Хеликония. Зима

VIIМуха на жълти ивици

Не би могло да се каже, че Исенският хълм е особено внушителен, доколкото такива определения важат за подобни части от релефа на планетата. Всъщност в сравнение с други възвишения в Сиборнал не беше нищо повече от дребна пъпка. Но се издигаше важно над равната местност и концентричните полукръгове на град Ашкитош.

Когато северният вятър донесеше дъжд, водата сякаш се събираше над покривите, бойниците и шпиловете на замъка, за да се стовари в порой върху гражданите и да им предаде лични поздрави от Олигарха.

Имаше едно предимство в това набиващо се в очи положение на хълма (за Олигарха и Вътрешната камара, ако не за някой друг) — новините стигаха бързо до замъка. Носеха ги не само неспирно пристигащите куриери, борещи се с хлъзгавия чакъл по стръмния път, но и предаванията с хелиограф от други отдалечени възвишения. Из цял Сиборнал бяха построени вериги от сигнални станции, така че основният пояс за предаване на информация се разполагаше точно по паралела, на който се намираше Ашкитош. По този начин до Олигарха (ако той наистина съществуваше) стигна известието за посрещането, организирано за армията, връщаща се през Чалс към Кориантура.

Войските спряха пред отвесните скали, където Чалс преминаваше в Сиборнал. Там изчакаха да ги настигнат изостаналите. Това продължи два дни. Умрелите от заразата бяха погребвани на място. Хората и животните бяха много по-изпосталели, отколкото при тръгването от Истуриача преди половин десета от годината. Но Аспераманка още беше неоспоримият командир на армията. Бойният дух беше висок. Войниците се заеха да почистят и себе си, и снаряжението, за да влязат тържествено в Ушкутошк. Военният оркестър лъскаше инструментите си и репетираше бодри маршове. Извадиха знамената на отрядите от калъфите.

Всичко това ставаше пред дулата на скритите оръдия, разположени наблизо от Първа гвардия на Олигарха.

Щом войските на Аспераманка потеглиха напред и влязоха в обсега за стрелба с право мерене, артилерията започна да бълва залп след залп. Заелите позиции стрелци обсипваха мишените си с порой от куршуми. Парните оръдия бумтяха, снарядите избухваха с оглушителен грохот.

Храбри мъже загиваха. Йелките им падаха на земята. Кръв попиваше около повалените. Който успяваше да отвори уста, пищеше. Всичко се скри в дим и гейзери изригнала пръст. Хората тичаха насам-натам, стъписани до изумление, полудели от шока. Блестящите инструменти замлъкнаха в миг. Аспераманка кресна на тръбача си да изсвири сигнал за отстъпление. Никой от неговата армия не изстреля дори един куршум по сънародниците си.

Оцелелите от зловещата изненада се криеха като зверове в дивата пустош. Мнозина онемяха от ужас. Които още бяха способни да говорят, крещяха „Абро Хакмо Астаб!“ — гнусното сибско проклятие. И най-големите грубияни сред войниците се запъваха, преди да го изрекат. Но сега го повтаряха безкрай, сякаш за да предизвикат още веднъж съдбата.

Някои от оцелелите се катереха из брулените от ветрове недра на планината. Други се залутаха из лабиринтите на мочурищата. Имаше и такива, които успяха да съберат организиран отряд. Решиха да прекосят отново безлюдната степ и да се присъединят към хората, останали в Истуриача.

Аспераманка се опитваше да подмами с красноречието си разпръснатите групи, за да възстанови армията си. В отговор го обсипваха със словесна помия. И офицерите, и простите войници бяха загубили завинаги доверието си към овластените. „Абро Хакмо Астаб!“, крещяха те в натежалото му от гняв лице.

Древното проклятие се бе появило, когато животът е бил особено тежък. Първоначалното значение, както и произходът му се бяха заличили с времето. Според едно от най-уклончивите тълкувания то беше пожелание към двете слънца да се осквернят взаимно. В северния континент, свит под ледения дъх на полярните райони, хората бълваха думите срещу Неживеещия и всички останали богове, още помнени или отдавна забравени, сякаш да призоват вечен мрак над земята си.

„Абро Хакмо Астаб!“ — оскверняване на светлината. Онези, които запращаха въплъщението на яростта си срещу Аспераманка, после бързаха да се махнат от погледа му. Веждите му се събраха като гръмовни облаци, той се загърна в наметалото си и се замисли за собственото си спасение. Но за църковника древното проклятие беше непосилна тежест. Самият той се чувстваше осквернен.

Ето какви известия донесе агентът на Олигарха, скрит върху каменния си хълм над Ашкитош. Така владетелят научи за някои последствия от заповедта си за злодейското посрещане на армията пред Кориантура.

Не беше нужна особена досетливост, за да се предвиди следващата стъпка на Олигарха. След кратко съвещание на Вътрешната камара поредната прокламация бе разпратена и до най-отдалечените кътчета на континента. Тя обявяваше, че „поразената от заразата армия възнамерявала да разнесе болест и смърт по целия Сиборнал, но била отблъсната смело на границата. Нека всички се трудят още по-упорито, за да отпразнуват победата“.

А възрастните лелки — жени на рибари, стояха по улиците на Кориантура със скръстени ръце, четяха разлепената прокламация и си мърмореха:

— Тъй де, все ни повтарят да се бъхтаме… Че как да работим повече от сега?

