Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Двадесет и трета глава

Много неща има за разказване още. Но трябва да преминавам към финалните сцени, защото съм си поставила срок да свърша книгата до 1-ви юли — последния ден от редовния ми отпуск, а аз обичам, като си поставя срок, да си го спазвам. На нас, българите, липсата на точност ни е една от малкото слабости. Идва оная вечер, например, клиент и ми дава нещо за превод, много спешно било, трябвало му за сутринта на следващия ден. Сядам и го правя до след полунощ, а на сутринта онзи го няма никакъв. Дойде чак вечерта. Плати си, разбира се, както се бяхме разбрали, по най-високата тарифа, ама защо трябваше сън да не спя, като не е било толкова спешно, пък и той можеше да си спести някой лев.

Ами д-р Станчев, като взе от мен „Фани Хил“ да я прочете? Нищо и никаква книжка, пък и лесно се чете, но я задържа повече от два месеца. Колко пъти трябваше да му напомням, докато я върне!

— Д-р Станчев, носите ли ми книжката?

— Пак забравих, душко, повярвай ми, просто забравих! В къщи е, не съм я загубил.

— Не се и съмнявам, че сте забравили. Пак ще ви напомня.

Добре че си я прибрах малко преди да напусна, защото така и щеше да си остане в нечий шкаф или дом. Никой от колегите не ми се е обаждал, откакто излязох в отпуск. Една колежка ми дължи смяна, поне тя да се беше обадила, да предложи да ми я плати, като не може да ми я върне. Може би смята, че малко съм била наказана, та гледа и тя да добави своя скромен дял. Също като възрастната жена, която добавила сноп съчки към кладата на Ян Хус, еретика, загинал мъченически през 1415 г., чиято смърт става повод за голямо въстание в Прага през първия от петте тъмни века на турско робство в нашата история. Хус е изгорен от Инквизицията на моята възраст. Остава и аз да възкликна сега като него:

— О, свещена простота! — че да ми поолекне поне малко.

„Фани Хил или мемоарите на една лека жена“ беше най-сладкото колективно четиво в отделението, колективно, защото обикаляше от ръка на ръка и сладко, защото представлява първият английски порнографски роман. Бил публикуван за пръв път през 1749 г. и веднага предизвикал скандал, то се знае. После двеста години е четен тайно, като апокрифна литература, пренесен бил в Америка и в много европейски страни. Най-накрая, след съдебен процес през 60-те години на 20-ти век, оправдават романа, дори казват, че е достоен да заеме полагащото му се място във величествения пантеон на английската литература. Наистина заслужава, нито е вулгарен, нито е насилнически, по-скоро е остра сатира на обществото от онова време. Гарниран е, естествено с множество пикантни сцени и затова се чете с лекота. Езикът на романа е изящен. На места звучи като поезия.

Носех го и в нашия университет миналата година на очните. Смятах да предложа на младия ни, амбициозен преподавател да приложи към този роман практиките на текстилизация, по които, предполагам, е най-добрият експерт не само в България, но и на света, но не посмях. Наистина трябва да е най-добрият експерт по тези неразбираеми за широката публика въпроси, защото сам беше изобретил и въвел термина текстилизация в една своя статия, публикувана и университетско издание през 1996 г., след като научно беше установил, че съществуващите дотогава термини, като например текстура, текстуалност, интертекстуалност, екстратекстуалност и други подобни филологически специалитети, не са достатъчни. Трябва да се добави и текстилизация, препоръчваше той в статията си и чрез нейните практики да се трасира картата на не знам какво си беше. Побоях се да му предложа да си изпробва практиките върху „Фанито“, защото нещо не ми беше напълно ясен теоретико-практическия му принос към лингвистиката и щеше да си помисли сигурно, че му се подигравам или най-малкото нямаше да обърне внимание на дилетантските ми въпроси. По принцип, трябва много да внимавам да не сгазя лука в университета, че може и да не си завърша висшето образование. И накрая какво? От два стола, та на земята.

