Името на розата

Ден вториУТРЕНЯ

Когато краткотрайното мистично щастие бива прекъснато от едно кърваво събитие

Няма животно, по-коварно от петела, символ понякога на демона, а понякога и на възкръсналия Христос. Нашият орден познава мнозина коварни люде, които не пееха при изгрев-слънце. А от друга страна, особено в зимните дни, утринната служба се провежда, когато все още цари дълбок мрак, а природата спи; така че монахът трябва да става по тъмно и да се моли продължително на тъмно, като очаква деня и разсейва мрака с пламъка на предаността. Затова много мъдро е възприет обичаят да има бдящи, които да не си лягат по времето, когато си лягат техните събратя, а цяла нощ да четат равномерно необходимото число псалми, за да могат да отмерят точно изминалото време, та като изтекат часовете, отредени за сън за другите, да ги събудят.

Затова тази нощ бяхме събудени от монасите, които минаваха из спалните помещения и дома на послушниците, дрънкайки със звънец, докато един от тях се отбиваше от килия в килия и викаше „Да благословим Бога“, а всеки отвръщаше „Хвала Богу“.

Уилям и аз спазихме обичая на бенедиктинците; за по-малко от половин час се приготвихме за настъпващия ден и слязохме в хора; тук монасите, проснали се на пода, изричаха първите петнайсет псалма, докато влязоха послушниците, водени от техния наставник. След това всеки седна на мястото си и хорът поде „Domine labia mea aperitas et os meum annuntiabit laudem tuam“80. Този призив литна към сводовете на църквата като вопъл на дете. На амвона се изкачиха двамина монаси и запяха деветдесет и четвъртия псалм „Venite exultemus“81; последваха другите предписани псалми. Бях обзет от пламъка на една обновена вяра.

Монасите седяха на троновете си — шестдесет фигури, които расото и качулката правеха да си приличат като две капки вода, шестдесет сенки, едва осветени от пламъка, горящ на големия триножник, шестдесет гласа, отдаващи възхвала на Всевишния. Слушайки това вълнуващо съзвучие, предвестник на насладата в рая, аз се запитах дали наистина този манастир е средище на скрити тайни, на непристойни опити да бъдат разкрити, на зловещи заплахи. Защото сега ми приличаше на приют на светци, на средище на добродетелност, мощехранителница на знанието, ковчег на разума, кула на мъдростта, кошара на кротостта, бастион на могъществото, кадило, ухаещо на светост.

След шест псалма започна четенето от Светото писание. Някои монаси клюмаха от умора, та един от бдящите през нощта обикаляше с малък светилник, за да събужда тия, дето бяха заспали. Този, който биваше заварен, унесен в дрямка, за наказание поемаше светилника и продължаваше да обикаля. Изпяха още шест псалма. После абатът изрече своята благословия, монахът, натоварен с тази служба, каза молитвите, всички се обърнаха към олтара и се поклониха с минутно мълчание — действие, чиято наслада не може да бъде изпитвана от човек, неизпитвал мистичен плам и дълбок вътрешен покой. После всички си наложиха качулките, седнаха и подхванаха тържествено „Te Deum“82. И аз възхвалих Бога, защото ме бе освободил от моите съмнения, бе ме освободил от онова неприятно усещане, породило се у мен след първия ден от престоя ми в манастира. Ние сме крехки твари, рекох си аз, сред тези учени и предани монаси нечестивият разпалва дребни завиеш, подмолни вражди, но това е дим, който се разсейва от буйния повей на вярата, щом всички се съберат в името на отца и Христос отново слезе сред тях.

В интервала между утреня и изобразителни монахът не се прибира в килията си, ако и да е все още посред нощ. Послушниците тръгнаха след своя наставник към заседателната зала, за да изучават псалмите, неколцина монаси останаха в църквата да подредят украсата за богослужението, но повечето почнаха да се разхождат мълчаливо, отдадени на размисъл, във вътрешния двор; така направих и аз с Уилям. Ратаите все още спяха и продължаваха да спят, когато — небето още не бе почнало да просветлява — се върнахме в хора за изобразителни.

Отново започнаха да пеят псалми; един от тях — от тия, дето се пеят в понеделник — събуди у мен предишните ми страхове: „Вината е стигнала дълбоко в сърцето на грешника — в очите му не личи страх от Бога-той го мами — така, че езикът му става омразен.“ Обстоятелството, че правилото предвижда подобно ужасно предупреждение именно за този ден, ми се стори лоша поличба. А обичайното четене на Апокалипсиса — последвало хвалебствените псалми, не успя да укроти тревожните ми пориви; и отново си спомних фигурите от портала, които предния ден ме бяха поразили и развълнували толкова много. Но след респонзориума83, химна и стиха тъкмо когато започваше четенето на Евангелието, през прозорците на хора, точно над олтара, зърнах бледа светлина, от която разноцветните стъкла, доскоро погълнати от мрака, започнаха да блестят в пъстрата си украса. Още не се зазоряваше — това щеше да стане по време на първия час, когато щяхме да пеем „Deus que est sanctorum splendor mirabilis“84 и „Iam lucis orto sidere“85. Това беше първият плах белег на зимната зора, но бе достатъчен, а лекият полумрак, който сега изместваше нощната тъма, също бе достатъчен, за да отърси от тревоги сърцето ми.

Пеехме словата от Светата книга и докато споменавахме Словото, дошло да просветли хората, стори ми се, че дневното светило нахлува в храма с целия си блясък. Стори ми се, че все още липсващата светлина се излъчва от словата на химна — мистична лилия, разтваряща се с ухание сред преплетените сводове. „Благодаря ти, Боже, за този миг на неизразимо ликуване“ — изрекох мълчаливо аз и запитах сърцето си: „А ти, глупчо, от какво се боиш?“

Изведнъж откъм северната врата долетя глъчка. Как е възможно — рекох си — ратаите, готвейки се за работа, да си позволяват да нарушават светото богослужение. В този момент влязоха трима свинари — по лицата им бе изписан ужас, — доближиха се до абата и му прошепнаха нещо. Абатът най-напред ги успокои с жест, сякаш не искаше да прекъсне службата; но влязоха и други ратаи, завикаха по-силно:

— Там има човек, той е мъртъв! — викна някой, а други добавиха: — Монах е, не видя ли обувките?

