, ако ви казват, че сте зли. Такава е съдбата на управниците. Хората не искат нищо друго, освен зло. Можете да се убедите в това, като чуете приказките на кое да е кръстовище.“

„Когато можете, служете си с коварство. По-евтино е от армиите.“

„Църквата и Държавата са като две сестри. Някой ден ще трябва да решим коя да наследи семейното богатство.“

Подобни бисери на мъдростта се изплъзваха от Вътрешната камара, за да бъдат разнесени сред простосмъртните.

Можеше да се предполага, че хората в самата Вътрешна камара знаят в кого е въплътена Волята. Но не беше така. Членовете на камарата, които в момента се събираха маскирани за поредното си заседание, взети накуп бяха още по-несигурни що за Воля ги направлява, отколкото невежите граждани, обитаващи влажните улици под хълма. Близостта до тази смазваща душата власт ги караше да търсят убежище в преструвките. Носените от тях маски бяха само външен израз на лукавството им. Тези властници дотолкова си нямаха доверие, че всеки си измисляше някаква поза относно самоличността на Олигарха, за да не доближи дори истината. Много приличаха на насекомите, при които хищните се маскират като безобидни, за да заблудят жертвите си, а безобидните имат външността на отровни, за да отпъдят нападателите.

Възможно е Членът от Браджит, столицата на Брибар, да знаеше що за Воля се извисяваше над тях. Вероятно понякога признаваше на приближените си тази истина или пък си служеше с предпазливи увъртания, а може би лъжеше безочливо. Зависи какво му беше изгодно в момента.

Трудно беше да се прецени доколко Членът от Браджит си служеше с измами, защото зад привидното единство на континента, гарантирано от множество строги договори, Ушкутошк всъщност воюваше с Брибар и в момента негови войски обсаждаха Ратагон (разбира се, ако можеше да се твърди, че някой е в състояние да обсажда тази островна твърдина).

Освен това останалите Членове се преструваха, че вярват на съратника си от Браджит според степента на тайните си симпатии към политиката на страната, дръзнала да оспори владичеството на Ушкутошк. Неискреност беше думата, изчерпваща всичко в поведението им.

Никой не беше сигурен дали е прозрял действителните факти. Това ги задоволяваше. Намираха опора в утехата, че другите от Вътрешната камара са още по-заблудени.

И тъй в сърцевината на най-могъщия град на планетата цареше пълна неосведоменост и бъркотия. Така се готвеха да посрещнат предизвикателствата на сменящите се сезони.

В момента Членовете обсъждаха последния указ, спуснат им от невидимата ръка на Олигарха, за да бъде подписан и от тях. Този указ беше още по-безочлив в сравнение с досегашните. Налагаше забрана върху практикуването на паук, тъй като противоречал на църковните догми.

Ако Вътрешната камара го превърнеше в закон, щяха да бъдат принудени да разположат войници във всяка махала на континента, за да наложат спазването му. И понеже Членовете се смятаха за просветени хора, подходиха към въпроса чрез свободна дискусия. Тънките им устни едва помръдваха под маските.

— Указът се съобразява със самата ни душевна същност — отбеляза Членът от Джутир, столицата на Кудж-Джувек. — Става дума за един твърде древен обичай. Но останалото от минали времена не е непременно неприкосновено. От една страна, имаме нашата незаменима Църква, основата на сиборналското единство, с нейния ключов камък — Неживеещия бог. От друга страна, имаме обичая паук, непризнат от Църквата. Чрез този транс хората общуват с духовете на праотците си. Както всички знаем, предполага се, че същите тези духове потъват към Прасътворителката, от която са произлезли. Никой не може да каже нищо съществено за тази митична майчинска фигура. И така — от едната страна имаме нашата чиста, интелектуална, научно обоснована религия. От другата е неясната представа за върховен женствен принцип в света. Наложително е да се подготвим за настъпващите сурови времена на студ. Трябва да сме готови да дадем отпор на женственото в себе си, да заличим тази идея от умовете на хората. Длъжни сме да нанесем удар по този вреден култ към Прасътворителката. Задължително е да забраним изпадането в паук. Убеден съм, че казаното от мен само хвърля допълнителна светлина върху мъдростта на новаторския, творчески подход на Волята. Освен това позволявам си да твърдя, че…

