Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Двадесета глава

На 28-ми март сутринта по график бях до обяд след нощна смяна. Старшата пристигна тази сутрин навреме и ми съобщи с официален тон, че шефът ме вика в кабинета си. Оставих колежките да си пият кафето, без да разбират какво става и отидох, като предполагах, че разговорът ще свърши бързо, преди да е станало време за включване на болните. Носех готова бележка, на която бях напечатала: „Написаното по адрес на м.с. Боянова в рапортите от 24/25.01 2003 и 19.03.2003 не отговаря на истината — доц. Фонев (дата, подпис)“ и мислех само да го помоля да я подпише. Едно нещо, обаче, силно ме притесняваше. В писмото пишех, че съм готов да представя писмени доказателства и свидетели. Нямах такива, бях играла ва банк, както се казва. Мислех си, ако поиска свидетели, ще го помоля да отидем при болната и да я попитаме дали е имала болки. Но още вечерта, като минах по стаите, видях, че Фатмето я няма, неочаквано я бяха изписали. Леглото й стоеше празно, значи не е било заради нов болен. Нещо повече, изписана беше и болната до нея. Свидетелите премахнати! Побиха ме тръпки. Ако шефът поискаше писмени доказателства и свидетели, каквито обещавах смело в писмото, бях загубена.

Докато мина по целия коридор, за да стигна до вратата на шефа — кабинетът му е във фоайето извън отделението — сърцето ми започна да прескача, а устата ми пресъхна, преди още да съм я отворила

— Чук-чук-чук — почуках по рамката, защото вратата му е тапицирана с кожа.

— Да? — обади се той отвътре.

— Добро утро д-р…. доц. Фонев! — преплетох език аз, обърквайки титлите му.

— Заповядай, Ани! — покани ме любезно той. Влязох. Скорчева я нямаше. Бяхме само двамата. Шефът седеше зад бюрото си, аз приседнах на дивана до масичката.

— Прочетох писмото ти и за жалост всичко това е вярно — започна доц. Фонев. — Говорих и със Скорчева, тя не е на работа днес, повикал съм я да дойде от Магистралово (това е най-далечният квартал на града), прочетох го и на Зайкова, и на лекарския рапорт вчера го четох. На Фонев няма какво да му го чета, защото на него и да му го чета, и да не му го чета, все тая…

— Ами прочетете го и на инж. Фонев, ако трябва — прекъснах го аз.

— Ще му го покажа, но той не възприема. Каквото и да направя, каквото и да му кажа, не възприема и това си е. Ти си мислиш, че аз решавам всичко тук, напротив… — при тези думи на лицето му се изписа огорчение.

— Вижте, мен Фонев сега не ме интересува, както решите с него. Има два рапорта там и…

— Идва днеска Писалев и ми вика, че трябвало да взема мерки. Вписал Фонев в рапорта, дето е слагал някакъв нов болен на апарат за хепатит С, нали си чула, ама какво да го правя, кажи ми…

— Моля ви се, нищо друго не искам, нищо, само искам да ми подпишете, че написаното в двата рапорта не отговаря на истината…

— Аз самият два пъти го четох, и на Станчев го дадох и той да го прочете, и на Веждов, и той го чете. И е точно тъй, както е рекла Зайкова, и да пише и да не пише, все тая, виж сега…

— Да, нали, нали!? — развълнувах се аз и станах от дивана.

— Да ти кажа ли как стават тия работи, да ти кажа ли? — попита ме шефът.

— Абе не ме интересува нищо друго… — и се опитах да му дам бележката да я подпише.

— Чакай да ти кажа, не бързай. Започват да го уволняват, примерно, и баща му отива при Големанов и после, не се ли сещаш?

— Абе сещам се, ама няма нищо черно на бяло срещу него, а срещу мене има. Това ми е мисълта. Ако може срещу мене да няма нищо, само това ми е молбата.

В този момент влезе д-р Скорчева.

— Добро утро, д-р Скорчева — казах аз. Тя не ми обърна внимание, поздрави шефа и седна на бюрото срещу него. Аз стоях права отстрани на бюрото на равно разстояние от двамата.