Скупчваха се на групички и гледаха неприязнено трополящите полкове на Първа гвардия, отправили се на запад.

А на останките от разбитата армия, залутани из пустите земи, предстоеше още едно сражение.

След смъртта на последния Ц’сар на Кампанлат (а оттогава минаха четиристотин седемдесет и девет години) фагорите упорито събираха сили. Дори преди смъртоносният Фрейър да достигне най-пламенната си мощ и да започне отново да бледнее, племената на двурогите се множаха. Волята на човеците да ги изтребят отслабна след гибелта на Ц’саря. По-кротките фагори, които се примиряваха с живота по равнините сред синовете на Фрейър, изпратиха вест на войнствените племена от Високия Нктрик. Първите групи нападатели вече шетаха из полята, без да чакат настъпването на хеликонийската зима.

Яхнали своите кайдо, двурогите можеха да се носят като вятъра по степта, толкова неприветлива в очите на хората. Причината беше съвсем проста — сталуните, гилотите и техните кайдо можеха да се хранят с трева и да преживеят дори там, където крехките синове на Фрейър гинеха.

Все пак племената от Високия Нктрик стояха настрана от тревистите равнини в подстъпите към Сиборнал, освен ако нещо изключително не ги подмамеше натам. Двурогите се бояха от тези земи. От бледите полукълба на мозъците им не чезнеше споменът за страховитите мухи.

Този спомен, или по-скоро програма, им подсказваше винаги, че най-студените земи на Сиборнал са любимото място на всякакви крилати насекоми и на една особена муха. Ивичестата твар превръщаше в нескончаема мъка живота на безбройните фламбреги по равнините около полярните райони. Женските снасяха яйцата си под кожата на животните. Излюпилите се ларви влизаха в кръвообращението на фламбрегите и след време образуваха гнойници на гърбовете им, докато се подготвят да спукат раната и да излязат навън.

Личинките бяха големи колкото нокът на кутре. Когато успееха да прогризат кожата на фламбрега, падаха в пръстта и се превръщаха в какавиди.

На пръв поглед този ивичест ужас нямаше друго предназначение, освен да прави непоносим живота на фламбрегите. Но не беше вярно. Никое друго животно не се осмеляваше да навлезе в териториите, където властваше мухата на жълти ивици. Така че при нормално стечение на обстоятелствата стадата не изчерпваха пашата си по равнините.

Но мухата си оставаше напаст за тези животни, които често препускаха диво по най-ветровитите склонове, слепи за опасността, в безплоден опит да се спасят от отредената им участ. Произлезлите от тях фагори съхраняваха в настроеното си за възприемане на вечността съзнание ясен спомен за крилатото мъчение и не пристъпваха към владенията му.

Бродещата из пустошта на Чалс разбита армия, обаче, беше изключителна възможност за двурогите. Понесли се с вятъра, преметнали на гърбовете си колчани с копия и пушки, те връхлетяха синовете на Фрейър.

Убиваха всекиго, когото срещнеха. Дори фагорите, служили в армията на Аспераманка, бяха стъпкани безмилостно.

Някои групи мъже съхраняваха подобие на военна дисциплина. Заемаха позиция зад каруците с припаси и стреляха дисциплинирано по врага. Много от фагорите загинаха.

Нападателите се отдръпнаха и изчакаха мъжете да отслабнат от студа и жаждата, преди да ги атакуват отново. Не пощадиха никого.

Войниците знаеха, че е безполезно да се предадат. Биеха се до последния човек или сами си пръскаха черепите. Вероятно и те пазеха в съзнанието си родов спомен — лятото е сезонът на човешкото превъзходство, когато Фрейър свети най-ярко, а през дългата зима двурогите си връщат предимството по цялата планета, както преди човечеството да се издигне над животинското си състояние. Затова се бранеха без надежда и умираха без подкрепа. Жените срещаха смъртта наравно с мъжете.

Но понякога боеприпасите им свършваха и вместо да изтребят поредната група, фагорите я пленяваха и отвеждаха в робство.

Макар Олигархът да не съзнаваше това, фагорите се оказаха най-добрите му съюзници. Те унищожиха остатъците от някога могъщата армия на Аспераманка.

Племената на двурогите, каквито все пак се срещаха из Сиборнал, не проявяваха подобна войнственост. Състояха се от роби, избягали от господарите си, или отдавна заселили се в низините фагори, свикнали от поколения с тежката работа и покорството. Тези твари обикаляха на малки групи и много внимаваха да не доближават човешките селища.

Разбира се, всичко зле опазено, принадлежащо на синовете на Фрейър, веднага ставаше тяхна плячка. Дълбоко вкоренената враждебност не изчезваше. Една такава група забеляза брига „Нов сезон“ близо до брега и съсредоточи вниманието си върху него. Фагорите последваха кораба, бавно носещ се с морските течения към западния край на Залива на мъченията, където свършваше ускутската територия и започваше Лорадж.

Групата се състоеше от осем гилоти, една филока, трима застаряващи сталуни и малко фагорче. Всички освен дребосъка бяха с отрязани рога. Водеха със себе си един йелк, който пренасяше запасите им от сушено месо и грубо смлени зърна. Съществата бяха въоръжени.

