Името на розата

Ден седмиПРЕЗ НОЩТА

Където, за да бъдат предадени накратко удивителните разкрития, за които става дума, заглавието би трябвало да е толкова дълго, колкото и главата, което пък е противно на общоприетите правила

Застанахме на прага на стая, подобна по форма на другите три слепи седмоъгълни стаи; лъхна ни дъх на спарен въздух и на книги, прогнили от влага. Държах светилника високо и осветих най-напред свода, после го свалих надолу и го раздвижих наляво и надясно; пламъкът хвърли слаби отблясъци по далечните шкафове, разположени край стените. Насред стаята зърнахме маса, отрупана с книги, а зад масата седеше човек, който сякаш ни очакваше в тъмното — стига, разбира се, да беше все още жив. Но още преди светлината да освети лицето му, Уилям изрече:

— Добра ти нощ, дълбокопочтени Хорхе. Очакваше ли ни?

Пристъпихме няколко крачки; светилникът освети лицето на стареца, който ни гледаше така, сякаш ни виждаше.

— Ти ли си, Уилям от Баскервил? — попита той. — Чакам те от следобед, отпреди вечерня, когато дойдох тук. Знаех, че ще дойдеш.

— А абатът? — запита Уилям. — Той ли блъска откъм тайната стълба?

Хорхе се поколеба за миг.

— Още ли е жив? — запита той. — Мислех, че вече се е задушил от липса на въздух.

— Преди да продължим нашия разговор — рече Уилям, — искам да го спася. Ти можеш да му отвориш оттук.

— Не — изрече уморено Хорхе, — вече не мога да го сторя. Механизмът се задвижва отдолу, трябва да се натисне каменната плоча, а тук изщраква лост, който пък отваря вратата там в дъното, зад онзи шкаф — и посочи зад гърба си. — До шкафа ще видиш колело с противотежести, което управлява механизма оттук. Но когато чух, че колелото се завъртя — а това означаваше, че Абон е влязъл отдолу, — аз дръпнах силно въжето, на което са окачени тежестите, и то се скъса. Сега проходът е затворен и откъм двата входа и ти няма да можеш да свържеш отново въжетата на механизма. Абатът е мъртъв.

— Защо го уби?

— Днес, когато прати да ме извикат, той ми каза, че благодарение на теб е разкрил всичко. Той все още не бе разбрал какво исках да запазя, никога не е имал точна представа нито за съкровищата, съхранявани в библиотеката, нито за нейните цели. Поиска да му обясня това, което не знаеше. Искаше да отворя „finis Africae“. Групата на италианците настоявала той да сложи край на това, което те наричат пазена от мен и от моите предшественици тайна. Вълнува ги ненаситният стремеж към нови неща…

— А ти сигурно си му обещал, че ще дойдеш тук и ще сложиш край на живота си така, както сложи край и на живота на другите, тъй че честта на манастира да бъде спасена и никой нищо да не узнае. После си му казал откъде може да мине, за да дойде по-късно и да провери. А всъщност си го чакал, за да го убиеш. Не допускаше ли, че ще може да влезе откъм огледалото?

— Не, Абон е нисък, сам не би могъл да стигне до стихчето. Посочих му този проход, единствен аз знаех за него. Използвал съм го в продължение на много години, защото е много по-лесен, в тъмното. Достатъчно бе да стигна до параклиса и после да вървя край костите на мъртъвците, до края на коридора.

— Значи нарочно си го накарал да дойде, за да го убиеш…

— Вече нямаше как да разчитам и на него. Беше се изплашил. Беше се прочул, загдето във Фосанова успя да спусне един труп по една виеща се стълба. А сега умря, защото не успя да стори така, че да изкачи горе своя.

— Използвал си го в продължение на четиридесет години. Когато си разбрал, че започваш да ослепяваш и че няма да можеш да надзираваш библиотеката, ти си постъпил предвидливо. Направил си така, чеда изберат за абат човек, на когото да можеш да се довериш, а за библиотекар да назначат първом Роберто от Бобио, когото си можел да напътстваш, както си искаш, а след него — Малахий, който пък се е нуждаел от твоята помощ и не е предприемал нищо, без да се посъветва с тебе. В продължение на четиридесет години си бил пълен господар на този манастир. Групата на италианците бе разбрала именно това, това повтаряше и Алинардо, но никой не му е вярвал, защото всички го смятат за изкуфял, нали така? Но ти очакваше и мен, нямаше да можеш да блокираш входа откъм огледалото, защото механизмът е зазидан. Защо ме чакаше, какво те караше да си уверен, че ще дойда? — Уилям задаваше въпроси, но от интонацията на гласа му стана ясно, че той вече е отгатнал отговора и го очакваше като награда за своето умение.

— Още първия ден разбрах, че ще проумееш всичко. По гласа ти, по начина, по който ме накара да разсъждавам за това, за което не желаех да се говори. Ти си по-умен от другите; така или иначе, щеше да разбереш всичко. Нали знаеш, достатъчно е да поразмислиш и да си представиш какво мисли другият. Пък и чух, че задаваше въпроси и на другите монаси, и всичките ти въпроси бяха правилни. Но никога не задаваше въпроси за библиотеката, сякаш вече знаеше всичките й тайни. Една нощ почуках на вратата на твоята килия, нямаше те. Сигурно си бил тук. А от един слуга чух, че от кухнята били изчезнали два светилника. А когато онзи ден Северин дойде в нартиката, за да ти каже нещо за книгата, аз се уверих, че си по следите ми.

— Но ти успя да ми я измъкнеш. Отишъл си при Малахий, който дотогава не бе разбрал нищо. Изгарящ от ревност, този глупак е продължавал да си мисли, че Аделмо му е отмъкнал любимия Беренгарий, който пък е ламтял за плът, по-млада от неговата. Не му е било ясно какво общо има с тая работа Венанций, а ти си го объркал още повече. Казал си му, че Беренгарий е имал сношения със Северин и че в отплата му е дал някаква книга от „finis Africae“. Не знам какво точно си му казал. Полудял от ревност, Малахий отива при Северин и го убива. Но после не е имал време да потърси описаната му от теб книга, защото е пристигнал ключарят. Така ли е?

— Горе-долу.

— Но ти не си искал Малахий да умре. Той сигурно никога не е и виждал книгите във „finis Africae“, вярвал ти е, подчинявал се е на твоите забрани. Вечер само е слагал тревите, за да сплашва тези, които биха проявили любопитство. Тревите му е давал Северин. Именно за това онзи ден Северин е пуснал Малахий в болницата; както всеки ден той е дошъл да вземе пресните треви, които Северин е приготвил по нареждане на абата. Отгатнах ли?

— Отгатна. Не исках Малахий да умре. Казах му да намери книгата, каквото ще да става, и да я върне тук, без да я отваря. Казах му, че тази книга е опасна колкото хиляда скорпиона. Но тоя клетник за пръв път бе решил да действа самостоятелно. Не желаех да умре, той бе верен изпълнител. Но престани да ми повтаряш какво знаеш; знам, че знаеш. Не искам да подхранвам твоята гордост, ти сам се грижиш за това. Тази сутрин чух как разпитваше в скриптория Бенций за „Coena Cypriani“. Беше много близко до истината. Не знам как си разкрил тайната на огледалото, но когато чух от абата, че ти си му намекнал за „finis Africae“, бях уверен, че скоро ще се озовеш тук. Ето защо те очаквах. А сега кажи ми, какво искаш?

— Искам да видя — отвърна Уилям — последния ръкопис от подвързания том, който съдържа един арабски и един сирийски текст и едно тълкувание или препис на „Вечерята“. Искам да видя този препис на гръцки, направен по всяка вероятност от арабин или испанец, който ти си намерил, когато, с помощта на Паоло от Римини, си издействал да те пратят в твоята страна, за да събереш най-хубавите ръкописи на Апокалипсиса в Леон и Кастилия — дело, с което си спечелил и слава, и почит тук, в манастира, и благодарение на което си бил назначен за библиотекар, длъжност, която се е полагала на Алинардо, който е десет години по-възрастен от теб. Искам да видя този препис, направен върху парцалена хартия, която по това време е била голяма рядкост; произвеждали я в Силос, край Бургос, твоето родно място. Искам да видя книгата, която ти си измъкнал оттам, след като си я прочел, и тъй като не си искал други да я четат, си скрил тук, пазейки я много добре, без да я унищожиш, защото човек като теб не може да унищожи книга; той я съхранява и взема мерки никой да не се докосва до нея. Искам да видя втората книга от Поетиката на Аристотел, тази, която всички смятат за изгубена или че изобщо не е писана и от която може би ти съхраняваш единствения препис.

— Ех, Уилям, какъв чудесен библиотекар можеше да стане от теб — отвърна Хорхе с тон, в който прозираше и възхита, и съжаление. — Значи ти знаеш всичко. Ела, мисля, че там, от другата страна на масата, при теб има столче. Седни, ето ти наградата.

