Игуаната

— Бременна съм.

Той я погледна изненадан.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— От мене ли?

— От кого друг, ако не? — Тонът й беше саркастичен. — От месеци съм тук и непрекъснато ме любиш… Как мислиш се раждат децата?

— Не искам дете, не искам да страда като мен.

— Няма причини да прилича на теб.

— Откъде да зная.

— Можем да знаем това, чак когато се роди.

Те бяха седнали на върха на скалата, на стръмния бряг и наблюдаваха как от север наближават черни облаци, заплашващи с буря.

Игуаната Оберлус се умълча за малко, сякаш изучаваше облаците, чужд на всякакви други мисли, но накрая, без да се обръща, каза:

— Ако прилича на мен… Ако не е нормално дете, ще го хвърля от скалата.

— Би ли искал да постъпят така с тебе…

— Разбира се.

— Не ти ли стига да си крал на остров?

В очите му блесна гняв.

— Запази иронията за себе си… — предупреди я той. — Имаш лошия навик да ме правиш често на глупак, а аз не съм… Ако не знаех, че обичаш да те бия, щях да го правя по-често… — Той поклати глава. — Трябва да намеря форма на наказание, която да ти е неприятна… — Оберлус промени тона си. — Зная много добре, че не съм крал на Худ, нито нещо друго… Аз съм само един изстрадал човек и не желая синът ми да премине през същото… — Той я погледна многозначително. — Дори и да е твой син… — заключи.

— Какво искаш да кажеш с това „дори да е твой син“?

— Трябва ли да ти обяснявам? — запита Оберлус на свой ред. — Познавам те добре, тъй като те изучавам от деня, в който дойде на острова. Зная, че съм чудовище и съм приел това преди години, защото хората си поставиха за цел да ме убедят в него… Такъв съм във всичко: отвътре и отвън. Но и ти си същата, макар и да не изглеждаш външно. — Той чукна дясното си слепоочие с пръст. — Твоята чудовищност е тук, в главата, и не е като моята, която е в сърцето и във вътрешностите ми, заради външния ми вид… — Той протегна енергично ръце напред, сякаш искаше да я посочи. — Ти си имала всичко необходимо, за да бъдеш нормална и не си пожелала да бъдеш такава… Каквото и да се роди, нашето дете е осъдено да бъде чудовище. Сигурен съм.

— За такава ли ме мислиш?

Той потвърди мълчешком. Мълчанието му продължи дълго, докато големите облаци се приближаваха и първите светкавици разцепиха въздуха в далечината.

Гръмотевиците идеха отдалеко, бавни и тържествени, тревожейки морските птици, които грачеха нервно в гнездата си.

Кармен де Ибара не беше смутена, нито дори изненадана от това, което й бе казал. Знаеше от доста време, че зад онази отблъскваща външност се крие блестящ ум, за който бе получила многобройни доказателства и следователно не беше чудно, че Оберлус е успял да разбере какво става в душата й. Бе наблюдавал съвсем отблизо дълбоката й метаморфоза и, изглежда, бе отбелязвал и анализирал всяко едно от действията и реакциите й. Логичният резултат бе, че я познаваше в дълбочина и сякаш отгатваше най-потайните й намерения.

— Май не те впечатлява много фактът, че си открил каква съм… — вметна тя накрая.

Той вдигна рамене.

— Защо трябва да ме впечатлява? — попита. — Не зная много за жените, но може би повечето са като теб.

— Предполагам, че по своята същност много от тях са като мене… — допусна Ниня Кармен. — Неудачнички в живота, неспособни да признаят пред себе си истината за най-интимните си желания… Разкриването им би ги ужасило, но след като един път тези желания изплуват на повърхността, както в моя случай, те трябва да бъдат приемани така, както се приема хомосексуализмът, излязъл наяве след дългогодишно латентно състояние… Но заради това не се считам за чудовище… — продължи тя с бодър глас и поглед, устремен към морето, променящо цвета си от виолетово-синьо в стоманеносиво, докато над него се приближаваха облаците. — Не съм убивала, не съм крала, нито съм причинявала зло на някого съзнателно… Проблемът ми се състои в една неудържима потребност да бъда покорявана, притежавана и закриляна… Ако умеех да откривам навреме цялото зло, което сама си причинявам, то никой не би страдал по моя вина… — Тя прекара още веднъж ръка през косата си, с онзи тъй характерен и механичен неин жест. — Но не смятам, че моето дете трябва да наследи задължително недостатъците ми, както и не мисля, че трябва да наследи чертите ти. То няма да бъде чудовище… — заключи тя, сигурна в себе си. — Ще бъде едно здраво и прекрасно дете.