Повечето Членове бяха старци, свикнали с преклонната си възраст, защото отдавна и упорито се задържаха в нея. Срещаха се в древна зала, където всички метални и дървени предмети бяха излъскани до блясък от вековен робски труд. Желязната маса, на която се подпираха, голият камък под обутите им в меки пантофи крака, изящната дърворезба на креслата сякаш сияеха. Суровите метални плочи на стените връщаха в погледите им техните собствени разкривени отражения. Огън пламтеше в камината, но не прогонваше студа от помещението, затова Членовете се бяха увили до вратовете в скъпи кожи — същински лелки от стара пиеса. Единственият предмет в залата, който разведряваше малко потискащата обстановка, беше гобленът, заел цяла стена. На ален фон бе изобразено гигантско колело, придвижвано през небесата от гребци в бледосини одежди. Всеки от тях се усмихваше на изумителната фигура на Майката, от чиито ноздри, уста и гърди бликаха потоци звезди. Незнайно кога сътвореното чудо придаваше неопределимо великолепие на залата.

Докато един или друг упражняваше красноречието си, останалите Членове посръбваха ободряваща настойка от планински билки, зяпаха си ноктите или рееха премрежени погледи през тесните като бойници прозорци, които им откриваха изглед към Ашкитош, сякаш нарязан на филии.

— Някои поддържат схващането — говореше Членът от далечната провинция Каркампан, — че митът за Прасътворителката е поетична представа за същността на човешката душа. Но все още предстои да се докаже, че съществува явлението „душа“. А дори и да съществува, може да се окаже, че не е господар в собствения си дом, ако ми простите шегата. Може би душата съществува независимо от самите нас. Тоест душата може би е част от Хеликония, както атомите на нашите тела са част от планетата. В такъв случай е вероятно да има известна опасност, ако прекъснем връзките си с Прасътворителката. Това исках да изтъкна пред уважаемите Членове.

— Независимо от опасността хората трябва да се преклонят пред волята на Олигарха, иначе тежката зима ще ни изтреби. Трябва да се излекуваме от самата си душа. Само покорството ще ни преведе през три века и половина, когато властват ледовете…

Тази не особено умна забележка дойде от другия край на масата, където отраженията и сенките се сливаха.

Ашкитош беше потънал в сиво-кафеникаво еднообразие, обгърнат от прочутата си „тинеста мъгла“ — тънка пелена сух въздух, веещ към града от високите северни плата. С него се смесваше димът от хиляди комини, защото ускутите обичаха да се топлят. Градът тънеше в сянка, отчасти създадена от самия него.

— Все пак общуването с прародителите ни укрепва нашата решителност — изрече един мъж с посивяла брада. — Особено когато изпаднем в затруднено положение. Предполагам, че малцина сред нас не са търсили утеха от шепнещите духове.

Малко сърдито Членът от пристанището Идживибир в Лорадж каза:

— В края на краищата, защо нашите учени още не са открили каква е причината духовете вече да са доброжелателно настроени към душите на живите, щом според неподлежащи на съмнение отдавнашни свидетелства винаги са били враждебни? Как мислите, дали промяната се дължи на кръговрата на сезоните — утеха през зимата и лятото, омраза през пролетта?

— Въпросът губи смисъл, ако оставим духовете да се занимават сами със себе си и утвърдим представения ни указ — отсече Членът от Джутир.

