Игуаната

Огромният албатрос с грациозни крехки криле, с бяло по краищата, се извъртя и планира бавно и величествено на двеста метра височина, без каквато и да е показност, сякаш поддържан във въздуха от невидима сила.

Това бе третият му миграционен полет оттам, от самата граница на Еквадор до студените патагонски островчета, следвайки по въздуха пътя, начертан от милиони негови предци и безбройните им поколения.

Неговият внимателен и жаден поглед бе доловил, десетки мили навътре в морето, че вечното чудо се бе повторило пак и че синият цвят на най-големия от океаните започваше да се изпъстря с кафяви петна от морските рапани, които в някакъв неудържим изблик на живот се раждаха около острова, открояващ се сега черен, див и пуст под крилете му.

Това бе неговият дом, родината на гигантските албатроси, мястото на раждането, на любовния период и на смъртта на птицата, царстваща над моретата, и в сравнение с която чайки, пеликани, фрегати и сиви чапли представляваха жалки карикатури без никаква грациозност.

Високомерен албатросът закръжи, като изучаваше познатото възвишение от застинала лава, формиращо се под въздействието на вятъра, в спокойния и малък залив с бял пясък, за да се изкачи и издъхне бавно сред високите и непрестъпни скалисти брегове, в които се разбиваха ревящите морски вълни.

Гледката го разтревожи. Без съмнение беше валяло, докато го нямаше, и кактусите и храсталаците сред скалите и парчетата лава бяха израснали прекомерно. Те сякаш търсеха непрекъснато плодородна почва, донесена от вятъра и наторена с изпражненията на милионите му събратя, която образуваше неравна и криволичеща пътека, трудна и опасна, белязана вече — той не беше последният, пристигнал тук — от труповете на три стари мъжкари, изпреварили го в дългия му път.

Възрастта караше най-старите и едновременно най-тежки и величествени албатроси да губят рефлексите си, с което се увеличаваха опасностите пред тях в часа на насочването им към пътеката и избягването на препятствията към безумното им приземяване с убийствена скорост, когато дойдеше моментът, на около два метра от земята, където не съществуваше никаква възможност да наберат височина, и алтернативата беше или да кацнат щастливо, или да се разбият на парчета.

Те, огромните албатроси, ненадминати във въздуха, имаха прекалено къси крака в сравнение с дължината на крилете и размера на тялото им. За да полетят към небето, те се нуждаеха от стръмни, ветровити брегове, откъдето да се гмурнат в пространството по посока на вятъра, а кацането изискваше обширно място без върхушки или въздушни течения, които да ги отклоняват рязко, и дълга „писта“, по която да тичат, докато се мъчат да спрат при лудото си спускане.

Полетя още веднъж над острова, предупреждавайки със шумното си грачене, че се хвърля към отворения гроб, снижи се досами главата на мъжа, който го наблюдаваше, седнал удобно на високата стена, полугол, но пазещ си сянка с избеляла и воняща на пот шапка; отдалечи се на юг на бучащото море и се върна със силата и скоростта на стрела, изстреляна от гигантски лък, с изправена човка и наведена глава, заслушан в свистящия в ушите му вятър и впил поглед във влажната и черна стена, в която са се блъскали много други преди него, за да мине на метър и половина от върха й, като остави вляво самотния кактус и избегне червеникавия камък, отбелязващ началото на възвишението.

Тогава разбра, че бе прескочил границата на възможното връщане и че се изправя срещу смъртта или загубата на най-красивото, дадено му от природата: дългите, грациозни и така ценни криле, окрайчени с бяло…

Той сякаш се потопи в някакъв неописуем въздушен вихър, без време да размисли, движен от инстинкта и рефлексите си, криволичейки в един лабиринт от клони и камънаци, докато ненадейно почувства забравената твърдост на нещо масивно и здраво под натрошените си крака; грапава почва и горещи скали, върху които той скачаше с късите си смешни скокове на пиян, за да застане накрая спокоен с протегнати криле и сякаш изненадан от собствения си подвиг и от мистерията да се намери отново здрав и читав на сигурно място.

— Браво!

