Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Втора глава

Но нека отново се върнем десетина години назад, за да ви разкажа как отпразнувахме пенсионирането на добрия стар шеф. Купонът беше на вилата на юбиляра — един неголям парцел извън града досами езерото, засаден с овошки и зеленчук и с разкошен асмалък пред къщичката, под който спокойно се събираха две големи маси, долепени една до друга, а на столовете до тях бяха опрени дъски като пейки, така че да има място за всички. Беше една мека вечер през късното лято на 92-ра година. Аз малко закъснях, така че заварих веселбата ако не чак в разгара си, то доста добре вече потръгнала. Ядене имаше до пресита, ракията вече беше изпита с аперитива и сега беше ред на здраво хапване, поливано с хубаво домашно винце. Посрещна ме взрив от весели възгласи:

— Хайде, бе, къде се губиш? Вече си мислехме, че няма да дойдеш!

— Сядай тука. Или където си избереш — каза домакинът.

— Момент, момент! — извиках с шеговито тържествен тон аз. — Първо искам да поднеса моя личен подарък на виновника за това мило тържество. Заповядайте, любими наш шефе!

Ръкопляскания. Свирене с пръст в уста.

— О — каза шефът — на какво дължа тази чест? — И веднага започна да разопакова кутията с панделка. Понеже беше получил вече общия подарък, в който и аз участвах наравно с всички, никой не очакваше, че ще изляза с мой личен подарък, затова шефът нямаше как да не бъде трогнат от вниманието ми. В следващия миг, като измъкна хартиите за пълнеж, той извади от кутията целофанена опаковка, съдържаща не нещо друго, а пъстроцветен мъжки слип.

— Какво е това? — попита той с искрено недоумение. — Ама…

Но думите му бяха заглушени от нов изблик на гръмогласен смях, викове и овации. След като шумът поутихна малко, аз заех ораторска стойка и казах горе-долу следното:

— Извинявам се, че подаръкът ми е малко интимен, меко казано, но е той е искрен израз на дълбоката ми любов и благодарност. Както знаете, само преди няколко месеца по предложение на д-р Априлов бях удостоена с високата награда „Отличник в професията“ — Тук поспрях малко и ги огледах доволно. Явно нищо не разбираха, защото ме зяпаха напълно озадачени. Аз се разсмях и добавих с поверителен тон: — Не знаете ли как стават тези неща? Как мислите, че се става отличник в професията при толкова много и все опитни сестри?

Първи шефът загря какъв е майтапът. Той се разсмя високо и звънко, после ме грабна в прегръдките си и ме целуна по бузата. Тогава отново се разрази буря от щури закачки и смехове, някой извика: „Ревнувам!“, друг наду касетофона — тъкмо започваше бавен и сладострастен блус — и докато се усетя, аз вече танцувах с шефа. Бяхме първите, които откриха танците. Спомням си колко деликатно ме придържаше, без да посмее да се притисне до мен и как, благо усмихнат, ме питаше откъде ми хрумват такива неща, а аз му казвах, че не на мен, а на други им хрумват.

Нашият колектив тогава наброяваше около 30 души и почти всички бяха дошли на тържеството. Сестрите бяха около половината от тази бройка. Сред лекарите се открояваше д-р К. Фонев, не само защото беше най-гръмогласен, но и защото носеше китара и по едно време със скандирания на името му го накараха да свири и да пее. И той свири много хубаво и пя песни на „Битълс“. Много скоро той щеше да стане следващият завеждащ отделение, но онази вечер може би и той още не подозираше това. Спомням си как, докато танцувах блус с него, късаше зърна грозде от асмата над нас и ми ги пъхаше в устата, а аз се смеех и смеех. Днес може би ме смята за смъртен враг. А колко ни беше хубаво тогава!

