Игуаната

Себастиян Мендоса изгуби два пръста на лявата си ръка — същите, които бяха атрофирали на „господаря“ му — преди да се увери, че не може да си позволи и най-малката грешка и трябва да се подчинява незабавно и без колебание на отправените към него заповеди.

Оберлус му ги ампутира един след друг, в интервал от петнадесетима дни, без садизъм, но и без никакво колебание, като ги постави на един камък, за да ги отсече с едно сигурно замахване на мачете и да дезинфикцира раната с нагорещеното до червено острие на нож.

И в двата случая Мендоса припадна от болка, вдигна температура и два дни имаше виене на свят, но на третия трябваше да стане отново на крак, готов да работи дванадесет часа, ако не иска за няколко месеца да се превърне в безполезна вещ.

С времето страхът се превърна в неудържим ужас, нарастващ от факта, че често минаваха седмици, без да съзре похитителя си, макар че непрекъснато долавяше заплашителното му присъствие около себе си.

Къде се криеше и как успяваше да се мести от едно на друго място, без да се издаде и без да разбере, че е тук и че го наблюдава. Това чилиецът не проумяваше, но беше вярно, че Игуаната Оберлус се носеше като сянка или невидимо същество. Не една нощ Себастиян Мендоса се събуждаше стъписан от страх, убеден, че го наблюдават, докато спи, сякаш неговият ужасяващ враг притежаваше способността на котките да вижда в мрака.

Опитваше се безуспешно да не плаче и с появата на първите сенки, когато трябваше да се просне на земята, където и да е, при добро време или дъжд, жега или студ, не съумяваше да избегне горчивите сълзи на страх, самота и безпомощност. Сълзите се стичаха по бузите му, а той се чувстваше по-беззащитен и самотен от най-изплашеното дете.

Така изтекоха два месеца. Последните гигантски албатроси бяха напуснали вече острова в посока на Юг, когато от същия този Юг се появиха гордо платната на високоборден кораб.

Оберлус пръв го забеляза от наблюдателния си пост на ветровития бряг и незабавно изтича при затворника си, който копаеше земята; препаса веригата около врата му и го накара да го следва към върха, без да му позволи да се отдели от него дори и за миг.

Заедно наблюдаваха как корабът държи курс право към острова, готов като че ли да го заобиколи в търсене на сигурно убежище в северния залив и се възхищаваха на елегантния му силует и великолепните платна, придаващи му грациозния вид на огромна, едва докосваща водната повърхност чайка.

— Това е „Бялата девица“… — продума Мендоса. — Поддържа рейса Валпараисо — Панама, но е много странно, че плава толкова далеч от курса… Може би заради пиратите… Казват, че хърбавият Булоя се подвизава из тези води.

— Един ден видях неговия кораб „Ел алтар майор“… — съгласи се Оберлус. — Хвърли котва в залива, натовариха костенурки и се напиха на плажа… Според това, което чух, отправили са се към Сан Салвадор, на север от архипелага… Онзи е голям и с добри скривалища и затворени заливчета, но пък абсолютно безводни. Същинска каменна пустиня… — Поклати глава. — Не ми харесва този Булоа… Преди това е бил свещеник, а аз мразя хората, които си сменят идеите.

— Пее църковни песни над голите тела на проститутките, като използва за олтар половите им органи…

— Докопат ли го, няма да се задоволи с бесилка… Искат да го изгорят жив.

Игуаната Оберлус се обърна и го изгледа втренчено с неспокойните си очи, които сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Защо трябва да го горят жив? — запита дрезгаво той. — Всеки човек може да пее религиозни песни и да обожава когото си иска, и както му харесва. Кои са свещениците или Инквизицията, за да решават дали един метод е по-добър или по-лош от другия. Господ, ако той съществува, и Сатаната са тези, които решават дали жертвоприношения им се нравят или не.

Себастиян Мендоса, беден чилийски метис, роден и израсъл в справедлив страх от Бога и Светата майка — Църквата, наложен с огън и меч от испанските свещеници, впери поглед в палача си, но вече не с ужас, защото още от първия миг изпитваше неудържим страх от самото му присъствие, а с истинско изумление; трудно определимо чувство, понеже онова, което чу току-що, надминаваше най-непонятните ереси, за които бе чувал да се говори през целия си живот.

