Хеликония. Зима

XIIIСтара вражда

Нощта сякаш беше жива. Снегът падаше на толкова гъсти вълни, че хората го усещаха по лицата си като козината на грамаден звяр. Задушаването беше по-мъчително от студа. Бялата пелена заемаше мястото на въздуха и звуците. Но щом шейната спря, от далечината долетя глухият звън на месингова камбана.

Лутерин Шокерандит помогна на Торес Лал да слезе. Тя бе загубила чувството за посока в стелещите се талази. Стоеше прегърбена и пазеше с ръка очите си.

— Къде сме?

— У дома.

Но тя не виждаше нищо, освен дебнещия безформен звяр в мрака. Едва различаваше Шокерандит, пристъпил с мечешка непохватност към предницата на шейната. Той прегърна поред Ууундаамп и жена му, стиснала в прегръдката си бебето под разноцветното одеяло.

Водачът размаха дръжката на бича за сбогом и зъбите му се белнаха в неискрена усмивка. Звънчето издрънча кухо, бичът изплющя над впряга, ондоди и кучета се изгубиха за миг във виелицата.

Почти превити на две, Шокерандит и Торес Лал се препъваха към портата, зад която мъждукаше фенер. Той дръпна металната дръжка на камбанката. Облегнаха се отпаднало на каменната колона и зачакаха. Някъде иззад прътите се появи мъж във военна униформа, лицето му беше увито с шал. Отвори им портата.

Двамата се скриха задъхани под навеса, а пазачът заключи отново и се върна да ги огледа на светлината от фенера.

Имаше типичния остър поглед на стар войник. Стискаше устни неприязнено, отбягваше погледите им, безизразното му лице не издаваше нищо. Изпъчи се и попита:

— Е, какво искате?

— Говориш с един Шокерандит, човече. Да не си изкуфял?

Надменният отговор принуди пазача да се вгледа по-внимателно. Но лицето му не трепна, когато промърмори най-сетне:

— Вие да не сте Лутерин Шокерандит?

— Нима успя да ме забравиш, глупако? Така ли ще стоиш, докато умра от студ?

Очите на възрастния войник се плъзнаха по наедрялата фигура на Лутерин в безмълвно оскърбление.

— Ей сега ще ви откарат до имението с кола, господарю.

Понечи да се отдалечи, но все още ядосаният младеж го спря:

— Баща ми в имението ли е?

— В момента не, господарю.

Пазачът закрачи към къщичката до портата и изрева нещо на един роб, излязъл да погледне какво става. След малко изкараха двуколка, теглена от вече покрити със сняг йелки.

Трябваше да изминат километър и половина до древната къща през онова, което още наричаха по навик Лозята. Сега тук имаше оскъдно пасище за йелките.

Шокерандит скочи пред входа. Виелицата подмина ъгъла на къщата и ги връхлетя, сякаш упорито се стремеше да ги превърне в ледени буци, преди да са се скрили. Жената стисна клепачи и се вкопчи в кожуха му. Изкачиха стъпалата до обкованата с желязо врата. Над тях камбаната дрънчеше влудяващо и звуците като че минаваха през вода, преди да стигнат до ушите им. Отдалеч и други бронзови натрапници прибавяха потискащия си звън.

Вратата се отвори. Двамата пътешественици едва различаваха пазачите, помогнали им да влязат. Резетата легнаха с трясък в гнездата си, ревът на бурята стихна изведнъж.

В мрачното отекващо преддверие Шокерандит размени няколко думи с един слуга. Маслена лампа примигваше някъде високо по мраморната стълба и осветяваше само околните искрящи стъпала. Мъжът и жената се затътриха нагоре. Нечия ръка дръпна тежка завеса, сякаш за да прогони крадливите сенки. Влязоха. Жената стоеше насред стаята, а слугата запали друга лампа, поклони се и излезе.

Миришеше на застояло. Шокерандит вдигна фитила, за да гори по-ярко. Неясно впечатление за простор въпреки ниския таван, капаци на прозорците, легло…

Започнаха да смъкват една след друга мръсните си дрехи.

Бяха пътували тридесет и един дни и след Шарагат рядко спяха по повече от шест часа в денонощие, защото Ууундаамп искаше да изпревари потерята. Лицата им бяха почернели от студа и хлътнали от изтощение.

Торес Лал взе одеяло от един диван наблизо. Щеше да спи до леглото. Шокерандит се просна в постелята и й посочи да се настани при него.

— Отсега нататък ще спиш с мен.

Тя стоеше пред него, зашеметена от пътуването.

— Кажи ми къде сме.

Той се засмя.

— Знаеш къде сме. Това е бащиният ми дом в Харнабхар. Край на премеждията. Тук сме на сигурно място. Ела при мен.

Тя се опита да отвърне на усмивката му.

— Твоята робиня ти се подчинява, господарю.

Легна до него. Лутерин остана недоволен от думите й, но я прегърна. Любиха се, после той заспа мигновено.

Когато Торес Лал се събуди, Шокерандит бе излязъл. Тя лежеше, зареяла поглед в тавана, мъчеше се да разбере какво се опитваше да й подскаже, като я оставяше да се оправя сама в тази непозната къща. Не искаше да помръдне от удобното легло, да се изправи срещу новите предизвикателства. Лутерин се отнасяше добре с нея, не се съмняваше в неговата привързаност. Но тя изпитваше единствено омраза към мъжа, който я плени. Нехайната му заповед да се отдаде на животното, което ги докара тук, бе само последното от многото унижения. Разбира се, призна тя веднага, не го правеше, за да я смаже и подчини. Просто се съобразяваше с обичаите и се възползваше от робското й положение.

Можеше да се надява, че ще й върне свободата. Не след дълго нямаше вече да е робиня. Но ако това означаваше да се омъжи за убиеца на своя съпруг, съмняваше се дали ще може да се примири дори за да си осигури по-поносимо бъдеще.

Сковаваше я и уплахата от това място, където сякаш дебнеше враждебен дух.

Обърна се неспокойно в голямото легло и откри, че до вратата е коленичила робиня. Лал се надигна и покри гърдите си със завивките.

— Какво правиш тук?

— Господарят Лутерин ме изпрати да ви прислужвам и да ви изкъпя, когато се събудите, госпожо.

— Не ме наричай „госпожо“. И аз съм робиня като тебе.

Но с тези думи само смути и обърка момичето. Торес Лал реши да се примири с положението, позасмя се и стана гола от леглото. Вдигна ръка царствено.

— Тогава ми прислужвай!

Робинята кимна покорно и я поведе към баня, където горещата вода течеше от месингов кран. Тя обясни, че цялата къща се отоплявала с биогаз.