Молещите се млъкнаха, абатът се втурна към изхода, като даде знак на ключаря да го последва. Уилям тръгна след тях, монасите също се надигнаха от троновете и се спуснаха навън.

Небето просветляваше, а платото блестеше от падналия сняг. Зад хора, пред кочините, още предния ден бяха поставили големия съд с кръвта от свинете; сега от него стърчеше някакъв странен, почти кръстат предмет — сякаш бяха побити два кола, които трябваше да бъдат покрити с парцали, та да плашат птиците.

А всъщност бяха два човешки крака — краката на човек, забучен с главата надолу в делвата с кръвта.

Абатът заповяда да измъкнат трупа от тази гадост (защото, уви, жив човек никога не би могъл да се задържи в подобно положение). Свинарите пристъпиха плахо до делвата и измъкнаха прогизналия от кръв труп, като и те се изпомазаха. Както ми бяха обяснили вчера, кръвта още не се беше съсирила, защото бе разбъркана добре веднага след като бе изсипана в делвата и бе оставена на студа; но кръвта, която бе полепнала по трупа, започваше да се втвърдява, тя бе просмукала дрехите, а лицето бе просто неузнаваемо. Доближи се ратай — носеше кофа вода и я изля върху главата на нещастния мъртвец. Друг се наведе и избърса с парче плат лицето. Пред нас се появи бялото лице на Венанций от Салвемек, познавачът на гръцките въпроси, с когото бяхме разисквали предния следобед пред ръкописите на Аделмо.

— Аделмо може и да се е самоубил — рече Уилям, вперил поглед в мъртвеца, — но този не; пък и не можем да допуснем, че се е покачил до ръба на делвата и е паднал вътре погрешка.

Абатът се доближи.

— Брате Уилям, както виждате, в манастира става нещо, нещо, което налага да впрегнете ума си. Заклинам ви — действайте бързо!

— Беше ли в хора по време на службата? — запита Уилям, сочейки трупа.

— Не — отвърна абатът. — Забелязах, че мястото му бе свободно.

— Отсъстваше ли някой друг?

— Мисля, че не. Не забелязах.

Преди да зададе следващия си въпрос, Уилям се поколеба и го зададе шепнешком, за да не чуят другите:

— Беренгарий беше ли на мястото си?

Абатът го погледна с безпокойство, сякаш искаше да подчертае изненадата си от това, че моят учител изпитва същото подозрение, което по обясними причини бе минало и на него през ума. После отвърна припряно:

— Беше. Той седи на първата редица, почти вдясно от мен.

— Разбира се — рече Уилям, — всичко това не означава нищо. Не вярвам някой да е влязъл в хора, минавайки зад абсидата; следователно трупът може да е бил тук отдавна, поне веднага след като всички си легнаха.

— Така е. Ратаите стават призори, затова са го намерили едва сега. Уилям се наведе над трупа, сякаш бе свикнал да се оправя с мъртъвци. Натопи във водата парчето плат, хвърлено до кофата, и изчисти отново лицето на Венанций. Изплашени, другите монаси се скупчиха наоколо в кръг, развикаха се, та абатът им кресна да млъкнат. Северин, чието задължение бе да се грижи за мъртъвците в манастира, се промуши сред монасите и се наведе редом с моя учител. Аз, за да чуя какво говорят и за да помогна на Уилям, който се нуждаеше от чисто парче плат, натопено във водата, се доближих до тях, като надвих страха и погнусата.

— Виждал ли си удавник? — запита Уилям.

— Много често — отвърна Северин. — И ако съм отгатнал въпроса ти, ще ти кажа, че те не изглеждат така; лицата им са подпухнали.

— Значи е бил вече мъртъв, когато са го хвърлили в делвата.

— Защо е трябвало да постъпят така?

— А защо е трябвало да бъде убит? Имаме си работа с извратен ум. Сега трябва да видим дали по тялото има рани или контузии. Предлагам да бъде отнесен в банята, да бъде съблечен и измит и след това да го огледаме. Идвам веднага.

Докато Северин с разрешението на абата каза на свинарите да пренесат трупа, моят учител помоли абата да нареди монасите да се върнат в хора по същия път, по който бяха дошли; пожела ратаите да се приберат по същия начин, та мястото да остане празно. Абатът не го попита защо иска това и задоволи желанието му. Останахме сами край делвата; като вадеха трупа, от нея се бе изляла кръв, снегът наоколо бе почервенял, а на места бе стопен от излятата вода; там, където бяха доложили трупа, зееше голямо черно петно.

— Ама че бъркотия — рече Уилям, като посочи следите, оставени от монасите и ратаите. — Снегът, драги ми Адсон, е чудесен пергамент, по който човешките тела оставят лесни за разчитане следи. Но това е зле изтрит стар ръкопис, върху който е положен нов текст, та може да не разчетем нищо интересно. Оттук до църквата са следите от втурналите се монаси, а от свинарниците и оборите се стекоха сума ти ратаи. Единственото непокътнато място е между свинарниците и Зданието. Я да го огледаме, може да открием нещо интересно.

— Какво се надявате да откриете? — запитах аз.

— Ако не се е хвърлил сам в делвата, някой трябва да го е донесъл дотук, вече труп. А който пренася чужд труп, оставя дълбоки следи в снега. Затова огледай наоколо; да видим дали ще откриеш следи, различни от следите на тия кресливи монаси, дето ни развалиха пергаментовия лист.

Така и направихме. Ще кажа веднага, че именно аз — нека Бог ме опази от суета — открих нещо между делвата и Зданието. Бяха следи от човешки крака, доста дълбоки, и то на място, където все още никой не бе стъпвал; както забеляза веднага моят учител, бяха по-плитки от тия, оставени от монасите и ратаите; това означаваше, че върху тях бе навалял сняг, значи бяха оставени отдавна, й друго, което ни се стори твърде интересно — между тези следи личеше още една, почти непрекъсната следа, сякаш този, който бе оставил следите, бе влачил нещо. С една дума — следата водеше от делвата към вратата на трапезарията, намираща се на тая страна на Зданието, между южната и източната кула.

