Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Единадесета глава

В една нашумяла преди години книга от български автор се твърдеше, че националната ни история е белязана от предателства. Като се сетих за тази книга, ми хрумна, че в случая с моето внезапно напускане, за който започнах да разказвам тук, някой може да контрира, че аз съм един вид предателят. Че всичко е било планирано много добре и всички са били единни. Добре, нека аз съм предателят. В един свят с объркани морални представи, няма вече значение кой е прав и кой крив от никаква друга гледна точка, освен от гледната точка на успеха, разбира се, материалния успех. И така приели сме, че аз съм предателят. Била съм един от вариабилните фактори, играла съм против и съм загубила. Имала съм вероятно други мотиви, моралните са били само удобно прикритие, нали? Интереса клати феса, така ли беше? И някои от вас, колеги, ще си спомни навярно как от няколко месеца ме бяха нарочили. След онази история, когато без малко не убих човек. Но аз не смятам, че бях единственият виновник за инцидента. Нещо повече, смятам, че предотвратих фаталния край, а и никой от тримата болни в залата не разбра с какъв кошмар се бяха разминали на косъм — болен човек, убит от сестра пред двама свидетели. Жестоко! Жив екшън! Тогава вие бяхте развълнувани не на шега и всички казваха, че на всяка една е можело да се случи и добре, че съм била аз, а не някоя млада, неопитна, защото иначе сценарият можеше да е страшен. После някои казаха, че те щели по-рано да видят какво е направил инж. Фонев зад гърба ми. И с това съм съгласна. Но на никоя не й се щеше да изпробва бързината и съобразителността си в подобна ситуация. Най-сетне, в едно поне бяхте единни — че съм проявила завидно хладнокръвие пред болния , че съм направила — ако не най-доброто — то поне всичко, на което съм способна, за да спася живота на човека — и го спасих. И не само го спасих, но му спестих и шока от това да научи, какво е можело да го постигне. Единни бяхте именно по въпроса, че никоя не би успяла да си овладее нервите като мен в този ужасен момент, а е щяла да се разкрещи още пред болния и да напсува инженерчето Фонев за неадекватното му поведение. А аз се въздържах от крясъци и лични обиди, успокоих болния, излязох навън, повиках инж. Фонев и го попитах тихо, макар доста ядно:

— Що си включил апарата на дезинфекция? Знаеш ли, че току-що щях да убия човек!!!

А той почна да мънка и да се оправдава, че не разбрал какво става, мислел си, че диализата на болния е свършила. Не разбрал ли! Как така няма да разбира, нали е висококвалифициран кадър? И после поиска да се укрием, да не казваме на дежурния лекар. Ето оттам се започна всичко. Дежурната лекарка беше в кабинета си тази вечер и можехме да я оставим да си седи там в неведение. Болния щяхме да го излъжем нещо, а и времето за изключване на всички наближаваше. Болните щяха да си заминат и все едно, че е нямало нищо. Това искаше инж. Фонев. Може би е трябвало да го послушам, а не да му казвам:

— Ти даваш ли си сметка какво щеше да стане??!!!! Нямам намерение нито да те топя, нито да те прикривам. Заминавай веднага да кажеш на д-р Скорчева.

И той се затътри по коридора с оклюмала тъжно глава, търкайки колена — нали знаете каква му е походката, е, той не е виновен, че е изкарал късен рахит и краката му са на буква хикс. Оттам насетне знаете. Аз станах виновна за всичко, бях нарочена за изкупителна жертва, аз трябваше да платя за това, че синът на известен професор не може да отговаря за постъпките си — и в психическо, и в морално отношение. А е мой набор, не е малко момченце.

