Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Двадесет и осма глава

Ранния следобед същия ден бях при адвоката. Поговорихме си доста. Съветът му беше още на другия ден да подам аргументирана молба за редовен платен отпуск до края на юни. Негова идея беше фразата „поради насложилите се междуличностни отношения“. Разсмя ме. Поолекна ми. За другия ден се уговорихме да мине през нас, имаше нещо за превод. Той ми каза, че трябва да пусна молбата от понеделник, 2-ри юни. Нямали право да ме слагат в събота. После късния следобед и вечерта мина под знака на Бояновото заминаване за Америка. То не беше стягане на багаж, то не беше суетня, гости и пожелания, накрая плиснахме кофа вода по стълбите в коридора на блока и нашият син потегли на дълъг път.

На другия ден към обяд, след като адвокатът дойде у нас и след като напразно бях чакала старшата да ме уведоми за решението на шефа по смяната на 31-ви, се обадих на работа. Първото, което чух от старшата, беше:

— Трябва да си дойдеш на смяната утре, Ани — гласът й беше погребален.

— Така, значи? — викнах аз. — Казах ли ти!

— Ами доц. Фонев каза да ти напиша смяната.

— Знам, знам, евтини номера. Виж какво, адвокатът ми е до мен. Съветва ме да пусна молба за отпуск.

— Графикът за юни вече е направен, Ани, но — както кажеш, Ани — жално каза старшата. Това сякаш не беше нейният глас, дали не беше плакала?

Бяхме подготвили молбата от дата 2-ри юни, но като затворих телефона, казах:

— Я аз да си я пусна от 31-ви. Да вържа гащи.

Никакъв адвокат не можеше да ме разубеди.

А старшата и да не беше плакала преди това, когато дойдох, наистина заплака. И на мен ми се приплака също. Тогава си поговорихме като две стари приятелки, като жени, като майки. Атеш слушаше мълчаливо. Няма да казвам какво ми каза старшата. Само тези й думи пак ще повторя:

— Винаги съм се опитвала да се отнасям с хората така, както съм искала те да се отнасят с мен, разбираш ли ме?

Дожаля ми за нея. Наистина беше добра старша. Колко пъти сме й сме качвали на главата — една иска този и този ден да е свободна по график, друга излязла в болнични и не се обажда и всички през цялото време сменят дежурства. Имало е дни, когато нито една не е била на работа по график, а е замествала друга. Донманлиева нямаше навик да контролира отблизо работата. Бившата старша сестра, Мелничарова, сутрин лично оглеждаше цялото отделение, особено в понеделник, след основното почистване. Като се надигнеше на пръсти, а беше висока жена, и като минеше с пръст по гърба на бактерицидните лампи, само да имаше малко прах, елате да видите после какво ставаше. Затова отделението винаги беше чисто и санитарките припкаха без постоянно подсещане. Донманлиева може би затова не минаваше нито хигиенни визитации, нито периодични проверки, защото най-вероятно подсъзнателно й се е искало и нея да не я проверява никой. Между другото каза и това:

— Аз съм решила за себе си, Ани, повече не искам да бъда старша сестра. Мислех да го направя още като мина проверката за епрекса, но тогава нямаше места — и очите й се напълниха със сълзи.

Аз на свой ред казах разни неща с хлипане и с цигара в устата:

— Виж ме на какво съм заприличала! Пет кила отслабнах за няколко дена! Един превод го забавих и мъжът ми сега е бесен. Изпит ме чака, зарязах и учене и всичко. Ох, ох, и знаеш ли, пак взех да вдигам кръвното, уж се бях оправила. Няма да го преживея това, няма да издържа, о-о-о… — такива работи.

Дадох й молбата да я занесе на шефа. Не исках да го виждам. Тъкмо излезе от кабинета си и телефонът й звънна.

— Хемодиализа, Боянова, моля?

Беше шефът, ама един кротък и той:

— Боянова, къде е Донманлиева?

— На път за кабинета ви. Всеки момент ще влезе при вас.

— Благодаря.

— Няма нищо, дочуване.

Старшата се върна с подпис от шефа. Харесал бил аргументацията, много добра била. Този умник изобщо не беше загрял, че аргументираната ми молба го изобличава. В нея бях написала, че четири години не съм ползвала учебен отпуск, макар че главният ми е разрешавал. Излизаше, че някой друг ми е забранявал, вероятно устно и най-вероятно той самият — завеждащият отделение. Кой друг. Ето я аргументацията:

С подписаната от шефа и старшата молба слязох при главния. Той беше в преддверието, при секретарката си, но като ме видя, никак не му пролича да се радва. Показах аргументацията и той каза, че нямало нужда от нея. Достатъчен бил стандартният формуляр. Бяха заети с нещо, та секретарката ме отпрати сама да си подам молбата в личен състав. Каза ми да махна аргументацията. Като искаше да я махна, мила, защо не взе да я скъсаш? Защото аз отидох през две врати по-нататък в личен състав и казах на другата хубавица там:

— Нося молба за отпуск с аргументация. Моля да ми я заведете.

— Каква аргументация?

— Ето, вижте. Писана е от адвокат. Сега бях при доц. Янев и той каза да я скрепите с тел бод и да я приложите към стандартната молба.

— Никога не съм приемала аргументация.

— Да, но случаят е по изключение, така каза главният. Понеже искам отпуск от днес за утре, без да съм включена в графика. Завеждащ отделение каза, че е написана много хубаво, може да му се обадите.

Само да беше вдигнала един телефон и да се беше обадила — не на моя шеф, не — на секретарката през две врати да беше се обадила да попита вярно ли е това, което казвам. Дори по някаква случайност да й се развалеше телефонът точно в този момент, пак можеше да направи връзка, можеше да прескочи оттатък и да попита директно. И аз щях да бъда изобличена в лъжа! Но вместо да направи така, хубавицата взе тел-бода и посегна да щракне молбата ми:

— И приложението, да, то си върви с нея, общо три листа — наредих й аз, без да ми мигне окото.

Е, имаше за какво да ме гледа накриво главният. Първо подведох личната му секретарка, а скоро щеше да разбере, че съм подвела и служителката му от личен състав. Ами да си оправят обратната връзка, де! Аз нали го предупредих в разговора ни, че няма обратна връзка между отделните нива в тази болница. Да си стегнат малко редиците, не да се сърдят на мен.

— Няма защо да чакате повече — каза служителката от личен състав, като ми даде номерче от молбата. — Главната сестра ще мине и ще го подпише, тя всеки ден минава.

И аз си излязох.