Уилям седна; аз му подадох светилника, той го сложи на масата и освети отдолу лицето на Хорхе. Старецът посегна към книгата, която лежеше пред него, и я подаде на Уилям. Познах подвързията — беше същата книга, която бях разтворил в болницата, мислейки, че е някакъв арабски ръкопис.

— Хайде, чети, прелиствай, Уилям — рече Хорхе. — Ти спечели.

Уилям погледна книгата, но не се докосна до нея. Измъкна изпод расото си чифт ръкавици, но не своите, с отрязани върхове на пръстите, а ръкавиците, които носеше Северин, когато го намерихме вече мъртъв. Отвори бавно олизаната и крехка подвързия. Аз се доближих и се наведох над рамото му. С острия си слух Хорхе долови шума, който вдигнах, и рече:

— А, момче, и ти ли си тук? И на теб ще го покажа, но после…

Уилям прегледа набързо първите страници.

— Според каталога това трябва да е арабски ръкопис за афоризмите на някакъв безумец — рече той. — За какво става дума?

— О, това са някакви несериозни предания на неверниците, в които се споменава, че безумците казват остроумни неща, които смайват собствените им свещенослужители и предизвикват възторг у халифите…

— Вторият ръкопис е сирийски, според каталога трябва да е някаква египетска книга по алхимия. Как е попаднал тук?

— Това е египетски ръкопис от третия век от нашата ера. Написан е в духа на следващата творба, но не е така опасен. Никой няма да се повлияе от брътвежите на един африкански алхимик. Той приписва сътворението на света на смеха Господен. — Изправи глава и започна да рецитира с невероятната памет на читател, който вече четиридесет години припомняше на себе си неща, прочетени по времето, когато все още е можел да вижда: „Щом Господ се засмя, се появиха седмина богове, които започнаха да управляват света; когато избухна в смях, се появи светлината, при второто изсмиване се появи водата, а на седмия ден, откакто бе започнал да се смее, се появи душата…“ Глупости. Такъв е и следващият ръкопис, дело на някой от безчетните глупаци, заели се да тълкуват „Вечерята“… Но ти не се интересуваш от това.

И наистина Уилям прелисти набързо тези страници и стигна до гръцкия текст. Той забеляза веднага, че листовете бяха от друга, по-мека материя; първият лист бе почти разкъсан, част от края му липсваше, листът бе осеян с белезникави петна — същите, които времето и влагата оставят върху други книги. Уилям прочете началните редове, отначало на гръцки, после ги преведе на латински и продължи на този език, така че и аз да мога да разбера как започваше тази прочута книга.

„В първата книга ние се занимахме с трагедията и с това как тя, възбуждайки състрадание и страх, извършва очистване от подобни чувства. Както бяхме обещали, сега ще се занимаем с комедията (а така също и със сатирата и мима) и с това как, предизвиквайки удоволствие от смешното, тя довежда до пречистването на тази страст. Доколко тази страст заслужава внимание, вече споменахме в книгата за душата, тъй като човекът — единствен от животните — може да се смее. И така, ние ще определим на какви постъпки комедията е подражание, след това ще разгледаме начините, по които комедията възбужда смях, а тези начини са действията и езикът. Ще покажем как смешното в действията се поражда от асимилацията от по-доброто към по-лошото и обратно, от изненадата посредством лъжата, от невъзможното и от нарушаването на природните закони, от незначителното и от непоследователното, от принизяването на действащите лица, от използването на смешните и вулгарни пантомими, от дисхармонията, от избора на най-недостойните неща. След това ще покажем как смешното в речта се поражда от двусмислиците при сходни думи за различни неща и при различни думи за едни и същи неща, от многословието и от повторението, от играта на думи, от умалителните, от грешките на произношението и от варваризмите…“

Уилям превеждаше трудно, търсеше точните думи, от време на време спираше. Превеждаше и се подсмиваше, сякаш срещаше неща, които очакваше да намери. Прочете на глас първата страница, после спря, сякаш не се интересуваше какво има по-нататък, и започна да прелиства следващите страници; но след малко бе принуден да спре, защото и в горния си край, и встрани листовете се бяха слепили; така става, когато, след като се навлажни и похаби, хартията се превръща в лепкав клей. Хорхе усети, че шумоленето от прелистваните страници секна и подкани Уилям:

— Хайде, чети, прелиствай. Книгата е в ръцете ти, ти я заслужи.

Уилям се изсмя, изглежда, му беше забавно:

— Хорхе, но това означава, че не ме смяташ за чак толкова умен! Ти не виждаш, но аз съм с ръкавици. Те ми пречат, с тях не мога да отлепя листовете. Би трябвало да работя с голи ръце, да наплюнчвам пръсти с език, както сторих тази сутрин, докато четях в скриптория — така че изведнъж си изясних и тази тайна, — и ще трябва да продължа да прелиствам така, докато не вкарам в устата си достатъчно отрова. Имам предвид отровата, която преди време си откраднал от лабораторията на Северин; може би още тогава си се разтревожил, защото си чул в скриптория някой да проявява любопитство към „finis Africae“, я към изгубената книга на Аристотел или и към двете. Предполагам, че си пазил продължително време стъкленицата с отровата, решил си да я използваш, щом усетиш, че става опасно. Доловил си опасността преди няколко дни, когато Венанций стигна много близо до темата на тази книга, докато Беренгарий — от лекомислие, тщеславие, за да направи впечатление на Аделмо — противно на очакванията ти, е станал по-словоохотлив. Тогава си дошъл тук да поставиш капана. И тъкмо навреме, защото няколко нощи по-късно Венанций е влязъл тук, взел е книгата и е започнал да я прелиства жадно, почти с физическа алчност. Малко след това му става зле и той изтичва за помощ в кухнята. Където умира. Или греша?

— Не, продължавай.

— Лесно е да отгатнем какво става по-нататък. Беренгарий намира трупа на Венанций в кухнята, изплашва се, че ще почне разследване — нали Венанций успява да се промъкне през нощта в Зданието благодарение на направеното преди това от него разкритие пред Аделмо. Колебае се как да постъпи, нарамва трупа и го хвърля в делвата с кръвта, убеден, че всички ще повярват на удавянето.

— Откъде знаеш, че е станало именно така?

— И ти знаеш, че е станало така, нали те видях как реагира, като чу, че в килията на Беренгарий са намерили изцапана с кръв кърпа. Тоя глупак си е избърсал с нея ръцете, след като е потопил трупа на Венанций в кръвта. Но Беренгарий бе изчезнал, а това значеше, че е изчезнал заедно с книгата, събудила интерес и у него. А ти си очаквал да намерят и него някъде, но не окървавен, а отровен. Другото е ясно. Северин намира книгата, защото отначало Беренгарий се скрива в болницата, за да я прочете, без да го видят. Ти подбуждаш Малахий да убие Северин, а той умира, след като се връща тук и се опитва да разбере какво толкова забранено има в книгата, заради която е извършил убийство. Ето че разполагаме с обяснение за всички тия трупове… Ама че глупак…

— Кой?

— Аз. От думите, изречени от Алинардо, се бях убедил, че веригата от престъпления следва нишката на седемте тръби от Апокалипсиса. Градушката за Аделмо, а се оказа, че е самоубийство. Кръвта за Венанций, а се оказа приумица на Беренгарий; водата — за Беренгарий, а се оказа чиста случайност, третата част от небето за Северин, а Малахий го е ударил с армилярната сфера — с първата попаднала му подръка вещ. И най-сетне скорпионите — за Малахий… Защо си му казал, че книгата е опасна като хиляда скорпиона?

— Причината е у теб. Алинардо сподели с мен какво мисли по въпроса, а по-късно някой ми каза, че и ти си сметнал доводите му за убедителни… Така се убедих, че смъртта е сполетяла тия хора по Божията воля и че аз нямам никаква вина. Затова казах на Малахий, че ако прояви любопитство, и той ще загине по волята Божия, както и стана.

— Значи… аз набелязах един погрешен план, за да си обясня ходовете на виновника, а виновникът се е съобразил с него. Но именно този погрешен план ме насочи към теб. Днес всички са повлияни от кошмарите в книгата на Йоан, но аз реших, че ти най-много от всички размишляваш за тях, и то не толкова, загдето споменаваш така често Антихриста, а защото идваш от страната, където са правени най-блестящите издания на Апокалипсиса. Някой ми бе казал, че най-хубавите преписи от тази книга, намиращи се в библиотеката, били донесени от теб. Един ден Алинардо намекна за някакъв свой тайнствен враг, отишъл да търси книги в Силос (направиха ми впечатление думите му, че този негов враг се озовал преждевременно в царството на мрака; тогава изтълкувах това като намек, че този човек е умрял на младини, а той имаше предвид твоята слепота). Силос се намира недалеч от Бургос, а тази сутрин в каталога видях отбелязани редица постъпления на книги, отнасящи се до всички испански Апокалипсиси, по времето, когато вече си бил заел мястото на Паоло от Римини или си се канел да го заемеш. В каталога бе нанесена и тази книга. Но аз се уверих в правилността на моите изводи едва когато разбрах, че откраднатата книга е от парцалена хартия. Тогава си спомних за Силос и се уверих, че съм прав. Разбира се, колкото повече се утвърждаваше убеждението ми за тази книга и гибелното действие на нейната отрова, толкова повече избледняваше апокалиптичната схема; и въпреки това не можех да проумея защо и книгата, и тръбите от Апокалипсиса ме насочваха към теб, но аз можах да проумея съвсем ясно ролята на книгата именно защото, подтикван от редуването на тръбите, просто нямаше как да не мисля за теб и за твоята дискусия за смеха. Ето на, снощи, когато вече не вярвах на апокалиптичната схема, настоявах да проверим оборите, където очаквах да прозвучи шестата тръба, и точно при оборите, съвсем случайно, Адсон ми помогна да проумея как може да се влезе във „finis Africae“.