Граченето на мъжа и шумът от силното пляскане на горните му крайници накараха сърцето на албатроса да забие лудо и той побягна отново към скалистия бряг, за да се хвърли повторно в пространството, но мъжът, счел спектакъла за приключен, се изправи полека и се отдалечи бавно, към канарите на запад.

— Браво! — повтаряше мъжът високо, сякаш говореше с някого или просто му се нравеше звука на собствените му думи. — Тази проклета птица с петниста перушина е страхотна… Измери с поглед височината, движенията й са с точността на хирург, когато ампутира нечия ръка… И спря точно на мястото, където трябваше да го стори… — Още един метър и щеше да си строши кратуната…

Харесваше му да седи привечер на онази скала и да се обзалага за живота или смъртта на огромните албатроси, които се връщаха, „вкъщи“ след дълго приключение, като изпитваше завист към спокойната хубост на бавния им полет и се питаше какво ли чувстват те при вида на острова, когато се приближават, привлечени неудържимо от някаква странна сила; скрит гигантски магнит, който веднъж в годината оказваше върху тях непреодолимо влияние, макар и да се намираха твърде далеч от бреговете му.

Слънцето, което залязваше червено и свирепо зад линията на хоризонта, щеше да изпрати скоро зеления си лъч, за да се сбогува със света, а силуетите на предметите щяха да станат съвсем неясни и никой албатрос нямаше да дръзне да повтори подвига и да се приземи тази вечер, а щеше да изчака до следващия ден.

Десет минути по-късно, в шест часа, с астрономическа точност, независимо от годишното време, над острова се спускаше непрогледна тъма, резултат от бързото екваториално свечеряване, а след дванадесет часа, също така бързо и с абсолютна точност, слънцето щеше да изгрее от изток — златисто, великолепно и гневно.

И с идването на сенките нашият герой се сви на кълбо в дъното на дълбоката пещера й заспа.

Мъжът никога не бе разбрал как се наричаше в същност, къде беше роден, нито кои са родителите му. Първите му спомени се отнасяха до морето и до мръсния китоловен кораб, разбил се край Канарските острови през 1930 година и когато отново тръгна да плава след доста време, не беше в състояние да каже кой е, нито откъде е дошъл, поради което капризният капитан замени името Джек или Джон (каквото е било в началото) с нелепия прякор Рижия Оберлус.

Израсна бавно, кривокрак, мършав и гърбав, без да усети мириса, на земя или звука от приятелски глас. Наръга с нож първия си неприятел в една панамска кръчма и трябваше да се скрие на борда на притежаваното от пирати корито, което заседна една безлунна нощ на влизане в залива Сен Хуан в Порто Рико.

Оръдията на крепостта „Ел Моро“ се забавляваха целия следващ ден, упражнявайки се в стрелба по разбития корпус на нещастното корабче, докато го превърнаха в купчина от трески, а акулите наоколо се наслаждаваха на великолепния банкет от пияни пирати, които като обезумели се хвърляха във водата, за да се спасят от снарядите.

Именно тогава Рижия Оберлус разбра какво може да очаква от себе си и от способностите си да се съпротивлява на страха, който невъзмутимо понасяше, вкопчил се в последната дъска с вода до гърдите, огнените залпове, експлозията и смъртта, вътрешно убеден, че нито морето, нито оръдията ще го победят.

Под прикритието на тъмнината заплува сред рибите, които едва го докосваха, стигна до сушата, прекоси острова и в Маящес открадна една лодка, с която се промъкна край доминиканските брегове и се добра до сигурното убежище „Ла Таруга“ на север от Хаити.

Там уби някакъв негър, а след няколко месеца започна да му никне някаква рижава брада, рядка и чорлава, подчертаваща отблъскващата грозота на физиономията му, яростна и страховита, която плашеше децата, караше жените с отвращение да извръщат глава и тревожеше мъжете, неспособни да издържат на погледа му.

— Приличаш на игуана… — подхвърли някакъв швед на борда на третия китоловен кораб и въпреки че той му обезобрази носа, прякорът се разпространи сред моряците и не остана плавателно средство, пристанище или кръчма, където да не го знаеха като Игуаната Оберлус, най-ужасяващото изчадие, кръстосващо моретата на борда на кое да е корито.