Торес Лал се отпусна с удоволствие във водата и започна да оглежда тялото си. Заради лишенията по пътя вече не изглеждаше толкова едра. Навсякъде по бедрата й още личаха драскотини от ноктите на Ууундаамп. Но не това я тревожеше. Подозираше, че е бременна. Нямаше как да знае точно от кого, но поне беше благодарна на природата, че сношенията между ондоди и човеци винаги оставаха безплодни.

Борлдоран и родният й град Олдорандо бяха на хиляди километри оттук. Щеше да има нужда от невероятна сполука, за да види отново земите, където бе отраснала. Животът на една робиня обикновено беше окаян и кратък. Поколеба се дали да не разпита момичето, но реши, че е по-благоразумно да не приказва излишно. Ако Лутерин реши да се ожени за нея, ще си спести тези тегоби.

Но дали ще иска? Дали ще я помоли? Беше принудена да чака търпеливо.

След като робинята й помогна да се избърше, облече приготвената широка роба. Пак се изпъна на леглото и потъна в паук. За първи път се спускаше в света на духовете, откакто напуснаха Ривенджк. От обсидиановия мрак, където се криеха всички окончателни решения, я зовеше искрицата, останала от нейния покоен съпруг.

Имението му се стори още по-прекрасно, отколкото го помнеше. Северният вятър бе натрупал преспи през нощта. Виждаха се и петна гола земя. Южно от всяко дърво се протягаше снежна ивица, източена като кост от птица. Старшият управител — сговорчив човек, когото Лутерин помнеше от най-ранните си детски години — го придружаваше при огледа. Отново започваше нормален живот.

Грамадни каспиарни и брасимипи се изпречваха пред напора на бурите. Навсякъде, близки или далечни, се издигаха порозовели върхове, обвити в мъгла. На север разкъсаните облаци му позволяваха да зърне Свещената планина, в която беше Великото колело. Младежът прекъсна за миг разговора, за да вдигне ръка в жест на почит.

Носеше топло дебело палто, бе окачил своето звънче на колана. Голи до кръста роби му доведоха младо гунаду, готово за езда. Двукраките твари с широки уши пазеха равновесие с дългите си опашки. Също като йелките и двуйелките, сред които живееха в дивата пустош, гунаду бяха некрогени. Можеха да родят само с цената на собствения си живот. „При хората не е много по-различно“, веднъж отбеляза с горчивина майката на Лутерин. Гунаду нямаха детеродни органи. От спермата се развиваха личинки в стомаха на животното, там се хранеха, докато прегризат някоя артерия. Тогава се разпръсваха като взрив из организма и причиняваха бърза смърт на животното. Поглъщаха мършата, за да се подготвят за оцеляването си във външния свят като малки гунаду.

Зрелите животни бяха покорни при езда, но се уморяваха бързо. Все пак хората ги предпочитаха за къси разстояния.

Шокерандит се чувстваше уверен в себе си тук. Нищо не го заплашваше. Полицията никога не би си позволила дързостта да нахлуе в някое от големите имения. А докато неговият баща се наслаждаваше на лова, отговорностите се падаха на Лутерин. Въпреки дългото си отсъствие, въпреки преобразената си външност той се вживя лесно в предишната си роля. Всички го познаваха, от старшия управител до последния роб. Беше нелепо да се стреми към друг живот. Имаше отредено място — на съвършения единствен жив син.

Имаше задължения и беше готов да ги изпълни. Трябваше да представи Торес Лал на майка си. Налагаше се и да говори с Инсил Есикананзи. Май няма да му бъде лесно… Засега по-важно беше да нагледа имението.

Внушаваше си, че е по-зрял. Осъзна, че е доволен от отсъствието на баща си, макар че досега винаги му бе липсвал. Тук думата на Лобанстер Шокерандит беше закон, но същата тежест имаха и заповедите на неговия син. Защото страховитият Пазител на Колелото твърде често беше далеч от имението. Казваше, че му харесвал суровият живот на открито, и ловните му експедиции продължаваха по две-три десети от годината. Предпочиташе да е с хрътките и йелкйте си. Понякога го придружаваше само неговият мълчалив егер Липаротин. Махаше небрежно за сбогом и потъваше в горите.

От дете Лутерин помнеше този нехаен жест, тази вдигната ръка. Едва ли бе израз на обич към майката и сина, които го изпращаха, по-скоро показваше почит към духа, властващ над пустите планини.

Лутерин израсна с вечно незадоволената жажда да бъде по-близо до своя баща. Неговата сдържана и затворена в себе си майка едва ли беше способна да запълни празнотата в живота му. Веднъж настоя да придружи баща си и по-големия си брат Фейвин. Чувстваше се извънредно горд, но само след седмица Лобанстер се отегчи от синовете си и ги отпрати в имението.

Подсмръкна. Внушаваше си, че е самотник като баща си. Мислите му внезапно се върнаха към Харбин Фашналгид, когото видя за последен път прогонен от Ууундаамп. Едва сега осъзна, че чудатият капитан му е бил симпатичен и че е искал да направи нещо повече за него. Отдавна бе надмогнал ревнивата си ярост за насилието на Фашналгид над Торес Лал.

Припомни си с усмивка изреченото от Харбин чудовищно проклятие. Какъв изгнаник само! Може би точно заради отчуждението на капитана от всички Лутерин се дразнеше от подмятанията му, че самият той е жертва на системата.

Двамата със старшия управител се отбиха за малко в ограденото място за стънджбеги. Мудните твари си бяха все същите. Според легендата в имението Шокерандит се отглеждаха стънджбеги вече четири Големи години. Тези същества приличаха на зле скърпени грамадни гъсеници, а когато се източеха в пълната си дължина — на повалени дървета. Представляваха странно съчетание между животно и растение, появило се на планетата, когато свирепата радиация на Фрейър започнала да топи милионнолетните ледове.

Роби работеха и из заградените ливади за хокснита. Допреди няколко години цели стада от тези животни пасяха из планинските ливади, но вече изпадаха в зимния си сън. Робите ги събираха от дупките и ямите, където се бяха изпокрили, подреждаха ги в сухите постройки, доскоро използвани за хамбари. Хокснитата бързо се смаляваха и сякаш ставаха стъклени, изчерпали жизнената си енергия.

Управителят на тази част от имението доближи двамата мъже и докосна шапката си.

— Господарю, радвам се, че сте тук. Както виждате, увиваме малките сънльовци в слама, за да ги опазим. През пролетта на следващата Голяма година ще бъдат готови да рипнат, стига някога отново да дойде по-мек сезон.

— Всичко с времето си. Дотогава остават само няколко века.

— Е, така разправяте вие, учените хора.

Управителят намигна заговорнически.

— Важното е да подготвим имението за пролетта още сега. Като прибираме хокснитата на сигурно място, вместо да ги излагаме на опасности в пустошта, подготвяме чудесни ездитни животни за идните поколения.

