Игуаната

Когато дойде в съзнание, луната бе високо, скрита сред облаците.

Бяха го оставили сам на пясъка и цялото му тяло гореше, превърнато в рани, сякаш палачът му се беше забавлявал да премери всеки удар така, че камшикът да не остави и сантиметър неодрана кожа. Той усети, че няколко рака вече се катереха по гърба му, като се хранеха с парчета разкъсана кожа и месо.

Прогони ги и много бавно се довлече до морето, стиснал зъби, за да не завие от болка, като позволи на водата да поохлади малко неизброимите му рани, а солта да помогне за заздравяването им.

Три дни и три нощи прекара в залива, който отсега нататък щеше да носи неговото име, неспособен да се дотътри до убежището си, макар че милионите мухи, които изобилстваха сред колонията от морски лъвове, нетърпеливо прииждаха по обед, за да се угояват от гнойните му пришки.

Бяха дни на истинско мъчение, в които часовете на безсъзнание и ужасни кошмари се сменяха с мигове на прояснение и нетърпими мъчения, В същото време изпитваше непрестанно желание да се хвърли в морето и да даде възможност на акулите да сложат един път завинаги край на дългата поредица от нещастия.

Но тази мисъл бе бегла, само бързо отхвърляно изкушение, защото на всичко отгоре Игуаната Оберлус бе вкопчило се в живота същество, един роден „жив мъртвец“, който, изглежда, се ръководеше от вечното чувство за възмездие, сякаш в дъното на душата си таеше тайната надежда, че някой ден ще успее да си отмъсти на Бога и на хората, а провидението ще му върне стократно всичко, отнето му така несправедливо.

Не искаше да умира там унизен и победен; ужасно самотен на последния остров сред най-големия от океаните; смазан от бой от неколцината непознати, след като непрекъснато бе смазвай от всички и всичко по време на „незнайно колко проклети години на жалко съществуване“.

Не. Той, Оберлус, какъвто и да беше и откъдето и да идваше, нямаше да им позволи да свършат с него като с бездомно куче, бито и уморено, без някой изобщо да си спомня, че някога е съществувал и че е бил нещо повече от трагична маска на ужаса и отвращението.

Той, Оберлус, зле ранен, жаден и самотен, изоставен на края на света, щеше да се опълчи, срещу човечеството и да си поиска или вземе насила частица от него, ако действителността беше такава, каквато изглеждаше, т.е. силата бе необходима винаги.

На четвъртия ден той започна мъчително изкачване към пещерите и установи при минаването си, че „Мария-Александра“ бе отнесла в трюмовете си всичките му плодове и зеленчуци, а екипажът се бе забавлявал да изпочупи дърветата и да изтръгне с корен лозите му.

В най-голямата от пещерите му не беше останала нито една здрава гарафа, нито една маса или годен стол, а най-ценното му съкровище — кехлибарът, събиран търпеливо по морския бряг, бе изчезнал яко дим.

Дори и жалкият му сламеник бе разкъсан с нож и той се строполи сломен върху сухата шума, усещайки как тя полепва по хилядите му рани и позволи за пръв път, откакто се помнеше, на сълзите да потекат по лицето му.

Плака свободно и открито, убеден, че има действително причини за това и че не съществува — а вероятно и никога не е съществувало в цялостната история, — толкова нещастно същество на земята.

Даже Елегба, богинята на злото, го беше изоставила и сега той разбираше грешката си да повери своята съдба на богиня — закрилница на негрите, която виждаше в него, рижия и бледоликия, само един от множеството неприятели на своята раса.

„Боговете на другите не ми служат — си каза убедено. — Нито дяволите им… Трябва да си изградя собствен свят и тъй като съм различен от всички останали, заклевам се в живота си, — единственото, което притежавам, — че отсега нататък няма да уважавам нищо установено от хората; няма да се подчинявам на никакви закони и не ще приема друго Небе или Ад освен онези, които сам ще сътворя… Аз съм от едната страна, останалите — на другата.“

Повтори клетвата си след няколко дни, дума по дума, с лице към слънцето, което почиваше уморено на линията на хоризонта и щом се почувства здрав и с възстановени сили, грабна тежкия харпун, неоткрит от никого, защото беше забит почти до дръжката в пясъчната дюна, и го запрати силно към големия мъжкар от близкото семейство морски лъвове.