— Трапезарията, скриптория, библиотеката — рече Уилям. — Отново библиотеката. Венанций е умрял в Зданието, най-вероятно в библиотеката.

— Защо точно в библиотеката?

— Опитвам се да се поставя на мястото на убиеца. Ако Венанций е умрял или е бил убит в трапезарията или в кухнята, или в скриптория, защо да не го оставят там? Но ако е умрял в библиотеката, се е наложило да бъде пренесен другаде, било защото в библиотеката никога нямаше да открият трупа (а може би убиецът е искал да го открият), било защото убиецът вероятно не желае да насочи нашето внимание към библиотеката.

— А защо пък убиецът да е искал да открият трупа?

— Не знам, това са само предположения. Кой твърди, че убиецът е убил Венанций, понеже го е ненавиждал? Може да го е убил така, както би могъл да убие и друг, за да остави някакъв знак, означаващ нещо друго.

— Omnis mundi creatura, quasi liber et scriptura… — промърморих аз. — Но за какъв ли знак става дума?

— Точно това не знам. Не бива да забравяме, че има знаци, които са привидно такива, а всъщност са лишени от всякакъв смисъл, все едно да кажеш ала-бала или бъра-бъра…

— Жестоко е — рекох — да убиеш човек само за едно ала-бала.

— Жестоко е — възрази Уилям — и да убиеш човек, за да кажеш „Credo in unum Deum…“86.

В този миг пристигна Северин. Съобщи, че трупът бил измит и го огледали най-старателно. Не открили нито рани, нито следи от удар по главата. Умрял — ама от какво, не могли да разберат.

— По Божие наказание, така ли? — запита Уилям.

— Може би — отвърна Северин.

— Ама ако е бил отровен?

Северин се поколеба.

— Възможно е.

— Държиш ли отрови в твоята лаборатория? — запита Уилям, докато крачехме към болницата.

— Имам. Но зависи какво разбираш под отрова Има вещества, които в малки дози имат целебно действие, а в големи дози причиняват смърт. Като всеки опитен билкар, имам такива вещества, но ги използвам много внимателно. Ето на, в фадината отглеждам валериан. Няколко капки валериан в настойка от други билки премахват сърцебиенето. А прекомерно голяма доза причинява унес и смърт.

— Не забеляза ли по трупа следи от някаква особена отрова?

— Никакви, но много отрови не оставят следи.

Влязохме в болницата. Монасите бяха измили трупа на Венанций, след което го бяха пренесли тук — бяха го положили на голямата маса в лабораторията на Северин; тук беше пълно с аламбици и разни стъклени и глинени съдове, та си рекох (за това знаех от разказите на други), че съм попаднал в лабораторията на алхимик. Покрай външната стена на една дълга полица бяха наредени голям брой ампули, какви ли не съдове и стомни, пълни с разноцветни вещества.

— Чудесна сбирка — рече Уилям. — Всички ли са от вашата градина?

— Не — отвърна Северин. — Много от тях са редки, не виреят по нашите краища; донасяни са ми в продължение на години от монаси, посетили различни краища на света. Имам ценни вещества, които не могат да се намерят никъде; имам и вещества, които лесно могат да бъдат извлечени от растенията, дето отглеждам тук. Виж… това е алгалита пестум, идва от Китай, даде ми я някакъв арабски учен. Това алое от остров Сокотра, Индия, е чудесно средство за зарастване на рани. А този живак възкресява мъртъвците или по-точно възвръща силите на всекиго, който е изпаднал в безсъзнание. А това е арсеник — много опасен, смъртоносна отрова. Това е борасус — растение, лекуващо болни дробове. Бетониката лекува счупвания на черепа; това е мастицие — възпира белодробни възпаления и остри кашлици. Мирата…

— Тази на влъхвите ли? — запитах аз.

— Същата. Само че се използва за предотвратяване на аборти и се извлича от дърво, което се нарича балсамодендрон мира. А това е мумия — много рядко вещество, получено при разлагането на мумифицираните трупове; използва се за приготвянето на много почти чудодейни церове. А това е мандрагора официналис, добра за сън…

— И за възбуждане на плътски желания — добави моят учител.

— Така казват, но тук, както ви е известно, не я използваме за такива цели — усмихна се Северин. — Погледнете — продължи той и взе една ампула. — Това е туция, чудодеен лек за очите.

— А това какво е? — запита Уилям, докосвайки някакъв камък, който лежеше в един шкаф.

— Това ли? Подариха ми го отдавна. Наричат го лоприс ематити или лапис ематити. Казват, че има лечебни свойства, но какви — още не съм открил. Знаеш ли нещо за него?

— Да — отвърна Уилям, — но не като за лечебно средство. — Измъкна от расото си ножче и го доближи бавно до камъка. Щом ножчето, което доближаваше много внимателно, стигна до камъка, видях как острието изведнъж трепна, сякаш Уилям бе помръднал с ръка, а той държеше ръката си неподвижно. Острието се долепи до камъка с леко изщракване.

— Видя ли? — обърна се Уилям към мен. — Привлича желязото.

— За какво служи? — попитах аз.

— За разни работи; ще ти обясня после. А сега, Северин, аз искам да знам дали тук има нещо, което да причини смъртта на човек.

Северин се позамисли (според мен прекалено дълго), тъй като отговорът му беше ясен.

— Има много неща Нали ти казах — границата между целебното и отровното действие е твърде крехка; гърците са наричали и лека, и отровата с едно име — фармакон.

— А някой да е вземал нещо оттук, и то наскоро? Северин помисли и отвърна, сякаш претегляше думите си:

— Наскоро, нищо.

— А преди?

— Отде да знам. Не си спомням. В манастира съм от трийсет години, в болницата — от двайсет и пет.

— Това е прекалено много за човешката памет — съгласи се Уилям. После изведнъж го запита: — Вчера стана дума за растения, предизвикващи видения. Кои са те?