Многобройни бяха подигравките и презрението, отвращението и ужасът, които той понасяше след деня, когато единвнож, по-бърз от неговия, му направи страхотен белег, като засегна окото му, единственото прилично нещо, с което Господ бе надарил това противно лице — и един юлски следобед, когато „Олд Лейди II“ товареше гигантски костенурки на самотния остров Худ от Галапаговия архипелаг или Вълшебните острови, Игуаната Оберлус разбра, че не е в състояние да понася повече омразните нему човешки същества и реши да остане там, доброволен корабокрушенец и невярващ отшелник, за да съжителства завинаги с тюлени, албатроси и гущери.

И сега, четири години по-късно, можеше да седи спокойно и да наблюдава в здрача царството си — пусто и скалисто осровче, без нито едно дърво, което да хвърля що-годе прилична сянка, без рекичка или изворче, място за разпри навсички морски птици от Тихия океан, любовно гнездо и убежище на морските вълци, които със стотици почиваха във всяко заливче, всеки плаж и дори по върховете на стръмните брегове, откъдето внезапно се хвърляха в морето с чудновати скокове.

Наистина не беше много и той го знаеше, но поне там на остров Худ или Ла Еспаньола, никой не идваше да го нарича „чудовище“, „син на пъкъла“, „живо въплъщение на самия дявол“.

А това беше повече от всичко, притежавано досега от Игуаната Оберлус.

Нагъчкани като зърна в гъста чепка грозде, морските игуани — с мръсно-черен цвят и заплашителен бодлив гребен — се тъпчеха, спореха и караха за всеки сантиметър от грапавата скала, подкопавана от морето, в някакъв нелеп грегаризъм, без логично обяснение, тъй като на по-малко от пет метра друга скала, също неравна и изронена от морето, бе абсолютно пуста.

Никога не успя да проумее, въпреки многогодишното си наблюдение над тях, на какво се дължи прекомерното им желание за споделяне на някакво пространство, което не бе същото всеки ден, и защо неочаквано, щом започнеше отливът, абсолютно всички морски птици от скалата започваха да се движат едновременно и се хвърляха вкупом в морето, за да попасат от гъстите водорасли, където алчно ги дебнеха ненаситни акули.

Почти един час по-късно всичките се връщаха по същия начин й първите избираха наслуки новото място, което от този момент се превръщаше в ябълката на раздора.

Наистина изглеждаше глупаво държането на тези отблъскващи същества със стъклен поглед, безизразен и зеленикав, съвсем различен от живостта в очите на сухоземните игуани — самостоятелни, лукави, почти опитомени и с ярки цветове.

Многократно се бе питал за причината на подобни различия в породите, които несъмнено са били близки в началото, и защо едните са избрали да се хранят с водорасли и риби, докато другите са решили да преживяват от бодливите кактуси на малките пъстри растения и лишеи, поникнали тук-там през нощта сред тъмната и пуста лава.

Ненавиждаше морските игуани, тъпи и бавно подвижни, а същевременно харесваше досадната грациозност на техните сухоземни братовчедки, когато идваха да ядат от ръката му, с вдигната глава и изправена опашка, и оценяваше по достойнотво месото им, бяло и сочно, крехко и ароматично, по-вкусно от най-вкусната кокошка в ирландска кръчма.

И често прекарваше цели часове в наблюдение над едните и другите, като търсеше в тях черти от собствената си физиономия, черти, които по-късно разглеждаше отново в локайте, останали по скалите след отлива, питайки се по какъв странен каприз на Създателя природата го бе наказала с подобен външен вид.

Нима бяха прави малчуганите, които му викаха по улиците, че майка му е прелюбодействала с дявола. Можеше ли някой да бъде наистина син на Луцифер и да живее като всяко друго смъртно същество на земята?

Години преди това на връщане от остров Тортуга, слязоха на Хаитянския бряг; при появата му една стара магьосница прекъсна внезапно церемонията вуду, накара да замлъкнат певците и да престанат да играят танцьорите. Тя се хвърли в краката му и заповяда на другите да сторят същото, защото, както твърдеше тя пресекливо на живописния си френски на негърка, родена на африканския бряг, белият човек, гърбав и риж, който току-що бе проникнал в колибата й, бе самото превъплъщение на сина на богинята Елегба, такава, каквато й се явяваше всяка нощ, щом наркотиците я потопяха в дълбок транс.