През някои от прозорците се виждаше покривът на държавната печатница, където само след още ден-два обсъждане бе размножен указът на Върховния олигарх Торкерканзлаг II. Хилядите листове обявяваха с едър плътен шрифт, че отсега нататък „изпадането в състояние на паук е закононарушение, независимо дали е индивидуално или групово деяние“. Забраната се обясняваше за кой ли път с ширещата се зараза. Законът предвиждаше за първо нарушение глоба от сто сиба, а за второ — доживотен затвор.

В Ашкитош имаше мрежа от релси, по които парни локомотиви теглеха вагончета със скорост петнайсет-двайсет километра в час. Вагоните бяха мърляви, но надеждни и постепенно релсите се простираха все по-надалеч от града. Сега влакчетата бяха натоварени с обяви и ги разнасяха по разпределителните пунктове в покрайнините и на пристанището, откъдето корабите щяха да ги разпространят във всички посоки на компаса.

Тежките денкове скоро пристигнаха и в Кориантура. Разлепвачите на обяви се разтичаха из града, за да опетнят навсякъде стените с параграфите на новия закон. Един от листовете цъфна пред дома на Идап Мън Одим, където неговият род живееше вече двеста години.

Но тази къща вече беше пуста, оставена на мишките и плъховете. Вратата на парадния вход бе затръшната за последен път.

Идап Мън Одим напусна дома си със своята привична вдървена походка. Гордостта не позволи на лицето му да издаде напиращата мъка.

Точно тази сутрин избра обиколен път към Тихия залив — по улица „Рънгобандряшкош“ и през Южния двор. Неговият роб Гагрим го следваше по петите, нарамил торбата на господаря си.

Съзнаваше на всяка крачка, че за последен път върви по улиците на Кориантура. През всичките дълги години на живота му неговият куджджувекски произход го бе принуждавал да приема града като място за изгнание. Едва сега разбра, че се прощава с истинската си родина. Подготви се за преселването колкото можа по-добре. За щастие имаше двама-трима приятели сред ускутските търговци, които пожелаха да му помогнат.

Улицата извиваше стръмно наляво. Одим поспря точно преди да свърне в пресечката до църквата и погледна назад. Ето я и неговата къща — тясна долу, широка към покрива, балкончето с дървени перила се гушеше в сградата като гнездо на странна птица, стрехите почти докосваха отсрещната постройка. Вътре вече не живееше никой от многобройното семейство. Имаше само сенки и пустота за компания на старомодните стенописи, изобразяващи някогашния живот в почти легендарния Кудж-Джувек. Идап Мън Одим напъха решително брадата си под яката и закрачи напред.

В квартала живееха предимно дребни занаятчии — майстори на ковано сребро, часовникари, книговезци и всякакви художници. От едната страна на улицата имаше малък театър, където поставяха особени пиеси, които не можеха да разчитат на пълни салони в центъра на града. Тук се играеха драми за магията и науката, фантазии за възможното и неосъществимото (които често се сливаха ведно), трагедии, започващи със счупени чаени чаши, комедии за масови кланета. И сатири. Властите нито разбираха, нито търпяха присмеха и иронията. Затова често затваряха театъра. Както и сега, а от това улицата изглеждаше още по-умърлушена.

В Южния двор живееше възрастен художник, който рисуваше декори за театъра и красиви сервизи за работилницата, чийто порцелан Одим изнасяше. Джесерабхай беше стар, но още изписваше със сигурна ръка вазите и блюдата. И най-важното — косвено осигуряваше препитание за многолюдното семейство Одим. Главата на рода го ценеше и му носеше прощален подарък.

Един фагор въведе Одим в къщата. Много домове в Южния двор използваха фагори за прислуга. Общо взето, ускутите се отличаваха с непреодолимо отвращение към двурогата раса, но майсторите сякаш търпяха с удоволствие присъствието на фагорите, като че за да се наслаждават извратено на сковаността и неочаквано бързите движения на тези твари. Одим трудно понасяше тежката млечна воня на двурогите и побърза да влезе при Джесерабхай.