Не се смятам за единствено виновна по този случай, за който ще разкажа по-подробно в следващата глава. И не това беше мотивът ми за противопоставяне в тази „игра“, още повече че вие всички тогава застанахте на моя страна срещу инж. Фонев. Бяхте приготвили подписка в моя защита с искане инж. Фонев да бъде уволнен, защото вие всички не искате да работите с него, не желаете да поемете риска да влезете в затвора заради „неадекватните“ му действия. Бяхте използвали точно думата неадекватни. Е, и тогава една-две не подписаха, но всички други солидарно сложиха подписа си, начело със старшата. Колко ни беше хубаво така, единни, как вярвахме, че ще се отървем от инж. Фонев завинаги. Не стана така. По-късно ще обясня защо лично аз спрях тази подписка. И досега сигурно някои от вас не знаят, че аз бях, която убедих старшата да не дава ход на подписката.

Три дни след инцидента, на 27-ми януари, доц. К. Фонев проведе импровизирано събрание с екипа, дежурен през нощта на инцидентът. Събра ни в кабинета на секретарката и се опита да ни напътства как трябвало да работим. Казах му, че от 16 години работя тук и би трябвало да е забелязал, че знам как се работи. Д-р Скорчева отначало не слушаше, беше взела писмените ми показание и ги четеше задълбочено. После тя призна, че наистина не е била свидетел и ми се извини за това, че в рапорта е отразила невярно станалото — инж. Фонев я бил подвел, каза тя пред доц. К. Фонев. По време на разговора аз едва говорех, и дълго време гласът ми изчезваше всеки път, щом заговорех за този случай и се давех от наскоро преживения ужас. Затова бях написала показанията — нямах сили пак да повтарям всичко и пак да го изживявам и пак. По време на разговора инж. Фонев беше доста спокоен. После мина време и аз се поуспокоих. И всичко сякаш утихна.

Последвалите месеци, обаче, бяха време на системен тормоз от страна на д-р Скорчева спрямо мен. Сега си мисля, че може би е имало един друг разговор. Разговор, на който мен не са викали и за който е трябвало нищо да не науча. Представям си как проф. Фонев е бил уведомен, че синът му вече е прекалил, нали този случай не беше единствен. Шефът каза пред мен, че инж. Фонев е каран да дава писмени показания предния месец. Къде са отишли те? Оправдали ли са го въз основа на тези негови показания? Нищо не знам, дори не знам за какво е писал тогава. Знам само, че за моя случай не е писал показания. Никой не му ги е искал. И на мен не са. Просто умирах от ужас, че пак ще трябва да разказвам с всички подробности, а нямах физически сили. Освен това си мислех, че е добре за младите колежки да го прочетат. Раздавах материала на всички желаещи. Д-р Писалев дори ме похвали, че много хубаво съм го написала, все едно че е присъствал сам на инцидента. И други така казваха. И така, смятам, че точно тези „хубави“ показания са станали причина за провеждането на един таен, така се каже, разговор. Събрали са се може би проф. Фонев, доц. К. Фонев и д-р Скорчева и показанията ми са били представени на професора. Било е нещо като презентация. Професорът е казал може би:

— Д-р Скорчева, давате ли сметка какво може да последва, ако на тези показания се даде гласност?

Д-р Скорчева притеснено е кимнала.

— Като ръководител на екипа — продължил е професорът, — най-голямата отговорност пада върху вас. Не сте си били на поста, д-р Скорчева!

Тогава се е намесил доц. К. Фонев:

— Този въпрос може да се уреди. Но ще ни трябва помощта ви, д-р Скорчева.

И са се разбрали тя да ме дебне за най-малката грешка, а д-р Скорчева, бидейки партиен секретар в недалечното минало, е счела, че й оказват голяма чест, като я натоварват с това задание. Крайната цел е била да се отърват от мен, като първо ме накажат за едно провинение — може и дребно да е, няма значение, после да ме предупредят последно и хоп — да ми връчат заповедта за уволнение.

Аз усетих, че нещо се готви, но не допусках, че може да е толкова подло. От много години се чувствахме близки, отношенията ни бяха улегнали. Разчитахме едни на други и дори да съм имала малки спречквания с д-р Скорчева по някой повод, никога не бях очаквала точно тя да тръгне да ме следи. Най-малко пък — да си измисля провинения, след като не може да ми открие грешки. Може би е имала и поставен срок, само така си обяснявам прибързаността й, която я доведе до съчиняване на клевети, не издържащи дори проверката на обикновения здрав разум.

