Името на розата

Ден третиОТ ИЗОБРАЗИТЕЛНИ ДО ПЪРВИЯ ЧАС

Когато в килията на изчезналия Беренгарий намират прогизнало в кръв парче плат. И нищо повече

Докато пиша, чувствам същата умора, която усещах онази нощ или по-точно — онази сутрин. Какво да кажа? След службата абатът разпрати повечето монаси, които се бяха разтревожили, да търсят навсякъде; но резултат нямаше.

Към изобразителни един монах, който се ровеше в килията на Беренгарий, намери под сламеника му прогизнало от кръв парче бяло платно. Показаха го на абата, който рече, че трябва да е станало най-лошото. Това стана в присъствието на Хорхе, който, след като чу, рече:

— Кръв ли? — сякаш му се струваше невероятно. Уведомиха и Алинардо, който поклати глава и рече:

— Не, не, при третата тръба смъртта ще бъде причинена от вода…

Уилям погледна парчето плат и отсъди:

— Сега всичко е ясно.

— Щом е така, къде е Беренгарий? — попитаха всички.

— Не знам — отвърна той.

Аймаро го чу, погледна към небета и прошепна на Пиетро от Сант Албано:

— Такива са англичаните.

Когато наближи първият час и слънцето изгря, пратиха слуги да огледат целия склон под стените. Върнаха се към третия час, не бяха открили нищо.

Уилям каза, че е сторено всичко, което е трябвало да се направи. Налагаше се да изчакаме. Той отиде в ковачницата и разговаря продължително с майстора стъклар Никола.

Седнах в църквата до централния портал, слушах литургиите. Така и заспах и спах дълго, защото май младите се нуждаят от сън повече от старците, които вече са спали толкова много и се готвят за вечния сън.

Ден третиТРЕТИ ЧАС

Когато в скриптория Адсон размишлява за историята на своя орден и за съдбата на книгите

Когато излязох от църквата, вече не се чувствах толкова изморен, но главата ми беше замаяна, защото тялото се радва на добър покой единствено през нощта. Качих се в скриптория, поисках разрешение от Малахий и почнах да прелиствам каталога. И докато оглеждах разсеяно листовете, които обръщах, наблюдавах монасите.

Останах поразен от спокойствието и смирението, с което се занимаваха със своите задължения, сякаш не търсеха един техен събрат с такава тревога из целия манастир, сякаш други двама техни събратя не бяха загинали при ужасни обстоятелства. Ето, рекох си аз, доказателство за величието на нашия орден; в течение на векове мъже като тези са посрещали нашествията на варварските орди, били са свидетели на опустошаването на манастирите си, на огнената разруха на царства и въпреки това са продължили да обичат пергаментите и мастилата, продължавали са да четат, мълвейки думи, предавани от векове, които те предаваха за идните векове. Те бяха продължили да четат и да преписват и при наближаването на хилядолетието; защо да не продължават да вършат същото и сега?

Предния ден Бенций каза, че е готов да извърши и грях, стига да може да се добере до някоя рядка книга. Той не лъжеше, не се шегуваше. Разбира се, монахът би трябвало да почита книгите със смирение, да им желае доброто, а не да прославя собственото си любопитство; но стремежът към познанието е лъст за монасите, така както прелюбодеянието е изкушение за миряните, а ламтежът за богатство — за бялото духовенство.

Прелистих каталога и през очите ми заигра поредица от тайнствени заглавия: „Quinti Sereni de medicamentis“, „Phaenomena“, „Liber Aesopi de natura animalium“, „Liber Aethici peronymi de cosmographia“, „Libri tres quos Arculphus episcopus Adamnano escipiente de locis sanctis ultramarinis designavit conscribendos“, „Libellus Q. lulii Hilarionis de origine mundi“, „Solini Polyhistor de situ orbis terrarum et mirabilibus“, „Almagestus“…149. Не се учудих, че над библиотеката витае тайната на престъпленията. За тези, посветили се на писането люде библиотеката означаваше небесния Ерусалим и в същото време и един подземен свят, на границата между непознатата земя и царството на мъртвите. Те бяха подвластни на библиотеката, на това, което тя им обещаваше, и на това, което им забраняваше. Живееха с нея, за нея и може би против нея, с греховната надежда, че един ден ще съумеят да разкрият всичките й тайни. Защо да не се изложат и на смъртна опасност, за да задоволят любознателния си ум, или пък да прибягнат до убийство, за да попречат някому да стигне до ревниво съхранявана от тях тайна?

Да, това бяха изкушения, надменни пориви на ума. Колко по-различен бе монахът преписван, такъв, какъвто си го е представял светецът, основал нашия орден, способен да преписва, без да разбира, изоставен на волята Божия, пишещ, защото е молещ се, и молещ се, защото е пишещ. Защо вече не беше така? Ох, та това не беше единственото, в което се бе изродил нашият орден! Беше станал прекомерно могъщ, абатите съперничеха на кралете, нима Абон не беше пример за монарх, който със самочувствието на монарх се стремеше да уреди споровете между монарси? Пък и знанието, което бе натрупано в манастирите, сега бе използвано като разменна стока, повод за надменност, хвалба и белег за престиж; нашите абати се хвалеха с изрисуваните си с миниатюри кодекси, така както рицарите се хвалеха със своите доспехи и знамена… Още повече че (какво безумие!) нашите манастири се бяха лишили и от първенството на знанието; сега в школите при катедрите, градските сдружения, университетите се преписваха книги — може би повече и по-добре от нас — и се съставяха нови, и навярно тук се криеше причината за бедите.

Манастирът, в който се намирах, бе може би единственият, който можеше да се похвали с превъзходното си производство и възпроизводство на знания. Но именно поради това тукашните монаси не се задоволяваха вече със святото занимание да преписват, а подтиквани от стремежа към нови неща, искаха да откриват нови допълнения към природата. В същия момент долових смътно (днес, когато съм побелял, на възраст и с опит, съзнавам това много добре), че постъпвайки така, те подронваха собственото си превъзходство. Защото, ако новите знания, които те искаха да произведат, излезеха свободно от тези стени, това свято място нямаше да се различава по нищо от школата при някоя катедра или от градските университети. А като оставаха скрити, те запазваха непокътнати своя престиж и сила, не биваха разяждани от диспути, от надменността на тези, които искат да прекарат през ситото на одобрението или отрицанието всяка тайна, всяко величие. Именно затова — рекох си аз — библиотеката е забулена в мълчание и мрак; тя е хранилище на знания, но тя може да запази тези знания непокътнати само ако не позволява те да стигат до когото и да било, включително и до самите монаси. Знанието не е като монетата, която остава физически непокътната дори и когато минава през най-долни сделки; то прилича по-скоро на прекрасно одеяние, което се похабява при употреба и показване. Нима не става така и с книгата, чиито страници се разкъсват, а мастилата и позлатата избледняват, щом до нея се докоснат повече ръце? Ето, недалеч от мен Пачифико от Тиволи прелистваше някакъв старинен том, чиито страници бяха залепнали една в друга от влагата. За да прелиства книгата, той навлажняваше с език палеца и показалеца си и при всеки допир със слюнката му листовете губеха якост; разтварянето им означаваше огъване, излагане на неумолимото въздействие на въздуха и праха: те щяха да разяждат тънките жилки, на които пергаментът се набраздяваше при сгъването, щяха да доведат до нови натрупвания на мухъл там, където слюнката смекчаваше, но и отслабваше крайчеца на листа. Този изблик на прекомерна обич, породена от желание за усвояване и от любознателност, щеше да предразположи книгата за болестта, на която бе съдено да я убие, така както прекомерната нежност размеква воина и го прави негоден.

Какво трябваше да се направи? Да престанем да четем и само да пазим? Бяха ли оправдани моите опасения? Какво би казал моят учител?

Недалеч видях миниатюриста Магнус от Йона, който току-що бе престанал да търка своя пергаментов лист с пемза и го омекотяваше с тебешир, за да може след това да го изглади. До него Рабано от Толедо бе закрепил пергаментовия лист на масата, а по двете му страни бе нанесъл едва забележими дупчици, между които чертаеше с тънко металическо стило едва забележими хоризонтални линии. След малко двата листа щяха да се изпълнят с багри и форми, страницата щеше да заприлича на мощехранителница, щеше да заблести от скъпоценни камъни, инкрустирани в старателно нанесеното след това писмо. Тези двама събратя, рекох си аз, изживяват райските си мигове тук, на земята. Те създаваха нови книги, подобни на тези, които щяха да бъдат унищожени от неумолимия ход на времето… Значи библиотеката не можеше да бъде застрашена от никаква земна сила, значи тя беше нещо живо… Но щом живее, защо да не рискува и се открие за познанието? Дали Бенций искаше именно това? Това ли бе желал и Венанций?

Обърках се и се изплаших от собствените си мисли. Може би те не подхождаха на послушник, длъжен да съблюдава старателно и смирено правилата през годините, които му бяха отредени за живот — нещо, което продължих да спазвам и по-късно, без да си задавам други въпроси, докато светът около мен затъваше все по-дълбоко в истински въртоп от кръв и безумство.

Дойде време за утринната закуска и аз отидох в кухнята; бях се сприятелил с готвачите и те ми дадоха от най-вкусните гозби.

Ден третиШЕСТИ ЧАС

Когато Салваторе се доверява на Адсон; разказът му не може да бъде предаден накратко, но поражда у Адсон много тревожни размисли

Докато се хранех, зърнах в един ъгъл Салваторе; очевидно той се беше сдобрил с готвача и ядеше с явно удоволствие печено овче месо. Ядеше така, сякаш цял живот не бе ял нищо, не изпускаше нито троха и като че ли непрекъснато благодареше на Бога за това изключително събитие.

Той ми намигна и ми поясни на чудноватия си език, че бързал да се наяде за всичките години, през които бил гладувал. Поразпитах го. Последва разказ за мъчителното му детство в едно село с лош климат, с чести дъждове, където нивята гниели, а въздухът бил изпълнен с ужасна смрад. Както разбрах от думите му, сполетявали ги непрекъснати наводнения, нивята оставали без бразди, от крина засято зърно добивали само една шеста от него, а от това количество — нищо. И синьорите, и те били бледи като бедняците, въпреки че — рече Салваторе — умирали повече бедняци, отколкото господари, може би (ухили се той) защото бедняците са по-многобройни. Една шеста от крина струвала петнайсет солди, една крина — шейсет солди, проповедниците оповестявали, че настъпва краят на света, но родителите и дядовците на Салваторе помнели, че същото ставало и преди, та били стигнали до заключението, че на тоя свят все му идвал краят. А когато изяли всички измрели птици и всички животни, които успели да хванат, из селото се заговорило, че някои били почнали да изравят и мъртъвците. Салваторе обясняваше много изкусно, сякаш беше комедиант, как постъпвали тези гадни люде, дето ровели с ръце из гробищата още на следния ден след някое погребение. „Ам!“ — казваше той и отхапваше от овчето месо, но аз виждах на лицето му гримасата на обезумелия от глад човек, който изяжда трупа. При това, като не се задоволявали да се ровят из осветената земя, някои — те били по-лоши от другите — подобно на пладнешки разбойници се притайвали в гората и се нахвърляли върху пътниците. „Шат!“ — казваше Салваторе, заколвали ги с нож и „Ам!“ А най-лошите измежду най-лошите примамвали децата кога с яйце, кога с ябълка и ги изяждали, но — поясни сериозно Салваторе — преди това ги изпичали. Разказа за някакъв мъж, който дошъл в селото и започнал да продава евтино печено месо, хората просто не можели да се поберат от радост при този късмет, но после свещеникът им казал, че това било човешко месо, и мъжът бил разкъсан на парчета от ожесточилата се тълпа. Но още същата нощ един селянин отишъл на гробището, изровил трупа на убития и ял от месото на тоя човекоядец, а когато селяните го разкрили, и него осъдили на смърт.

Но разказът на Салваторе не приключи с тази случка. Малко несвързано, принуждавайки ме да си припомня малкото думи, които знаех от провансалски и от италианските диалекти, той ми разказа как избягал от родното си село и тръгнал да скита по света. Чрез историята му аз го отъждествих с мнозина, с които се бях запознал или срещнал по време на моето пътуване, с него отъждествявам сега и мнозина други, които срещнах по-късно; затова не съм сигурен дали след толкова време не му приписвам чужди приключения и престъпления, извършени преди и след него и които сега в изнурения ми ум се уеднаквяват и сливат в един-единствен образ именно под въздействието на въображението, което, като съчетава представата за златото с представата за планина, съумява да очертае представата за една планина от злато.

Често по време на нашето пътуване чувах Уилям да споменава за простите хорица, понятие, което някои негови събратя употребяваха, имайки предвид не само народа, но и неуките. Това понятие ми се струваше винаги доста общо, тъй като в италианските градове срещах търговци и занаятчии, които не бяха духовни лица, но не бяха неуки, въпреки че за да изразят своите познания, ползваха говоримия народен език. Ще добавя, че и някои от тираните, които по това време управляваха полуострова, нямаха познания по теология, медицина, логика или латински език, но не бяха нито прости, нито невежи. Затова си мисля, че дори и моят учител, когато споменаваше думата „прости“ хора, използваше едно опростителско понятие. Ала Салваторе несъмнено беше прост човек, беше със селски произход, от край, страдал векове наред от глад и от насилията на феодалите. Беше прост, но не беше глупак. Стремеше се към друг, различен свят, който — според това, което ми разказа — по времето, когато избягал от вкъщи — си представял като приказната страна Куканя150, където от дърветата капе мед, а по тях растат цели пити кашкавал и ароматни наденици.

Подтикван от тази надежда, почти отказвайки се да приеме този свят като залята от сълзи долина, в която (както са ме учили) и неправдата е предопределена от провидението, за да поддържа равновесието на нещата, та това намерение често ни убягва, Салваторе странствал из различни краища; от родното Монферато се запътил към Лигурия, а после по-нататък — от Прованс към земите на краля на Франция.

Салваторе бродел по света, просел, крадял, преструвал се на болен, от време на време постъпвал на служба при някой феодал, после отново хващал гората или тръгвал по пътищата. От неговия разказ разбрах, че се е присъединявал към онези банди от скитници, които по-късно ставаха все по-многобройни и странстваха из Европа: лъжемонаси, шарлатани, измамници, лъжци, дрипльовци и просяци, прокажени и сакати, скитници, певци разказвачи на истории, бездомни клирици, бродещи студенти, мошеници, жонгльори, осакатени наемници, скитници евреи, избягали от неверниците с разбита душа, луди, бегълци, преследвани от властта, злосторници с отрязани уши, содомити и заедно с тях амбулантни занаятчии, тъкачи, казанджии, столари, точилари, кошничари, зидари и с тях какви ли не други негодници — мошеници, хитреци, изнудвани, вероломници, негодяи, бродяги, хаймани, скитници, изроди, просяци, каноници и свещеници, занимаващи се със симония и измами, хора, които живееха за сметка на чуждото лековерие — фалшификатори на папски були и печати, продавачи на индулгенции, лъжепаралитици, които се просваха пред вратите на църквите, скитници, избягали от манастирите, продавачи на мощи, на прошки, гадатели и хироманти, магьосници, лечители, лъжепросещи, всякакви развратници, покваряващи монахини и девойки с измама и насилие, люде, преструващи се, че боледуват от хидропизия, епилепсия, хемороиди, подагра и язви, както и от тиха лудост. Имаше и такива, дето си мажеха телесата с разни мазила, та да личи, че уж страдат от неизлечими язви, други си пълнеха устата с кървавочервена смес, за да симулират белодробни кръвоизливи, разни измамници се преструваха на сакати, ходеха с тояги, без да имат нужда от тях, преструваха се, че са болни от епилепсия или че имат краста, отоци и какви ли не възпаления, като си слагаха превръзки, мажеха сее шафран, слагаха на ръцете си вериги, ходеха с превързани глави, промъкваха се с вонята си в църквите или изведнъж почваха да се гърчат по площадите с пяна на уста, или пък от ноздрите им рукваше кръв, направена от сок от къпини и киновар; правеха това, за да изпросят храна или пари от боязливите люде, които си припомняха подканите на светите отци за милостиня: раздели хляба си с гладния, заведи в дома си тоя, дето е без подслон, да навестим Христос, да приемем Христос, да облечем Христос, защото милостинята ни пречиства от греховете, така както водата пречиства огъня.

И след събитията, за които разказвам, край Дунава продължих да срещам и все още се сблъсквам с мнозина от тия шарлатани, които си имаха свои наименования и бяха разделени на пълчища също като демоните: скопци, окаляни, архиатри, смирени бедняци, белязани, мощехранители, кръстоносци, набрашнени, дрипльовци, щръкльовци, бесовци, епилептици, измамници, лъжепоклонници.

Приличаха на тиня, стичаща се по пътеките на нашия свят, а между тях се промъкваха и добронамерени проповедници, и еретици, търсещи нови жертви, и такива, дето раздухваха крамоли. Именно папа Йоан, който продължаваше да се бои от движенията на простите хорица, проповядващи и водещи беден живот, се нахвърли срещу просещите проповедници, които според него развявали хоругви с изобразени на тях фигури и така привличали любопитните, проповядвали и прибирали пари с измама. Прав ли беше този покварен папа, който се занимаваше със симония, като приравняваше просещите монаси, проповядващи беден живот, с тия банди от бедняци и разбойници? По онова време, след като бях попътувал из италианския полуостров, се бях съвсем объркал; бях чул за монасите от Алтопашо, които проповядвали и заплашвали с отлъчване от църквата, обещавали индулгенции, опрощавали грабежи и братоубийства, убийства и лъжесвидетелства срещу заплащане, намеквали, че в тяхната болница на ден се отслужвали до стотина литургии, за което събирали дарения, а освен това твърдели, че издържали със средствата си двеста бедни девойки. Бях чул и за брат Паоло Дзопо, който живеел като отшелник в гората край Риети и се хвалел как лично Светият дух му бил разкрил, че плътското удоволствие не било грях; така прелъстявал жертвите си, като ги наричал сестри, принуждавал ги да се самобичуват голи и да се просват на земята пет пъти, разперени като кръст, преди да представи жертвата си на Бога и да иска от тях онова, което наричал целувката на помирението. Но дали беше истина? И какво ли свързваше тези отшелници, които твърдяха, че са осенени от духа Божи, с водещите беден живот монаси, които бродеха по пътищата на полуострова и наистина се покайваха и бяха ненавиждани от духовенството и епископите, чиито пороци и алчност бичуваха?

От разказа на Салваторе и от онова, което вече знаех от опит, тези различия сякаш се изглаждаха, едното напомняше другото. Понякога Салваторе ми заприличваше на някой от ония сакати просяци от Тюрен, за които се разказва в баснята, дето щом наближили чудодейните мощи на свети Мартин, хукнали да бягат, защото се страхували, че светията ще ги изцери и ще ги лиши от източника им на доходи, а светията взел, че ги изцерил най-безжалостно, преди да стигнат границата; вдъхнал живот на сакатите им крайници и така ги наказал за техните злодеяния. Но от време на време звероподобната мутра на монаха просто засияваше от нежност, това ставаше, когато ми разказваше как, живеейки сред тези банди, му се случвало да чуе словата на проповедници францисканци, и те бродещи като него, и разбрал, че не трябвало да приема бедния и скитнически живот, който водел, като някаква зловеща неизбежност, а като начин за пречистваща всеотдайност; така станал член на разни секти и групи, отдали се на покаяние, чиито названия произнасяше изкълчено, като излагаше доста смътно техните учения. Заключих, че сигурно е срещал патарени и валденси151, а може би и катари152, арнолдисти и хумилиати153, че бродейки по света, се е прехвърлял от една група в друга, като постепенно започнал да смята скитничеството си за мисия и да върши в името на Бога онова, което дотогава е правел за стомаха си.

Ала как, докога? Доколкото разбрах, преди около трийсетина години той отишъл в един манастир на минорити в Тоскана и там облякъл расото на францисканците, но без да постъпи в техния орден. И май че там понаучил малкото латински думи, които употребяваше, като ги смесваше с думи от всички места, където той, клетият безотечественик, бе стъпвал, с думи, дето бе научил от всичките си другари по скитничество, с които се бе срещал — от наемниците от моите краища до далматинските богомили. Там се отдал на покаяние („покаятелствувайте се“, повтаряше той и очите му горяха и отново чух израза, който бе събудил любопитството на Уилям), но доколкото разбрах, и миноритите, при които живеел, били с твърде объркани схващания, защото веднъж, като се разгневили на каноника от съседната църква, когото обвинили в грабежи и други низости, нахлули в дома му и го търколили по стълбите; грешникът умрял, а те разграбили църквата. Поради това епископът пратил войници, монасите се пръснали кой накъдето види и Салваторе доста скитал, вече из Северна Италия, с една банда просещи монаси, или по-точно просещи минорити, несъблюдаващи ни ред, ни закони.