— Не те разбирам — рече Хорхе. — Гордееш се с това как, следвайки своя разум, си стигнал до мен, а твърдиш, че си стигнал до мен, следвайки погрешни заключения. Какво искаш да кажеш?

— На теб нищо. Просто съм изненадан, това е. Но няма значение. Аз стигнах до теб.

— Господ бог тръбеше със седемте тръби, й ти, макар и да си грешал, си чул смътния отклик на този тръбен зов.

— Повтаряш това, което каза в снощната си проповед. Опитваш се да убедиш себе си, че всичко е ставало по Божия помисъл, за да скриеш от себе си, че си убиец.

— Не съм убивал никого. Всеки един от тези хора загина, сполетян от съдбата, предопределена от неговите грехове. Аз бях само оръдие.

— Вчера ти каза, че и Юда е бил оръдие. Но това не попречи той да бъде прокълнат.

— Приемам риска да бъда прокълнат. Бог ще ми прости, защото знае, че съм действал за негова прослава. Мой дълг беше да закрилям библиотеката.

— Допреди малко ти се канеше да убиеш и мен, и това момче…

— Ти си по-прозорлив от другите, но не си по-добър от тях.

— А сега, след като предотвратих опасността, какво ще стане?

— Ще видим — отвърна Хорхе. — Не желая на всяка цена да умреш. Може би ще успея да те убедя. Но я ми кажи — как успя да отгатнеш, че става дума за втората книга на Аристотел?

— Нямаше да успея, ако разчитах само на твоите анатеми против смеха или на малкото, което научих за твоя спор с другите монаси. Помогнаха ми някои от бележките, оставени от Венанций. Отначало не можах да разбера какво означават. Но имаше намеци за някакъв посрамен камък, който се търкалял из равнината, за щурците, които ще пеят изпод земята, за почитаемите смокини. Тези неща ми се сториха познати — бях ги чел някъде и взех, че проверих. Това са примери, които Аристотел посочва още в първата книга на „Поетиката“ и в „Риториката“. После си спомних, че Исидор Севилски определя комедията като нещо, което разказва за изнасилване на девици и за прелюбодейна любов… Така постепенно втората книга се открои в представите ми такава, каквато би трябвало да бъде. Бих могъл да ти я разкажа почти изцяло, без да чета страниците, които трябва да ме отровят. Комедията се ражда в „комите“, сиреч в селищата на селяните, проява на веселба след пир или празненство. Тя разказва не за прочути или могъщи люде, а за простовати и смешни — но не злонравни, люде и не завършва със смъртта на действащите лица. Тя предизвиква смях, като разкрива недостатъците и пороците на обикновените хора. Тук Аристотел смята предразположението към смях като добра сила, която може да има и познавателна стойност, когато посредством остроумни гатанки и неочаквани метафори — макар и да ни представя нещата различни от това, каквито са всъщност, уж в невярна светлина — на практика ни кара да се вгледаме по-добре в тях и да си кажем: ето каква била работата, а аз не знаех. Истината, постигната, като хората и светът се показват за по-лоши от това, което са, или за по-лоши, отколкото ги мислим; във всеки случай в по-лоша светлина от тази, в която ни ги показват героичните поеми, трагедиите, житията на светците. Така ли е?

— Почти. И си я възстановил, прочитайки други книги, така ли?

— С много от тях се занимаваше Венанций. Според мен Венанций е търсел отдавна тази книга. Сигурно е намерил в каталога поясненията, на които се натъкнах и аз, и се е убедил, че именно това е книгата, която е търсел. Но не е знаел как да проникне във „finis Africae“. А когато е чул обясненията, давани от Беренгарий на Аделмо, е хукнал като куче по следите на заек.

— Точно така е станало, веднага го разбрах. И си рекох, че е дошло време да защитавам библиотеката със зъби и нокти…

— И си намазал книгата с мехлема. Сигурно ти е било доста трудно да работиш… на тъмно.

— Ръцете ми виждат по-добре от твоите очи. А от Северин измъкнах и четка. И аз използвах ръкавици. Добре го бях измислил, нали? А ти не се досети толкова лесно…

— Да, мислех си за нещо по-сложно, за намазан с отрова бодил или нещо подобно. Признавам, че измисленият от теб способ бе съвършен, жертвата се е отравяла сама, четейки…

Изтръпнах; разбрах, че в този миг тия двама мъже, изправили се един срещу друг в смъртоносна схватка, се възхищаваха един от друг, сякаш всеки един от тях е действал, за да спечели признанието на другия. В ума ми се прокрадна мисълта, че уловките, към които бе прибягнал Беренгарий, за да прелъсти Аделмо, и простият съвсем естествен начин, по който момичето бе разпалило моята страст и желание, като хитрост и изтънчено умение за обладаване на желания човек, не бяха нищо пред опита за прелъстяване, който ставаше сега пред очите ми и който бе продължил в течение на седем дни, като всеки един от двамата събеседници определяше, така да се каже, тайнствени срещи на другия и всеки тайно се стремеше да спечели одобрението на другия, от когото се боеше и когото ненавиждаше.

— Кажи ми — запита Уилям, — защо? Защо се стремеше да пазиш именно тази книга, и то повече, отколкото много други? Защо прикриваше — разбира се, не с цената на престъпление — трактати за черна магия, книги, съдържащи може би богохулни слова, а за тези страници осъди на проклятие и твоите събратя, и себе си? Толкова много други книги говорят за комедията, толкова много книги възхваляват смеха. Защо се боеше толкова именно от тази?

— Защото е написана от Философа. Всяка книга на този човек подронва част от знанието, натрупано от християнството в течение на векове. Теолозите бяха вече казали всичко, което трябва да се знае за силата на Словото, но достатъчно бе Боеций да коментира Философа, за да се превърне Божието тайнство за Словото в човешката пародия на категориите и силогизмите. В книгата Битие е казано всичко, каквото трябва да се знае за състава на Вселената, но достатъчно бе да се открият отново физическите трактати на Философа, за да почнат да гледат на Вселената като на мрачна и лепкава материя, а арабинът Авероес почти да убеди всички, че светът е вечен. Знаехме всичко за божествените имена, а погребаният от Абон доминиканец — прелъстен от Философа — ги преразгледа, следейки надменните пътеки на естествения разум. Така Вселената, която според Ареопагита се разкрива на този, който съумее да зърне във висините сияйните струи на образцовата първопричина, се превърна в резерват от земни белези, от които изхождат, за да говорят за някаква абстрактна ефективност. По-рано гледахме към небето, удостоявайки с навъсен поглед тинята на материята, а сега гледаме към земята и вярваме в небето, изхождайки от свидетелствата на земята. Всяка дума на Философа, в името на когото вече се кълнат и светиите и папите, обръща наопаки представата за земята. Но той не съумя да изопачи представата за Бога. Ако тази книга стане… ако бе станала предмет на открито тълкувание, щяхме да прекрачим и последния праг…

— Но какво толкова те е изплашило от тези отнасящи се до смеха слова? Премахвайки тази книга, ти не ще премахнеш смеха.