Някъде към полунощ най-неочаквано се появиха скъпи гости — завеждащия нашата катедра „Нефрология, хемодиализа и хематология“ проф. Фонев и неговият добър приятел д-р Веждов. Двамата бяха ходили на някакво съвещание и след това „решили да отскочат“ за малко при нас. Щом ни видяха как хубаво си прекарваме, на лицата и на двамата грейнаха усмивки на бащинска гордост. Така се случи, че аз бях седнала за малко да си хапна и пийна, защото от танците ми се отвори хапка и глътка, пък и се бях поуморила от скачане и викане. И не щеш ли, точно до мен имаше две свободни места в този момент. Двамата баш шефове се разположиха от едната ми страна, а аз бързо разчистих масата пред тях от мръсни чинии и чаши. Старият шеф собственоръчно им предложи гощавка и пиене, но те бяха скромни и май попреуморени, та не ядоха и не пиха много, а може би и идваха от друга софра. Докато се чукнаха с домакина, той взе, че им разказа през смях за моя подарък, като непрекъснато кимаше към мен за одобрение на разказа си. Аз клатех глава в знак, че вярно предава случката и си хапвах сладко-сладко. Малко след това, като останахме, така се каже, сами, аз се обърнах към проф. Фонев с думите:

— Не ви ли стяга тази вратовръзка?

А той се разсмя и рече:

— Стяга ми я, и още как. Ще ми помогнеш ли да я сваля?

И аз усърдно се заех да му дърпам вратовръзката, при което се сборичкахме. После и д-р Веждов поиска да му сваля вратовръзката, че му стягала и на него. Така между нас се установи непринуден контакт, а аз дотогава никога не се бях доближавала до тях двамата иначе, освен по работа. Всъщност с д-р Веждов изобщо нямах вземане-даване, защото беше завеждащ в курортен център извън града. С професора пък се виждах предимно на главни визитации — колкото да му подам с инструмент памуче със спирт да обтрие ръцете си между прегледите на отделните болни или да се усмихна сервилно заедно с другите визитиращи на дебелашките му шеги с болните. На една визитация, например, се беше спрял пред леглото на 22-годишно болно момче — на диализа от 10 години. Това момче напразно се опитваше да замине на трансплантация в чужбина не защото нямаше пари, напротив, баща му беше успял да издейства необходимата сума от някакво перо на БМФ, но това беше по времето на социализма и комисията, която разрешаваше лечение в чужбина, не знам защо му създаваше всякакви спънки — бавеха го, губеха му документите и т.н. Той се беше отчаял и мислеше, че никога няма да замине и така ще си умре на диализа, както и стана след още няколко години. А на тази визитация, значи, проф. Фонев му раздруса ръката и с бодро оптимистичен тон рече:

— Младеж, няма ли вече да те женим, а? Като започна, беше един мъничък, мъничък, а я се виж сега, бе Вальо — готов мъж за женене! — и сам се разсмя на остроумието си.

Вальо се опита да се усмихне, но не можа да го докара, а всички останали визитиращи — лекуващ лекар, стажанти, старша сестра, включително и аз — се засмяхме подмазвачески заедно с професора. Прощавай, Вальо, ти отдавна си на небето, останал завинаги млад, но аз още те помня и все ми е мъчно, като си помисля за онази визитация и моето глупаво угодливо подхилкване. А ти беше толкова смел и така търпелив. Колко пъти те рязаха само! Ръцете ти бяха обезобразени от белези и аневризми. Но ти никога не изохка, когато те убождахме. Лежеше спокойно с уокмана и слушалките на ушите. Обожаваше хеви метал. Помниш ли как ми слагаше слушалките и аз да послушам ? И как бях изненадана да науча, че „Меноар“ са направили жестока аранжировка по класическата мелодия „Бръмбарът“ от Мусоргски? А как се смееше само, като дойде на гости у нас и ми каза, че като умреш, някой път ще отворя гардероба и ще изскочиш оттам като призрак, а аз ще пищя? Много пъти отварях гардероба оттогава, Вальо, но ти нито веднъж не излезе оттам. Една вечер обаче по радиото пуснаха любимата ти песен, „Метал кингз“. Аз тъкмо сервирах вечеря на синовете си и ей-така взех, че казах на глас пред тях: „Поздравявам батко ви Вальо с тази песен. Той горкият вече не може да я чуе.“ И тогава, винаги настръхвам при този спомен, и тогава, Вальо, полюлеят над главите ни се заклати, сякаш куфееше някак бавно извън такта на страхотната песен, и все пак куфееше. За този случай съм разказвала пред по-старите колежки, които също те помнят, Вальо, а и двамата ми синове бяха свидетели и сигурно няма да го забравят цял живот. Затова се обръщам към теб сега и те моля за прошка — теб, както и всички останали жертви на нашата тромава система за народно здравеопазване. Прости ми и се опитай да разбереш колко малко зависеше лично от мене.

