Хроники - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Жан Фроасар (ч. notes)

1

Откъсите са взети от Римския ръкопис на хрониката на Фроасар според изданието на Гьорг Т. Дилър. Всяко отклонение от това издание е изрично указано.

2

Средновековната хералдика обединява специфични познания и действия, тясно свързани с рицарството като практика и идеал след края на XIII в. Доспехите скриват напълно рицаря и не позволяват да се разбере кой е — възниква символният език на гербовете, който херолдите владеят („Le heraut est celui qui sait voir“ — Херолдът е този, който узнава с поглед). В битка те съпътстват сеньорите и им разкриват личността на техните знатни противници. Херолдите познават правилата за почтено водене на бой, турнири и т.н. и следят те да се съблюдават. Някои херолди са автори на трактати по рицарско право, по хералдика и по родословие на благородниците или дори на хроники. Херолдите са имали чинове, вървящи по възходяща линия, както следва: poursuivant d’armes, heraut d’armes, roi d’armes.

3

Откъсът е съставен по изданието на Симеон Люс, т. II, кн. I, параграф 117. Това издание следва т.нар. Амиенски ръкопис на Хрониките, но привежда и множество откъси от Римския ръкопис.

4

Робер Д’Анжу Мъдри (ок. 1275–1343).

5

Уиндзорският замък, намиращ се в едноименното градче на 40 км от Лондон, бил любима кралска резиденция. Построен е през XII в. около феодална кула, която издигнал Вилхелм Завоевателят (1027(8)–1087).

6

Магесникът Мерлин е герой от бретонските легенди, лежащи в основата на френски литературни произведения от XII и XIII в.

7

Под натиска на Филип Хубави, който се опитва да постави Светия престол под своя власт, южнофренският град Авиньон става седалище на седем папи от 1309 до 1377.

8

Фроасар греши — папа по това време е Бенедикт XII.

9

Действително кардиналите Анибал дьо Уекано и Етиен Алберти били натоварени да помирят Едуард III (1312–1377) и Филип VI дьо Валоа (1294–1350), но мисията им не успява.

10

Шарл IV Хубави (1294–1328), син на Филип Хубави, е последен потомък на династията на Капетингите по права линия.

11

Френската дума пер (paire) означава равен. В средновековната йерархия перове са наричали равните помежду си феодали, имащи еднакви права и задължения спрямо сюзерена. Дванадесетте пера са дванадесетте първи всред равните, които образували висш кралски съвет. Обратно, в средновековна България е съществувал т.нар. болярски синклит, който обаче е бил съставен от назначавани по царска воля хора.

12

В Салическия законодателен сборник (т.нар. Салическа правда — V-VI в.) не съществува такъв закон. В периода от края на X в. до началото на XIV в. всички френски крале са имали наследници от мъжки пол. Именно това стечение на обстоятелствата започнало да се възприема като закон. Впрочем, поне на теория, кралската власт при Капетингите е била изборна, а не наследствена до края на XII в. (вж. P. Gasguet. L’empire bysantin et la monarchie franque. Paris, 1880). Обратно, и на теория, и на практика престолонаследието в средновековна България е било „многовариантно“ — първородничеството, а и роднинството не са били нито задължително, нито дори достатъчно условие за придобиване на короната. Причината не е в едно „по-либерално“ отношение към върховната власт, а в чиновническия характер на византийския държавен модел, възприет у нас, във феодалната раздробеност, податливостта към чуждоземни влияния и пр. (вж. напр. В. Начев. Български грамоти. София, 1996, стр. 125–126).

13

Несъмнено все още смътното национално чувство е играло роля при този избор. По думите на един съвременник „коронясан бе Филип Валоа, защото е родом от кралството“. Първата употреба на nation като термин с неговото съвременно западноевропейско значение се среща у френския юрист и философ Жан Боден през XVI в.

14

Церемонията по коронясването на френските крале се е извършвала в катедралата в Реймс, тъй като там бил въздигнат в крал (481) основоположникът на франкската държава и на династията на Меровингите Кловис (Хлодвиг — ок. 466–511).