Бог и „Аз, царят“, в този ред или обратно — тъй като тази подробност бе нещо, за което свещеници и съдии никога не постигнаха съгласие — съставляваха вечните основи, върху които се крепеше неговия свят, и никой, откакто се помнеше, не бе дръзнал да постави под съмнение пред него властта на единия или установените канали за обожание или свързване с другия.

Смъртна присъда и в двата случая, била тя бесилка или клада, бяха крайните наказания — след дълга поредица от мъчения — за онези, които само на думи се опълчваха срещу реда, а в съвсем обикновения свят на Себастиян Мендоса никой не би рискувал да го осъдят на кладата или бесилката заради някакъв си каприз да изразява убежденията си.

— Ще те изгорят жив за това… — рече чилиецът, сигурен в думите си, — Инквизицията изпрати на кладата мнозина за половината от това, което казваш.

— Първо ще трябва да ме хванат… — отбеляза Оберлус. — И никой никога не ще ме пипне вече. Можеш да си сигурен в това… Хайде! — добави той. — Време е да те скрия.

„Бялата девица“ бе направила завой край югозападния бряг на острова и се насочваше на запад, свила платна, за да търси удобно убежище в северния залив, така че Себастиян Мендоса нямаше друг изход, освен да последва похитителя си — с примирението на крава на път за кланицата — неспособен на каквото и да е движение, което би означавало бунт, убеден, че това отвратително същество, беше в състояние безжалостно да изпълни обещанието си и при най-малкия протест да му ампутира останалите пръсти.

Стигнаха до пещерата, където го бе затворил първия път и сцената се повтори, тъй като Оберлус го завърза и му запуши устата, превръщайки го отново във вързоп, който избута на дъното, а после сръчно замаскира входа с клони и камъни.

Въоръжен с харпуна и с дългия си нож, той слезе по-късно до плажа, скри се в храстите и зачака търпеливо слизането на екипажа на „Бялата девица“ на брега.

Спуснаха в морето три лодки и големи бяха изненадата и възбуждението му, щом различи чадърите и пъстрите рокли на две дами, които слизаха по трапа. Те стигнаха до сушата, придружени от благородник с горда осанка и елегантно облекло, и скоро, наблюдавайки ги как се разхождат по брега, разбра, че става въпрос за знатно семейство и тяхната млада дъщеря, още момиче, със смолисточерни коси и бледа кожа.

Толкова се прехласна да следи движението нагоре-надолу на първите жени, които виждаше от много години, че за малко не го изненадаха групата моряци, която навлизаше в острова, за да се запаси с вода. Трябваше да се прилепи до земята в последния момент, сдържайки дори дишането си, когато минаха на три метра от скривалището му.

По тази причина можа съвсем ясно да чуе техните безсрамни коментари за натежалия бюст на момичето и за това, което можеше да му се случи, ако грижовните родители забравеха за миг бдителността си.

— Но тя няма повече от петнадесет години!… — възпротиви се единият от тях.

— Точно на петнадесет години се крие наи-много страст между краката… — отсъди развеселен най-възрастният измежду тях. — По-късно времето изгася безмилостно тази клада.

Изглежда, отговориха нещо шеговито, което Оберлус не чу, въпреки че до него достигна съвсем ясно общият кикот, който последва и се изгуби в далечината, когато оставиха зад гърба си кактусовата горичка и бавно се отдалечиха нагоре по склона.

Тогава насочи пак вниманието си към жените, седнали на една скала и наблюдаващи всичко около себе си с несъмнено любопитство, като слушаше разсъжденията на мъжа, който явно се опитваше да им обясни особеностите на острова и чудатите му обитатели.

Изглеждаше очевидно, че дамите се чувстваха омаяни от девствения пейзаж, от дивната му хубост и необичайната му фауна, а най-вече задържаше вниманието им птицата фрегата, застанала на около десетина метра от тях, но безразлична към присъствието им, която надуваше като огромен балон гушата си, оцветена в красив яркочервен цвят и издаваше ядосани и отчаяни писъци, за да привлече нежната женска, прелитаща неведнъж или дваж над гнездото й, нерешителна в избора си, въпреки настойчивия призив на предания си поклонник.