Оттам се прехвърлил някъде край Тулуза, където се забъркал в друга история, разпален от разказите за големите подвизи на кръстоносците. Един ден разни овчари и бедняци — били безброй — се събрали и решили да прекосят морето и да се сражават срещу враговете на вярата. Нарекли ги пастирчетата. Всъщност те искали да избягат от прокълнатите си краища. Имали двамина водачи, които успели да ги надъхат с какви ли не лъжеучения; единият бил свещеник, изгонен от църквата заради непристойното си поведение, а другият — монах вероотстъпник от ордена на свети Бенедикт. Двамата успели да заблудят до такава степен всичките тия нещастници, че те се стичали на тълпи след тях; имало и шестнайсетгодишни момчетии, тръгнали против волята на родителите си, грабнали по една торба и една тояга, без пукната пара, оставили нивите си, следвали ги като стадо, били се насъбрали сума ти хора. За тях вече нямало ни разум, ни закон, за тях имали значение само силата и техните желания. Били като пияни, загдето били заедно, най-сетне свободни, подтиквани от смътната надежда за някаква обетована земя. Минавали през градове и села и грабели каквото им падне, а когато задържали някои от тях, те нападали затворите и ги освобождавали. Когато влезли в парижката крепост, за да освободят неколцина свои другари, затворени по заповед на синьорите, началникът на стражата се опитал да окаже съпротива, те се нахвърлили върху него, бутнали го от стълбата на крепостта и разбили вратите на затвора. После се струпали, готови да се сражават, в ливадите край Сен Жермен. Но никой не се осмелил да се опълчи против тях и те напуснали Париж, като се запътили към Аквитания. По пътя си избивали всички срещнати евреи и разграбвали тяхното имущество…

— Защо именно евреите? — запитах Салваторе.

А той ми отвърна:

— А защо не? — И поясни, че откакто се помнел, чувал проповедниците да втълпяват на хората, че евреите били врагове на християнството и трупали богатствата, до които те не можели да се доберат. Попитах го дали не е вярно обратното — че ако някой трупа богатства, това са синьорите и епископите, които събират десятък и други данъци, и че следователно пастирчетата не са се борили против истинските си врагове. А той ми отвърна, че когато истинските врагове са твърде силни, човек трябва да си избере по-слаби врагове. Аз пък си рекох, че именно поради това простите хора биват наричани прости. Само силните са винаги наясно кои са истинските им врагове. Синьорите не желаели пастирчетата да застрашават техните богатства и за тях било истинско щастие, дето водачите внушавали на пастирчетата, че евреите притежавали големи богатства.

Попитах го кой е съумял да внуши на тълпите, че трябва да нападат евреите. Салваторе не си спомняше. Според мен, когато се съберат толкова много хора, за да следват едно обещание, и настояват да получат нещо веднага, никога не можеш да знаеш кой за какво ги насъсква. Помислих си, че техните водачи са били възпитавани в манастирите и епископските школи, че са говорели на езика на синьорите, въпреки че после говорели на пастирчетата така, че те да могат да ги разберат. А пастирчетата не са знаели къде е папата, но са знаели къде са евреите. И така, те обсадили една висока и яка кула на френския крал, където изплашените евреи се били приютили. Евреите, които излезли на стените на кулата, се бранели смело и отчаяно, като хвърляли дърва и камъни. Но пастирчетата подпалили вратата на кулата, като измъчвали обсадените евреи с дим и огън. И понеже нямало как да се спасят, евреите предпочели да се самоизбият, вместо да загинат от ръцете на необразованите; затова помолили един от техните, който изглеждал най-смел, да ги убие с меч. Той се съгласил и избил близо петстотин души. После излязъл от крепостта с децата на евреите и поискал да се покръсти. Но пастирчетата му рекли: хубава работа, ти изкла толкова хора от твоите, а сега искаш да се покръстиш; разкъсали го на парчета, но пощадили децата и ги покръстили. После тръгнали към Каркасон, като по пътя извършили много кланета и грабежи. Тогава френският крал разбрал, че те започнали да прекаляват, и заповядал да им бъде оказвана съпротива във всеки град, през който минат, дори наредил да защитават и евреите, сякаш са негови хора…

Но защо именно в този момент френският крал започнал да се грижи толкова за евреите? Може би защото почнал да се бои от това, което тези пастирчета биха могли да извършат в цялото кралство, или че техният брой ще се умножи прекомерно. И ето, изведнъж почнал да се безпокои за евреите — било защото евреите били полезни за търговията на кралството, било защото сега се налагало пастирчетата да бъдат изтребени; та затова всички християни трябвало да започнат да се възмущават от техните престъпления. Но мнозина християни не се подчинили на краля; те били убедени, че евреите не трябвало да бъдат защитавани, защото винаги били смятани за врагове на християнската вяра. В много градове по-бедните хорица, които вземали назаем пари под лихва от евреите, сега се радвали, че пастирчетата ги наказвали за натрупаните богатства. Тогава кралят издал заповед, че всеки, който подпомага пастирчетата, ще бъде осъден на смърт. Събрал многобройна войска и ги нападнал; мнозина от тях били убити, други успели да избягат и се изпокрили в горите, където измрели от глад. Скоро всички били изтребени. Кралският наместник ги изловил и почнал да ги беси по двайсет-трийсет души наведнъж на най-големите дървета, та труповете им да служат за назидание и никой да не се осмелява да смущава мира в кралството.

Странното беше, че Салваторе ми разказа тази история, сякаш ставаше дума за добродетелно начинание. Той продължаваше да вярва, че пастирчетата искали да завоюват Божия гроб и да го освободят от неверниците; не можах да го убедя, че това прекрасно дело е било извършено още по времето на Петър Пустинника154 и свети Бернар, и по времето на френския крал Луи Свети155. Така или иначе, Салваторе не стигнал до земите на неверниците, защото се наложило да се измъкне колкото е възможно по-скоро от френска земя. Каза ми, че отишъл в областта Новара, но разказът му за случилото се по-нататък бе твърде смътен. Най-сетне стигнал в Казале, където намерил убежище в манастира на миноритите (мисля, че именно тук срещнал Ремиджо); по това време мнозина минорити били преследвани от папата, затова често сменяли расото си и за да не бъдат изгорени на кладите, търсели убежище в манастирите на другите ордени. Понеже придобил ловкост и умение за редица работи (които вършел и с нечестиви цели, докато скитал насам-нататък, и за прослава на Господа, когато бродел от обич към Христа), Салваторе веднага бил назначен от ключаря за негов помощник. Именно затова живеел тук от толкова години, без да го е еня за богатствата на ордена, но пък полагал много големи грижи за избата и складовете, радвал се на пълната свобода да яде, без да трябва да краде, и да възхвалява Бога, без да бъде изгорен на кладата.

Ето какво ми разказа той, докато се хранехме, а аз се питах какво измисляше и какво премълчаваше.

Оглеждах го с любопитство, но не заради необичайните му преживявания, а защото си мислех, че всичко, което бе преживял, е чудесен синтез на толкова много събития и движения в тогавашна Италия, които я правеха и интересна, и неразгадаема.

Какво излезе на преден план от тези приказки? Образът на човек с бурен живот, способен да убие себеподобния си, без да си дава сметка за извършеното от него престъпление. И въпреки че по онова време всяко нарушение на Божия закон ми се струваше равнозначно на всяко друго нарушение, започнах да проумявам някои от явленията, за които ми разказваха; разбирах, че клането, което беше в състояние да извърши почти изпаднала в екстаз тълпа, която бърка законите на нечестивия със законите на Господа, е едно, а личното престъпление, извършено хладнокръвно, безмълвно и с хитрост — друго. И не мислех, че Салваторе е могъл да се опетни с подобно престъпление.

От друга страна, исках да си изясня някои от нещата, за които намекна абатът, преследваше ме мисълта за брат Долчино, за когото не знаех почти нищо. А ми се струваше, че призракът му витаеше над много от разговорите, на които бях свидетел през предните два дни.

Затова го запитах внезапно:

— Срещал ли си по време на твоите странствания брат Долчино?

Реакцията на Салваторе бе необичайна. Облещи очи — ако изобщо за него можеше да се каже подобно нещо, нали очите му бяха винаги опулени, — прекръсти се няколко пъти, измърмори някакви неясни думи на език, който изобщо не можах да разбера. Но ми се стори, че отричаше. До този момент ме гледаше със симпатия, бих казал приятелски. Но сега ме изгледа почти с ненавист. После измисли някакъв повод и излезе.

Не можех повече да се владея. Кой беше този монах, че внушаваше такъв ужас у всекиго, който чуваше името му? Реших, че нямаше да изтрая много, без да задоволя любопитството си. Изведнъж ми мина през ума: Убертино! Той бе споменал това име още първата вечер, когато го срещнахме, той знаеше всичко за светлите и тъмните дела на монасите, за просещите монаси и разни други сбирщини през последните години. Къде ли можех да го намеря по това време? Сигурно беше в църквата, отдаден на молитва. Нататък се и запътих, тъй като в момента нямах друга работа.

Но не го намерих, нещо повече, намерих го чак вечерта. И така любопитството ми остана незадоволено, а в това време станаха други събития, за които се налага да разказвам.

Ден третиДЕВЕТИ ЧАС

Когато Уилям говори на Адсон за голямата еретическа река, за ролята на нисшите в църквата, за съмненията си по отношение на възможността да се знаят всеобщите закони и почти случайно обяснява как е разчел магическите знаци, оставени от Венанций

Заварих Уилям в ковачницата; работеше заедно с Никола и вниманието на двамата беше погълнато от техните занимания. Бяха наредили на тезгяха голям брой малки стъкла, вероятно приготвени, за да бъдат сглобени за голям прозорец, и с разни сечива им бяха придали желаната дебелина. Уилям ги изпробваше, като ги поставяше пред очите си. А Никола упътваше ковачите как да направят рамките, в които след това трябваше да се поставят най-подходящите стъкла.

Уилям мърмореше; беше ядосан, защото засега лещите, които най подхождаха за очите му, имаха изумруден цвят, и разправяше, че не желаел, гледайки през тях, пергаментите да му се виждат като ливади. Никола отиде да надзирава ковачите. Докато Уилям се занимаваше със своите стъкълца, аз му разказах за разговора си със Салваторе.

— Този човек е имал какви ли не преживелици — рече той. — Може би наистина е бил с хората на Долчино. Този манастир е същински микрокосмос; а когато пристигнат пратениците на Йоан XXII и Микеле Чезена, ще бъдем в пълен състав.

— Учителю — казах аз, — вече нищо не разбирам.

— Какво по-точно, Адсон?

— Най-напред за различията между еретическите движения. Но за това ще ви питам по-късно. Сега ме занимава самата същност на различието. Останах с впечатлението, че когато разговаряхте с Убертино, вие се опитвахте да му докажете, че всички, и светиите, и еретиците, са еднакви. А когато разговаряхте с абата, вие се стремяхте да му обясните различията между еретическите движения и между еретиците и ортодоксалните. Или с една дума, вие укорявахте Убертино, загдето смята за различни тези, които в края на краищата са еднакви, а абата — загдето смята за еднакви тези, които всъщност са различни.

Уилям остави за миг лещите на тезгяха.

— Драги ми Адсон — рече той, — нека се опитаме да набележим някои различия, като при това изходим от становището на парижките школи. И така, там твърдят, че всички хора имат еднаква субстанциална форма; така ли е, или греша?

— Разбира се — отвърнах аз, като се гордеех с моите знания. — Те са животни, но рационални животни и характерната им особеност се състои в това, че могат да се смеят.

— Много добре. Ала Тома е различен от Бонавентура; Тома е дебел, докато Бонавентура е слаб, а може да се случи и така, че Угочоне да е лош, а Франциск — добър, Алдемар да е флегматичен, а Агилулф — жлъчен. Или не си съгласен?

— Така е, разбира се.

— Щом е така, значи между различните хора съществува пълно сходство, що се отнася до тяхната субстанциална форма, но те се различават по специфичните си свойства и външни отлики.

— Така е.

— Затова, казвайки на Убертино, че самата човешка природа със сложните си действия направлява както любовта към доброто, така и склонността към злото, аз се опитвам да убедя Убертино в идентичността на човешката природа. А когато твърдя пред абата, че между катарите и валденсите има разлика, аз поставям ударение върху техните специфични особености, И настоявам за това, защото се случва да пращат на кладите валденси, като им приписват свойствата, присъщи на катарите, и обратно. А когато бива изгарян човек, се изгаря индивидуалната му субстанция, унищожава се едно конкретно съществуване, само по себе си нужно, поне в очите на Бога, който го е поддържал. Не смяташ ли, че това основание е достатъчно, за да настоявам за различията?

— Да, учителю — отвърнах с възторг. — Сега разбрах защо говорите така и ценя мъдрата ви философия.

— Тя не е моя — отвърна Уилям, — пък и не знам дали е най-добрата. Важното е, че си разбрал. А сега да видим твоя втори въпрос.

— Там е работата — рекох аз, — че се смятам за пълен глупак. Вече не съм в състояние да отличавам свойствата, разграничаващи едни от други катарите, лионските бедняци, хумилиатите, бигардите, просяците, ломбардските бедняци, арноддистите, йоахимитите, апостолските братя, ломбардите, последователите на свободния дух и последователите на Луцифер. Какво да правя?

— Бедни ми Адсон — засмя се Уилям и ме потупа сърдечно по врата, — та ти имаш основание да мислиш така! Представи си, че през последните две столетия, а и преди това по света са минали повеи на недоволство, надежда и отчаяние, и то всички заедно… Или не, сравнението не ми се струва подходящо. Представи си една величествена пълноводна река, която тече на голямо разстояние, обградена от яки диги, и ти знаеш къде е реката, къде е дигата, къде е земята. Но на определено място реката — защото е текла продължително и е изминала прекалено дълъг път, и защото наближава морето, което пък поглъща всички реки — вече изгубва представа за себе си. Превръща се в собствената си делта. Може би от реката остава някакъв главен ръкав, но от нея се разклоняват много други ръкави, в различни посоки; някои отново се сливат и ти губиш представа кой откъде идва, понякога не можеш да разбереш кое все още е река, а кое вече е станало море…

— Ако съм разбрал правилно вашата алегория, реката е църквата, или царството на праведните, която наближава хилядолетието; при тази несигурност тя вече не издържа, появяват се истински пророци и лъжепророци и всичко върви към голямата равнина, където ще стане Армагедон…

— Нямах предвид точно това. Но все пак е вярно, че сред нас, францисканците, е все още жива мисълта за настъпването на трета ера и за пришествието на царството на Светия Дух. Не, аз по-скоро се стремях да ти обясня, че църквата, която в течение на векове е обединявала цялото общество, цялото християнско население, е станала много богата и пълноводна и като е повлякла със себе си и отпадъците от всички страни, през които е преминала, е загубила своята чистота. Всеки ръкав от делтата може да бъде сравнен с опит на реката да стигне колкото се може по-скоро до морето, тоест до момента на пречистването. Ала моята алегория не беше съвършена, с нея исках само да ти поясня, че когато реката започне да излиза от руслото си, еретичните разклонения и разклоненията на движенията за обновление стават много и се объркват. Към моята недостойна алегория би могъл да добавиш и образа на някой, който се опитва да възстанови насила дигите край реката, но не успява. И някои ръкави от делтата биват засипвани, други — отведени с изкуствени канали към реката, а трети биват оставяни да си текат, защото не е възможно да се обуздае всичко; пък и не е зле реката да се очисти от част от своята вода, ако иска да запази целостта си, ако иска да има свое, забележимо русло.

— Разбирам все по-малко.

— И аз. Не мога да говоря образно. Забрави тази приказка за реката. По-скоро опитай се да разбереш защо много от движенията, които ти спомена, са се появили най-малко преди двеста години и вече не съществуват, а други са възникнали неотдавна…

— Но стане ли дума за еретици, споменават всички тези движения.

— Прав си, но това е един от начините, по които се разпространява ереста, и един от начините за нейното премахване.

— Пак не разбирам.

— Господи, колко е трудно. Добре. Представи си, че ти си реформатор на нравите и си отишъл с неколцина приятели на някой планински връх, за да живеете в бедност. След известно време при теб ще започнат да се стичат мнозина, включително и от далечни краища, защото те смятат за пророк или за нов апостол, и ще станат твои последователи. За какво идват — заради теб или заради това, което проповядваш?

— Не знам, надявам се. Иначе защо им е да идват?

— Защото са чували от родителите си за други реформатори, разказвали са им легенди за повече или по-малко съвършени общности и си въобразяват, че твоята е като някоя от тях или някоя от онези е като твоята.

— Значи всяко движение получава в наследство рожбите на другите.

— Разбира се, защото към него се присъединяват най-вече простите хорица, които не притежават научни познания. И все пак движенията за реформиране на нравите възникват на различни места, по различен начин, проповядват различни учения. Така например често бъркат катарите с валденсите. А между тях има голяма разлика. Катарите мислеха, че светът е разделен на противостоящите сили на доброто и злото, изградиха църква, в която съвършените се отличаваха от обикновените вярващи, имаха си свои тайнства и обреди; бяха изградили много строга йерархия, почти като йерархията на нашата света църква майка, и нямаха ни най-малкото намерение да разрушат всички форми на власт. Това обяснява защо към катарите се присъединиха и хора с положение, богати люде, феодали. Те не възнамеряваха да преустроят света, защото смятаха, че борбата между доброто и злото не ще стихне никога. Докато валденсите (а заедно с тях и арнолдистите, и ломбардските бедняци) искаха да изградят друг, различен свят, основаващ се на идеала за бедност; затова те приемаха бедняците и живееха общо от плодовете на свят труд. Катарите отричаха тайнствата на църквата, докато валденсите отричат само устната изповед.

— Но защо тогава ги бъркат и говорят за тях като за един и същи бурен на злото?

— Нали ти казах. Това, което им вдъхва живот, ги довежда и до смърт. Към тях се стичат прости хорица, подбудени от други движения; те са убедени, че става дума за същото движение на бунт и надежда; те биват разгромявани от инквизиторите, които приписват на едните грешките на другите, а ако последователи на едно движение извършат някакво престъпление, това престъпление бива приписвано на всеки последовател на всяко друго движение. Поставяйки под един знаменател противоречащи си едно на друго учения, инквизиторите грешат, но те са прави, като използват грешките на другите, защото, ако, да речем, в някой град се зароди арнолдистко движение, към него се присъединяват и хора, които другаде биха могли да станат или са били катари или валденси. Апостолите на Долчино проповядваха духовниците и господарите да бъдат избивани; те извършиха много насилнически действия, докато валденсите и просещите монаси са противници на насилието. Ала аз съм уверен, че по време на Долчино към него са се присъединявали мнозина последователи на проповедите на просещите монаси или на валденсите. Адсон, простите хорица не могат да си избират ереста, те се вкопчват в този, който проповядва в техния край, в този, който минава през тяхното село или площад. А враговете им използват именно това. Да говориш на народа за една-единствена ерес, независимо че тя може да проповядва отказ от плътската наслада и едновременно с това да препоръчва плътското общуване, е много изгодно, защото така еретиците биват представяни като валмо от нечестиви противоречия, нарушаващо здравия разум.

— Значи те не са свързани помежду си; значи, че само благодарение на уловките на нечестивия някой човечец, който би искал да стане йоахимит или спиритуал, попада сред катарите или обратно. Така ли е?

— Не е така. Адсон, хайде да се опитаме да започнем отначало. Ала преди това искам да те уверя, че се опитвам да ти обясня нещо, без да съм уверен, че познавам свързаната с него истина. Според мен грешката е в това, дето вярваме, че най-напред се появява ереста, а едва после простите хорица попадат под нейно влияние (и се самоосъждат на вечно проклятие). А всъщност на първо място трябва да поставим условията на живот на простолюдието и след това — ереста.

— Как така?

— Ясно ти е какво е положението в християнския свят. Християните са едно голямо стадо, в което има и добри, и лоши овце, надзиравани от овчарските кучета — воините, или по-точно от светската власт, императора и благородниците, под ръководството на пастирите — духовниците, тълкувателите на словото Божие. Образът е ясен.

— Но не е верен. Пастирите се бият с кучетата, защото едните искат да обсебят правата на другите.

— Така е; именно това обърква същността на стадото. Както са се заловили да се разкъсват взаимно, кучетата и пастирите престават да се грижат за стадото. И една част остава извън него.

— Къде извън него?

— По периферията. Селяни, които не са селяни, защото не притежават земя или защото тази, която имат, не може да ги изхрани. Граждани, които не са граждани, защото не принадлежат нито към някой цех, нито към някакво сдружение; те са бедни хорица и стават плячка всекиму. Случвало ли ти се е да видиш в полето групи от прокажени?

— Да, веднъж видях група от сто души. Уродливи, със скапани, белезникави меса, с патерици, с подпухнали клепачи, с кървящи очи; не говореха, не викаха, а писукаха като мишки.

— За християните те са другите, ония, дето са извън стадото. Стадото ги мрази, те ненавиждат стадото. Те искат всички да загинем, да станем прокажени като тях.

— Да, спомням си някакъв разказ за крал Марк; той осъдил хубавицата Изолда и тъкмо заповядал да я качат на кладата, дошли прокажените и рекли на краля, че кладата е дребно наказание, че има и друго, по-тежко наказание. Викнали му: дай ни Изолда, нека принадлежи на всички ни, болестта възбужда нашите желания, дай я на твоите прокажени; виж, нашите дрипи лепнат по стенещите ни рани, а тя, която, докато седеше до теб, се наслаждаваше на скъпите си подплатени с кожа дрехи и на скъпоценностите, след като влезе в нашите бордеи и легне с нас, едва тогава ще осъзнае какво е сторила и ще има да плаче за тоя хубав огън от трънаци!