— Аз предлагам първо да решим въпроса със сестра Боянова — сериозно каза шефът. — Фонев още не съм го виждал. Ще го дам и на него да го прочете. На Зайкова го дадох да го чете… Значи, виж сега, твойто изречение, че ако стане нещо, всички ще влезем в затвора, а той ще се измъкне, за съжаление, е напълно вярно. Той няма да влезе, аз ще вляза, аз! Туй съм го казвал, аз ще вляза, а той ще се изкара, че е невменяем и пак ще се измъкне. Ще запаля една цигара — и щракна запалката, запали си цигара и се облегна назад, като повдигна предните крака на стола си и го наклони, докато опря о стената зад него.

— Ама аз почвам работа след малко, д-р… доц. Фонев! — пак грешка на езика ми, а шефовете не обичат да им бъркат титлите. — Само един подпис, моля ви се, нищо повече. Ако всичко е наред, ето, без да споменавам имена, без нищо, само това — и прочетох бележката.

— Ето д-р Скорчева — продължава доцентът, сякаш не е чул молбата ми — дошла е, без да е на работа, от къщи съм я извикал. Ако мислиш, че има някаква злонасоченост от нейна страна към тебе, кажи сега…

— Няма такова нещо! — обажда се Скорчева с пискливо от възмущение гласче — Внушаваш си!

— Може да си внушавам, но, вижте сега, думите отлитат, а написаното остава…

— Аз съм директен човек, Ани — прекъсна ме Скорчева. — Като видя, че някой нещо не е свършил, аз реагирам във момента, казвам каквото има. Нека доц. Фонев каже, идвала ли съм да му кажа, не съм доволна от тая сестра или от оная?

— С тебе много пъти сме говорили, че все ние двамата правим забележки и сме лошите и към болни, и към сестри, докато повечето от лекарите минават и нищо не казват. Те са добричките, а ние сме най-лошите, защото все се караме, така е.

— Виж какво, Боянова, нямам лично отношение към тебе. Никакво лично отношение, разбери!

— Ама това е само на думи, д-р Скорчева, на мен ми трябва само един подпис и нищо повече. Един подпис, какво толкова! — при тези думи повиших глас.

— Недей да правиш цирк! Успокой се, де — раздразнено каза доц. Фонев.

— Цирк ще стане, ако нямам подпис, доцент Фонев! Цирк ще стане, ако нямам подпис! Казвам ви го и искам да отивам да работя — и се раздвижих неспокойно.

— Въпросът е принципен — каза с ледено изражение Скорчева.

— Знам, че е принципен, знам и принципа, всичко това ми е ясно. Ще ми подпишете ли, доц. Фонев, или няма да ми подпишете?

— Не бързай, чакай малко — каза шефът. — Искам първо да знам какво се случило с болната.

— Нищо не се е случило. Ходихме заедно със сестра Стоименова. И тя може да ви каже, че болната каза: „Нещо ме боцна тука и ме задуши, ама ми мина“. Ама ми мина! Точно така каза. И аз ще отида да извикам д-р Скорчева, нали, и сега, ситуацията е такава, ако извикам д-р Скорчева, защото болната нещо я боцнало, ама й минало, д-р Скорчева ще каже, че й се подигравам, че я викам за щяло и за нещяло. Ама трябва вече да я викам за щяло и за нещяло. Сякаш съм сестра от вчера и не мога да преценя, да, случвало ми се и на мене нещо да ме боцне и да не мога да си поема дъх и после да ми мине…

— Чакай малко. Не съм съгласна. Болната ми съобщи, че има болки…

— Болната не ме повика за болки, тя ме повика за задух! По-точно повика ме другата болна, от другото легло — прекъснах я аз разгорещено. — И задух нямаше, нещо я боцнало и не могла да си поеме дъх. Това задух ли е? И беше й минало, още преди да дойдем. И ние пак стоим там, повдигаме я, кислород й даваме и тя доволна жената… И в 7:30 другата болна пак беше, тя ме повика: „Елате, че Фатмето нещо пак я задушава“, аз нали това ви предадох, а? А после в рапорта какво? Болки!

— Моята преценка е, че когато някой болен се оплаче, независимо от какво и аз съм дежурна, ти трябва да ме извикаш. Защото аз отговарям за болните до края на дежурството. Ако болната умре в 8 ч., аз не мога да отговарям за нещо, което съм научила в 7:29, нали?

— Далече стигнахте, д-р Скорчева, далече стигнахте!

— Някой път ще се случи, помни ми думата, говоря сериозно.