Оберлус знаеше — беше го виждал хиляда пъти, — че преди да се стъмни, женската щеше да кацне до изтощения ухажьор, вече пресипнал и изморен, но явно беше, че за новопристигналите този очарователен любовен танц, разиграващ се на няколко метра от тях, сред скалите, населени със стотици морски лъвове, игуани или гигантски костенурки, се бе превърнал действително в необичаен и обаятелен спектакъл.

Най-вече младото момиче изглеждаше прехласнато от тайнствеността на островите, чието най-популярно име беше Вълшебните острови, и когато огромната земна игуана, с изправен гребен и кожа, изпъстрена в червено и жълто, се приближи да подуши крайчеца на фустата й, също като домашно кученце, тя се наведе да я погали нежно по главата — толкова ертествено, като че ли си играеше със зайче от градината си.

Спускаше се вечерта, а лодките продължаваха да пътуват от кораба до сушата и скоро стана ясно, че моряците се мъчат да построят лагер, докато други групи пътници — двама свещеници, един военен и четири или пет благородници, с вид на знатни особи — слязоха последователно на брега и се разпръснаха из острова, едните — отдадени на молитва, другите — на разузнаване на флората и фауната, а двама от тях отидоха да се изкъпят голи в отдалечения край на залива.

По-късно трима мъже влязоха в морето, до колене и се заеха със задачата да вадят изпод скалите огромни лангусти и да ги хвърлят направо в огъня, разпален в дупка на плажа. Членестоногите подскачаха и се извиваха, преди да останат неподвижни на дъното, а когато бяха събрали почти стотина за по-малко от половин час, ги покриха отново с пясък, като по този начин дадоха възможност на жарта да довърши започнатото от огъня.

Слезе капитанът, пълен мъж, лаком и забавен на вид, който удари три пъти корабната камбана. Пътници и офицери се настаниха около грубата маса, за да изядат лангустите, изровени пред самите тях. По-късно последваха големи порции сочно месо от костенурка, печено от дървени въглища.

Нощта се спускаше стремително над острова, от което гласовете и смехът сякаш придобиха нови измерения, още повече че този далечен край от света, най-негостоприемният, загубен и изоставен от ръката на твореца и човешката памет, никога преди не бе виждал подобна суматоха.

Семействата морски лъвове край брега, черните игуани, струпани на скалата, или стотиците хиляди птици, накацали по храстите, изглеждаха като хипнотизирани от сиянието на огньовете, звъна на чашите, звънките и спонтанни смехове, и ехтенето на дебелия и жизнерадостен глас на якия капитан.

А Оберлус, притихнал в скривалището си, с широко отворени очи и наострен слух, не изпускаше нищо от празника, макар интересът му да бе напълно завладян от младата пасажерка, седнала точно срещу него, на някакви си дузина стъпки разстояние. Той можеше да си помисли, че когато спираше да изслуша събеседниците си, тя го гледа право в лицето макар да беше очевидно, че той се намира извън светлата линия на огньовете.

А понякога, когато тя избухваше в неочакван, весел и щастлив смях, Оберлус изпитваше чувството, че този смях е специално предназначен за него, сякаш целеше да предизвика любопитството му и да го накара да напусне убежището си на хищник в тъмата, решен да покаже на светло безформеното си отвратително лице.

Капитанът нареди да се отвори бъчва с бира и друга с ром за моряците, докато пътниците се наслаждаваха на тъмния ликьор в красивите бутилки от обработено стъкло. Опиянението даде своите плодове и след малко веселието зарази всички, а един боцман извади от калъфа стара китара и започна да тананика с дълбокия си бас древна испанска мелодия.

Скоро към него се присъединиха моряците, последвани от пасажерите, включително свещеникът и военният, а най-подир капитанът, благородникът и дамите, запяха в хор и с все сила носталгичната мелодия, в която се говореше за земята, останала много, много далеч, и където вероятно никога нямаше да се върнат.

