Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Двадесет и девета глава

Днес е 30 юни. И двамата с мъжа ми ходихме на разходка, само че в различни посоки — аз нагоре, той надолу. Пътеките бяха малко кални от вчерашния дъжд. Като дръпнех клон да си откъсна черници, ме наръсваше ситен дъждец. На връщане, точно на улицата до блока ни имаше страшна караница. Един светлокос мъж в мръсни дрехи гонеше някакъв съвсем опърпан циганин клошар и доста се беше вживял в ролята си на ку-клукс-кланаджия, защото тъкмо вдигаше един голям камък над главата си да го запрати по „черньото“. Хора бяха наизлезли по балконите да зяпат сеира. Наблизо стоеше една пълна циганка със стара бебешка количка до нея, натоварена с боклуци от контейнерите. Попитах я:

— Какво става? Онова момче там от вашите ли е?

— Не е мое момче — каза тя. — Оня го гони, ‘щото е наркоман. Иска да го убие.

Като чух това, подвикнах към няколко души на първия етаж:

— Извинете, някой от вас обаждал ли се е на полицията?

Една жена отговори:

— Обадихме се, ама още ги няма. Тия от половин час викат и се гонят, ще вземе да стане някоя беля.

— И аз отивам да се обадя тогава.

Прибрах се и звъннах в нашето районно на моите големи приятели там, дето ме държаха два часа права в коридора, като получиха сигнала за нелегалното диализиране на чужденците, а после се обаждаха на шефа да питат има ли такива работи. Все едно най-учтиво да питаш крадеца вярно ли е, че е откраднал нещо. Оттатък се чу някакъв вял мъжки глас. С властен глас на шеф казах:

— Обаждам се от еди кой си квартал. Известно ли ви е какво става тук в момента?

Не им беше известно, разбира се.

— Как може! Двама се гонят и викат, единият държи ей-такъв камък и цели другия, целият квартал е наизлязъл да гледа сеир. От половин час вече. Говорих с хората, казаха, че се били обадили във вашето районно. Бързо пращайте кола! Нямам намерение утре по новините да слушам, че в квартала ни е станало убийство.

— Един момент, моля, аз съм само дежурен — каза онзи оттатък.

След малко се обади пак:

— Ало, колата е тръгнала.

— Добре — казах аз вместо благодаря и затворих.

Малко след това мъжът ми се върна и му разказах за случая.

— Кой знае за каква шефка ме взеха! Обикновените граждани не се обаждат по този начин, нали?

— Аз нали ти казах, че не сме обикновени граждани?

Но след малко, като рече да влезе в интернет и видя, че пак няма връзка, почна да вика и да се оплаква пред мен от провайдерите, че вечно им е лоша връзката, че му крадат от акаунта и нищо не може да им каже.

— Ами напиши една жалба до шефа им с копие до вестниците.

— Да, бе, само да си опъвам нервите. И без това съм достатъчно изнервен. Ти, ако искаш, им напиши. Аз нямам нерви да се занимавам с оплаквания.

— К’во ме направи ти, бе? Аз да не съм ти Маргарита Михнева!

— Знаеш ли какво? — сети се мъжът ми. — Днес е последният ден на юни. Кога ще се запишеш на личен лекар?

— Ау, вярно! Тръгвам веднага.

От три месеца бях останала без личен лекар. Историята е кратка. Първият ми личен лекар беше много добър кардиолог, но имаше много пациенти и винаги се чакаше дълго пред кабинета му. В края на декември реших да го сменя, подмамена от реклами, разлепени в болницата ни. Лекарката, при която се насочих втория път, имаше кабинет в нашата болница, а пациентите й бяха на минимума. Един път ходих при нея — трябваха ми бележки за хепатит и СПИН. Беше през февруари. Нямаше никой пред кабинета. Прие ме, разговаряхме спокойно. Много приятна жена, но след още месец на вратата на кабинета й се появи съобщение, че е прекратила договора си със Здравната каса, да сме се пренасочели към друг личен лекар. През една врата от нея имаше друга лекарка. Направо почуках при нея и обясних положението си.