Над острова бе започнало да вали и ясно се виждаше как вятърът носи към тях водна завеса, която разделяше на две съвсем различни тоналности суровия пейзаж на голата скала.

— По-добре е да слезеш в пещерата… — рече той накрая. — Не е хубаво да се мокриш.

При първите лъчи на утрото, докато ленивите сенки все още отказваха да се отделят от очертанията на предметите, а хоризонтът беше само една неопределима смесица от багри, разлели се от двете страни на неясната му линия, изведнъж вахтеният се провикна от марса:

— Земя!

Елиот Кайне, трети, офицер на „Адвенчър“, внушителен бриг с четиридесет оръдия, принадлежащ на Нейно величество, прелестната кралица, вдигна лице към мъжа, който викаше, проследи посоката на протегнатата му ръка и подпирайки се на вантите, разгъна далекогледа и го насочи към острова.

Минута след това Кайне вече чукаше почтително на вратата на капитанската каюта, от която се излизаше направо на задната палуба.

— Господине! — каза той, без да влиза. — Бряг откъм носа. Предполагам, че е остров Худ…

Един изморен, дрезгав и сънен глас отвърна кисело:

— Събудете господин Гарет… Да потърси подходящо място за пускане на котвата… И ме оставете да спя…

— Слушам, господине…

Елиот Кайне знаеше от опит, че първият офицер Стенли Гарет също не беше много разбуден и реши да го остави да поспи още половин час, докато красивият нос на бъзия кораб пореше елегантно водата в посока към дивия скалист бряг, чиито очертания ставаха все по-ясни с настъпването на деня.

Чувстваше се щастлив и доволен. Това беше първото му пътуване като офицер и бе имал късмета да го осъществи на борда на един чист и почтен кораб, който гордо посрещаше страховитите вълни на нос Добра Надежда и се плъзгаше с лекотата на чайка по спокойните води на Тихия океан.

Удоволствие беше да усещаш как корабът се подчинява на най-малкото движение на руля, да слушаш как вятърът свири в платната му или да наблюдаваш дисциплинирания екипаж, който се катери по мачтите под командата на кратко изсвирване, за да извърши всяка маневра с абсолютна математическа точност.

Скоро, щом пуснат котва срещу онзи див, самотен остров, спектакълът щеше да се повтори още веднъж и това го караше да изпитва гъдела на вълнението под лъжичката, подобен на този, който изпитваше като дете, когато баща му обещаваше да го заведе да види въжеиграчите.

— Колеман! — извика той. — Събери юнгите и когато са готови, събуди господин Гарет…

Навъсеният боцман махна в знак на съгласие, хвърли поглед към сушата и изчезна бързо през един от люковете.

Третият офицер Елиот Кайне проучи посоката на вятъра, провери положението на платната и се усмихна, горд от самия себе си и от кораба.

Изгряващото зад гърба му слънце огря с червеникава сетлина дивия скалист бряг, който се възпламени, сякаш гладката скала образуваше гигантско огледало, контрастиращо с бледо синьото на небето и с изумрудено зеленото на спокойното море.

Елиот Кайне взе отново далекогледа, облегна се на вантите, както бе виждал да го правят най-старите моряци, и огледа дивия бряг, над който летяха вече стотици морски птици, стрелкащи се към водата в търсене на ежедневната закуска.

Изведнъж нещо привлече вниманието му, но корабът се залюля и той за малко не загуби равновесие, а когато насочи отново далекогледа си към най-високата скала с връх, обърнат на север, вече нямаше място за съмнение.

Той вдигна лице.

— Вахта! — извика. — Виждаш ли човек на сушата?

Отговорът закъсня с няколко минути, но накрая, възбуден, морякът се обади отгоре:

— Виждам го, господине… Прави ни знаци… Може да е корабокрушенец…

Почти в същия миг вратата на капитанската каюта се отвори и капитанът се показа по долни дрехи и с враждебно лице:

— Може ли човек да поспи спокойно на този проклет кораб? — възкликна той, поемайки далекогледа от третия офицер. — Дай да видя! Къде по дяволите е тоя корабокрушенец?

Елиот Кайне протегна ръка, сочейки с пръст на север.

— Там, господине… На скалата, с връх, наклонен на север…

Капитан Ласемби, грамаден човек, един от най-високите силни, червенокоси, опитни и властни мъже от Кралската Армада, стъпи здраво на краката си и разгледа върха, който му сочеха, по-люлявайки се ловко в такт с кораба.

