Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Девета глава

В тази глава продължавам с обещаните ужаси и черен хумор, защото в предната доста се отклоних към въпроси и теми, които сигурно са ти чужди, любезни читателю. По-нататък аз пак ще се върна към историята с чужденците на диализа при нас, към обстановката в нашето отделение и към хала на българските диализно болни. Знам, че това са неща, твърде безинтересни за широката публика, затова прочети само тази глава, читателю, пък си легни да си починеш, ако ти е спокойно на душата след прочитането на главите до тук, включително тази, или върви на работа, ако не си безработен. То който трябва да мисли, не мисли, та ти ли да хабиш нерви и време за проблеми, отдалечени на светлинни години от твоите.

Много от нашите болни носят ужасни белези от неуспешни операции за AV-фистули (за обяснение на AV-фистула вж. Глава пета). Операциите се извършват планово от съдовите хирурзи. Преди много години една лекарка-съдов хирург, вече покойница, е извършвала тези операции много успешно. Направата на всяка една AV-фистула е изключително фина, часовникарска работа. Свързват се вена и артерия, обикновено в областта на китката, а там съдовете са тънки — един милиметър в диаметър, дори по-малко. За да се срежат и зашият един за друг така, че да се образува здрав шънт (свързване, отклонение), е необходимо да се работи под лупа с много фини инструменти и хирургични конци от най-тънките. От години насам фистулите на нашите болни рядко излизат сполучливи от първия път. Налага се пак да се правят, после пак и пак, и всеки път все по-нагоре, а после на другата ръка, оттам — на краката, докато не остане повече място за рязане. Белезите от многобройните операции са не само неестетични, но и водят до сериозни последствия, като например засягане на периферни нерви и оттам болки в ръцете или затруднени движения в пръстите. Едно от честите оправдания на хирурзите, когато фистулата не стане или спре да работи скоро след операцията е, че болният, примерно е диабетик или възрастен или друго нещо.

Интересно, че един от нашите по-стари болни — той беше насочен към малкия градски център, та не знам какво прави и дали още е на диализа — диабетик от години и моряк по професия, беше стигнал до състояние, изискващо незабавно диализно лечение така, както си правел поредния морски рейс. За късмет, случил се близо до бреговете на Западна Европа и го приели за болнично лечение в Белгия. Той се върна оттам с прекрасно направена фистула, нищо че беше диабетик. И на възрастните чужденци, които са минавали през нашето отделение, фистулите работеха безотказно в продължение на много години, а съдовете им — които бодем с дебелите игли — бяха дебели като въжета. На такива им викаме съдове, които и със затворени очи да ги убодеш, пак ще уцелиш, тоест ще влезеш в кръвния лумен. Чудно ми е дали и хирурзите на Запад се оправдават с диабета или възрастта на пациентите си. И какъв ли е процентът на неуспешните фистули при тях? Средно колко години работи една западна фистула? И средно взето колко — една нашенска (имам предвид фистулите, направени от съдовите хирурзи в град Равен, моля за извинение всички други, които работят добросъвестно, а също и добрите хирурзи от Равен). Ако не някой друг, поне Здравната каса да се заинтересува — нали плаща за тези операции? Но не, и така сигурно няма да стане, пък и дочух, че Здравната каса била заета с друго. Визирам едно критично предаване по телевизията, което аз самата не съм гледала. В него обвинявали Здравната каса в изнасяне на милиони извън граница, в чужди банки. Не знам дали това е вярно и ако е, кой е наказан и какви мерки са взети, за да не се случи в бъдеще пак същото.

А операциите, освен че струват пари, причиняват и страдания. Дори да няма засегнат нерв, болки през първите ден-два винаги има. Понякога изкървяват — следва кръвопреливане и оттам риск от зараза или алергична реакция. Друг път се инфектират — и се налага антибиотично лечение. Впрочем почти няма болен с прясно направена фистула, който да не е на антибиотик, и то венозен, защото и да не е инфектирана самата фистула, катетърът, който е поставен временно, неизбежно внася инфекция. Той по правило се държи месец или месец и половина, докато узрее фистулата, тоест докато вените на ръката се разширят и засилят в резултат от прилива от артериална кръв към тях. Но на болната, която изключвах последна през последния си работен ден, например, бяха държали катетър във вена субклавия в продължение на цели три месеца — януари, февруари и март. И изобщо не става дума за перм-катетъра, който й поставиха после — той си е предвиден за дълъг престой — а за най-обикновен катетър, поставен от наш лекар по метода Селдингер. По причина на прекалено дълго задържани катетри, на болните се правят удължени курсове с антибиотик, като редовно един антибиотик се сменя с друг, после с трети. Виждала съм болни, на които се прави пети пореден антибиотик в продължение на месец и половина-два.