В месеците между края на януари и края на май за пръв път разбрах какво значи да се почувстваш като подгонен звяр. След толкова години спокойна работна обстановка — спокойна в смисъл, че никой никого не е дебнел — сега трябваше да се озъртам на всички страни, защото не бях сигурна, че само д-р Скорчева е вербувана. Споделих с колежките си, че май съм нарочена за изкупителна жертва, но те не забелязаха това да ме тревожи особено. Докато разговарях с няколко от тях, ми се стори обаче, че една от тях изпитваше тайно злорадство, издаде я едва забележимо трепване на лицево мускулче. И все пак, отначало не бях сериозно разтревожена, смятах че никой нищо не може да ми направи, защото съм добра сестра, от старите, надеждни кадри, но бях достатъчно наивна да не предвидя най-важното — превръщането на един чудесен колектив в стена от мълчание.

Все още се опитвам да разбера моите колеги за това, че никой не ме подкрепи, когато разбраха, че съм подала сигнал за чужденците. Трябваше да си пазят работата. За мен се знаеше, че мога и да напусна. Но не ми се искаше. Обичах си работата. Хубаво ми беше, като си разказвахме вицове и се смеехме така, че от външната врата на отделението чак се чуваше. Знаете ли колко пъти съм идвала уморена от учене и преводи и като стигах до вратата на отделението, чувах вашите смехове. И на други места съм работила, но такъв весел колектив не съм срещала. И сега съм готова да кажа, няма нищо, не сте виновни, но може би всички вече ме мразят. Чудя се какво ли си мислят пък болните? Ако е вярно, че колежките са ме пренебрегвали — така пише в дипломната работа на онази колежка, здравния мениджър, то тогава дано поне да е вярно и другото, че пациентите са ме обичали. От всички описани в тази дипломна работа, от целия персонал на диализата през 2000 г. — тогава тя поработи за кратко при нас — единствено за мен е написала „Пациентите я обичат.“ Иначе какво — „Задочен студент. Владее английски. Работи добре, въпреки че колежките й я пренебрегват. Пациентите я обичат. Контактна личност.“ — толкова. За Дичева имаше най-много. Ще отделя една глава и за това, специално за моите колеги — лекари и сестри. Не се случва всеки ден да се видиш изрисуван на портрет в дипломна работа като за пред Държавна сигурност.

Именно на Дичева сега ми е трудно да кажа „Прощавам ти“. С нея имахме най-трудно постигнатата дружба — нещо като мъжко приятелство. Дълго време се карахме, докато най-после станахме първи приятелки — и се подкрепяхме една друга. Тя е борбена натура, езикът й е остър и тонът й плаши несвикналите с нейния начин на общуване. Болните ми се оплакваха от нея, че не ставала да им измери по едно кръвно, а аз им виках, недейте така, Дичева ми е приятелка, няма човек без кусури, тя е тежка жена, не е като мене лека. Това за леката жена беше наша, отделенска шега. Синът на една възрастна болна, като се чудеше как да ме похвали, рече:

— Ама сестро, много си пъргава, ма, много си лека!

И оттогава тръгна майтапът. Болните струва ми се наистина ме обичаха. Да ви кажа ли сега защо? Просто защото виждах човека във всеки болен. Разговарях с тях, утешавах ги или ги разсмивах. Спомняте ли си колко пъти на мое самотно дежурство болни, смятани за „ante mortem“ (в предсмъртно състояние), са живвали до сутринта, и вместо да ги „изпратя“, ви ги предавах в повече или по-малко стабилизиран вид, що се отнася до жизнените показатели? Може да ви е смешно, но аз съм държала ръката на умиращ болен, говорела съм му, или съм говорела с негови близки, разтривала съм схванато от лежане тяло, бърсала съм нечистотии, овлажнявала съм лигавици и т.н. — прости сестрински „чалъми“, вече почти на забравяне.