— Да, ама тогава отдавна ще сме мъртви.

— Не се съмнявам, че все някой ще живее тук и ще ни бъде благодарен за предвидливостта.

Лутерин говореше разсеяно, не можеше да се отърси от мислите за Фашналгид.

Щом се върна в къщата, повика бащиния си секретар — неразговорчив учен на име Еванпорил. Нареди му да изпрати патрул от четирима въоръжени стражи на два гигантски двуйелка. Ако се налага, да стигнат до Нуунат и да търсят Фашналгид. Намерят ли го, да бъде доведен в имението. Секретарят излезе веднага, за да се заеме с изпълнението на новата задача.

Младият Шокерандит си изяде обяда и чак тогава се сети да посети майка си.

Голямото преддверие на къщата беше тъмно. На първия етаж нямаше никакви прозорци, за да стане сградата по-устойчива на снежните виелици и наводненията. Насред мраморните плочи имаше тежко кресло. Доколкото Лутерин си спомняше, никой никога не бе сядал на него.

Между слабите газови лампи по стените висяха фагорски черепи. Лобанстер и предците му бяха убивали двурогите твари. И сега рогата им стърчаха, а сенчестите очни кухини се взираха меланхолично в мрачните ъгли на преддверието.

Лутерин спря пред прага на майчините покои, защото чу някаква врява навън. Разнасяха се дрезгави пиянски крясъци. Младежът се втурна към страничен изход, един роб побърза да дръпне резето и да му отвори.

Във вътрешния двор един от служителите и двама свободни наемни работници размахваха мечове. Бяха натикали в ъгъла шестима фагори с отрязани рога. Гилота със съсухрени увиснали бозки, показващи колко отдавна живее в робство, викаше прегракнало на сибски език:

— Вие не убива нас, зли синове на Фрейър! Този Хърл-Ихор Ихар пак става наш! Спрете! Спрете!

— Спрете! — изрева и Шокерандит.

Вече бяха убили един фагор. Сталунът бе изкормен с точен удар. Най-важните органи на двурогите се намираха над белите им дробове. Когато Лутерин се наведе над още гърчещия се фагор, поток от жълта кръв изхвърли вътрешностите от тялото.

Младежът дръпна ухото на мъртвото същество и видя черния белег. Извъртя се побеснял към мъжете.

— Какво правите?! Та това са наши роби!

Служителят се озъби.

— Господарю, по-добре не ни се бъркайте в работата. Има заповед да изтребим всички фагори, ако ще и да са наши.

Петте още живи твари запищяха и се опитаха да се изплъзнат край въоръжените мъже, които веднага се приготвиха да замахнат с мечовете.

— Стига! Дрикстагил, кой е издал тази заповед?

Без да изпуска от очи набелязаните жертви, служителят бръкна в левия джоб на куртката си и извади сгънат лист.

— Секретарят Еванпорил ми даде това сутринта. А сега се дръпнете, господарю, ако нямате нищо против, щото може да ви блъснем в бъркотията.

Шокерандит рязко разгъна хартията. Погледът му се плъзна по дебелите черни букви.

В прокламацията се съобщаваше, че е бил приет нов закон за борба срещу епидемията, известна под името Дебелата смърт. Било установено, че двурогата раса е основният преносител на заразата. Следователно всички фагори трябва да бъдат избити. Собствениците на двуроги роби отговарят за унищожаването им. Дивите фагори да бъдат застрелвани на място. Всеки областен управител ще се погрижи да бъде изплатена награда от един сиб за всяка фагорска глава. От този момент притежаването на двурогите твари е незаконно и се наказва със смърт. По заповед на Олигарха.

— Приберете оръжията и чакайте, докато аз реша какво да правим — властно изрече Шокерандит. — Никого няма да убивате, без да ви разреша. И махнете този труп от двора!

Подчиниха му се неохотно, а младежът се върна в къщата разярен и затича по стълбата към кабинета на секретаря.

В къщата имаше много стари гравюри, някои от тях изработени в Ривенджк, когато този град могъл да се похвали с голяма общност от хора на изкуството. Повечето изобразяваха подходящи за околните планини сцени. Ловци нападаха изненадващо мечки или биваха нападани от тях. Ревящи елени. Мъже, скачащи с йелките си в бездънни пропасти. Заклани жени насред потискащи гори. Деца, умиращи по две на голи заледени скали.

До вратата на кабинета висеше гравюра, на която воин-свещеник пазеше портала на Великото колело. Бе се изправил в скована надменност и пробождаше с копието си грамаден фагор, изскочил от тъмна яма. Пищно украсените сибски букви отдолу гласяха — „Стара вражда“.

— Твърде уместно… — промърмори Шокерандит, блъсна с юмрук вратата и влезе.

Секретарят стоеше до прозореца с чаша планински чай в ръка. Наклони глава и изгледа лукаво младия господар, но нищо не каза.

Шокерандит разгъна прокламацията на бюрото му.

— Днес вече разговаряхме с тебе, но ти не ми спомена нищо за тази заповед. Защо?

— Не ме попитахте, господарю Лутерин.

— Колко двуроги имаме в имението?

Секретарят отговори, без да се замисля:

— Шестстотин и петнадесет.

— Значи ще понесем страшни загуби, ако ги изтребим. Засега няма да изпълняваме новата заповед. Първо ще отида до града, за да обсъдя това с другите земевладелци.

Еванпорил се прокашля, деликатно закрил устата си с длан.

— Не бих ви съветвал да отивате в града точно сега. Дочухме, че има безредици.

— Кой се бунтува?

— Свещениците, господарю Лутерин. След като Върховният жрец Чубсалид бе изгорен жив, те настръхнаха. Днес се навършва една десета от смъртта му и ме уведомиха, че тази сутрин поменът е завършил с изгаряне на чучело на Олигарха. Достойният Ебсток Есикананзи отишъл там с някои от хората си да въдвори ред, но после пак имало неприятни събития.

Шокерандит се подпря на бюрото.

— Еванпорил, я ми кажи откровено — според тебе можем ли да си позволим наведнъж да се лишим от толкова фагори?

— Аз нямам право да решавам, господарю. Занимавам се само с административните дела.

— Но този закон… изглежда ми твърде съмнителен.

— Е, ще си позволя да отбележа, че ако всички го спазват строго, най-после ще отървем завинаги Сиборнал от двурогата раса. Не мислите ли, че ще ни олекне?

— Но изведнъж да се лишим от евтина работна ръка… Не вярвам баща ми да се зарадва на това.

— Може и така да е, господарю, но за общото благо…

Секретарят реши да не довършва мисълта си.

— Значи няма да изпълняваме заповедта преди завръщането на моя баща. Ще уведомя писмено Есикананзи и останалите земевладелци. А ти се погрижи управителите да научат незабавно.