За Оберлус, който се приближаваше все повече и повече, под прикритието на скали и храсти, тези сантиментални спомени бяха лишени от стойност, тъй като никога не узна коя е родината му, нито какво значение можеше да има скръбта, но при все това изпита нещо подобно на трепет, като че ли породен от факта, че поради силата на спомените си не е в състояние да бъде част от общност като тази.

Колкото и да се връщаше към миналите години, той не си припомни нито ден, в който да са му разрешавали да се приобщи към подобни на тези прояви на веселие и забава, и нито в кръчмите, публичните домове или спокойните нощи на борда се почувства близък по някакъв начин към която и да е група от хора. Можеше да се твърди, че неговото присъствие смразяваше и най-горещите духове, дразнеше всички и слагаше край без каквото и да е логично обяснение на спонтанните смехове и ентусиазираните гласове.

И наистина, у Оберлус имаше нещо по-обезпокояващо от отблъскващата му и неописуема грозота. Нещо смразяващо, заплашително и смайващо като флуид или отрицателна магнетична сила, която тревожеше дотолкова, че бяха започнали да твърдят за него, че е „способен да изсуши растение само като го докосне“.

Откъде се излъчваше тази злокобна сила и отблъскваща способност не можеше да каже никой, но несъмнено това, което го ограждаше като ореол или стъклена завеса, бе по-скоро някаква сила, отколкото обикновено естетическо отблъскване.

Настъпи мълчание, в което присъстващите, изглежда, се опитваха да си поемат дъх след гръмката песен и последвалите я смехове и разговори. Точно тогава капитанът помоли младата пътничка да попее сама, понеже се беше убедил по време на рейса, че тя умее да го прави с вкус и приятен глас.

Отначало девойката се опита да се възпротиви, но боцманът изтръгна от китарата си в мрака първите тонове на типична креолска мелодия, което сякаш я накара да се реши, и тя стана, направи жест на съгласие към непринудения си компаньон и започна да пее по сериозен и съвсем индивидулен начин, в известен смисъл несвойствен за младостта и външната й крехкост.

Без съмнение за присъстващите това бе вълшебен миг, но най-вече за дебнещия в тъмата мъж, който седеше тихо и настръхнал сдържаше дъха си, понеже това бе първият път, когато успяваше да присъства, макар и от тъмното, на толкова простичка сцена като тази, в която една нормална жена — не мръсна проститутка от пристанищна кръчма — пееше с чувство и грация за малка група от приятели.

Песента (то бе естествено и логично да се предположи) разказваше за нещастната любов на моряка, търсещ щастието си в други морета и за красивата девойка, която мълчаливо страда от продължителното му отсъствие. Тя не губи надежда и когато я уверяват, че корабът на любимия и е изчезнал в океана, погълнат от вълните. Всяка сутрин момичето слиза на плажа, за да моли океана да й върне годеника и накрая нейните сълзи го омилостивяват и той освобождава моряка от далечния остров, където е бил пленен…

Игуаната Оберлус с изненада установи, че плаче горчиво, но още повече се изненада, щом забеляза неочакваното замлъкване на девойката, която трепереше, сякаш нещо я бе разтърсило от главата до петите, и гледаше втренчено към мястото, където се намираше той, възкликвайки сред общото стъписване:

— Някой ни гледа!

Всички се обърнаха едновременно, но забелязаха само тъмата, а възрастният благородник, баща й, отговори раздразнено:

— Е, хайде!… Островът е безлюден.

Тя забави отговорът си и се загърна, като че ли да се предпази с тъмния шал, който дотогава падаше свободно на раменете й:

— Ще спя на борда… — отговори накрая тя с леко треперещ глас. — Не искам да прекарам нощта на сушата.

Без да говори повече, тя се запъти към брега и застана права до една от лодките. Сътрапезниците й се спогледаха, смутени и раздразнени, но майката се изправи и рече:

— Може би е права и ще е по-добре жените да спим на кораба. Ще се чувстваме по-удобно, а и на мъжете ще им е по-приятно да са сами.

Тя погледна към съпруга си, който и направи знак, че е съгласен, и мигом петима моряци притичаха и пуснаха във водата лодка, в която се настаниха майка и дъщеря.