— Не, разбира се. Смехът — това е слабостта, покварата, невежеството на нашата плът. Той е развлечение за селянина, разпуснатост за пийналия; и църквата със своята мъдрост допуска празненствата, карнавалите, панаирите — тази дневна полюция, която разтоварва лоши настроения и обуздава други помисли и други амбиции… Но така смехът си остава нещо долно, защита за простите хорица, развенчано за простолюдието тайнство. Нали и апостолът казваше: женете се, вместо да се разпалвате. Вместо да се бунтувате срещу установения от Бога ред, смейте се и се веселете с вашите нечисти пародии на реда, след като се нахраните, след като сте изпразнили стомните и шишетата. Избирайте царя на глупците, унасяйте се в литургия на магарето и свинята, играйте си да представяте вашите сатурналии с главата надолу… Но тук, тук — Хорхе започна да удря с пръст по масата, до книгата, която Уилям бе поставил пред себе си, — тук функцията на смеха е представена в друга светлина, въздигната е в изкуство, проправя й се път към света на учените, става обект на философия и на коварна теология… Вчера ти видя как простите хорица могат да замислят и прилагат най-зловещите ереси, като не признават нито Божиите закони, нито законите на природата. Но църквата може да търпи ереста на простите хора, които се осъждат сами и стават жертва на собственото си невежество. Невежото безумие на Долчино и на хората като него никога не ще постави в опасност установения от Бога ред. Ще проповядва насилие и ще загине от насилие, няма да остави следа, ще изтлее така, както изтлява карнавалът и няма никакво значение, ако по време на празненството на земята, и то за кратко, стане епифанията на обърнатия наопаки свят. Стига постъпката да не прерасне в план, стига този простонароден език да не срещне един латински език, който да го преведе. Смехът освобождава селянина от страха от дявола, защото по време на празненствата на невежите и дяволът бива представян като беден и невежа, а това значи, че може да бъде обуздан. Но тази книга би могла да учи, че освобождаването от страха от дявола е цяла наука. Когато се смее, докато виното гъргори в гърлото му, селянинът се чувства господар, защото е обърнал наопаки връзката на подчинение; но тази книга би могла да подскаже на учените остроумните — ставащи от този момент възвишени — начини за узаконяване на този обрат. Тогава това, което в неосъзнатите действия на простия човек за щастие е все още подбудено от стомаха действие, ще се превърне в действие на ума. Това, че смехът е присъщ на човека, е белег за нашата ограниченост като грешници. Но колко покварени умове като твоя биха могли да извлекат от тази книга крайния силогизъм, че смехът е цел на човека! Смехът отвлича за известно време простия човек от страха. Но законът се налага чрез страха, чието истинско име е страх от Бога. А от тази книга би могла да излезе сатанинската искра, която да подпали в целия свят един нов пожар; и смехът ще се очертае като ново, неизвестно дори на Прометей, средство за премахване на страха. Докато се смее, простият човек не се бои от смъртта; но след като тази негова свобода се изчерпи, ето че литургията, съгласно Божията воля, отново му налага страха от смъртта. А от тази книга би могъл да се породи нов разрушителен стремеж за преодоляване на смъртта чрез освобождаване от страха. Какво ще стане с нас, грешни създания, без страха, този може би най-мъдър и най-мил от всички Божи дарове? В продължение на векове богословите и светците са извличали благоуханни есенции от знанието Божие, та чрез мисълта за възвишеното да изкупят духовната нищета и лъстта на долното. А тази книга, утвърждавайки комедията, сатирата и мима като някакъв чудодеен лек, способен да доведе до пречистване от страстите чрез изобразяване на недостатъците, на пороците и на слабостите, може да накара лъжеучените да се опитат да изкупят (чрез пъклен обрат) възвишеното, утвърждавайки долното. Тази книга би могла да подскаже мисълта човек да пожелае на земята (както подсказваше и твоят Бейкън във връзка с естествената магия) да бъде постигнато изобилието, царящо в страната Куканя. Но именно това нито трябва, нито можем да притежаваме. Погледни тия монахчета, дето вършат такива срамотии в тази шутовска пародия, наречена „Coena Cypriani“. Какво пъклено изопачение на Светото писание. Вършат го, съзнавайки, че е неправилно. Но в деня, в който словото на Философа би имало възможност да утвърждава страничните игри на разюзданото въображение, ах, тогава наистина онова, което дотогава е било странично, ще стане основно, а основното ще бъде заличено. Християнството ще се превърне в сборище от чудовища, избълвани от глъбините на незнайната земя, и тогава периферията на познатата ни земя ще се превърне в средище на християнската империя, аримаспите ще се качат на престола на Петър, блегмите275 ще изпълнят манастирите, а джуджетата с големи кореми и огромни глави ще застанат на стража на библиотеката! Слугите ще издават закони, а ние (но и ти) ще трябва да се подчиняваме на липсата на всякаква законност. Един гръцки философ (цитиран тук от Аристотел, съучастнически и нечестив авторитет) е казал, че трябва да си служим със смеха, за да преодолеем сериозността на противниците, и да се противопоставяме на смеха посредством сериозността. Нашите отци са били разумни и са направили своя избор: щом смехът е наслада за простолюдието, нека разпуснатостта на простолюдието бъде обуздана, унижавана и сдържана посредством строгостта. Простолюдието не разполага със средства, за да изтънчи своя смях дотам, че да го превърне в оръдие против сериозността на пастирите, които трябва да го отведат до вечния живот и да го избавят от изкушенията на стомаха, на срамните му органи, на яденето, на присъщите му долни пориви. Но ако един ден някой, цитирайки словата на Философа и следователно действайки като философ, издигне изкуството да се смеем на равнището на изтънченото оръжие, ако риториката на убеждението бъде заменена с риториката на осмиването, ако учението за търпеливото и спасително изграждане на представите за спасението бъде заменено с учението за нетърпеливото разрушение и заличаването на всички най-свети и най-достойни за почит образи — ах, този ден и ти, Уилям, и цялото твое знание ще бъдете пометени!

— Защо? Ще се боря, ще си служа с моето остроумие срещу остроумието на другите. Това ще бъде свят, по-добър от този, в който огънят и нажеженото желязо на Бернар Ги смазват огъня и нажеженото желязо на Долчино.

— Това ще означава, че и ти си попаднал в капана на демона. Това означава, че ти ще се сражаваш от другата страна на Армагедон, където ще трябва да стане последната схватка. Но и тогава църквата трябва да съумее да наложи още веднъж правилото за конфликта. Не се боим от богохулството, защото и в проклинането на Господа ние съзираме извратения образ на гнева на Йехова276, който проклина разбунтувалите се ангели. Не се боим от насилието на тези, които убиват пастирите в името на някакви мечти за обновление, защото това е същото насилие на князете, опитали се да унищожат народа Израилев. Не се боим от строгостта на донатистите, от самоубийственото безумие на циркумцелиона277, от сластолюбието на богомилите, от надменната чистота на албигойците278, от жаждата за кръв на флагеланта, от замаяния от злото брат на свободния дух; познаваме ги всички, познаваме корена на техните грехове, който е и корен на нашата светост. Не се боим от тях и най-вече знаем как да ги разгромим или по-точно как да ги оставим да се разгромяват сами, като извисяват най-дръзко до зенита стремежа към смърт, който се ражда от бездните на техния надир. Нещо повече — ще кажа, че тяхното присъствие е ценно за нас, то се включва в Божиите предначертания, защото техните грехове насърчават нашите добродетели, тяхното богохулство насърчава нашата хвалебствена песен, тяхното разюздано покаяние поддържа нашите предпочитания към саможертвата, тяхната престъпност подчертава нашето състрадание така, както и властелинът на мрака с неговия бунт и отчаяние бе необходим, та да изпъкне по-добре славата Господна, начало и край на всяка надежда. Но ако един ден — при това вече не като изключение, присъщо на простолюдието, а като теория на учения, утвърдена чрез незаличимото свидетелство на писмената — изкуството да се смеем стане допустимо и се утвърди като благородно и либерално и престане да бъде нещо машинално, ако един ден някой би имал възможността да каже (и да бъде чут): аз се смея на въплъщението… Тогава не ще имаме оръжия, за да възпрем това богохулство, защото то ще призове всички тъмни сили на плътската материя, ония, които се изразяват чрез пръднята и оригването, и пръднята и оригването ще си присвоят едно право, което е присъщо единствено на духа — да се насочва там, където пожелае!

— Ликург279 бе наредил да издигнат статуя на смеха.

— Прочел си го в пасквила на Клориций, който се опитва да оправдае мимовете от обвинението в кощунство и разказва как някакъв болен бил излекуван от лекар, помогнал му да се смее. Защо е трябвало този човек да бъде изцерен, щом Бог е постановил, че дните му са преброени?

— Не вярвам, че го е излекувал от болестта. Научил го е да се смее на злото.

— Злото не се прогонва. То се разгромява.

— С тялото на болния.

— Ако е необходимо.

— Ти си олицетворение на дявола — отсъди Уилям.

Хорхе като че ли не го разбра. Ако можеше да вижда, щях да кажа, че е погледнал смаяно своя събеседник.

— Аз ли? — запита той.

— Да, излъгали са те. Дяволът не е властелин на материята, дяволът — това е арогантността на духа, вяра без усмивка, истината, която никога не бива обзета от съмнение. Дяволът е мрачен, защото знае накъде се е запътил и като върви, отива винаги нататък, откъдето е дошъл. Ти си дяволът и като дявола живееш в мрака. Не успя да ме убедиш, ако изобщо си имал такива намерения. Мразя те, Хорхе, ако можех, щях да те подкарам надолу по платото, гол, със заврени в задника ти птичи пера, с лице, изрисувано като на жонгльорите или шутовете, та да станеш за присмех на целия манастир и никой да не се страхува от теб. Бих искал да те намажа с мед и да те овалям в перушина, да те вържа с въженце, да те разкарвам по панаирите и да казвам на всички: този ви говореше за истината и ви казваше, че истината има вкуса на смъртта, но вие не вярвахте на словата му, а на зловещия му вид. А аз ви казвам, че в безкрайния въртоп на възможните неща Бог ви разрешава да си представите и свят, в който този мним тълкувател на истината е само един смешен кос, повтарящ слова, които е научил много отдавна.