Макар че вятърът отдалечи брига от плитчините, западното течение го носеше бавно към брега. Фагорите неуморно крачеха успоредно на морския съд, километър след километър. Бяха уверени, че ще настъпи миг, когато ще нападнат кораба и ще го унищожат.

От време на време нещо се случваше на дървеното съоръжение. Една нощ се чуха изстрели. Друг път мъж се хвърли към релинга на десния борд, преследван от две виещи жени. В ръцете им проблясваха ножове. Мъжът скочи, опита се да доплува до брега, но потъна безмълвно в ледената вода.

Малки айсберги съпровождаха кораба на запад и понякога стържеха по бордовете му. Лутерин Шокерандит чуваше шума, докато седеше в смърдящата каюта и наглеждаше Торес Лал.

Бе залостил вратата, но въпреки това имаше подръка малък сатър. Ненаситният глад, породен от Дебелата смърт, превръщаше всекиго на кораба в потенциален враг. Младежът дялкаше трески от гредите на кораба, за да поддържа огъня в печката. Печеше месото на последния флебихт. Той и Торес Лал бяха погълнали четири животни за осем-девет дни, откакто корабът отплава.

Обикновено последователните фази на Дебелата смърт отминаваха за около седмица. След това страдалецът или беше мъртъв, или започваше да се възстановява, без умът му да е пострадал от сериозните физиологични промени в организма. Шокерандит виждаше как жената се мъчи и надебелява. Торес Лал бе съдрала дрехите от себе си, помагайки си често със зъби. Дъвчеше и стойката на нара, към която се бе оковала. Устата й кървеше. Той я гледаше нежно.

Дойде и моментът, когато тя бе в състояние да отвърне на погледа му. Усмихна се.

После тя поспа няколко часа и се събуди с чувството за блаженство, присъщо на всеки оцелял от Дебелата смърт.

Шокерандит я освободи от оковите и я изми с парцал, натопен в солена вода. Тя го целуна, докато се опитваше да я изправи на крака. Жената огледа голото си тяло и заплака.

— Приличам на бъчва, а бях толкова стройна!

— Естествено е. А виж аз какъв станах!

Тя се взря в него през сълзи и се разсмя.

Смехът им се сля. Той попиваше с очи възхитително пресъграденото от болестта тяло, още блестящо от миенето, красотата на нейните рамене, гърди, корем, бедра.

— Лутерин, това са пропорциите на новия свят — каза Торес Лал.

За пръв път я чу да произнася името му. Протегна ръце нагоре и докосна с юмруци дъските на тавана.

— Толкова ми олекна, когато се уверих, че ще оживееш!

— Оживях, защото си се погрижил да не загубиш своята пленничка.

Естествено беше и да обвие тялото й с ръце, да целуне подпухналите й устни и заедно да се отпуснат на пода, където неотдавна се търкаляха в мъки. Сега се затъркаляха в отприщен сексуален изблик.

По-късно той й каза:

— Торес Лал, вече не си моя пленничка. И двамата се пленихме взаимно. Ти си първата жена, която обичам. Ще те отведа в Шивенинк и ще се качим в планините, където живее моят баща. Ще видиш чудесата на Великото колело на Харнабхар.

Тя бързаше да забрави случилото се и отвърна равнодушно:

— Дори и в Олдорандо сме чували за Великото колело. Ще дойда с тебе, щом искаш. Но защо ли е толкова тихо на кораба? Да проверим ли какво става с другите? Може би всички са повалени от заразата — Одим, безбройните му роднини и екипажът.

— Остани тук с мен още малко!

Легнал в прегръдката й, взрян в тъмните й очи, той не искаше да разваля магията на мига. Точно сега не можеше да различи любовта от радостта на възвърнатото здраве.

Тя изрече рязко:

— В Олдорандо бях лечителка. Мой дълг е да се грижа за болните.

Жената извърна лице настрани.

— А откъде идва тази зараза? Фагорите ли я разнасят?

— Да, фагорите. Поне така смятаме.

— Значи добричкият ни капитан е казал истината. Наистина са възнамерявали да спрат със сила нашата армия, за да не се върнем в Сиборнал и да разпространим заразата, която вече носехме в редиците си. Заповедта на Олигарха е била повече мъдра, отколкото зла.

Торес Лал тръсна глава. Вече решеше косата си с бавни движения, на които се наслаждаваше и не отделяше поглед от малкото огледало.

— Твърде прибързано отсъждаш. Заповедта на вашия Олигарх е неописуемо гнусна. Винаги е зло да отнемеш живот. А направеното от него не само е грешно, но може би и безполезно. Знам поне колко е заразна Дебелата смърт, макар че не се разпространява през по-голямата част от Голямата година и е трудна за изучаване. Пък и наученото с толкова труд се забравя от следващото поколение.

Той я чакаше да продължи, но тя млъкна и продължи да разглежда лицето си. Накрая наплюнчи пръст и приглади веждите си.

— Внимавай какво говориш за Олигарха! Той знае повече от нас.

Едва сега тя се обърна и впери поглед в него. Заговори натъртено:

— Не съм длъжна да почитам вашия Олигарх. За разлика от него Дебелата смърт поне не е безогледно жестока. От нея умират преди всичко старците и най-малките деца. Поне половината здрави и силни мъже и жени оцеляват. Преобразяват се, както стана с нас. — Торес Лал шеговито го мушна с показалеца си. — Лутерин, с тези набити тела сме предвестници на бъдещето.