Старецът се бе омотал в старовремски кийдрант, качил краката си на дивана по-близо до преносимата желязна печка. Държеше албум с рисунки. Надигна се тромаво да поздрави Одим, който се настани на плюшено кресло срещу него.

Художникът заклати мрачно глава, когато чу новината.

— Няма спор, лоши времена настанаха за Кориантура. Аз поне не съм виждал по-лоши. Одим, жалко е, че си принуден да се махнеш. Но пък и ти никога не си пускал корени тук, нали… семейството ти също.

Търговецът изрече бавно, без да се замисля:

— Не, корените ми са тук, а думите ти ме учудват. Роден съм в Кориантура, на няма и километър от твоя дом, както и баща ми преди мен. Джеси, градът е мой, колкото е и твой.

— Мислех, че си от Кудж-Джувек.

— Да, родът ми произхожда оттам и всички се гордеем с това. Но аз преди всичко съм сиборналец и жител на Кориантура.

— Но защо си отиваш, щом е така? И накъде си тръгнал? Не ме гледай обидено. Сипи си чай. Пуши ли ти се?

Одим приглади брадата си.

— Новите забрани правят невъзможен живота ни тук. Имам голямо семейство и съм длъжен да направя всичко по силите си за тях.

— Е, да, да, вярно. Голяма челяд сте, а? Лично аз съм против тези неща. Не съм се женил. Нямам роднини. Само с изкуство се занимавам. И сам съм си господар.

Очите на търговеца се присвиха.

— Не само в Кудж-Джувек има големи семейства. Не сме толкова първобитни, да знаеш.

— Скъпи ми приятелю, днес се засягаш лесно. За нищо не съм те обвинявал. Живей и остави другите да живеят, това казвам аз. Къде ще се преселите?

— Предпочитам да не разгласявам това. Новините лесно минават от уста на ухо, шепотът полека-лека става крясък.

Художникът изсумтя.

— Предполагам, че се връщате в Кудж-Джувек.

— Никога не съм стъпвал там през живота си и затова не мога да се върна в Кудж-Джувек.

— Някой ми разправяше, че къщата ти била пълна с картини от онези места. Чувам, че били изкусно нарисувани.

— Да, вярно, стари са, но хубави. Рисувал ги е велик майстор, който не успял да си създаде име. Но това вече не е моя къща. Наложи се да я продам, до последната ключалка.

— Тъй ли било… Поне взе ли й добра цена?

Ще не ще, Одим бе приел мизерната сума, но сега се ограничи с една дума:

— Поносима.

— Мисля, че ще ми липсваш, макар и напоследък да не се виждам почти с никого. Дори рядко се вясвам в театъра. Този северен вятър направо ми изяжда старешките кости.

— Джеси, от горе-долу двайсет и пет години се радвам на дружбата си с тебе и винаги съм се възхищавал на работата ти, макар че май никога не съм ти плащал достатъчно. Аз съм обикновен търговец, но ценя дарбите на другите, а никой никога в цял Сиборнал не е изобразявал като тебе толкова изящни птици върху порцелан. На раздяла искам да ти дам един подарък и се надявам да ти хареса. Можех да продам вещта на търг, но според мен си струва ти да я притежаваш.

Джесерабхай се надигна и го погледна очаквателно. Одим махна на роба да отвори торбата. Гагрим извади отвътре предмет, който подаде на господаря си. Одим го доближи до очите на художника.

Часовникът имаше формата и размерите на гъше яйце. По външния кръг бяха изписани двадесет и петте часа на денонощието, а по вътрешния — четиридесетте минути на часа, както повеляваше традицията. Но когато часовникът звънеше на кръгъл час (или според желанието на собственика си — само с едно натискане на бутонче), механизмът се завърташе и откриваше за малко друг циферблат. Външният кръг показваше десетата и сезона на малката година, а вътрешният — сезона на Голямата.