— Минорите, ти си по-лош и от дявола — възрази Хорхе. — Ти си шут като светията, който ви създаде. Ти си като твоя Франциск, който „de toto corpore fecerat linguam“280, който проповядваше и даваше представления като палячовците, който объркваше скъперника, като му пъхаше в ръцете златни монети, който принизяваше предаността на монахините, като рецитираше „Miserere“281 вместо проповед, който просеше на френски и подражаваше с късче дърво на свирача на цигулка, който се преобличаше като скитник, за да обърка лакомите монаси, който лягаше гол на снега, разговаряше с животните и тревите, превръщаше тайнството на рождеството в селско представление, призоваваше витлеемския агнец, подражавайки на блеенето на овца… Хубава школа, няма що… Не беше ли минорит и оня монах Диотисалви от Флоренция?

— Да — усмихна се Уилям. — Онзи, дето отишъл в манастира на проповедниците и казал, че няма да приеме храна, докато не му дадат късче от расото на брат Йоан, за да го запази като мощи, а след като му дали, си избърсал с него задника, хвърлил парчето в нужника, грабнал една върлина, започнал да го мачка в лайната и викнал: помогнете ми, братя, защото мощите от светията паднаха в нужника!

— Виждам, че тази случка те забавлява. Може би ще пожелаеш да ми разкажеш и за оня минорит, брат Паоло Милемоске, дето веднъж се проснал на леда, а неговите съграждани се смеели и един от тях го запитал дали не иска да си подложи нещо по-хубаво; тогава миноритът отвърнал: да, жена ти… Ето как търсехте истината.

— Така Франциск учеше хората да гледат нещата от друга гледна точка.

— Но ние ви вкарахме в ред. Нали видя вчера какво направиха твоите събратя. Те са отново в нашите редици, не говорят повече като простите хора. Простолюдието не трябва да говори. А тази книга можеше да утвърди мисълта, че езикът на простолюдието е носител на някаква мъдрост Ето какво трябваше да предотвратим, ето какво сторих аз. Ти твърдиш, че аз съм дяволът; не е вярно, аз бях десницата Божия.

— Десницата Божия сътворява, тя не крие.

— Има предели, които не бива да се прекрачват. Бог е пожелал на някои карти да бъде написано: hie sunt leones.

— Бог е създал и чудовищата. И теб, И иска да се говори за всичко.

Хорхе протегна треперещите си ръце и придърпа книгата към себе си. Държеше я разтворена, като я обърна така, че Уилям да може да я вижда както бе разтворена.

— Но защо — рече той, — Бог е позволил тази книга да се загуби в продължение на векове, като от нея бъде запазен само един препис и преписът от този препис, попаднал кой знае къде, да остане погребан в продължение на години в ръцете на неверник, който не знаел гръцки, а после да попадне в една стара библиотека, където аз — не ти, — именно аз бях призван от провидението да открия този препис и да го взема и да продължавам да го крия в течение на още много години? Знам, знам, сякаш виждам, че е написано с рубинени букви, с моите очи, които виждат неща, които ти не виждаш, знам, че такава е била волята Божия, и аз действах по нейна повеля. В името на Отца и Сина и Светаго Духа.

Ден седмиПРЕЗ НОЩТА

Когато избухва пожар и поради прекомерната добродетелност силите адови надделяват

Старецът млъкна. Бе положил длани върху книгата, сякаш галеше страниците, сякаш искаше да ги изгълта, за да му е по-удобно за четене, или пък държеше да ги предпази от нечия граблива ръка.

— И всичко това се оказа безполезно — рече му Уилям. — Сега всичко свърши, открих те, открих и книгата; ония хора загинаха напразно.

— Не са загинали напразно — отвърна Хорхе. — Може би загинаха прекалено много хора. Но ако си се нуждаел от доказателство, че тази книга е прокълната, ти го получи. Но те не загинаха напразно. А още една смърт няма да е излишна — тя ще осмисли тяхната гибел.

Рече така и със сухите си, почти прозрачни ръце започна да къса на парчета и ивици омекналите листове на ръкописа, почна да ги пъха в уста и да ги дъвче бавно, сякаш вземаше причастие и искаше да го превърне в плът от своята плът.

Уилям го гледаше като замаян, сякаш не си даваше сметка какво става. По едно време скочи, наведе се към него и викна:

— Какво правиш?

Хорхе се усмихна и оголи обезкръвените си венци, а от бледите му устни заизлиза жълтеникава пяна, която започна да се стича по рядката му бяла брада.

— Ти очакваше да затръби седмата тръба, нали? Чуй сега какво казва нейният глас: сложи печат на това, дето казаха седемте гръмотевици, и не го записвай, вземи го и го изяж, то ще загорчи в стомаха ти, но за устата ти ще бъде сладко като мед. Виждаш ли? Сега се превръщам в гроб и слагам печат на това, дето не трябваше да бъде казано.

И се изсмя; и то точно той, Хорхе. За пръв път го чувах да се смее… Изсмя се с гърлен звук, без да разтегне устни в усмивка, сякаш плачеше.

— Уилям, ти не очакваше такъв край, нали? По волята Божия този старец пак победи, нали?

И тъй като Уилям се опита да измъкне книгата, Хорхе, който предугади това движение по полъха на раздвижения въздух, се отдръпна, като с лявата ръка притискаше ръкописа до гърдите си, а с дясната продължаваше да къса листовете и да ги пъха в уста.

Той седеше от другата страна на масата; тъй като не можеше да го стигне, Уилям понечи да заобиколи масата. Но бутна стола, на който седеше, расото му се замота в него, така че Хорхе можа да долови шума. Старецът пак се изсмя, този път по-силно, протегна изненадващо бързо десница към светилника, като се водеше по топлината, излъчвана от пламъка, захлупи пламъка с длан, без да обръща внимание на болката, и светилникът изгасна. Стаята потъна в мрак, а ние за последен път чухме смеха на Хорхе, който викна:

— Я да ви видя как ще ме хванете, сега аз виждам по-добре от вас!

Млъкна, не добави нищо и тръгна с безшумните си стъпки, благодарение на които винаги се появяваше най-неочаквано; от време на време от различни места в стаята до нас достигаше шумът от разкъсваната хартия.

— Адсон! — викна Уилям. — Застани на вратата, не му позволявай да излезе!

Но Уилям закъсня с това свое нареждане, защото аз и преди това едва се сдържах да не се нахвърля върху стареца, а щом стаята потъна в мрак, се завтекох и се опитах да заобиколя масата от другата страна, докато моят учител се бе втурнал към противоположната. Много късно разбрах, че така дадох възможност на Хорхе да стигне вратата, защото старецът се движеше в мрака с изключителна увереност. И наистина отново, но вече зад гърба ни, чухме шум от разкъсвана хартия, но доста приглушен, защото идеше откъм съседната стая. И в същото време чухме и друг шум, някакво пресекливо нарастващо скърцане, като стържене на панти.

— Огледалото! — викна Уилям. — Той иска да ни затвори!

Насочвайки се по шума, и двамата се втурнахме към входа; аз се спънах в някакво столче и си нараних крака, но не обърнах внимание, защото ми стана ясно, че ако Хорхе ни затвореше, никога нямаше да се измъкнем оттук; в тъмното нямаше да успеем да отворим вратата, тъй като не знаехме какво и как трябваше да натиснем иди бутнем от тази страна.

Мисля, че и Уилям бе подтикван от същата отчаяна мисъл, защото го усетих край себе си, когато и двамата, след като стигнахме до прага, започнахме да подпираме задната страна на огледалото, което се затваряше към нас. Бяхме пристигнали навреме, защото вратата престана да се движи, а след малко се поддаде и се отвори. Явно Хорхе бе разбрал, че борбата е неравна, и бе успял да се отдалечи. Излязохме от прокълнатата стая, но не знаехме накъде е тръгнал старецът, пък и цареше пълен мрак. По едно време се досетих:

— Учителю, огнивото е у мен!

— Тогава какво чакаш — викна Уилям, — потърси светилника и го запали! — Хукнах обратно в мрака към „finis Africae“ и започнах да търся опипом светилника. Намерих го веднага — по Божията воля, бръкнах в скапулария, напипах огнивото, ръцете ми трепереха, та трябваше да направя два-три несполучливи опита, преди да успея да запаля светилника, докато Уилям викаше задъхано откъм вратата: — Побързай, побързай! — Най-сетне успях. — Бързо — подкани ме Уилям, — иначе оня ще изяде целия Аристотел!

— И ще умре! — викнах тревожно аз, като в това време го настигнах; тръгнахме да го търсим.

— Не ме интересува дали тоя проклетник ще умре! — викна Уилям, като се оглеждаше и крачеше ту в една, ту в друга посока. — След това, което изяде, не го чака друго! Аз искам книгата!

После спря и добави, вече по-спокойно:

— Спри. Така няма да успеем да го открием. Да спрем и да помълчим. — Така и сторихме. В настаналата тишина немного надалеч чухме шум от тяло, което се блъсна в някакъв шкаф, на пода изтрополиха книги. — Там е! — викнахме и двамата.