Изненадано от смъртта, разпорено като портокал от край до край от сигурна стрела, бедното животно подскочи във въздуха и се сгромоляса върху скалата, без да гъкне, като удари два пъти с опашка в съседната локва, откъдето полетя във въздуха гейзер от червеникава вода.

Неговите женски и малките, незнаещи нищо за неочакваната и насилствена смърт, се приближиха любопитно, за да подушат кръвта, която бликаше от раната му, и даже не се отдръпнаха страхливо, когато мъжът се затече да вземе оръжието си.

За морските лъвове, населяващи тези острови цели поколения, вероятно отпреди хиляди години, когато силното студено течение, родено в антарктическите ледове, бе захвърлило край бреговете на архипелага най-далечните им прадеди, животът не предлагаше други опасности, освен гладни акули или жестоки тъпомуцунести делфини, от които съумяваха да се изплъзнат благодарение на дяволската си бързина във водата.

Когато някой от възрастните самци грохнеше, заместваше го друг, по-млад, който му оспорваше харема и ако старият най-накрая бъдеше разгромен, се оттегляше мъчително по скалистите брегове в очакване на скорошна смърт — един вид наказание за изоставащите го сили и смелост.

Такава беше естествената и логична смърт на главата на семейството и водача на стадото, но никога, откакто съществуваше родът му, не се бе случвало тук, на Галапаговите острови, някой силен и здрав самец да се сгромоляса ненадейно, от някакво си заострено, дълго желязо с дървена дръжка.

Не се разтревожиха, защото не познаваха понятията „страх“, „зло“ или „неприятел“, когато мъжът, сграбчил малко морско лъвче, не по-голямо от черна плюшена топка, го издигна над главата си и го запрати с все сила срещу най-близката скала, откъдето се чу пращене на кости. Всичко, което направиха, бе да го наблюдават с големите си и кръгли очи; очи, в които почти можеше да се прочете крайно изумление и смущение. Никакъв вик или стон, или опит за бягство, а може би именно пълното им отдаване и абсолютно подчинение на неговите желания за разруха и мъст, умилостивиха Оберлус, който, след като не срещна съпротива на действията си, сякаш се позамисли върху безполезността на същите, внезапно се успокои и реши да се оттегли, накуцвайки нагоре към плажа.

Първият безпристрастен анализ на положението доведе Оберлус до убеждението, че не може да се опълчи срещу света и да се помъчи да го победи невъоръжен и сам, изоставен на необитаемия остров, заобиколен от ято морски птици, чието единствено истинско умение, изглежда, представляваше възможността да го посират, когато минаваше по невнимание край зоните им на гнездене.

А в същност не бяха много местата, където можеше наистина да се чувства в безопасност, тъй като гигантските албатроси заемаха дългите централни пътеки от южните брегове досами северните плажове край пристанището; американските синьокраки пеликани владееха скалите на запад; червенокраките се бяха установили във високите горички от храсталаци, а крадливите фрегати гнездяха в ниските дъбови шубраци.

Очилати чайки снасяха продълговатите си яйца в пукнатините и в отсечените като с нож стени; гъски и комари бяха наводнили манговите горички, позволявайки на гълъби и чайки да се пръснат нашироко из цялата повърхност на островчето, съвсем близо до безчетните му обитатели.

Така че широкополата му раирана шапка съвсем логично понасяше „милостите“ на някои от хвъркатите му поданици, тъй като често имаше дни, най-вече по време на любовния период, когато със сигурност не бе възможно да погледнеш нагоре и да откриеш поне един квадратен метър без птици.

Естествено, дъждът от изпражнения нямаше да го пази в бъдеще от неприятелите му и той осъзна, че се нуждае от цялата си хитрост, ако иска да изнамери формула, с която да се противопостави на другите хора.

Мина време. Два кораба, вероятно китоловни, се мернаха в далечината, а третият, който явно беше малка пиратска шхуна, пусна котва в залива, за да натовари с игуани и костенурки празните си трюмове. Оберлус потърси убежище в най-гъстата част на кактусовата горичка, но твърде скоро разбра, че тя не беше сигурно и подходящо скривалище. А когато се отдалечиха гласовете и той напусна укритието си, изподраскан от безбройните, забили се в него тръни, си постави твърдо за цел да посвети по-голяма част от времето си, за да замаскира най-широката пещера, така че никой никога да не успее да я открие.