Когато лодката се загуби в мрака по посока на светлините на „Бялата девица“, дебелият капитан се обърна към благородника и се усмихна любезно.

— Не трябва да ги укоряваме заради държането им — каза той. — Такова странно и чудовищно животно като земната игуана би впечатлило всеки, особено едно младо и деликатно момиче.

— Но аз я възпитавах да се противопоставя храбро на трудните времена, в които ни се падна да живеем… Днешното й държане ме отчайва… Да си въобразява, че някой я наблюдава от мрака.

— Мен не ме изненадва… — намеси се от мястото си боцманът с китарата. — Намерихме неотдавнашни следи в клисурата и доловете в западния край.

— Сигурно са на някой, който също като нас е търсил вода и костенурки…

— Открихме също и обработени лехи и овощни дръвчета… — Боцманът замълча. — А някой ми беше разказал някъде, че на един от тези острови е живял преди, а вероятно и продължава да живее, отвратителен бунтовник — харпунджия.

— Легенда!…

— Легендите, господине… — бе спокойният отговор, — в тази част на планетата често се опират на достоверни факти.

Почти несъзнателно очите им се обърнаха към острова в напразен опит да пробият тъмнината. Не видяха нищо, но Игуаната Оберлус ги виждаше всичките.

Модерният норвежки китоловен кораб „Мос-кенсой“ с висок борд и три красиви мачти се приближи един следобед до острова да търси костенурки. Бе започнал пътуването си преди две години и щеше да плава още една, преди да се завърне в Берген, с трюмове, пълни с масло. То щеше да направи още по-богати неговите собственици и вечно пияния му капитан.

Прословутото влечение към рома на капитана през тези две години бе разхлабило до такава степен дисциплината на борда, че когато три дни след отпътуването от остров Худ някой отбеляза за пръв път отсъствието на Кнут (умствено изостаналия юнга), логичният извод бе, че вероятно е паднал в морето през нощта и с това въпросът бе приключен.

На следващото пристанище капитанът прехвърли на своята сметка заплатата, която трябваше да се изплати на изчезналия юнга и никой не се сети по-нататък за нещастния глупак.

Той от своя страна дори нямаше да бъде в състояние да обясни на норвежки — единствения език, който говореше, — какво точно му се беше случило, защото току-що беше обърнал с много труд една сухоземна костенурка и се готвеше да потърси другарите си, за да му помогнат да я натовари, когато почувства силен удар в главата. Всичко около него потъна в мрак и щом дойде на себе си, се намери окован до някакъв метис, поставен при същите условия като него с лице срещу най-отвратителното и ужасяващо същество, каквото не бе виждал дори и в най-лошите си кошмари.

Всеки опит за установяване на контакт се оказа безполезен още в зародиш, но скоростта, с която „чудовището“ се вбесяваше, и безграничният ужас, който излъчваше метисът, накараха да разбере дори и неговия недоразвит ум, свикнал само да получава заповеди, че това не беше мястото, нито моментът, да променя държането си; и той се подчини безропотно въпреки усилията, които това му струваше.

Оттогава Себастиян Мендоса бе негов учител и надзирател, а норвежецът Кнут, свикнал да го следва като вярно куче, правеше каквото му покажат и повтаряше като папагал думите му. Гледаше накриво, когато другият го караше да търси Оберлус, сядаше да яде, когато ядеше Себастиян, а при падането на нощта се просваше като чилиеца, където и да се намираше, и оставаше неподвижен, мълчалив и уплашен, докато сънят го победеше през дванадесетте часа мрак в тези екваториални ширини.

С времето Мендоса и норвежецът станаха съучастници, макар и съучастничеството им да се ограничаваше в споделянето на страховете и мъките. Но бяха неспособни да измислят план за премахване на робството.

Междувременно Игуаната ги наблюдаваше. Но на Оберлус му се нравеше тази игра, както му харесваше да се оттегли след това в убежището си, в пещерата на брега, която така беше приспособил, че я бе превърнал в доста приятно място — почти като истински дом. Той знаеше, че там навън двама мъже работят за него и живеят в постоянно напрежение, победени от страха.

Чувстваше се могъщ. За пръв път някой беше по-долу от него, а това бе ново и прекрасно усещане, защото никога не бе имал възможност някому да нарежда. Сега го правеше и отгоре на всичко му се подчиняваха.

