Хеликония. Зима

VIG4PBX/4582-4-3

В „Авернус“, известен на хеликонийците като бързо прелитащия по небето Кайдо, настана времето на еднообразното варварство. Идап Мън Одим имаше право да се гордее с майсторството, въплътено в куджджувекския часовник, който подари на Джесерабхай. Тесните граници, еднопосочността на обществата като Кудж-Джувек придаваха на изкуството им жизнена съсредоточеност. Но първобитното състояние в „Авернус“ даваше плод само във вид на разбити черепи, засади, племенни чистки и почти маймунско доволство.

Множеството поколения, живели в условията на авернианската цивилизация, често бяха изразявали желанието си да избягат от чувството за безсмислие на битието си, от догмите на задоволяване с минималното, наложени им от Задължението към Земята. Някои бяха предпочели да умрат на Хеликония, вместо и занапред да се подчиняват на реда в станцията. Ако някой се беше сетил да ги попита, те щяха да отговорят, че предпочитат варварството пред цивилизацията.

Но примитивната скука беше несравнимо по-тягостна от ограниченията, според които живее развитото общество. Клановете Пин и Тан нямаше къде да търсят убежище от ужаса и падението. Заобиколени от технологии, които бяха почти изцяло самоподдържащи се, те изпаднаха в положение, близко до това на племената в Кампанлат, уловени като в капан между блатата, горите и моретата. Варварството пусна на воля страховете им и смаза въображението им.

Най-зле пострадаха частите от станцията, тясно свързани с поддържането на човешкото съществуване — кухните и столовите и цеховете за производство на белтъчини, които ги снабдяваха. Хидропонните ниви, заемащи вътрешната площ на корпуса, сега бяха бойни полета. Грамадните крачещи „сексуални кукли“ ставаха жертви на нападения, за да бъдат изядени.

По екраните в автоматизираната станция още се редяха образи от света долу. Дори микроклиматът в „Авернус“ се променяше, за да не се лишат човеците от този прастар стимул за организмите им.

Но оцелелите диваци не бяха способни да осмислят видяното. Образите на ловци, крале, учени, търговци, роби вече не означаваха нищо за тях. Обитателите на станцията ги смятаха за посетители от други светове — богове или дяволи. Предизвикваха само изумление в съзнанието на онези, чиито предшественици бяха наблюдавали делата на хеликонийците с пренебрежение.

Отначало бунтовниците — шепа недоволни, бяха уверени, че ще намерят по-голяма свобода. Успяха да постигнат единствено потискащо бедно и еднакво всекидневие. Властта на ума бе сменена от господството на празния стомах.

Но на станцията „Авернус“ бе възложена задача, още по-важна от грижите за обитателите й. Главното й предназначение бе да изпраща постоянно сигнали обратно към Земята, на хиляда светлинни години. През наситените със събития векове в наблюдателната станция тези носещи огромна информация излъчвания не бяха прекъсвали и за миг.

Сигналът сякаш беше артерия, по която течаха неспирно данни, пращани към далечната Земя. Такъв беше някогашният проект на елитарните технократи, поели отговорността за грандиозните замисли на междузвездните експедиции. Тази артерия не пресъхваше никога, дори и когато жителите на „Авернус“ се върнаха назад в историята почти до равнището на ордите от каменната ера.

Информацията се вливаше равномерно в артерията, но някъде като че имаше прерязана вена. Земята не винаги отговаряше.

Харон, предният пост на Слънчевата система, бе приютил цял приемателен комплекс, изграден върху замръзналия метан на повърхността му. В тази станция работеха подобия на разумни същества — андроиди. Те се грижеха приетите от Хеликония сигнали да бъдат анализирани, подредени, съхранени и препредадени към вътрешните планети. Обратните предавания не се отличаваха с особена сложност — състояха се предимно от потвърждения или заповеди към „Авернус“ да насочи по-голямо внимание към някоя област. Отдавна беше прекратено изпращането на обзорни новини, след като някой изтъкна колко е нелепо в наблюдателната станция да получават известия, остарели с хиляда години. Така че в „Авернус“ не знаеха нищо (и вече не се интересуваха) за събитията на Земята.