Не ми се връща към онази вечер, но трябва да го направя. Още повече че събитията, както се развиха тогава, не са в моя полза, но аз пиша това, не за да се хваля колко съм способна и безупречна в поведението си, а за да се опитам да преживея отново всичко, което остана зад гърба ми, да се опитам да обясня на самата себе и на всеки, който може да се заинтересува, и може би най-вече на младите медицински сестри, на които им престои дълъг професионален живот, как след толкова много години с тези хора, бившите ми колеги, само за няколко дни стигнахме до окончателна раздяла, как пренебрежително ми обърнаха гръб или най-малкото замълчаха, уплашени да не загубят работата си, загубили мярка за това докъде може да се стигне по пътя, по който сме тръгнали и сигурно тайно злорадствали, че някой друг го отнася вместо тях. Но ако нищо не се промени, утре отново ще стане кризисна ситуация по някакъв повод, и някой друг също няма да издържи. Защото не може вечно да се оправдаваме с това, че други решават, а ние само изпълняваме. Изпълнителят също има своята отговорност.

На мен и на моите колежки се казва, че длъжностната ни характеристика е написана съгласно Кодекса на труда, но в него не пише, че сме длъжни да изпълняваме нарежданията на работодателя си, тоест пише го, но с едно уточнение — „законните нареждания на работодателя“ (чл. 187, т. 7). Ако изпълним незаконно нареждане на работодател и бъдем подведени под отговорност, няма да можем да се оправдаем с това, че сме изпълнявали заповеди, защото е достатъчно да ни зададат въпроса: „Ако ви наредяха да дадете отрова на болен, щяхте ли да го направите?“ И тогава какво бихме отговорили? Друг въпрос е, че никой не ни информира в каква среда работим. Не знаем какви са изискванията за обслужване на хемодиализни пациенти в развитите страни, не ни казват какъв е процентът на хепатит В- и С-вирусоносителите в ХД центрове по света и у нас, за да можем да проумеем колко сме изостанали и колко опасно е, ако продължаваме да работим в информационна мъгла, особено ако приемаме чуждестранни пациенти. Защото и аз гледах почти безразлично как позитивни и негативни се диализират на едни и същи апарати, как нашите болни стоят неизследвани повече от година, а и ние от персонала, които си взехме кръв най-редовно с МДД-та от личните си лекари, чакахме резултатите си повече от два месеца. Не се ли възмущавахме тогава всички, аз дори по-малко от вас? Не говорихме ли, че ХЕИ-то е взело парите от Здравната каса, а никаква работа не ни свърши? Намериха ли се резултатите? Не, нали? Накрая на всички ни взеха поголовно кръв без никакви формалности с едно само нареждане от изпълнителния директор, който тръгна да трупа активи за себе си след моя сигнал.