Циферблатите бяха емайлирани, корпусът беше златен. Нефритена фигурка на Прасътворителката държеше яйцето, седнала на бряг, образуващ основата. От едната й страна растеше пшеница, от другата имаше ледник. Изработката се отличаваше с изящните си детайли, със съвършенството си — на пръстчетата, които се подаваха от сандалите на Прасътворителката, личаха ноктите.

Джесерабхай протегна сбръчканите си ръце, пое часовника и дълго го разглежда, без да промълви. Очите му се насълзиха.

— Да, ето нещо красиво… Майсторски направено. Но не мога да позная стила. От Кудж-Джувек ли е?

Одим настръхна.

— Ние, варварите, сме прочути занаятчии. Не знаеш ли, че се въргаляме в мръсотия и когато не се забавляваме да колим хора, между другото творим изкуство? Нали вие, ускутите, така си представяте живота ни?

— Одим, не исках да те обидя.

— Е, направен е в Джутир, ако те интересува. Това е столицата ни. Вземи го. Поне ще ти припомни някой път, че ме е имало.

Търговецът извърна глава към прозореца. Няколко войници под командването на подофицер претърсваха отсрещната къща. Двама тъкмо извеждаха някакъв мъж на площада. Човекът вървеше с наведена глава, като че се срамуваше да го виждат сред такива хора.

— Одим, аз наистина съжалявам, че си отиваш — помирително каза художникът.

— Злото върлува на воля в този свят. Вече трябва да тръгвам.

— Не вярвам в злото. Има грешки, да. Но не и зло.

— Може би се боиш да повярваш. То съществува навсякъде, където има хора. Има го и в тази стая. Сбогом, Джеси.

Тръгна и остави стареца, който още се опитваше да стане от дивана.

Одим се огледа напрегнато, преди да излезе от къщата. Войниците се бяха отдалечили в колона, повели арестанта. Търговецът закрачи бързо през Южния двор, стараеше се да не мисли повече за срещата си с Джесерабхай. В края на краищата винаги се погаждаше трудно с ускутите. Щеше да е голямо облекчение да не се разправя повече с тях.

Всичко беше готово за отпътуване. Макар и набързо, уреди делата си съвсем законно. Откакто преди два дни Бези Безамитикал прибра с лодката дезертьора капитан Фашналгид, Одим се занимаваше съсредоточено и упорито с подготовката. Продаде къщата на един враждебно настроен далечен сродник, а търговския си дом — на дружелюбен конкурент. Купи кораб с помощта на Фашналгид. Бе решил да се присъедини към брат си в далечния Шивенинк. С радост предвкусваше срещата с Одирин. И двамата вече не бяха млади, имаше с какво да си помогнат един на друг…

Борбата с трудностите е другото име на надеждата, каза си Одим, изправи гръб и закрачи малко по-бодро. Не се предавай. Там животът ще е по-лесен независимо от наближаващата зима. Стига си мислил само за пари. Могъщият сиб е обсебил ума ти. Промяната ще ти се отрази добре. С подкрепата на Одирин в Шивенинк ще работя, без да се пресилвам. Ще рисувам като Джесерабхай. Току-виж, се прочуя.

Сгрят от тези мисли, той свърна към пристанището. Но разсъжденията му бяха прекъснати от парно оръдие, изтрополило с грохот наблизо. Караха го на изток. Бе плъзнала мълва, че предстои страхотна битка — още една причина да се махне оттук колкото се може по-бързо. Оръдието беше толкова тежко, че тресеше земята. Дяволският му двигател с боботещи бутала бълваше дим. Момченца тичаха след машината и пищяха весело.

Оръдието се отдалечи към Тихия залив, накъдето вървеше и Одим. Той си отдъхна, когато свърна към входа на търговската си компания, следван неотлъчно от Гагрим.

В изложбената зала и склада цареше хаос преди всичко защото никой не вършеше нищо. Наемните работници и робите се възползваха от възможността да мързелуват. Мнозина се мотаеха до вратата и зяпаха оръдието. Дръпнаха се мудно, за да му направят път, с което показаха пренебрежение към своя вече бивш господар.