А те бяха какви ли не…

Множащите се нации на планетата прекараха почти целия двадесет и първи век в поредица от тревожни противопоставяния — Изтокът срещу Запада, Северът срещу Юга, а Първият свят и помагаше на Третия, и го мамеше. Все по-многобройното население, намаляващите ресурси, вечните местни сблъсъци бавно превръщаха земното кълбо в сметище. В средата на века се наложи идеята за „престъпните нации“. По онова време бе унищожен и древният град Рим. Но въпреки всеобщите мрачни опасения така и не се стигна до ядрена война. Може би това отчасти се дължеше на факта, че свръхсилите прикриваха действията си зад манипулиране решенията на по-незначителните нации и отчасти на овладяването на близкия космос, което послужи като отдушник на склонността към агресия.

Съвременниците на тази епоха я възприемаха с меланхолично примирение, макар че стремителният напредък на микротехнологиите и електрониката продължаваше. Всяка нива или предприятие за храна бяха защитени с компютърни системи и охранявани от патрули. Всички съзнаваха все по-строгите ограничения в живота си. И все пак структурата, основата на цивилизацията се съхраняваше. Колкото и да беше потискаща, някои успяваха да я надмогнат.

Мнозина надарени хора направиха този век забележителен, поне за историята. Мъже и жени, които се появяваха сякаш от нищото, из низините, си спечелваха нечувана слава с дарбите си. Вдъхновени от блестящия си интелект, решени да се опълчат срещу окаяното съществуване, те се вслушваха в душите на своите съвременници. Когато Дерек Ерик Авесалом почина, казваха, че половината земно кълбо се обляло в сълзи. Но за утеха останаха неговите великолепни песни, съчинени в мигове на вдъхновение.

Отначало само две от земните нации се съревноваваха извън границите на Слънчевата система. Броят им мудно изпълзя до четири и се закова на пет. Твърде висока беше цената на междузвездните пътешествия. Други не можеха да се включат дори в период, когато технологията се превърна в религия. Защото за разлика от вярата, която беше надежда за бедните, технологията беше стратегията на богатите.

Вълнуващите открития на експедициите стигаха обратно до многолюдното население на Земята. Някои се възхищаваха на постиженията на човешкия ум. Други стискаха палци на своите „отбори“. Всеки нов проект се представяше с величествена тържественост — големи разходи, големи разстояния, голяма слава. Всичко това бе предназначено да смае данъкоплатците, сгушени в грозните си градове.

В разгара на междузвездните пътешествия — между 2090 и 3200 година, понякога изстрелваха и автоматизирани кораби. Те носеха съхранени в компютрите си групи заселници и можеха да кръстосват из вакуума достатъчно дълго, докато открият обитаеми светове.

Първата планета извън Слънчевата система, на която човечеството стъпи, бе наречена с душевен трепет Нова Земя. Бе едно от двете лишени от луни небесни тела, кръжащи в орбита около звездата Алфа Центавър C. „Арабска пустиня, но в по-голям мащаб“, заяде се един коментатор, но повечето хора се задоволяваха с удобното страхопочитание, когато гледаха еднообразните пейзажи на Нова Земя.

Планетата се състоеше почти само от пясък и ниски планински вериги. Единственият океан не покриваше дори два процента от повърхността. Не откриха живот освен някакви ненормално големи червеи и подобия на водорасли по крайбрежните, твърде солени плитчини на океана. Макар да беше подходящ за дишане, въздухът почти не съдържаше водни пари. Гърлата на човеците пресъхваха и се напукваха за броени минути в тази атмосфера. Върху заслепяващата повърхност на Нова Земя никога не падаше дори капка дъжд. Беше пуст свят откакто съществуваше. Тук нямаше как да възникне устойчива биосфера.

Минаваха векове.

На Нова Земя бяха създадени и поддържани база и център за отдих. Изследователските кораби проникваха все по-надалеч. Постепенно обхванаха сфера от пространството с диаметър почти две хиляди светлинни години. Колкото и необятни да изглеждаха разстоянията за една раса, сравнително наскоро опитомила коня, те бяха пренебрежимо малки в мащабите на галактиката.

Откриха и проучиха множество планети. На нито една нямаше живот. Намериха допълнителни минерални ресурси за Земята, но не и живот. Дълбоко долу в тъмното зловоние на един газов гигант се натъкнаха на някакви гърчещи се твари, чиито движения подсказваха съзнателна воля. Те дори се скупчваха любопитно около спусналия се да ги изследва апарат. Шестдесет години учените неуморно се опитваха да установят контакт с гърчещите се същества, но без никакъв резултат. А през това време последните китове измираха в замърсените океани на Земята.