— И все пак половината ще измрат… Цели общности ще изчезнат… Олигархът не би позволил това да се случи и в Сиборнал. Ще наложи строги правила…

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Дори подобна масова гибел си има добрите страни, когато реколтата намалява и гладът чука на вратата. От полза е за здравите, които продължават живота.

Лутерин се засмя, но тя поклати глава, като че подразнена от реакцията му.

— Нека видим кой е оцелял от хората на кораба. Не ми харесва тази тишина!

— Дано имам възможност да благодаря на Идап Мън Одим за добрината му.

— Уверена съм, че ще можеш да му изкажеш своята признателност.

Стояха един до друг в малкото задушно помещение и се гледаха в мъждивата светлина. Шокерандит я целуна, но в последната секунда Торес Лал обърна лице. Накрая се престрашиха да излязат в коридора.

Тази сцена изплува отново в паметта му много по-късно. Чак тогава успя да долови как странеше от него тази жена. Физически тя беше извънредно привлекателна за Шокерандит, но явната й независимост беше още по-примамлива — дотолкова, че в момента още не беше способен да осъзнае това. Едва когато тази отчужденост се размиеше с времето, двамата можеха наистина да се разберат.

Но от Шокерандит едва ли трябваше да се очаква подобна проницателност, защото цялото му отношение към света се опираше на недоразумения и предразсъдъци, които го изпълваха с несигурност и правеха невъзможно душевното му развитие. Невинността му препречваше пътя към възмъжаването.

Той излезе пръв. Коридорът продължаваше след стълбата и водеше към главния трюм, където бяха настанени роднините на Одим. Лутерин долепи ухо до люка и се заслуша — някой се промъкваше крадешком вътре. В каютите от двете страни на коридора беше тихо. Той почука на една врата и се опита да я отвори. Беше заключено. Никой не му се обади.

Когато двамата с Торес Лал се появиха на палубата, трима голи мъже побързаха да се скрият. Оставиха след себе си женски труп, проснат до мачтата. Беше полуизяден. Торес Лал отиде да погледне отблизо.

— Да хвърлим това зад борда — предложи Шокерандит.

— Не. Тази жена е вече мъртва. Остави живите да се нахранят.

Насочиха вниманието си към самия кораб. Както и сетивата им подсказваха досега, „Нов сезон“ не се движеше. Океанските течения го бяха насочили полека към брега. Бе опрял кил в пясъчна ивица, протегнала се като ръка от сушата.

До кърмата се бяха скупчили няколко айсберга. А от носа човек можеше да скочи без усилия и да отиде на брега, без да си намокри краката. Над пясъка се извисяваха като пазачи две скали, едната по-висока и от мачтите на кораба. Те отклоняваха течението. Вероятно някое отдавнашно вулканично изригване ги бе захвърлило тук, макар че доста навътре в сушата не се виждаха дори следи от вулкан. Имаше само ниски хълмове, толкова накъсани, че приличаха на стена, пробита от оръдейни залпове. Отвъд тях се простираха жълтеникави ливади. Тревата се слягаше под смразяващия вятър, от който очите на хората веднага се насълзиха.

Шокерандит примижа и пак се загледа в по-голямата скала. Беше уверен, че е мярнал движение в тази посока. След малко се показаха двама фагори — отдалечаваха се от бреговата ивица със своята странна плъзгаща се походка. Явно отиваха да се съберат с още четирима от своята раса, появили се внезапно на една височинка. Другите носеха убито животно. Още фагори излязоха иззад скалата, за да приветстват ловците.

Първата група от тринадесет двуроги по-рано през деня срещна по-голяма, съставена от избягали роби и още четирима фагори, доскоро използвани като товарни добичета от войниците на Олигарха. Събраха се тридесет и шест твари на едно място. Бяха разпалили огън в кухина на скалата, обърната към брега, и смятаха да опекат цял фламбрега, повален с копия от ловците.

Торес Лал се обърна стъписано към Шокерандит.

— Дали ще ни нападнат?

— Изпитват силна боязън от водата, но могат лесно да минат по пясъчната ивица и да се качат при нас. По-добре да проверим ще намерим ли някой оздравял от екипажа, при това веднага.

— Ние първи се разболяхме от Дебелата смърт и вероятно първи сме се възстановили.

— Тогава нека видим дали на кораба има някакви оръжия, за да се браним с тях.

Претърсването на „Нов сезон“ вся ужас в душите им. Натъкнаха се на истинска касапница. Никой не бе избягнал заразата. Дори онези, които се заключиха сами в каютите си, бяха повалени и в повечето случаи довършени от болестта. Там, където се бяха затваряли по двама-трима, сигурно първият, проявил страшните признаци, е бивал убит незабавно. Всички животни на борда бяха изядени, личаха и следи от схватките за останките им. В големия трюм роднините на Одим се бяха отдали на канибализъм. От двадесет и тримата членове на рода вече имаше осемнадесет трупа — почти всички убити от близките си. От петимата живи трима още се гърчеха в ноктите на лудостта и избягаха, щом чуха гласове. Две млади жени вече можеха да говорят, преживели преобразяването докрай. Торес Лал ги отведе в безопасността на каютата, където двамата с Шокерандит бяха намерили убежище досега.