Хукнахме към шума, но веднага разбрахме, че трябва да се движим по-бавно. Защото тази вечер навън духаше силен вятър и като излязохме от „finis Africae“, се натъкнахме на въздушни повеи, които съскаха и стенеха из цялата библиотека. Устремът им умножаваше тяхната сила и нашият светилник, който си бяхме възвърнали толкова трудно, можеше всеки миг да изгасне. И тъй като не биваше да бързаме, налагаше се да забавим Хорхе. Но Уилям реши да направи точно обратното и викна:

— Хванахме те, старче, сега имаме светлина!

Правилно решение, защото тези думи вероятно разтревожиха Хорхе, той забърза и така наруши равновесието на вълшебната си чувствителност на зрящ в мрака. И наистина, след малко отново чухме шум и когато, насочвайки се по него, стигнахме в залата „y“ на YSPANIA, видяхме, че е паднал на пода, с книгата в ръце: опитваше се да се надигне, заобиколен от книгите, паднали от масата, която бе блъснал и прекатурил. Опитваше се да се надигне, но продължаваше да къса страниците, сякаш искаше да изръфа колкото се може по-бързо своята плячка.

Настигнахме го тъкмо като се изправи, а той, усетил близостта ни, започна да се отдръпва заднишком. Лицето му, осветено от червеникавите отблясъци на светилника, изглеждаше ужасно — бе цялото разкривено, по челото и бузите се стичаше охтичава пот, белезникавите му застинали очи сега бяха кръвясали, от устата му се подаваха късчета пергамент, сякаш беше някакъв кръвожаден звяр, натъпкал се така, че повече не може да преглъща храната. Обезобразен от тревога, от действието на отровата, която вече бе плъзнала по кръвта му, от отчаяната си и безумна решителност, този доскоро уважаван старец сега изглеждаше отвратително и смешно: при други обстоятелства можеше да предизвика смях, но и ние бяхме заприличали на звероподобни, на кучета, хукнали да гонят дивеч.

Можехме да го хванем спокойно, а вместо това връхлетяхме върху него, той успя да се измъкне, притисна ръце до гърди да пази ръкописа; бях го хванал с лявата си ръка, а с дясната гледах да държа светилника високо, но пламъкът облиза лицето му, той усети топлината, издаде приглушен стон, почти изръмжа, от устата му паднаха парчета хартия, вдигна десницата си от книгата, протегна я към светилника, измъкна го от ръката ми и го хвърли…

Светилникът тупна точно насред купчината книги, паднали от масата; бяха се разтворили, бяха се скупчили една връз друга. Зехтинът се разля, пламъкът лизна някакъв стар пергамент, който тозчас пламна буйно, като сноп сухи съчки. Всичко стана за миг, от книгите изригна пламък, сякаш тия хилядолетни страници от векове чакаха да пламнат и сега ликуваха, че изведнъж могат да утоляват стародавната си жажда за огън. Като видя какво става, Уилям пусна стареца — а той, като усети, че е свободен, се отдръпна няколко крачки — и се поколеба, но прекалено дълго — дали да хване отново Хорхе, или да се втурне да гаси малката клада. Някаква книга, явно по-стара от другите, изгоря почти наведнъж, изригвайки висок пламък.

Повеите на вятъра, които можеха да загасят малкото пламъче, разпалваха по-силния и по-буен пламък; нещо повече — те разнасяха блуждаещи искри.

— Бързо! Гаси огъня! — викна Уилям. — Всичко ще изгори!

Втурнах се към кладата, но се спрях, защото не знаех какво да сторя. Уилям се спусна към мен, за да ми помогне. Протегнахме ръце към огъня, потърсихме с очи нещо, за да го загасим, осени ме една мисъл — смъкнах расото си и се опитвах да го хвърля върху огъня. Но пламъците вече бяха твърде високи, те облизаха расото ми и то пламна. Изгорих си ръцете и ги отдръпнах, извърнах глава към Уилям и зърнах зад него Хорхе, който се приближаваше. Горещината бе толкова силна, че той я усещаше много добре, вече знаеше съвсем сигурно къде гори огън, и хвърли Аристотел в пламъците.

Уилям се разгневи и бутна яростно стареца, той се блъсна в един шкаф, главата му се удари в ръба и той падна на земята… Но Уилям — мисля, че го чух да изрича някаква невероятна псувня — не му обърна никакво внимание. Спусна се към книгите. Но късно. Аристотел, или по-точно това, което бе останало от него, след като старецът бе погълнал неговите страници, вече гореше.

Междувременно към стените се бяха понесли искри и томовете от един друг шкаф вече се гърчеха в яростни пламъци. Сега в стаята имаше не едно, а две огнища на пожар.

Уилям разбра, че с ръце не ще успеем да ги загасим, и реши да спасява книгите с други книги. Грабна някакъв том, който му изглеждаше по-добре подвързан и по-плътен от другите, и се опита да го използва за гасене. Но като удряше с обкованата подвързия по купчината горящи книги, не можа да постигне друго, освен да пръска нови искри. Опита се да ги разпръсне с крака, но постигна обратното — полетяха късчета от почти изтлял пергамент, започнаха да се реят като прилепи, докато въздушното течение, съюзник на въздушния си събрат, просто ги приканваше да подпалят земната материя на други книги.

Зла орис бе пожелала всичко това да се случи в една от залите от лабиринта, където цареше най-голяма бъркотия. От рафтовете на шкафовете стърчаха навити ръкописи; от други, вече раздърпани томове, като от блеещи уста се провесваха езици от съсухрени от времето пергаменти, а на масата сигурно бяха струпани голям брой ръкописи, които Малахий (останал сам от няколко дни) не се бе погрижил да сложи по местата им. Така че помещението, след причинената от Хорхе бъркотия, бе отрупано с пергаменти, които сякаш само това чакаха — да се превърнат в друг елемент.

За кратко време помещението се превърна в клада, в пламнал трънак. В това жертвоприношение участваха и шкафовете — и те започнаха да пращят. Рекох си, че целият лабиринт не е нищо друго освен огромна клада за жертвоприношение, приготвена отдавна, очакваща първата искрица.

— Вода трябва, вода! — викна Уилям и добави: — Но къде ти вода в този пъкъл?

— В кухнята, долу, в кухнята! — викнах аз. Уилям ме погледна замислено, по лицето му играеха червени огнени отблясъци:

— Да, но докато слезем и се качим отново… По дяволите! — викна той. — Така или иначе, с тази стая е свършено, а може би и със съседната. Да слизаме, аз ще търся вода, а ти бий тревога, нужни са много хора!

Насочихме се към стълбата, защото пожарът хвърляше светлина и в другите стаи, ако и тя да отслабваше все повече, та се наложи да прекосим последните две стаи почти пипнешком.

Долу, в скриптория, нощта хвърляше бледи отблясъци; оттам се спуснахме в трапезарията. Уилям изтича в кухнята, аз пък хукнах към вратата на трапезарията и се опитах да я отворя отвътре; това не се оказа толкова лесно, защото вълнението ме сковаваше. Излязох навън, затичах се към спалните помещения, сетих се, че не ще смогна да събудя монасите един по един, хрумна ми друго, върнах се в църквата и потърсих стълбата, която водеше към камбанарията. Щом стигнах там, сграбчих всички въжета и ги задърпах. Дърпах с всички сили, а въжето на голямата камбана току ме издърпваше нагоре. Горната част на ръцете ми бе обгоряла в библиотеката, но дланите ми бяха останали незасегнати; разраних ги от плъзгането на въжетата, докато най-сетне те започнаха да кървят и бях принуден да се откажа.

Но бях успял да вдигна достатъчно шум; излязох навън тъкмо навреме, за да видя първите монаси, които излизаха от спалните помещения, а отдалеч долитаха гласовете на ратаите, които бяха наизлезли пред своите жилища. Не можах да обясня нищо както трябваше, просто не смогвах да изрека и две думи като хората, пък и първите, които изрекох, бяха на майчиния ми език. С кървящата си ръка сочех през прозорците по южното крило на Зданието, където през алабастровите плочи прозираха необичайни отблясъци. От тяхната яркост разбрах, че докато съм слизал и биел камбаните, огънят се бе разпространил и из други стаи. Сега през всички прозорци на Africa и през прозорците на цялата фасада между Africa и източната кула се виждаха неравномерно припламващи отблясъци.

— Вода, носете вода! — виках аз.

Отначало никой не разбра какво става. Монасите бяха до такава степен свикнали да гледат на библиотеката като на свято и недостъпно място, че просто не можеха да допуснат, че тя подобно на някаква селска колиба може да бъде застрашена от обикновена опасност. Първите, които вдигнаха очи към прозорците, се прекръстиха, мълвейки слова, издаващи уплаха, а аз се досетих, че мислеха за нови видения. Задърпах ги за расата, умолявах ги да разберат какво става, докато най-сетне някой съумя да изрази пресекливите ми хълцания с човешки слова.