На някои от новооткритите светове започваше добив на минерали. Имаше произшествия, новините за които така и не стигаха до Земята. Започна разрушаването на колосалната планета Уилкинс. Подвижни инсталации за термоядрен синтез поглъщаха с грохот атмосферата й и преобразуваха водорода в желязо и по-тежки метали. После пристъпиха към разбиването на плътното ядро. Освободи се енергия, както бе предвидено, но значително по-бързо от очакванията. Смъртоносната късовълнова радиация изтреби всички участници в проекта. Между две съперничещи си бази на Ороголак избухна кратка война с атомни ракети и планетата се превърна в ледена пустош.

Имаше и успехи. Към тях можеше да се причисли и Нова Земя. Поне беше подходяща за построяването на почивна база до брега на наситения с химикали океан. На още двадесет и девет планети се установиха малки колонии и повечето процъфтяваха поколения наред.

Някои от тези общности сътвориха интересни предания, допълнили богатството от легенди и митове на Земята, но нито една не беше достатъчно голяма и сложно устроена, за да създаде и съхрани културни ценности, различаващи се от първоначалната система.

Човеците, навлезли в космическото пространство, ставаха жертви на немалко странни и нови болести и психически разстройства. Рядко някой признаваше факта, че земното население е истинско хранилище на страдания. Голяма част от представителите на всички етнически групи никак не се чувстваха добре през продължителни периоди от живота си, а причините оставаха незнайни. Но СНБ (Синдромът на нелекуваната болест) вече се набиваше в очи. В безтегловността той просто избухваше в епидемии.

Пренебрегваните досега смущения в човешкия организъм останаха задълго неизлечими. Нервните системи се разпадаха, въображението внушаваше илюзорни спомени, призрачни видения измъчваха съзнанието, мускулите се свиваха в спазми, стомасите отказваха да смилат храната. Космическото безумие стана обичайно явление. Сенчести страхове се мяркаха из психиката, измъчена от околния вакуум.

Въпреки тежестите и разочарованията проникването в галактиката продължаваше. Хората се лишават от смисъл в живота, ако загубят мечтата. Но мечтата не ги изоставяше. Вярваха, че трябва да се стремят към знания въпреки всички скрити в тях опасности. А висшето знание щеше да ги поведе към разбиране на живота и връзката му с неорганичната вселена. Нямаше ли осъзнаване и разбиране, знанията ставаха безполезни.

Китайско-американски флот проучваше облаците космически прах в съзвездието Офиучи, на седемстотин светлинни години от Земята. В този район се срещаха гигантски молекулярни купове, анизотропна гравитация, непрекъснато нарастващи планети и други природни аномалии. Нови звезди възникваха сред струпването на недоразвита материя.

Един астрофизически спътник анализира спектрографските данни от нетипична двойна звездна система, отдалечена на триста светлинни години от Офиучи. Информацията показваше, че в системата има поне една планета с условия, подобни на земните.

Космолозите от китайско-американския флот и без това вече проявяваха интерес към необичайното съжителство на остаряваща звезда от клас G4, която се въртеше около обща ос с бял свръхгигант, възникнал преди не повече от единадесет милиона години. Спектрографският анализ ги подтикна да се заемат активно с изучаването на системата.

Предполагаемо подобната на Земята планета беше класифицирана с индекс G4PBX/4582-4-3. Бяха изпратени съобщения по дългия път през прашните облаци към Земята.

Един автоматизиран заселнически кораб отначало бе на склад във флагманската база на флота, после обикаляше самостоятелно по краищата на Офиучи. Препрограмираха го и го насочиха към G4PBX/4582-4-3. Това се случи през 3145 година.

Заселническият кораб навлезе в системата Фрейър-Баталикс през 3600 година и незабавно се зае със задачата си — да създаде Наблюдателна станция.

И планетата G4PBX/4582-4-3 си беше на мястото, сякаш появила се от чуден сън! Истинска, но невероятна.

Когато сигналите от новата станция започнаха да достигат Земята, ставаше все по-ясно колко голяма е приликата с откритата планета. Там не само съществуваха безбройни видове живи същества (окуражаващо изключение в досега изследваната част от пространството), но и се бяха наплодили озадачаващо разнообразни полуразумни и разумни раси. Сред тях бяха и почти съвършени подобия на хората, както и рогати твари, напомнящи за покрит с груба козина Минотавър от древногръцките митове.