Шокерандит прекара следобеда в обиколки из имението, за да се увери, че фагорите са невредими. Измина и няколкото километра до съседното имение, където живееха братовчеди на баща му. Планове за бъдещето гъмжаха в ума му и той съвсем забрави за посещението при майка си.

И тази нощ се люби с Торес Лал. Но нещо в думите му, в неговите ласки докосна чувствата й. Сякаш беше със съвсем друга жена — покорна и в същото време с кипяща от жизненост страст. Лутерин беше не просто щастлив, той ликуваше. Благодарен беше за този неоценим дар от живота. Струваше си да изтърпи всички страдания, за да има такива мигове.

Не се отделиха един от друг цялата нощ. Ту се наслаждаваха бавно, ту се търкаляха лудешки по леглото, ту застиваха неподвижно в прегръдките си. Душите и телата им се сляха.

Лутерин заспа преди зазоряване и потъна в света на сънищата.

Ходеше из непозната местност. Само тук-там стърчеше по някое дърво. Подгизналата земя поддаваше под краката му. А пред него се простираше огромно езеро, не можеше да го обхване с поглед. Бе се пренесъл в бъдещето — цареше всевластната нощ на страшната вековна зима. Никое от двете слънца не се издигаше в небето. А зад гърба му се влачеше тромав звяр с хриптящ дъх.

Но това едновременно беше и миналото. По бреговете на езерото лагеруваха всички мъже, загинали в битката при Истуриача. Всички до един бяха ранени или сакати. Лутерин се взря в Бандал Ейт Лал, застанал встрани от другарите си и забол поглед в пръстта.

Великанско същество се бореше със сковалия го лед. Накрая се издигна над езерото, но ледът остана непокътнат. Лутерин видя огромна жена с блестяща черна кожа. Главата й се заби в небето. Никой освен него не я виждаше.

Тя го погледна благосклонно и промълви:

„Не ще намериш жена, с която да си винаги щастлив. Но поне ще изпиташ щастието на стремежа към нея.“

Каза му още много неща, но когато се събуди, младежът помнеше само тези думи.

Торес Лал лежеше до него. Не само бе затворила очи — цялата й външност издаваше, че духът й е далеч. Стискаше в зъбите си кичур коса, както доскоро захапваше лисичата опашка, за да опази лицето си от студа. Едва дишаше. Той разбра, че е изпаднала в паук.

След време унесът премина. Тя се вторачи в него, сякаш не го познаваше.

— Никога ли не се спускаш при духовете? — попита немощно.

— Никога. В рода Шокерандит това се смята за примитивно суеверие.

— Нима не искаш да поговориш с мъртвия си брат?

— Не. — Той помълча и стисна силно ръката й: — Пак ли беше при съпруга си?

Торес Лал само кимна мълчаливо, защото знаеше колко го огорчава. След малко промълви:

— Светът, в който живеем, не ти ли прилича на кошмар?

— Не и ако се придържаме към убежденията си.

Тя се притисна в него.

— Но нали някой ден ще остареем, телата ни ще останат без сили, ще оглупеем? Нали и това ще стане? Има ли нещо по-страшно на този свят?

Отново се любиха, подтикнати от уплахата, а не от нежността.

През деня младият Шокерандит обиколи имението и щом се убеди, че всичко е спокойно, отиде при майка си.

Нейните покои бяха в задната част на голямата къща. Млада слугиня му отвори вратата и го въведе в приемната. Там го чакаше майка му, застинала в обичайната си поза — със сплетени пръсти, наклонила глава настрани, а в усмивката й се таеше неизказан въпрос.

Той я целуна и спомените го обгърнаха като наметало. Изражението на лицето й и всеки жест подсказваха прикрита тъга, дори болест, но познати толкова отдавна, че Лурна Шокерандит почти успяваше да замести с тях други отличителни черти, каквито й липсваха.

Тя говореше кротко на сина си, без да го упрекне, че не се е сетил по-рано да дойде при нея. И в душата му за кой ли път се събуди съчувствие. Виждаше как времето затягаше примката си около неговата майка. И бузите, и слепоочията й изглеждаха по-хлътнали, кожата й приличаше още повече на тънка хартия. Попита я с какво запълва времето си.

Ръката й го докосна леко, сякаш в колебание дали да го привлече или да го отблъсне.

— Нека не говорим тук. И леля ти иска да те види.

Лурна Шокерандит се обърна и въведе сина си в малката, облицована с дърво стая, където бе преминала по-голямата част от живота й. Това помещение бе сред най-ранните детски спомени на Лутерин. Вместо прозорци по стените бяха наредени рисунки на ярко осветени полянки сред гъсти каспиарнови гори. Между тази нежива зеленина почти се губеха женски портрети в овални рамки. А неговата пълничка и лесно вълнуваща се леля Яринга седеше в ъгъла на съвсем подходящо за нея диванче с пухкави възглавнички и бродираше.

Скочи и го поздрави с бълбукащ смях.

— Върна се най-после, горкичкият ми! Какви ли премеждия си преживял…

Майка му седна сковано в своето кадифено кресло. Хвана ръката на сина си, когато той се настани до нея. Яринга се върна в мекото си ъгълче.

— Лутерин, толкова сме щастливи да те видим отново. Много се страхувахме, особено когато чухме каква е била участта на армията под командването на Аспераманка.

— Оцелях, защото ми провървя. Но всички наши сънародници загинаха при завръщането си в Сиборнал. Това беше нетърпимо злодейство!

Майка му се загледа в скута си, където мълчанието сякаш се бе свило на кълбо. Заговори, без да вдигне глава:

— Стъписах се, когато видях какъв си станал. Сега си толкова… дебел.

Поколеба се дали да изрече последната дума пред сестра си.

— Дебелата смърт ме пощади, мамо. Вече съм приспособен за идващата зима. Чувствам се много добре.

— Малко си смешничък — изкикоти се Яринга, но те се престориха, че не са я чули.

Разказа на дамите част от приключенията си и завърши с думите:

— Това, че съм още жив, се дължи единствено на една жена. Казва се Торес Лал, вдовица на борлдорански офицер, когото застрелях по време на сражението. Тя се грижеше за мен предано, когато ме повали Дебелата смърт.

— Предаността е задължение на робите — отбеляза Лурна Шокерандит. — Видя ли се вече със семейство Есикананзи? Вероятно Инсил очаква нетърпеливо срещата си с тебе.

— Не, още не съм говорил с нея.

— Утре вечер ще отпразнуваме завръщането ти, ще поканим и нейното семейство.

Майка му плесна с ръце оживено, но не се чу никакъв звук.

— А аз ще пея в твоя чест, Лутерин — обеща Яринга.

Това беше нейната единствена дарба.

Лицето на Лурна се промени. Тя се изправи в креслото.