Захвана се за работа с увереност и енергия, които му помагаха да се справя с всичко. Започна да се чувства доволен от труда си, докато един следобед, както седеше на високата скала и наблюдаваше полета на огромните пеликани, прицелващи се в каменната, изложена на вятъра канара, забеляза удивен, че два „копиеносеца“ изникнаха ненадейно изпод краката му и излетяха стремително, като че от самата вътрешност на скалата. Погониха се малко във въздуха и отново се върнаха, устремили се безстрашно към морския бряг.

Прииска му се да не се блъснат в канарата, за да не паднат с пречупени вратове на дъното на пропастта. Можеше да се помисли, че островът ги е погълнал всичките, за да ги изплюе отново по същия начин след няколко минути.

Призори на другия ден, когато започна отливът, той заобиколи острова и като се възползва от останалото свободно пространство, прекоси брега и стигна до стръмната скала, която му служеше за наблюдателница.

Беше му нужен почти един час, за да отгатне, по-скоро да се увери, че под една издатина, разположена на около десет метра от върха, се откриваше кухина с неправилна форма, откъдето излитаха и влетяваха бързо и съвсем уверено цели семейства „копиеносци“.

Размисли логично, че като се вземат предвид движенията им и скоростта, която достигаха при влизанията и излизанията си от нея, вътрешната пещера трябваше да има значителни размери, макар отворът й да не бе по-голям от два метра в диаметър; затова още същия следобед той направи опит да се спусне до нея и въпреки че се оказа твърде опасно и на два пъти бе на косъм да се сгромоляса в пропастта, откритието му го възнагради стократно за риска.

Тесен в началото, входът на дупката се разширяваше почти веднага в огромна пещера, дълга петдесетина метра и още толкова широка, висока, суха и уютна, със странна светлина, в неясна тоналност, която проникваше през многобройни малки дупчици на стената, където изобилието от гнезда на морски птици бе създало с времето своеобразни, недействителни и фини жалузи.

Бавно обходи ценната си находка и забеляза, че тези галерии проникват по-навътре към центъра на острова, а в най-отдалечения ъгъл откри сталактити, от които капеше чиста с леко горчив вкус вода, която се попиваше после в гъбестия под от пръст и натрошени яйчени черупки. Несъмнено на това място винаги бяха гнездили милиони и милиони морски птици.

Остана дълго замислен, наблюдавайки всичко до най-малката подробност. Когато реши да поеме назад към върха на скалистия бряг, беше стигнал до убеждението, че за пръв път в живота си има късмет и че най-накрая разполага с нещо, за да се противопостави на света.

Беше му необходимо повече от месец, за да прогони птиците, да изхвърли в морето яйцата и тоновете изпражнения и да пригоди пещерата, като постави големи раковини от костенурки под сталактитите, с което щеше да се снабдява с питейна вода.

След това затвори още по-здраво входа с камъни, като остави още по-тесен проход само за един човек, и издълба стъпъла в стената, така че да не се виждат отгоре, и единствен той, който познаваше разположението им, можеше да ги открие пипнешком.

По тази причина в деня, когато приключи със задачата, бе абсолютно сигурен, че ако натрупа достатъчно хранителни запаси в убежището си — за тази цел разполагаше с големи костенурки, които се запазваха живи с месеци — и един милион души, претърсващи острова педя по педя, нямаше да успеят да го намерят.

Вече не се чувстваше във властта на заплашващи кралството му пирати и китоловци, дори от този момент те се намираха изцяло в ръцете му.

Чакаше търпеливо.

Всяка сутрин се изкатерваше до върха на скалистия бряг и душеше във всички посоки, за да открие присъствието на някой кораб, а дори и денем изоставяше по на два пъти всичко, което правеше, и изтичваше да се убеди, че никакво платно не се е появило на хоризонта.

Никога не разбра колко след това — тъй като за него времето бе престанало да съществува — съзря доволен как някакъв мръсен китоловен кораб се отправя точно към центъра на миниатюрния залив и пуска котва.