Сигналите се приемаха на Харон, почти в края на Слънчевата система, където андроидите ги обработваха и ги препращаха към Земята през последните пет светлинни часа, които трябваше да изминат.

Към средата на петото хилядолетие сменящите се периоди на съвременната епоха бавно наближаваха своя упадък. Епохата на жажда за ново знание беше само спомен. За всички, освен неколцина овластени поддръжници на висшите човешки ценности, изследванията на галактиката се бяха превърнали в поредното бреме, натрапено от бюрокрацията. Но G4PBX/4582-4-3 промени рязко положението. Планетата вече не беше поредното небесно тяло, тя придоби плът и своеобразие за земните жители. Превърна се в чудото Хеликония, светът отвъд празнотата на мрака, където имаше живот.

Слънцата на Хеликония станаха символи. Мистиците изтъкваха, че Фрейър и Баталикс сякаш са израз на противопоставянето в човешката душевност, отразено в отдавнашна азиатска легенда:

С какъв трескав интерес хората се вглеждаха в първите достъпни им следи на себеподобните и фагорите, борещи се с края на вековната зима! Необяснима благодарност изпълваше душите им. Най-сетне бяха установили връзка с друга проява на разума.

По времето, когато роботите изграждаха „Авернус“ и го населяваха с обитатели, отгледани от компютърни заместници на родители в кораба, насочваната от Земята космическа активност постепенно отслабваше. Жителите на планетите от Слънчевата система стъпка по стъпка създаваха централизирано управление, станало известно по-късно под името Групова общност. Не ги интересуваше почти нищо извън собствените им византийски интриги. Оставиха далечните колонии да се оправят сами, както смогнат, зарязани на полуобитаеми светове като множество потомци на Робинзон Крузо.

Планетите от Слънчевата система вече бяха истински складове на необработена информация. Макар че донесените на Земята данни се систематизираха веднага, скритото в тях знание оставаше неизвлечено. Враждите, стаени още от древните племена и подхранвани от страха и алчността, все още дремеха с полуотворени очи. Свиването на заеманото от човека пространство ги пробуди отново.

Към 4091 година една компания управляваше делата на цялата Земя — Груповата общност. По един или друг начин ГО притежаваше всяко здание, производство, услуга или растение, дори всяко човешко същество на планетата. Нейна собственост бяха дори онези, които й се противопоставяха. Капитализмът достигна своя величав връх. Извличаше малка печалба от всяка глътка кислород. И плащаше дивиденти на акционерите си за всяка молекула издишан въглероден двуокис.

На Марс, Венера, Меркурий и големите спътници на Юпитер хората бяха по-свободни. Затова образуваха свои нацийки и си съсипваха живота посвоему. Но в мащабите на цялата система бяха граждани от по-нисше съсловие. За всичко, което придобиваха, трябваше да плащат на ГО.

Именно през 4091 година игото им се видя непоносимо, а в този момент един земен държавник допусна грешката да употреби спрямо жителите на Марс старото обидно определение „имигранти“. Избухна термоядрена война между планетите. По-късно я нарекоха „Войната за думата“.

Макар да не са се съхранили почти никакви свидетелства за времената преди този апокалипсис, поне знаем, че тогавашните хора се мислели за твърде цивилизовани, за да започнат подобна война. Бояли се само, че някой смахнат може да натисне съдбоносния бутон. Всъщност бутоните били натиснати от съвсем разсъдливи индивиди, изпълняващи издадени по надлежния ред заповеди. Ужасът от пълното унищожение винаги бе съпътствал човешките дела. Веднъж изобретени, ядрените оръжия нямало как да се върнат в небитието. Законите на самовнушеното предопределение са такива, че страхът се превръща в осъзнат стремеж. Ракетите излетяха към целите си, хора изгаряха като хвърлени в пещ свещи, военни бази и градове изчезваха в изпепеляващ пламък.

Войната на световете, предречена някога. Марс бе смазан завинаги. Другите планети не се осмелиха да отвърнат на удара с цялата си мощ и затова бяха унищожени. Земята бе улучена само от няколко гигатонни бомби. Но това се оказа достатъчно.

Могъщ облак се надигна над столицата — Града на Общността. Прах, състоящ се от частици сажди, парченца от сгради, люспици от тела, растения и минерали, изригна чак до стратосферата. Горещ ураган зафуча над континентите, диханието му поглъщаше гори и планини. Когато първите пожарища изтляха и радиоактивността проникна в спечената пръст, облакът остана горе.