— Или цялото семейство, или никой — каза тя.

— Трябва да говоря с мъжа си.

Първо казах на старшата. Не бива да поставят такива условия, беше мнението й. После мъжът ми се ядоса:

— Имам си лекар, не ми се разправя сега да се записвам при друг. Пък и не ми трябва лекар!

— Може да ти потрябва и ще видиш, като виснеш пред кабинета му или ти каже, ела другата седмица.

Но той не отстъпи, колкото и да го убеждавах. Така три месеца стоях без личен лекар. Днес предобед отидох при един лекар, бях си го набелязала от рекламите му върху витрината на най-близката аптека:

— Добър ден. Идвам да се запиша.

— Приятно ми е, д-р Стойчев.

— Приятно ми е, Боянова.

Беше много сърдечен, леко пълничък, все още млад, с буйна коса, тук-там прошарена.

— И жената преди вас беше нова. Ние, българите, все чакаме последния момент за всичко.

— Ами такива сме си — и се засмях.

Той разгърна здравноосигурителната ми книжка, видя имената на лекарите преди него и каза едно хм.

— Вие сте ми третият — признах си аз и сведох срамежливо глава, като че ли изповядвах грехове пред свещеник.

Той се засмя. Явно имаше чувство за хумор. Докато попълваше необходимите документи, докторът се оплака:

— Много писане, от писане нямаме време да си прегледаме болните.

Срещу него имаше изключен компютър.

— Ами този компютър развален ли е? — попитах аз.

— Не, не е развален, но му трябва програма, а от Здравната каса ни обещават такава чак догодина.

Та така.

Сега да продължа с последните мигове от напускането ми.

На 31 май в новините на bTV от 19:30 ч. съобщиха следното:

„Болните от Хепатит С у нас вече ще бъдат лекувани с нова медикаментозна терапия, известна като пигелиран интерферон.

Това е един от най-модерните методи на лечение, който прилагат специалистите в повечето страни от Западна Европа и Съединените щати.

Здравната каса плаща лечението.

Лекарите от няколко университетски болници у нас вече са лекували около 80 пациенти по новата терапия.

Когато едно лечение дава резултат при един много резистентен вирусен хепатит от 60-70% лечение се очаква удвояване на броя на излекуваните.

С терапията се цели и подобряване на състоянието на черния дроб и предпазване от цирози.

Терапията има голяма социална полза, защото излекуваните са работоспособни и могат отново да се върнат към нормален начин на живот.

Според здравната статистиката 80% от наркоманите, които си инжектират хероин, имат Хепатит С. Освен чрез многократно използване на една спринцовка и игла, заразяването става и чрез кръвни продукти при медицински манипулации. Затова голям процент от чакащите за чернодробни трансплантации, също са болни от Хепатит С.“

Тази оптимистична вест въобще не ме зарадва. Бях се опитала да поставя въпроси, касаещи предпазване от заразяване с хепатит С и ограничаване на разпространението му в рискова среда, като например в хемодиализните отделения. Сигнализирах за безотговорно отношение именно по въпросите на профилактиката, а в отговор — ако приемехме новината за лечение на болни от хепатит С с интерферон за отговор — ме осведомяваха, че е наредено на Здравната каса да се бръкне дълбоко и да даде пари за болните от хепатит. Но ако Здравната каса можеше да отпусне пари за закупуване скъпия интерферон, защо не можеше за много по-евтини лекарства и за изследвания на хората? Точно през периода на събитията около моето напускане в печата и по телевизията се обсъждаха драстично намалените средства за безплатни медицински услуги. Най-куриозният пример беше лимитът от около 80 лв. на месец за изследвания на всички пациенти, които има даден личен лекар. За сравнение, изследването на един единствен човек за хепатит В, хепатит С и СПИН струваше около 18 лв. И най-евтините единични изследвания на кръв, такива като кр. захар, урея, креатинин и др. не падаха под 1–2 лв. всяко, тоест достатъчно беше личният лекар да даде бележки за пълни изследвания на един-двама, най-много трима пациенти, за да изчерпи месечния си лимит, а личните лекари имаха между 700–800 (изисквания минимума) до 2000–3000 (разрешения максимум) редовни пациенти.

