Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Първа глава

Трябва да разкажа тази история, защото все още треперя и спя неспокойно, а от очите ми често потичат сълзи и капят на пода или попиват в дрехите ми и колкото и да си казвам, че нищо ми няма, че мога да го преодолея, че няма защо аз да страдам, нито да се срамувам след като не аз, а други са виновни, мъката си остава, остава и срамът от понесеното унижение. И най-вече осъзнаването, че целият ми професионален живот като медицинска сестра — дори в най-приятните му моменти — е минал под знака на подчинението. Подчинение години наред пред по-възрастните сестри заради опита им или по-скоро заради острия им език, подчинение пред старшата сестра на отделението и по тази линия — пред главната сестра на болничното заведение, подчинение пред редовите лекари в отделението, а оттук — пред завеждащия отделение, пред завеждащия катедра (няколко отделения под едно ръководство), и най-накрая — пред главния лекар, който впрочем вече не се нарича така, сега титлата му е изпълнителен директор. Нагоре сигурно има още йерархични стъпала, но те са толкова високо и далече, гледани от позицията, на която съм поставена аз, обикновената медицинска сестра, че изглеждат някак си нереални, недосегаеми и дори малко страшни. По-ниско от мен в професионалната йерархическа стълба стоят само санитарите. А най-ниско — в основата на тази смазваща пирамида — са пациентите, постъпили на лечение в болница. Всеки един от тях изминава своя собствен път през Долината на отчаянието и немалко стават жертва на некадърност и грешки, но аз за цялата си 25-годишна практика не знам случай пациент да е успял да осъди лекар. Нагледала съм се на безсилна човешка мъка, наслушала съм се на лъжи от 16 години насам, откакто работя в център по хемодиализа, че скоро ще има редовна бъбречна трансплантация и в нашата страна, загубила съм много приятели сред нашите хемодиализни болни — все хора като вас и мен — така и неуспели да съберат пари за трансплантация в чужбина или пък години наред изпращали кръвни проби за тъканна съвместимост в напразно очакване да ги извикат за операция в София.

Искам да разкажа как след дългогодишна добросъвестна работа в едно и също отделение изведнъж бях набелязана за изкупителна жертва и как изпълнителният директор ме заплаши с дисциплинарно наказание, веднага щом получи сигнала ми за опасност от заразяване на чужди граждани с хепатит в нашата болница и как, щом шефовете видяха, че нямат основание да ме уволнят дисциплинарно, ме принудиха сама да напусна. Още ме изгаря споменът от последния ми работен ден — 29 май 2003 г. — когато колежките, доскоро уж мои приятелки, мълчаливо ме отбягваха, а предателките сред тях направо се подиграваха с мен. Когато старшата сестра ме попита:

— Кое е по-важно, кажи, да обслужим добре чужденците или да ги вписваме в разни журнали? В тази лудница няма време за всичко — а аз й казах:

— Не разбираш ли какво значи това? Забрави ли нашите в Либия? А ако мине проверка по документи, точно тебе ще натопят, ще те пожертват, повярвай ми! — и тя се разплака.

Когато завеждащият отделение се разкрещя по мен:

— Ти си най-некадърната сестра, да знаеш! Да не си мислиш, че си много кадърна? Заминавай си в къщи, ВЕДНАГА! УВОЛНЕНА СИ! — а аз рекох:

— Нямам още писмена заповед за уволнение, доц. Фонев, като я получа, веднага си тръгвам!

И когато д-р В. Фонев, застанал на вратата на диализната зала, продължително време викаше със страшен глас по мен:

— Как не те е срам, Ани? Това, което вършиш, е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Ако се разчуе в чужбина, нашите в Либия ще ги обесят! — и други такива или повтаряше едно и също, а аз тъкмо изключвах последната болна в залата, една кротка възрастна женица, и му отговорих:

— Защо мен да ме е срам?! Знаете ли как се нарича това вашето? Нарича се ОПИТ да ме ВЪВЛЕЧЕТЕ в престъпление!!! — а той не ме остави и повиши тон:

— ТИ СИ МИСЛИШ, ЧЕ ГО ПРАВИШ ЗА ХУБАВО, НО САМО ЩЕ СТАНЕ ПО-ЛОШО. ЩЕ ЗАГАЗИШ ЗДРАВО, ПОМНИ МИ ДУМАТА!