Той носеше смърт. Разстла се над цялото северно полукълбо. Слънчевата светлина не достигаше до повърхността. Фотосинтезата — основата на живота, вече беше невъзможна. Всичко замръзна. Растенията измираха. Дори тревата. Оцелелите бродеха по земи, все повече напомнящи за Гренландия. Температурата на въздуха над повърхността падна бързо до тридесет градуса под нулата. Настъпи „ядрена зима“.

Океаните не замръзнаха. Но студът, носен от мръсотията в атмосферата, обхвана и южното полукълбо. Мраз скова дори благодатните земи по екватора. Земята бе погълната от мрак и лед. Изглеждаше, че облакът ще е последното нещо, създадено от човешка ръка.

Хеликония бе прочута сред земните жители с безкрайно дългите си зими. Но те бяха естествено явление — не смърт на природата, а неин сън, от който планетата винаги се пробуждаше. „Ядрената зима“ не обещаваше да отстъпи пред пролетта.

Последствията от войната незабележимо преминаха в друг вид зима. Снегове затрупваха хълмовете и не се топяха през по-топлите месеци. През следващия леден сезон върху тях се трупаше нова снежна покривка. Преспите ставаха все по-дълбоки. Отделните ледени полета се съединяваха. Едно замръзнало езеро се протягаше към друго. Ледените маси на далечния север нарастваха на юг. Земята придоби цвета на небето. Ледниковият период се завърна.

Космическите пътешествия бяха забравени. За земните хора отново беше събитие да изминат дори един-два километра.

Приключенски дух обзе пътниците на „Нов сезон“. Бригът напусна благополучно пристанището и скоро плаваше на запад покрай сиборналския бряг с издути платна от поривистия североизточен вятър. Капитан Фашналгид се усети, че подсвирква някаква гайдарска мелодия.

Идап Мън Одим прикотка тромавата си жена и трите деца да излязат на палубата. Наредиха се покрай фалшборда и се загледаха мълчаливо към Кориантура. Фрейър се обгръщаше в огнено сияние ниско над южния хоризонт, Баталикс грееше почти в зенита. Такелажът хвърляше сложни неясни сенки по палубата и платната.

Одим помоли любезно да бъде извинен и отиде при Бези Безамитикал, застанала самотно на кърмата. Отначало си помисли, че младата жена страда от морска болест, но по неволните движения на главата й позна, че плаче. Прегърна я.

— Боли ме, като гледам моето съкровище да хаби напразно сълзите си.

Тя се притисна в него.

— Мили господарю, толкова виновна се чувствам! Аз ти причиних всички тревоги… Никога няма да забравя как онзи мъж… гореше… Всичко стана заради мен.

Одим се опита да я успокои, но желанието й да сподели угризенията си беше неудържимо. Само че вината май се падаше на капитан Харбин Фашналгид. Рано сутринта, когато нямало много хора по улиците, изпратил Бези да му купи някакви книги и така тя попаднала право в ръцете на майор Гардетерак.

— Проклетите му книги! При това разправяше, че ми дал последните пари, които имал. Представи си само — да прахосва последните си пари за книги!

— А майорът… какво ти направи?

Тя захлипа.

— Нищо не му казах. Но той се сети, че съм твоя робиня. Отведе ме в една стая, където бяха и други войници. И офицери… Накара ме да им танцувам. После ме повлече към кантората… Аз съм виновна. Не биваше да правя такава глупост. Да изляза за няколко прокъсани книги…

Одим триеше сълзите й и я утешаваше. Когато Бези се овладя, той попита сериозно:

— Изпитваш ли искрена привързаност към този капитан Фашналгид?

Тя отново се вкопчи в господаря си.

— Вече не.

Замълчаха. Кориантура избледняваше на хоризонта. „Нов сезон“ подминаваше скупчени една до друга „бъчви за херинга“, широки и мудни. Риболовните кораби бяха хвърлили мрежите си. По палубите стояха работниците по корменето и осоляването на рибата, готови веднага да се справят с улова, колкото и да е богат.

Бези подсмръкна и изрече:

— Никога няма да забравиш какво стана, когато ти… когато онзи човек падна в пещта, нали, господарю?

Той я погали по косата.

— Животът ни в Кориантура е минало. Оставих зад гърба си всичко, свързано с този град. Съветвам те и ти да се настроиш така. Ще започнем живота си отново, когато пристигнем в дома на моя брат, в Шивенинк.