— Вярно! — рече той. — Като го гледам как ръкомаха, сигурно е някой окаян корабокрушенец… — Той се заоглежда. — Къде е господин Гарет?

— Ей сега ще се качи, господине — бе плахият отговор. — Помислих, че мога да го оставя да поспи още малко…

Капитан Ласемби изгледа от висотата на невероятния си ръст своя млад трети офицер, сякаш изследваше устройството на краката на бръмбар.

— Младежо! — Отбеляза той. — Вие сте тук не да мислите, а да изпълнявате заповеди… Това ще ви струва порциона за ден! — И капитанът махна с ръка, запътвайки се обратно към каютата си.

— Доведете веднага господин Гарет, а хората да се приготвят за маневра… Забавно ми е да спасявам корабокрушенци…

Десет минути по-късно той щеше да се появи идеално избръснат и в униформа, а през това време юнгите започнаха да свиват платната. Вулканичният бряг се виждаше толкова ясно, че почти можеха да различат чертите на мъжа, който, изправен върху скалата, продължаваше да маха отчаяно с ръце.

— Видяхме те вече! Видяхме те вече! — измърмори навъсено капитанът, докато поемаше голямата чаша кафе, поднесена му от камериера му. — Един топовен залп, за да се успокои — нареди той, обръщайки се към първия офицер. — Може да е англичанин…

Тътенът на гърмежа събуди Оберлус.

Най-големите платна бяха вече свити и носът не пореше с такъв устрем водата, а спокойно я разтваряше; мъжете бързаха да хвърлят котва и да пуснат лодките, когато изведнъж един от юнгите вдигна разтревожено ръка и посочи към върха:

— Там! Там!

Сега човекът от скалата сякаш викаше за помощ, макар думите му да не се разбираха и махаше все по-отчаяно с ръце, докато друг се изкачваше тичешком по хълма, прескачайки камъни и храсти като пощуряла коза.

Нещо щеше да се случи и те изведнъж го почувстваха.

Онзи, който отиваше нагоре, размахваше в двете си ръце пистолети, пробляскващи на утринното слънце при всеки скок и скоро проехтя изстрел. Осемдесетте члена на екипажа на „Адвенчър“ впериха очи в острова и видяха как непознатият от скалата се олюля. После другият се спря, прицели се внимателно за втори път и те различиха дима от дулото на оръжието много преди изстрелът да достигне до ушите им.

Улучен в гърба, Себастиян Мендоса падна напред, описвайки голям пирует във въздуха и потъна завинаги в морето, повлечен от тежестта на веригите си.

Капитан Ласемби, който едва бе имал време да насочи далекогледа си към фигурата на Оберлус, преди тя да изчезне като призрак сред храстите, изруга:

— Проклет убиец… — викна той — Гарет! Лодки във водата! Доведете ми това копеле, за да го обеся на най-високата мачта!

Стотина мъже от Английската флота слязоха минути по-късно на брега на остров Худ или Ла Еспаньола от архипелага на Галапаговите или Омагьосаните острови и започнаха да претърсват плажовете и полегатите му склонове отдолу нагоре.

Но когато половин час след това достигнаха върха на скалата и съзряха бездната в краката си, те се спогледаха недоумяващи.

Първият офицер Стенли Гарет, който плаваше от осем години под заповедите на избухливия капитан Ласемби, изсумтя звучно:

— Всички назад! — Проверявайте под камъните, ако е необходимо, но този тип трябва да се появи. Не може да е избягал по море.

Върнаха се по същия път с удвоено внимание и благодарение на това успяха да открият двете оръдия и голямата пещера под западната скала, където бяха складирани провизиите от корабите „Мадлен“ и „Рио Бданко“. Намериха също и пещерата, послужила за гроб на Доминик Ласа, някои останки от старшия помощник Гамбоа и окачената на един клон камбана на френската фрегата.

Капитан Ласемби, който беше слязъл на брега и чакаше, седнал на сгъваем стол под сянката на един кактус, погледна стъписано своя първи офицер.

— Как така го няма… — запита недоверчиво той. — Какво значи това „няма го“. Аз го видях и вие го видяхте… Целият екипаж го видя и видя също как убива един нещастен, невъоръжен човек, застрелвайки, го в гърба… Всички ли откачихте?

— Не, господине — измънка виновно нещастният офицер. — Не сме откачили, но го няма…

— Тогава го търсете навсякъде — изръмжа Ласемби. — Няма да позволя на никого да извърши убийство пред очите ми и да остане ненаказан… — той замълча. — А както изглежда, това не е единственото му престъпление… Два трупа, следи от хора, останки от корабокрушения… — Капитанът се изправи, извън кожата си от гняв. — Искам да знам какво по дяволите е станало на този проклет, остров… Хайде, движение! Търсете!