Люковете на кубрика за екипажа бяха здраво залостени. Чуваха се животинско сумтене и странно еднообразна, повтаряща се песен:

В един от килерите до носа откриха труповете на Бези Безамитикал и старата баба. Бези лежеше по гръб, със зейнали към тавана очи, а на лицето й бе застинало за последен път недоумение.

В предния трюм се натъкнаха на някакви много здрави сандъци, останали непокътнати по време на бедствието, сполетяло кораба.

— Дано вътре има пушки! — възкликна Шокерандит.

Отвори най-близкия и махна парчето грубо зебло. Намери пълен сервиз от най-изящния порцелан — всеки украсен с мили домашни картинки съд бе увит в тънка хартия. И другите сандъци бяха напълнени догоре с порцеланови изделия от най-доброто качество, каквито Одим изнасяше в други страни. Тези чудеса бяха подарък за неговия брат в Шивенинк.

— С това няма да отблъснем фагорите! — обади се Торес Лал, сподавила насила нервния си смях.

— Все нещо трябва да измислим.

Времето сякаш спря, докато обикаляха из окървавения кораб. Беше лятото на малката година и Баталикс се задържаше задълго в небето. Фрейър нито се издигаше високо над хоризонта, нито се спускаше далеч под тази невидима линия. Студеният вятър не стихваше. Веднъж сякаш довя неясен тътен.

После звукът изчезна. Чуваше се само глухият грохот на разбиващи се вълни и по някой удар на остро парче лед в дървения корпус. После шумът започна да се усилва, ясен и постоянен. Шокерандит и Торес Лал се спогледаха озадачено. Но фагорите познаха звука, без да се замислят. Не можеха да сбъркат с нищо тропота на милиони препускащи фламбреги.

Неизброимите стада живееха по краищата на полярната ледена шапка. От всички страни в Сиборнал, Лорадж с разнообразните си местности беше най-подходящ за тези животни, особено обширните гори от устойчив на студа и вятъра елдавон, също заоблените хълмове, сред които се гушеха езера. За разлика от йелките, фламбрегите не се гнусяха и от месо. Предпочитаха дребните гризачи и каквито птици успяваха да стиснат между зъбите си. Основно се хранеха с лишеи, плесен и трева, към която понякога добавяха и дървесна кора. Освен това поглъщаха несмилаемия за другите животински видове мъх. Това растение съдържаше мастна киселина, която защитаваше клетъчните мембрани в телата им от въздействието на студа и позволяваше на клетките да функционират нормално и при най-ниските температури.

Стадо от над два милиона глави доближаваше брега. Множество стада из Лорадж бяха неколкократно по-големи. Предните редици изскочиха от елдавоновата гора и се втурнаха почти успоредно на морето. Земята се тресеше под ударите на копитата.

Фагорите се защураха неспокойно до скалата. Прекъснаха първобитната обработка на храната си. Крачеха напред-назад и оглеждаха хоризонта с почти човешко притеснение.

Имаха две възможности да се спасят — или да се покатерят върху скалата, или да нападнат и завладеят кораба. Трябваше да се махнат от пътя на прииждащото гъмжило.

Стадото си имаше и предвестник. Над гърбовете на животните се носеше облак комари, настървено пиещи кръв от покритите с козина муцуни. Насекомите бяха и естествени врагове на муха с големината на оса. Подгонени от тях, мухите се стрелкаха напред. Една изникна сякаш от нищото и кацна точно между очите на фагор. Цялата беше покрита с жълти ивици.

Двурогите се пръснаха в иначе неприсъща за тях паника. Нападнатият от мухата се завъртя и затича право към скалата. Удари чело в камъка, смаза мухата и сам падна в несвяст.

Другите се събраха отново, за да обсъдят какво да правят. Някои от новодошлите носеха свой малък съсухрен тотем — предшественик в покой. Този смален символ на самите тях, достоен и опърпан от набезите на молците пра-прасталун още беше на едно-две стъпала над небитието, макар и вече да се състоеше почти изцяло от кератин. Някаква слаба искрица съзнание все още подпомагаше усилията на дейно живите да стигнат до най-доброто решение. Бледите им мозъци престанаха да възприемат околната действителност. Потънаха в общуване с праотеца в покой.

От неразличимата белота изникна дух, не по-голям от заек. Фагорът, който беше негов пряк потомък, заговори мислено:

„О, свети зачинателю, сливащ се със земята, ето ни тук пред тебе, изпаднали в беда до потъналия под водата свят. Онези, каквито бяхме и ние, сега ни връхлитат и ще ни стъпчат. Укрепи ръцете ни, посочи ни спасение от опасността.“

Кератиновата фигура изпращаше картини в бърза последователност, които двурогите познаваха добре. Полярните райони с техните ледове, блата, мрачни безкрайни гори — и с изобилието от живот дори до ръба на ледената шапка на планетата. След това отново ледовете, но заели много по-голяма част от планетата, защото Баталикс властваше сам в небето. Картини на преследвани същества, криещи се в пещери и съюзили се с лишения от разум дух на име „огън“. Картини на покорни човекоподобни, поробени от фагорите. Страховити картини на бушуващия Фрейър, насилващ въздушните октави, като гигантски паяк, смразяващ утробите на двурогите племена. Изчезването на прекрасната Т’Сен-Хър, някогашното сребристо кълбо в мирния небосвод. Тварите, превърнали се в синовете на Фрейър, понесли на рамене съдове със съхранен огън. И много, много фагори, измиращи от наводнения, от жега, в битки с омразните потомци на маймуните.