Целуна я и се върна при жена си.

На следващата сутрин Фашналгид потърси Одим. Високият непохватен капитан се извисяваше над сухото тяло на търговеца.

— Искам да ви благодаря за добрината, че ме взехте на кораба. Уверявам ви, ще ви се отплатя напълно, когато стигнем в Шивенинк.

— Не се притеснявайте за това — отвърна Одим и не каза нищо повече.

Не знаеше как да се отнася с този бивш офицер, сега дезертьор. Затова прибягна до обичайния си начин на общуване — вежливостта. Корабът бе претъпкан с хора, помолили да се качат на борда, за да се спасят от законите на Олигархията. Всички платиха на Одим. В каютата му бяха струпани най-различни съкровища.

— Сериозно говоря — ще ви се отплатя — повтори Фашналгид, вперил тежък поглед в лицето на търговеца.

— Добре, добре, благодаря ви — промълви Одим и заотстъпва назад.

Мярна с ъгълчето на окото Торес Лал, която току-що бе излязла на палубата, и отиде при нея, за да се отърве от натрапника. Бези го последва. Постара се да избегне настойчивия поглед на Фашналгид.

— Как е вашият пациент? — попита Одим жената от Борлдоран.

Торес Лал се облегна на релинга, затвори очи и започна да диша дълбоко. Бледото й лице сякаш бе станало прозрачно от преумората. Заговори, без да отваря очи:

— Той е млад и със силна воля. Вярвам, че ще оживее. Обикновено хора като него оцеляват от болестта.

— Не биваше да качвате на кораба заразен човек. Той е заплаха за живота на всички ни — възропта Бези.

Говореше необичайно дръзко. Преди никога не би се осмелила да прояви подобна непочтителност в присъствието на Одим. Но по време на пътуването отношенията се променяха незабелязано.

— От научна гледна точка неговата болест не е обикновена зараза. Колкото и да са гнусни наглед симптомите на Дебелата смърт, повечето здрави младежи оцеляват от нея.

— Но е заразна също като чумата, нали?

Без да я погледне, Торес Лал отвърна:

— Не бих оставила Шокерандит да умре. Аз съм лечителка.

— Значи ви е известно колко е опасно да има болен сред нас.

— Знам, знам!

Младата жена тръсна глава и побърза да се махне. Слезе тичешком по стръмната стълба.

Поспря пред люка на тясната каюта, където бе затворила Шокерандит. Опря чело на ръката си и се замисли за обрата в живота си, за сегашното си окаяно положение и несигурността, потискаща всички пътници на кораба. Каква беше причината хората да са надарени със съзнание, каквото дори фагорите не притежаваха, щом то с нищо не променяше участта им?

Торес Лал се грижеше за човека, който бе убил нейния съпруг. Вече усещаше признаците, че и самата тя се е заразила. Знаеше, че в теснотията на кораба болестта може да се разнесе лесно от човек на човек. Лошите санитарни условия на „Нов сезон“ го правеха благодатна среда за заразата. Защо изобщо имаше живот… и възможно ли беше някаква част от душата й дори сега да се радва на преживените дни?

Тя отключи, натисна неподатливия люк и влезе в каютата. Остана там през следващите два дни, без да се вижда с никого, само излизаше за малко на палубата да подиша чист въздух.

А на Бези бе поръчано да наглежда множеството роднини на Одим, натъпкани в главния трюм на кораба. Опора й стана престарялата баба, която правеше чудесни сладкиши. Колкото и прегърбена да беше от възрастта, тя някак успяваше да сготви на малка печка с въглища и насищаше въздуха на трюма с апетитни миризми, а в същото време уталожваше напреженията в семейството.

Членовете на големия род се излягаха по сандъци, възглавници и вързопи, безделничеха както винаги, докато се оплакваха от суровия морски живот. Описваха красноречиво на Бези и на всекиго, който не се занимаваше със същото в момента, какви опасности дебнат пътниците в океанските простори. А Бези си мислеше: „Ами опасността от заразата?… Ако се настани в този трюм, колцина от вас, изнежени ленивци, ще оживеят?“ Но после си повтаряше, че трябва да остане с тях, каквото и да ги сполети. Все пак тайничко се въоръжи с малък кинжал.

Торес Лал не нарушаваше уединението си и не говореше с никого, дори когато излизаше на палубата.