Този човек беше Никола от Моримондо; той каза:

— Библиотеката гори!

— Точно така — промълвих аз и се строполих от изтощение на земята.

Никола прояви голяма енергия, развика се, започна да дава нареждания на ратаите, да съветва заобиколилите го монаси, прати някой да отвори другите врати на Зданието, други прати да търсят кофи и всякакви съдове, насочи всички към чешмите и цистерните за вода в манастира. Нареди на ратаите да натоварят мулетата и магаретата с делви с вода… Ако човекът, който даваше тези разпореждания, имаше някаква власт, щяха веднага да му се подчинят. Но ратаите бяха свикнали да получават нареждания от Ремиджо, писарите — от Малахий, а всички — от абата. Уви, тук нямаше нито един от тях. Монасите търсеха абата с очи, за да получат от него напътствия и утеха, него го нямаше и единствен аз знаех, че той е умрял или че умираше, зазидан в една задушна дупка, която сега се превръщаше в пещ, в бика на Фаларис282.

Никола току побутваше ратаите на една страна, но други монаси, подтиквани от най-добри намерения, им даваха противоположни нареждания. Някои събратя явно бяха загубили и ума, и дума, други пък още бяха като замаяни от съня. Аз се опитвах да им обясня, защото си бях възвърнал дар-слово, но трябва да напомня, че бях почти гол — нали бях хвърлил расото си върху огъня, а гледката, която представлявах — едно непристойно разголено момче, окървавено, с почерняло от сажди лице, цялото вдървено от студ — сигурно не вдъхваше кой знае какво доверие.

Най-подир Никола успя да повлече някои събратя и ратаи към кухнята, която най-сетне някой бе успял да отвори. Други се бяха досетили да донесат факли. В кухнята цареше голямо безредие; досетих се, че Уилям бе преобърнал всичко с главата надолу, за да търси вода и съдове, с които да я пренася.

В същия миг зърнах Уилям; появи се от вратата откъм трапезарията, лицето му беше обгорено, расото му димеше, държеше в ръка голяма тенджера и аз изпитах жалост към него — жалка алегория на безсилието. Разбрах, че и да беше успял да изнесе до втория етаж тенджера с вода, без да я излее, и да беше успял да стори това не веднъж, а повече пъти, не бе постигнал нищо. Сетих се за онази случка със свети Августин, когато видял някакво дете да се опитва да изгребе водата от морето с лъжица; детето било ангел, който правел това, за да се подиграе на светеца, който пък се стремял да проникне в тайните на божествената природа. Уилям се опря изтощен на рамката на вратата и ми заговори също като ангела:

— Невъзможно е, няма да се справим, ако ще всички монаси да помагат. Свършено е с библиотеката. — За разлика от ангела Уилям плачеше.

Притиснах се до него, а той грабна от една маса някаква покривка и се опита да ме загърне. Стояхме така и наблюдавахме, вече безпомощни, какво става около нас.

Цареше голям безпорядък, насам-нататък сновяха разни хора; едни се качваха с празни ръце и се сблъскваха по виещата се стълба с други, които, подтиквани от глупаво любопитство, вече се бяха качили, а сега слизаха да търсят съдове. Други, по-съобразителни, се втурнаха веднага да търсят тенджери и легени, за да установят, че в кухнята няма достатъчно вода. Изведнъж в кухнята влязоха няколко мулета, натоварени с делви; ратаите, които ги караха, свалиха делвите и понечиха да ги качат горе. Но те не знаеха как се стига до скриптория, та се наложи някои от писарите да им обяснят; това отне доста време, а когато започнаха да се качват, се сблъскаха с други, които слизаха, обзети от ужас. Някои делви се счупиха и водата се изля на пода, други делви бяха подадени от ръка на ръка от усърдни помагачи, наредили се по виещата се стълба. Тръгнах след групата и се озовах в скриптория; откъм библиотеката се носеше гъст дим, а последните монаси, които се бяха осмелили да навлязат в източната кула, се връщаха, кашляйки, със зачервени очи, и викаха, че не е възможно човек да проникне в тоя пъкъл.

В този мит зърнах Бенций. Идеше от долния етаж, носеше голям съд, лицето му бе цялото разкривено. Чу думите на тези, дето се бяха върнали, и им рече:

— Страхливци, всички ще отидете в пъкъла! — Обърна се, като търсеше помощ, и ме видя: — Адсон! — викна ми той. — Библиотеката… библиотеката…

Не дочака да му отвърна. Изтича към стълбата и изчезна смело в дима. Видях го за последен път.

Над главата ми нещо изпращя. От тавана на скриптория започнаха да падат късчета камъни и вар. От един свод се откачи розетка с формата на цвете, за малко да ми падне на главата. Подът на лабиринта започваше да поддава Спуснах се тичешком на долния етаж и излязох навън. Някои усърдни ратаи бяха донесли стълби, с които се опитваха да стигнат прозорците на горните етажи, за да изливат водата през тях. Но и най-дългите стълби стигаха едва до прозорците на скриптория, а тези, които бяха успели да се изкачат, не можеха да ги отворят. Наредиха някой да ги отвори отвътре, но вече никой не се осмеляваше да се качи.

В това време наблюдавах прозорците на третия етаж. Цялата библиотека трябва да се беше превърнала в огромна клада, огънят препускаше от стая в стая, поглъщайки хилядите изсъхнали листове. Всички прозорци бяха ярко осветени, от покрива излизаше гъст черен дим; огънят бе обхванал и гредите. Зданието, което изглеждаше толкова яко и непоклатимо, в този миг разкриваше цялата си слабост, своите пукнатини, разядените отвътре стени, ронещите се камъни, които позволяваха на пламъците да стигнат дървените греди и подпори, където и да се намираха те.

Изведнъж някои прозорци се пръснаха, сякаш някаква сила ги блъсна извътре, и искрите се разроиха навън, като осеяха нощния мрак с безброй блуждаещи светлини. Силният вятър бе постихнал, но това бе истинско нещастие, защото сега лекият ветрец разнасяше искрите и ги разпалваше и заедно с тях разнасяше и късчета нагорещен пергамент. В този миг проехтя трясък; подът на лабиринта на места бе поддал и пламтящите греди се сгромолясаха на долния етаж; видях как лумнаха пламъци и от скриптория, и той осеян с книги и шкафове, с разгънати листове, пръснати по масите, готови да поемат огън от искрите. Група преписвачи си заскубаха косите, почнаха да се вайкат и понечиха да се качат смело горе, за да спасят скъпите им пергаменти. Но не би — защото и кухнята, и трапезарията се бяха превърнали в кръстовище на блуждаещи души, които сновяха насам-нататък и всеки пречеше на другия. Хората се блъскаха, падаха; който носеше някакъв съд, изливаше спасителната течност; мулетата, дето бяха влезли в кухнята, усетиха близостта на огъня и като хвърляха къчове, се втурнаха към вратите, блъскайки и хората, и своите водачи. Така или иначе, личеше си, че тая тълпа от селяци и от предани и мъдри, но неловки, неръководени от никого люде, щеше да попречи и на ония, дето биха могли да дойдат да помагат.

По цялото плато цареше пълна бъркотия. Но това все още бе само началото на трагедията. Защото, изригвайки от прозорците и покрива, огромното валмо от искри, раздухвано от вятъра, падаше навсякъде и засегна и покрива на църквата. Няма човек, който да не знае колко прекрасни катедрали са ставали лесна плячка на огъня; защото Божият дом изглежда прекрасен и добре защитен също като небесния Ерусалим поради камъка, от който е изграден, но и стените и сводовете се крепят на крехък, макар и изкусно направен дървен скелет; затова, ако каменната църква напомня най-достойните за почит гори със своите колони, яки като разклоняващи се в сводовете дъбове, то често нейното тяло е от дъбово дърво — така, както е изработена от дърво и цялата й украса: олтарите, хоровете, изписаните икони, пейките, престолите, свещниците. Така стана и с манастирската църква с прекрасния портал, който ме бе омагьосал толкова силно през първия ден. Тя пламна много бързо. Едва сега монасите и всички обитатели на платото разбраха, че вече става дума за спасяване на целия манастир, и всички хукнаха още по-смело и в още по-голямо безредие, за да се борят с опасността.

Разбира се, манастирската църква бе по-достъпна и следователно по-защитима от библиотеката. Библиотеката бе обречена от самата си непристъпност, от тайната, която я закриляше, от ограничения достъп към нея. Църквата, отворена като майка за всички в часа за молитва, бе достъпна за всички и сега, когато бе настанало време да бъде спасена. Но нямаше повече вода или по-точно твърде недостатъчна бе водата в цистерните и съдовете; водата струеше от чешмите пестеливо и бавно, а това не отговаряше на належащите нужди. Всички желаеха да изгасят пожара в църквата, но вече никой не знаеше как. Пък и огънят се бе разпространил отгоре, където бе трудно за човека да се качи да блъска по пламъците или да се опита да ги задуши с пръст или дрипи. А когато пламъците се спуснаха надолу, вече нямаше никакъв смисъл да хвърлят върху тях пръст или пясък, тъй като покривът започна да пада върху втурналите се да гасят, като премаза мнозина.