— Виждам, че ти, бенедиктинският послушник, си чел доста съмнителни неща — подметна Уилям; а аз се изчервих, защото знаех, че един послушник не бива да чете любовни романи. Но в Мелкската обител ние, юношите, ги предавахме един на друг и ги четяхме нощем на запалена свещ. — Няма значение — продължи Уилям, — ти разбра какво исках да ти кажа. Отритнатите прокажени биха искали да ни завлекат до един със себе си. Колкото повече ги отритват, толкова повече ще се озлобяват, а ти колкото повече гледаш на тях като на стадо лемури, които искат да те унищожат, толкова повече ще ги отритваш. Свети Франциск бе разбрал това и затова първото му решение бе да отиде сред прокажените. Християнският свят не може да бъде изменен, ако отритнатите не бъдат приобщени към него.

— Но вие имахте предвид други отритнати люде, нали еретическите движения не се състоят от прокажени.

— Стадото е като поредица от концентрични кръгове, чак до най-далечните му краища. Прокажените са знак за отритнатост изобщо. Свети Франциск го разбра. Той не искаше само да помогне на прокажените, защото в такъв случай начинанието му щеше да си остане една незначителна и безсилна проява на милосърдие. Той целеше да покаже друго. Нали знаеш за проповедта му сред птиците?

— Разбира се; чувал съм тази прекрасна история, възхищавал съм се на светията, наслаждаващ се на компанията на тези крехки твари — отвърнах пламенно.

— Тогава знай, че са ти разказвали нещо, което не отговаря на истината, нещо, което орденът днес иска да утвърди. Всъщност след като Франциск говорил на простолюдието и на градските управници и си дал сметка, че не го разбират, той тръгнал към гробището и започнал да проповядва на враните и свраките, на ястребите и на други грабливи птици, които кълват труповете.

— Ужасно! — възкликнах аз. — Значи не е говорел на пойните птици.

— Става дума за грабливи птици, за птици, отритнати също като прокажените. Франциск сигурно е имал предвид онова място от Апокалипсиса, където е казано: „След това видях един ангел да стои на слънцето; той извика с висок глас и каза на всички птици, хвърчащи сред небето: долетете и се съберете на великата вечеря Божия, за да ядете плът на царе, плът на хилядоначалници, плът на юнаци, плът на коне и на ездачите им, и плът на всички — свободници и роби, малки и големи.“

— Значи Франциск е искал да подбуди отритнатите към бунт?

— Не, към това по-скоро се стремяха Долчино и неговите привърженици. Франциск искаше да призове готовите за бунт отритнати да се върнат към християнския свят. Трябвало е отритнатите да бъдат привлечени отново, за да бъде възстановено стадото. Франциск не успя — заявявам ти това с голяма горчивина. За да привлече отново отритнатите, той е трябвало да действа в рамките на църквата; за да действа в рамките на църквата, е трябвало да извоюва признание за своите правила, след което е било нужно да последва образуването на орден, а орденът — както и станало — възстановил представата за един кръг; и отритнатите останали извън него. Нали разбираш сега защо съществуват групите на просещите монаси и на йоахимитите, които отново събират около себе си отритнатите.

— Но ние не говорехме за Франциск, а за това, че ереста е рожба на отритнатите и на простолюдието.

— Прав си. Говорехме за отритнатите от овчето стадо. В продължение на векове, докато папите и императорите са се разкъсвали взаимно в борбата за власт, тези хора са продължавали да живеят извън стадото; те са истинските прокажени, а прокажените по Божия воля са само техен образ, за да можем да разберем тази чудесна притча, та като казваме „прокажени“, да имаме предвид „отритнатите, бедняците, простолюдието, безимотните, прогонените от селата, унизените в градовете“. Ние не проумяхме това, тайнството на проказата продължава да ни хвърля в ужас, защото не го тълкуваме като някакъв знак. Бидейки отритнати от стадото, всички те са били готови да се вслушат — или да поставят начало — във всяка проповед, която, позовавайки се на словото Христово, осъжда поведението на кучетата и пастирите и обещава, че един ден те ще бъдат наказани. Това винаги е било ясно за властниците. Привличането на отритнатите би наложило ограничаване на привилегиите на властниците, затова всички отритнати, осъзнали, че са такива, биват заклеймявани като еретици независимо от тяхното учение. А от своя страна те, заслепени от това, че са отритнати, не са истински заинтересовани от никакво учение. Ето каква е илюзията на ереста. Всеки е еретик, всеки е ортодоксален, вярата, предлагана от дадено движение, не е от значение, от значение е надеждата, която то предлага. Всички ереси са знаме на отритнатите, открехнеш ли ереста, ще видиш под нея прокажения. Всяка битка против ереста преследва една-единствена цел — прокаженият да си остане прокажен. А колкото до прокажените, какво можеш да искаш от тях? Да отличават правилното от погрешното в догмата за Света троица или в евхаристията? Хайде, Адсон, това са играчки за нас, учените. Простолюдието си има други проблеми. При това не забравяй, че ги решава погрешно. Затова простите хорица стават еретици.

— Но защо някои ги подкрепят?

— Защото ги използват за собствените си цели, които рядко имат нещо общо с вярата, а много по-често с борбата за власт.

— Затова ли римската църква обвинява в ерес всички свои противници?

— Затова. Затова признава за ортодоксална всяка ерес, която успява да постави под свой контрол или пък бива принудена да приеме, защото е станала твърде силна и няма да е добре да я има за противник. Няма точно установено правило. Зависи от хората, от обстоятелствата. Същото важи и за светските властелини. Преди петнайсетина години градската управа в Падуа издаде разпоредба, съгласно която всеки, който убие духовник, биваше осъждан да плати голяма глоба…

— Нищо работа!

— Точно така. Това бе начин за разпалване омразата срещу духовенството, защото градът водеше борба против епископа. Така ще разбереш защо преди време привържениците на императора в Кремона подкрепяха катарите; не ги подкрепяха по верски причини, а за да създават неприятности на римската църква. Понякога градските управи подкрепят еретиците, защото те превеждат Евангелието на простонароден език; а простонародният език е езикът, който се говори в градовете, докато латинският е езикът на Рим и на манастирите. Или пък подкрепят валденсите, защото те твърдят, че всички — мъже и жени, малки и големи — могат да учат и да проповядват, и работникът, който е ученик, след десет дни търси другиго, на когото да стане учител…

— И така заличават различията, които правят духовниците незаменими! Но защо се случва самите градски управи да се обръщат против еретиците и да помагат на църквата да ги праща на кладите?

— Защото си дават сметка, че разрастването на еретическите движения ще постави под заплаха и привилегиите на светските лица, говорещи на простонароден език. На Латеранския събор през 1179 г. (виждащ, че става дума за неща, станали преди близо двеста години) Уолтьр Мап156 предупреждава какво може да стане, ако се повярва на безумните и неграмотни люде, както той нарича вадденсите. Ако не греша, той казвал, че те нямали постоянно местожителство, обикаляли боси, следвайки голи голия Христос; сега започвали така, защото били отритнати, но ако им се дадяла прекалено голяма свобода, щели да изгонят всички. Та именно затова по-късно градовете подкрепиха просяшките ордени и особено нас, францисканците — защото позволявахме да се установи хармонична връзка между необходимостта от покаяние и градския живот, между църквата и бюргерите, които се интересуват от своите си пазари…

— Значи ли това, че е постигната хармония между любовта към Бога и любовта към търговията?

— Не. Движенията за духовно обновление бяха блокирани, те бяха впримчени в руслото на орден, признат от папата. Но това, което кипеше отдолу, не беше обуздано. Част от него преля към движенията на самобичуващите се, които не вредят никому, към различните въоръжени групи като тия на Долчино, към магьосническите обреди, като обредите на монасите от Монтефалко, за които ни говори Убертино…

— Но кой е бил прав, кой е прав, кой греши? — запитах аз.

— Всички са били прави за себе си, всички са сбъркали.

Тогава, в порив на негодувание, викнах:

— Но защо, защо вие не вземате становище, защо не ми казвате къде е истината?

Уилям замълча и вдигна срещу светлината лещата, над която работеше. После я свали над тезгяха и ми показа през нея едно сечиво:

— Погледни — рече ми той, — какво виждаш?

— Сечивото, само че малко увеличено.

— Ето, най-многото, което можем да направим, е да се взираме по-внимателно.

— Но сечивото е едно и също!

— И ръкописът на Венанций ще си остане същият, след като успея да го прочета благодарение на тази леща. Ала може би, след като прочета ръкописа, ще разбера по-добре част от истината. И може би ще успеем да направим така, че животът в манастира да стане по-добър.

— Но това не е достатъчно!

— Адсон, казвам ти повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Не за пръв път споменавам пред теб за Роджър Бейкън. Може и да не е бил най-големият мъдрец за всички времена, но аз съм очарован от надеждата, подтикваща жаждата му за знание. Бейкън вярваше в силата, в потребностите, в духовните способности на простите хорица. Той нямаше да е добър францисканец, ако не беше убеден, че нашият Господ бог често говори чрез бедните, безимотните, идиотите и невежите. Ако имаше възможност да ги опознае отблизо, той щеше да се вслушва повече в просещите монаси, отколкото в ръководителите на ордена в отделните провинции. Низшите притежават нещо повече от учените, които често се улисват в търсенето на най-общи закони. Те притежават интуицията за частното. Но тази интуиция сама за себе си не е достатъчна. Простите хорица долавят една своя истина, която може би е по-вярна от тази на църковните учени, но после я пропиляват в неразумни постъпки. Какво трябва да се направи? Да направим науката достояние на простите хорица? Това е твърде лесно или твърде трудно. А и коя наука? Науката от библиотеката на Абон? Същите въпроси си поставяха учителите францисканци. Великият Бонавентура твърдеше, че учените трябва да изведат до концептуална яснота истината, свързана с постъпките на простолюдието…

— Като капитула в Перуджа и Убертино в своите спомени — те превръщат в теологични решения повика на простолюдието към бедност — забелязах аз.

— Да. Но нали видя, това става със закъснение, а когато става, истината на простите хорица вече се е превърнала в истина на властниците, по-изгодна за император Лудвиг, отколкото за монах, отдал се на скромен живот. Как трябва да постъпим, за да не се откъсваме от опита на простите хорица, като запазим, така да се каже, тяхната действена сила, способността им да се работи за преустройството и подобряването на техния свят? Такъв беше проблемът, който си поставяше Бейкън: „Quod enim laicali raditate turgescit non habet effectum nisi fortuito“ — твърдеше той. Опитът на простолюдието избива в диви, неподдаващи се на контрол изблици. „Sed орега sapientiae certa lege vallantur et in finem debitum efficaciter diriguntur“157. Което е равносилно да се твърди, че за практическата дейност, била тя механика, земеделие или управлението на някой град, е необходимо нещо като теология. Той твърдеше, че новата наука за природата трябва да бъде новото голямо начинание на учените, за да се координират, чрез ново опознаване на природните процеси, елементарните потребности, съдържащи се в стихийната, но по свой начин вярна и справедлива смесица от очакванията на простите хорица. Това е новата наука, новата природна магия. Само че според Бейкън новото начинание трябва да бъде ръководено от църквата; мисля, че той поддържаше това становище, защото по негово време духовниците биваха отъждествявани със знаещите.

Днес вече не е така; учени се появяват и извън манастирите, извън катедралите, дори извън университетите. Ето например най-големият философ на нашия век в тази страна не е монах, а аптекар. Имам предвид флорентинеца158, за чиято поема съм чувал, но която не съм чел, защото не разбирам неговия простонароден език; пък и доколкото знам, тя едва ли би ми допаднала кой знае колко, тъй като в нея той мечтае за неща, твърде далечни на нашия опит. Но мисля, че той е писал най-мъдрите думи, които можем да знаем за същността на елементите и на целия Космос, както и за управлението на държавата. Днес и аз, и моите приятели сме на мнение, че решенията по управлението на хорските дела трябва да се вземат не от църквата, а от събранията на народа; но смятаме също, че в бъдеще именно общността на учените трябва да изработи тази съвсем нова и човешка теология, която е природна философия и позитивна магия.

— Прекрасно начинание — възкликнах аз. — Но дали е възможно?

— Бейкън вярваше в това.

— А вие?

— И аз вярвах. Но за да повярваш, трябва да си убеден, че простите хорица са прави, защото притежават интуиция за частното и че само тя е най-доброто. Но ако интуицията за частното е най-добрата, как науката ще съумее да изведе всеобщите закони, посредством които — и като изхожда от тях — добрата магия става действена?

— Да. Как? — повторих аз.

— Вече не знам. По този въпрос имах много спорове в Оксфорд с моя приятел Уилям Окам, който сега се намира в Авиньон. Той пося в душата ми съмнения. Защото, ако интуицията за частното е единствено правилната, фактът, че причини от един и същи вид пораждат еднакви следствия, е съждение, трудно за доказване. Едно и също тяло може да бъде студено или топло, сладко или горчиво, влажно или сухо на едно място, а на друго — не. Как е възможно да открия общата закономерност, подреждаща нещата, щом не мога да мръдна пръста си, без да създам безброй много нови величини, защото с това движение се изменя съотношението между моя пръст и всички останали предмети? Връзките — ето начина, по който моят ум долавя съотношението между отделните величини, но къде е гаранцията, че този начин е всевалиден и постоянен?

— Но вие знаете, че на леща с определена дебелина съответства определена способност за гледане; именно защото знаете това, вие можете да си изработите лещи като тези, които сте изгубили. Как в противен случай ще можете да ги изработите?

— Умен отговор, Адсон. Всъщност аз стигнах до съждението, че на определена дебелина трябва да съответства определена способност за гледане. Съставих го, защото и друг път съм имал подобни интуиции за частното. Всеки, който изпитва лечебните свойства на билките, знае, че всички билки от определен вид имат еднакво въздействие върху пациента при определено негово състояние; затова този, който експериментира, формулира съждението, че всяка билка от определен вид помага на трескавия или че всяка леща от определен вид подпомага в определена степен окото. Науката, за която говореше Бейкън, има предвид именно тези съждения. Но обърни внимание — говоря за съждения, свързани с нещата, а не за самите неща. Науката се занимава със съжденията и техните понятия, а понятията се отнасят за единични неща. Нали разбираш, Адсон, аз трябва да съм убеден, че съждението ми е правилно, защото съм го извлякъл опитно, но за да повярвам, би трябвало да допусна, че има всеобщи закони, а не мога да говоря за тях, защото самата мисъл за наличието на всеобщи закони и на определен ред на нещата трябва да ни наведе на мисълта, че Бог е техен пленник, а Господ е напълно свободен, и то дотолкова, че стига да пожелае, с един замах може да направи така, че светът да изглежда другояче.

— Следователно, ако съм разбрал добре, вие действате и знаете защо действате, но не знаете защо знаете, че знаете това, което вършите.

Трябва да кажа с гордост, че Уилям ме погледна с възторг.

— Възможно е да е така. Но както и да е, това ще ти подскаже защо съм толкова неуверен в моята истина, въпреки че й вярвам.

— Та вие сте по-голям мистик и от Убертино! — подметнах аз.

— Може би. Но както виждаш, аз се занимавам с неща от природата. А и в разследването, което водим, не искам да знам кой е добър и кой — злосторник; искам да узная кой е бил снощи в скриптория, кой е взел очилата, кой е оставил по снега следи от тяло, влачещо друго тяло, къде е Беренгарий. Това са факти; после ще се опитам да ги свържа, ако това изобщо се окаже възможно, защото е трудно да се съди кое от каква причина е следствие; достатъчна е намесата на някой ангел, и всичко ще се промени, затова не бива да се учудваме, ако не можем да докажем, че едно нещо е причинило друго. Въпреки че винаги трябва да се стремим да го доказваме, както правя сега.

— Не ви е лесно — рекох аз.

— Но нали намерих Брунело — възкликна Уилям; той имаше предвид коня, който бе открил преди два дни.

— Значи в този свят все пак има някакъв ред! — възразих аз.

— Това значи, че в клетата ми глава все пак има някакъв ред — отвърна Уилям.

В този миг влезе Никола; той носеше почти готови рамки за очила и сияеше.

— Може би след като тези рамки легнат на носа ми, ще започна да разсъждавам по-смислено — рече Уилям.

Дойде някакъв послушник и каза, че абатът искал да говори с Уилям. Чакал го в градината. Моят учител бе принуден да отложи опитите си за по-късно и ние забързахме към мястото на срещата. Докато вървяхме, Уилям се тупна по челото, сякаш едва сега си спомни нещо, което бе забравил.

— Щях да забравя — рече той, — успях да разчета кабалистичните знаци на Венанций.

— Всички ли? Кога?

— Докато спеше. Зависи какво разбираш под всички. Аз разчетох знаците, които се появиха, след като листът бе нагрят от пламъка, и дето ти преписа. А бележките на гръцки език ще почакат, докато се сдобия с нови очила.

— Става дума за тайната на „finis Africae“, нали?

— Да, и ключът се оказа твърде лесен. Венанций е разполагал с дванайсет зодиакални знака и с осем знака за петте планети, за двете светила и за Земята. Всичко двайсет. Това е достатъчно, за да свържеш с тях буквите от латинската азбука, тъй като можеш да използваш една и съща буква, за да обозначиш началния звук на шит и на velut159. Знаем как се подреждат буквите. Помислих за подредбата на небесата, като поставих зодиакалния квадрант на периферията. После Земята, Луната, Меркурий, Венера, Слънцето и така нататък, а подир това зодиакалните знаци в традиционната им последователност, както ги подрежда и Исидор Севилски, като се почне от Овен и пролетното равноденствие и се свърши със зодията Риби. Опиташ ли се да приложиш този ключ, ще видиш, че посланието на Венанций придобива определен смисъл.

И ми показа пергамента, на който бе преписал посланието с едри латински букви: „Secretvm finis Africae manvs svpra idolvm age primvm et septimvm de qvatvor.“

— Ясно ли е? — попита той.

— Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите… — повторих, като поклатих глава. — Нищо не е ясно!

— Знам. Преди всичко трябва да разберем какво е имал предвид Венанций с думата „idolum“. Образ, призрак или фигура? И освен това какво ли означават тия четири, които имат един пръв и един седми? И какво трябва да се прави с тях? Да се побутнат, натиснат или издърпат?

— Значи не знаем нищо, значи трябва да започнем отначало — рекох с досада.

Уилям се спря и ме изгледа не съвсем доброжелателно.

— Момче — рече той, — ти имаш работа с един нещастен францисканец, дето със скромните си познания и малкото умение, което дължи на безпределното могъщество на Бога, е успял само за няколко часа да разчете един тайнопис, чийто автор е бил уверен, че ще остане неразгадаем за всички, с изключение на самия него… И ти, неграмотни клетнико, се осмеляваш да твърдиш, че трябва да започнем отначало?

Извиних се, но твърде недодялано. Бях засегнал суетата на моя учител, въпреки че знаех колко се гордееше с бързата си мисъл и уверените си изводи. Уилям беше свършил нещо, което бе достойно за възхищение, и нямаше никаква вина за това, че хитрият Венанций бе съумял да прикрие разкритото от него под булото на една неясна зодиакална азбука, но беше съставил и една неразгадаема загадка.

— Няма значение, няма значение, не се извинявай — прекъсна ме Уилям. — Прав си, знаем твърде малко.

Да вървим.

Ден третиВЕЧЕРНЯ

Когато отново разговарят с абата; Уилям има чудесни хрумвания, за да разгадае загадката на лабиринта, и успява да го стори по най-логичен начин. Накрая ядат питка от сирене

Абатът ни чакаше; беше навъсен и загрижен. Държеше в ръка някакво писмо.

— Получих писмо от абата на Конк — рече той. — Съобщава ми името на човека, назначен от Йоан за началник на френските войници и да отговаря за сигурността на делегацията. Той не е военен, не е и човек на двора, но ще бъде и член на делегацията.

— Рядък случай на съжителство на различни добродетели — рече неспокойно Уилям. — За кого става дума?

— За Бернар Ги, или Бернардо Гуидони, както още го наричат.

Уилям възкликна нещо на своя език; не го разбрах, не го разбра и абатът и може би така бе по-добре за всички, защото думата, която изрече Уилям, звучеше твърде непристойно.

— Не ми харесва тази работа — побърза да добави той. — Дълги години Бернар бе истински бич за еретиците край Тулуза; написал е и упътването „Practice officii inquisitionis hereticae pravitatis“160 за ползване от всички, които ще трябва да преследват и унищожават валденси, бигарди, просяци, просещи монаси и хора на Долчино.

— Знам. Чел съм тази книга със забележителна научна основа.

— Да, със забележителна научна основа — съгласи се Уилям. — Той е предан на Йоан, който в миналото му възлагаше редица мисии във Фландрия и тук, в Северна Италия. Когато бе назначен за епископ в Галиция, той изобщо не се яви в своята епархия, а продължи да действа като инквизитор. Мислех, че се е оттеглил в епископството Лодев, но доколкото разбирам, Йоан е решил да го използва отново, и то именно тук, в Северна Италия. Но защо именно Бернар и защо го е назначил и за началник на войниците?…

— Отговорът на този въпрос не е никак труден — рече абатът — и идва да потвърди всички мои опасения, за които стана дума вчера. Знаете много добре — макар и да не искате да се съгласите с мен, — че становищата за бедността на Христос и на църквата, поддържани от капитула в Перуджа, макар и подкрепени с теологични доводи, са същите, които поддържат още по-невъздържано и с далеч по-неправоверно поведение много еретически движения. Не е чак толкова трудно да се докаже, че становището на Микеле Чезена, възприето от императора, не се различава от това на Убертино и на Наежело Кларено. Дотук двете делегации ще са съгласни във всичко. Но Ги може да се опита да направи нещо повече и е достатъчно ловък, за да го стори — ще се опита да докаже, че тезисите от Перуджа не се различават от тезисите на просещите монаси или на лъжеапостолите. Съгласен ли сте с мен?