И с израза на лицето си, и с поведението си, Северин показа, че би предпочел да не засяга тази тема.

— Виж какво, трябва да си помисля; тук разполагам с много чудодейни неща Я по-добре да поговорим за Венанций. Какво ще кажеш?

— Ще трябва да си помисля — отвърна Уилям.

Ден вториПЪРВИ ЧАС

Когато Бенций от Упсала доверява някои неща, Беренгарий от Арундел доверява други и Адсон научава какво е истинско покаяние

Нещастният случай обърка живота на братството. Суетнята, настъпила, след като откриха трупа, стана причина утринната служба да бъде прекратена. Абатът нареди монасите да се върнат веднага в хора и да се молят за душата на своя събрат.

Гласовете на монасите звучаха дрезгаво. Застанахме така, че да можем да наблюдаваме добре лицата им в момента, когато според литургията те не трябваше да стоят със спуснати качулки. Видяхме веднага лицето на Беренгарий. То беше пребледняло, напрегнато, лъщеше от пот. Предния ден чухме две подмятания по негов адрес — между него и Аделмо имало някаква особена връзка; не ставаше дума за това, че двамата, които бяха връстници, са приятели, а за особената интонация на тези, които бяха намекнали за тази дружба.

До него седеше Малахий. Беше навъсен, мрачен, непроницаем. До Малахий зърнахме не по-малко непроницаемото лице на слепеца Хорхе. Направиха ни впечатление нервните движения на Бенций от Упсала, монаха, изучаващ риторика, с когото се бяхме запознали предния ден в скриптория; успяхме да забележим погледа, който той хвърли на Малахий.

— Бенций е нервен, Беренгарий е изплашен — забеляза Уилям. — Ще трябва да ги разпитаме веднага.

— Защо? — запитах наивно.

— Тежък е нашият занаят — рече Уилям. — Тежка е задачата на инквизитора; трябва да притиснеш най-слабите тогава, когато са най-слаби.

Щом службата приключи, ние настигнахме Бенций, който се бе запътил към библиотеката. На младежа явно не му стана приятно, когато Уилям го повика, затова се опита да възрази, че имал работа. Като че ли бързаше да отиде в скриптория. Но моят учител каза, че абатът му е възложил да води следствие, и го заведе във вътрешния двор. Седнахме на вътрешния зид между две колони. Бенций очакваше Уилям да заговори и от време на време поглеждаше към Зданието.

— Я ми кажи — запита Уилям — какво си казахте ти. Беренгарий, Венанций, Малахий и Хорхе в деня, когато обсъждахте маргиналните на Аделмо?

— Нали чухте вчера. Хорхе твърдеше, че не бива книгите, които съдържат истината, да бъдат украсявани със смешни фигури. А Венанций възрази, че сам Аристотел говори за остроумието и игрословиците като средства за по-пълно разкриване на истината и че щом може да стане оръдие на истината, смехът сигурно не е чак толкова лошо нещо. Хорхе се обади, че доколкото помнел, Аристотел споменавал за това в Поетиката, и то във връзка с метафорите. И че ставало дума за две тревожни обстоятелства, първо, защото Поетиката, останала неизвестна толкова дълго време на християнския свят — и може би по Божията воля, — била стигнала до нас чрез неверниците маври…

— Но тя е преведена на латински от един приятел на преподобния учител Аквински — забеляза Уилям.

— Това казах и аз — побърза да добави Бенций, явно ободрен. — Аз не знам добре гръцки и можах да прочета тази голяма книга именно благодарение на превода на Уилям Мьорбек. Така му казах. Но Хорхе посочи още една причина за безпокойство, а именно, че в нея Аристотел говори за поезията, която е долно учение и се подхранва от измислици. Венанций рече, че и псалмите и те били плод на поезия и използват метафори, а Хорхе се разгневи и каза, че псалмите са творби, вдъхновени от Господа, и си служат с метафори, за да предават истината, докато творбите на поетите езичници използват метафори, за да предават лъжи и за чисто развлечение, нещо, което ме нарани дълбоко…

— Защо?

— Защото аз се занимавам с риторика, чета мнозина поети езичници и знам… или по-точно мисля, че техните слова предават и истини, които по своята същност са християнски… С една дума, доколкото си спомням, Венанций спомена други книги и Хорхе се разгневи страшно…

— Кои книги? Бенций се поколеба.

— Не си спомням. Толкова ли е важно за какви книги сме разговаряли?

— Дори много важно, защото сега се опитваме да разберем какво се е случило между хора, които живеят сред книгите, с книгите, от книгите; следователно от значение е и това, което те казват за книгите.

— Така е — съгласи се Бенций, като се усмихна за пръв път, а лицето му сякаш засия. — Ние живеем за книгите. Чудесна мисия в този свят, където господстват безредие и упадък. Може би така ще разберете какво се случи този ден. Венанций, който знае… който знаеше много добре гръцки, рече, че Аристотел бил посветил на смеха втората книга на Поетиката и че щом такъв велик философ е посветил на смеха цяла книга, смехът трябва да е много важно нещо. Хорхе възрази, че мнозина светци били посветили цели книги на греха, нещо, което е важно, но непристойно, а Венанций рече, че доколкото му било известно, Аристотел говорел за смеха като за нещо добро, като средство за казване на истината; тогава Хорхе го запита подигравателно дали е чел тази книга на Аристотел. Венанций отвърна, че няма човек, който да я е чел, тъй като била изчезнала, може би се е загубила. Защото никой не е могъл да прочете втората книга на Поетиката, тя не е попадала в ръцете на Уилям Мьорбек. Тогава Хорхе каза, че щом не я е намерил, това означавало, че такава книга изобщо не е писана, защото провидението не е пожелало да бъдат увековечени неверни неща. Аз понечих да успокоя духовете, защото Хорхе лесно се гневи, а Венанций говореше така, че да го предизвика, та рекох, че в тази част от Поетиката, която познаваме, както и в Риториката, се срещат много мъдри мисли относно остроумните загадки; Венанций се съгласи с мен. Трябва да кажа, че с нас бе и Пачифико от Тиволи, който познава твърде добре поетите езичници; той се обади и каза, че колкото до остроумните енигми, никой не може да се сравнява с африканските поети. И ни цитира гатанката за рибата от Симфозий:

Тогава Хорхе възрази, че Иисус препоръчвал да казваме само „да“ или „не“, че излишните приказки се дължали на нечестивия; за да спомене човек рибата, било достатъчно да каже „риба“, без да забулва това понятие с други лъжовни слова. Добави, че според него не било уместно да се вземат за образец африканците… Тогава…

— Тогава?