— Еванпорил ми каза, че си се възпротивил на заповедта за изтреблението на фагорите.

— Мамо, можем да се отървем от тях постепенно. Но ако се лишим от всичките шестстотин наведнъж, ще спре работата в цялото имение. Невъзможно е да ги заместим с хора, а и те ще ни излязат значително по-скъпо.

— Трябва да се подчиняваме на държавата.

— Помислих, че е по-добре да почакаме, докато татко се върне.

— Така да бъде. Но нали ще се съобразяваш със законите във всичко останало? Ние сме длъжни да даваме пример на другите.

— Разбира се.

— Налага се да те уведомя, че една робиня-чужденка бе арестувана тази сутрин в покоите ти. Затворена е в килия и ще бъде изправена да отговаря за простъпката си пред местния съвет.

Шокерандит скочи от стола.

— Защо направихте това? Кой се осмели да влезе в моите стаи?

Майка му не трепна.

— Робинята, на която си заповядал да прислужва на чужденката, я е заварила в състояние на паук. Това е забранено. Нека ти напомня, че дори човек като Върховния жрец Чубсалид отиде на кладата, защото се опълчи срещу този закон. Едва ли ще си позволим да направим изключение за една робиня.

— Само че ще има изключение! — изръмжа пребледнелият Лутерин. — Моля да ме извините.

Поклони се сдържано на майка си и леля си. Тежките му стъпки отекваха по коридорите, когато се втурна към кантората на управителите. Изкара си яда с крясъци на мотаещите се наоколо слуги.

Заповяда да повикат при него началника на стражата. Каза си, че трябва веднага да се ожени за Торес Лал. Искаше да я защити от гонения. Никой не би посегнал на съпругата на бъдещия Пазител на Колелото… а току-виж, случката я уплаши достатъчно, за да не общува толкова често с духа на мъртвия Бандал Ейт.

Изведе Торес Лал от килията и я върна в своите стаи. Прегърнаха се.

— Много съжалявам, че трябваше да понесеш такова оскърбление.

— Вече свикнах.

— Ще се погрижа да свикнеш с по-добър живот. При първия удобен повод ще те представя на майка си. Искам и тя да те опознае.

Жената се засмя.

— Не вярвам, че имам с какво да впечатля някой Шокерандит от Харнабхар.

Много хора се събраха за празненството по случай благополучното завръщане на Лутерин. Майка му се бе отърсила временно от своята вялост. Покани всички местни величия и ползващите се с нейното благоволение членове на рода Шокерандит.

Дойде и цялото семейство Есикананзи. С члена на Вътрешната камара Ебсток Есикананзи пристигнаха неговата болнава съпруга, двамата му синове, дъщеря му Инсил и цял рояк сродници.

Откакто Лутерин бе видял за последен път годеницата си, тя се бе превърнала в привлекателна жена, макар че челото й малко натежаваше над останалите черти на лицето и я лишаваше от истинска красота, сякаш подсказваше, че Инсил е готова да се втурне с главата напред срещу съдбата. Но пък нейният род отдавна бе прочут с упоритостта си.

Носеше елегантна рокля от сиво кадифе, спускаща се до пода и увенчана с широка дантелена яка, каквито Инсил предпочиташе. Лутерин не пропусна да забележи, че официалната любезност само подчерта прикритото й отвращение от новата му външност.

Звънчетата по коланите на семейството сякаш нарочно бяха подбрани да дрънчат в съзвучие. Естествено, откъм Ебсток се чуваха най-силните звуци. С гръмък шепот главата на рода сподели своята печал от безвременната смърт на сина си Умат в битката при Истуриача. Когато Лутерин възрази възмутено, че Умат е бил убит при клането на завръщащата се армия, мъжът насреща му отказа да приеме подобни лъжи.

Членът на Камарата беше едър и набит, имаше мургава кожа. Студът и вятърът по време на честите ловни експедиции бяха покрили бузите му с плетеница от червени капиляри. При разговор гледаше устата, а не очите на събеседника си.

Често твърдеше, че е защитник на свободата на словото, само че неговите слова подчертаваха едно-единствено нещо — колко е значително собственото му мнение.

Докато гостите поглъщаха струпаните на чиниите грамадни парчета печено месо, Ебсток се обърна към Лутерин, но всъщност говореше на всички присъстващи:

— Сигурно вече си чул за нашия приятел Чубсалид. Някои от последователите му вдигат малко шум и тук. Онзи нещастник призоваваше към държавна измяна. И като си спомня, че в по-добрите времена двамата с баща ти ходехме на лов заедно с Чубсалид… Знаеше ли това, Лутерин? Но предателят бе родом от Брибар, какво да му се чудим. Идвал е и на поклонение пред Колелото. Защо ли му е щукнало в главата да говори срещу държавата, която винаги е покровителствала църквата?

— Татко, нали го изгориха за престъпленията му. Това би трябвало да те утеши — засмя се единият от синовете му.

— Разбира се. Земите му в Брибар ще бъдат конфискувани. Чудя се кой ли ще ги получи?… Е, Олигархията ще вземе най-доброто решение. Най-важното е да се пазим от анархията с наближаването на зимата. На всички ни са ясни четирите основни задачи пред Сиборнал в този момент. Да съхраним единството в континента, да смажем всички подривни елементи, дори да са хора на религията или науката…

Той продължаваше да дудне, а Лутерин Шокерандит зяпаше потиснато в чинията си. Не можеше да преглътне и един залък. Изпълненото със събития време, което прекара извън Шивенинк, толкова бе разширило светогледа му, че сега приказките на семейство Есикананзи само му разваляха настроението. Разгледа шарките по чинията и забеляза с тъга, че трябва да е от изделията, с които търгуваше Одим. Спомни си с обич за Идап Мън Одим и неговия любезен брат, а после се сети гузно за Торес Лал, затворена сега в стаите му, за да бъде в безопасност. Вдигна глава и срещна студения поглед на Инсил.

— Олигархията ще плати скъпо за смъртта на Върховния жрец — каза Лутерин, — както и за погубените войници от армията на Аспераманка. Нима зимата може да извини потъпкването на всичко човешко? Моля да ме извините.

Стана и излезе от залата.

По-късно майка му го обсипа с упреци и го накара да се върне при гостите. Той седна покорно при Инсил и семейството й. Едва поддържаха разговора, докато слугите доведоха един фагор, научен да жонглира. Насърчаван от камшика на дресьора, танцуваше тромаво и задържаше чиния на върховете на рогата си.

След това на сцената излезе малък оркестър от роби, а Яринга изнесе коронното си представление — любовни песни от епохата на Есенните палати.

— Дали си станал неучтив или още не си се отърсил от войнишките обноски? — тихо го попита Инсил. — А може би си мислиш какво глупашко представление ще бъде и нашата сватба?