„Напредвайте бързо, помнете враждата. Оттеглете се в безопасност на дървеното нещо, понесло се по водата над потопения свят, избийте синовете на Фрейър. Останете там невредими, докато отминат онези, каквито бяхме ние. Бъдете смели. Бъдете големи. Дръжте рогата си високо!“

Пискливият гласец затихна и се върна в недостъпните за живите земи. Двурогите благодариха на пра-прасталуна с дълбоко гърлено ръмжене.

Щяха да се вслушат в думите му. Защото гласът му беше и негов, и техен — разлика не съществуваше. В бледите им мозъци нямаше място за времето и за собственото мнение.

Отправиха се бавно към заседналия кораб.

Това нещо им беше чуждо. Страхуваха се от морето. Водата ги поглъщаше, унищожаваше ги безследно. Димнооранжевият Фрейър очертаваше рязко силуета на кораба и сякаш беше готов да падне от хоризонта в хищното гърло на необозримия океан.

Двурогите стискаха копията си и настъпваха неохотно към „Нов сезон“.

Пясъкът скърцаше под краката им. И през цялото време потрепващите им уши чуваха засилващия се тътен на препускащото стадо.

От едната им страна се бяха струпали айсберги, не по-високи от малкото фагорче в групата. Някои ледени късове се отъркваха в борда на кораба. Други, като че обладани от загадъчна воля, описваха мудни сложни плетеници по спокойната вода, призрачни в здрача, а отраженията им сякаш бяха вързани за тях.

Пясъчната ивица се стесняваше и фагорите бяха принудени да вървят един зад друг. Накрая два сталуна поведоха останалите. Корабът надвисваше неподвижно над тях.

Нещо скърцаше и се пропукваше под краката на сталуните. Те се опитаха да спрат, но вървящите зад тях ги бутаха. Още пукот и трошащи се късчета. Взряха се в пясъка и видяха, че тънките бели парчета, разделени от пукнатини, покриват цялата ивица до кораба.

— Има лед и се чупи — казаха си един на друг, използвайки сегашното продължително време в езика си. — Да се върнем или ще паднем в потъналия свят.

— Трябва да избием синовете на Фрейър, както е казано. Да вървим напред.

— Това не можем да направим, когато потъналият свят ги пази.

— Да се върнем. Дръжте рогата си високо!

Приклекналите зад релинга Лутерин Шокерандит и Торес Лал гледаха как враговете им се затътриха обратно и потърсиха убежище до скалата.

— Може да дойдат пак. Трябва да отплаваме незабавно — обади се Шокерандит. — Да видим има ли оцелели сред екипажа.

— Но преди да се отдалечим от брега, не е зле да убием някой и друг фламбрег, стига да ни доближат. Иначе ще гладуваме — напомни му Торес Лал.

Гледаха се тревожно. Не можеха да се отърват от мисълта, че са на кораб с товар от луди и мъртъвци.

Опряха гърбове в гротмачтата и се развикаха с все сила, а гласовете им се понесоха над водата. След кратка тишина някой им отговори. Пак се разкрещяха.

Един мъж излезе залитайки от бака. Той също бе преживял метаморфозата и имаше типичната бъчвоподобна фигура на оцелял от болестта. Дрехите едва му ставаха, костеливото преди лице изглеждаше прекомерно широко за изопнатата кожа. Трудно разпознаха в този човек капитан Харбин Фашналгид.

— Радвам се, че те виждам жив! — възкликна Шокерандит и понечи да пристъпи към него.

Неузнаваемият Фашналгид вдигна ръка да го възпре и се отпусна тежко на палубата.

— Не припарвай до мен! — изръмжа и закри лицето си с длани.

— Ако вече си по-добре, имаме нужда от помощта ти, за да оттласнем кораба от брега — настоя Шокерандит.

Другият мъж се засмя, без да го погледне. По ръцете и дрехите му личеше засъхнала кръв.

— Остави го да се опомни — помоли Торес Лал.

Щом чу думите й, Фашналгид се изхили остро и закрещя:

— „Остави го да се опомни“! Че как да се опомня? И защо?… Последните дни плюсках сурово месо от аранг — да, убих човек, за да запазя месото за себе си… И червата, и всичко друго изядох… А сега намерих Бези мъртва. Бези, най-милата, най-вярната жена, която съм срещал… Защо ли пък ще искам да се опомня? Ще ми се да пукна!

— Скоро ще се почувствате по-добре — увери го Торес Лал. — Та вие едва я познавахте!

— Жал ми е за Бези — намеси се и Шокерандит. — Но трябва да се погрижим за кораба.

Фашналгид впи яростния си поглед в него.

— Все същият си, мръсен приспособленецо! Каквото и да става, трябва да правиш най-уместното в момента, нали? Не ми пука за кораба! Ако ще да изгние…

— Харбин, ти си пиян! — изрече младежът, почувствал моралното си превъзходство над този нещастник.

— Бези е мъртва. Нищо друго няма значение — промърмори капитанът и се просна на палубата.

Торес Лал махна на Шокерандит и двамата се отдалечиха безмълвно.

Намериха брадви, за да разбият вратите на каютите.