15

Откъсите за войната в Бретан са по С. Люс, т. II, кн. I, параграфи 144, 145, 150, 164, 165, 166, 167, 169. Двадесет и три годишната война за Бретан е в началото си типична етнически обагрена феодална междуособица, която се вплита в Стогодишната война. Смъртта на херцога на Бретан Жан III Добрия (1286–1341), който не оставя син, води до сблъсък на двамата претенденти да го наследят — могъщия Шарл дьо Блоа, чийто тъст е брат на починалия, и граф Дьо Монфор, полубрат на Жан III по бащина линия. Зад първия ще застанат профренски настроените едри сеньори и духовенството, зад втория — дребните феодали бретонофили и повечето градове. Спорещите се обръщат за арбитраж към краля. Предугаждайки, че Филип VI ще го разреши в полза на Шарл, който е негов племенник, граф Дьо Монфор се обявява за херцог на Бретан и търси мощен закрилник в лицето на Едуард III, враг на френския крал.

16

Свещената римска империя е основана от германския крал Отон I (912–973) от Саксонската династия. След като завладял Северна и Средна Италия заедно с папската столица Рим, той бил коронясан от папата за император (962).

17

С грамота, изготвена в Уестминстър на 24 септември 1341 г. в потвърждение на сключения помежду им феодален съюз, Едуард III отдава графство Ричмонд и приходящите земи на „прескъпия си братовчед Жеан, херцог на Бретан и граф Дьо Монфор“.

18

Граф Дьо Монфор се облякъл в дрехите на свой менестрел и следван от един слуга напуснал Париж през нощта — по онова време не затваряли градските порти. Приближените му пък разпространили мълва, че лежи болен.

19

С грамота от 7 септември 1341 г. съветът на перовете единодушно определя за законен наследник Шарл дьо Блоа. Последният нахлува с войската си в Бретан, обсажда защитавания от граф Дьо Монфор град Нант и след предателство успява да го плени и отведе в Париж. По заповед на краля непокорният граф е затворен в Лувърската кула, където остава — според Фроасар — до естествената си смърт.

20

През пролетта на 1342 г. Шарл дьо Блоа възобновява военните действия срещу фамилията Монфор и поддържниците им.

21

Амори дьо Клисон пристига в Англия вероятно малко преди 10 март 1342 г. Запазени са документи, според които Едуард III заповядва да се събере войска за поход във Франция. Освен това възлага на Готие дьо Мони от негово име да встъпи във владение на крепостите в Бретан, които ще му укаже Амори дьо Клисон в качеството си на настойник на бъдещата херцогиня Бретонска, и потвърждава, че е получил 1000 ливри стерлинги от графиня Дьо Монфор.

22

Италиански наемници се сражават на страната на французите също така в спечелените от англичаните морска битка при Еклюз (1340) и в битката на суша при Креси (1346). И в трите случая, заслужено или не, оценката за извършеното от тях не изглежда ласкава. В документ от ноември 1375 г. се споменава, че на много места в Пикардия след поражението при Креси е имало саморазправа над генуезци и други чужденци, станали жертва, тъй като „според мълвата и общественото мнение сторили предателство спрямо крал Филип“ (…renommee et voix publique couroit que yceulx Genevois et estrangiers avoient tray le roy Phelippe…). Испански наемници също са участвали в почти всички походи на французите по това време. Неласкателно е и отношението на Филип VI към нормандските моряци след поражението при Еклюз: „Не е голяма загуба, дето тая пасмина от морски вълци е била изтребена и унищожена. Негодници бяха те и нищо повече…“ (Римски ръкопис по С. Люс). По-вероятно е в това отношение да има не толкова „франкоцентризъм“, колкото кастово пренебрежение към нерицарите, недооценяване на факта, че военната техника и тактика се променят, че наемничеството е във възход и започва да иззема водещата дотогава роля на потомственото рицарство.

23

Стогодишната война вече е започнала. През 1345 г. и 1346 г. граф Дерби провежда два успешни похода в Гюйен — област от оспорваната Гаскония (Аквитания). За да му даде отпор, Филип VI събира голяма войска, която поставя под командването на сина си Жан, херцог Нормандски. След няколко победи французите обсаждат цвета на английските нашественици в крепостта Егюийон, разположена на река Гарона (началото на м. април 1346). За намерението на Едуард III да се притече на помощ на обсадените научаваме от негово писмо с дата 6 май 1346 г.