И така, май месец започна много добре. Бях получила похвала от старшата пред колежките, че съм нямала нито един пропуск в стационара през април. Смятах, че бях излязла с чест от войната на дребнави заяждания, подхваната от Скорчева със или без нареждане от по-високо. Тръгнах на уроци по танци. В школата учехме валс, фокстрот, танго и други такива. Показвах стъпки на сестрите в битовката и съблекалнята. Много забавно беше — хващах някоя, водех я като кавалер и я завъртах внезапно. Припадаха от смях в ръцете ми. Струва ми, че имам вроден усет за танцови стъпки, а може и да е от това, че като дете ходех на балет в една такава огледална танцова зала, само че малко по-малка на площ, с полиран дървен под и станки край стените — в един далечен град, града на моето детство. Благодарение на танците само за месец си възвърнах спортната форма, позагубена през зимните месеци, и възстанових душевното си равновесие, поразклатено от нападките на Скорчева.

На 20-ти май старшата ни събра в битовката — някъде към обяд беше — и ни съобщи, че проф. Фонев е уредил пристигането на две групи чужденци за няколко диализи в нашето отделение. Болните били HCV-негативни (отрицателни за хепатит С). Ще ги диализираме в двете малки зали с по три легла. Не ни съобщи, обаче, кой ден точно ще започнат диализа. Мислехме си, че сега се планира и кой знае кога ще стане. Някоя от нас се обади, че както са отрицателни, може да ги заразим с хепатит. Апаратите в едната малка зала са от най-старите, кой знае колко заразени са се изреждали на тях. Щели да разместят апаратите и да сложат от най-новите за чужденците, отвърна старшата. Аз се обадих за изследванията на болните, които не се правят редовно и казах, че ако мине проверка, няма да издържим. По-късно щях да формулирам — международна проверка, не просто проверка. Старшата призна:

— Вярно е, че болните не са изследвани от много отдавна. Имаме и доста нови, които направиха по няколко месеца, без да са изследвани за хепатит.

След това се обади и Митрева, а думата й тежеше, защото е съпруга на хабилитирано лице, лекар доцент, а и знае как да се изкаже — спокойно, с подбрани думи и с уважение към събеседника. Аз нея много я уважавах, защото е една от най-опитните сестри, а освен това има и магистърска степен от нашия университет, но в друга специалност. Дипломантката я беше изкарикатурила в научния си труд за колектива ни, че авторитетът й бил без покритие, била го градяла върху авторитета на втория си съпруг, че всички й се подигравали зад гърба и т.н. Не е така. Съпругът й е от моя роден край, познавам го — професионалист от висока класа и прекрасен човек, защо да не се гордее с него? Освен това дипломантката нямаше откъде да знае, че сестра Митрева също щеше вземе магистърска степен три години след нейната. Сестра Митрева каза следното:

— Бих искала да обърна внимание на практиката новите, още неизследвани болни да се диализират на чистите апарати. Така например, пациент Сунай, който понастоящем се диализира в жълтата зала, няколко месеца беше на чист апарат в голямата зала, тъй като беше нов болен и се предполагаше, че не е заразен. Той не е единственият случай. Считам, че докато диализираме непроверени пациенти на чисти апарати, няма гаранции, че и те не са вече заразени с хепатит С и дори с хепатит В. Епидемиологичният риск в отделението ни е много висок.

Старшата изслуша речта с нарастваща тревога, след което каза:

— Права сте, сестра Митрева. Не можем да гарантираме дори един чист апарат.

Тук Дичева не издържа:

— Професорът знае много добре, че нямаме чисти апарати. За какво ги води тези чужденци? И колко народ ще дойде?

Старшата обясни, каквото знаеше:

— Доколкото разбрах, и двете групи са по 15–16 болни, едните от Белгия, а другите от Израел.

— Леле! — писна острогласо Дичева. — Ами как ще ги поемем толкова много? Друг път шефът отказва да вземе и един болен от друг център, и без гости сме претоварени, а сега ги карат направо с автобуса и ни ги тръшват, без да ни питат. И кой ги знае какви ще бъдат капризни!

Друга добави:

— Що не си ги диализира сам? Нали има частен център с пет апарата!

— Кой знае какви пари смъква! — допълни трета.

Всички присъстващи зашумяха развълнувано. Аз си мълчах — нито знаех какъв частен център има професорът, нито ме интересуваше. Той продължаваше да ходи на служебните им събирания, пък аз си стоях на работа, затова не бях в течение.

— По-полека! По-полека! — каза старшата. — Чакайте първо да ви кажа колко пари дава професорът на смяна с чужденци, да ви кажа ли? — и се усмихна дяволито.

Моментално настъпи тишина и към старшата се насочиха внимателни погледи, пълни с надежда и любов.

— Не е лошо! — промълви Митрева, щом чу за парите, и веднага забрави за заразените апарати, аз поне повече не я чух да говори за епидемиологичен риск.