— Какво искате да кажете — че това е истина или че Бернар Ги ще поддържа, че е истина!

— Да предположим, че казвам, че той ще го каже — отвърна предпазливо абатът.

— Съгласен съм. Но това се предвиждаше. Сиреч знаехме, че ще стигнем дотам и без присъствието на Бернар. Най-много Бернар да го направи по-успешно от мнозина от ония глупави членове на курията; ще трябва да спорим с него много по-внимателно.

— Да — отвърна абатът. — Но ето, че стигаме и до въпроса, който бе повдигнат вчера. Ако до утре не открием виновника за две или може би за три престъпления, ще трябва да разреша на Бернар да постави под надзор живота в манастира. Не мога да скрия от човек, облечен с властта на Бернар (и то по наше взаимно съгласие, нека не го забравяме), че в манастира са станали и продължават да стават необясними неща. В противен случай в момента, в който той разбере това, в момента (да не дава Бог), в който стане друго тайнствено събитие, той ще има пълното право да твърди, че тук има предателство…

— Прав сте — измърмори загрижено Уилям. — Няма как. Ще трябва да си отваряме очите и да бдим над Бернар, който пък ще бди за тайнствения убиец. А може да е за добро; ако Бернар насочи вниманието си към убиеца, той няма да се намеси така ефикасно в дискусията.

— Ако Бернар се залови да разкрие убиеца, ще означава подронване на моята власт. Не забравяйте това. Тази мътна работа ме принуждава за пръв път да отстъпя част от моята власт между тези стени; а това е нещо ново не само за манастира, но и за самия клюнийски орден. Готов съм на всичко, за да го избегна. И първото, което би трябвало да направя, е да откажа да приема делегацията.

— Моля ви горещо, Ваше Преподобие, да поразмислите за това сериозно решение — рече Уилям. — Вие притежавате писмо от императора, в което той ви приканва да…

— Знам какво ме свързва с императора — прекъсна го рязко абатът.

— Знаете и вие. Следователно знаете, че за съжаление не мога да откажа. Но всичко това е много неприятно. Къде е Беренгарий, какво се е случило с него, какво правите?

— Аз съм само монах, който много отдавна е бил инквизитор и е водил успешни разследвания. Знаете, че истината не може да бъде разкрита за два дни. Пък и каква власт ми дадохте? Мога ли да влизам в библиотеката? Мога ли да задавам каквито въпроси искам, като се позовавам на вашия авторитет и подкрепа?

— Не виждам каква връзка може да има между престъпленията и библиотеката — рече абатът и се намръщи.

— Аделмо се занимаваше с миниатюри, Венанций — с преводи, Беренгарий е помощник-библиотекар… — поясни търпеливо Уилям.

— От тази гледна точка всички монаси — а те са шейсет души — са свързани с библиотеката, така както са свързани и с църквата. Тогава защо не търсите в църквата? Брате Уилям, вие провеждате разследване по моя заръка, и то в границите, в които ви помолих да го водите. По отношение на всичко друго, след Господ — и по негова милост — аз съм господар сред тези стени. Това ще важи и за Бернар. От друга страна — добави абатът вече по-спокойно, — не е казано, че Бернар ще дойде именно заради срещата. Абатът на Конк ми пише, че щял да дойде в Италия, за да продължи на юг. Пише ми също, че папата е помолил кардинал Бертрандо от Поджето да дойде тук от Болоня, за да оглави папската делегация. Може би Бернар идва, за да се срещне с кардинала.

— Което, погледнато в по-широк план, ще бъде още по-лошо. Бертрандо е бич за еретиците в Централна Италия. Тази среща между двама изтъкнати ръководители на борбата против еретиците може да означава началото на едно по-широко настъпление в страната, което накрая може да се насочи и против цялото францисканско движение…

— За което ще уведомим незабавно императора — рече абатът, — но в такъв случай те няма да бъдат застрашени веднага. Ще си отваряме очите. Довиждане.

Докато абатът се отдалечаваше, Уилям се позамисли. После ми каза:

— Най-важното, драги ми Адсон, е да не избързваме. Когато се налага да се разследват толкова подробности, не може да се действа бързо. Аз ще се върна в работилницата, защото без очилата не само не ще мога да прочета ръкописа, но и няма смисъл да се върнем отново тази нощ в библиотеката. Иди да разбереш дали има нещо ново за Беренгарий.

В този миг към нас се затече Никола от Моримондо; носеше лоши вести. Докато се опитвал да шлифова най-добрата леща, тази, на която Уилям разчиташе най-много, тя се счупила. А другата леща, която можела да я замени, се пукнала, когато се опитвал да я намести в рамката. Никола погледна безутешно към небето. Наближаваше време за вечерня, смрачаваше се. Повече възможности за работа днес нямаше. Още един изгубен ден, рече с горчивина Уилям, като не се поддаде (както ми призна по-късно) на изкушението да сграбчи за врата нескопосния стъклар, който и без това изглеждаше доста смутен.

Оставихме го да изживее смущението си и отидохме да питаме за Беренгарий. Разбира се, никой не бе успял да го намери.

Имахме усещането, че сме стигнали до мъртва точка. Поразходихме се из вътрешния двор, не знаехме какво да предприемем. Забелязах, че Уилям се беше замислил, погледът му се рееше, сякаш не виждаше нищо. Малко преди това бе измъкнал от расото стръкче от тревите, които бе събрал преди няколко седмици, и го дъвчеше, сякаш това стръкче му вдъхваше някаква особена кротка възбуда. Изглеждаше унесен, но от време на време очите му грейваха, сякаш в ума му се раждаше нова идея. После отново изпадаше в особения си деен унес. По едно време изрече:

— Разбира се, би могло…

— Какво? — попитах аз.

— Мислех за един начин да се ориентираме в лабиринта. Не е много прост, но би могъл да бъде ефикасен… Нали изходът е в източната кула, това е известно. Сега, представи си, че разполагаме с уред, който да ни покаже къде е север. Какво ще стане?

— Разбира се, достатъчно ще бъде да се завъртим надясно и ще се обърнем на изток. Или пък достатъчно ще бъде да потеглим в обратна посока и ще знаем, че вървим към южната кула. Но дори да приемем, че съществува подобна магия, лабиринтът си е лабиринт и щом се насочим на изток, бихме могли да се сблъскаме със стена, която не ще ни позволи да продължим, и отново ще се изгубим… — отвърнах аз.

— Да, но уредът, за който ти говоря, ще сочи винаги на север, дори и да променим посоката, и винаги ще ми подсказва накъде да завием.

— Това би било чудесно. Но би трябвало да притежаваме такъв уред, а той ще трябва да е в състояние да сочи на север и нощем, и в затворено помещение, без да трябва да разчита нито на слънцето, нито на звездите… Не вярвам и вашият Бейкън да е притежавал подобен уред! — засмях се аз.

— Лъжеш се — възрази Уилям. — Защото подобен уред вече е бил направен, бил е използван и от някои мореплаватели. Той не се нуждае нито от звездите, нито от слънцето, защото използва свойството на един чудодеен камък, също като камъка, който видяхме в болницата на Северин — камъка, който привлича желязото. Той е проучен и от Бейкън, и от един вълшебник пикардиец, Пиер от Марикур161, който е описал многобройните му приложения.

— А вие бихте ли могли да направите такъв уред?

— Не мисля, че ще е трудно. Камъкът може да бъде използван за много вълшебни неща, между които и за направата на машина, която да се движи непрекъснато без външна сила, но най-простото приложение е описано от арабина Байлек ал Кабаяки. Вземаш съд, пълен с вода, а във водата пускаш късче корк, в което е забучена игла. После хващаш в ръка магнитния камък и започваш да описваш над водата кръгови движения, докато иглата не придобие същите свойства, които има камъкът. При това положение иглата — но това би могъл да направи и камъкът, ако имаше възможност да се движи около ос — ще се завърти така, че върхът й ще сочи на север. И ако ти тръгнеш със съда в ръка, иглата ще се завърта винаги на север. Излишно е да ти казвам, че ако си отбелязал на ръба на съда, като изхождаш от север и юг, запад и така нататък, ти винаги ще знаеш накъде трябва да вървиш в библиотеката, за да стигнеш до източната кула.

— Прекрасно! — възкликнах аз. — Но защо иглата сочи винаги север? Камъкът привлича желязото, видях го с очите си, представям си, че камъкът се привлича от огромно количество желязо. Но това значи… това значи, че на края на земното кълбо, по посока на полярната звезда, има големи залежи от желязо!

— Някои твърдят, че е така. Но иглата не сочи точно към полярната звезда, а към точката, където се срещат небесните меридиани. А това означава, че, както е казано, „hie lapis gerit in se similitudinem coeli“162 и че наклонът на полюсите се определя от въздействието на небесните, а не на земните полюси. Това е чудесен пример за движение, породено от разстояние, а не по пряка материална причинност. Това е проблем, с който се занимава моят приятел Жан Жандьонски в свободното си време, когато императорът не го кара да направи така, че Авиньон да се продъни вдън земи…

— Тогава да вървим, да вземем камъка на Северин, един съд, вода, парче корк и… — предложих възбудено.

— Не бързай, не бързай — рече Уилям. — Не знам защо, но никога не съм виждал уред, който на практика да работи така съвършено, както описват философите. Докато сърпът на един селянин, въпреки че не е описан от нито един философ, работи винаги както трябва… Боя се, че ако започнем да обикаляме из лабиринта със светилник в едната ръка и съд, пълен с вода, в другата… Чакай, хрумна ми нещо. Уредът ще сочи на север и ако се намираме извън лабиринта, нали?

— Да, но в такъв случай няма да ни е нужен, защото ще можем да се ориентираме по слънцето и звездите… — отвърнах аз.

— Знам, знам. Но щом уредът действа и вътре, и вън, защо по същия начин да не може да работи и нашата глава?

— Нашата глава ли? Разбира се, тя работи и навън; като гледаме отвън, ние знаем много добре как е разположено Зданието. Но влезем ли вътре, се объркваме!

— Точно така. А сега забрави уреда. Мисълта за уреда ме наведе на мисълта за природните закони и за законите, от които се ръководи нашият ум. Ето какво: трябва да измислим начин да опишем отвън Зданието така, както е вътрешната му подредба…

— Но как?

— Чакай да помисля, няма да е чак толкова трудно…

— А методът, за който споменахте вчера? Нали искахте да обикаляте лабиринта, като поставяте знаци с въглен?

— Не — отвърна той, — колкото повече мисля за този начин, толкова по-неподходящ ми изглежда. Може би съм позабравил правилото, а може би, за да обикаляш спокойно един лабиринт, е нужно да разчиташ на някоя Ариадна, която да те чака на изхода и да държи края на въженце. Но толкова дълги въженца няма. А дори да има, би означавало (често приказките казват истината), че можеш да се измъкнеш от лабиринт само с външна помощ. Там, където външните закони са еднакви с вътрешните, Адсон, ще приложим математическите науки. Както казва Авероес163, нещата, които са ни известни, и тези, които са абсолютно известни, се отъждествяват само в математическите науки.

— Значи вие допускате съществуването на универсални познания.

— Математическите знания са съждения, изградени от нашия ум, за да бъдат винаги верни, било защото са вродени, било защото математиката е измислена преди другите науки. А библиотеката е била построена от човек с математически ум, защото без математиката не можеш да правиш лабиринти. Следователно ние трябва да съпоставим нашите математически съждения със съжденията на строителя и от тази съпоставка да стигнем до научен извод, защото става дума за наука от понятия, съпоставени с други понятия. И престани да ме въвличаш в метафизически спорове. Какво те прихваща днес? Я по-добре, нали имаш добро зрение, вземи един пергамент или плочка — нещо, на което да можеш да отбелязваш знаци, едно стило… аха, имаш, браво, Адсон. Хайде да обиколим Зданието, докато е още светло.

И така, обикаляхме дълго време край Зданието. Или поточно изучавахме отдалече източната, южната и западната кула, както и свързващите ги стени. Защото останалата част гледаше към пропастта, но от гледна точка на симетрията сигурно не се различаваше от това, което виждахме.

А това, което видяхме, отбеляза Уилям, докато ме караше да водя точни бележки на моята плоча, беше, че на всяка стена имаше по два прозореца, а на всяка кула — по пет.

— А сега разсъждавай — рече моят учител. — Всяка стая, която посетихме, имаше по един прозорец…

— С изключение на седмостенните — рекох аз.

— Естествено, нали са по средата на всяка кула.

— И без тези, които се оказаха без прозорци и не бяха седмоъгълни.

— Забрави ги. Първо да открием правилото, а после ще се опитаме да обясним изключенията. И така, откъм външната страна на всяка кула ще имаме по пет стаи и по две стаи за всяка стена, всяка с по един прозорец. Но ако от една стая с прозорец тръгнем към вътрешността на Зданието, ще влезем в друга стая с прозорец. Което значи, че става дума за вътрешните прозорци. Я ми кажи каква форма има вътрешната шахта, както се вижда от кухнята и скриптория?

— Осмоъгълна.

— Отлично. А на всяка страна на осмоъгълника може да има място за два прозореца. Това означава, че на всяка страна на осмоъгълника има по две вътрешни стаи. Така ли е?

— Да, но стаите без прозорец?

— Те са всичко осем на брой. Вътрешната зала на всяка кула има седем стени, от които пет гледат към всяка от петте стаи във всяка кула. С какво граничат другите две стени? Нито с някоя от стаите, разположени край външните стени, защото в такъв случай би имало прозорци, и по същата причина — нито със стаи, разположени край осмоъгълната шахта; в такъв случай стаите щяха да бъдат прекалено дълги. Опитай се да начертаеш библиотеката така, сякаш я гледаме отгоре. Ето, ще видиш, че срещу всяка кула трябва да има две стаи, които граничат със седмоъгълната стая и водят към две стаи откъм вътрешната осмоъгълна шахта.

Опитах се да нахвърля чертежа така, както ми подсказваше моят учител, и възкликнах с въодушевление:

— Но в такъв случай знаем всичко! Почакайте да преброя… Библиотеката има петдесет и шест стаи; четири от тях са седмоъгълни, петдесет и две са повече или по-малко квадратни; от тях осем са без прозорци, двайсет и осем са откъм външната страна, а шестнайсет — откъм вътрешната!

— А всяка една от четирите кули има по пет четиристенни и една седмостенна стая… Библиотеката е изградена съгласно една божествена хармония, на която могат да бъдат приписани различни и чудни значения…

— Чудесно откритие — рекох аз, — но тогава защо е толкова трудно човек да се ориентира в нея?

— Защото, ако има нещо, което да не съответства на никакви математически закони, това е разположението на вратите. От някои стаи може да се мине в няколко други, от други — само в една; трябва да разберем дали няма и стая, от която изобщо не може да се мине в друга. Ако вземеш предвид това обстоятелство, ако прибавиш към него липсата на светлина — и на отправна точка спрямо положението на слънцето, — както и виденията и огледалата, ще ти стане ясно, че лабиринтът може да обърка всеки, който се опитва да мине из него; при това този човек вече е смутен от чувството за вина. Спомни си как се бяхме отчаяли нощес, когато объркахме пътя. Максимално объркване, постигнато с максимално възможен ред — чудесно пресметнато. Строителите на библиотеката са били големи майстори.

— Тогава как ще се ориентираме?

— Сега вече няма да е трудно. С помощта на плана, който ти нахвърли и който в една или друга степен трябва да отговаря на разпределението на библиотеката, щом влезем в първата седмоъгълна зала, ще се насочим така, че да намерим веднага една от двете стаи без прозорци. След това, като се движим все надясно, след три или четири стаи би трябвало да се озовем в друга кула — която може да бъде само северната, — докато влезем в друга стая без прозорци, вляво от която ще се намира седмоъгьлната зала, а като тръгнем надясно, ще можем да следваме маршрут, аналогичен на този, за който току-що ти споменах, докато стигнем до западната кула.

— Да, ако всички стаи водеха до всички стаи…

— Така е. Именно затова ще имаме нужда от твоя чертеж, на който трябва да отбелязваме стените без отвори, та да знаем накъде се отклоняваме. Но няма да е трудно.

— Можем ли да разчитаме на чертежа? — запитах смутено, тъй като всичко ми се струваше прекалено просто.

— Можем — отвърна Уилям. — „Omnes enim causae effectum naturalium dantur per lineas, angulos et figuras. Aliter enim impossibile est sciri propter quid in illis“164 — изрече той. — Това са думи на един от големите учители в Оксфорд. Но за съжаление все още не знаем всичко. Научихме се как да не се изгубим. А сега трябва да разберем дали подреждането на книгите в стаите е извършено въз основа на някакво правило. Стиховете от Апокалипсиса ни казват твърде малко, пък и много от тях се повтарят в различни стаи…

— Въпреки че от книгата на апостола биха могли да се извадят много повече от петдесет и шест стихчета!

— Така е. Следователно полезни могат да ни бъдат само някои от тези стихчета. Чудно. Като че ли са разполагали с по-малко от петдесет, с трийсет или двайсет… Ах, кълна се в брадата на Мерлин…

— На кого?

— Няма значение, това е един магьосник от моя край… Използвали са толкова стихчета, колкото са буквите в азбуката! Така е, разбира се. Текстът на стихчетата няма значение; от значение са само началните букви. Всяка стая е отбелязана с буква от азбуката, а всички букви заедно съставят текст, който трябва да открием!

— Като песен загадка под формата на кръст или риба!

— Нещо подобно: по всяка вероятност, когато са строили библиотеката, този вид песни са били твърде на мода.

— Но откъде започва този текст?

— От някой надпис, който е по-едър от другите, от седмоъгълната зала в кулата, откъдето се влиза… или пък… Разбира се, от червените надписи!

— Но те са много!

— Значи има повече текстове или повече думи. Сега пречертай по-добре твоя чертеж, направи го по-едър, а когато влезем в библиотеката, ще отбелязваш леко на него със стилото си не само стаите, които прекосяваме, разположението на вратите и стените (както и на прозорците), но и началната буква на всеки стих; и внимавай, подобно на умел миниатюрист отбелязвай с по-едри букви тия, които са червени.

— Но как стана така — запитах с възхищение, — че успяхте да разгадаете тайната на библиотеката, наблюдавайки я отвън, а не успяхте да го сторите, докато бяхте в нея?

— По същия начин Бог познава света, защото го е замислил така, сякаш го е гледал отвън, преди да е бил създаден, докато ние не знаем правилото, по което е създаден, защото живеем в него, след като е бил вече създаден.

— Значи нещата могат да бъдат опознати, като ги гледаме отвън!

— Само творенията на изкуството, защото посредством нашия ум ние следваме действията на техния творец. Но не и творенията на природата, защото те не са дело на нашия ум.

— Но за библиотеката това е достатъчно, нали?

— Да — отвърна Уилям. — Но само за библиотеката. А сега да вървим да почиваме. Аз не мога да върша нищо до утре сутринта, когато — надявам се — ще получа очилата си. Затова по-добре да се наспим и да станем рано. Ще се опитам да поразмисля.

— А вечерята?

— Ах, да. Часът за вечеря мина. Монасите са вече в църквата. Но може би кухнята още е отворена. Иди да потърсиш нещо.

— Да открадна ли?

— Да поискаш. От Салваторе, нали станахте приятели.

— Но това значи той да открадне!

— Нима си пазач на брат си? — запита Уилям с думите на Каин.

Но разбрах, че се шегува; искаше да каже, че Бог е велик и милостив. Затова тръгнах да търся Салваторе; скоро го открих при конюшните.

— Много е хубав — рекох, сочейки Брунело, колкото да имам повод за разговор. — Ще ми се да го пояздя.

— Не може. Той е на Абон. Но за да препускаш, не е нужен хубав кон… — После ми посочи един здрав, наглед тромав кон: — И той ще ти свърши работа… Този, tertius equi…165

Препоръчваше ми третия кон. Аз се изсмях на странния му латински език.

— Какво можеш да сториш с тоя кон? — запитах го аз.

Той ми заразказва някакви чудновати работи. Каза, че всеки кон, дори и най-старият и най-мързеливият, може да стане толкова бърз, колкото и Брунело. Нужно е овесът му да се смеси с някаква билка, която се наричала сатирион — трябвало да бъде стрита много добре, — а след това да му се намажат краката с еленова мас. После яхваш коня и преди да го пришпориш, обръщаш муцуната му на изток и му прошепваш три пъти в ухото: „Гаспар, Мелхиор, Маркизар“166. Конят щял да препусне в кариер и да измине за час пътя, който Брунело би изминал за осем часа. А ако му се окачат на шията зъбите на вълк, убит от самия препускащ кон, конят нямало да усети никаква умора.

Попитах го дали е опитвал някога да прави това.

Той се приближи тайнствено и ми прошепна на ухото с неприятния си дъх, че било трудна работа, защото сега само епископите и приближените им рицари отглеждали сатирион, използвали го, за да укрепват силата си. Прекъснах го, като му казах, че тази вечер моят учител трябва да прочете едни книги в килията си, затова иска да се нахрани там.