Той избяга оттам и от обожанието на хаитяните, но години по-късно, един от тях, по-малко хистеричен, макар и все така убеден в истинността на вярванията си, го запозна с дълбоката тайнственост на една вяра, вече стара, в Дахомей по времето, когато дърводелецът-евреин проповядваше на брега на езерото Тибериадес и възхваляваше съществуването на „живите мъртъвци“, които посветеният в тайната можеше да върне към живота със съгласието на Елегба, за да ги превърне в роби, които да се подчиняват на най-съкровените му желания.

— Отиващите в ада нямат никакви права — твърдеше негърът. — Нито дори на собствена смърт и затова Елегба ги дава за роби на онези, които й засвидетелстват безграничната си любов. Ако един ден твоето послушание и самопожертвувателност й се понравят достатъчно, тя ще ти прати един „жив мъртвец“, един зомби, за да ти бъде роб на този и на другия свят.

— А не може ли Елегба да ми даде ново тяло и ново лице?…

Старият негър — забравил бе името му, нещо като Месине или Месрине — обмислеше дълго отговора си, вероятно ровейки в най-далечните си спомени.

— Един ден — рече той накрая, макар и да не беше съвсем сигурен в себе си — някаква девойка се влюбила в бял човек и помолила Елегба също да я превърне в бяла. Толкова дълго я молила и толкова петли принесла в жертва, че богинята се вслушала в молбите й, и тя се оженила за любимия, който я отвел във Франция, без да знае за истинския й произход. Но озовала се вече там, след двегодишно щастие, момичето родило дете, същото като неговия дядо негър, здраво и силно, и пак през тази нощ съпругът й, мислейки, че го е измамила с някой роб, заповядал да я убият. След като умряла, тя отново се превърнала в негърка, но там във Франция, изглежда, никой не разбирал от вълшебствата и магиите на Елегба и побързали да кажат, че е болна от чума, поради което изгорили трупа й… заедно с този на сина й — негърът повдигна рамене като фаталист. — Може да имаш и по-голям късмет — завърши той.

Сам на острова мъжът на име Игуаната Оберлус беше принасял жертви на богинята всяка пълнолунна нощ, молейки я да му смени физиономията с по-човешка или поне да го дари с един роб; един „жив мъртвец“, който да му помага в тежките задачи, но Елегба не го беше чула още, навярно защото вярата му не се оказа достатъчно силна, или понеже се беше видял принуден да замени ритуалния петел за жертвоприношения с американски пеликан със сини крака или чайка от неопределен пол, единствените крилати жертви, до които имаше достъп в уединения изоставен остров.

Накрая стигна до извода, че морските птици не се харесват на божеството и ги замени с игуани, гигантски костенурки и дори огромен тюлен, който пренесе на гърба си цели три километра от ветровития залив, но дори и това се оказа безполезно и всичко, което постигна, бе зловонието, разнасящо се дни наред от входа на най-голямата му пещера.

— От какво ще се нуждае една черна богиня, за да откликне на молбата на белия син на пъкъла?…

Тогава той сам си измисли ритуали, символи и дори един език — единственият, който се говореше на този остров — и много вечери се изненадваше, пиян от кактусовия спирт, да призовава морската царица от най-високата скала на брега и да я моли да му прати като подарък по изгряващото слънце едно ново лице, с което да напусне завинаги доброволното си заточение.

Но водата от локвите му показваше все същото лице с черти на игуана.

Всяка сутрин, ден след ден, Оберлус повтаряше, сякаш по задължение, един и същ маршрут, започвайки от отдалечената северозападна точка на острова, за да достигне до завоя, образуван от скалите в подножието на издадения Южен бряг, като вървеше бавно, а сините му почти прозрачни очи — „единственото нещо, с което Бог бе дарил това ужасно лице“ — изследваха всеки плаж и всяка вълна и търсеха внимателно, обстойно и напрегнато цялото богатство от предмети, които силното течение от Изток, от бреговете на Чили и Перу, захвърляше на сушата.