И по-нататък какво се оказа? Че в лабораторията тепърва чакали да получат нов, по-модерен тип китове за изследване по метода „Илайза“. Щели да ги получат към края на юни. Изпълнителният директор не можа ли да провери първо това, преди да дава нареждания за масова акция по изследване на всички за два дни в края на май? Така се е работило години наред при нас — или неохотно, или прибързано или пък направо безмозъчно. Кой ще посмее да отрече, че в отделението има толкова и толкова заразени от хепатит? Вие няма да отречете, стига само да ви попитат анонимно със специални анкетни карти, където се отбелязва верния отговор (и стига да имате информация, а на вас ви се иска някак си да не мислите за това, достатъчно грижи си имате), но и те няма никога да дойдат да ви питат — нито анонимно, нито открито, само ще се обадят по телефона на някой от шефовете, а той ще каже: „Най-отговорно заявявам, че такива неща няма при нас!“ Всички само ви плашат с наказания и уволнения, а от ХЕИ-то идват да се заяждат на дребно я за кошче за боклук, я за някой микроб, попаднал на плота, я за друго подобно нещо. Виждат сламката, а гредата не виждат. И винаги ще бъде така, защото ХЕИ не може да бъде независима контролна инстанция, докато тези, които трябва да контролира, й дават хляба. Съзнавам, че ако това, което пиша сега, стигне до нашите управляващи, може и престъпник против цялата държава да ме изкарат, освен ако междувременно правителството не се смени и новите управляващи не решат да извлекат дивиденти от тази нелепа история. Всъщност дали някой горе би могъл да даде гласност на случая, заради който загубих работата си? Ако се заговори открито, че в диализно отделение, гъмжащо от позитивни на хепатит, се приемат чужди граждани, които са негативни, няма ли да пострада имиджът на нашата страна пред света? Аз не посмях да алармирам чужди агенции, макар че имах адреси и можех да го направя. Не посмях, защото не знам дали професорът не ни докара позитивни на хепатит чужденци, поне част от тях, декларирайки, че са негативни — аз техните документи не съм виждала. А ако са били заразени и аз бия тревога, че има опасност да ги заразим, пък после излезе, че най-раболепно сме им осигурили възможно най-чистите си апарати, застрашавайки нашите болни? Няма ли цял свят да се смее и подиграва с нас? Но това, че чужденците започнаха диализа, без да се документират в журналите на отделението, си беше финансово нарушение от най-чиста проба. Когато усетих, че се готви нещо, заради което всички можем да отидем в съда, аз се зарових из Интернет, за да се ориентирам в ситуацията, но така и не посмях да ви заговоря открито, защото усещах, че пак ще стана смешна в очите ви за това, че го вземам толкова надълбоко.

Как се получи така, че се отчуждихме до такава степен? Години наред работихме заедно, хранихме се заедно, дори заедно спяхме, а днес сме като чужди. Според мен, внезапната раздяла с колектива на работното място е по-лоша и от развод. Особено при обстоятелствата, които се създадоха около мен, когато напусках. При развод късат двама души и страдат децата им, ако имат такива, а в случаи на принудително напускане, както се случи с мен, се късат множество нишки и се губи бавно и трудно изграждано доверие с много по-сложен профил от този на едно семейство, особено ако нямат деца. Понякога отказвам да повярвам, че всичко е свършило, че никога вече няма да вляза в отделението, да се съблека сред смях и закачки в съблекалнята и всички да бързаме за сутрешната петминутка. После заедно да пием кафе и да си предаваме смяната, а покрай служебните разговори някак съвсем естествено да споделим и лични проблеми или радости. Защото споделената мъка намалява толкова пъти, колкото хора са ти съчувствали за нея, а споделената радост се увеличава толкова пъти, колкото хора си почерпил по даден повод. Не е за вярване, че никога вече няма да се върна. Обичах работата си, въпреки всички неуредици, обичах колегите и болните. Наричах болницата мой втори дом. Направо не е за вярване.

И онази вечер не беше за вярване, когато професорът се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— А на теб не ти ли стяга този сутиен?

При което ръката му вече бъркаше под блузката ми откъм гърба. Аз онемях и застинах като кокошка, настигната от петел.

— Искаш ли да ти го сваля? — прошепна той с дяволски съблазнителен глас.

— Why not? — отвърнах аз, горда с познанията си по английски, който едва от няколко месеца изучавах.