— Остави на мен — рече той. — Ще направя питка от сирене.

— Какво е това?

— Приготвя се много лесно. Вземаш сирене, ама да не е нито много старо, нито много солено, и го нарязваш на квадратни късчета или както искаш. После слагаш малко масло или мас да се стопи на огъня. После поставяш две парчета сирене и като омекнат, слагаш върху тях захар и канела. Поднасяш питката веднага, защото трябва да се яде топла.

— Така да бъде — рекох. А той тръгна към кухнята, като ми заръча да го чакам. След около половин час пристигна — носеше чиния, покрита с кърпа. Миризмата беше приятна.

— Дръж — рече той и ми подаде голям светилник, пълен със зехтин.

— За какво ми е? — запитах аз.

— Отде да знам — подметна той. — Може би твоят учител ще иска тази нощ да отиде в някое тъмно място.

Салваторе явно знаеше повече, отколкото можех да предположа. Но не го разпитах, а занесох храната на Уилям. Нахранихме се и аз се оттеглих в моята килия. Или по-точно — престорих се. Искаше ми се да поговоря с Убертино, затова се промъкнах скришом в църквата.

Ден третиСЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато Убертино разказва на Адсон историята на Долчино; Адсон си припомня или чете в библиотеката за други случаи, след което се среща с някаква девойка, красива и страшна като стегната за бой войска

Видях Убертино при статуята на Богородица. Застанах мълчаливо до него и (признавам) за малко се престорих, че се моля. Подир това се осмелих да го заговоря.

— Отче свети — рекох, — мога ли да се обърна към вас за съвет и разяснение?

Убертино ме погледна, хвана ме за ръката, надигна се и ме отведе да седнем на една скамейка. Прегърна ме така, че усетих дъха му по лицето си.

— Драги ми синко — рече той, — този стар грешник ще стори с радост всичко, което е по силите му, за да помогне на душата ти. Какво те смущава? Пориви, нали? — запита, като се задъхваше. — Поривите на плътта, нали?

— Не — отвърнах и се изчервих, — по-скоро става дума за поривите на ума, който иска да разбере твърде много неща.

— Това не е хубаво. Единствен Бог знае всичко, а ние трябва да обожаваме неговото знание.

— Ала ние трябва да умеем да отличаваме доброто от злото и да разбираме страстите човешки. Аз съм послушник, но ще стана и монах, и свещеник. Затова трябва да науча къде е злото, как изглежда, та един ден да го разпозная и да уча и другите да го разпознават.

— Така е, момчето ми. Какво искаш да знаеш?

— Искам да науча повече за лошия бурен на ереста, отче — отвърнах уверено. После изрекох на един дъх: — Чувал съм да се говори за някакъв злосторник на име Долчино, който покварил и други.

Убертино замълча. После рече:

— Така е, ти чу, като говорехме онази вечер с брат Уилям. Ала това е грозна история, като говоря за нея, ми става болно, защото ни учи (да, ти трябва да я знаеш, именно за да извлечеш полезна поука), защото — както вече казах — тя ни учи как любовта към покаянието и желанието да бъде пречистен светът могат да родят кръв и изтребление. — Настани се по-удобно, отслаби прегръдката си, но едната му ръка остана на врата ми, като че ли искаше да ми предаде я мъдростта си, я своя плам — не можах да разбера какво. — Тази история започва още преди Долчино — рече той. — Преди повече от шейсет години. Тогава бях дете. Случи се в Парма. Там проповядваше някой си Герардо Сегалели: приканваше всички към покаяние, ходеше по улиците и викаше „Покаятелствувайте се!“; нали беше неук, говореше така вместо „Покайте се, защото се приближи царството небесно“. Приканваше учениците си да подражават на апостолите и поиска сектата му да бъде наричана апостолски орден, искаше хората му да бродят по света като бедни просяци, да живеят само от подаяния…

— Като просещите монаси — рекох. — Не е ли такава заръката на Господа бог наш и на вашия Франциск?

— Да — въздъхна Убертино, като се поколеба. — Но Герардо попрекали. Той и хората му бяха обвинени, че не признават свещениците, църковните служби, изповедта, че скитат и безделничат.

— Но в същото са обвинявали и спиритуалите францисканци. Та нали днес миноритите твърдят, че не бива да признаваме авторитета на папата?

— Да, но не и на свещениците. Та ние също сме свещеници. Човек трудно се оправя в тия неща, момчето ми. Линията, която отделя доброто от злото, е толкова тънка… Така или иначе, Герардо сбърка и бе обвинен в ерес… Поиска да го приемат в ордена на миноритите, но нашите събратя се възпротивиха. Стоеше по цял ден в църквата на нашите монаси, видя там апостолите, изрисувани със сандали на краката, наметнати с мантии, пусна си дълга коса и брада, обу сандали, препаса се с въжето на миноритите, защото всеки, който иска да основе нов орден, все взема по нещо от ордена на блажения Франциск.

— Значи не е сгрешил…

— И все пак сгреши… Ходеше с бяла туника и бяло наметало, с дълга коса, та простолюдието започна да го смята за светец. Продаде къщичката си и като получи парите, взе, че се качи на един камък, откъдето произнасяли речи старите кметове; държеше в ръка кесията с парите и не ги хвърли, не ги раздаде на бедните, ами повика някакви негодници, дето играеха наблизо на комар, и им хвърли парите с думите „Който иска, да взема“; тия негодници грабнаха парите и отидоха да ги изиграят на зарове, като псуваха Бога, а той, дето бе дал, слушаше и не се червеше.

— Но нали и Франциск, нали и той е раздал всичко; днес пък чух от Уилям, че отишъл да проповядва на гарваните и ястребите, а така също и сред прокажените, тоест сред измета, който народът, наричащ се добродетелен, отритва колкото е възможно по-далеч от себе си.

— Да, но Герардо все пак сгреши. Франциск никога не се е сблъсквал със Светата църква, пък и в Евангелието е казано да се дава на бедните, а не на безделниците. Герардо даде, а в замяна не получи нищо, защото бе дал на негодници; започна лошо и свърши лошо, защото папа Григорий X не одобри неговата секта.

— Може би — възразих — той не е бил толкова далновиден, колкото папата, който разрешил ордена на Франциск…

— Да, но Герардо сгреши, докато Франциск е знаел много добре какво върши. А освен това, момчето ми, всички тия свинари и кравари, след като станаха изведнъж апостоли, искаха да си живеят най-безсрамно и най-блажено, без да се трудят, от подаянията на тия, дето бяха възпитани от миноритите с такъв труд, с такива героични примери за бедност! Но не е там работата — добави веднага той, — работата е в това, че за да приличат на апостолите, които били юдеи, Герардо ги накара да се обрежат, а това противоречи на онова, което Павел казал на галатяните, а нали знаеш, дето мнозина свети люде говорят, че Антихристът ще дойде от народа на обрязаните… Но Герардо извърши много по-лоши дела, събираше около себе си простите хорица и им говореше: „Елате с мен в лозето“, и тия, дето не го познаваха, отиваха с него в чуждото лозе, като мислеха, че е негово, и ядяха чуждото грозде…

— Но и миноритите, и те не защитават чуждата собственост — възразих непредпазливо.

Убертино ме изгледа строго.

— Миноритите искат да бъдат бедни, но никога не са искали и другите да бъдат бедни. Не можеш да посягаш безнаказано върху собствеността на добрите християни, защото добрите християни ще те сочат с пръст като разбойник. Така стана и с Герардо. За него разправяха също (имай предвид, че не знам дали е било така, но вярвам на брат Салимбене, който познаваше тия хора), че за да постави на изпитание волята си и способността да се въздържа, той спал с няколко жени, без да се сношава с тях, но след като неговите ученици рекли да му подражават, последиците били съвсем други… Ех, но това са неща, които едно момче не бива да слуша, жената е ладия на демона… Герардо продължаваше да вика „покаятелствавуйте се“, но един негов ученик, някой си Гуидо Путаджо, се опита да застане начело на сектата, започна да обикаля важен-важен, с много коне, харчеше сума ти пари и уреждаше банкети, също като кардиналите от римската църква. После се хванаха за косите кой да оглави сектата и станаха страшни работи. Въпреки всичко мнозина се стичаха при Герардо, и то не само селяни, ами и граждани, записани в цеховете; Герардо ги караше да се събличат голи, за да следват голи голия Христос, и ги пращаше да проповядват; поръча да му ушият бяла дреха от дебело платно, без ръкави, и като я облече, приличаше повече на шут, отколкото на църковно лице! Живееха под открито небе, но от време на време се качваха на амвоните в църквите, пречеха на вярващите да слушат литургиите и прогонваха проповедниците; веднъж дори сложиха някакво дете на трона на епископа в църквата „Сант Орсо“ в Равена. А твърдяха, че били продължители на учението на Йоахим Флорски…

— Но и францисканците, и Герардо от Борго Сан Донино, и вие! — възкликнах аз.

— Спокойно, момчето ми. Йоахим Флорски бе велик пророк; той пръв разбра, че Франциск означава начало на обновлението на църквата. А лъжеапостолите използваха учението му, за да оправдават щуротиите си; Сегалели мъкнеше със себе си някаква апостолка, някоя си Трипия или Рипия, която твърдеше, че притежавала пророчески дар. Една жена, представяш ли си?

— Но, отче — опитах се да възразя, — нали сам вие онази вечер ни казахте какви светици били Киара от Монтефалко и Анджела от Фолиньо…

— Ама те наистина бяха светици! Живееха смирено, признаваха властта на църквата, никога не са твърдели, че притежават пророчески дар! А лъжеапостолите проповядваха, че и жените можели да ходят от град в град да проповядват по подобие на мнозина други еретици. Не правеха разлика между женени и неженени, не признаваха никакви обети. Нейсе, за да не те отегчавам с разни печални случки — пък и ти не ще можеш да доловиш нюансите в тях, — ще ти кажа, че накрая пармският епископ Обицо нареди да сложат пранги на Герардо. Но ето че се случи нещо странно, което ще ти подскаже колко е слаба човешката природа и колко е опасен буренът на ереста. Накрая епископът освободи Герардо, почна да го кани на масата си, забавляваше се с неговите приказки, държеше го край себе си като шут.

— Защо?

— Не знам или по-точно подозирам защо. Епископът бе от благородно коляно, та не обичаше градските търговци и занаятчии. Пък и може да е бил доволен, че проповядвайки да се живее в бедност, Герардо говореше против тях и призоваваше привържениците си да преминат от подаяния към грабежи. Най-сетне се намеси папата, епископът бе принуден да вземе строги мерки и Герардо свърши на кладата като заклет еретик. Това се случи в началото на века.

— Но какво общо има с това Долчино?

— Има, и това ни напомня, че ереста надживява изтреблението на еретиците. Този Долчино бил незаконен син на някакъв свещеник от епархията Новара, в този край на Италия, само че малко по на север. Някои разправяха, че бил роден другаде, в долината на Осола или в Романяно. Но няма значение. Бил младеж с жив ум, бил и образован, но обрал свещеника, който се грижел за него, и избягал на изток, в град Тренто. Там продължил проповедите на Герардо и станал още по-яростен еретик, защото твърдял, че бил единственият истински Божи апостол, че всичко в любовта трябвало да бъде общо, че човек можел да ляга с всички жени, поради което никой не бивало да бъде обвиняван в незаконно съжителство, дори да ляга и с жена си, и с дъщеря си…

— Наистина ли е проповядвал това, или пък са го обвинявали, че го е вършел? Защото съм чувал, че и спиритуалите, както и ония монаси от Монтефалко, и те били обвинявани в подобни престъпления…

— Достатъчно по този въпрос — прекъсна ме рязко Убертино. — Ония не бяха монаси. Бяха еретици. И то прелъстени от Долчино. Слушай внимателно: достатъчно е да чуеш какво започна да върши Долчино след това, за да разбереш, че е бил злосторник. Не знам как се е запознал с учението на лъжеапостолите. Може на младини да е минал през Парма и да е слушал Герардо. Известно е, че след гибелта на Сегалели той поддържаше връзка с еретиците в Болонската област. Знае се със сигурност, че започнал да проповядва в Тренто. Там прелъстил една красавица от благороден произход на име Маргерита, а може и тя да го е съблазнила, така както Елоиза е прелъстила Абелар, защото не бива да забравяш, че демонът прониква в сърцето на мъжа с помощта на жената! Точно тогава епископът на Тренто го изгонил от своята епархия; Долчино по това време събрал около хиляда последователи и тръгнал на дълъг поход, който го отвел в родния му край. По пътя към него се присъединявали други заблудени, прелъстени от словото му; възможно е към него да са се присъединили и други еретици — валденси, които обитавали планините, където минавал, възможно е сам той да е искал да се присъедини към валденсите от този северен край. Като стигнал в областта Новара, Долчино намерил обстановка, благоприятна за неговия бунт, защото васалите, които управлявали Гатинара от името на епископа на Верчели, били прогонени от населението, което посрещнало разбойниците на Долчино като свои съюзници.

— Какво били сторили васалите на епископа?

— Не знам, пък и не ми е работа да ги съдя. Но както виждаш, често ереста се съюзява с бунта срещу благородниците и властниците; еретикът започва да проповядва бедност, а после изпада в плен на всички изкушения на властта, на войната и на насилието. По същото време в град Верчели се бореха помежду си няколко богати семейства; лъжеапостолите се възползваха от това, а пък семействата използваха бъркотията, причинена от лъжеапостолите. Феодалите събираха наемници да грабят гражданите, а гражданите се обърнаха за закрила към епископа на Новара.

— Ама че бъркотия. На чия страна застана Долчино?

— Не знам; той си гледаше интереса, намеси се в тия спорове и ги използваше, за да проповядва борба против чуждата собственост в името на бедността. По това време Долчино бе вече събрал три хиляди сподвижници и вдигна стан на един връх край Новара, наричан Голата стена; там си направиха укрепления и хижи и Долчино оглавяваше всички тия мъже и жени, които живееха в най-безсрамно смешение. Той изпращаше оттам писма до верните си сподвижници, за да им разяснява еретичното си учение. Говореше и пишеше, че бедността била техният идеал, че те не били обвързани от никакви връзки на подчинение и че той, Долчино, бил пратен от Бога, за да смъкне печатите на пророчествата и да изтълкува Стария и Новия завет. Наричаше духовниците, проповедниците и миноритите министри на дявола и освобождаваше всички от задължението да им се подчиняват. Твърдеше, че в живота на християнския народ имало четири ери; първата била ерата на Стария завет, на патриарсите и пророците, преди появата на Христа, когато бракът бил необходим, защото населението трябвало да се размножава; втората била ерата на Христос и апостолите — и това била ерата на светостта и непорочността. После настъпила третата ера, когато папите отначало трябвало да приемат земните богатства, за да могат да управляват народа, но когато хората започнали да се отдалечават от любовта към Бога, се появил Бенедикт, който се обявил против всякаква светска собственост. Но след като и монасите на Бенедикт започнали да трупат богатства, дошли монасите на свети Франциск и на свети Доминик167, които били още по-резки от Бенедикт в проповедта си против светското господство и богатство. Сега, когато начинът на живот на толкова много прелати отново изпаднал в противоречие с всички тези добри учения, настъпвал краят на третата ера и всички трябвало да се върнат към напътствията на апостолите.

— Значи Долчино е проповядвал същото, което са проповядвали францисканците и най-вече спиритуалите, пък и сам вие, отче!

— Да, да, но той извличаше от всичко един коварен силогизъм! Твърдеше, че за да се сложи край на тази трета ера на поквара, всички свещеници и монаси трябвало да бъдат избити най-жестоко; твърдеше, че всички прелати, клирици, монахини, монаси и всички, които са от ордените на проповедниците и миноритите, отшелниците, пък и самият папа Бонифаций, трябвало да бъдат изтребени от избрания от него, от Долчино, император; този император трябвало да бъде Фридрих, кралят на Сицилия.

— Та нали именно Фридрих прие благосклонно в Сицилия изгонените от Умбрия спиритуали, нали именно миноритите настояват императорът — ако и да става дума за Лудвиг — да премахне светската власт на папите и кардиналите?

— На ереста или на безумието е присъщо да изопачава и най-правдивата мисъл и да я насочва към последици, противоречащи на Божиите и хорските закони. Миноритите никога не са искали императорът да избива други духовници.

Сега знам, че той се заблуждаваше. Защото, когато няколко месеца по-късно Лудвиг Баварски въведе свой ред в Рим, Марсилий и други минорити сториха с верните на папата духовници същото, за което настояваше и Долчино. С това не искам да кажа, че Долчино е бил прав, а по-скоро, че може би Марсилий не е бил прав. Но особено след следобедния ми разговор с Уилям започнах да се питам как така простите хорица са правели разлика между обещанията на спиритуалите и начина, по който Долчино ги е изпълнявал. Ами ако е бил виновен, че е прилагал на дело онова, което хора, смятани за ортодоксални, са проповядвали по чисто мистичен път? А може би разликата се състоеше именно в това, може би светостта се изразяваше в това да изчакваме Бог да ни дари обещаното от неговите светии и да не се стремим да го получим по земни пътища? Сега знам, че е така, знам къде беше сгрешил Долчино; подредбата на нещата не бива да се изменя, дори и да се надяваме пламенно, че тя трябва да бъде променена. Ала тогава бях изпаднал в плен на противоречиви мисли.

— Искам да ти кажа — продължи Убертино, — че ереста винаги се съпровожда от надменност. През 1303 година, във второто си писмо, Долчино се самообяви за върховен ръководител на конгрегацията на апостолските братя, издигна за свои помощници коварната Маргерита (една жена!), Лонджино от Бергамо, Федерико от Новара, Алберто Карентино и Валдерико от Бреша. И започна да бълнува за някаква поредица от бъдещи папи — двамина добри (първият и последният) и двамина лоши (вторият и третият). Първият бил Целестин, вторият — Бонифаций VIII, за когото пророците казвали: „Горделивото ти сърце те опозори, тебе, дето обитаваш дупките в скалите,“ Третият папа не е назован, но за него Йеремия бил казал „като лъв“. И — какво безобразие — Долчино твърдеше, че лъвът бил Фридрих, кралят на Сицилия. Долчино казваше, че все още не знаел кой ще е четвъртият папа, но това щял да бъде светият папа, ангелският папа, за когото говорел абат Йоахим. Той щял да бъде посочен от Бога и тогава Долчино и всички негови сподвижници (а по това време те наброяваха вече четири хиляди души) щели да бъдат осенени от Светия Дух и щели да обновят църквата чак до края на света. Но до появата на този папа оставали три години и дотогава трябвало да се сложи край на всички злини. Долчино се стремеше да прави именно това, като разпалваше навсякъде война. А четвъртият папа — тук вече можеш да видиш как демонът се подиграва с жертвите си — бе именно Климент V, който вдигна кръстоносен поход против Долчино. И бе правилно, защото в ония краища Долчино проповядваше учения, които бяха несъвместими с правата вяра. Той твърдеше, че римската църква била блудница, че не трябвало да се слушат свещениците, че всяка духовна власт била вече преминала към сектата на апостолските братя, че единствено те представлявали новата църква, че апостолските братя можели да разтрогват брака, че никой нямало да се спаси, ако не влезе в сектата, че нито един папа не можел да опрощава греховете, че не бивало да се плаща десятък, че да се живее, без да се дава обет, означавало да се води по-съвършен живот, отколкото, ако се даде обет, че нямало разлика дали се молиш в осветена църква, или обор, че Христос можел да бъде почитан и в горите, и в църквите.

— Наистина ли е говорил такива работи?

— Да, разбира се, така е; писал ги е. Но той направи още по-лоши неща. Когато отиде на Голата стена, започна да плячкосва селата в долините, вършеше набези, за да се снабдява; с една дума, поведе истинска война против съседните селища.

— Всички ли са били против него?

— Не се знае. Възможно е някои да са го подкрепяли, нали ти казах, че той успя да се замеси в бъркотията от местни крамоли. Междувременно през зимата на 1305 година, една от най-суровите зими през последните десетилетия, настана голям глад. Долчино написа трето писмо до своите сподвижници, при него продължаваха да се стичат мнозина, но там, в планината, бе невъзможно да се живее; налегна ги такъв глад, че започнаха да ядат конско месо и месо от други животни, както и сготвено сено. Мнозина пукнаха от глад.

— Но против кого се е сражавал?

— Епископът на Верчели се обърна към Климент V и той обяви кръстоносен поход против еретиците. Оповестено бе, че ще бъдат опростени греховете на всички, които ще вземат участие в него, подканени бяха да се присъединят и Людовик Савойски, и ломбардските инквизитори, и архиепископът на Милано. Мнозина грабнаха кръстовете в подкрепа на жителите на Верчели и Новара; дойдоха от Савоя, от Прованс, от Франция, а верчелският епископ бе назначен за върховен ръководител. Челните отряди на двете страни имаха непрекъснати сблъсквания, но укрепленията на Долчино бяха непревзимаеми и тия разбойници все получаваха помощи.

— От кого?

— Вероятно от други злосторници, които се радееха на това огнище на безредици. Но към края на 1306 година ересиархът бе принуден да напусне Голата стена, като остави там болните и ранените; той отиде към Триверо и там се укрепи на един връх, който тогава се наричаше Дзубело, а после започнаха да го наричат Рубело или Ребело, на името на разбунтувалите се против църквата. Не мога да ти разкажа всичко, каквото се случи, но станаха страшни кланета. Накрая бунтовниците бяха принудени да се предадат. Долчино и хората му бяха заловени и както и заслужаваха, свършиха на кладата.