Лутерин се взря в познатото лице и се усмихна на привичния заядлив тон в гласа й. Загледа се одобрително в богатата украса от дантели по раменете на Инсил и забеляза колко по-пищни са станали гърдите й.

— А ти какво очакваш от мен, Инсил?

— Очаквам да направим това, което се иска от нас, също като актьори с назубрени роли. Нали това е необходимо в трудни времена като сегашните. Самият ти тактично напомни на татко, че вече захвърляме обичайните ценности подобно на стари дрехи, за да посрещнем зимата с голи души.

— Важното е по-скоро какво ние очакваме от самите себе си. Дори да настъпи епоха на варварство, можем да му се противопоставим.

— Доколкото може да се вярва на слуховете, след като разбихте армията на дивите народи от Кампанлат, в онзи континент са избухнали най-различни бунтове и цивилизацията вече се разпада. Но тук трябва да избегнем безредиците на всяка цена… Забелязваш ли, че започнах да говоря и за политика? Не е ли и това проява на варварство?

— Не се съмнявам, че баща ти повтаря непрекъснато колко е опасна анархията. В момента обаче намирам само изрязаното ти деколте за варварско.

Инсил се разсмя и кичури коса паднаха на челото й.

— Лутерин, не ми е неприятно да те видя отново, макар че си се маскирал като бъчва. Хайде да си поговорим някъде насаме, докато твоята сродница си излива душата за тази ужасна река.

Отидоха в една странична студена стаичка, където неспирното съскане на газовите лампи сякаш се опитваше да ги предупреди за незнайни опасности.

— Дано и думите, които ще си разменим, не са ледени като тази дупка — каза Инсил. — Ох, как мразя Харнабхар! Защо ти е хрумнала глупостта да се върнеш тук? Едва ли е заради мен.

Тя му хвърли кос поглед, а Лутерин закрачи от едната стена до другата.

— Сил, ти си все същата. Беше първата мъчителка в живота ми. После и други се заеха да ми тровят живота. Чувствам се изтерзан от злото, което върши Олигархията. Потиска ме и мисълта, че едно общество на съчувствие и взаимопомощ също би могло да преживее вековната зима, но ние прибягваме до жестока тирания? Това е зло, което не познава никакви граници… Олигархът заповяда да бъде изтребена собствената му армия. И аз разбирам, че Сиборнал трябва да се превърне в крепост, да се подчинява на безмилостни правила, за да не бъде унищожен като Кампанлат от студовете. Повярвай ми, вече не съм дете.

Инсил не показа никакво въодушевление от разпалената му реч. Избра си един стол и седна.

— Вярно е, Лутерин, изобщо не приличаш на себе си. Бях отвратена, когато те видях. Само когато благоволяваше да се усмихнеш, а не да се мусиш над чинията си, забелязвах някаква следа от предишното ти „аз“. Но си толкова наедрял… Надявам се, че моите уродства ще си останат само в душата ми, невидими за околните. И най-суровите мерки срещу заразата са оправдани, ако ни спестят това.

— Преобразяването от болестта не е уродство. Естествено е.

— Знаеш как мразя всичко естествено.

— Толкова си гнуслива…

— Ти също се отнасяш твърде гнусливо към действията на Олигарха. А и той се съобразява с природните закони. Нравоученията ти са досадни като приказките на татко за политика. Кого засяга, ако изтребим малко фагори или някой и друг човек? Животът не е ли непрекъснат лов?

Той се взираше в нея, в напрегнатото стройно тяло, в притиснатите към гърдите й ръце. Сякаш си припомни за миг колко бе привързан някога към това момиче.

— Прасътворителко! Служиш си със загадки и главоблъсканици както винаги. Възхищавам ти се, но дали бих издържал на това цял живот?

Тя му отвърна със смях.

— Знае ли някой какво ще ни се наложи да издържим? Жените са принудени да се примиряват със съдбата си. Те са обречени да слушат, а аз не чувам нищо, освен воя на вятъра. Затова предпочитам звука на собствения си глас.

Лутерин за пръв път си позволи да докосне ръката й и я попита:

— Щом не понасяш новата ми външност, какво тогава искаш от живота?

Тя стана и извърна лице.

— Как бих искала да съм красива! Знам, че лицето ми е като слепено от два профила. Ако не бях такава, може би щях да открия по-интересен живот.

— И така си интересна, дори прекалено.

Инсил поклати глава.

— Понякога се чувствам като труп. — Говореше безизразно, сякаш описваше скучен пейзаж. — Не искам нищо от онези неща, които познавам, но разбирам колко малко знам. Мразя семейството си, дома си, тези планини. Студена съм и нямам душа. Сигурно е избягала някой ден от мен през прозореца, може би в годината, когато ти лежеше и се преструваше на умрял… Досаждам и изпитвам само досада. Не вярвам в нищо. Не получавам нищо от никого, защото и аз нищо не мога да дам.

Лутерин се натъжи от болката й, но думите й не събудиха никакви други чувства у него.

— Сил, дала си ми много още когато бяхме деца.

— Подозирам, че и като жена съм просто буца лед. Не понасям да ме целуват. Презирам и съжалението ти към мен. — Обърна му гръб, сякаш признанието й струваше твърде много. — А самата мисъл да се любя с тебе, какъвто си сега… отвращава ме… или поне изобщо не ми харесва.

Лутерин признаваше пред себе си, че рядко разбира хората. Но сега прозря, че студенината на Инсил към хората бе неразделна част от склонността й да очерня себе си. Този навик се бе вкоренил още повече в съзнанието й. И сигурно думите й бяха истина. Инсил никога не се боеше да каже каквото мисли.

— Скъпа моя, не искам да се любиш с мен. Обичам друга и имам твърдото намерение да се оженя за нея.

Виждаше само едната й буза, потънала във високата дантелена яка. Инсил като че се смали. Слабата светлина на газовите лампи се отразяваше в кожата на шията й. Младата жена не успя да потисне стона си с притиснати към устата длани и заудря бясно с юмрук по облегалката на стола.

— Инсил!

Стъписаният Лутерин хвана ръцете й. Но когато тя отново се обърна към него, засмяната маска вече бе застинала на лицето й.

— Ама че изненада! Открих, че все пак съм искала нещо, а не съм си и въобразявала, че ще го поискам… Не ти е по силите да се справиш с мен, а?

— Причината е друга.

— Вярно, вече чух… Робинята ти… Готов си да се обвържеш с робиня вместо със свободна жена, защото си станал същият като останалите мъже тук. Искаш да ти се подчинява винаги и във всичко.

— Не, Инсил, грешиш. Ти не си свободна. От двете ти си робинята. Колкото и да съм привързан към тебе, виждам, че не можеш да излезеш от килията, която сама си изградила.

Презрението почти не пролича в смеха й.