Щом Лутерин слезе от последното стъпало, един гол мъж се хвърли върху него. Шокерандит падна на колене и пръстите на нападателя стиснаха гърлото му. Родственикът на Одим ръмжеше като обезумял звяр, по нищо не приличаше на човек. Дереше младежа, без дори да направи опит да го повали. Шокерандит опря пръсти в очите на мъжа, изпъна ръката си и бутна силно. Когато лудият падна по гръб, той го ритна в корема, скочи отгоре му и го прикова към пода.

— Сега какво да го правя? На фагорите ли да го хвърля?

— Ще го вържем и ще го оставим в някоя каюта.

— Няма да рискувам.

Лутерин взе изтърваната брадва и стовари дръжката й върху слепоочието на мъжа, който се отпусна безсилно.

Отправиха се към капитанската каюта. Разбиха ключалката и нахлуха вътре. Озоваха се в уютно обзаведено помещение, чиито илюминатори откриваха изглед към океана.

Смръзнаха се изведнъж. Мъж със старовремски мускет в ръце клечеше, опрял гръб между илюминаторите.

— Не стреляйте! — извика Шокерандит. — Не ви мислим злото.

Мъжът стана и отпусна надолу цевта на оръжието.

— Ако бяхте смахнати, щях да ви пръсна черепите.

И той се отличаваше с новото набито телосложение. Поредният от преминалите през Дебелата смърт. Най-после познаха капитана. Офицерите му бяха натъркаляни из каютата с вързани ръце, някои и със запушени усти.

— Голяма веселба падна тук — каза капитанът. — За късмет, аз се оправих пръв, та загубихме само първия помощник… послужи за храна, ако ми простите израза. Само след два-три часа и офицерите ми ще бъдат годни за работа.

— Тогава оставете ги и се погрижете за другите — посъветва го Шокерандит. — Заседнали сме до брега и има опасност да ни нападнат фагори.

— Как е уважаемият Идап Мън Одим? — попита капитанът, докато вървеше с тях по коридора, стиснал мускета под мишница.

— Още не сме намерили Одим.

Натъкнаха се на него след малко. Търговецът се затворил в своята каюта с достатъчно вода, сушена риба и сухари още щом почувствал първия пристъп на треската. Той също бе минал през метаморфозата — по-нисък с десетина сантиметра и значително по-закръглен отпреди. Вече не ходеше изпъчено. Носеше торбеста моряшка роба, защото собствените му дрехи бяха вече твърде тесни. Примигваше от светлината, когато се измъкна на палубата като мечка след зимен сън.

Другите го поздравиха, а той побърза да огледа навсякъде. Шокерандит го доближи колебливо, защото не можеше да забрави, че именно той е донесъл Дебелата смърт на кораба. Смирено се представи на Одим.

Без да му обърне никакво внимание, търговецът застана до релинга и посочи пясъка долу. Гласът му се задави от ярост.

— Я вижте това варварство! Някой окаяник е хвърлил зад борда най-хубавите ми чинии. Това е чудовищно! Лудостта от заразата не е никакво извинение… Кой направи това? Настоявам да науча. Злосторникът няма да остане на кораба.

— Ами… — измънка Торес Лал.

— Ъ-ъ… — запъна се и Шокерандит, после се овладя. — Господине, трябва да призная, че аз хвърлих сервиза. Нападнаха ни фагори.

Посочи скалата, където се виждаха двуроги твари.

— По фагорите се стреля, малоумнико, няма защо да мяташ чинии по тях! — отсече Одим и поукроти гнева си. — Още ли си бил побъркан тогава?

— На кораба няма оръжия, с които да се браним. Видяхме, че фагорите се готвят да ни нападнат… ще опитат пак, ако съберат смелост. Нарочно нахвърлях чиниите, за да покрия пясъка. Както и очаквах, тези топки косми помислиха, че стъпват по тънък лед, и се махнаха. Съжалявам за порцелана, но ни послужи да спасим кораба.

Одим мълчеше. Гледаше ту палубата, ту върховете на мачтите. После извади малък черен бележник от джоба си и започна да си драска нещо.

— За този сервиз можех да взема поне хиляда сиба в Шивенинк — промълви тихо и за миг изви глава към останалите.

— Но пък така спасихме останалия порцелан на кораба — напомни му Торес Лал. — Всички други сандъци са непокътнати. Как е семейството ви?

Одим си мърмореше и редеше колони числа по страницата.

— А може би и повече от хиляда… Благодаря, благодаря… Чудя се кога ли ще дойде времето отново да се произвеждат такива чудесни съдове? Сигурно няма да е преди пролетта на следващата Голяма година, след много векове. Защо ли да мислим за далечното бъдеще? — Обърна се и разсеяно стисна ръката на Шокерандит. — Признателен съм ви за спасяването на кораба.

— Скоро ще отплаваме — увери го капитанът.

Грохотът от стадото фламбреги беше още по-силен. Всички се загледаха в препускащите животни на около километър навътре в сушата. Одим се скри незабелязано.

Мина време, преди да разберат причината за малко смахнатото му държание. Не само смъртта на милата му Бези бе разстроила търговеца. От трите му деца само най-малкият — Кениг, бе преживял изпитанието на Дебелата смърт. Жена му също беше мъртва. Не намериха кой знае какви останки от нея — само черепа и купчина кости.