Всеки предмет, попаднал от континента, преминаваше за по-малко от три седмици седемстотинте мили, разделящи архипелага от Галапаговите острови, и там, в онова стръмно и опасно място, Оберлус получаваше „съкровищата си“: дървета, бъчви, бутилки, кокосови орехи, торби и дори парчета амбар, които струпваше в най-забутаното ъгълче на най-непристъпната пещера.

Морето, вечният му доставчик, откъдето мислеше, че е произлязъл, защото с него свързваше първите си спомени, му предлагаше риби, раци и костенурки, за да се прехранва; освежаваше го в горещите следобедни часове, когато слънцето грееше огнено в небето; изпращаще му буреносни облаци, които снабдяваха с прясна вода резервоарите му, и от време на време го изненадваше с някой подарък, дошъл от друг свят и други земи.

Най-накрая морето му даваше и гъстата роса, която покриваше надвечер обработените от него площи. Още като дете, по време на първия си престой на Канарските острови, бе научил от местните жители начина им на обработване на земята, покривайки я с вулканична пепел, така че тя поглъщаше влагата и я предаваше на почвата, като едновременно служеше като изолатор между нея и големите дневни горещини.

Така получаваше почти без вода задоволителна реколта от домати, дини, лук и пъпеши, която заедно с насажденията му от дребни андински картофи, му позволяваха да живее сам, без големи лишения.

Въздържан, почти аскет, твърд като самите скали и привикнал към несгодите, още преди да се е замислил върху това, Игуаната Оберлус бе превърнал островчето Хул или Ла Еспаньола в място, където не бе никак сложно да оживее, посвещавайки по-голямата част от времето си на другия измъчващ го въпрос: неописуемата му и вероятно непоправима грозота.

„Защо ли не го бяха хвърлили е някой кладенец, щом се е родил, спестявайки му по този начин всички бъдещи страдания“ — бе въпросът, чийто отговор не намираше никога, както и не можеше да отговори защо онези, които му бяха дали живот и го бяха поддържали противно на всяка логика, го бяха изоставили по-късно на съдбата му в момента, когато му бяха най-нужни. Питаше се също дали някога, за кратко време, майка му е била в състояние да го обича и се интересуваше живо от сложността на едно чувство, за което бе чувал често да се споменава от моряците в кубрика или в продължителните разговори на носа, но към което нямаше никакво отношение.

Оберлус никога не заобича никого и никога не бе обичан, и когато юнгите си спомняха за приятелките си или моряците говореха за жените и децата си, променяйки дори тона на гласа си, а това се отнасяше и за най-грубите и безочливите от тях, той слушаше мълчаливо, опитвайки се да изостри максимално и без това острата си интелигентност, в безнадеждния си, вечно безполезен опит да схване причините, поради които някой можеше да изпитва обич или нежност кьм друго същество.

Него го избягваха дори кучетата на кораба, които, изглежда, отблъскваше с миризмата и присъствието си, и нито една котка не се потърка с мяучене в краката му, за да си поиска рибена глава, сякаш дълбокото отвращение, което предизвикваше, се простираше извън човешката раса или животинските видове.

Би било справедливо и естествено да си признае, че това отблъскване бе взаимно, защото никога, откакто си спомняше, не бе изпитвал и най-малкото желание да погали куче или да даде нещо за хапване на котка и неведнъж, когато ги изненадаше да се мотаят по палубата по време на вахта, ги ритваше с такава сила, че те падаха направо в морето и изчезваха.

Вечното море, без да може да си спомни и един ден от живота си, когато то не е било около него, макар и понякога да се мъчеше безуспешно да си представи, че има хора, които изобщо не са го виждали, понеже живеят толкова далече и навътре в сушата, че дори нямат ясна представа за неговото съществуване.

„Аз… — твърдеше Пиер, готвачът от последния му кораб, — закъснях с тридесет години да го опозная и те уверявам, че съм единственият жител от моето село, който го е виждал… там, през 80 процента от дните в годината вали само сняг…“

На Игуаната Оберлус също му трябваха осемнадесет години, за да види снега и още си спомняше дълбокото удивление, което изпита, когато една сутрин, след двумесечна борба с вълните и силните течения на нос Хорн, без да напреднат дори с една миля, стана, в очакване да съзре същия далечен, сив, мръсен, полски пейзаж, и откри, че всичко, което не беше вода, включително и корабът, бе покрито с бяла ледена покривка.