А помпата на апарата работеше и наближаваше най-критичният момент при изключването на болния, когато една секунда отклоняване на вниманието може да е фатално, и аз го моля да спре за малко с обвиненията:

— Не сега, д-р Фонев, моля ви, престанете, почакайте да свърша с изключването! — а същевременно успокоявам болната: — Не ни обръщай внимание, Иванке, това са си наши работи, като семейни караници, нали знаеш?

И в момента роня сълзи от унижение, като си спомням. Но реших — ще пиша. Поучителна книжка. Ако ще да рева през цялото време, докато седя тук, пред компютъра, пак ще пиша.

Ситуацията този ден, всъщност, беше много объркана. Тя съдържаше както елементи от трагедия, така и от комедия или, както се казва литературно — беше трагикомична. Комичният елемент идваше от това, че никой не си произнасяше репликите гладко като по книга, а бъркахме думите и добавяхме множество други, комбинирани с неописуеми звуци, жестове и движения, които, ако бяха заснети и после пуснати при изключен звук, биха разсмели зрителите до сълзи. От всички наскачали срещу мен този ден най-добре се справяше д-р Венцислав Фонев, също доста добре — и доц. Константин Фонев, но една колежка, по-млада от мен, се изпробва в ролята на злата свекърва и направо се провали. Провали се, защото е весела по душа и винаги ще я помня широко усмихната. Старшата сестра пък изобщо не бе в състояние да се включи в „борбата“, а се предаде без бой и заплака. Причината за това, според мен беше, че доскоро всички бяхме членове на задружен и здрав колектив. Бяхме имали само дребни спречквания, но никога такава злоба не се беше ляла, нито бяхме заставали толкова страшно един срещу друг. Един срещу няколко, по-точно, докато останалите малодушно мълчаха. Спомням си думите на старшата сестра, преди да заплаче:

— Винаги съм се опитвала да се отнасям с хората така, както съм искала те да се отнасят с мен, разбираш ли ме? — при което на мен самата ми се доплака.

А трагичният елемент идваше оттам, че д-р В. Фонев продължи да вика по мен през цялото време, докато изключвах последната болна в залата. Хубаво време и място намери, няма що. Всеки лекар много добре знае, че това е един от най-отговорните моменти в работата на диализната сестра. Питам се дали пък целта му не беше да ме докара до емоционален колапс? Да загубя контрол от обида, да захвърля всичко и да се разрева или да се разтреперя и да объркам нещо, а в моята работа е достатъчно само да не успея да защипя кръвната линия навреме, за да причиня въздушна емболия на болния и по този начин — фатален край. Този ден всички трескаво търсеха начин да ме обвинят в нещо и да се отърват от мен. Ако в ръцете ми беше загинала тази болна, вниманието веднага щеше да се отклони от сигнала, който бях подала преди седмица, към току-що извършеното от мен престъпление. Планът на Фонев младши, който за щастие не успя, като нищо е можел да включва дори убийство на болен, само и само да бъде спасена честта на баща му — проф. Фонев, чиито действия станаха непосредствен повод за мен да подам сигнала „Опасност от заразяване на чужди граждани в българска болница“.

Проф. Фонев е бившият завеждащ на нашата клиника, от две години пенсионер. Има частна практика в кабинет извън нашата болница, но все още не е прекъснал връзка със старото си работно място. Понякога се отбива при нас и ни пита вежливо как сме, какво правим. Предполагам, че редовно е търсен за консултации при тежки случаи. Двамата му синове работят при нас — единият е лекар (гореспоменатият д-р Венцислав Фонев), а другият — инженер (персоналът в хемодиализа включва и технически лица, отговарящи за поддръжката на апаратите). Времето сякаш няма власт над проф. Фонев. Винаги бодър и щастливо засмян, с безупречен външен вид и с изискани маниери, професионалист от висока класа, той често е канен на международни конгреси и има много приятели и у нас, и по света. Проф. Фонев е не само желан и търсен като участник в международни изяви, а и той самият е много добър организатор, цитирам — „… добър лидер и предприемач. Мисля, че мога да го нарека иноватор“. И ето че този път предприемаческият му размах се изрази в блестящо организиране на диализно лечение на чуждестранни пациенти в нашето отделение. Същевременно се доказа и като „иноватор“, обещавайки пари „на ръка“ на персонала (досега не го беше правил) и по такъв начин — за пореден път — влезе в ролята си на благодетел.