— А хубавицата Маргерита? И тя ли?

Убертино ме погледна.

— Аха, ти си спомни, че била хубавица, а? Разправяха, че била хубавица, че мнозина местни благородници се опитали да я вземат за съпруга, за да я спасят от кладата. Ала тя не пожела, умря дръзко със своя дързък любовник. И нека това ти послужи за урок: пази се от блудницата Вавилон168 и тогава, когато се явява пред теб в най-прекрасен образ.

— Отче, искам да ми обясните още едно нещо. Научих, че ключарят на манастира, а може би и Салваторе са се срещали с Долчино и че май са били с него…

— Мълчи, не говори такива страшни работи. Запознах се с ключаря в един манастир на минорити. Вярно, след като тази история с Долчино бе приключена. По онова време мнозина спиритуали си имахме доста неприятности — това стана, преди да решим да се приютим в ордена на свети Бенедикт — и се наложи да напуснем нашите манастири. Не знам къде е бил Ремиджо, преди да го срещна. Знам, че винаги е бил примерен монах, поне от гледна точка на правата вяра. А що се отнася до другото, ех, плътта се поддава на съблазни…

— Какво искате да кажете?

— Не е за теб работа. Добре, тъй като стана дума, тъй като трябва да умееш да отличаваш доброто от злото… — той се поколеба — ще ти кажа: тук, в манастира, съм чувал, че ключарят не можел да се пребори с някои изкушения… Но става дума само за слухове. Ти трябва да разбереш, че не бива дори да мислиш за подобни неща.

— Прегърна ме отново, притисна ме до себе си и ми посочи статуята на Богородица. — Ти трябва да се посветиш на непорочната любов. Ето жената, в която женствеността се е извисила до съвършенство. Затова за нея можеш да кажеш, че е красива като любимата от Песен на песните. При нея — рече той с лице, озарено от вътрешно ликуване, също като абата, когато предния ден ни говореше за скъпоценните камъни и златните си съдове, — при нея дори прелестите на тялото стават изразители на небесната красота и затова скулпторът я е изобразил с всички прелести, които трябва да разкрасяват жената.

— Посочи ми нежния бюст на Богородица, повдигнат и притиснат от корсет, пристегнат по средата с панделки, с които си играеха малките ръчички на Младенеца. — Виждаш ли? Pulchra enim sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice, nee fluitantia licenter, sed leniter restricta, repressa sed non depressa169… Какво изпитваш пред това нежно видение?

Пламнах като божур, сякаш изгарях от вътрешен огън. Убертино сигурно разбра какво ми стана или пък забеляза поруменелите ми бузи, защото побърза да добави:

— Но трябва да се научиш да отличаваш плама на свръхестествената любов от порива на чувствеността. Това е трудно дори за светците.

— Но по какво човек може да отличи правилната любов? — запитах, треперейки.

— Какво е любовта? Към нищо друго на този свят — нито към човек, нито към дявол, към нищо — не се отнасям с такова подозрение, както към любовта, защото в сравнение с всичко останало тя прониква по-дълбоко в душата. Нищо друго не изпълва и обвързва сърцето така, както любовта. Поради това, ако е лишена от средства за защита, душата от любов се проваля в бездънна пропаст. Мисля, че ако не беше прелъстен от Маргерита, Долчино нямаше да продаде душата си на дявола, че ако не бяха покварата и кръвосмешението на Голата стена, едва ли толкова много хора щяха да бъдат привлечени от неговия бунт. Имай предвид, че ти казвам всички тия неща не само за порочната любов, която всички трябва да избягват като присъща на сатаната, казвам ти ги, и то с голям страх, и за правилната любов, свързваща Бога и човека, ближния с ближния. Често става така, че двама-трима, мъже или жени, се обичат сърдечно, изпитват един към друг сърдечна привързаност и желаят да живеят винаги в близост; а когато едната страна желае, другата иска. Признавам, че съм изпитвал подобно чувство към добродетелни жени като Анджела и Киара. Но и то е достойно за порицание, въпреки че е само духовно, в името на Бога… Защото и любовта, която изпитва душата, ако не бъде предпазена, а се разгори, свършва с разруха или пък причинява объркване. Ех, любовта има различни свойства; отначало разнежва душата, после душата се поболява… Но след това започва да се съгрява от истинската топлота на Божествената обич и вика, и се вайка, става като камъка, хвърлен в пещта, за да се превърне на вар, и пращи, облизвана от пламъците…

— Това ли е правилната любов?

Убертино ме погали по главата; погледнах го и видях, че очите му се бяха изпълнили със сълзи.

— Да, това най-сетне е правилната любов. — Свали ръка от рамото ми и добави: — Но колко е трудно, колко е трудно да я различиш от другата. Понякога, когато душата ти бива изкушавана от демоните, ти се чувстваш като обесен човек, който с ръце, вързани отзад, и вързани очи остава да виси на бесилото и продължава да живее, без никаква подкрепа, без никаква опора, без да може да си помогне, и се рее в бездната…

Сега лицето му бе овлажнено не само от сълзите, но и от бликналата пот.

— А сега си върви — рече ми той, — казах ти каквото искаше да знаеш. От едната страна — ангелски хор, от другата — бездната на ада. Върви, да бъде благословен Бог. — Просна се пред статуята на Богородица и захлипа. Той се молеше.

Не излязох от църквата. Разговорът с Убертино бе разпалил дълбоко в душата ми някакъв особен плам, някакво неизразимо безпокойство. Затова може би се поддадох на непослушанието и реших да отида сам в библиотеката. Не знаех какво да търся. Исках да разгледам сам това тайнствено място, подтикваше ме мисълта да се ориентирам в него сам, без помощта на моя учител. И се качих горе така, както Долчино се беше изкачил на връх Рубело.

Носех със себе си светилника (Защо ли го бях взел? Може би бях набелязал в подсъзнанието си този тайнствен план?) и влязох в костницата с притворени очи. Скоро стигнах в скриптория. Мисля, че това бе съдбоносна вечер, защото, докато оглеждах писалищата, зърнах на едно от тях някакъв ръкопис, преписван очевидно от монах. Заглавието ме привлече веднага: „Historia fratris Dulcini Heresiarchae“170. Сигурно беше писалището на Пиетро от Сант Албано; бяха ми разказали, че той пишел подробна история на еретическите движения (разбира се, след това, което стана в манастира, той не успя да я завърши; но нека не изпреварваме събитията). Затова нямаше нищо чудно, че този ръкопис се намираше тук и че до него лежаха и други на подобни теми — за флагелантите171 и патарените. Но аз приех това като свръхестествена — и до днес не знам дали Божия, или дяволска — поличба и зачетох жадно ръкописа. Не беше много дълъг, в първата част се разказваше с много повече подробности — които вече съм забравил — това, което чух от Убертино. Споменаваше се и за многото престъпления, извършени по време на войната от сподвижниците на Долчино, както и за обсадата. И за последната битка, която била страшна и кръвопролитна. Но се натъкнах и на неща, за които Убертино не спомена; това очевидно бе разказ на очевидец, разказ, написан с разпалено въображение.

Така научих, че през март 1307 година — на Великата събота — Долчино, Маргерита и Лонджино, след като били заловени, били откарани в град Биела. Предали ги на епископа, който решил да изчака какво ще нареди папата. Щом научил новината, папата уведомил веднага френския крал Филип Хубави, като му писал следното: „Съобщиха ни извънредно приятни новини, които ни изпълват с радост и ликуване, защото онзи чумав демон, синът на Белиал172, отвратителният ересиарх Долчино, след много опасности, трудности, кланета и чести битки най-сетне попадна в нашия затвор заедно със своите привърженици благодарение на нашия уважаван брат Раниеро, епископа на Верчели; той бе заловен точно в деня на Тайната вечеря на нашия Господ бог и многобройните люде, които бяха с него, заразени от неговата ерес, бяха избити същия ден.“ Папата е бил безмилостен с пленниците и наредил на епископа да ги изтреби. През юли същата година, на първия ден от месеца, еретиците били предадени на светските власти. Натоварили ги на една кола, заобиколена от палачите, следвана от войници, а всички камбани в града биели непрекъснато; така прекосили целия град, като на всяко кръстовище палачите късали месата на злосторниците с нажежени клещи. Маргерита била изгорена първа, пред Долчино, а той дори не трепнал, както и не издал нито звук, докато късали месата му с клещите. После колата продължила, а палачите продължавали да пъхат клещите в съдове, пълни с пламтяща жарава. Долчино бил подложен и на други мъчения, но не проронил дума; само когато му откъснали носа, посвил рамене, а когато му откъснали члена, въздъхнал дълбоко и въздишката му приличала на продължително мучене. Последните му слова прозвучали като богохулство — казал, че щял да възкръсне на третия ден. После бил изгорен и прахът му бил пръснат във всички посоки.

Затворих ръкописа с треперещи ръце. Бяха ми казали, че Долчино е извършил страшни престъпления, но е бил жестоко изгорен. А на кладата се държал… как? С твърдостта на мъчениците или с дързостта на прокълнатите? Докато се изкачвах, олюлявайки се, по стълбите към библиотеката, разбрах защо съм толкова смутен. Сетих се изведнъж за една случка, на която станах свидетел няколко месеца преди това, когато пристигнах в Тоскана. Дори почнах да се питам как съм могъл да я забравя, сякаш болната ми душа искаше да заличи спомен, който й тежеше като кошмар. Но всъщност не я бях забравил, защото всеки път, когато ставаше дума за просещите монаси, в паметта ми изникваха отделни моменти от тази случка, но аз бързах да ги върна в бездната на моя дух, сякаш беше грях, че съм бил свидетел на целия този ужас.

За пръв път чух да се говори за просещите монаси във Флоренция в деня, когато видях да изгарят един от тях на кладата. Това се случи малко преди да срещна в Пиза брат Уилям. Той се бе забавил, та баща ми разреши да посетя Флоренция, чиито прекрасни църкви всички хвалеха. Обиколих Тоскана, за да понауча простонародния език, подир което се отбих за една седмица във Флоренция, защото бях чувал да говорят много за този град и исках да го разгледам.

Стана така, че още щом пристигнах, научих за един случай, който бе развълнувал целия град. През тези дни някакъв просещ монах еретик, обвинен в престъпления против религията, бил откаран пред епископа и други духовници и бил подложен на строго разследване от Инквизицията. Тръгнах с хората, които ми разказваха за случая, и стигнах до мястото, където ставаше разпитът; хората твърдяха, че този монах, на име Микеле, бил всъщност много благ човек, приканвал към покаяние и бедност, като повтарял словата на свети Франциск, но бил откаран пред съдиите благодарение злобата на някои жени, които се престорили, че искат да се изповядат пред него, а после му приписали еретически помисли; нещо повече — той бил заловен от хората на епископа именно в дома на тези жени, нещо, което ме учуди, защото едно духовно лице никога не трябва да прилага тайнствата в толкова неподходящи места; но изглежда, слабостта на просещите монаси се изразяваше именно в това, че не държаха сметка за приличието, а може би имаше и нещо вярно в това, което се говореше, че освен еретици били и със съмнителни нрави (така както винаги са твърдели, че катарите били българи и содомити).

Стигнах до църквата „Сан Салваторе“, където се водеше процесът, но не можах да вляза вътре, защото пред нея се беше струпал много народ. Неколцина се бяха покатерили на прозорците, държаха се за решетките, гледаха, слушаха какво става и разказваха на тия, които стояха под прозорците. В тоя момент четяха признанията на брат Микеле от предния ден, в които той твърдеше, че Христос и неговите апостоли „не са притежавали нищо, нито като лична, нито като обща собственост“, но Микеле протестираше, загдето нотариусът бил прибавил „много неверни неща“, и викаше (чух го, като стоях отвън): „За това ще ви се търси сметка в деня на Страшния съд!“ Но инквизиторите изчетоха признанията така, както ги бяха написали, и накрая го запитаха дали не иска най-смирено да съблюдава мнението на църквата и на цялото население на града. Чух Микеле да вика колкото му глас държи, че той иска да се придържа към това, в което вярва, и по-точно, че „продължава да смята Христос за разпнат на кръст бедняк, а папа Йоан XXII за еретик, защото твърди обратното“. Последва оживен спор, по време на който инквизиторите — между които имаше голям брой францисканци — искаха да му внушат, че това, което твърдеше той, не е отбелязано в Светото писание; той ги обвиняваше, че се отричали от правилата на собствения си орден, а ония се нахвърлиха срещу него и го питаха наистина ли мисли, че може да тълкува Светото писание по-добре от тях, дето го познавали до съвършенство. А брат Микеле, който беше много упорит, им оспорваше това право, затова те продължиха да се нахвърлят срещу него с предизвикателства от рода на: „Щом е така, искаме да заявиш, че смяташ Христос за собственик, а папа Йоан за католик и свят.“ Микеле не се огъваше и отговаряше: „Не, за еретик.“ Ония викаха, че не били виждали човек да проявява такова упорство в своята нечестивост. Но чух как мнозина от тълпата пред църквата мълвяха, че Микеле бил също като Христос сред фарисеите; забелязах, че мнозина от народа смятаха брат Микеле за свят човек.

Най-сетне хората на епископа го изведоха и го откараха в затвора, окован във вериги. Вечерта ми казаха, че мнозина от монасите, приближени на епископа, отишли да го хулят и настоявали да се отрече от думите си, но той отговарял като човек, убеден в своята правота. Повтарял всекиму, че Христос бил беден, че същото били казали и свети Франциск, и свети Доминик и че ако заради това, че изповядва това правилно мнение, трябва да бъде осъден на изгаряне, толкоз по-добре, защото скоро щял да види онова, за което се говори в Светото писание — двайсет и четиримата старци от Апокалипсиса и Иисус Христос, и свети Франциск, и славните мъченици. Разправяха, че бил казал: „След като четем с такъв плам ученията на някои свети абати, с още по-голям плам и радост трябва да искаме да бъдем сред тях.“ След тия негови слова инквизиторите излизаха навъсени от затвора и викаха (аз ги чух): „Тоя човек е полудял!“

На следния ден научихме, че присъдата е издадена, и като отивах към епископството, можах да видя пергамента; преписах част от присъдата на моята плочка. Започваше така:

„В името Господне, амин. Това е осъждане на телесното, а идеята за осъждане на телесното е разширена, дадена в тези писания и е разумно оповестена и разгласена…“

и прочие; следваше описание на греховете и престъпленията на споменатия Микеле; отбелязвам част от тях, та читателят да може да съди по съвест:

„Йоан, наричан брат Микеле, син на Яков, от свитата на свети Фредиан, човек с лоши убеждения, живот и име, а най-лош в общуването с хората, еретик и омърсен от еретичен позор, който вярва и убеждава против католическата вяра… Почитайки не Бога, а по-скоро врага на човешкия род, той умело, усърдно, умишлено, лекомислено и с душа и усилие в прилагането, постоянствал в еретическата поквара, сношавал се с еретиците и схизматици фратицели — наричани «Братя на бедния живот», — като последвал тяхната порочна секта и вървял против католическата вяра… и като достигнал прочутата държава Флоренция и на обществени места на споменатата държава — според обвинителния акт на Инквизицията — изповядвал, твърдял и упорито утвърждавал с думи и сърце… че нашият изкупител Христос не притежавал нищо като частна и обществена собственост, а притежавал някои неща, за които Светото писание споменава, че ги е притежавал, но само като потребност за делото. Известно ни е също от предишните изказвания, от широко разпространеното мнение и от думите на известния господин епископа на флорентинците, че споменатият Йоан е еретик, не е искал при толкова големи прегрешения и ерес да се поправи и оправи и не се насочва по правия път на вярата; смятайки, прочие, споменатия Йоан като невъзвратим за вярата, упорит и враждебен в своите прочути извратени прегрешения — за да не би — да посмее да се хвали със своите прочути извратени прегрешения, но за да бъде неговото наказание пример за другите, затова споменатият Йоан, наричан брат Микеле, еретик и схизматик, да се отведе до обичайното място на правораздаването и на същото място в огъня и разпалените огнени пламъци да се изгори и затрие така, че напълно да умре и душата му да се разлъчи от тялото.“

След обявяването на присъдата в затвора пристигнаха отново разни духовници и съобщиха на Микеле какво ще стане с него: нещо повече, чух ги да казват: „Брате Микеле, митрите с лентите са готови и на тях са изписани просещи монаси, придружавани от дяволи.“ Правеха така, за да го сплашат и да го принудят да се отрече от думите си. Но брат Микеле коленичи и отвърна: „Мисля, че край кладата ще бъде нашият отец Франциск; нещо повече — вярвам, че там ще бъдат и Иисус и неговите апостоли, и славните мъченици Вартоломей173 и Антоний174.“ Което означаваше, че отхвърля за последен път предложенията на инквизиторите.

На следната утрин отидох на моста при епископството, където се бяха събрали инквизиторите; доведоха при тях окования във вериги брат Микеле. Един вярващ коленичи пред него, за да получи благословия, но войниците го хванаха и го тикнаха в затвора. След това инквизиторите отново прочетоха присъдата на Микеле и го попитаха дали ще се покае. При всяко изречение от присъдата, където се казваше, че е еретик, Микеле отвръщаше: „Не съм еретик, грешник съм, но съм католик“, а когато в текста се споменаваше „достопочтеният и пресвят папа Йоан XXII“, Микеле се обаждаше: „Не е такъв, а еретик.“ Тогава епископът нареди Микеле да се приближи и да коленичи пред него, а Микеле отвърна, че пред еретици на колене не пада. Насилиха го да коленичи и той избъбри: „Бог ще ми прости за това.“ И тъй като го бяха довели облечен с всички свещенически одежди, започна цял ритуал, по време на който му сваляха одеждите една по една, докато остана само по ризата, която във Флоренция наричат „чопа“. И както е прието при лишаването на свещеник от сан, с остър нож му изрязаха възглавничките на пръстите, а след това му обръснаха косата. После го предадоха на капитана и неговите войници, които се отнесоха с него много грубо, оковаха го във вериги и го отведоха в затвора, а той викаше на тълпата: „Ще умрем за Господа бога.“ Казаха ми, че щели да го качат на кладата едва на следния ден. Тогава отишли отново при него и го попитали дали иска да се изповяда и да приеме светото причастие. А той отказал да съгреши, като приеме тайнствата от грешници. Мисля, че не направи добре, защото доказа, че е покварен от ереста на патарените.

Настъпи денят на мъчението; дойде да го вземе един гонфалониер175, който ми се стори дружески настроен, защото го запита защо е такъв човек, защо проявява такъв инат, когато беше достатъчно да каже това, което поддържаше цялото население, и да се съгласи с мнението на Светата църква майка. Но Микеле продължи да упорства и рече: „Вярвам в Христа, разпънат на кръст като бедняк.“ Гонфалониерът разпери ръце и си отиде. Тогава дойдоха капитанът и войниците и отведоха Микеле в двора, където викарият на епископа му прочете отново признанията и присъдата; Микеле отново почна да оспорва неверните неща, които му се приписваха; ставаше дума за такива тънкости, че аз не си ги спомням, а тогава не можах да ги разбера. Но въз основа на тях бяха решили Микеле да бъде убит, решаваше се и въпросът с преследването на просещите монаси. Аз не можех да проумея защо духовниците и светските власти се нахвърляха с такава ярост срещу хора, които искаха да живеят в бедност и смятаха, че Христос не е притежавал земни блага. Защото, казвах си аз, те би трябвало по-скоро да се боят от хора, които искат да живеят богато и да измъкват пари от другите, да въвлекат църквата в грях и да практикуват симонията. Споделих това с един, който стоеше до мен, защото не можах да мълча повече. А той се ухили насмешливо и рече, че когато един монах започне да живее в бедност, започва да дава лош пример на народа, който след това не може да приема монасите, които не живеят в бедност. Добави, че проповедите за бедност предизвиквали лоши мисли у населението, защото щяло да започне да се гордее със своята бедност, а гордостта може да доведе до много горделиви постъпки. Добави, че би трябвало да зная следното: и на него не му било ясно защо, но когато монасите проповядвали бедност, това означавало, че са на страната на императора, а тая работа не се харесвала на папата. Стори ми се, че става дума за разумни основания, макар и да бяха изречени от недотам учен човек. С изключение на това, че не можех да проумея защо брат Микеле искаше да умре от такава ужасна смърт — за да достави удоволствие на императора, или за да допринесе за уреждането на спор между религиозни ордени. Защото някои от присъстващите казваха: „Той не е светия, пратен е от Лудвиг, за да сее раздори между гражданите; просещите монаси са тосканци, но зад тях стоят пратеници на империята.“ Други твърдяха: „Ама той е луд, у него се е вселил сатаната, надул се е от гордост, мъчението му доставя удоволствие — плод на дяволска надменност, тия монаси четат твърде много жития на светии, по-добре ще бъде, ако се женят!“ Трети пък казваха: „Не, всички християни би трябвало да са такива, такива хора ни трябват, готови да доказват вярата си, както по времето на езичеството.“ Докато слушах тия гласове и не знаех какво повече да мисля, случи се така, че можах да зърна отново осъдения, когото тълпата пред мен понякога скриваше. Видях лицето на човек, обърнал взор към нещо, което не е от тая земя, също като изпадналите в захлас лица на статуите на светиите, каквито виждах понякога. Стана ми ясно, че този човек, независимо от това дали беше луд, или ясновидец, искаше съвсем съзнателно да умре, защото беше убеден, че като умре, ще разгроми своя враг, който и да е той. Разбрах, че неговият пример щеше да накара и други да отидат на смърт. Но тази твърдост ме смая, защото и днес все още не знам дали у тези хора взема връх гордостта и обичта към истината, в която вярват, или пък някакво горделиво желание да умрат, което ги тласка да дават свидетелства за своята истина, каквато и да е тя. И бях съкрушен от възхищение и страх.