На третата сутрин видя малки айсберги, изпъстрили водата. Вече пламнала в треска, тя се върна към бдението си. Вратата се отвори по-трудно от всякога.

Каютата, където се мъчеше Лутерин Шокерандит, беше малка и стените й се събираха под ъгъл, защото се намираше близо до носа на кораба. През средата й минаваше една от опорните греди и оставяше място само за един нар, кофа, купчина сено, печка и четири изплашени флебихта, вързани изкъсо под малкия илюминатор. Светлината обаче стигаше на Торес Лал, за да различи петната по дъските и затлъстялата фигура, закрепена неподвижно с ремъци за долния нар. Тя заключи вратата, опря се за миг да събере сили и пристъпи към проснатото тяло.

— Лутерин!

Той се размърда. Главата му се подаде изпод лявата ръка, която беше вързана за отвесната стойка на нара — все едно костенурка се оглеждаше предпазливо, само с едно отворено око под щръкналите масури на косата. Устата му се отвори, чу се грачене.

Тя му поднесе черпак вода от кофата до печката. Той успя да отпие.

— Още храна — промълви Шокерандит.

Торес Лал се увери, че той ще оздравее. Това бяха първите му думи, откакто бе внесен в тази каюта на „Нов сезон“. Значи отново беше способен да подреди мислите си. Но тя не се осмеляваше да го докосне, колкото и сигурно да бяха стегнати китките и глезените му.

Върху печката бяха овъглените останки на наскоро заклания от нея флебихт. Бе го насякла с брадва и опече месото на жаравата. Извитите на спирала рога и дългото бяло руно на животното бяха захвърлени в ъгъла при другия боклук.

Торес Лал подаде бута на болния и за пръв път помисли колко е съблазнително това печено месо. Шокерандит стисна прегорялото парче под мишница и започна да го гризе. От време на време поглеждаше към жената. В очите му вече не гореше безумна ярост. Не го мъчеше неутолимият глад на болестта.

Но тя вече се терзаеше от спомена за доскорошното му животинско ръфане. Взря се в голите му ръце, блеснали от пот, и си представи как забива зъби в плътта му. Веднага сграбчи последните мръвки от печката.

Отдавна бе приготвила веригите и оковите. Свлече се на колене и се върза за опорната греда. Щракна белезниците на китките си и непохватно метна ключа в ъгъла, където не можеше да го докопа. Връхлетя я острото усещане за вонята в затвореното помещение — смрадта на мръсното мъжко тяло се смесваше с миризмите на животните и изпражненията им, допълнени от пушека на печката. Гърлото й се сви, крайниците й се сгърчиха бавно. После цялото й тяло се изопна, докъдето му позволяваха веригите, а главата се въртеше неспирно наляво и надясно. Притискаше до себе си кокала с месото, като че държеше дете.

Мъжът лежеше и я зяпаше, без да помръдне. Най-сетне си спомни името й и я повика. Погледите им се срещнаха за миг, но той разбра, че се взира в очите на слабоумно същество, чиито зеници шареха безцелно.

С увиснала от безсилие долна челюст Шокерандит се опитваше да седне. Но беше вързан за нара. И най-яростното му боричкане с кошмарите, докато хеликонийският вирус беснееше в неговия хипоталамус, не успя да разкъса кожените върви, придържащи ръцете и краката му.

Както опитваше да се освободи, напипа до хълбока си бронзовата маша, с която Торес Лал бе разравяла жаравата. Разбира се, не можеше да пререже вървите с този инструмент. Шокерандит задряма. Щом се събуди, започна отново опитите да си върне свободата.

Развика се. Никой не дойде. Явно останалите твърде много се бояха от Дебелата смърт. Жената лежеше почти вдървена до гредата. Той успя да я побутне с палеца на крака си. Животните блееха и се въртяха неспокойно до сеното. Очите им проблясваха в жълто сред полумрака.

Шокерандит бе вързан така, че да лежи по корем. Но ставите му вече не бяха сковани. Изви глава и огледа каютата. Взря се в дъното на горния нар — бе укрепено с две кръстосани бичмета. От едното стърчеше забит дълъг нож.

Минутите се изнизваха, а младежът зяпаше тъпо ножа. Дръжката не беше твърде нависоко, но както беше овързан, нямаше никаква надежда да я достигне. Разбираше, че Торес Лал е нагласила нещата така, преди болестта да налегне и нея. Но защо ли?