Преди години на болните раздадоха договори, че са съгласни да изпробват ново лекарство против анемия, продукт на известна западна фирма. Лекарството носеше името еритропоетин и се рекламираше като революция в борбата срещу анемията. Страничният му ефект — силно повишаване на кръвното налягане, стана косвена причина за смъртта на доста от тогавашните болни. Вальо, например, за който писах още в началото на тази книжка, имаше приятел на неговите години, също при нас на диализа. Той се казваше Бисер, всички му викахме Биско. И майката на Биско идваше на диализа. Биско беше силно анемичен и се включи в първата група желаещи. Веднъж, както си бил на гости у баба и дядо в град на другия край на България и както се връщал от кино ли, от другаде ли, с влизането си още от вратата залитнал, после паднал и само след няколко гърча починал пред очите на онемелите от ужас възрастни хора от масивен мозъчен кръвоизлив.

Самият Вальо по-късно почина от същото. Аз бях на работа, когато го донесоха на ръце в отделението. Бяха цяла група млади хора. Едно здраво момче го носеше и плачеше, а още няколко момчета и момичета го следваха. Вальо висеше като парцалена кукла и издаваше хрипливо-свистящи звуци. Били на вилата на един от тях, слушали хеви метал и внезапно Вальо, както се смеел, обърнал нагоре очи, рухнал по лице върху масата и те го довели с такси. Вальо мина през скенера, установи се тежък кръвоизлив с пробив в мозъчните вентрикули и малко след това почина, без да дойде в съзнание.

Една млада и много красива болна дойде един ден за диализа с прическа, гримирана и издокарана — щеше да ходи на някакво тържество, като свърши. Не можа дори да започне. Срина се изведнъж в коридора и почина след броени минути. И сега лицето й е пред очите ми — бяхме я сложили на легло в една свободна стая — лежеше странно спокойна, с ярко червило на устните, със сенки на очите и празнични дрехи. Не посмяхме да й метнем чаршафа над главата, както обикновено правим. Името й бе Августина.

После фирмата производител усъвършенства този безценен продукт — няма ирония, еритропоетинът наистина е безценен за всички, които страдат от тежка анемия, и сега вече е съвсем различен от първата експериментална партида, а и името е различно — епрекс или неорекормон. Имената са две, защото сега две големи фирми произвеждат едно и също по принцип лекарство, но с различно търговски названия и неотдавна се случи да чуя разговора между наш лекар и един стажант по този въпрос:

— Произвеждат се от две конкурентни фирми, които постоянно се дебнат. Наскоро едната публикува данни, че при приложението на препарата, произведен от другата, се установява лека промяна в диференциалното броене като страничен ефект. Голям шум се вдигна, а всъщност става дума за нещо съвсем незначително, при това при неголям процент от болните. Набедената компания успя до докаже, че този ефект се среща само при венозно инжектиране, а при подкожно отсъстват данни за каквито и да било странични ефекти и продължиха да го предлагат, но с препоръката да се прави само подкожно. Постоянно се дебнат едни други.

— На опаковката на единия, не видях кой точно беше, пишеше, че е и за интравенозно, и за субкутанно приложение.

— Внимавайте все пак — държат на начина на приложение. Истината е, че всичко стана търгашество в днешно време. Жестока конкуренция, жестока, никога не е било така. Затова изкараха повечето български лекарства вредни, за да ни превземат пазара.

— Напълно съм съгласен с вас.

— И тия реклами по телевизията и по витрините! Трябва да ги забранят! Вече не знам какво да изписвам на болните. Искат най-доброто, но само им пиша рецептите, не ги купуват, нямат пари. Казвам на един болен, ето ти рецепта за тиклид, а той веднага пита колко струва. И се отказа.

— А, четох някъде за тиклида, че бил само 5% по ефективен от аспирина, но 30 пъти по-скъп.

— Може и така да е. Къде го четохте? и т.н.