— Вече знаеш каква съм, така ли? Преди все разправяше, че те обърквам. Но вече си станал безчувствен. Така изведнъж ли трябваше да ми изтърсиш тази новина? Защо не каза първо на баща ми, както изискват обичаите? Нали си голям почитател на правилата!

— Исках първо да говоря с тебе.

— Нима? А сподели ли вече вълнуващото известие с майка си? И сега какво ще стане с връзките между родовете Шокерандит и Есикананзи? Забрави ли, че вероятно просто ще ни принудят да се оженим, когато се върне баща ти? И двамата имаме задължения, и двамата досега не си позволявахме да се измъкнем. Предполагам, че все пак не си толкова твърд като мен. Ако дойде ден да се озовем насила в едно легло, ще ти се отплатя за днешната обида.

— Какво съм ти направил, в името на Прасътворителката? Ядоса се, защото и аз вече не желая този брак, така ли? Опомни се, Инсил!

Но тя само го изгледа враждебно, очите й тъмнееха под разрошената коса. Събра тежките гънки на роклята си с една ръка, притисната другата към бледата си буза и излезе припряно от стаята.

На другата сутрин Торес Лал се изкъпа и облече с помощта на робинята, а след това Лутерин я представи на майка си и обяви официално, че смята да встъпи в брак с тази жена, а не с Инсил Есикананзи. Майка му се обля в сълзи и го заплаши с гнева на баща му, после се оттегли в стаята си.

— Ще излезем да пояздим — каза невъзмутимо младежът, докато оправяше кобура на револвера и проверяваше пълнителя на късата си карабина. — Ще ти покажа Великото колело.

— Зад тебе ли трябва да яздя?

Той я погледна и рече помирително:

— Нали чу какво казах на майка си?

— Да, чух. Но засега не съм свободна жена и тук не е Чалс.

— Когато се върнем, ще накарам секретаря да напише документа за освобождаването ти. Съвсем законно е. Но сега искам да подишам чист въздух.

Тръгна нетърпеливо към изхода. Отпред слуги чакаха с два оседлани йелка.

— Някой ден ще те науча на хитрините, необходими да се справяш с тези животни — обеща Лутерин. — Не се тревожи, питомни са. И баща ми, и преди това неговият баща са ги развъждали точно за тези времена.

Щом излязоха от имението, усетиха острите зъби на вятъра. Йелките стъпваха по сняг, дебел не повече от педя. Но от двете страни на пътеката се редяха стълбове на ярки ивици — щяха да ориентират пътниците във времената на многометрови преспи.

За да стигнат до върха на Харнабхар, налагаше се да минат край имението Есикананзи. После навлязоха в гъста гора от високи каспиарни, под свод от заскрежени клонки. Многогласният звън ги предупреди, че наближават върха, още преди да го зърнат между парцаливите облаци.

В тази област камбаните и звънците бяха навсякъде. Възникнал от необходимостта странниците да се насочват по-скоро по слух в непрогледните виелици, обичаят се бе превърнал в традиция.

Торес Лал спря своя йелк и се загледа напред, притиснала ръкава си към устата, за да я стопли. От едната страна на главния път бяха хановете за поклонници и сергиите на търговците, от другата — жилищата на хората, които вършеха някаква работа в Колелото.

Но пътят продължаваше да се вие по склона към портата на Великото колело. Този вход, също станал легенда, се пазеше от великански статуи на гребци с птичи лица. Водеше към дълбините на планината, която сякаш смазваше сгушеното в подножието й селце.

И нагоре имаше сгради, повечето параклиси или мавзолеи, издигнати от пилигримите на това най-свято от светите места. Някои се перчеха дръзко сред снеговете на скалната си основа, други лежаха в руини.

Шокерандит обхвана с жест околността.

— Всичко това е поверено на баща ми. — Обърна се към жената. — Искаш ли да видиш Колелото отблизо? Не се бой, няма да те тикнат вътре насила. Напоследък доброволците чакат дълго, за да получат свое място във Великото колело.

Подкараха животните си и Торес Лал промълви:

— Не знам защо си представях, че част от Колелото се подава навън.

— Не, разположено е изцяло във вътрешността на планината. Точно в това е смисълът. Мрак. В тъмата да откриеш мъдростта.

— Аз пък си мислех, че светлината води към мъдрост.

Зяпачите наоколо се вторачваха нахално в двамата преобразени от Дебелата смърт ездачи. Някои местни хора явно бяха болни от гуша — често явление в затворените планински райони. Суеверните очертаваха във въздуха пред челата си знака на Колелото, докато вървяха към портата заедно с Шокерандит и Торес Лал.

Отблизо личаха величествените сводове, хлътващи надолу, като че за да погълнат всички, осмелили се да пристъпят тук. Над входа масивен каменен навес защитаваше от свлачища сцена, изваяна в скалната стена. Гребци в развяващи се одежди напъваха веслата към Великото колело, въртящо се в небето, а наоколо бяха изобразени зодиакалните знаци. Звездите извираха от гърдите на женска фигура.

Приличащи на мравки поклонници коленичеха пред входа и гръмко призоваваха Неживеещия бог.

Торес Лал въздъхна.

— Великолепно е.

— Да, за тебе може би е важна само гледката. Но за нас, израсналите с тази религия, тук е опората на живота ни. Тя ни дава сили да се преборим с превратностите на съдбата.

Шокерандит скочи ловко от седлото, хвана юздите на нейния йелк и вдигна глава към жената.

— Някой ден, ако моят баща прецени, че съм подходящ, може на свой ред да стана Пазител на Колелото. Брат ми трябваше да поеме на плещите си този дълг, но умря. Надявам се, че ще го заместя достойно.

Тя се усмихна добродушно, но очевидно не разбираше чувствата му.

— Вятърът отслабна.

— Тук обикновено не е ветровито. Казват, че връх Харнабхар бил четвъртият по височина в света. Но зад него — не се вижда заради облаците — е още по-високият връх Шивенинк, който пази Харнабхар от полярните ветрове. Издига се на повече от единадесет хиляди метра и е третият в света. Някой друг път ще го видиш.

Замълча, защото сам усети прекомерното си въодушевление. Искаше му се пак да бъде щастлив и самоуверен, но срещата с Инсил предната вечер го разстрои. Внезапно се метна на седлото и препусна встрани от портата на Колелото.

Без да си кажат нито дума повече, минаха по една от селските улици, където поклонниците се тълпяха пред магазинчета за топли зимни дрехи и звънчета с всякакви размери. Някои дъвчеха вафли, на които бе пресован знакът на светинята.

Зад селото започваше тесен стръмен пролом, в дъното му се спускаше пътека към далечна котловина. Дърветата растяха нагъсто между големи камъни. Наветите преспи правеха пътя опасен. Йелките стъпваха внимателно. От високите клони се обаждаха птици, някъде встрани шумеше падаща вода. Шокерандит си подсвиркваше някаква мелодия. Баталикс осветяваше немощно склоновете, но в дефилето долу цареше здрач.