Към средата на сутринта студеният вятър наду платната, морето се успокои и „Олд Лейди II“ напусна най-накрая дяволските води на Носа на Бурите и навлезе в Тихия океан, за да търси примамливото пръхтене на китовете.

Тогава извади харпуна от кожения калъф, наостри го дотолкова, че да става за бръснене, и започна да упражнява отново вдървената си ръка, кръстосвайки кораба от носа до кърмата, за да го забие почти с математическа точност в центъра на една вързана за предната мачта дебела дъска.

Съвсем млад, той бе първият харпунджия на кораба, най-силният и най-добрият, най-дръзкият и най-умният при резки завои на кораба или когато се вдигаха греблата в очакване да се появи огромния звяр от дълбините и се чувстваше горд, че не е загубил способностите си с годините.

Всеки ден, след сутрешната си обиколка из източните брегове, слизаше на плажа и посвещаваше повече от два часа на поддържане на ръката си във форма, като хвърляше тежкия харпун на тридесет метра разстояние, за да го забие до дръжката в пясъчната дюна.

Друг път предпочиташе да дебне от скалите доверчивите акули, чиито зъби щеше да използва по-късно вместо ножове или върхове на стрели, с които да лови по-малките риби, а борбата с рибите го възбуждаше почти толкова, колкото онзи ден, когато се изправи в крехката лодка срещу китовете и кашалотите.

Труден беше животът на китоловеца, защото всеки час на опасност и ентусиазъм бе последван от седмица на досадно очакване, сред непоносима жега, пълно безветрие, страхотни бури и отвратителната смрад на кораба — зловоние, проникващо в кръвта, попиващо се в кожата, която отблъскваше от него и най-долните проститутки на сушата.

Чудовищен, гърбав, дрипав и вонящ на китова мас — никак не бе чудно, че и в най-долнопробния бордей на най-затънтеното пристанище нито една жена не се бе осмелила да прави любов с първия харпунджия на „Олд Лейди II“, защото, като капак на всичко, щом слезеше на сушата, Игуаната Оберлус вече бе загубил предварително на зарове цялата си заплата.

Така че изглеждаше съвсем логично до момента Игуаната Оберлус да не пази нито един мил спомен от своите преживявания.

Бе прекарал цялата нощ в предлагане на жертвоприношения на Елегба, подбирайки за случая огромна сухоземна костенурка „галапаго“, едно от тези огромни животни, които бяха дали името си на островите и чиито грамадни черупки му служеха по-късно да събира дъждовна вода, когато резервоарите преливаха.

Огромната луна го освети, излъчвайки сребърни отблясъци от морето и мокрите скали, и лод нейната почти дневна светлина той се отдаде на все по-сложни ритуали, измъчвайки бедното животно, като се наливаше с кактусова ракия и ругаеше бясно, докато се увери, че костенурката не страда, въпреки че заби дългия нож в нея и я наряза на парчета.

Когато накрая отряза с един замах главата й и тя падна на земята, изненадано установи, че главата още се опитва да го ухапе; продължи с опитите си още половин час, докато тялото продължаваше да живее, а сърцето туптеше и щеше да тупти почти нормално повече от седмица.

Тази беше причината, поради която китоловците се стичаха от всички краища на света, за да товарят гигантски костенурки от Вълшебния архипелаг, тъй като никъде другаде не можеше да се намери по-доброкачествено месо, способно да се запази „живо“ и прясно през дългото пътуване.

Възрастната костенурка успяваше да издържи на борда повече от година, без храна и вода, благодарение на твърде бавната си обмяна на веществата и можеше да я нарежат на парчета, според нуждите на готвача, без да умре или да покаже, че изпитва болка. В някои случаи най-жестоките юнги се забавляваха да й изтръгват малко по-големия от тези на грахово зърно мозък, позволявайки й да се движи от единия до другия край на палубата в продължение на месеци.