Но нека се върнем към мъченичеството, защото всички потеглиха към мястото, където този човек трябваше да умре.

Капитанът и войниците го изведоха през вратата, както си беше по риза, а тя — полуразкопчана; той вървеше с широки крачки и наведена глава, мълвейки молитви, приличаше на мъченик. Имаше страшно много хора, просто да не повярва човек, и мнозина му викаха: „Не умирай!“, а той отвръщаше: „Искам да умра за Христа“, „Но ти не умираш заради Христа“, казваха му те, а той викаше: „Но за истината.“ Когато стигнаха до едно място, наречено Кътчето на проконсула, някой му викна да се моли Богу заради всички и той благослови тълпата. А при основите на „Санта Липерата“ друг му викна: „Глупако, вярвай в папата!“, а той отвърна: „Превърнахте този ваш папа в бог“ и добави: „Ето докъде ви докараха тия папери.“ (Това беше остроумна игра на думи на тоскански диалект, вследствие на която, както ми обясниха, излизаше, че папите са глупави твари, сиреч патоци.) И всички се смаяха, че този човек, който отиваше на смърт, можеше да се шегува.

При „Сан Джовани“ му викнаха: „Спаси си живота!“, а той отвърна: „Избавете се от греховете!“; при Стария пазар му викнаха: „Спаси се, спаси се!“, а той отвърна: „Спасете се от ада“; при Новия пазар му викнаха: „Покай се, покай се“, а той отвърна: „Покайте се заради лихварството си.“ Като стигнаха „Санта Кроче“, той видя монасите от своя орден, бяха се наредили по стълбището и той им направи забележка, загдето не следват правилото на свети Франциск. Едни от тях свиха рамене, а други от срам захлупиха лица с качулките си.

Като потеглиха към Портата на правосъдието, мнозина му казваха: „Отречи, отречи, недей да отиваш на смърт“, а той рече: „Христос умря за нас.“ А те: „Но ти не си Христос, не бива да умираш заради нас!“, а той: „Но аз искам да умра в негово име.“ На Поляната на правосъдието някой го запита защо не постъпи като някакъв монах, негов ръководител, който се бил отрекъл, но Микеле отвърна, че това не било вярно; видях, че мнозина от насъбралите се потвърдиха думите му и го подканяха да бъде твърд. Затова аз, както и други разбрахме, че това бяха негови хора, и побързахме да се отдалечим от тях.

Най-сетне излязохме през портата и пред нас се появи кладата, или колибката, както я наричаха там, защото дървата бяха подредени като колиба; колибката бе обградена от стражи, та хората да не се доближават много. Привързаха брат Микеле към стълба. Чух как някой му викна: „За какво искаш да умреш?“, а той отвърна: „За една истина, която живее у мен и която не може да бъде доказана иначе освен чрез смъртта.“ Запалиха кладата. Брат Микеле, който отначало запя „Credo“, сега подхвана „Te Deum“. Изпя около осем стиха, после изведнъж наклони глава, като да искаше да кихне, и се строполи на земята — въжетата бяха прегорели. Беше мъртъв, защото още преди тялото да изгори напълно, човек умира от голямата горещина, от която се пръска сърцето, и от дима, който прониква в гърдите.

После кладата изгоря напълно, като факел, изригна силен пламък и ако не беше овъгленият труп на клетия Микеле, който се мяркаше сред пламтящите главни, бих казал, че пред мен гори трънак. И за малко да имам видение, защото (както си спомних сега, докато се изкачвах към библиотеката) започнах да мълвя един откъс за изпадането в екстаз, който бях прочел в книгите на света Хилдегард176: „Пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря.“

Припомних си и някои мисли на Убертино за любовта. Образът на Микеле на кладата се сля с образа на Долчино, образът на Долчино — с образа на красавицата Маргерита. И отново бях обзет от същото безпокойство, както и в църквата.

Опитах се да не мисля за това и закрачих решително към лабиринта.

За пръв път влизах тук сам и продълговатите сенки, които светилникът хвърляше по пода, ме караха да изпадам в ужас, също като виденията от предните нощи. Боях се, че всеки миг ще се натъкна на друго огледало, защото такава е магията на огледалата — те все всяват смут у човека, ако и да знае, че става дума за огледала.

Не се опитвах да се ориентирам, нито да избегна стаята с благовонията, предизвикващи видения. Крачех като трескав, не знаех дори къде искам да отида. Не бях се отдалечил много от мястото, откъдето бях тръгнал, защото след малко се озовах отново в седмоъгълната зала, където излизаше стълбата. Тук на една маса видях няколко книги, които май не забелязах предната вечер. Досетих се, че са книги, които Малахий бе прибрал от скриптория, но не бе върнал на определените им места. Не можех да разбера дали съм далеч от стаята с благовонията, защото се чувствам като замаян; това можеше да се дължи както на някоя струя, достигаща дотук, така и на онова, което бях премислил, докато идвах насам. Разтворих един богато изписан том и стилът на неговите миниатюри ме наведе на мисълта, че може би е донесен от манастирите на последната Туле177.

На страницата, където започваше светото Евангелие на апостол Марко, ме порази изображението на един лъв. Несъмнено бе лъв, въпреки че дотогава не бях виждал подобен звяр жив, но миниатюристьт го бе възпроизвел точно и вярно, като вероятно бе използвал за образец лъвовете на Хиберния, земя на чудовищни твари; убедих се, че този звяр, както се изтъква и във „Физиолога“178, е събрал в себе си всички черти, присъщи и на най-ужасяващото, и на най-величественото. Затова неговият образ събуждаше у мен и образа на врага, и образа на нашия Господ бог Христос; пък и не знаех как да го тълкувам, та се разтреперих като лист — и от страх, и от вятъра, който проникваше през отворите в стените.

Лъвът, който видях, имаше паст с настръхнали остри зъби, а главата му бе изрисувана с изящни люспи, също като на змиите; козината на огромното му тяло, опиращо се на четири лапи с остри, хищни нокти, приличаше на ориенталските килими, които видях по-късно — бе на червени и изумрудени люспи, върху които се виеха жълти като чумата, всяващи страх фризове от кости. Жълта беше и опашката, която се извиваше от задната част чак до главата и завършваше с кичур бели и черни косми.

Лъвът ми направи поразяващо впечатление (дотолкова, че неведнъж извръщах глава, сякаш очаквах, че от мрака всеки миг може да се появи подобен звяр); но ето че реших да разгледам и другите страници и погледът ми се спря на образа на мъж, изобразен в началото на Евангелието на Матея. Не знам защо, но този образ ме изплаши повече от лъва; лицето беше лице на човек, но мъжът бе облечен в броня, приличаща на дреха — тя стигаше до краката му и тази дреха или броня бе обсипана с твърди червени и жълти камъни. Загадъчната глава, която се подаваше от цял замък от рубини и топази, ми се стори (ето до какво богохулство ме доведе ужасът!), че е главата на тайнствения убиец, по чиито неуловими следи вървяхме. После разбрах защо виждах такава тясна връзка между звяра, облечения в броня мъж и лабиринта — защото и двамата, както всички фигури, изобразени в книгата, изникваха от същинско валмо от сплетени лабиринти, чиито ониксови и смарагдови линии, златистозеленикави нишки и сиви ленти напомняха за плетеницата от зали и коридори, в която се намирах. Реейки се по страницата, погледът ми се губеше из тия сияйни пътеки, така както нозете ми се объркваха в будещата безпокойство поредица от помещения в библиотеката; виждах как на тия пергаментови листове бе изобразено моето бродене, това ме изпълни с безпокойство и ме убеди, че всяка една от тия книги разказваше с тайнствени, насмешливи намеци за моите преживявания в момента. „De te fabula narratur“179, рекох си аз и се запитах дали на тези страници не е изписано и бъдещето, което ме очакваше.

Разтворих още една книга — стори ми се, че е от испанската школа. Цветовете бяха ярки, червените багри напомняха кръв или огън. Беше книга за откровението на апостола и отново, както предната вечер, попаднах на страницата на жената, облечена в слънце. Но не беше същата книга, миниатюрата беше друга, тук художникът бе обърнал по-голямо внимание на образа на жената. Сравних нейното лице, гърди и гъвкави бедра с тия на статуята на Богородица, която бях видял с Убертино. Щрихите бяха различни, но и тази жена ми се стори прекрасна. Реших, че не бива да мисля за това, и прелистих няколко страници. Натъкнах се на още една жена, но това беше блудницата Вавилон. Не ме порази толкова нейният вид, колкото мисълта, че и тя бе жена като другата, и все пак тази беше ладия на всички пороци, докато другата беше средище на всички добродетели. Но и в двата случая изображенията бяха женствени, та по едно време престанах да разбирам по какво се различават. Отново изпитах дълбоко вълнение, образът на Богородица от църквата потули образа на красавицата Маргерита. „Аз съм прокълнат! — помислих си аз. — Или съм луд!“ И реших, че повече не мога да остана в библиотеката.

За щастие бях близо до стълбата. Хукнах надолу, рискувайки да се спъна и да изгася светилника. Озовах се под широките сводове на скриптория, но и тук не спрях и забързах по стълбата, която водеше в трапезарията.

Спрях се задъхан. Нощта беше светла, лунната светлина проникваше през прозорците, почти не се нуждаех повече от светилника, който беше нужен за килиите и проходите на библиотеката. Въпреки това не го загасих, сякаш търсех в него опора. Все още се задъхвах и си рекох, че ще трябва да пийна вода, за да се успокоя. Тъй като кухнята беше близо, прекосих трапезарията и отворих една от вратите, която водеше към втората половина от приземния етаж на Зданието.

В същия миг уплахата ми, вместо да намалее, нарасна. Защото забелязах веднага, че в кухнята до пещта за хляба има някой, или поточно забелязах, че там гореше светилник; изплаших се и побързах да загася моя. Бях изтръпнал от страх, но и аз всях страх, защото другият (или другите) побързаха да загасят техния. Но напразно, защото лунната светлина осветяваше достатъчно кухнята, за да забележа пред себе си една или повече смътни сенки, които се очертаваха на пода.

Стоях като вкаменен, не смеех нито да се оттегля, нито да пристъпя напред. Долових шепот, стори ми се, че чувам приглушен женски глас. После от безформената група, която се очертаваше край пещта, се отдели някаква тъмна валчеста сянка и хукна към външната врата — която очевидно беше притворена — и я хлопна след себе си.

Останахме аз, на прага между трапезарията и кухнята, и нещо смътно, което продължаваше да стои край пещта. Нещо смътно и — как да се изразя? — мучащо. От сянката долиташе нещо като стон, като сподавен плач, като ритмично хълцане, дължащо се на страх.

Нищо не вдъхва по-голяма смелост у страхливия от чуждия страх, но не пристъпих към сянката, подтикван от смелост. По-скоро бих казал, че ме подтикваше някакво опиянение, което не се различаваше от опиянението, обзело ме при виденията. В кухнята се носеше миризма, напомняща благовонията, които предния ден ме бяха изненадали в библиотеката. Може би не бяха същите вещества, но въздействието им върху превъзбудените ми нерви бе същото. Долавях воня от стипца и винен камък, които готвачите използваха, за да ароматизират виното. А може би — както научих по-късно — тъкмо приготвяха бира (която в този северен край на полуострова се ползваше с известно име), като я произвеждаха, както бе прието в моя край, с калуна, блатна мирта и див блатен розмарин. Всички тези ухания замаяха не толкова ноздрите, колкото главата ми.

И докато рационалният ми инстинкт ме караше да викна „Махни се!“ и да се отдалеча от стенещото нещо, което сигурно беше някаква примамка, пратена ми от нечестивия, моята любознателност ме накара да пристъпя нататък, сякаш исках да стана участник в някакво чудо.

И така, аз се приближих към сянката, докато благодарение на светлината, която проникваше през прозорците, видях, че беше една трепереща жена, която придържаше с ръка към гърдите си вързоп и се отдръпваше, плачейки, към пещта.

А сега нека Бог, светата Богородица и всички светии от рая бдят над мен, докато ви разказвам какво ми се случи. Срамът, достойнството на моя сан (нали вече съм стар монах в тази прекрасна Мелкска обител, средище на покой и на ведър размисъл) биха ми препоръчали да бъда крайно предпазлив. Би трябвало да кажа, че стана нещо лошо, но че няма да е пристойно да повторя какво се случи, та да не причиня смут нито на себе си, нито на моя читател.

Но аз се зарекох да разкажа цялата истина за онези далечни събития, а истината е неделима, тя блести със собствената си необорима чистота и не допуска да бъде прикривана от нашите интереси и от нашия срам. Въпросът по-скоро е да разкажа случилото се не така, както го виждам и си го припомням сега (въпреки че все още помня всичко с безмилостна яснота и не знам дали последвалото разкаяние не допринесе случилото се и мислите да се запечатат толкова ярко в паметта ми, или пък това се дължи на недостатъчното ми покаяние, нещо, което продължава да ме измъчва, като съживява в нажалената ми памет и най-малката отсянка на моя позор), а така, както го видях и изживях тогава. Мога да го сторя с достоверността на летописец, защото затворя ли очи, мога да повторя не само всичко, което извърших, но и което ми мина през главата в онези мигове, все едно, че преписвам написан тогава пергамент. Следователно трябва да постъпя именно така и нека свети Архангел Михаил ме закриля, защото за поука на бъдещите читатели и за да се самобичувам заради моя грях, искам да разкажа как млад човек може да се поддаде на уловките на нечестивия и те да станат ясни и очевидни, та който попадне в тях, да може да ги превъзмогне.

И така, беше жена. Какво ти — девойка. Тъй като дотогава (а слава Богу, и оттогава насам) не съм имал много вземане-даване със същества от този пол, не мога да кажа на колко години беше. Знам, че беше млада, почти девойка, трябва да беше на шестнайсет или осемнайсет, най-много двайсет години; порази ме усещането за човешка плът, което се излъчваше от тази фигура. Не беше видение, във всеки случай ми се стори, че беше твърде хубава. Може би защото трепереше като птиче през зимата, плачеше и се боеше от мен.

Затова, бидейки убеден, че всеки добър християнин е длъжен да помага на ближния си, пристъпих внимателно към нея и й казах на чист латински език, че не бива да се бои от мен, защото съм приятел, във всеки случай не враг, не и врагът, от който тя се страхува.

Може би благодарение на кротостта, излъчвана от моя поглед, момичето се успокои и пристъпи към мен. Стана ми ясно, че тя не разбираше моя латински, затова инстинктивно й заговорих на моя простонароден немски език; но това я изплаши страшно — не знам дали поради резките звуци, необичайни за хората от този край, или пък защото тези звуци й напомняха за друг допир с войници от моите земи. Тогава се усмихнах — реших, че езикът на жестовете и на израза на лицето е по-универсален от говоримия, и тя се успокои, усмихна ми се и изрече няколко думи.

Знаех твърде слабо нейния простонароден език, във всеки случай той се различаваше от езика, който бях понаучил в Пиза; и все пак по интонацията долових, че тя ми говореше нежни слова, че ми казваше нещо от рода на: „Ти си млад, ти си красив…“ Рядко се случва на послушник, прекарал детството си в манастир, да чуе да му говорят за неговата красота; напротив, прието е да ни предупреждават, че плътската красота е преходна и не трябва да й обръщаме внимание; ала уловките на нечестивия са безбройни и признавам, че този намек за моята хубост, колкото и да беше лъжовен, ми прозвуча като безкрайно нежна милувка и ми причини неудържимо вълнение. Още повече че изричайки тези слова, момичето протегна ръка и прекара върха на пръстите си по моята буза, която по онова време не бе обрасла дори с мъх. Постъпката й ми причини дълбока наслада, но в момента не можах да доловя и сянка от грях в сърцето си. Ето на какво е способен сатаната, когато иска да ни подложи на изпитание и да заличи в душата ни и най-малката следа от милостта Божия.

Какво изпитах? Какво видях? Помня само, че така и не съумях да определя вълнението, което ме обзе първоначално, тъй като моят език и моят ум не бяха научени да изразяват със слова подобни чувства. Докато от подсъзнанието ми не изплуваха други слова, чути по друго време и другаде, сигурно изречени с други намерения, но които ми се сториха в чудно съзвучие с обзелото ме ликуване, сякаш бяха се появили нарочно, за да го изразят. Слова, скупчили се в глъбините на паметта ми, стигнаха до моите (онемели) устни, а аз забравих, че са били използвани в светите писания или житията на светиите, за да изразят много по-сияйни неща. Но дали наистина имаше разлика между блаженството, за което споменават светиите, и насладата, която развълнуваната ми душа изпитваше в този миг? В този миг у мен изчезна бдящият усет към отликата. А именно това според мен е белег за унес в бездната на самопознанието.

Изведнъж девойката ми заприлича на черната, но прекрасна девица, за която се споменава в Песен на песните180. Облечена бе в олизана дреха от грубо платно, разтворена доста непристойно на гърдите, а на шията си носеше гердан от разноцветни — и мисля — съвсем евтини камъни. Но главата й се издигаше гордо на шия, бяла като кула от слонова кост, очите й бяха прозрачни като езерата на Есевон181, носът й приличаше на ливанска кула, къдрите й — на пурпурна мантия. Да, косите й ми напомниха стадо кози, а зъбите й — стадо току-що изкъпали се овце, пристъпващи две по две, така че никоя не изпреварва другата. И „колко си хубава, моя любима, колко си хубава“ ми се дощя да замълвя, „косата ти е като стадо овце, които слизат от планините на Галаад, устните ти са като пурпурна лента, бузата ти — като нар, а шията ти — като кулата на Давид, на която са окачени хиляда щита“. И се питах със страх и унес коя беше тази, дето засияваше пред мен като зора, прекрасна като луната, ослепителна като слънцето, страшна като стегната за бой войска.

Това създание се приближи още към мен, захвърли в ъгъла тъмния вързоп, който притискаше до гърдите си, отново протегна ръка, за да ме погали по лицето, и повтори словата, които бях чул. И докато не знаех дали да се отдръпна, или да се доближа още повече, докато главата ми се тресеше така, сякаш тръбите на Иисус щяха всеки миг да сринат стените на Йерихон182, и в същото време хем изгарях от желание, хем се боях да я докосна, на лицето й грейна радостна усмивка, тя измуча тихо като разнежена коза, развърза ширита, който придържаше дрехата на гърдите й, смъкна я като туника и застана пред мен така, както трябва да се е появила Ева пред Адама в градината на Едема. „Pulchra sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice“, прошепнах аз, повтаряйки думите, които бях чул от Убертино, защото гърдите й ми заприличаха на сърни, на газели близначки, излезли на паша сред лилии, пъпът й заприлича на кръгла чаша, винаги пълна с омайно вино, а коремът й — на купчина жито сред венец от полски цветя.

— О sidus clarum puellaram — възкликнах аз, — о porta clausa fons hortorum, cella custos unguentorum, cella pigmentaria!183 — и — без да разбера как — се озовах прилепен до тялото й, усещайки и топлината му, и острото ухание на непознати мазила. Спомних си: „Чада мои, дойде ли безумната любов, човек нищо не може да стори!“ И разбрах: вече не можех да сторя нищо, за да се възпротивя на порива, който ме подтикваше — бил той уловка на нечестивия или небесен дар; викнах „Oh, langueo, causa languoris video nec caveo!“184; пък и от устните й ухаеше на рози, хубави бяха обутите й в сандали стъпала, краката й приличаха на колони, като колони бяха и извивките на бедрата, творение на ръката на художник. Ах, любов, чадо на насладата, в примката ти попадна крал, шепнех си аз; озовах се в нейните обятия и се проснахме заедно на голия под на кухнята, и не знам дали по моя воля, или с нейна намеса се оказах без моето расо на послушник, не почувствахме срам от голите си тела и всичко беше чудесно.

Устните й ме обсипаха с целувки, ласките й бяха по-омайни от вино, омайно бе уханието и на нейните благовония, прекрасна беше шията й сред бисерите, прекрасни — бузите сред обиците, „колко си хубава, любов моя, колко си хубава — мълвях аз, — очите ти са гълъби; дай да погледна лицето ти, искам да чуя гласа ти, защото гласът ти е нежен, лицето ти — чаровно, ти ме подлуди от любов, сестрице моя, подлуди ме с един-единствен поглед, с едно украшение на шията си, устните ти са като килийка от пчелна пита, езикът ти е мед и мляко, дъхът ти ухае на ябълка, гърдите ти ухаят на грозде, те са като чепки грозде, езикът ти е като омайно вино, което се стича в моята любов и се разлива по устните и зъбите ми.“ Градински фонтан, нард и шафран, канела и кинамон, мира и алое, аз ядях от моята пчелна пита и от моя мед, коя беше, коя беше тази, дето засилваше пред мен като зора, прекрасна като луната, ослепителна като слънцето, страшна като стегната за бой войска?