Така към вайканията и тюхканията заради големия брой изпепелени ценности се прибавиха викове от болка за обгорелите лица, за строшените крайници, за телата, изчезнали под внезапно срутилите се сводове.

Вятърът отново задуха бавно и подхранваше още по-яростно огъня. Подир църквата веднага пламнаха свинарниците и оборите. Обезумелите животни скъсаха поводите, разбиха вратите и се втурнаха из платото, като цвилеха, мучаха, блееха и грухтяха от ужас. Искри попаднаха по гривите на много коне, та видяхме как из двора запрепускаха адски изчадия, пламтящи коне, които помитаха всичко по пътя си — път, дето нито ги водеше някъде, нито им даваше покой. Видях как старият Алинардо, който се въртеше насам-нататък като замаян, без да си дава сметка за случилото се, бе пометен от прекрасния, увенчан с огнен венец Брунело и се изтърколи в прахоляка, където и си остана — една жалка безформена купчина. Но нямах нито време, нито как да му помогна, нито да го оплаквам, защото подобни неща вече ставаха навсякъде.

Пламналите коне бяха пренесли огъня там, където вятърът все още не бе успял да стори това; сега горяха и работилниците, и домът на послушниците. Хора тичаха на групи от единия до другия край на платото без никаква цел или пък с неосъществими намерения. Видях Никола — беше ранен в главата, с раздрано расо; явно съкрушен, той бе коленичил на главната алея и проклинаше проклятието Божие. Видях Пачифико от Тиволи; той се бе отказал от всякакви помисли за помощ и се опитваше да хване някое от побеснелите мулета; след като успя, ми викна и аз да сторя същото и да побягна, за да се спася от това зловещо видеше на Армагедона.

Рекох си къде ли ще да е Уилям и се побоях да не би да е загинал от някакво срутване. Търсих го дълго и го открих близо до вътрешния двор. Държеше в ръка пътната си торба; когато пламъците започнали да обгръщат дома на поклонниците, той успял да влезе в килията, за да спаси поне своите ценни вещи. Беше взел и моята торба, от която извадих дрехи да се преоблека. Стояхме задъхани и гледахме какво става около нас.

Манастирът бе безвъзвратно обречен. Огънят бе стигнал до почти всички постройки — едни пламваха, други горяха. А тия, дето бяха оцелели, и те след малко щяха да се изпепелят; нали всичко — и природата, и безразборните действия на хората, които се опитваха да сторят нещо — помагаше за разпространяването на пожара. Не бяха засегнати само незастроените площи — зеленчуковата градина, градината пред вътрешния двор… Вече нищо не можеше да бъде сторено, за да се спасят постройките, достатъчно бе човек да се откаже да ги спасява и да застане на някое открито място, за да наблюдава без никаква опасност.

Погледнахме църквата, която сега гореше бавно, защото обикновено дървенията на тези големи постройки лумва веднага, а те продължават да агонизират с часове, понякога и с дни. Но от Зданието продължаваха да излизат пламъци. Тук имаше много повече неща за горене; огънят, който се бе разпрострял из скриптория, сега бе слязъл и в кухните. А колкото до третия етаж — там, където доскоро и в продължение на столетия бе стоял лабиринтът, — той бе изцяло разрушен.

— Това беше най-голямата библиотека в християнския свят — рече Уилям. — Сега — добави той — пришествието на Антихриста наистина не ще да е далеч, защото няма да има знание, което да му се противопостави. Пък и ние го видяхме тази нощ.

— Кого? — запитах слисан.

— Имам предвид Хорхе. В това лице, обезобразено от омраза към философията, за пръв път видях как изглежда Антихристът, който не идва нито от племето на Юда, както твърдят неговите глашатаи, нито от някаква далечна страна. Антихристът може да бъде рожба на състраданието, на прекомерната обич към Бога или към истината, така както светецът може да стана еретик, а гадателят — обзет от бесове човек. Пази се, Адсон, от пророците и от тия, дето са готови да умрат за истината, защото обикновено те повличат към смърт със себе си мнозина, често ги тласкат към смърт, преди самите те да умрат, а понякога — и да мрат вместо тях. Хорхе извърши злокобно деяние, защото обичаше толкова болезнено своята истина, че бе готов на всичко, за да помете лъжата. Хорхе се боеше от втората книга на Аристотел, защото може би тя наистина е учела как да изопачаваме всяка истина, за да не станем роби на собствените си призраци. Може би задача на този, който обича хората, е да ги кара да се надсмиват над истината, да стори така, че истината да се смее, защото единствената истина е в това да се научим да се отърсваме от нездравата страст към истината.

— Но, учителю — възразих с болка, — говорите така, защото сте дълбоко засегнат. Но има една истина — истината, която разкрихте нощес, истината, до която стигнахте, тълкувайки следите, които разчетохте през последните дни. Хорхе спечели, но вие надвихте Хорхе, защото разкрихте неговите кроежи…

— Нямаше никакви кроежи — отвърна Уилям — и аз ги разкрих погрешка.

Това твърдение съдържаше собственото си противоречие и аз не разбрах дали Уилям нарочно искаше да е така.

— Но нали беше истина, нали следите по снега сочеха, че става дума за Брунело — възразих аз, — нали излезе истина, че Аделмо се е самоубил; истина бе, че Венанций не се е удавил в делвата, истина бе, че лабиринтът се оказа замислен точно така, както си представяхте, истина бе, че можеше да се влезе във „finis Africae“, натискайки думата „quator“, истина бе, че тайнствената книга е от Аристотел… Бих могъл да продължа, да изброя всички отговарящи на истината неща, които вие разкрихте благодарение на вашите знания…

— Адсон, никога не съм се съмнявал в истината, съдържаща се в знаците; те са единственото средство, с което човек разполага, за да се ориентира в този свят. Но аз не можах да проумея едно — връзката между знаците. Стигнах до Хорхе, следвайки една апокалиптична схема; като че ли тя направляваше всички престъпления, а се оказа напълно случайна. Стигнах до Хорхе, търсейки един виновник за всички престъпления, а се оказа, че всяко престъпление е било извършено от различен човек или пък чисто и просто от никого. Стигнах до Хорхе, следвайки плана, съставен от един ненормален и все пак разсъждаващ човек, а се оказа, че няма никакъв план или поточно, че самият Хорхе е станал жертва на първоначалния си план, след което е започнала поредица от причини, от странични причини и от причини, противоречащи си една на друга, които са се развивали самостоятелно, създавайки връзки, неподчиняващи се на никакъв план. Къде е моята мъдрост? Действах като твърдоглав човек, следвайки някаква привидност на ред, а трябваше да имам предвид, че във Вселената не съществува никакъв ред.

— Но като си представяхте погрешни взаимни връзки, вие все пак открихте нещо…

— Благодаря ти, Адсон, ти каза нещо много хубаво. Редът, който си представя нашият ум, е като мрежа или стълба, която градим, за да стигнем до нещо. Но след това се налага да хвърлим стълбата, защото откриваме, че ако и да ни е послужила, тя е била напълно безсмислена. „Er muoz geiichesame die Leiter abewerfen, so Er an ir ufgestigen ist…“283 Така се казва, нали?

— Така е на моя език. Кой е казал това?

— Един мистик от твоя край. Писал го е някъде, къде — не помня. И не е нужно един ден някой да намери този ръкопис. Единствените истини, които служат за нещо, са сечива, които трябва да бъдат захвърлени.

— Вие не бива да се обвинявате в нищо, вие направихте каквото можахте.

— Каквото могат хората, а те могат малко. Трудно е да приемем мисълта, че във Вселената не може да има някакъв ред, защото това ще обиди свободната воля на Бога и неговото всемогьщество. Така свободата на Бога е наше проклятие или поне проклятие за нашата надменност.

За пръв и последен път в живота си се осмелих да изрека богословско заключение:

— Но как е възможно да съществува едно необходимо битие, изцяло изтъкано от вероятността? В такъв случай каква е разликата между Бога и първоначалния хаос? Та нали твърдението, че Бог е всемогъщ и че в същото време е напълно зависим от собствените си начинания, е равнозначно на доказателство, че Бог не съществува?

Уилям ме изгледа с непроницаемо лице и рече:

— Как един учен би могъл да продължи да предава своите знания, ако отговори положително на твоя въпрос?

Не разбрах какво искаше да ми каже и го запитах:

— Нима искате да кажете, че без критерий за истината не може да става и дума за знания, които да се предават на другите, или пък намеквате, че не бихте могли да съобщавате на другите това, което знаете, тъй като те няма да ви позволят да го сторите?

В този миг част от покрива на спалното помещение рухна с огромен трясък и към небето изригна валмо от искри. Част от овцете и козите, дето бродеха из двора, минаха край нас, блеейки от ужас. Група ратаи се спуснаха да бягат с викове — за малко да ни стъпчат.

— Тук цари голяма бъркотия — рече Уилям. — Non in commotione, non in commotione, Dominus284.