Светлините на кораба не угаснаха цялата нощ. Оставаше един час до разсъмване, когато Оберлус вече се бе прикрил сред скалите, на по-малко от двадесет метра разстояние от мястото, където съвсем логично щяха да акостират лодките. Там все още стоеше разнебитеното укритие, издигнато от екипажа на „Мария-Александра“, където на един от коловете го бяха вързали, за да го бичуват.

С първите лъчи се забеляза движение на борда на тежкия кораб, който носеше звучното име „Монтерей“. До Оберлус достигнаха съвсем ясно гласове, заповядващи да се пусне във водата командния катер.

Петима мъже скочиха в него и загребаха, без да бързат, сред смях и шеги, като поздравяваха звучно първите морски лъвове, показващи любопитните си глави в близост до кърмата, а дрезгавите гласове ехтяха в ранното утро по вълшебен начин, придружени от удрянето на греблата по борда, плискането на вода и жаловитото скърцане на разнебитения корпус на очукания китоловен кораб.

Вече на сушата, петимата мъже измъкнаха лодката на мекия пясък, метнаха на рамо дървени буренца и всеки един се снабди с фуния и очукан железен черпак.

После все още на шега и със смях и побутвания те навлязоха в острова. Заедно обходиха повече от стотина метра, но скоро се пръснаха в различни посоки.

Оберлус изчака, докато се увери, че са се отдалечили окончателно, за да се примъкне по пясъка до лодката, като внимавше тя да го прикрива и да остава винаги между него и онези, които можеха да го забележат от кораба.

Когато стигна до нея, надникна предпазливо във вътрешността й и се сдоби, без да бърза, с чифт широки ножове, шепа риболовни принадлежности и няколко метра котвена верига.

Върна се с всичко това, като се влачеше, но вече закрилян от скалите и храстите; изправи се, взе тежкия харпун и тръгна бързо и мълчаливо назад към най-дивата част на острова.

Скоро намери онова, което търсеше. Мъжът, дребен и мургав, несъмнено метис от индианка и бял, с дълга черна коса, индиански нос и европейски очи и уста, се беше навел над един от малките резервоари и пълнеше с вода буренцето с помощта на черпака и фунията.

Индианецът не го беше чул да се приближава и подскочи уплашен, когато го видя пред себе си, сякаш бе паднал от небето. Отвори уста, за да извика, но се вцепени ужасен, усетил тънкото острие на ножа в гърлото си.

— Ако гъкнещ, ще те заколя… — предупреди го Оберлус с тон, който не будеше съмнение. — Дай си ръцете!

Другият се подчини мигновено, все още отмалял от страх, и с точни движения Игуаната завърза ръцете му, после прекара веригата през врата му в нещо, подобно на примка.

Скри буренцето, черпака и фунията в храстите и с рязък жест почти събори на земята ужасения човечец, за когото не можеше да се каже дали в същност е по-стреснат от необичайното нападение или от чудовищната грозота на похитителя си.

— Хайде! — заповяда той. — И запомни, че гъкнеш ли, ще ти прережа гръкляна.

Задърпа го без никакво уважение, сякаш беше товарно животно, напредвайки бързо и нервно, почти със скокове, от скала на скала и от храст на храст, като принуждаваше пленника си да се препъва и пада, тъй като оковите му пречеха да следва наложения ритъм.

— Не смей да хитруваш! — изфъфли, изяждайки звуците, когато се усъмни, че се е изправил малко късно след петото си падане. — Ако се опиташ да ме измамиш, ще ти смажа ребрата…

И сякаш да потвърди намерението си, го ритна с все сила в задника и го блъсна с главата напред в скалата, от което на челото му се появи широка кървяща дупка. Вместо това да го умилостиви, то го раздразни допълнително и Оберлус обтегна веригата и ускори крачка, влачейки жертвата си на четири крака в продължение на стотина метра, докато навлязоха навътре в дълбокия дол, разделящ на две най-източната част на острова.

Когато накрая спряха пред входа на малка пещера, той завърза краката на пленника си, превръщайки го във вързоп, неспособен да направи самостоятелно движение; запуши устата му с парче от собствената си риза и го накара да се търкаля до дъното на дупката, където си и остана, проснат по очи като трепереща дрипа.

— Направиш ли опит да се измъкнеш, ще се върна и ще те нарежа на парчета — бе всичкото, което каза, преди да замаскира с камъни и клони отвора на пещерата.