— Искам да ви кажа, че далече стигнахте с тия приказки, защото, когато потърсим някой лекар, я има някакъв колегиум, я има някакви упражнения, я се случи някой път да е дежурен не знам къде още…

Тук шефът се намеси авторитетно:

— И други работи вършим, не са само тия, каквото и да си мислиш.

— Знам, много добре знам.

— Имаме упражнения — започна да се оправдава той, — имаме катедрени съвети, имаме още какво ли не, но сме си тука в болницата, ей ма, няма да отивам примерно във Военна болница, нали?

— Аз имам такъв въпрос към тебе, Боянова — каза Скорчева. — Защо отидохте при болната двете със Стоименова?

— Защото бяхме в почивка, какво толкова?

— Коя всъщност беше от вас стационарната? — попита тя.

— Аз бях по график.

— Не е вярно, че си била ти! До 4:30 аз работих със Стоименова.

— Именно! Тя сама изяви желание. Бях й много благодарна и й казах: „Много ти благодаря, Кати. Благодаря ти, че ми помагаш, да не влизам в конфликт с д-р Скорчева.“ Точно така й казах! Имах опасения, че се търси повод. И той се намери. Въпреки всичко! В 7:29 поводът се намери, и 29, така пише! Що за принцип е тоя!

— Не, ти трябваше да ми съобщиш за болната с две-три думи, затова ти казвам, че нямам никакво лично отношение…

— Ох, моля ви се, д-р Скорчева…

— Няма какво да ми се молиш! Това, което, което се пише в лекарския рапорт, ние си го четем сутрин, никакъв рапорт срещу тебе не съм пускала.

— Написали сте за болки, за болки!

— Няма такъв рапорт, изобщо няма — рече шефът.

— Аз като отидох, жената имаше болки — каза Скорчева. — Не съм я видяла в 6 ч. и не мога да кажа имала ли е, нямала ли е тогава, но малко преди да си тръгна, ти нали ме повика и аз отидох да я прегледам. Болната имаше болки, аз ли не знам какво е имала!

— Добре, но защо тогава в рапорта пишете, че е имала болки от 6 ч. и аз не съм ви казала?

— Помня още Розито като беше в кабинета долу, като те викахме — внезапно смени темата шефът, — че беше спряла един антибиотик, помниш ли?

— Но моля ви се, за 15 години един антибиотик! И не съм го спряла, а бях пропуснала да го направя една вечер и веднага ми пуснахте рапорт…

— Тогава не е пускан рапорт, можеш да си провериш досието — прекъсна ме шефът.

— Хубаво! За антибиотика, значи, помните, а че съм награждавана, няма кой да си спомни, нали, а че един антибиотик съм го пропуснала една вечер и то беше, защото беше много надраскана тетрадката…

— Спри се малко, де! Тогава те виках от къщи, отдавна беше, кога беше? В момента никой няма нищо срещу тебе, говоря ти за последната, цялата календарна година назад, дори за две назад, мога да ти се закълна, че нищо не ти е разглеждано тук, ясно ли ти е?

— Добре, сега подред — имам ли някакъв пропуск или нямам?

— Чакай, де, сега идваш тука с някакво листче, чакай да го видя какво пише там, да видя какво пише първо.

— Прочетох ви го вече. Добре, пак ще ви го прочета: „Написаното по адрес на м.с. Боянова в рапортите от…“

— Трябва първо да ги погледна тия рапорти. Чакай, недей бърза.

— На работа съм, затова бързам.

— Ти си на работа и ние сме на работа, да не сме на курорт!

— Хубаво, аз съм в залата, ако ви потрябвам.

— След нощна ли оставаш? — с фалшива загриженост ме попита Скорчева.

— След нощна съм, да.

— Виж, каквото и да си мислиш, нямам нищо против тебе, не си въобразявай…

— Нищо не си въобразявам, давам ви само голи факти.

— … нямам нищо против тебе, успокой се…

— Успокой се малко, така де, дръж се — добави и шефът.

— Ани, аз съм директен човек , винаги казвам веднага…

— Предупредена съм, че заради инж. Фонев аз ще пострадам!

— Глупости! — ядосано каза шефът. — Той брат му няма пострада, че му е брат, та…

— Брат му пък к’во има да пострадва! — учудих се аз.

— Ти пък к’во искаш сега? — дръпна се шефът. — Ще пострадаш, глупости…

— Да, може и да пострадам, че по някакъв начин съм се оплакала, затова ще пострадам. Като едното нищо! — викнах аз, без да пресипна, да ми се не надяваш.