Последният такъв случай беше няколко месеца преди да напусна. Дойдох за нощно дежурство и дневната колежка ми предаде тежко болен в кома и чейн-стоксово дишане (предсмъртно). Тя ми каза, че всеки момент се очаква екзитус (exitus letalis — лат. смъртен изход). Не беше възрастен човек този болен, но си отиваше. Съпругата му седеше до него и тихо плачеше. Дежурната лекарка тази нощ беше от друго отделение — много млада и много внимателна, мисля, че е лекар по призвание, макар все още да носи косата си по момичешки вдигната на опашка високо отгоре на главата си и болните да не вярват, че не е току-що излязла от университета, а има вече шест-седем години практика в болница. Тя веднага мина вечерна визитация, спря се при леглото на болния, премери му кръвното, размени две-три думи с жената, застанала отстрани, която хълцаше от мъка и страх пред неизбежната смърт и кимна леко с глава към мен, в смисъл, няма да го бъде, въпрос на час-два най-много. После слезе на долния етаж, в отделението си, там също я чакаха тежко болни. Аз свърших, каквато работа имах с другите болни и се върнах при умиращия. Жената ме попита нещо и се заговорихме. Два часа стоях в стаята, говорехме си простичко за живота и за това, че нищо не свършва на този свят, а смъртта е само преход към други, по-хубави светове. Знам какво ще кажете сега — да, ясно ни е колко е хубаво на оня свят, нали затуй никой не се връща. Ами ако се връща, но не го разпознаваме? Ами ако е в паралелно измерение и ни наблюдава? Както и да е, болният се успокои, докато си говорехме такива работи над главата му, предсмъртното му дишане изчезна, кръвното се нормализира, а на сутринта даже комата му не беше пълна — отговаряше с мучене на повикване и се опитваше да покаже език, като му заповядвахме двете с жена му, която се беше обнадеждила. Младата лекарка дойде да го види, прегледа го отново и ме погледна невярващо. Този болен не се съживи напълно и по-късно през деня казаха, че починал. Може странното му подобрение да е било съвсем естествено — такива неща се случват. Но аз и досега си мисля, че той е чувал нашия разговор и кротките, почти религиозни думи са облекчили последните часове от живота му. Мен в Медицинското са ме учили да внимаваме какво говорим пред болните, защото дори в кома или под пълна упойка, понякога чуват разговорите ни.

Спомняте ли си как се шегувахме, че може да съм екстрасенс? Че сигурно имам някакви свръхестествени способности? Знайте от мен, която никога вече няма да бъда сестра, казвам ви никога и този път няма шега, че нямах никакви свръхестествени способности. Всичко е много просто — малко човещина е нужна, но на практика точно тя се оказва най-дефицитна в забързаното ни болнично ежедневие. Една моя възрастна преподавателка от сестринското училище, която иначе си падаше малко сталинистка, ни учеше така: блага дума към болен се равнява на цял курс с антибиотици. Това е тайната на доброто лечение. И най-скъпата апаратура не може да замести човечността. А човечност има във всеки човек, дори и в най-лошия. Трябва само да я предизвикаш да се покаже. И още нещо, този път от мен — лошотията у човека се предизвиква най-лесно.

За пръв път съзрях човешкото в Дичева, когато баща й се разболя и лежа при нас. Още помня сълзите в очите ти, Дичева, когато баща ти си отиваше, толкова тежко болен беше. Случих се да се грижа за него на едно мое дежурство и ти ми благодари, че добре съм се грижила. Вече не помня какво толкова бях направила за баща ти. Аз така си се грижех за всички болни. Но ти ме погледна с поглед, по-различен от всякога и ми благодари с насълзени очи. Аз винаги ще помня, Дичева, колко пъти си ме защитавала от дребнави нападки и колко горда бях през последните години и особено през последните месеци, че винаги мога да разчитам на силната ти, авторитетна подкрепа. Който се изправеше насреща ти в словесен двубой, винаги губеше. А помниш ли, Дичева, как само дни преди да напусна, ти извиси негодуващ глас пред събралите се в битовката на сутрешна петминутка, гледайки старшата право в очите:

— Какво стана с нашите резултати от хепатита? Не се ли откриха? Това на нищо не прилича! ХЕИ-то прибра парите от Здравната каса, а нищо не свърши.