Предния ден или по-предния за кой ли път бяхме обсъждали въпроса за нашите изследвания за хепатит С. Няколко сестри бяхме изпратили кръв до лабораторията на ХЕИ с бележки от личните си лекари, но резултати не получихме. Бяха се изгубили някъде по пътя. Тогава Дичева беше извисила възмутен глас, гледайки старшата право в очите:

— Какво стана с нашите резултати от хепатита? Не се ли откриха? Това на нищо не прилича! ХЕИ-то прибра парите от Здравната каса, а нищо не свърши.

Старшата пак започна да се оправдава, че все питала, ама оттам все нищо не знаели. Тогава аз се обадих:

— Права е Дичева! Това на нищо не прилича, така си е!

Никога не съм била инициатор на скандали. И сега, при съобщението за пристигащите чужденци, не можах да реагирам първа, но след като чух мненията на колежките, отидох при старшата и я заговорих:

— Знаеш ли какво, мисля си за тия чужденци. Те хубаво плащат, ама да не излезе накрая, че си плащат, за да ги заразим?

— Ани, недей да говориш така. Ще подберем апаратите, ще се дезинфекцират основно, каквото можем, ще го направим.

— Е, да, ама аз четох някъде, че имало скрити места вътре в апаратите, дето никаква дезинфекция не достига.

— Недей да мислиш за тези неща. Не е наша работа, решили са го отгоре. На тебе ще сложа най-много платени дежурства, защото си опитна и знаеш чужди езици.

— Те в Белгия не говорят английски, пък моят френски е колкото да си изпрося боя. А, знам малко иврит! „Мазал тов!“ знаеш ли к’во е? Нещо като „Сполука!“ Гинчето, Гинчето сложи при евреите, тя е работила в Израел.

Старшата се усмихна развеселена и се зае да прави график на допълнителните смени.

Видях графика на по-следващия ден сутринта, точно в деня, когато дойдоха първите осем белгийци. Беше направен на отделен, хвърчащ лист. Аз имах четири смени. Останалите избрани да обслужват чужденците — по една-две. Нищо не казах, тъкмо излизах от нощно и още не бях решила да подавам сигнал.

Вечерта на това нощно дежурство бях говорила с д-р Станчев и колежките, дежурни по полунощ. Д-р Станчев беше на компютъра в кабинета на секретарката, когато почуках и си показах главата през открехнатата врата.

— Д-р Станчев, може ли за малко?

— Влез, Ани, кажи какво има.

Тъй и тъй, казвам му, че всички говорим само за тия чужденци.

— Аз до тази вечер не знаех, че утре пристигат. Изобщо не ни оставиха време да обсъдим положението — казах аз.

— Да, много набързо стана. Аз също не знаех. Вие какво си говорите, сестрите?

— Ами, че може да ги заразим и да стане международен скандал. Като в Либия. Не е ли опасно да ги диализираме на нашите апарати? Нямаме нито един гарантирано чист. Те дали знаят къде идват?

— По принцип, Ани, на запад много добре знаят, че в Румъния и в България има много хепатит. За диализните центрове говоря. — Да, де, вметнах аз. — Значи са си направили сметката — заключи д-р Станчев.

— Хубаво, ама ако стане нещо, после нас ще изкарат виновни. Изпълнителите, де, нали? Нашите в Либия как ги затвориха? Да не би те да са били виновни?

— Може и да са били.

— Д-р Станчев! Нашите са невинни! Кой знае какво са им нареждали отгоре, само че после ония си измиват ръцете с нас, изпълнителите. — Само няколко дни след този разговор по телевизията щяха да съобщят, че международна експертна комисия е оневинила нашите медици, доказвайки, че епидемията от СПИН е съществувала в болницата цяла година, преди българите да започнат работа там.

— Права си, същото съм го си мислел. Изпълнителите, обаче, също носят известна отговорност.

— Аз мисля да се откажа от смените с чужденците. Даже се чудя дали не трябва да алармирам някъде какво става при нас?

— Абе то и аз мислех да се откажа, обаче са ме сложили първи мен, утре до обяд. Утре оставам да ги посрещам. Няма кой да ми го вземе. Виж какво, няма смисъл да се обаждаш. Щом са решили, ще стане.

— Така си е. Нас кой ни пита…

— Трябва да го направим, Ани, това са най-малко 36 000 лева. Тези пари ще влязат в болницата. Нали знаеш, че е потънала в дългове? Пък и за нас ще има.