— Глупости! Чисти глупости! — развика се шефът.

— Успокой се. В интерес на истината… — кротко ми заговори Скорчева, но шефът я прекъсна:

— Туй изречение си го избий от главата, че заради Форито ти ще пострадаш, няма такива работи, напротив…

— Така се говори.

— Сега, то може да се говори и за мене, че съм примерно педераст, че съм педофил, наркоман или какъвто и да е или продавам наркотици, нали…

— Аз съм се наслушала на приказки, доц. Фонев, затова искам черно на бяло…

— Абе чакай да видя рапорта, бе, да видя там какво толкова пише… — викна шефът.

— Сега как ще се разберем? Това (листчето) да го прибера ли или да го оставя тук?

— Остави го тука при мене, после ще видим.

— Я аз да си го прибера, пък после ми кажете, като сте готов да подпишете.

— Чакай да видя датите първо, бе, няма да ти го открадна, остави го тука, няма да му сменя датите, остави го…

— Хубаво, ако трябва, пак ще го напиша…

— Абе ти да не си криминален инспектор, бе, ето, виж, правя всичко и да не те викам от къщи, дойдох и по-рано, извиках и жената чак от Магистралово, без да е на работа. Исках да говорим малко по-спокойно, за да се обясни как е работата. Говорих предварително с нея, тя каза: „Няма такава работа“, нали така, д-р Скорчева?

— Да, доц. Фонев. Успокой се, чуваш ли, Ани?

— Ще се успокоя само, когато видя подпис. Колко пъти говорим, нищо не се протоколира в това отделение.

— Ама ти какво искаш, какво? Жената като се е оплакала, да го протоколираме ли?

— Не това, събрания като се правят.

— Викаш, събранията да се протоколират, кой да ги протоколира? Аз ли?

— Ами за какво имате секретарка, бе, доц. Фонев?

— Роза е в болнични, не знаеш ли, ма? Аз ли искаш да ги протоколирам?

— Ами пък една от нас ще ги протоколира в края на краищата. Аз работя тук от 15 години и стигнах дотам да се чувствам сега като мръсно коте и да се подиграват с мен.

— Чакай сега, бе, кой се подиграва с теб?

— Два пъти се пишат рапорти за мен и ме карикатурят. Д-р Скорчева си прави карикатури от мене!

— Ани! Няма такива неща!

— Нито към тебе, нито към никой няма. Към теб няма предявено нищо. Мога да ти се закълна, две деца имам, чакай, де, чакай, как да ти се закълна?

— Искам подпис. Аз за подписа говоря.

— Чакай сега да видя как стоят нещата, аз сега отивам на рапорт.

— И аз трябва да вървя, в залата са почнали вече…

— Никой няма нищо против тебе — повтори няколко пъти д-р Скорчева.

— Няма, я, аз също нямам — потвърди и доц. Фонев.

— Ще ви бъда много благодарна, ако само ми подпишете.

— Ани, аз… Ани, аз — заекна д-р Скорчева, — аз съм директен човек, разбери ме! Казвам веднага и никога не съм написала рапорт срещу никого. Говори с Латинка, тя ще ти каже, като беше сложила обикновен хепарин и ме пита пред болната, може ли нещо да направи, и казва, аз сега съм го направила по навик, и аз я извиках настрана и й казах: „По навик в къщи се мият тенджерите и чиниите, а тука, като дойде болният, не може по навик“. И тя не го прие като злонамереност. Ти защо сега ? Недей така. Искам да ти кажа, че аз реагирам в момента, няма да кажа нищо зад гърба ти и никога не съм казвала…

— Добре, де — прекъснах я аз, — ами това в лекарския рапорт?

— Лекарския рапорт ще го видиш.

— Аз съм го видяла.

— Донеси го да го види и доц. Фонев, тогава.

— Видял съм го и аз, не е да не съм го видял, но не мога да помня всичко.

— Ха така! Но за оня антибиотик помните, нали? За 15 години един антибиотик и всички помнят, и имаше и рапорт май.

— Пак ти повтарям, никакъв рапорт не съм ти пускал, иди да си провериш досието, ако искаш. Щото и аз не съм мръсник и зад гърба на хората не ги върша. Успокой се и стига сме се разправяли.

— То сега какво излиза? — обади се д-р Скорчева. — Излиза, че ти имаш нещо против мене, ти си пуснала рапорт срещу мене. Аз да мисля ли, че имаш нещо срещу мене?