— Тогава стана нещо, което не можах да разбера, Беренгарий се разсмя, Хорхе му се скара, а той обясни, че се засмял, защото се досетил, че ако човек седне да се рови у африканците, ще намери съвсем други гатанки, по-трудни от гатанката за рибата. Малахий, който беше там, побесня, дръпна Беренгарий за качулката и го отпрати да си гледа работата… Нали знаете, Беренгарий е неговият помощник…

— А после?

— После Хорхе престана да спори и се отдалечи. Всеки отиде да си гледа работата, но докато работех, видях как отначало Венанций, а след него и Аделмо отидоха при Беренгарий да го питат за нещо. Отдалеч видях, че той отказваше, ала по-късно те отново отидоха при него. Същата вечер видях Беренгарий и Аделмо да разговарят във вътрешния двор, преди да отидат в трапезарията. Това е всичко, което знам.

— Значи знаеш, че двама души, загинали неотдавна при тайнствени обстоятелства, са искали нещо от Беренгарий — рече Уилям.

Бенций възрази с неохота:

— Не съм казал подобно нещо! Разказах какво се случи този ден, така, както поискахте… — Поразмисли, после побърза да добави: — Но ако ви интересува какво е моето мнение, ще ви кажа, че Беренгарий им е говорил за нещо, което се намира в библиотеката, там трябва да търсите.

— Защо мислиш за библиотеката? Какво е искал да каже Беренгарий с думите да се потърси у африканците? Да не би да е искал да каже, че трябва да се четат по-внимателно африканските поети?

— Може би, така поне ми се стори; но тогава защо Малахий се разгневи толкова? В края на краищата той решава дали да даде за прочит книга от африкански поет, или не. Но аз знам едно: всеки, който прелисти каталога на ръкописите, ще намери сред сиглите, които са известни само на библиотекаря, една, която се среща често — „Africa“; дори съм се натъквал и на обозначението „finis Africae“88. Веднъж поисках книга с такова обозначение — не си спомням за коя ставаше дума, просто заглавието й ме бе заинтересувало, — но Малахий ми каза, че книгите с това обозначение били изгубени. Това знам. Затова ви казвам: наблюдавайте Беренгарий, наблюдавайте го, когато се качва в библиотеката. Ей така, за всеки случай.

— За всеки случай — заключи Уилям и го отпрати.

Почнахме да се разхождаме из двора и той отбеляза, че Беренгарий отново станал прицел на недомлъвките на своите събратя — това на първо място. И второ — Бенций явно се стремеше да ни насочи към библиотеката. Възразих, че той може би иска да открием там неща, които и той иска да знае; Уилям отвърна, че може би е така, но е възможно и друго — като ни насочва към библиотеката, той иска да отклони вниманието ни от някакво друго място.

— Кое? — запитах аз.

Уилям отвърна, че не знае; може би става дума за скриптория, може би за кухнята или хора, или спалните, или болницата. Казах, че предния ден именно той, Уилям, бе очарован от библиотеката, а той възрази, че желаел да бъде очарован от нещата, които му харесват, а не от тези, които му препоръчват другите. Но, така или иначе, трябвало да държим под око библиотеката, пък и нямало да бъде зле, ако се опитаме да проникнем в нея. Обстоятелствата вече били такива, че му разрешавали да проявява любопитство в рамките на учтивостта и зачитането на нравите и правилата в манастира.

Излязохме от вътрешния двор. След службата ратаите и послушниците напускаха църквата. Докато вървяхме край западната стена на църквата, видяхме Беренгарий; той излезе от портала на страничния кораб и се запъти през гробището към Зданието. Уилям го извика, той се спря и ние го настигнахме. Беше още по-разстроен, отколкото когато го видяхме в хора; Уилям явно реши да се възползва от душевното му състояние, както постъпи и с Бенций.

— Ти май си последният, който е видял Аделмо, докато е бил още жив — рече му той.

Беренгарий се олюля, аха да изпадне в несвяст.

— Аз ли? — измънка той.

Уилям му подхвърли въпроса си случайно, вероятно защото Бенций му бе казал, че е видял двамата да си приказват на двора след вечерня. Но трябва да беше попаднал в целта, а Беренгарий явно се сети за още една, наистина последна среща, защото започна да говори с глас, пресекващ от вълнение:

— Как можете да твърдите подобно нещо; та аз се видях с него, преди да си легна, както всички останали!

Тогава Уилям реши, че се налага да го притисне.

— Не, ти си се видял с него още веднъж и знаеш много повече, отколкото искаш да ме накараш да повярвам. Сега става дума за двамина мъртъвци, не можеш повече да мълчиш. Ти знаеш много добре, че има много начини да бъде принуден човек да заговори!

Уилям ми бе казвал, и то неведнъж, че и когато бил инквизитор, винаги избягвал да си служи с изтезания, но Беренгарий изтълкува неправилно думите му — или пък Уилям залагаше на това и постигна целта си.

— Да, да — отвърна Беренгарий и се разплака, — видях Аделмо онази вечер, но той вече бе мъртъв!

— Къде? — запита Уилям. — Под склона ли?

— Не, не, видях го тук, в гробището, вървеше сред гробовете като червей сред червеите. Срещнах го и разбрах веднага, че пред мен не стоеше жив човек; лицето му приличаше на лице на мъртвец, а очите му бяха втренчени във вечните мъки. Едва на следната утрин, когато научих за смъртта му, ми стана ясно, че съм срещнал неговия призрак, но още тогава си дадох сметка, че имам видение, че пред мен стои прокълната душа, един лемур… Господи, Боже мой, с какъв гробовен глас ме заговори той.