Все едно, каза си Одим. Ще отплаваме със следобедния отлив, а тези хора да правят каквото щат.

Дойде един мъж да му каже, че новият собственик чакал горе — искал да говори с него. Предчувствие за опасност прониза съзнанието на търговеца. Не му се вярваше, че новият господар е решил да дойде, защото според условията на договора прехвърлянето на собствеността влизаше в сила едва след полунощ. Внушаваше си да не се поддава на страхове и решително изкачи стъпалата. Гагрим тръгна след него.

Приемната беше елегантно обзаведена галерия, чиито прозорци разкриваха изглед към пристанището. На стените висяха гоблени и множество миниатюри, останали още от дядото на Одим. По лакираните масички бяха наредени образци от порцеланови сервизи. Тук водеха по-важните клиенти и тук се сключваха най-големите сделки.

Но тази сутрин само един важен клиент стоеше под ниския таван на галерията и униформата му подсказваше, че разговорът с него едва ли ще бъде приятен. Майор Гардетерак бе обърнал гръб на прозореца, вирнал брадичка напред, а грубите му издути устни примляскваха срещу Одим. Зад него стоеше бледата Бези Безамитикал.

— Влез и затвори вратата! — заповяда майорът.

Търговецът спря като закован на прага и робът се блъсна в него. Майор Гардетерак бе наметнал грамадното си военно палто, копчетата като очи на фламбрег бяха пришити равномерно, същински метален почетен караул. Джобовете се издуваха като кутии. Палтото сякаш бе готово да се занимава с работата на притежателя си, дори ако той се изгуби някъде по незнайна причина. Гардетерак беше настроен достатъчно делово и наблюдаваше внимателно, докато Одим затвори вратата, както му бе наредено.

Търговецът се уплаши не толкова от майора, а от присъствието на Бези. Един поглед към стъписаното лице на жената стигаше, за да разбере, че тя е била принудена да издаде всичките му тайни. В ума му се наредиха незабавно всички, които по силата на обстоятелствата бе скрил из сградите на компанията — официално обявеният за дезертьор Харбин Фашналгид, лейтенантът от нежеланата армия, страдащ отгоре на това от Дебелата смърт, и момичето от Борлдоран, която сега беше робиня, грижеща се за офицера. Знаеше добре, че онова, което за него беше обикновена проява на човечност, в очите на майора ще изглежда списък от непростими престъпления.

Ярост разтърси кльощавото тяло на Одим. Още се боеше, но кипналата кръв надделя над страха. Бе намразил този отвратителен офицер още от мига, когато го срещна за пръв път и забеляза как се надува от властта си. Не биваше да позволи на тази твар да съсипе плановете му да отведе всички в безопасност.

Гардетерак кимна към Бези и каза:

— Тази робиня ми призна, че укривате дезертьор от армията на име Фашналгид.

— Той вече беше тук, когато влязох. Принуди ме… — намеси се Бези, но майорът я зашлеви с ръкавицата си, по която също лъщяха няколко копчета.

— Хайде, знам, че криете дезертьора някъде из складовете.

Гардетерак пристъпи към Одим, без да погледне младата жена, която залитна към стената, притиснала длан към разбитите си устни. Измъкна пистолет от един издут джоб и мушна дулото в корема на търговеца.

— Арестуван си, мръсен чужденецо. Веднага ме отведи при Фашналгид!

Одим се вкопчи в брадата си. Колкото и да се стресна при вида на кървящата Бези, това само укрепи решимостта му. Изгледа безизразно майора.

— Не знам за какво говорите.

Грамадните пожълтели зъби се оголиха за миг, после устните на офицера пак се разтеглиха в плътна линия. Така изобразяваше търпелива усмивка.