Ролята на благодетел винаги е допадала на проф. Фонев. Спомням си, когато започвах работа, една от първите клюки, която научих, беше, че секретарката на отделението — една елегантна дългокрака жена — е любовница на професора. Тя започнала работа като санитарка, но той навреме забелязал, че сред другите санитарки — отрудени женици от околните села — тя е като вълнисто папагалче сред обикновени домашни пернати. Вероятно се е възползвал от личните й проблеми, породени от необмислен ранен брак с мъж грубиян и пияница. Говореха, че често оставала да пренощува в отделението, понякога заедно с дъщеричката си от страх да се прибере у дома. Представям си как я е утешавал с най-топли думи и как я е прегръщал уж бащински — този навик си му е останал и досега — и как накрая тя едва ли не сама му се е предложила като отплата за всичките грижи, които е положил за нея. Тази жена, сега вече към петдесетте, все още е секретарка — много добра при това — но отдавна не се радва на височайше професорско благоволение, защото времето не прощава на никого — тя остаря пред очите ми, лицето й се покри със ситни бръчици, косата й оредя до плешивост, а на служебни празненства все по-често започна да прекалява с концентратите. Съвсем закономерно, значи, професорът я замени с една млада и амбициозна лекарка. Тази лекарка също много случи с него. Навлезе в професията с бързината на шампион по бързо бягане и докато колегите й години наред кретаха като стари костенурки, тя ги надмина с лекота и се издигна до степен доктор на науките, обирайки лаврите на славата и завистта.

Две млади сестри от отделението също ще помнят дълго добрината на професора и то, в интерес на истината, не по любовни причини. Тях той уреди на работа в чужбина с помощта на свой приятел — собственик на частна клиника в гръцката част на Кипър. Всъщност едната от тях се върна след по-малко от година с влошено здравословно състояние, защото беше работила по 12 часа всеки делничен ден, включително и в събота, за да си заработи честно тройната в сравнение с тука заплата. Затова пък другата извади невероятния късмет да срещне любовта точно на острова на Афродита и замина със съпруга си за друг остров — Албион. Малко след времето, когато двете млади колежки заминаха за Кипър, един ден професорът ме извика в кабинета си и след размяна на задължителните любезности, придружени с ръкостискане, при което той обхвана ръката ми с двете свои ръце — много меки и приятни, да си призная — ми предложи да ме направи старша сестра в онази същата частна клиника на неговия приятел, кипърския грък. Отказах му под предлог, че искам първо да завърша образованието си.

— Задочно ли следваш? — попита ме той.

— Да, задочно — отговорих му аз.

— А в каква специалност си, ако не е тайна? — и се засмя с чаровната си усмивка на Чаушеску.

— Английска филология.

— Оу, — проточи англоидно той, — English studies! I’m glad to hear that. My congratulations!

И ние се разделихме в дипломатично учтиви отношения, каквито бяхме поддържали години наред след онази вечер. Онази вечер е фраза, дълбоко запечатала се в моето съзнание и свързана с вечерта, когато изпращахме бившия шеф в пенсия. За него си спомням само хубави неща, защото и да е вярно, че беше малко педант и възбавен в движенията и говора си, по негово време наистина имаше ред в отделението. Той беше лекар без титли, от старата школа — спокоен, умерен и сигурен в действията си. Не търпеше да му се противоречи, но го правеше някак възпитано, без да обижда подчинените си и точно така, както за никъде сякаш не бързаше, винаги си свършваше работата — и визитация минаваше най-обстойно по болничните стаи, и административните си задължения изпълняваше. По негово време подготвяхме стерилни компреси за обслужване на всички хемодиализни болни. Поставяхме 10 марли, инструмент и чифт ръкавици в тъмно-зелено квадратно парче плат, специално ушито за целта, и загъвахме всичко заедно като бебенце в пелени. Така се получаваше един компрес. Правехме десетки такива всеки ден, нареждахме ги не много плътно в метален барабан — това е кръгъл съд за стерилизация — и ги изпращахме в „Стерилна база“ в подземния етаж на болницата, където се обработваха на пара под налягане при температура над 100 градуса.