— Какво каза?

— „Аз съм прокълнат! — така ми рече. — Както ме виждаш сега, пред теб стои човек, върнал се от ада; и аз трябва да се прибера в ада.“ Точно така каза. Аз му викнах: „Аделмо, наистина ли идваш от ада? Какви са адските мъки?“ Треперех целият, защото малко преди това бях излязъл от повечерие, по време на което ни бяха прочели страхотии за гнева Господен. Той ми отвърна: „Мъките в ада са безкрайно по-големи от това, което може да разкаже нашият език. Виждаш ли — рече той — този плащ от софизми, в който се обличах до днес? Тежи ми, сякаш нося на раменете си най-голямата парижка кула и най-голямата Планина в света и никога не ще мога да я сваля. Това наказание ми бе наложено от Божието правосъдие заради моята суета, загдето си бях помислил, че тялото ми е средище на наслада, загдето си бях въобразил, че знам много повече от другите, загдето се забавлявах с чудовищни неща, които, разпалени от моето въображение, породиха още по-чудовищни неща в душата ми и сега ще трябва да живея с тях во веки веков. Виждаш ли? Подплатата на този плащ сякаш е от жарава и пламтящ огън, огънят, който изгаря плътта ми; това наказание ми е наложено заради нечестивия ми плътски грях, който превърнах в порок, и сега този огън ме пари и изгаря безспир! Подай ми ръка, учителю мой — продължи той, — за да можеш да извлечеш полезна поука от срещата си с мен, така ще ти се отплатя за много от поуките, които ми даде, подай ми ръка, учителю мой!“ Той размаха един пръст от горящата си ръка, върху ръката ми капна капчица от потта му и ми се стори, че проби дупка в ръката ми; тя остави белег, който носих дълго, само че успях да го прикрия от всички. После той изчезна сред гробовете, а на следната утрин узнах, че този труп, който ме бе хвърлил в такъв ужас, лежеше безжизнен под манастира.

Беренгарий се задъхваше и плачеше. Уилям го запита:

— А защо те е наричал мой прекрасни учителю? Вие сте връстници. Да не би да си го научил на нещо?

Беренгарий нахлузи качулката на главата си, скри лицето си и коленичи, като прегърна краката на Уилям.

— Не знам, не знам защо ми викаше така, на нищо не съм го научил! — И се разрида. — Отче, боя се, искам да се изповядам пред вас, милост, демонът ме изяжда отвътре!

Уилям го отблъсна от себе си и му подаде ръка да стане.

— Не, Беренгарий — рече му той, — не искай от мен да те изповядвам. Не искам да затвориш устата ми, като отвориш твоята. Ще ми кажеш това, което искам да знам от теб, по друг начин. А ако не ми го кажеш, сам ще го разкрия. Ако искаш, можеш да ме молиш за милост, но не и да мълча. Мнозина в този манастир предпочитат да мълчат. Я ми кажи как забеляза, че лицето му е пребледняло, щом е било посред нощ, как е могъл да изгори ръката ти, щом е имало дъжд, градушка и суграшица, какво си търсил на гробището? Хайде, говори! — И го разтърси грубо за раменете. — Кажи ми поне това!

Беренгарий трепереше като лист:

— Не мога да ви кажа какво правех в гробището, не си спомням. Не знам как видях лицето му, може би носеше светилник, не знам… да, той носеше светилник, може би затова успях да зърна лицето му…

— Как е могъл да носи запален светилник, щом е валял и дъжд, и сняг?

— Това стана след повечерие, веднага след повечерие, още не валеше сняг, заваля по-късно… Помня, че докато тичах към спалното помещение, едва тогава почна да вали. Аз тичах към спалното помещение в посока, обратна на посоката, в която вървеше призракът… Повече не знам, моля ви, не ме разпитвайте повече, щом не искате да приемете моята изповед.

— Добре — рече Уилям, — върви, върви в хора, иди да разговаряш с Бога, щом не искаш да разговаряш с хората, или пък иди да потърсиш някой монах, който да се съгласи да приеме твоята изповед, защото, ако не си изповядал греховете си оттогава, ти си общувал с тайнствата като богохулник. Върви. Пак ще се видим.

Беренгарий хукна. А Уилям потри ръце — така го бях виждал да прави винаги когато беше доволен.

— Много добре — рече той, — сега много неща стават ясни.

— Как така, учителю? — запитах го аз. — Как ще стават ясни, след като сега си имаме работа и с призрака на Аделмо?

— Скъпи Адсон — отвърна Уилям, — този призрак според мен не е никакъв призрак; според мен той е играел нещо, което вече съм чел в някоя книга, използвана от проповедниците. Тия монаси май четат прекалено много и когато са възбудени, изживяват виденията, за които са чели в книгите. Не знам дали Аделмо е изрекъл наистина всички тия думи, или пък Беренгарий ги е чул, защото просто е изпитвал необходимостта да ги чуе. Но тази случка идва да потвърди редица мои предположения. Аделмо например може би се е самоубил; в такъв случай разказът на Беренгарий ни пояснява, че преди да се самоубие, Аделмо е обикалял, обзет от голяма възбуда и от угризения за нещо, което е извършил. Бил е възбуден и изплашен от своето прегрешение просто защото някой друг го е сплашил и може би му е разказал онзи епизод от видението за ада, който той е изиграл с такова смайващо умение пред Беренгарий. А е прекосявал гробището, защото е идвал от хора, където трябва да се е доверил (или изповядал) на някого, който пък го е накарал да изпадне в ужас и да има угризения. А от гробището — както ни обясни Беренгарий — той е тръгнал в посока, противоположна на спалното помещение. Значи към Зданието, а може би (и това е възможно) и към зида зад свинарниците, там, където стигнах до заключението, че може да се е хвърлил в пропастта. И се е хвърлил преди бурята, умрял е в долния край на зида и едва след това, при свличането, трупът му е попаднал между северната и източната кула.

— А капката пламтяща пот?