Поставянето на катетър също крие големи рискове. Само месец и половина, преди да напусна, например, д-р Станчев постави катетър по Селдингер в субклавията на една нова болна, туркиня. С този катетър се проведе диализа, непосредствено след която се установи, че болната е получила голям хематом (кръвоизлив) в областта гръдния кош, където се намират жизненоважните органи — сърцето и белият дроб. Катетърът се извади, постави се лед. Целия следобед болната имаше болки в гръдния кош откъм страната на катетъра. Преди няколко години 42-годишна болна почина от такъв хематом в гръдния кош, получен от недобре поставен катетър, така че тези инциденти са много опасни.

Тази болна не почина. Но в рапорта от този ден, 11.04.2003 г. д-р Веждов не записа какво точно се е случило, а само, че болната имала болки „в корема“. Впрочем същият лекар — бивш завеждащ курортен център и дори за известно време някакъв шеф в общината, а понастоящем редови лекар пред пенсия — в дневен рапорт на 21.03.2003 г. беше сгрешил датата на рапорта и по-надолу е писал, че се е направил неуспешен опит за поставяне на катетър (от него) на болната еди-коя си — сбъркал беше и името на болната, не само датата. Той, горкият, като чуе, че трябва да слага катетър, много се притеснява. Веднъж реши, че аз съм му крива, имала съм била лош поглед, та затова не успял да сложи катетър, като му асистирах и следващият път, когато се падна с мен, ме отпрати с директните думи:

— Махай се, с тебе не ща да работя! — и си избра колежка по свой вкус за асистентка. Тогава нищо не му казах, но помолих колежката да ми подпише, че д-р Веждов е предпочел нея, за да не излезе после, че аз му отказвам. Обаче катетеризацията пак не можа да стане. Д-р Веждов иначе е упорит по характер — затова мъчи болната близо три часа. Беше случил на кротка душица, от тези, които смятат за голяма чест да ги похвалим:

— Браво! Ти излезе герой, изтърпя всичко, без гък да кажеш!

Но болните все пак не са комунисти, подложени на мъчения от фашистки агенти, нали? Няма защо да са горди, че все търпят и си траят. Но много от тях не познават друга гордост, освен вечното народно търпение, а и се смайват и смущават, като попаднат в голямата ни болница, особено по-бедните от селата — прекарали цял живот в селски труд и сиромашия, каквато ние в града не сме виждали. Някои от тях дори не знаят как да пуснат водата в тоалетната. Нямат информация, а и трудно може да им се даде. Въпросът с информацията изобщо си е деликатен въпрос. Веднъж един от нашите градски болни, човек с непокорен характер — „конфликтен“, който на всички разправя, че лекарите са го объркали, затова е на диализа, се скара с д-р Станчев. Сменили му бяха обичайния хепарин с друг, а той настояваше да му правят от стария:

— Какъв е този кливарин? Искам си моя хепарин!

— Илчо — кротко му обясняваше д-р Станчев. — Кливаринът е по-подходящ за тебе. Какво искаш, пак да ти кръвнат хемороидите ли?

— Абе не знам, питам, ‘щото ми го смениха и никой нищо не ми казва…

— Ето сега нали ти казвам. Кливаринът е нискомолекулярен хепарин. Подходящ е при болни с кървене, например след операция. И е доста по-скъп от обикновения.

— Така ли? — Илчо все още е недоверчив.

— Недей да ме гледаш така, сякаш ти мисля злото. Знаеш, че винаги сме правили всичко за вас. Ако си мислиш, че съм дошъл тази вечер да си правя експерименти с тебе или с някой друг, много грешиш, така да знаеш! Преценил съм, че за теб е по-подходящ този вид хепарин, имай малко доверие в лекарите, най-после! — Обаче не му казва, че кливаринът е от партида, на която й изтича срокът и ни е наредено да го правим на всички — и на които имат нужда, и на които нямат.

Болният съответно започва да се извинява. Така се дава информация. И в тази ситуация нещата отново не бяха еднозначни. Кливаринът наистина е по-подходящ за такива болни като нашия Илчо и наистина нискомолекулярният хепарин е по-скъп от обикновения, но на Илчо се сетиха да му правят от него, чак като видяха, че партидата е залежала и трябва бързо да се използва.