Поради всичко това и защото ги познаваше добре, след полунощ Игуаната Оберлус, окървавен и със замъглено от алкохола съзнание, захвърли ножа и се строполи върху скалата, убеден, че богинята Елегба изобщо не се е трогнала от неимоверните му усилия, и от жертвоприношението.

Пресуши и последната калка от избухливата напитка, която сам си приготвяше, притвори очи, победен от съня и изтощението, и когато ги отвори отново, го видя, изправен до себе си, висок, силен, полугол и черен като катран, най-съвършения от „живите мъртъвци“, които можеше да си представи; дара, за който умоляваше Елегба почти четири години.

В началото му беше трудно да приеме, че не е нов сън и няколко пъти разтърси глава, като се опитваше да преодолее махмурлука си, но макар че отвори и затвори очи няколко пъти, „зомбито“ стоеше на мястото си, призрачно осветен от луната, която сякаш подпираше хоризонта. Изправи се, завъртя се бавно около негъра, изпълнен с възхищение от силата и стойката му, и накрая протегна ръка, за да опипа мускулите му и да се увери, че действително е тук пред него, и макар и мъртъв, е изтъкан от плът и кръв.

— Ти си силен и красив… — прошепна Игуаната с дрезгав глас, почти на себе си. — Ще можеш да работиш денем и нощем и почти не е нужно да ти давам храна… — той застана пред него и го погледна отблизо, установявайки със задоволство от безизразното му лице, че не се бе впечатлил изобщо от грозотата му. — Много си красив… — повтори. — Един красив подарък от Елегба.

Не получи отговор, защото, както казваше легендата, зомбите не говорят и им се разрешава да напускат гробовете си само за да работят на господарите си, без да кажат дума или да се оплачат, неуморни, изстрадали и несъкрушими, въоръжени единствено с „божествено-динамичната“ сила на Елегба, черната богиня, която царуваше от сътворението на света в най-дълбоката дахомейска джунгла.

— Ела! — заповяда му той властно, щастлив, че вече има кой да го слуша, да му се подчинява и дапонася присъствието му, без да покаже презрение или отвращение: — Ела! Следвай ме!…

„Живият мъртвец“ започна да се движи като автомат и походката му беше бавна, тежка, някак несигурна и люлееща се, като тази на моряците, несвикнали да ходят по сушата или на същество, стояло с векове неподвижно на дъното на яма.

Походката на Оберлус, противно на неговата, стана бърза и нервна и тъй като бе привикнал с неравната вулканична почва на острова, прескачаше от скала на скала като обхваната от странна жизненост коза, ликуващ от радост и силно желаещ да дойде новият ден, за да провери на слънчевата светлина в някоя локва дали Елегба е чула молбата му за нова физиономия.

Покатери се по стръмния скалист склон, подплаши семейство корморани, които полетяха навътре в морето, и седна да изчака роба си, който тежко се изкачваше по следите му.

Луната изгуби блясъка си, избледня и много скоро зората щеше да изгрее над островите и да извести непосредствената поява на жълтото и гневно слънце, понесло се към хоризонта, подобно на гигантска хвърлена във въздуха от дете-великанче топка.

— Бих искал да узная какви жестокости си извършил през живота си, щом, докато душата ти се пържи в пъкъла, дори тялото ти няма право на покой — рече Оберлус, когато негърът стигна до него и спря задъхан насреща му. — Но даже и да не разбера, доволен съм от всичко, което си направил, защото по този начин Елегба ме дари с такъв силен роб… Хайде! — подкани го той и отново скочи на крака. — Скоро ще съмне и искам да видя как работиш.

Продължи с дълга крачка към далечния връх и вече бе ден, когато го достигна; доволен се обърна, за да огледа за кой ли път малкия остров; „неговото кралство“, в което разполагаше от тази сутрин с един верен поданик.

Фрегати, чайки и американски пеликани полетяха към небето, готови да започнат ежедневния си риболов в близките, гъмжащи от живот води, а Великият океан спокойно отдаваше почит на покръстения с името Билбоа. Междувременно високи и гъсти облаци обагриха в бледорозово небето, което скоро щеше да стане тъмновиолетово.