— И това го има в случката, която той е чул и повторил или която Беренгарий си е представил вследствие възбудата си и угризението. Защото в противовес на угризението на Аделмо, както чу, угризения изпитва и Беренгарий. Ако Аделмо е идвал откъм хора, той може да е носел запалена свещ, в такъв случай капката върху ръката на Беренгарий е била капка стопен восък и нищо друго. Но Беренгарий си е помислил, че изгарянето е по-силно, защото Аделмо го е назовал свой учител. А това означава, че Аделмо го е укорявал за нещо, на което той го е научил, нещо, което го е хвърлило в дълбоко отчаяние. Беренгарий знае това и страда, защото съзнава, че е тласнал Аделмо към смъртта, като го е накарал да стори нещо, което не е трябвало да прави. Не е трудно да си представим какво е било това, бедни ми Адсон, след всички приказки, които чухме по адрес на нашия помощник-библиотекар.

— Мисля, че разбрах какво се е случило между тях — рекох аз, като се засрамих от собствената си досетливост, — но нали всички вярваме в един и същи милостив Бог? Казвате, че Аделмо може да се е изповядал; защо тогава е решил да накаже своя първи грях с друг, още по-тежък или най-малко еднакво тежък грях?

— Защото някой му е наговорил неща, които са го хвърлили в отчаяние. Както казах, възможно е някоя случка от тия неща, дето ги разказват днес проповедниците, да е подсказала някому словата, които са изплашили Аделмо и с които Аделмо е изплашил Беренгарий. През последните години както никога досега проповедниците, за да възбудят у хората състрадание и ужас (и пламенна вяра, и да ги подтикнат да спазват божите и човешки закони), им разказват страшни, мрачни и зловещи неща. Никога, както това става днес при процесиите на самобичуващите се, не са ехтели такива свещени хвалебни песнопения, вдъхновени от страданията на Христа и Богородица, никога, както става днес, не са се опитвали да разпалват вярата у простолюдието, като му припомнят мъките, които го очакват в ада.

— Може би това се дължи на нуждата от покаяние — рекох аз.

— Адсон, никога не съм чувал толкова призиви за покаяние, колкото се надават днес, а живеем във време, когато нито проповедниците, нито епископите, нито дори моите духовни събратя не са в състояние да поведат хората към истинско покаяние…

— Но третата ера, ангелският папа, капитулът в Перуджа… — промълвих аз.

— Това е само носталгия. Великото време на покаянието е отминало, затова и капитулът на ордена може да говори за покаяние. Преди стотина-двеста години по света наистина е минал силен повей за обновление. Било е по времето, когато всеки, който е говорел за това, е бил изгарян, бил той светец или еретик. Днес за това говорят всички. В известен смисъл за обновление говори и папата. Но ти не вярвай в обновленията на човешкия род, когато за тях говорят папските курии или кралските дворове.

— Ами Долчино — осмелих се да възразя аз, тъй като исках да науча повече за това име, което бе споменавано неведнъж предния ден.

— Той загина, при това загина зле, така както и живя, защото се появи твърде късно. Пък и какво ли знаеш за него?

— Нищо, затова ви питам.

— Предпочитам да не говоря за него. Сблъсквал съм се с някои от така наречените апостоли, наблюдавал съм ги отблизо. Тъжна работа. Ще те обърка. Тя и мен обърка, а ти ще се объркаш още повече от това, че не съм способен да съдя. Става дума за човек, извършил безумни неща, защото бе решил да прилага на практика това, което е било проповядвано от мнозина светци. По едно време вече не можех да проумея кой е виновен, бях някак си… как да ти кажа, някак си замаян от нещо общо, което лъхаше от двата противни лагера — светци, проповядващи покаяние, и грешници, осъществяващи го на дело, често пъти за сметка на другите… Но аз говорех за друго. Или не — говорех именно за това, — след като настъпи краят на времето за покаяние, нуждата от покаяние се е превърнала в необходимост от смърт за разкайващите се. Тези, които са избивали полуделите каещи се, отвръщайки на смъртта със смърт, за да разгромят истинското покаяние, сеещо смърт, замениха покаянието на душата с покаяние на въображението, с призив за свръхестествени видения на страдания и кръв, наричайки ги „огледало“ на истинското покаяние. Огледало, което кара простолюдието, а понякога и учените да изживяват още приживе, в своето въображение, мъките на ада. Та — така казват — никой да не съгрешава. Надяват се да възпрат душите от грях чрез страха, вярват, че посредством страха ще предотвратят бунта.

— Но дали те наистина няма да съгрешават? — запитах нетърпеливо.

— Зависи какво разбираш под грях, Адсон — отвърна моят учител. — Не бих искал да съм несправедлив към хората от тази страна, където живея от няколко години, но ми се струва, че за ниската добродетелност на италианците е типично това, че те се боят да не съгрешат, защото се боят от някакъв идол, ако и да го накичат с името на някой светия. Те се боят повече от свети Себастиан или от свети Антоний, отколкото от Христа. Ако някой тук реши да опази чисто някое кътче, та да не пикаят там, както правят италианците по подобие на кучетата, достатъчно е да изобрази свети Антоний с дървен член; това ще прогони тия, дето биха пожелали да пикаят. Така италианците благодарение на собствените си проповедници се излагат на опасността да се върнат към древните суеверия; те не вярват повече във възкръсването на плътта, изпитват само голям страх от телесните рани и от бедите; ето защо се боят повече от свети Антоний, отколкото от Христа.

— Но Беренгарий не е италианец — възразих аз.

— Няма значение. Аз имам предвид атмосферата, наложена в този полуостров от църквата и от ордените на проповедниците; а оттук тази атмосфера се разпространява навсякъде. И стига до такъв заслужаващ уважение манастир, обитаван от учени монаси като тукашните.

— Но поне да не грешаха — настоях аз, защото бях готов да се задоволя и с това.

— Ако този манастир беше огледало на света, ти щеше да получиш отговор.

— А дали е такъв?

— За да съществува огледало на света, светът трябва да има определена форма — заключи Уилям, който беше твърде голям философ за моя юношески ум.