О, Боже, изпадне ли душата в унес, единствената добродетел е да обичаш това, което виждаш (нали така?), върховното щастие — да притежаваш това, което имаш; тук пиеш направо от извора на блажения живот (нали така е казано?), тук се наслаждаваш на истинския живот, който след този смъртен живот ни е отреден да живеем във вечността, до ангелите… Ето какво си мислех и ми се струваше, че пророчествата най-сетне се сбъдват, докато девойката ме даряваше с неописуеми ласки и се чувствам така, сякаш цялото ми тяло — и отпред, и отзад — се бе превърнало в око и виждаше всичко, което ме заобикаляше. И усещах, че от това — а то е любовта — се пораждат едновременно и единството, и нежността, и доброто, и целувката, и съвкуплението, така, както бях чувал да говорят, мислейки, че става дума за друго. И само за миг, докато радостта ми стигаше своя апогей, си рекох, че може би изпитвах, и то нощем, какво значи да си обладан от демона, осъден най-сетне да се разкрие пред душата такъв, какъвто е, а тя, изпаднала в екстаз, да пита „Кой си ти?“ — него, който знае как да примами душата и да залъже плътта. Ала веднага се убедих, че ако имаше нещо дяволско, това бяха моите колебания, защото нищо не можеше да бъде по-правилно, по-хубаво, по-свято от това, което изпитвах и чиято наслада растеше с всеки изминал миг. Както капчица вода, паднала във виното, се разтваря и приема цвета и дъха на виното, както нажеженото до червено желязо заприличва на огъня, загубвайки първоначалната си форма, както въздухът, залят от слънчевата светлина, придобива нейния блясък и нейната яснота, тъй че престава да бъде осветен и заприличва на самата светлина, така и аз усещах, че умирам, стопявайки се от нежност, и ми останаха сили само за да промълвя словата от псалома: „Ето, гърдите ми са като младо вино, което разкъсва нови мехове.“ И тозчас бях заслепен от сияйна светлина и сред нея видях някаква форма с цвят на сапфир, обгърната от пламъците на ослепителен и нежен огън, и тази сияйна светлина се разпространи из целия ослепителен огън, а ослепителният огън — из бляскавата форма, а сияйната светлина и ослепителният огън — по цялата форма.

Докато се просвах почти в несвяст над тялото, с което се бях съвкупил, разбрах с последния полъх на жизненост, че пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря. После усетих бездната и другите бездни, към които тя водеше.

Сега, когато пиша тези редове с трепереща ръка (и не знам дали тя трепери от ужас заради греха, за който разказвам, или от греховна носталгия по случката, която припомням), си давам сметка, че за да опиша недостойния екстаз, обзел ме тогава, си послужих със същите слова, до които прибягнах няколко страници по-горе, за да опиша огъня, който изгаряше мъченическото тяло на просещия монах Микеле. И неслучайно ръката ми, покорна изпълнителка на повелите на душата, прибягна до един и същ израз за две толкова различни една от друга случки; предполагам, че и тогава, когато ги изживях, и преди малко, когато се опитвах да опиша и двете на пергаментовия лист, съм ги изстрадал по един и същи начин.

По силата на някаква тайнствена мъдрост различни едно от друго явления могат да бъдат назовани с аналогични думи; това е същата мъдрост, съгласно която небесните неща могат да бъдат назовани със земни думи, и използвайки грешни символи, Бог може да бъде наречен лъв или леопард, смъртта — рана, радостта — пламък, пламъкът — смърт, смъртта — бездна, бездната — гибел, гибелта — изпадане в несвяст, а изпадането в несвяст — страст.

Защо аз като юноша наричах смъртния екстаз, който ме бе поразил у мъченика Микеле, със словата, с които светицата бе нарекла жизнения (Божествен) унес, а не можех със същите слова да не нарека екстаза (греховен и преходен) от земната наслада, който пък от своя страна веднага след това ми се стори като чувство за смърт и унищожение? Сега се опитвам да разсъждавам и за начина, по който изстрадах две случки — и двете възбуждащи и мъчителни, станали на няколко месеца една от друга, и за начина, по който онази нощ в манастира си припомних първата и само няколко часа по-късно изживях чувствено втората, и още за начина, по който ги изживявах едновременно сега, пишейки тези редове, за това как и в трите случая ги разказвам със словата, отнасящи се до съвсем различната случка с една света душа, разтапяща се от видението на Божественото. Или може би съм богохулствувал (тогава ли, сега ли)? Какво сходно имаше в желанието на Микеле да умре, в унеса, в който изпаднах, гледайки как го обгарят пламъците, в изпитания с девойката порив на плътско съвкупление, в мистичния свян, с който го предавах иносказателно, и в ликуващия порив, тласкащ светицата да умре заради обичта си, за да живее по-дълго във вечността? Нима е възможно толкова разнородни неща да бъдат изказани по един и същи начин? И все пак като че ли такова е напътствието, завещано ни от най-изтъкнатите мъдреци: Omnis ergo figura tanto evidentius veritatem damonstrat quanto apertius per dissimilem similitudinem figuram se esse et non veritatem probat185. Но щом любовта на пламъка и любовта на бездната са образ на обичта Божия, могат ли те да бъдат образ и на любовта на смъртта, и на греховната любов? Да, така както лъвът и змията са едновременно образи и на Христа, и на демона. Там е работата, че правилното тълкуване може да бъде определено единствено от авторитета на отците, а в случая, който ме измъчва, няма авторитет, към който да се обърне покорната ми мисъл, затова се терзая от съмнения (и пак образът на огъня се намесва, за да очертае липсата на истина и наличието на грешката — на това, което ме съкрушава!). Господи, какво ли става в душата ми сега, след като се оставям да ме влече въртопът на спомените и едновременно с това сливам различни по време случки, сякаш се каня да разбъркам подредбата на небесните светила и реда на тяхното движение в небето? Сигурно прехвърлям границите на моя греховен и болен ум. Но хайде, нека се върна към онова, което бях набелязал най-смирено. Разказвах за случилото се тогава, за бездънната несвяст, в която изпаднах. И така, поясних какво си бях припомнил по този повод и нека безсилното ми перо на верен и достоверен летописец се ограничи с това.

Лежах не знам колко време, момичето лежеше до мен. Само ръката й продължаваше да се плъзга леко по плувналото ми в пот тяло. Изпитвах някаква вътрешна наслада; не беше покой, а нещо като последните приглушени проблясъци на огън, който все още не загасва, след като пламъкът е стихнал. Не бих се поколебал да нарека блажен всекиго, комуто би се удало (шепнех като насън) да изживее, макар и рядко, подобно нещо през земния си живот (аз го изпитах един-единствен път — тогава), макар и за кратко време, за един-единствен миг. Сякаш човек престава да съществува, сякаш не усеща себе си, сякаш се е провалил, сякаш се е превърнал в нищо; и ако някой смъртен (казвах си аз) може да се наслади светкавично, за миг, на същото, от което бях изпитал наслада, щеше да погледне с лошо око този извратен свят, щеше да се смути от коварството на всекидневието, щеше да усети бремето на смъртното тяло… Нали така ме бяха учили? Тази подкана към духа ми да потъне в безпаметно блаженство беше всъщност (сега го разбирах) излъчването на вечното Слънце, а радостта, породена от духа, вдъхва на човек и сила, и мощ, той израства, ненаситната паст, която човек носи у себе си, вече не може да бъде затворена толкова лесно; такава е раната, която любовта нанася с пронизващия си меч, и тук, на Земята, няма нищо по-сладостно и страшно. Но такова е правото на слънцето, то жегва ранения със своите стрели и раните се разширяват, самият човек се разкрива и разширява, вените му — и те се отварят, а силите му престават да се подчиняват на разума и следват единствено поривите на желанието, духът се изпепелява, потъвайки в бездната на това, до което се докосва в момента, виждайки как и неговото желание, в неговата истина биват надхвърлени от онова, което е изживял и изживява в действителност Така човек става смаян свидетел на собствената си несвяст.

И се унесох в сън, потънал в подобни неизразими сладостни усещания.

След време отворих отново очи; луната, може би забулена от облак, хвърляше много по-слаба светлина. Протегнах ръка, но не усетих до себе си тялото на девойката. Извърнах глава — нямаше я. Отсъствието на тази, която бе възбудила моите желания и бе утолила жаждата ми, ме накара да усетя изведнъж и суетата на това желание, и порочността на тази жажда. Omne animal triste post coitum.186 Осъзнах, че съм съгрешил. Сега, когато са изминали толкова години, докато оплаквам горчиво грешката си, не мога да забравя, че онази вечер бях изпитал голяма наслада и бих обидил Всевишния, сътворил всичко с добри и чисти намерения, ако не заявя, че и в случилото се тогава между двама грешници имаше нещо, което само по себе си, естествено, беше и хубаво, и чисто. Но може би именно загдето сега съм вече стар, разглеждам виновно като хубаво и чисто всичко, което е било присъщо на младостта ми. А би трябвало да мисля за наближаващата смърт. Тогава, когато бях млад, не помислих за смъртта, а плаках много и искрено заради сторения от мен грях.

Надигнах се, треперейки, защото бях лежал дълго на ледените плочи в кухнята и тялото ми се беше вдървило. Облякох се, почти обзет от треска. Зърнах в един ъгъл вързопа, захвърлен от момичето, докато бягаше. Наведох се и го огледах; беше нещо като пакет, загърнат в платно, което като че ли бях виждал в кухнята, разгърнах вързопа и било поради слабата светлина, било поради безформените очертания на съдържанието отначало не можах да разбера какво е. После видях: между съсирени от кръв и късчета белезникаво меко месо пред погледа ми се очерта голямо сърце, вече мъртво, но все още тръпнещо с тръпките на мъртвите вътрешности, прорязано със синкави нишки.

Черно було се спусна над очите ми, устата ми се изпълни с горчива слюнка. Извиках и се строполих, както пада мъртво тяло.

Ден третиПРЕЗ НОЩТА

Когато съкрушеният Адсон се изповядва пред Уилям и размишлява за ролята на жената за сътворението, но после открива трупа на мъж

Дойдох на себе си; някой ми мокреше лицето. Беше брат Уилям, носеше светилник, беше подложил нещо под главата ми.

— Какво се е случило, Адсон? — запита той. — Нима си тръгнал нощем да крадеш огризки в кухнята?

И така, Уилям се събудил, потърсил ме — за какво, вече не помня, и като не ме намерил, си рекъл, че може да съм отишъл на своя глава в библиотеката. Когато се доближил до Зданието откъм кухнята, зърнал някаква сянка, която се шмугнала от вратата накъм градината (било момичето, то бързало да се измъкне, може би е чуло, че някой се приближава). Опитал се да разбере кой е и да го проследи, но той (или по-точно това, което за него било сянка) тръгнал към стената и изчезнал. Тогава Уилям — след като поогледал наоколо — влязъл в кухнята и ме намерил в безсъзнание.

Когато, все още обзет от ужас, му споменах за вързопа със сърцето и изфъфлих, че е извършено още едно престъпление, той се разсмя:

— Адсон, може ли човек да има такова голямо сърце? Това е сърце на крава или на вол, нали тъкмо днес заклаха цяло говедо! Я по-добре ми обясни как е попаднало у теб?

А аз, разяждан от угризения, замаян от изживения ужас, изведнъж се разридах и го помолих да ми разреши да се изповядам пред него. Той се съгласи и аз му разказах всичко, без да премълча нищо.

Брат Уилям ме изслуша сериозно, но с отсянка на снизхождение. Когато млъкнах, той стана сериозен и ми рече:

— Адсон, ти несъмнено си съгрешил; престъпил си заповедта да не се съвкупяваш, нарушил си задълженията си като послушник. Оправдава те това, че си изпаднал в положение, на което не би устоял и някой от отците в пустинята. А за жената като източник на лъст е писано достатъчно в Светото писание. В Еклисиаста е казано, че приказките на жената са като пламтящ огън, а в Притчите187 е казано, че жена прелюбодейка улавя многоценна душа и мнозина юнаци са убити от нея. А Еклисиастът продължава: и намерих, че по-горчива от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови. Други пък са казали, че тя е ладия на демона. Драги ми Адсон, след като изяснихме това, все пак не съм убеден, че Бог е пожелал да сътвори такова нечестиво същество, без да го дари с някаква добродетел. И не мога да не размишлявам за обстоятелството, че той е благоволил да я удостои с много привилегии и ценни качества, поне три от които са от големи по-големи. Той е сътворил мъжа на този долен свят от кал, а по-късно — жената, и то в рая, от благородна човешка плът. И не я е сътворил от краката или от вътрешностите на тялото Адамово, ами от реброто. Второ. Господ, който може всичко, би могъл да се въплъти направо по чудодеен начин в някой човек, а вместо това си е избрал като обител утробата на жена, което показва, че тя не е чак толкова нечестива. А когато се появил след възкресението, се е появил пред жена. И най-сетне, нито един мъж няма да царува в небесните селения; царица ще бъде жена, която никога не е съгрешила. И щом Господ е бил толкова внимателен към самата Ева и нейните дъщери, какво необичайно има в това, че и ние се чувстваме привлечени от изяществото и благородството на този пол? Едно ще ти кажа, Адсон: не го прави повече, но не е чак толкова страшно, че си се поддал на изкушението да го сториш. Пък и това, че един монах поне веднъж в живота си е задоволил плътската си страст, та един ден да прояви снизхождение и разбиране към грешниците, на които ще даде съвет и утеха… е добре, драги ми Адсон, това не е нещо, което да пожелаем да стане, преди да се е случило, но не бива и да прекаляваме с порицания, след като е станало. Затуй върви си с Бога и да не говорим повече. Да не прекаляваме с размисли над нещо, което е по-добре да забравиш, ако успееш. — И тук ми се стори, че гласът му попритихна сякаш от вътрешно вълнение. — Хайде да обсъдим смисъла на станалото тази нощ. Кое беше това момиче, с кого имаше среща?

— Не знам, не видях и мъжа, който беше с нея — отвърнах.

— Но по редица сигурни улики можем да се досетим кой може да е бил. Бил е преди всичко грозен и стар; една девойка не отива драговолно при такъв мъж, особено ако, както твърдиш, е и красавица, макар, жребче мое, да мисля, че ти си готов да наречеш вкусна всяка храна.

— Защо пък грозен и стар?

— Защото девойката не се е срещнала с него от любов, а за вързоп карантия. Сигурно е момиче от селото, което може би не за пръв път се отдава от глад на някой сластолюбив монах, а в замяна получава нещо за хапване — за себе си и за семейството.

— Блудница значи! — възкликнах ужасен.

— Бедна селянка, Адсон. Може да има и братчета, които трябва да храни. Ако можеше, би се отдала от любов, а не за да спечели нещо. Както е сторила тази нощ. Нали ми каза, че те е нарекла млад и хубав, че ти е дала безплатно и от любов всичко, което би дала другиму срещу някое волско сърце и парче дроб. И е изпитала такова благородство и облекчение, задето ти се е отдала безплатно, че е избягала, без да вземе нищо в замяна. Ето защо мисля, че другият, с когото те е сравнявала, не е бил нито млад, нито хубавец!

Признавам, макар да продължавам да се разкайвам дълбоко, това обяснение ме изпълни с нежна гордост, но си замълчах и моят учител продължи:

— Тоя грозен дъртак сигурно има възможност да слиза в селото и да се свързва със селяните, понеже такава му е службата. Сигурно знае как се влиза и излиза през зида, знаел е и в коя кухня има от тази карантия (на другия ден щяха да кажат, че вратата е била оставена отворена и през нея се е промъкнало куче, което е изяло всичко). Сигурно е и скъперник и е бил заинтересован кухнята да не бъде лишена от по-ценни продукти, иначе щеше да й даде я пържола, я нещо още по-вкусно. Виждаш как образът на непознатия започва да се очертава все по-ясно и че всички тези белези ни насочват към човек, който не бих се страхувал да кажа, че е Ремиджо от Вараджине, нашият ключар. А ако съм сбъркал, става дума за нашия тайнствен Салваторе, който освен това, бидейки от тоя край, умее да говори доста добре с местните хора и знае как да убеди една девойка да стори това, което е искал да я накара да стори, ако ти не се бе появил.

— Така е — рекох аз, — но каква е ползата, че го знаем?

— Никаква. Това е — отвърна Уилям. — Тази случка може да има, а може и да няма връзка с престъпленията, с които сме се заловили. От друга страна, ако ключарят е бил с Долчино, двете неща се обясняват взаимно. Знаем също, че нощем този манастир става средище на много събития. А дали нашият ключар или Салваторе, които обикалят така свободно в мрака из манастира, не знаят повече от това, което явно премълчават?

— Ще ни кажат ли на нас?

— Не, ако се отнасяме към тях състрадателно, като се правим, че не знаем техните грехове. Но ако наистина се наложи да узнаем нещо, имаме начин да ги накараме да говорят. С други думи, ако стане нужда, ключарят или Салваторе са в наши ръце и Бог ще ни прости този грях, след като прощава толкова други грехове — рече той и ме погледна лукаво, а аз не дръзнах да разсъждавам позволени ли бяха намеренията му, или не.

— А сега ще трябва да си легнем, защото след час ще бие за утреня. Клети ми Адсон, ти още не си се успокоил, още се тревожиш заради сторения грях… Нищо не успокоява душата така, както едно посещение на църквата. Аз ти простих греха, ама знае ли човек. Я по-добре иди и попитай Бога. — И ме потупа здравата по главата — не можах да разбера дали бе проява на мъжка симпатия, или на това, че ми прощаваше. А може би (тогава ми хрумна и тази греховна мисъл!) бе и проява на благородна завист — нали беше човек, жадуващ за нови, ярки преживявания.

Тръгнахме към църквата по обичайния път; постарах се да го измина колкото се може по-бързо, защото тази нощ всички тия кости ми напомняха още по-отчетливо, че и аз ще се превърна в пепел, напомняха ми и безумието на моите плътски пориви.

Като се озовахме в кораба, забелязахме някаква сянка пред главния олтар. Рекох си, че е Убертино. А се оказа, че е Алинардо, който отначало не ни разпозна. Каза, че вече не го хващал сън, затова решил да прекара нощта в молитви за изчезналия млад монах (не можеше да си припомни дори името му). Молел се за душата му — в случай, че е умрял, и за тялото му — в случай, че лежал някъде сам и болен.

— Много хора умряха — рече той, — много… Но така е записано и в книгата на апостола. С първата тръба се появи град, при втората тръба третата част от морето стана на кръв — нали намерихте единия в градушката, а другия — в кръв… Третата тръба предупреждава, че звезда, горяща като светило, ще падне върху третата част на реките и върху водните извори. Казвам ви — така е изчезнал третият брат. Бойте се за четвъртия, защото ще бъде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите, та ще настане почти пълен мрак…

Докато излизахме от кораба, Уилям се запита дали в думите на стареца нямаше нещо вярно.

— Но — възразих аз — това би означавало, че някакъв зловещ ум, водейки се по Апокалипсиса, е замислил убийството и на тримата, ако разбира се, допуснем, че и Беренгарий е умрял. А нали знаем, че Аделмо е умрял по своя воля…

— Така е — рече Уилям, — но същият зловещ или болен ум би могъл да се подсети от смъртта на Аделмо и да уреди символично гибелта на другите двама. Ако е така, Беренгарий трябва да се намира в някоя река или в някой извор. Но в манастира няма нито река, нито извор, поне не такива, че човек да се удави или да бъде удавен…

— Има само бани — подхвърлих съвсем случайно.

— Адсон! — възкликна Уилям, — Това е идея, знаеш ли? Баните!

— Сигурно са ги огледали…

— Сутринта, когато слугите търсеха, видях, че отвориха вратата на сградата, огледаха я, но без да я претърсят из основи; явно не са мислели, че ще трябва да търсят нещо, което е прикрито старателно, очаквали са да се натъкнат на труп, оставен демонстративно някъде, също като трупа на Венанций в делвата… Хайде да отидем да хвърлим един поглед; още не се е развиделило, но нашият светилник явно няма намерение да изгасне.

Така и направихме. Отворихме с лекота вратата на баните, които бяха долепени до болницата, Вътре бяха наредени вани — не помня колко, — отделени една от друга с големи завеси. В определения от правилника ден монасите се къпеха в тях, а Северин ги използваше за лечебни цели, тъй като няма по-добро средство за успокояване на тялото и ума от една баня. В ъгъла имаше огнище за подгряване на вода. Пепелта в него беше още топла, а пред него бе оставен обърнат казан. В другия ъгъл имаше чешма за точене на вода.

Огледахме първите вани — бяха празни. Последната вана, закрита със завеса, беше пълна с вода, а край нея бе захвърлено расо. На пръв поглед, след като се доближихме с нашия светилник, повърхността на водата ни се стори чиста; но щом я осветихме добре, зърнахме на дъното някакво бездушно човешко тяло. Извадихме го внимателно — беше Беренгарий. Лицето му, каза Уилям, наистина приличаше на лице на удавник. То беше подпухнало. Омекналото белезникаво неокосмено тяло приличаше на тяло на жена; изключение правеше неприличната гледка на отпуснатите срамни части. Изчервих се, после изтръпнах. Прекръстих се, а в това време Уилям благослови трупа.