Старшата пак започна да се оправдава, че все питала, ама оттам все нищо не знаели. Тогава аз се обадих, помниш ли, Дичева:

— Права е Дичева! Това на нищо не прилича, така си е!

А сега ми е трудно да ти кажа прощавам ти, нито ще те моля за прошка, че ви обърках отделението с тия проверки, макар и формални. Вие двете с Генка Бедрова ми оставихте горчив спомен в този последен за мен работен ден. Ти мълча през цялото време, докато шефът ме хокаше и обиждаше на некадърна в манипулационната, където ти беше единствен свидетел. Мислеше, че добре се защитавам или какво? Аз не бях на себе си, треперех, заеквах, не виждаше ли? Не те ли обиди и теб, като каза:

— Боянова, ти си толкова некадърна, по-некадърна си даже от Дичева!

Ти си опитна сестра, Дичева, и устата отгоре на всичко, как можа да го изтърпиш? А после, щом той си излезе и аз се опитах да поговоря с теб, ти какво ми каза:

— Ама и ти, защо си писала такива неща? — и ме погледна унищожително.

— Какви неща? — казах аз и гласът ми внезапно пресипна.

— Ами че сме се били продали за жълти стотинки, че сме глупави, четоха ни го, много ни стана обидно…

— Но аз не съм писала такива неща! — казах аз със заекване. — Прочели са ви нещо, което не съм писала, не разбираш ли?

— О, не ме интересува — отговори ми ти, като ти предложих да прочетеш какво точно съм писала.

Генито Бедрова пък ме обвини в залата, като си тръгнаха болните, че не съм си била вършела работата. Бях изключила четирима, а тя — трима болни и не споделях виждането й по въпроса. Забележката й беше, че не съм заредила четирите апарата, които се бяха освободили, докато изключвах самите болни. Казах й, че сега започвам да ги зареждам, а тя замърмори сърдито нещо за мързел, и тръгна един вид да ми помага. Благодаря от такава помощ! Казах й да не ми се прави на злата свекърва, не й отива, само преди час най-много я бях похвалила как широко се смее и й казах, че така ще я помня — широко усмихната, но тя още повече се ядоса. Поскарахме се, разбира се. Време имаше достатъчно за зареждане, нямаше защо да препира. Можеше да излезе и да ме остави да си довърша. Но тя беше видяла как ме подхванаха шефовете и реши да се пише на страната на победителите. Сега искам да й кажа само едно. Няма крайна победа, Гени! Тъкмо някой си мисли, че победата му е в кърпа вързана и изскача непредвидена неприятност. Животът напомня на спортна игра — всеки тича подир топката. Ти си играла волейбол. Там сигурно имаше полувреме, после край на играта. Е, единият отбор водеше, да речем, в първото полувреме, после другият го побеждаваше, нали така? В живота, обаче, е малко по-сложно. Играта се води, откак свят светува и все няма край. Гени, нали сме си говорили, че светът се върти около секса? Вярно е, около секса, но има и още нещо, около което светът се върти. Това е играта на котка и мишка. Вечната стара игра.

И така, приемете, че когато подадох сигнала за опасност от зараза на чужди граждани в нашето отделение, съм гонила някакви лични интереси, че съм търсила материални облаги за себе си. Малко са ми се видели, да речем, обещаните 30 лева за шест часа диализа с чуждестранните пациенти, искала съм може би 100 или 200. Или пък понеже са ме гонели като диверсант, съм решила да изпреваря техния удар, и пр. и пр.най-логични за този материален свят причини, или пък — понеже противопоставям материални ценности на морални — ме обявете за сектантка, нямам нищо против. Само ми позволете да продължа да разказвам кое както си беше, тоест четете, без да чакате да ви казвам коя е причината да постъпя по този, а не по друг някакъв начин.