Още няколко часа не успяха да освободят кораба. Капитанът и неколцина членове на екипажа отново бяха здрави и се заеха да въведат поне подобие на ред на кораба. Преместиха онези, които още бяха болни, в каютата на корабния лекар. Погрижиха се за ранените. Оздравяващите бяха изнесени на чист въздух. Увиха мъртвите в одеяла и ги наредиха на горната палуба. Жертвите бяха двадесет и осем, а оцелелите — двадесет и един, сред тях капитанът и единадесет души от екипажа.

Когато установиха съдбата на всекиго, здравите се събраха за благодарствен молебен към Неживеещия бог, по чиято воля ставаше всичко на този свят.

Нямаше как да прозрат, че сложният механизъм на оцеляването им не е по силите на което и да е местно божество.

През този период Хеликония се връщаше към състояние, приличащо на първоначалното, преди слънцето й Баталикс да бъде приковано в гравитационното поле на белия свръхгигант. Тогава на планетата вече се бяха развили забележително многообразни видове живот — от вируси до китове. Липсваха обаче и енергийното равнище, и достатъчната сложност на биосферата, за да се стигне до организацията на клетките, изграждаща висшите умствени функции — мисленето, логическите заключения, възприемчивостта на пълноценното съзнание. В онези епохи фагорите бяха най-доброто постижение на Хеликония.

Двурогата раса беше част от взаимообвързаната биосфера на планетата. Една от функциите на това единно цяло (естествено, елементите му не съзнаваха, че са включени в него) беше да поддържа най-добрите възможни условия за оцеляването на всички. Както ивичестата муха не можеше да живее без фламбрегите и те на свой ред биха изчезнали без нея. Всички форми на живот зависеха една от друга.

Пленяването на Баталикс от свръхгиганта беше събитие от първа величина, но не и катастрофа за живота на Хеликония, макар че се оказа страшно бедствие за отделни видове. Въздействието на промяната беше достатъчно плавно, за да го понесе биосферата. Планетата сама се грижеше за себе си. Загуби луната си, но жизнените процеси продължаваха въпреки бурите и виелиците, бушували столетия наред.

Яростното високоенергийно излъчване на новото слънце причини повече беди. Много видове и родове загинаха, други се спасиха единствено чрез генетичните си мутации. Сред новите форми на живот имаше и такива, които се развиха доста прибързано според времевите мащаби на еволюцията. Оцеляха в променените условия, но на определена цена. Асатасите, които се раждаха от гниещите тела на своите родители. Йелките и двуйелките — некрогенни животни, наподобяващи млекопитаещите, но без развитите им детеродни органи. А хората се наредиха сред съществата, размножили се изобилно в новата, наситена с енергия среда преди около осем милиона години.

Всички те бяха плод на биосферното усилие да се възстанови единството и се вляха в него през периода на коренни промени. Преди да попадне под влиянието на Фрейър, в атмосферата на Хеликония се съдържаше много въглероден двуокис, който защитаваше живота на планетата чрез парниковия ефект и поддържаше средна температура минус седем градуса на повърхността. По-късно въглеродният двуокис намаля значително и по време на периастрона се свързваше с водата, за да образува карбонатни скали. Съдържанието на кислород се повиши до равнища, подходящи за новите видове — хората не можеха да преживеят в разредената атмосфера на Високия Нктрик като фагорите. В моретата имаше повече макромолекули, довели до повишена активност на хранителните вериги. Всички променени особености на съществуването се вписаха в регулиращото взаимодействие на хеликонийската биосфера.

Като най-сложна форма на живот човеците бяха и най-уязвими. Колкото и да се бунтуваха срещу тази мисъл, телесното им битие беше само част от равновесието на планетата, на която принадлежаха. В това не се различаваха от рибите, плесените или фагорите.

За да се съхранят в променливите крайности на Хеликония, натискът на еволюцията наложи система за ограничаване на човешките маси. Хеликонийският вирус се бе приспособил към своя преносител — една бълха, която предаваше заразата от фагорите на хората. Този вирус причиняваше глобални епидемии през два периода на Голямата година — пролетта и късната есен, и почти не проявяваше активност през останалото време. Сред хората двете вълни на болестта бяха познати като костна треска и Дебелата смърт.

Можеше да се каже, че половият диморфизъм е пренебрежимо малък, но затова пък и двата пола проявяваха забележим сезонен диморфизъм. През цялата Голяма година и мъжете, и жените имаха средно тегло около шестдесет килограма. Но пролетта и есента донасяха драстични промени в телата им.

Преживелите чистката на костната треска през пролетта тежаха едва около петдесет килограма и изглеждаха като скелети в очите на свикналите със старото положение. Тази кльощавост се наследяваше. Запазваше се в следващите поколения като важна за оцеляването особеност във все по-тежките горещини. Но ефектът полека ставаше не толкова явен, докато човешкото тегло достигне средните шестдесет килограма.

С наближаването на зимата вирусът се развихряше отново със сезонните промени в жлезите на хората. Този път оцелелите трупаха допълнителна маса — още половината от предишното си тегло. Няколко поколения наред населението имаше средно тегло над осемдесет килограма.

Този наглед болестен процес имаше жизненоважната задача да съхрани човешкия вид, а освен това беше полезен и за цялата биосфера. Вирусът ограничаваше броя на хората, за да ги приспособи към новата организация на хранителните вериги.

Човеците не можеха да съществуват без вируса, както милионните стада фламбреги биха изчезнали безследно без своя мъчител — мухата на жълти ивици.

Вирусът унищожаваше, но и даваше живот.