В подкрепа на моето мнение е и една статия във в. „Български лекар“ он-лайн, бр. 7, 2002 г.:

„Смятам, че ако не пилее безотчетно пари за безплатни и частично платени лекарства, здравната каса ще успее да се справи. Оказа се, че касата плаща 10 млн лв годишно за бетаинтерферон, който се предписва при мултиплена склероза. Хората с това заболяване в страната са 1300–1500. Лекарството се дава на 700 от тях. Страшното е, че само при 3% от тези пациенти медикаментът дава подобрение, но касата продължава да плаща за бетаинтерферона.“

Същия ден, рано сутринта около 6:30 ч., се бях обадила на работа да питам дали не са ме писали пак дежурна. Не са ли? Благодаря. На 1-ви юни вечерта отново се обадих да питам дали не са ме включили случайно в графика за юни. Параноята ме гонеше и мен. Да, написали са ми смени за целия месец. Замръзнах. Звъннах на старшата. Просто не била имала време да ги изтрие. Дано! В понеделник, 2-ри юни, се обадих на личен състав. Главната още не била подписала молбата ми, да съм изчакала, ще я подпише. Пак се разтревожих. Адвокатът ме успокои, че няма как да ми откажат отпуск, щом са завели аргументацията. Но аз не вярвах на нищо вече. Чак когато от личен състав ми се обадиха, се убедих, че нещата се движат:

— Сестра Боянова, налага се да променим датата на първия ден от отпуската, защото не можем да ви пуснем от събота, а 31-ви беше събота.

Сетиха се, че не можело.

— Добре, нямам нищо напротив.

— Трябва да дойдете да се разпишете, че поправката е ваша.

— Хубаво, идвам.

Оправих тази дреболия и получих чаканото разрешение за отпуск — на зелена хартия. Едно време всички документи бяха бели, доколкото си спомням. Сега са розови, сини, зелени — драго да ти стане, като ги видиш, ако ще и заповед за уволнение да е.

Още не бях взела в ръцете си разрешението за отпуск до 1-ви юли вкл., когато преминах към следващия етап според съвета на адвоката — подадох молба за напускане с едномесечно предизвестие. Съвсем семпла молба, ето:

Адвокатът ми каза, че макар да нямам възможност да съдя началниците си, понеже у нас няма такива закони, с подаването на такова предизвестие все едно че ги уволнявам. Тези думи бяха като балсам за душата ми, измъчена ми от безразличието на инстанциите и униженията на работното място.

Когато подадох молбата за напускане, в личен състав седяха три служителки. Едната рече, че сега ще ми дадат обходен лист, с който да обходя няколко места за подписи, че не дължа нищо на болницата — старша сестра, каса, ВСК и библиотека. Тя извади едно листче-формуляр в черно и бяло, стар модел значи, и започна да го попълва. Аз надничах да гледам какво пише. Като стигна до графа „напуснал поради“, написа „по взаимно споразумение“ и грижливо попълни чл. 325, т. 1.

— Аз не съм по взаимно споразумение — обадих се аз.

— Как да не сте?

— Ами ето молбата ми е пред вас, четете.

Другата надигна глава от бюрото отсреща:

— Вие нали искате да напуснете? И ние сме съгласни! Значи е по взаимно споразумение.

— Да, но не е по този член, а по друг, в молбата го пише.

— Хубаво — каза тази, която беше написала за споразумението. — Ето, поправям члена.