Всички, до последния човек от „Адвенчър“ освен готвачите, трябваше да слязат на сушата и да се включат в търсенето. Лодките обикаляха острова, най-добрите плувци се гмуркаха и се опитваха да извадят тялото на Мендоса, а артелеристите вдигнаха във въздуха с барут скалите, под които можеше да се крие вход на пещера, но не успяха да открият никакви следи от беглеца, въпреки че капитан Ласемби се кълнеше и проклинаше, че никой няма да сложи хапка хляб, нито глътка вода в устата си, докато не му го предадат жив или мъртъв.

Игуаната Оберлус едва бе стрелял по чилиеца и го видя да лети към морето. После изтича да събере останалите пленници поведе ги по стръмни, тайни пътеки към върха на острова и ги принуди да слязат в пещерата под скалата, макар и да рискуваше да полетят към бездната, както бяха с оковани във вериги крака.

Като ги прибра на сигурно място, вързани и със запушени уста, той се изкатери отново навън и грижливо заличи следите, водещи към входа на скривалището им. Прикри с камъни и дори с гнезда издълбаните в скалата стъпала, после запуши с вар и парчета варовик широкия отвор, водещ към пещерата и тъкмо завършваше работата си, когато на десетина метра над главата му се чуха гласовете на моряците, стигнали почти до върха.

През цепнатините на стените проникваше слаба светлина. Той седна на стола си, запали лулата си и зачака, с очи вперени в Ниня Кармен, която седеше на леглото, няма и безучастна, с ръце, нежно отпуснати върху подутия й корем.

Накрая, след дълго и тягостно мълчание, станало, почти нетърпимо, тя посочи към върха и запита:

— Кои са?

— Англичани… Английски военен кораб. Напоследък са плъзнали навсякъде…

— Много ли са?

— Изкарвам ги стотина… Но няма да ни намерят.

— Англичаните са упорити.

Оберлус вдигна рамене и показа с жест наоколо.

— Тук можем да преживеем шест месеца… — той махна с ръка назад. — А ако ни открият, през този отвор могат да влизат само един по един… Не се страхувай. — Ниня Кармен не каза нищо, тъй като и през ум не й беше минало да се страхува от англичаните. Целият й страх произтичаше от факта, че след два месеца трябваше да се роди дете в тази пещера, единствено с помощта на човека-звяр, седнал срещу нея.

Отдавна вече не излизаше от пещерата, не само поради тесния вход, през който едва минаваше, а най-вече защото не беше в състояние да се катери по стръмната скала и затова си седеше вътре като пчела-кралица, затворена в кошера си, в очакване на бебето, ритащо вече силно в корема й, да се реши да излезе.

Разполагаше с дълги часове за размисъл за самата себе си и за детето, задавайки си хиляди пъти въпроса, дали ще се роди нормално, както искаше да вярва, или, напротив, ще прилича на баща си.

Понякога се улавяше за своя собствена изненада, че наблюдава внимателно лицето на Игуаната Оберлус, опитвайки се да разбере дали страшната му уродливост се дължи само на генетично увреждане, или бе наследствен недостатък, който детето щеше също да получи.

Обичаше това дете.

Въпреки че беше негово, тя страдаше, че може да се роди гърбаво и отблъскващо; обичаше го с особена нежност, от която самата тя се изненадваше.

Често се питаше и какъв щеше да бъде животът й — нейният и на толкова други хора, — ако Родриго бе успял да й направи дете през онези чудесни години в Котопакси. Може би едно дете щеше да утоли жаждата й за свобода или робство и почувствала един път привързаност към него, никога нямаше да се поддаде на терзанията и илюзиите си. И в този момент тя щеше да бъде може би една щастлива майка, със семейство и можеше да очаква друго дете, седнала срещу прозореца, с лице към вулкана, в красивия и уютен салон на имението.

Колко ли време бе минало оттогава?

Осем години, не повече, и въпреки това често й се струваха хиляда; тъй изпълнено бе съзнанието й с чудовищни спомени. Осем години на разочарование и нещастие, които самата тя с удоволствие бе струпала на главата си; осем години на отчаяно бягство от щастието, което неведнъж й се бе усмихвало, за да се хвърли сама в обятията на злото, в една от най-отвратителните му форми.

А сега седеше тук, на стария креват, в средата на огромна пещера и наблюдаваше трима души във вериги, проснати на земята, двама от които вече се бяха напикали, и едно изчадие със запалена лула, потънало, в „Одисеята“, която четеше може би за стотен път.