— Мога ли да отивам да работя най-после, докога наистина да се разправяме? — нетърпеливо казах аз.

— Щото ти си си внушила разни неща, затуй ти казвам, че си си внушила…

— Внушила съм си! В съда ще се реши много лесно кой какво си е внушил. Аз ви казвам, по един начин се говори в ежедневието, по друг — в съда.Това са клевети! По мой адрес!

— Не съм те…не съм казала…не е така…

— Мога да съдя за клевета. За клевета мога да съдя! Затова ви моля за един подпис и да приключваме вече, защото съм се изнервила много напоследък, аз не съм такава, но много неща ми се струпаха.

— Добре, както искаш — каза шефът. — Сега върви, ще те извикам от залата после.

— Добре. Довиждане.

Към обяд доц. Фонев ме извика от залата и там, пред вратата ми връчи една служебна бележчица, издадена на м.с. Анета Боянова в „в уверение на това че от началото на 2003 г. до днес вкл. срещу нея не е предлагано административно наказание, и не е пускан рапорт до ръководството на болницата.“

— Нали това искаше? — иронично ме попита той.

— Не точно това, но нямам време сега да се разправям — и се обърнах да се връщам при болните, защото работата не чакаше.

— Ела при мен, като изключите болните, чу ли? — каза шефът.

— Добре — казах аз.

В обедната почивка отидох при шефа, за втори път този ден. Покани ме да седна, но аз предпочетох да остана права. Той седеше прегърбен зад бюрото си, в профил към мен и изглеждаше по-уморен от обикновено.

— Ани, Ани-и, до гуша съм затънал в преписки и рапорти. Ти си мислиш, че ми е лесно, но не е така. Отвсякъде ме дърпат. Знаеш ли колко нещо изписвам всеки ден — ей ги виж…

На бюрото пред него имаше купчини листи и книги, дори на земята по мокета беше разпиляна хартия.

— Ако ти кажа, че само за отделението мисля, няма да ми повярваш, нали? Мъча се, Ани, не работя, а се мъча като грешен дявол. Каквото и да поискам — все няма пари. До гуша ми е дошло, да знаеш. Поне ти не ме занимавай с глупости, не си от вчера тука, никой не те е подгонил…

— Д-р В. Фонев наистина е заплашвал за подписката.

— Абе, брат е, нали знаеш, кръвта вода не става. Остави го, не му обръщай внимание. Що не я пуснахте тази подписка, главният чакаше, бях му казал.

Отново му обясних причините да се въздържим и когато стигнах дотам, че са можели примерно да кажат, че го мразим, защото е момче е от сой, син на известен професор, добавих с глупава гордост:

— И моят баща е професор, ако искате да знаете.

— Така ли? Кой е баща ти? Къде е работил?

Обясних му. Баща ми всъщност не е бил професор в университет, но е канен за университетски преподавател точно с такава титла — професор, защото е доктор на науките и научен сътрудник първа степен, обиколил е света и т.н. Сега е пенсионер. Преди няколко години с майка ми се преместиха да живеят и те в Равен, да са по-близо до дъщеря си. За 25 години работа като сестра из различни отделения и в различни градове, нито веднъж не бях прибягвала до името на баща си, нито на чичо си, нито на вуйчо си и пр., нито до имената на роднините на мъжа ми, но сега не изтърпях и извадих картата-коз — баща ми, професора.

— Ама ти негова дъщеря ли си била! Много съм чувал за баща ти. Те с моя баща са работили заедно, заедно са работили много години! Питай го за С. Фонев, да ти каже. Но баща ми почина отдавна, преди повече от десет години вече — при тези думи погледът му се промени — стана много човешки и някак си нежен. Може би с такъв поглед в младите си години е разглеждал фотографии на любими състави или е докосвал лъскавите корици на контрабандно внесени плочи на „Битълс“. Преди да стане завеждащ, очите му все още блестяха с бунтарски рокерски пламъчета, но после угаснаха и заприличаха на мътно-зелени стъклени топчета.

— Добре, ще го питам — обещах аз.

— Ако има нещо, направо идвай при мен да ми казваш. Ти си опитна сестра, няма да те уволним, спокойно. А за Форито не се тревожи, само го дръж под око, че е много завеян.

— Благодаря. Довиждане, доц. Фонев.

— Довиждане, Ани.