— Знаеш и още как! Нали беше настанен при тебе на квартира. Слязъл е до Чалс с тази жена и не се съмнявам, че ти също си знаел. Ще го арестувам за дезертьорство. Един от товарачите на дока потвърди, че Фашналгид е дошъл тук. Заведи ме при него или ще те закарам в щаба за разпит!

Одим отстъпи крачка-две.

— Добре, ще ви заведа.

В другия край на галерията имаше врата, която водеше към задните помещения на сградата. Гардетерак тръгна след него и по пътя бутна една от масичките. Порцелановият сервиз се пръсна по пода.

Търговецът дори не трепна. Посочи вратата на Гагрим.

— Отключи.

— Няма нужда и робът ти да идва с нас.

— Той държи всички ключове през деня.

Връзката бе прикрепена с верижка за колана на Гагрим. Той отключи с трепереща ръка и отвори на двамата мъже.

Тръгнаха по коридора към стаите на кантората. Одим вървеше отпред. В края завиха наляво изкачиха четири стъпала към метална врата. Търговецът пак махна на роба да отключи. Този път ключът беше особено голям.

Излязоха на балкон. Долу, във вътрешния двор, бяха струпани каруци с дърва около двете пещи. Обикновено не използваха пещите, но в момента едната беше разпалена, за да изпълнят спешна поръчка от местния гарнизон. Нямаше нужда да се престарават за качеството. Повечето порцеланови изделия, които Одим продаваше, идваха от други работилници в Кориантура. Четирима фагори, роби на компанията, поддържаха огъня. Пещта беше стара и лошо изолирана, пламъците и пушеците изпълваха двора.

— Е, сега накъде? — подкани майорът.

— Скрит е на тавана отсреща — посочи Одим.

От балкона се стигаше до таванските помещения от другата страна по тясно мостче над двора. Беше по-старо дори и от пещите. Имаше само един неустойчив дървен парапет, осажден от пещите.

Търговецът тръгна предпазливо по мостчето. Спря на средата сред кълбата дим и се хвана за парапета.

— Лошо ми е… Май ще трябва да се върна — промълви той, извърнал лице към майора. — От жегата ще да е.

Идап Мън Одим не беше склонен към насилие човек. През целия си живот бе ненавиждал принудата. Гнусеше се от всяка проява на избухливост, дори от своята собствена. Бе свикнал с любезността и покорството, подобно на родителите си. Но сега отхвърли всички отдавна вкоренени навици. Извъртя се и стовари сплетените си пръсти върху врата на майора, който зяпаше надолу.

— Гагрим! — кресна Одим, но робът не помръдна.

Гардетерак се блъсна в парапета и понечи да вдигне оръжието си към търговеца. Одим го ритна по коляното и го блъсна в гърдите. Струваше му се, че офицерът е двойно по-едър от него, че палтото му е непробиваема броня.

Чу пропукването на парапета, оглушителния гръм на изстрела, усети как Гардетерак се прекатури и сам се свлече на колене и длани върху мостчето, за да не падне.

Майорът нададе ужасяващ крясък.

Одим се взираше в размаханите ръце, в зейналата животинска паст. Офицерът се блъсна в средата на двукамерната разпалена пещ. Много от тухлите по покрива й бяха разхлабени. Появиха се пукнатини, разширяваха се и бълваха алена жар. Търговецът се просна по лице върху мостчето, за да не бъде обгорен.

Майорът пищеше и се мъчеше да стане. Грамадното палто тлееше като вехта барака. Носещите арки на пещта поддадоха. Огънят изригна като гейзер. Температурата вътре надвишаваше хиляда и сто градуса. Вече горящ, Гардетерак пропадна надолу.

По-късно Одим не можа да си спомни колко време лежа така. Бези се престраши да дойде и му помогна да се върне на балкона. Гагрим бе избягал.

Тя го прегърна, бършеше опърленото му лице с кърпичката си. Одим осъзна, че й повтаря неспирно:

— Убих човек, убих човек.

— Ти спаси всички ни — изрече младата жена. — Мили, ти си храбрец. Нека по-бързо се качим на кораба и да отплаваме незабавно, преди някой да научи какво стана тук.