Два-три месеца преди да напусна работа бяха въведени цял куп нови документи — предимно от и за здравната каса — сред тях и една „Декларация за информирано съгласие“, според която болният има право да бъде информиран за състоянието си. Правилно. В тази декларация пишеше:

„Лекуващият лекар ми обясни следното за моето състояние“ и следваха три свободни реда, ето така:

Много такива декларации сега се намират в архив, старателно скрепени към листи на изписани болни, отдолу има подпис от болен и лекар, а трите реда обикновено са празни като тези отгоре. Но никой не прави проверки. И непопълнените декларации се трупат в архива като паметник на глупостта. Не само аз съм забелязала това. Възмущавали сме се всички. Първо, защото три реда за нищо не стигат. Второ, защото на болния всеки ден му се казва по нещо ново и никой уважаващ себе си лекар не би се съгласил да впише мнението си така кратко и категорично, както на бюрократите им се иска. И последно, но не най-маловажно — защото при нас лежат и доста хора от малцинствата, някои от които не знаят добре говорим български, камо ли писмен.

И сякаш им се видя малко това, ами ни спуснаха и планове за лечение на болните — за тази болест толкова дни, за онази — толкова. А болестта не е нито индустриална, нито аграрна, нито каквато и да материална продукция, за да можеш да я планираш кога ще е готова, тоест излекувана или поне стабилизирана. Често се появяват и съвсем непредвидени усложнения. Но лечебният план трябва да се изпълнява и даже преизпълнява. На практика ето какво става. Приемаме, примерно, един болен и четем в плана, че за осем дена същият трябва да е готов и изписан. Да, ама не, както казваше преди години един известен журналист по телевизията. И при най-точно спазване на точките по този план — първият ден тези и тези изследвания, втория — тъй, третия — иначе, на осмия ден болният изобщо не е излекуван, нито дори стабилизиран, а и курсът му с венозен антибиотик е още доникъде. И сега какво да правим? Еврика, сеща се някой, ще го изпишем днес и утре пак ще го приемем. И така, болният си лежи в стаята, без да подозира, че този ден е изписан или че на следващият е отново приет. Лечението му върви без прекъсване. Лекуващите му лекар и сестра, обаче, се изприщват от оформяне на купчини документи — задължителни както при всяко изписване, така и при всяко приемане в болница. И да беше само това! Следва ново пускане на същите изследвания, които са взети броени дни преди това. Понякога болният се усеща и пита:

— Ама защо все ми вземате кръв?

Вземаме му, защото Здравната каса плаща. Плаща и не пита:

— Защо, наистина, сте вземали два пъти пълни изследвания на кръв и урина в разстояние на толкова кратък период?

Всъщност по документи нещата са точни. Нов болен — всичко е взето — значи много добре. Рентген е правен, и друго, и трето, и пето. Само дето никой няма да се сети да провери епикризата в листа на този „нов“ болен. Достатъчно е да погледне датата на изписване от последната епикриза — тя се прикрепя към новия лист, за да открие, че болният е изписан точно в деня преди приемането. Защо ли? Лично на мен, например, като лекуваща сестра през април ми се наложи да приемам и изписвам една болна не даже два, а цели три пъти. Колко много хабене на пари и на нерви! Тези пари идват от данъкоплатците, а нервите са от нас — персонала. И всички си траят. Данъкоплатците, разбира се, хал хабер си нямат, ние пък вече сме минали далеч отвъд прага на всяко дразнение и понасяме всичко. Безропотно. Е, ядосваме се понякога, говорим си, даже попържаме, но винаги в тесен кръг помежду си, та протестите ни ги чуват само стените наоколо и гневът ни заглъхва, дето се вика, като глас в пустиня.

През последната година на работата ми в хемодиализа, станах свидетел на внезапна поява на мъчителен сърбеж сред много от нашите диализно болни. Това състояние започваше почти веднага след включване или някъде след първия час. Болният, който биваше засегнат — а във всяка смяна имаше по няколко такива — отначало започваше да се върти неспокойно и да се чеше с едната ръка, защото на другата са иглите и не трябва да я мърда, после с цяло тяло се търкаше наляво-надясно, пъшкаше и накрая ревеше с глас и ни умоляваше със сълзи на очи да го изключим насред процедурата. Правехме големи дози урбазон (метилпреднизолон — кортизонов препарат против алергични реакции), а като не помагаше, прибягвахме до силни успокояващи, като диазепам венозно и дори опиати. След опиата болният позадрямваше, но и в просъница продължаваше немощно да се върти и дръгне, а от гърлото му излизаха нечленоразделни звуци.