Красиво беше кралството му; пусто, черно и спокойно, а лицето му, смръщено от дълги години, сякаш за пръв път бе готово да се разведри, но изведнъж очите му — „единственото почтено нещо, с което Бог бе дарил това отвратително лице“ — заблестя тревожно, щом се обърна към миниатюрния залив в дъното.

— Кораб!

Негърът, изправен до него, проследи погледа му и оголи белите си зъби:

— Да… Кораб — съгласи се подигравателно. — „Мария Александра“… И моят капитан ще е очарован да провери защо един изрод като теб се е отдал на магьосничество.

Негърът протегна ръка и го сграбчи за врата, стискайки с все сила могъщата си като железен капан лапа.

— Тръгвай! — заповяда със същия ироничен тон, който не търпеше възражения. — Старият ще си разчисти сметките с теб…

Не го оставяше свободен нито за миг, като го заплаши, че ще му прекърши гръбнака, ако поиска да избяга, и го накара да върви клатушкащ се и унизен по криволичещата пътечка, която се виеше сред скалите, горичките от високи кактуси и гъстите храсталаци и водеше до белия плаж на спокойния залив.

Два дълги и елегантни китоловни кораба бяха заседнали на брега и двадесетина мъже се мъчеха да ги натоварят с тежки костенурки, следени от внимателния поглед на други трима, които под закрилата на навеса от брезент и колове брояха товара.

— По дяволите…! — възкликна най-възрастният мъжага с дълги мустаци и разрошена бяла коса, когато негърът се изтъпанчи пред него и му посочи пленника, принуждавайки го да вдигне лице, въпреки дръзките опити на същия да не позволи тона. — Откъде го измъкна, Мигелон?…

Другият направи неопределен жест с ръка в посока на високата част на острова:

— Намерих го да спи в дефилето, капитане… — рече той. — Глупакът си беше въобразил, че съм „жив мъртвец“, хаитянски зомби, пратен му от богинята Виду. От това, което се вижда, трябва да е прекарал нощта в магии и жертвоприношения… Или е луд.

Старецът поклати недоверчиво глава, завъртя се бавно около пленника, както бе направил последният преди около час с негъра и много бавно и убедително изрече:

— Не. Не мисля, че е луд… Вече съм чувал да се говори за него… Игуаната Оберлус, рижия харпунджия… Бил е на борда на „Олд Лейди II“ с капитан Харисън, а преди това с капитан Гуено на „Династик“.

— Разказаха ми някои работи за теб… — прибави той. — Бунтовник, пияница, играч, кавга-джия и убиец… А също и полумагьосник, както разбирам… Истински син на дявола, по-грозен от всички демони, взети заедно… — поклати наново глава старецът, убеден в думите си. — Не си луд, не… Прекалено си хитър и си способен да вдигнеш на бунт целия екипаж…

Мъжете, които изоставиха работата си, се приближиха любопитни да погледат отблизо дрипавото и отблъскващо същество, пленено от Мигелон. Повечето свъсиха вежди отвратени, докато Оберлус въртеше глава, свеждаше поглед в нелепото си и безполезно желание да избегне преките погледи на другите, тъй като от време на време огромният му господар го сграбчваше с все сила за чернената коса и го принуждаваше да вдигне глава, за да го видят всички.

От своя страна капитанът дълго не казваше нищо, палеше тъмната си извита лула и размишляваше. Когато мислите му се оформиха, изложи на показ двата си жълти и проядени кучешки зъба в нещо като язвителна усмивка:

— Добре, добре! — продума той, като издуха дима право в лицето му. — Да видим! Знаеш като мен, че в тази част на света магьосничеството се наказва със смърт и аз имам достатъчно власт, за да те пратя още сега на кладата… — Капитанът дълго мълча, като изпитваше удоволствие от ужаса, будещ в жертвата си, и продължи със същия тон: — Но като се има предвид, че ми се струва по-голямо наказанието да те осъдя сам да понасяш присъствието си, отколкото да те превърна в изгоряло месо, заповядвам да ти бъдат нанесени петдесет удара с камшик и конфискувани всичките ти имущества като компенсация за неудобствата, които ни причини… Боцмане! — заповяда той, обръщайки се към слабоватото човече със злобна физиономия. — Заеми се с незабавното изпълнение на присъдата!…