— Хм, не съм за трийсет лева — вметнах аз, — може да ми излязат през носа после.

— Може и да не се заразят, то не става толкова лесно. Всичко е божа работа. Но с тия наш’те батаци като нищо може да ни цъфне и някой СПИН, ако вземем да ги изследваме всичките.

— Сакън! Само той ни липсваше! — засмях се аз. Той също се засмя.

— Знаеш ли какво може да ти дойде на главата! Професия!

— Едно време ги изследвахме на три месеца, най-редовно.

— Да, с тая Здравна каса всичко се обърка. Не знам какъв е тоя нашият манталитет, и най-хубавата идея да вземем отнякъде, все ще я изопачим.

— Ние всичко си побългаряваме! — и пак се засмяхме.

— Виж какво ще ти кажа, Ани. И най-редовно да ги изследваме, пак няма гаранция. Светъл период, нали знаеш — после някой цъфне! Дано да не се заразят! Между другото, има едно изследване, за цитомегаловирус (CMV), което изобщо не правим, а трябва. В Германия ги проследяваха и за него.

— Аха, чувала съм го. Едно време вземахме на някои болни, сега си спомням.

— Друго време беше тогава — въздъхна д-р Станчев.

— Ами значи това е. Хубаво, те и другите викат да не пиша никъде. Няма да пиша.

— Недей. По-зле ще стане. Не можеш да оправиш тия неща. Ръководството на болницата така е решило, те да си носят отговорността.

— Само че, ако направят проверка, да не излезе пак, нали…

— Няма страшно. Ние им следим чернодробните проби. Ако има нещо, те се повишават. СГОТ и СГПТ са надеждни показатели. — Няколко дни по-късно щях да прочета, че в някакъв център една четвърт от болните с нормални стойности на чернодробните проби се оказали заразени с хепатит. — Пък и да ги заразим, били някакви дъртаци — и се разсмя. — голяма работа! След шест месеца някой може да цъфне, ама дотогава я камилата, я камиларят — и още по-силно се разсмя.

Такъв беше разговорът ми с д-р Станчев. Той наистина ме успокои. Гласът му беше уверен, жестовете — спокойни, целият му вид — сериозен, дори смехът му беше някак си авторитетен, не като ехидното хилене на шефа. После споменах на колежките, че сме си говорили с д-р Станчев, но без да навлизам в подробности. Те бяха забелязали, че от известно време лекарите показваха по-специално отношение към мен, преференциално, така да се каже, а това, че шефът ме закриля, сама им го бях казала, както и това, че баща ми е пенсиониран професор. С хвалбите си много сбърках. Дотогава никога не бях разчитала на закрила от шефа, даже го мразех и се боях да не би някой да му каже какво съм говорила зад гърба му. Но откакто научих, че бащите ни са работили заедно, взех нещо да не му връзвам много кусур. Това сигурно е направило лошо впечатление на колежките ми и ги е отчуждило от мен. А пък дето им разправях, че и аз съм професорско чедо, директно ме е изстреляло в посока към противниковия лагер. Може би затова всъщност не пожелаха да ме изслушат, нито да прочетат какво съм написала и вместо да ме подкрепят, повярваха на клеветите на шефа, който в мое отсъствие им бил чел „сигнала“. Вътре пишело, че колежките ми били глупави кокошки, че били продажни, че се били продали за жълти стотинки, такива глупости — Дичева ми каза. Беше много огорчена и същевременно озлобена. И аз — какво, какво да кажа за по-убедително? Ами казах й, че не съм писала нищо подобно, защото мен в университета са ме учили да не използвам персонални нападки. Тя се посмръщи — явно не й се вярваше в университета да са ме учили да пиша сигнали. Те и не са! По принцип, учеха ни как да пишем есета от литературно-критически вид. Пак добре за Дичева, че прояви достатъчно смелост да ми каже как са ги настроили срещу мен. Докато останалите само си мълчаха и ме гледаха повече или по-малко враждебно — те, довчерашните ми приятелки! Колко малко е нужно понякога, за да е развали нещо хубаво! Някой пошушне на някого:

— Жена ти кръшка!

И с набедената е свършено. Честолюбието на мъжа й е така жестоко наранено, че нито ще я изслуша, нито ще й повярва, ако ще да плаче, ако ще да се кълне в децата си, ако ще по корем да се влачи и да му се моли.