Действително бе страхотно да се плъзгаш по стръмните пътеки на острова, който познаваш твърде добре и тайно да дебнеш движението на робите си; да долавяш силата на страха им и да го поддържаш с малки изключения, които ги лишават от спокойствие и ги държат в непрекъсната тревога. В такива моменти се чувстваше къде точно се намира и какво прави.

Това, което изпитваше сега, сигурно бе същото, което бе чувствал капитанът на „Олд Лейди II“, наблюдавайки през жалузите на каютана си на носа на кораба движенията на екипажа, без дори помощник-капитанът да бъде в състояние да отгатне дали ги шпионира или хърка като заклан в койката си.

После, през нощта, когато даваше нарежданията си, хитрият капитан наказваше или награждаваше и така получаваше много повече от хората си, защото това невидимо дебнене се бе превърнало в натрапчива мисъл за моряците, които никога не се осмеляваха да безделничат по време на работа.

Сега той, Оберлус, бе капитан, собственик и абсолютен господар на този остров, които един ден, когато войската му от роби нараснеше достатъчно, щеше да се обяви за независим, понеже не разбираше защо трябва да приема властта на испанския крал, след като този крал — който и да бе — вероятно не бе чувал за съществуването на загубеното островче.

Но това беше твърде далечно нещо и той го съзнаваше. Нуждаеше се от хора и оръжие, както и от голямо лукавство, за да превърне този пуст риф, осран от птиците, в непревземаемо убежище, в бастион, какъвто бе на времето си остров Тортуга, успял да отблъсне най-могъщите флоти.

После оглеждаше оръжията си: стар китоловен харпун и два мухлясали ножа и си даваше сметка, че сънува с отворени очи. Пътят бе много дълъг и фактът, че бе пленил двама тъжни заложници, не означаваше, че участта му се е подобрила.

Съдбата на Игуаната Оберлус започна да се променя през една октомврийска нощ, когато яростният вятър развълнува морето. А то зави страховито и захвърли срещу брулените от ветровете скалисти брегове, на сто метра по-надолу от входа на пещерата му, фрегатата „Мадлен“, която се връщаше в Марсилия по Западния път след продължителен престой в Китай и Япония. Капитанът на „Мадлен“, преминал покрай нос Добра Надежда, се удави същата нощ, без да проумее как е възможно да се разбие в каменна стена, когато според изчисленията му оставаха поне две седмици, за да съзрат перуанските брегове. В лоцията му, купена на цената на златото от испански капитан — мошеник, никъде не фигурираше, че тук, на самата екваториална линия и на седемстотин мили от континента, се издига някакъв си остров.

Но положението се оказа именно такова. На разсъмване, след като утихна вятърът и вълните престанаха да се блъскат в каменната стена, Оберлус забеляза разбития корпус на кораба, кацнал върху скалния корниз, плаващите трупове и чувалите с чай, които морето влачеше навътре.

Трима мъже, изтощени и ранени тежко, със сетни сили бяха успели да се доберат до брега. Те лежаха по очи, кървящи и в безсъзнание, върху малкия каменист плаж. Когато след трагичната одисея, току-що преживяна от тях, преминали на косъм от смъртта, видели как се давят другарите им, успяха да отворят очи, откриха с ужас, че ръцете им са здраво завързани и че се намират във властта на най-отвратителното и гадно човешко същество.

Единият от тях, корабен домакин, нямаше дори възможност да разбере какво му се бе случило, защото поради загубата на кръв издъхна още на плажа, но другите двама бяха отведени насила на сигурно място. По-късно Оберлус потърси Себастиян Мендоса и норвежеца Кнут и им заповяда да извадят на брега всичко полезно от останките на претърпелия корабокрушение кораб „Мадлен“.

В капитанската каюта той откри два пистолета й значително количество муниции и барут, а това се оказа несъмнено най-голямото съкровище, което бе притежавал през целия си живот. То бе много по-ценно от малкото ковчеже, претъпкано с перли и тежки дублони, което намери вградено в преградната стена зад картата на Франция.