Лутерин спря йелка там, където пътеката се раздвояваше. Едното отклонение се изкачваше нагоре, другото се спускаше в пролома. Когато Торес Лал го настигна, той й каза:

— Казват, че това място се запълвало догоре със сняг през страшната зима. Може би ще се случи по времето на моите внуци, ако ги имам. Трябва да тръгнем нагоре. Това е най-прекият път към моя дом.

— А накъде води другата пътека?

— Долу има древен параклис, построен от крал, властвал по твоите родни земи. Може би ще ти е интересно. До него е светилището, което баща ми издигна в памет на моя брат.

— Бих искала да ги видя.

Спускането ставаше по-трудно. Навсякъде имаше паднали дървета. Шокерандит сви устни от яд, като видя колко е занемарено мястото. Минаха край водопад, проправиха си път през висока преспа. Всяко листо над тях блестеше от влага.

Заобиколиха купола на параклиса. Когато слязоха на равнището на входа, вратата се оказа затрупана от слегнал се сняг.

Израсналата в Борлдоран Торес Лал веднага забеляза, че постройката се отличава с така наречения ембрудокски стил. По-голямата част от зданието беше под земята. Виещите се по външния купол стъпала даваха възможност на набожните да очистят съзнанието си от земните неща, преди да влязат в същинския храм.

Почисти снега от тесния правоъгълен прозорец на вратата, за да надникне вътре. Зад кръглия олтар изображението на някогашен бог отвърна на погледа й. Жената усети, че дишането й се учести.

Не можеше да си спомни името на бога, но знаеше добре кой е кралят, чийто бюст бе скрит в портика над вратата. Джандол-Анганол, крал на Борлиен и Олдорандо, по-късно слели се в държавата Борлдоран.

Гласът й трепереше, когато заговори:

— Нима е било предопределено да попадна тук? Този крал е мой далечен прадядо. Името му се е превърнало в предание там, откъдето идвам, макар да е умрял преди почти пет века.

— Знам, че параклисът е стар — сдържано отвърна Лутерин. — Гробът на моя брат е наблизо. Ела да го видиш.

След миг тя се отърси от вцепенението и го последва, но си мърмореше тихо:

— Тук е бил Джандол-Анганол…

Шокерандит бе застанал пред светилище от струпани камъни, увенчани с дебел гранитен кръг. На гладката повърхност бе издълбано името на неговия брат — ФЕЙВИН. Под него се виждаше свещеният символ — двата кръга, съединени с вълнообразни линии.

Торес Лал слезе от йелка, за да прояви почит. Светилището й се струваше първобитно в сравнение с изящния параклис.

Накрая Лутерин откъсна поглед от камъните и посочи отвесните скали над тях.

— Виждаш ли къде започва водопадът?

Струите изскачаха от издатината и падаха двадесет метра, преди да се разбият в пръски.

— Един ден дошъл тук с хокснито си. Ездач и животно скочили оттам. Само Неживеещият знае защо брат ми е решил да сложи край на живота си. Тогава баща ми си беше у дома. Той откри трупа точно където е светилището. И оттогава името на Фейвин не се споменава вкъщи. Мисля, че е защото баща ми бе съкрушен като мен от смъртта му.

— А майка ти?… — колебливо попита Торес Лал.

— О, разбира се, и тя беше много натъжена.

Той пак вдигна глава към водопада и прехапа устни.

— Ти се възхищаваш на баща си, нали?

— Така е с всички, които го познават. Влиянието му над мен е огромно. Ако отсъстваше по-рядко, може би нямаше да го чувствам толкова близък. Всички тук го смятат за свят човек, почти като твоя прадядо краля.

Торес Лал се засмя.

— Джандол-Анганол не е бил светец. Известен е като един от най-гнусните злодеи в историята, унищожил старата вяра и изгорил нейния първожрец заедно с цялото му паство.

— Е, но по тези места името му се тачи.

— А защо е дошъл тук?

Той поклати глава сърдито.

— Защото тук е Харнабхар! Всеки иска да дойде при светинята. Може би е искал да се покае за греховете си…

Торес Лал замълча, а Лутерин пак зарея поглед към неравните очертания на хълмовете отвъд долината.

— Няма по-възвишена обич от тази между баща и син, съгласна ли си? Вече не съм дете и познавам другите видове любов. Всяка има своите достойнства. Но никоя не е надарена с тази чистота, с тази кристална прозрачност, която преизпълва чувствата ми към моя баща. Всеки друг вид близост е наситена със съмнения, с раздори. Но обичта към бащата е непоклатима. Бих искал да съм една от хрътките му, за да му покажа своето безкрайно послушание. Той се губи в каспиарновите гори по много десети от годината. Ако бях куче, щях да съм винаги до него.

— И да ловиш със зъби огризките, които ти подхвърля.

— Стига да пожелае.

— Подобни мисли не са признак на душевно здраве.

Той я опари с надменен поглед.

— Вече не съм хлапе. Мога да правя каквото пожелая, мога и да смиря волята си. Така е с всеки зрял човек. Имаме нужда и от съчувствие, и от твърдост. Трябва да се борим срещу несправедливите закони. Но, от друга страна, анархията е гибелна по време на страшната зима. Когато отново настъпи пролетта, Сиборнал ще бъде по-силен от всякога. Имаме много задължения — да обединим континента, да работим упорито, да подобрим управлението, за да се възползваме от все по-оскъдните дарове на природата… Е, това май не те засяга…

Тя стоеше на една крачка от него. Облачетата пара пред устите им се издигаха, без се смесват.

— А какво място си отредил за мен в плановете си?

Въпросът го смути, но и му хареса с прямотата си. Когато беше с Торес Лал, сякаш попадаше в свят, различен от този на Инсил. Във внезапен порив хвана раменете на жената пред себе си и се взря в очите й, преди да я целуне. После отстъпи, пое си дълбоко дъх, почти опиянен от лицето й. Втория път не се дръпна толкова бързо.

Но не можа да прогони Инсил Есикананзи от мислите си. Торес Лал също се бореше с призрака на своя мъртъв съпруг.

Пуснаха се.

— Търпение — промърмори си Лутерин.

Качи се на йелка си и го подкара нагоре по пътеката между тъмните дървета. Звънчетата по хамутите подрънкваха тихо. Малкият параклис остана зад тях, скован в снеговете, и скоро се загуби в мъгливия въздух.

Когато се прибра, Шокерандит намери запечатана бележка от Инсил. Нямаше желание да я прочете, но откри в редовете само бегъл отглас от снощната разпра.

— Твърде късно е — раздразнено промълви Лутерин и смачка листчето.