Болните и персоналът по негово време се изследваха на всеки три месеца за хепатит и сифилис. На някой може да му види смешно, но в нашето отделение рискът от такива болести е много голям, понеже се работи с кръв и кръвни продукти, затова трябва да ни контролират периодично подобно на публичен дом. Отделението тогава разполагаше с предостатъчно чаршафи, нощници, пижами, с купища ръкавици и марли, с памук в найлонови опаковки от най-големите и върху всеки диализен апарат имаше по три инструмента, не по един като сега, а болните получаваха първо, второ и трето на обяд и второ плюс десерт на вечеря, като се хранеха в столова с бели покривки и ползваха осигурени от болницата паници, чинии, вилици и лъжици. Това наистина са все дребни неща, но който е работил в болница знае много добре какво означава да приемеш болен и вместо да го настаниш на чисто застлано легло, да му обясняваш, че се налага сам или с помощта на свои близки да постила собствен чаршаф върху грозно оголената окъсана кожа, в която е обвит матракът, а после да няма къде да се изкъпе — нито при постъпването, нито по-късно, защото топла вода рядко пускат, а и да пуснат, душовете от години стърчат като кокичета без цвят, защото кой знае къде са загубили разпръсквателите си, и най-сетне да не можеш да му предложиш да се преоблече в чиста нощница или пижама, защото просто няма. Няма! Последното се отнася най-вече за бедните хорица от селата, повечето от които прекарват и дните и нощите си облечени в дрехите, с които са дошли първия ден — замърсени, изпотени и вмирисани. От дълги години насам приемането става с подробни инструкции какво трябва да си носи човек, като например: посуда и прибори за хранене (а по подразбиране и самата храна, освен ако не ги задоволява една рядка супа на обяд и един бъркоч с неопределен вид за вечеря), пижама или нощница, чаршафи, памук, марли, спирт, риванол, левкопласт и така нататък, каквото се наложи още в процеса на лечение — спрей за пръскане на оперативни рани, необходими таблетни или ампулни форми, липсващи в болничната аптека и пр. и пр. А през зимата към списъка от неща, които болният трябва да носи от къщи, се прибавя и печката за отопление. Иначе трябва да мръзне.

Преди 15-тина години имахме, значи, доста по-добри условия за работа. После обаче всичко започна да изчезва по някакъв необясним начин. Първо изчезнаха накрайниците на душовете и други такива дреболии, каквито после виждахме да се продават на битака, после станаха кът марлите, памукът, ръкавиците, по едно време свършиха чаршафите, а после мистериозно се изгуби и цяла помпа за аспирация на задушаващ се от секрети болен, та се наложи да вземем назаем от друго отделение за пред комисията по акредитация. Спряха да ни дават престилки и обувки, спряха да ни дават безплатни купони за служебния стол. И така все надолу и надолу. В същото време лекарите започнаха да излизат все по-често в чужбина — на конгреси, семинари и конференции — един в Германия, друг в САЩ, трети в Австралия. Като се връщаха, подаряваха на сестрите по една химикалка с фирмен надпис на някоя фармацевтична компания. С годините това се превърна в мила наша традиция. Един път се осмелих да попитам откъде има пари за лекарите да обикалят света, след като няма елементарни неща за болните. Отговориха ми, че това са две различни пера. И досега не ми е ясно кой и как разпределя перата. А когато направиха акредитацията на всички болници в страната, гордо обявиха, че нашата е пет-звездна.

— Всички знаете, че имаме известни затруднения — казаха ни шефовете в този звезден миг, — няма защо да се лъжем, но сега вече към нашата болница ще потекат много пари и наистина ще станем пет звезди, затова потрайте още малко.

И ние си затраяхме, какво друго да правим. И без това толкова време си бяхме траяли, направо си ни беше станало вече навик. Но времето минаваше, а пари все не идваха.