Накара „робите“ си да преместят чувалите с чай и инструментите от кораба в една от големите пещери на дефилето, а през следващите дни им нареди да разглобят част по част останалото от разбития кораб, да извадят на брега здравите дъски, а останалото да оставят на морето.

Седмица по-късно никой не би могъл да си представи, че на това място е претърпяла корабокрошение красивата фрегата и че единствените двама оживели моряци са се превърнали в оковани роби, които скитат из острова под абсолютната забрана да се приближат на по-малко от триста метра до норвежеца или чилиеца.

Оберлус бе много стриктен в това отношение. Събра четиримата, показа им тежките пистолети и от първия момент им обясни кой е единственият пълновластен господар на острова. После отсъди с глас, нетърпящ никакви възражения:

— Изненадам ли ви заедно, ще теглим жребий: ще убия един, а на останалите ще им отрежа пръстите… Ти! Покажи на французите колко ти липсват… — той изчака Мендоса да вдигне ръката си с ампутираните пръсти и добави със същия тон: — Никога не заплашвам напразно. И винаги изпълнявам обещанията си… Който ми се подчинява, ще живее спокойно; който си мисли, че е много хитър, ще се радва, ако е жив.

Оберлус почака, докато единият французин, който владееше испански, преведе думите му на другаря си, а после начерта въображаема линия, свързваща високата скала, служеща му за наблюдателница, с центъра на северния залив:

— Това, което правите, е престъпление и пиратщина… — отбеляза Доминик Ласа, французинът, владеещ испански. — И според морските закони се наказва с обесване…

Похитителят му не можа да прикрие ироничната си усмивка.

— А кой ще ме обеси? Вероятно ти? Морските закони не важат на острова. Тук е в сила единствено законът на Оберлус. Добро е това, което ви казвам; онова, което мисли който и да е друг, е лошо… Искаш ли да ти го докажа?

Запитаният хвърли поглед на чоканите на Себастиян Мендоса и отказа с глава, докато Оберлус изрече доволен от държанието му:

— Така е по-добре! — възкликна той. — Французите имат слава на добри готвачи… Такъв ли си?

Ласа посочи другаря си:

— Той е по-добър.

— Добре… В такъв случай му кажи да се заеме с кухнята, ти ще го снабдяваш с месо и риба, Себастиян ще се грижи за зеленчуковите лехи и за резервоарите с вода, а глупавият норвежец ще му помага, когато е необходимо, и ще събира изхвърленото от морето на сушата… — Оберлус посочи към втория французин. — Как се казва?

— Жорж… — отвърна Ласа.

— Съгласен… — уточни Игуаната Оберлус. — Кажи на приятеля си Жорж, че ще го карам да опитва всичко, което ще ми приготви за ядене, за да не му хрумне да ме трови… И не вярвам, че греша, като ви изяснявам, че всеки атентат срещу моята личност ще бъде наказан незабавно със смърт… — направи той прощален жест. — А сега си вървете… На работа!

Позволи им да се отдалечат едва на двеста метра и като вдигна ръка, дръпна въжето на камбаната и я накара да бие настойчиво.

Препъвайки се и падайки заради късите вериги, вързани около краката им, четиримата мъже дотърчаха бързо в трагикомичен бяг, като скачаха със събрани крака и дори лазеха, а Оберлус взе един от камшиците, намерени на фрегатата и посочи норвежеца, който бе дошъл последен.

— Легни на земята! — заповяда той с властен жест, който другият веднага разбра. — Бързо!

Игуаната отброи десет удара и нареди на Мендоса да му помогне да се изправи:

— Следващия път ще бия по-силно… — отбеляза той. — Мога да удрям много силно, когато си го поставям за цел… Днешното бе само предупреждение… Марш!

С наведени глави и без да говорят, преживявайки страха, болката и гнева си, четиримата мъже се отдалечиха в противоположни посоки.

Игуаната Оберлус ги наблюдаваше, докато се изгубиха сред храстите, после извади стара, почерняла лула, вероятно подарък от съпругата на някой от умрелите моряци на „Мадлен“, и я запали много бавно, като издуха доволно гъст облак дим.

Беше господар.

Абсолютен господар. И той добре го знаеше.