Една млада светлоока жена от нашите болни с много нежна кожа , която се диализираше в жълтата зала заради инфектиране с хепатит В, страдаше особено жестоко от такъв сърбеж. Всяко идване на диализа беше кошмарно за нея. С урбазон и успокояващи изкарваше някак процедурата. Същинското изтезание за нея започваше, обаче, след това, понякога дори след като се прибереше вкъщи. Разказвала ни е как се е събличала гола и се е драла навсякъде с пластмасова четка за коса, карала е мъжа си да впива нокти в гърба й и да я чеше до кръв. Много пъти мъжът й я водеше в отделението за помощ, неспособен да издържи мъките й. Два пъти аз съм я посрещала и съм викала лекар и сме се опитвали всячески да облекчим страданията й.

Пристигането й се чуваше още от вратата на отделението — вопли на мъченик се разнасяха и първия път, когато се случи да дойде от къщи в такова състояние, всички наскачахме да видим кой е. По-нататък й свикнахме. Опитваха се да я изкарат истеричка. Не, Красито не е истеричка. Много добре познавам тази жена. И не само аз я познавам. По-кротко същество от нея едва ли би могло да има, лежеше си, четеше си книжка и се усмихваше като ангел — руса коса, сини очи, много красива. Имаше семейство и две деца. Истеричка! Лесно е да се каже, докато вас самите не ви е сполетяло. Кризата от нетърпим сърбеж при нея наистина протичаше като истеричен пристъп. Тя виеше с глас, тръшкаше се, мъжът й я стискаше като буйстваща луда, за да не се хвърли през прозореца, тя ни молеше да я убием с някаква инжекция, а лицето й се обливаше в сълзи. Аз лично съм й правила — по нареждане на лекар, разбира се, последователно, през пет минути, тройна доза урбазон, после антиалерзин, после халоперидол. И пак не й минаваше, но се унасяше, охкайки в опиатен сън, а мъжът й ни благодареше, грабваше я на ръце и си я отнасяше обратно вкъщи.

След няколко месеца сърбежите на всички понамаляха. Намаляха и на Красито. От нея знам, че сърбежът е по-лош от болка. В момента, когато напусках, беше останал само един болен с нетърпим сърбеж. Той не беше млад, над шейсетте беше, и категорично не беше истерик. Дойде при нас със самочувствието и оптимизма на преуспяващ бизнесмен с млада жена и невръстно дете на тия години. Много бързо тръгна назад. Съсипа го сърбежът. Когато си заминавах, го оставих съвсем различен човек в сравнение с времето, когато го приехме, а бяха минали не повече от две години — представете си жив освиенцим, само кожа и кости, отпаднал, без воля, не говори, гледа като бито куче. Това човек ли е? Младата му жена непрекъснато беше край него и често плачеше в коридора, да не я види и чуе. Той не можеше да остане без придружител, защото се заваляше, като ходеше и няколко пъти беше падал лошо. Говорих една вечер с нея и тя през плач ми призна, че мъжът й тайно се тъпчел с опиати, иначе не можел да издържи. Тази сянка на човек само преди две години беше чаровен и невероятно младеещ зрял мъж. Целият персонал (без мене) беше ходил в негово заведение на безплатен обяд или вечеря и го хвалеха колко щедро ги нагостил и как добре си прекарали.

В интерес на истината, по време на сърбежната епидемия, така да се каже, ръководството на отделението не остана бездейно. Причината за това неприятно явление се търсеше навсякъде — сменяха се фирми-снабдители на диализат и консумативи, викаха се консулти с алерголози и токсиколози. Нищо не можеше да се открие. Мистерията беше, че на едни и същи постове при използване на едни и същи консумативи някои болни изкарваха спокойно диализата, а други се гърчеха като червеи от мъки. Така и не разбрахме откъде се появи масовият сърбеж и как така, сякаш от само себе си, постепенно намаля с времето. Не знам дали този случай е станал достояние на всички диализни центрове в страната, за да се обмени опит с други, в които е възниквал подобен проблем. Когато излязох с това предложение, бяхме пак в битовката и пак не се протоколира. Знам само, че в Загреб, Хърватско, преди време — не беше много отдавна, през 2001 г. — 23-ма хемодиализни болни починаха в разстояние на една седмица, преди лекарите да открият причината — консумативи на известна фирма. Стана международен скандал. Хърватският министър на здравеопазването подаде оставка. Този случай не е обсъждан в нашите среди, макар че съм го споменавала пред колежки.