Щом се почувства удовлетворен от делото си и убеден, че никой никога няма да открие скривалището му, той се отдалечи бързо, покатери се до върха на скалистия остров и прикрит зад храстите, взе да шпионира действията на останалите членове на екипажа.

Към обед четиримата мъже, които стояха от доста време край лодката, започнаха да се безпокоят от закъснението на другаря си и в първите часове на следобеда се разпръснаха из острова, като викаха с цели гърла.

Оставаше един час до мръкване, когато към тях се присъединиха още десет-дванадесет човека и всички прекараха нощта на плажа, където запалиха огньове. По този начин те се опитваха да ориентират изчезналия, но, изглежда, че след втория ден вече бяха изгубили всяка надежда, убедени, че е умрял или вероятно се крие, опитвайки се да дизертира по собствено желание. С първите сенки „Монтарей“ вдигна котва, опъна платна и полюшвайки се, се отдалечи на Юг.

— Как се казваш?

— Себастиян.

— Себастиян чий?

Можеше да се каже, че въпросът го изненада и трябваше да се замисли, сякаш не беше свикнал някой да се интересува от презимето му.

— Себастиян Мендоса… — рече накрая.

— Къде си роден?

— Във Валпараисо.

— Познавам Валпараисо… На колко си години?

— Не знам.

— И аз въобще не си знам възрастта… Какъв беше на кораба?

— Помощник-готвач и прислужник на капитана.

— Добре! Много добре! Това е хубаво… — устните на Оберлус се разтегнаха в нещо като усмивка, която загрозяваше още повече лицето му. — Тук ще бъдеш готвач, прислужник и роб… Разбра ли? Мой роб.

— Аз съм свободен. Родил съм се свободен, родителите ми бяха свободни и винаги ще бъда свободен…

— Би било така извън острова… — бе сухият и студен отговор, който получи. — Сега си тук, на остров Худ, Островът на Оберлус, както се нарича понастоящем и където не съществува друг закон освен моят.

— Да не си полудял?

— Повториш ли това, ще ти отрежа един пръст… — предупреди го сериозно. — И втори… всеки път, когато сториш или кажеш нещо, което не ми се нрави… — тонът на гласа му явно показваше, че е убеден в думите си. — А ще ти отрежа крак или ръка, ако допуснеш по-груба грешка… Мисля да въведа желязна дисциплина и ще я наложа по мой начин.

— С какво право?

Оберлус го изгледа сякаш действително му струваше усилие да разбере какво цели с подобен въпрос, но след като разсъди за миг, отвърна със същия тон:

— С моето право, което единствено признавам… — уточни той. — С правото, което имахте вие, за да ме унижавате, презирате, обиждате и биете, още откакто отворих очи за света… — замълча той и впи поглед в него е омраза. — Твърдяхте непрестанно, че съм чудовище и толкова го повтаряхте, че накрая се скрих тук, на тази гола земя… — пое си дъх, изморен от дългата тирада, с която не беше свикнал. — Но това ми дотегна… Ако аз съм различен за вас, вие също сте различни за мен…

— А аз какво общо имам с това? — взе да протестира чилиецът. — Каква вина имам за случилото се, след като не те познавах?

— Всички сте виновни… Погледни ме… — заповяда той, като го накара да вдигне глава, хващайки го грубо за брадичката. — Погледни ме в лицето… Грозно е, нали? Виж този белег на бузата и това петно, червено и окосмено… А виж и гърба ми, кривите ми крака, ненужната ми лява ръка, която прилича на скоба… — усмихна се. — Разбирам, че не можеш да прикриеш отвращението си… Отблъсквам те!… Но каква вина имам, че съм се родил такъв? Нима аз съм молил да имам такъв външен вид?… Не! Но нито един от вас никога не ми е засвидетелствал разбиране, обич или симпатия… Нито един!… Защо тогава аз трябва да се държа по друг начин?… Сега е мой ред. Ще бъдеш мой роб, ще правиш каквото ти наредя и при най-малкото недоволство от теб, ще бъда толкова строг, че заклевам се, ще се каеш, че си се родил… Ще окова краката ти и ще работиш от тъмно до тъмно. Ще те наблюдавам винаги, макар и да не ме виждаш, а когато падне нощта, ще трябва да спиш там, където се намираш, защото изненадам ли те да се движиш в тъмнината, ще те изтърбуша… Ясно ли е?