24

Галският принц с прозвище Черния принц (1330–1376) има бляскава военна кариера. По-късно той печели и битката при Поатие (1356) и пленява крал Жан II Добрия.

25

Годфроа дьо Аркур, сеньор на Сен-Совьор-Льо-Виконт в Нормандия, брат на граф Дьо Аркур, изпада в немилост „поради клевета и завист“. Предупреден навреме от приятели, той успява да се укрие преди публичното му заклеймяване (15 юли 1344 г.), влечащо след себе си конфискация на имуществата и екзекуция. Той забягва в Англия, вероятно в началото на 1345 г. С грамота от 13 юни същата година Едуард III го взема под своето височайше покровителство.

26

Английската флота потегля на 22 юли 1946 г. от важно средновековно пристанище край селцето Порчестър, разположено северно от Портсмут в графство Саутхемптън.

27

В непоместен от нас пасаж Фроасар разказва как действително Едуард III почти стига до незащитения Париж, чийто обитатели изпадат в паника.

28

В XIV в. конетабълът е върховен главнокомандващ на кралската армия.

29

Първоначално шамбеланът се е грижел за всичко, свързано с кралските покои. През XIV в. тази длъжност започва да се превръща в чисто почетна и означава, че заемащият я се ползва с особено кралско благоволение.

30

Едуард III дебаркира на 12 юли на полуостров Котантен (в оригинала остров Константин) и остава в Сен-Ват 6 дни.

31

Изглежда, че този начин на придвижване при военен поход в чужда страна е нещо обичайно. Срв. описанието на В. Златарски за прекосяването на българските земи от Фридрих I Барбароса (ок. 1125–1190) през лятото на 1189 по време на III Кръстоносен поход (История на българската държава през средните векове, т. 2, София, 1940.).

32

Авторът не преувеличава — появата на англичаните е всявала паника. Така например споменатият на друго място в текста манастир Сент-Етиен е бил заобиколен от яка крепостна стена със защитни кули, но при вестта за настъпването на англичаните бил изоставен без опит за отбрана. Но подведен от летописеца Жан Льо Бел Фроасар допуска груба грешка, твърдейки по-нататък, че и Кан бил предаден без бой.

33

През XIV в. bonne ville е категория, към която спадат областни градове, които са поставени под надзора на краля.

34

През Средновековието тъканите са основна ценност (срв. думата плащам, която е производна на плат (И. Венедиков. Развитие на земеделието по българските земи. София, 1981, с. 193); robe пък означава освен рокля още и плячка). Корабите на завоевателя откарвали задигнатото в Англия. След разграбването на Кан, разказано в пасаж, който ние пропускаме, те отнесли и открития в града договор между нормандските сеньори и френския крал за съвместно нападение на Англия, сключен на 23 март 1338 г. Той бил прочетен от Кентърбърийския епископ пред населението на Лондон, за да разпали омразата към Франция и да направи войната по-популярна, а свързаните с нея налози — оправдани.

35

Филип дьо Валоа и обкръжението му били дълбоко предубедени във войнската негодност на простолюдието. За разлика от Едуард III те все още не разбирали, че рицарството е престанало да бъде само по себе си решаваща военна сила. Свободният от предразсъдъци английски крал отбелязва факти, за които французите са слепи: „(в битката при Кан) гражданите се отбраняваха твърде добре и най-храбро, тъй щото схватката бе преожесточена и дълготрайна.“ Фроасар пък отбелязва в Римския ръкопис според версията на С. Люс: „самодържецът на Франция свика твърде голям набор навред из кралството, ала рече, че освен благородници от земите френски други ратни люде не желае и че да повежда общинари на бой би било най-пагубно и вредоносно, защото тая паплач чезне в схватката кат сняг на слънце, което и ясно е проличало в сраженията при Креси, при Бланк Так в Нормандия, при Кем и навред, гдето те са участвували, та и затова не ще ни да ги види, ни да ги чуе и от по-малките и по-големите градове само арбалетари приема. Скланя златните и сребрените им пари да вземе, та да има за плата на благородниците — това стига. Те по̀ бива по домовете си да останат, да вардят женорята и дечурлигата и нека на труд и търговия се отдадат, а ратното дело на знатните да предоставят, защото те в него са вещи и обучени.“ (стр. 270–271).