— Бези, аз убих човек.

— Идап, да речем, че той сам падна.

Тя го целуна с подпухналите си устни и заплака. Той се притисна в нея, както никога не бе си позволявал пред очите на други хора, и тя усети треперенето на жилавото му вцепенено тяло.

Така дойде краят на грижливо организираната част от живота на Идап Мън Одим. Отсега нататък успешното справяне с всекидневието за него беше въпрос на сполучливи хрумвания. Подражавайки на баща си, той се бе опитвал да държи в ръце малкия си свят, като водеше старателно отчетността, следеше баланса на приходите и разходите, не мамеше, държеше се приятелски и се приспособяваше, доколкото му беше по силите. Всичко рухна с един удар.

Бези Безамитикал трябваше да го подкрепя, за да се качат на кораба, вързан до кея. С тях вървяха още двама, течението на чийто живот бе не по-малко смутено.

Когато стъпи на брега заедно с Бези, след като изминаха двайсетината морски мили от блатата, капитан Харбин Фашналгид видя нескопосано изрисуваното си лице на червена обява. Беше току-що размножена в местната печатница, реквизирана от армията, и незасъхналото лепило още лъщеше. За Фашналгид корабът на Одим беше възможност не само да се махне от Ушкутошк, но и да остане близо до Бези. Хрумна му идеята, че ако ще променя изцяло живота си, ще има нужда и от грижите на решителна жена, отличаваща се с постоянството си. Мина бодро по подвижното мостче към кораба, като жадуваше да се отърве от тегнещата над него сянка на армията.

Зад него вървеше Торес Лал, вдовица на достойния воин Бандал Ейт Лал. След смъртта на съпруга й и пленяването й от Лутерин Шокерандит бъркотията в нейния живот поне се равняваше на хаоса в делата на Одим или Фашналгид. Озова се в пристанище на една чужда страна и предстоеше да отплават към друг непознат град. А нейният поробител вече беше на кораба, вързан здраво, докато преживее агонията на Дебелата смърт. Можеше да му избяга. Но Торес Лал не знаеше как една олдорандска жена би могла да се върне невредима от Сиборнал. Затова остана да се грижи за Шокерандит с надеждата, че ще заслужи благодарността му, ако той оживее.

Не се плашеше от заразата, както всички останали на борда. Бе работила като лечителка в Олдорандо. Друго будеше у нея страх и любопитство — името на Харнабхар, родното място на Шокерандит. В далечния Борлдоран изричаха тази дума като въплъщение на легендите и романтиката.

За да се сдобие с този кораб, Одим потърси услугите на посредници, тукашни приятели, които познаваха важни особи в Гилдията на свещениците-моряци. Похарчи всички пари от продажбата на къщата и компанията, за да купи „Нов сезон“. Сега корабът бе закотвен в Тихия залив — двумачтов бриг с водоизместимост 639 тона, с квадратни платна на фока и грота. Бе излязъл от корабостроителницата в Ашкитош преди двадесет години.

Товаренето приключи. Освен набързо събраните хранителни припаси, имаше стадо аранги, изящни порцеланови сервизи и един болен от заразната Дебела смърт, за когото се грижеше робинята му.

Одим успя да изтръгне разрешение за отплаване от капитана на пристанището, защото човекът беше стар негов познайник, получавал щедри рушвети да си затваря очите за някои пратки през годините. На капитана на морския съд бе внушено да съкрати максимално всички церемонии, препоръчани от двойновиждащите и хиромантите, за да бъде плаването успешно. Оръдеен изстрел отбеляза отпътуването на поредния сиборналски кораб.

Всички се събраха на палубата и изпяха кратък псалм в прослава на Неживеещия. Благоприятният вятър и отливът увеличаваха все по-бързо разстоянието между кораба и пристана. „Нов сезон“ се отправи към далечния Шивенинк.