Отново усети допира на бронзовата маша. Изведнъж направи връзката между двата предмета и прозря хитроумието на жената. Заизвива се и избута машата надолу, после я стисна с колене. Завъртя мъчително таза си, докато стиснатите му колене вдигнаха машата под дръжката на ножа. Напъваше се и пъшкаше час, може би два, потеше се и стенеше от усилията, но накрая хвана здраво дръжката с машата. Мина още малко време, докато изтръгне ножа от дървото.

Острието го удари по бедрата. Шокерандит се отпусна и си почина. Зае се да избута ножа към главата си. Най-после го стисна със зъби.

Остана му тягостно бавното стържене по една от вървите на ръцете, но и с това се справи. Щом освободи ръката си, преряза набързо и останалите върви. Просна се по гръб, дишаше тежко. След време се надигна от вмирисания нар.

Направи крачка-две, олюля се и потърси опора в гредата по средата на каютата. Коленичи и се вгледа в мудните, неестествени движения на Торес Лал. Макар че още не беше на себе си, той оцени предаността й и нейната загриженост за него, когато е усетила, че заразата ще я победи всеки момент. Обезумял от треската, той никога не би успял да измъкне ножа и да се освободи. Но без острието нямаше как да махне вървите, когато оздравее.

Почина си още, после опипа мръсното си тяло. Беше променен. Оцеля от Дебелата смърт и се преобрази. Болезнените спазми на всички мускули наместиха по-плътно прешлените на гръбнака му. Шокерандит прецени, че е станал по-нисък с десетина сантиметра. А невъобразимият апетит му бе послужил да натрупа плът върху костите си. По време на тази агония би погълнал всичко — одеялото на нара, собствените си изпражнения или плъхове, ако Торес Лал не бе се погрижила да има месо през цялото време. Нямаше представа колко от животните е изял. Сега крайниците му бяха по-дебели. Наведе глава и се вторачи изумено в бъчвоподобния си гръден кош. Вече беше по-нисък, закръглен и набит мъж. Телесната маса се бе преразпределила по съвсем друг начин в тялото му.

Но оживя!

Мина през игленото ухо и оживя!

Всичко, което изстрада, беше несравнимо по-добро от смъртта, от забравата. Усещаше колко е чудесен животът, несъзнаваните движения на вдишването и издишването, нуждата от храна и облекчаване на червата, лекотата на всеки жест, на неволната мисъл, често несвързана с настоящия миг. Тази мъдрост не можеха да му отнемат никакви унижения и несгоди. Той ликуваше, пронизан от чувството, че е здрав — дори в тази смърдяща дупка.

Сякаш някой бе дръпнал завеса от мисления му взор и той отново видя преживени в юношеството си сцени из планините на Харнабхар, при Великото колело. Спомни си баща си и майка си. Отново осмисли храбростта си на бойното поле при Истуриача. Всичко се върна в паметта му кристално ясно, като че наблюдаваше случилото се с някой друг.

Припомни си как повали Бандал Ейт Лал.

Изпълваше го благодарност към пленената вдовица на онзи мъж, която не го остави да умре. Дали защото не я насилваше и биеше? Или добрината й просто не зависеше от неговите постъпки?

Наведе се да я погледне и се натъжи от посивялото й лице, от терзанията й. Обгърна раменете й с ръка и вдиша острата миризма на болест. Люшкащата се глава спря до гърдите му, като че за миг отдих. Сухите устни на жената оголиха зъбите й, тя го ухапа по рамото.

Шокерандит побърза да се дръпне. Подаде й кокала, който тя бе сритала към краката си. Жената откъсна една мръвка, но не беше в състояние да я сдъвче. Щеше да си върне тази способност по-късно, в пълния разгар на безумието.

— Ще се грижа за тебе — обеща Шокерандит. — Сега ще се кача на палубата да се измия и да подишам чист въздух.

Колко ли време бе минало? Той насили вратата и погледна навън. Корабът скърцаше, по стъпалата, водещи нагоре, играеха сенки.

Радостен от завърналата се ловкост, той се изкачи и огледа палубата. Не се виждаше никой. Никой не стоеше и до руля на кораба.

— Ей! — подвикна младежът.

Не му отговориха, но дочу шум от крадливи движения.

Разтревоженият Шокерандит се разтича напред-назад, продължаваше да вика. До мачтата лежеше полуголо тяло. Той се втренчи в трупа, от чийто гръден кош месото бе отрязано и… да, лесно беше да се досети — изядено…