36

На 14 август 1346 г. Филип дьо Валоа в съзвучие с рицарските порядки и понятия за война изпраща писмено предложение до Едуард III войските им да се срещнат на определено място и ден за сражение, което да разреши спора им. С устния си отговор и с нападението на Галския принц на градчетата югозападно от Арен изпадналият в неблагоприятна позиция английски крал отклонява Филип от Поаси, където пресича Сена на 16 август и заплашва Париж. След това той пише на френски на Филип: „…ни най-малко не възнамеряваме по Вас да се водим и Вие да определяте часа и мястото на сраженията.“ Поведенческият асинхрон между Едуард III и Филип VI, коренящ се в различни ценности и в различен светоглед, се проявява повторно и още по-ясно непосредствено преди падането на Кале (вж. по-долу). На 31 юли 1347 след безуспешни тридневни преговори Филип дьо Валоа повторно отправя подобна покана към Едуард III. В писмо на английския крал четем: „Подир това, във вторника около повечерие, явиха се неколцина благородници и рицари от името на нашия противник, за да преговаряме, и отправиха покана към нашите люде от името на ижеспоменатия наш противник в смисъл да излезем отвъд блатата, а те да ни дадат възможност да определим сгодно място и време за сражение от днес до идния петък вечерта (т.е. до 3 август)…“ Английският крал твърди, че още на другия ден изпратил утвърдителен отговор, но и Фроасар, и Жан Льо Бел са на противното мнение. Някои историци смятат, че Едуард III е приел поканата формално, за да не влезе в разрез с рицарския код на поведение, но на практика този код позволявал протакане и проваляне на поетите задължения по какъв ли не повод.

37

Откъсът е взет от изданието на С. Люс, т. III, кн. I, гл. LIX.

38

Подведен от автора на хроники Ж. Льо Бел, Фроасар греши — Катрин Д’Артоа е дъщеря на Робер Д’Артоа.

39

Английската армия заема изключително удобна позиция на възвишение между градчетата Креси в областта Понтийо (десен фланг) и Уадикур (ляв фланг). Теренът откъм Креси е насечен от тераси и лесно се защитава; откъм Уадикур той става леснодостъпен и по тази причина тук били построени преградни съоръжения и били струпани каруци. Горичката край Креси оставала в тила и също била укрепена със струпани дървета и багаж. Рекичката Ме затваряла откъм Креси полукръга на така образувания укрепен лагер. Край левия фланг минавал път, по който при нужда войската можела лесно да се изтегли.

40

Трите дружини били разположени последователно на три естествени тераси, запазили се и до днес.

41

Цифрата е преувеличена. Според флорентинския летописец Вилани генуезките наемници — на брой около 6000 — се предвождали от някои си Грималди и Дориай и били моряци. Корабите им били на пристан в Арфльор, откъдето и ги повикали. Били въоръжени с тежки усложнени арбалети с манивела.

42

Английските стрелци били въоръжени с т.нар. дълги лъкове и според Вилани стреляли три пъти по-бързо от генуезците (дори 5–6 пъти по-бързо според съвременен автор) и поразявали целта до 300 крачки. Умението на англичаните да стрелят ловко с лък, придобито през войните в Шотландия, започнали още в началото на XIII в., накарало автора на едно ръководство по ловно изкуство от онова време да нарече това оръжие „английски лък“ и да говори за английска школа по стрелба с този вид лък. Освен това лъкът бил основно оръжие още у саксонците. Смята се също, че дъждът, за който споменава Фроасар, разхлабил тетивата на арбалетите, но останал без последствия за англичаните, чиито лъкове били скрити в калъфи. Факт е и това, че французите не се били поучили нито от разгрома си при Куртре (1302), нито от поражението при Еклюз. И в двата случая стрелците с лъкове — съответно фламандци и англичани — също изиграли важна роля. При Поатие (1354) френското рицарство е разбито за четвърти път пак до голяма степен поради несъобразяване със стрелците. Парадоксът е, че при Азинкур (1415) французите са бити, защото се презастраховат — сега страхът от стрелците е толкова голям, че рицарите надяват двойна броня и, разбира се, стават абсолютно неманеврени. Арбалетът с манивела бил изобретен през XI в. в Генуа, бил е сравнително по-тежък и по-пригоден за обсадна война. Впрочем и рицарската етика, и църквата категорично осъждали употребата на лъкове и арбалети между христяни, но безуспешно.