И върху сбъркания член написа правилния.

— Е, да — пак се обадих аз, — ама ако направят проверка, няма да съвпадат членът и текстът. Трябва да напишете, че е с 30-дневно предизвестие.

— Вие ли ще ни учите какво да правим? — провикна се ядосано другата. — Ние цял живот само с това сме се занимавали!

— Ами като само с това сте се занимавали, защо не сте си научили кодекса тогава, ами ми разправяте смешни работи?

Третата служителка си мълчеше, но мълчанието й не беше враждебно или поне на мен така ми се струваше.

Попълнилата листчето ядосано го смачка и го захвърли в кошчето, след което написа ново, като отказа помощ при преписването, макар че й предложих аз да го напиша втория път.

После тръгнах на обход. Започнах естествено от старшата. Докато ми подписваше, в кабинета й връхлетяха прегърнати и засмени д-р Станчев и една млада сестра. Тя всъщност не беше в първа младост, но определено младееше и каквато беше мъничка и остроумна, лекарите много я харесваха.

— Хей, внимавайте! — шеговито викнах аз. — На това в цивилизованите страни му се вика сексуален тормоз на работното място! — и щипнах доктора по сланинките около кръста.

— Стига, бе Ани, ти все такива ги измисляш! Това да не ти е на Запад! — ухилено ми отвърна колежката.

Старшата се усмихна. Пак пушеше, но лицето й сега беше спокойно и ведро. Май беше забравила, че не иска да бъде вече старша.

Оттам минах през касата и ВСК — и двете бяха на едно и също място. Оставаше само библиотеката. От д-р Станчев бях чувала, че сестрата, която работеше една година при нас, докато се дипломира в Медицинския университет в Катедра „Здравен мениджмънт“ била написала скандална дипломна работа, в която е обрисувала персонала на нашето отделение един по един. Беше ми интересно да науча какво ли е писала за мен. Тази сестра много рев изрева, докато работеше при нас. Така и не се научи да работи до края. Все забравяше кое след кое следва, объркваше се, притесняваше се. И почваше да плаче. От нея диализна сестра не ставаше — то си беше ясно. После ни прати писмо, че била назначена за главна сестра в еди коя си болница. Обвиняваше ни, че не сме я били разбирали и казваше, че само лоши спомени пазела от работата си с нас. Ние не се трогнахме от жалбите й. Много важно, че сме й оставили лоши спомени. И тя остави лоши спомени в нас.

— Некадърно ревливо същество — отсъди Дичева. — За диализа трябват здрави нерви и сръчни ръце.

От д-р Станчев знаех също, че въпросната дипломна работа се намирала в библиотеката и освен това била публикувана он-лайн, но не я бях търсила. Сега я потърсих в интернет — нямаше я никъде. Всичко разрових. После, когато вече я бях чела в библиотеката и знаех всички необходими данни за търсене, пак я търсих и пак я не я намерих.

Отидох значи в библиотеката, но не си извадих направо обходния лист за подпис, ами казах с тих и възпитан глас:

— Прощавайте за безпокойството, бихте ли ми помогнали да намеря еди какво си?

Помогнаха ми хората. Намериха ми дипломната работа, в ръцете ми я дадоха. Обаче нямаха ксерокс и не разрешаваха изнасянето й. А аз не си носех листи за писане. Пак се примолих:

— А бихте ли ми услужили с един лист? Ако нямате, ще прескоча да си купя една тетрадка отвън.

Услужиха ми с не с един, а с цели пет листа.

— Много ви благодаря.

Когато си свърших работата по дипломната работа, бяха изминали три и половина часа, без да усетя кога и бях изписала ситно и петте листа.

Върнах дипломната работа и подадох обходния лист за подпис.

— Напускате? На друга работа ли заминавате?

— Да. Завърших задочно английска филология и вече съм преводач, а не сестра.

— Честито!

— Благодаря, много сте мили.