Усетил сякаш че го гледа, Оберлус вдигна лице и също я погледна.

Останаха дълго време така, в мълчание, докато той посочи с глава издутия й корем.

— Продължава ли да рита? — попита.

— Понякога.

— Кога ще се роди?

— Не зная. На този остров и в тази пещера човек губи представа за времето… Може би остават два месеца… — тя замълча. — Нямам голямо желание да се роди… — добави. — Докато е все още в корема ми, имам надежда, че ще бъде нормално дете… Красиво дете.

— Толкова ли бързо изгуби вяра? В началото беше убедена, че ще бъде така.

Оберлус не получи отговор, а като я видя да гали корема си, веднага я запита:

— Способна ли си да го задържиш, дори и да е чудовище?

Тя го погледна в очите и откровено му отговори:

— Не зная… Всеки ден си задавам този въпрос и все още нямам отговор…

— Аз пък имам… — каза й той. — Ще постъпиш също като майка ми; ще го гледаш, докато започне да се оправя само и после, отвратена, ще го изоставиш… Не мога да си те представя да се разхождаш с едно малко чудовище за ръка…

— То ще е мое дете…

— Не… — уточни Оберлус. — „Мое дете ще е“. Като го видиш толкова отвратително, ще хвърлиш върху мен цялата вина за раждането му, тъй като аз те насилих… Ще забравиш за голямото удоволствие, което си изпитвала понякога и че в един от тези случаи си го заченала… — той затвори книгата и я остави на масата. — Казах ти и ти повтарям, за да няма място за съмнение: ако прилича на мен, най-добре за него и за всички ще е да го хвърля в морето.

Ниня Кармен щеше да каже нещо, но внезапно движение на бебето я накара да сбърчи лице от болка. Тя разтърка удареното място и се усмихна леко.

— Силно е — каза. — В това няма съмнение.

— Трябва да е момче… — засмя се Оберлус с онзи свой ужасен смях, при който наядените му зъби винаги се оголваха. — Представяш ли си да прилича на мен и освен това да е момиче?

Тя го стрелна със строг поглед.

— Не виждам нищо смешно в това… — отбеляза.

— А аз виждам… — обясни той. — Представи си една жена с твоите крака и кръст, и с този невероятен задник, и към всичко това добави едно лице като моето… Страхотно ще е!

Кармен де Ибара го погледна отвратена, с очи, с които можеше да се наблюдава жаба или змия, проговорили неочаквано.

— Има ли нещо божествено или човешко, което да зачиташ? — поиска да знае тя. — Дори и собственото си дете не …

— Дори и него не… — отговори Оберлус. — Когато преди време се разбунтувах, беше срещу всичко и срещу всички… Срещу Бог и срещу децата ми включително… — той я посочи с пръст. — Но ти обещавам, че ако прилича на мен, ще го уважа. Ще го убия веднага, но поднасяйки всичките си почитания.

Тя се изправи и започна бавно да се разхожда от единия до другия край на обширната пещера, държейки се за бъбреците и с уморена олюляваща се походка. След малко каза, без да го погледне:

— Понякога имам чувството, че няма да си доволен, ако детето се роди нормално… Ще се чувстваш предаден. Не от мен, което е невъзножно, а от него… Дълбоко в себе си желаеш тъй страстно то да се гордее, със силата на баща си, че предпочиташ да прилича на теб, макар това да му струва живота още в момента на раждането…

— Ти си луда…

— Не съм… Много добре зная, че не съм… И зная също, че дълбоко в душата си ти си като всички останали — себелюбив и егоист; гордееш се със собствените си недостатъци, макар тези недостатъци да са причина за нещастието ти… — тя се бе облегнала на каменната стена и дишаше уморено и тежко, сякаш не й достигаше въздух. После посочи към тримата пленници, навързани като вързопи. — Какво щеше да правиш, ако беше се родил като тях? Един глупак, а другите двама покорни и изпълнителни… Погледни ги! Превърнал си ги в нещастни животни, с по-малко воля, отколкото у едно куче… Докога ще ги държиш така? Не могат да се помръднат…

— Докато премине опасността.

— Самият ти каза, че тук сме извън опасност… Постъпваш с тях нечовешки…

— Аз съм безчовечен.

— Зная… — додаде Ниня Кармен естествено. — И зная също, че това ти доставя удоволствие, но не е моя работа — тя замълча. — Може би ще се наложи да прекараме дълго време заедно в тази пещера… Ако ги оставиш така, скоро ще завонят.