43

Във втората редакция на своята летопис Фроасар съобщава, че англичаните употребили оръдия. Според Вилани тези оръдия (или „бомбарди“) били три. По времето на Креси са съществували преносими топове, но артилерията навлиза нашироко и бива усъвършенствана през XV-XVI в.

44

Епизодът напомня гибелта на дожда на Венеция Анри дьо Дандоло, участник в IV кръстоносен поход, който също е сляп и загива по сходен начин (вж. G. de Villehaourdouin, La Conquete de Constantinople, ed. par E. Faral, Paris, 1979).

45

Следва сякаш нарочно изгубен пасаж, в който по всяка вероятност е имало описание на подвизите на Галския принц и на бягството на Филип VI. Според съвременен английски автор пасажът е бил унищожен в най-ново време от неспособен да преглътне спомена за поражението читател, естествено — французин.

46

По всяка вероятност действителният брой на убитите е по-малък, но кръвопролитието край Креси е достатачно ужасно, за да се запечата в местната топонимия: La Vallee des Clercs (Долината на клириците, които са извършили преброяването на убитите), Le Chemin Valois (Пътя Валоа), Le Chemin de L’armee (Пътя на воините) и пр.

47

Авторът се позовава на изгубен пасаж — вж. бел. 45.

48

Голям мъжки манастир, съществуващ и днес, в който е бил запазен единственият екземпляр на втората редакция на Книга първа от летописа на Фроасар.

49

Английският поход продължава все така успешно. Според Мишел дьо Нортбург, капелан и изповедник на Едуард III, който придружава краля в този поход, обсадата на град Кале започва на 2 септември 1346 г., т.е. едва седмица след битката при Креси, състояла се на 26 август същата година. Според Робърт дьо Австъри, летописец на Едуард III, Кале се предава 11 месеца по-късно — на 3 август 1347 г., след като насочилият се към града Филип се отказва да се притече на помощ. Съвременната историография приема за верни датите, посочени от Нортбург и Австъри, за разлика от указаните от Фроасар.

50

Кралят на Франция получава към края на м. юни 1347 г. едно покъртително писмо от коменданта на Кале Жан дьо Виан, в което между другото четем: „Знайте, понеже писали ми бяхте напред града да удържам, докле има що да сложим в уста, че всичко за ядене изядено е: и кучетата, и котките, и конете и в града никаква друга храна не може веч се намери, освен плът човешка и такова време настана, че не можем преживя. Затова споразумяхме се помежду си, ако ли в най-близко време помощ не получим, извън градските стени всинца да наизлезем и с врага бой да се бием, та или да оцелеем, или да погинем, тъй като по̀ за предпочитане е с чест на бранното поле да паднем, нежели един другиго да се изпоядем.“ Обитателите на Кале удържат обсадата още цели два месеца, хранейки надежда, че Филип VI ще им се притече на помощ.

51

Епизодът със заложниците от Кале е едно от онези извънмерни събития в погранична ситуация, което колективното съзнание и инерцията на времето митологизират. От една страна, артист като Роден го претворява в знаменитата си скулптура, която и днес стои всред площада в Кале; от друга — историци като Брекини категорично отхвърлят достоверността на разказаното ни от Фроасар. Този автор от миналия век открива документи в Лондонските архиви, доказващи, че Йосташ дьо Сен-Пиер получава от Едуард III, като се започва от 8 октомври 1347 г., пенсия от 40 марки стерлинги заради „добра служба“. С грамота от същата дата се възстановяват собственическите му права над някои от конфискуваните му при превземането на града недвижими имоти. Френският историк заключава, че Йосташ дьо Сен-Пиер е не герой, а родоотстъпник. По-вероятно е той да греши, а сравнително неголемите облаги, за които става дума, да са възнаграждение за заслуги към новата английска администрация на града. Според друг автор англичаните задържали двадесет и двама от най-състоятелните и влиятелни обитатели на Кале, за да ги използвуват за справки по местни имуществени въпроси. Всред тях бил естествено и именитият шейсетгодишен Й. дьо Сен-Пиер. Най-сетне, трети историк допуска правдоподобието на донесеното от Фроасар, тъй като „редуването на жестокост и милосърдие“, които проявява Едуард III били характерни за нравите на епохата.