Ден вториТРЕТИ ЧАС

Когато сме свидетели на свада между грубияни, Аймаро от Алесандрия прави намеци, а Адсон размишлява върху светостта и изпражненията на нечестивия. После Уилям и Адсон се връщат в скриптория, Уилям забелязва нещо интересно, води трети разговор за допустимостта на смеха, но в края на краищата не може да огледа където иска

Преди да се изкачим в скриптория, се отбихме в кухнята да се подкрепим, защото, откакто бяхме станали, не бяхме сложили залък в уста. Изпих паница топло мляко и се ободрих веднага. Голямото южно огнище пламтеше като в ковачница, във фурната печаха хляб. Двамина козари бяха донесли месото от току-що заклана овца. Сред готвачите зърнах Салваторе, който ми се усмихна с вълчата си уста. Забелязах също, че взе от една маса късчета от пиле, останали от предната вечер, и ги пробута скришом на козарите; те ги пъхнаха под кожусите си и се хилеха доволни. Но главният готвач ги видя и се скара на Салваторе.

— Ключарю, ключарю — рече му той, — ти трябва да се грижиш за имуществото на манастира, а не да го пилееш!

— И те са чада Божии — отвърна Салваторе. — Нали Иисус е казал да правим от негово име същото, което правим на тия младежи.

— Нечестиви монахо, пръдлив минорит неден! — викна му готвачът. — Да не се намираш при твоите дрипави събратя! За тия Божии чада ще се погрижи нашият милостив абат!

Салваторе помръкна, обърна се и му викна, кипящ от ярост:

— Не съм минорит! Аз съм монах на светаго Бенедикта! Говно си ти, мръсен богомил неден!

— Богомилка ще да е курвата, дето я одупваш нощем с еретичния си кулен, свиня такава! — кресна му готвачът.

Салваторе изблъска навън козарите, мина край нас и ни погледна смутено.

— Отче — рече той на Уилям, — защитавай твоя орден, който не е мой; кажи му, че чадата Францискови не са еретици! — После ми прошепна на ухото: — Оня лъже, Бог да го убие! — И се изплю.

Готвачът се затече, изблъска го грубо и затвори вратата.

— Отче — рече той почтително на Уилям, — не казах лоши думи за вашия орден и за светите люде, дето са в него. Говорех на тоя льжеминорит и лъжебенедиктинец, дето е ни рак, ни риба.

— Знам откъде идва — рече примирително Уилям. — Но сега той е монах като теб и ти трябва да го уважаваш като брат.

— Но той си пъха носа където не трябва, защото е закрилян от ключаря, та си въобразява, че той е ключарят. Прави каквото си ще и денем, и нощем!

— Защо пък нощем? — запита Уилям. Готвачът махна с ръка, сякаш да подчертае, че не иска да отваря дума за нечестиви дела. Уилям му зададе други въпроси и допи млякото си.

Любопитството ми се разпалваше все повече. Срещата с Убертино, приказките за миналото на Салваторе и на ключаря, все по-честите намеци за просещите монаси и еретиците минорити, които стигаха до ушите ми, нежеланието на Уилям да ми разкаже за Долчино… Постепенно започнах да си припомням някои неща. Така например, докато пътувахме, най-малко два пъти срещнахме шествие на самобичуващи се. Първия път местните хора гледаха на тях като на светци, при втората среща започнаха да подмятат, че били еретици. А ставаше дума за едни и същи хора. Вървяха из улиците на града. Двама по двама, с по парче плат около срамните места, не изпитваха никакъв свян. Всеки държеше в ръка кожен бич, самобичуваха се по раменете до кръв, лееха сълзи, сякаш виждаха с очите си мъките на Спасителя, и с песен, която приличаше на плач, призоваваха милостта Господня и помощта на Божията майка. Обикаляха църквите не само денем, но и нощем, със запалени свещи, посред зима, просваха се ничком пред олтарите, предшествани от свещеници със свещи и хоругви; сред тях имаше не само мъже и жени от простолюдието, но и благородни матрони, и търговци… Станахме свидетели на големи прояви на покаяние; тези, които бяха откраднали, връщаха присвоеното, други признаваха извършените от тях престъпления…

Но Уилям ги изгледа сурово и ми каза, че това не било истинско покаяние. Каза ми почти същото, което ми каза преди малко: времето на голямото пречистване чрез покаяние било отминало, а това, дето виждаме сега, било само начин, по който самите проповедници насочвали предаността на тълпите, за да не станат плячка на друг порив за покаяние, което било еретично и от което всички се страхували. Но аз все не успявах да доловя разликата, ако изобщо имаше такава. Мислех си, че разликата не се дължеше на проявите на едното или другото желание, а на отношението на църквата към едното и другото.

Спомних си спора с Убертино. Уилям без съмнение му подметна — опита се да му каже, — че между неговата мистична (и ортодоксална) вяра и неправоверната вяра на еретиците няма кой знае каква разлика. А Убертино се бе засегнал, защото смяташе, че вижда много добре разликата. Останах с впечатлението, че е различен именно защото е човек, който е в състояние да долови различията. Уилям пък се беше отказал от задълженията си като инквизитор, защото бе изгубил способността да разграничава. Затова не съумяваше да ми разкаже за този тайнствен Долчино. Щом е така (мислех си аз), очевидно Уилям се е лишил от Божията закрила, защото Бог не само ни учи да виждаме разликата, но така да се каже, дарява своите избраници с тази способност, Убертино и Киара от Монтефалко (която е била заобиколена от грешници) са си останали светци тъкмо защото са можели да разграничават. А светостта се състои именно в това и в нищо друго.

Но защо Уилям не можеше да разграничава? Нали беше с такъв остър ум, а колкото до природните явления, винаги съумяваше да долови и най-малката разлика и най-незначителната прилика между нещата… Докато размишлявах така, а Уилям допиваше млякото си, някой ни поздрави. Беше Аймаро от Алесандрия, с когото се бяхме запознали в скриптория, той ми бе направил впечатление с изписаната по лицето му гримаса — все се подхилваше, сякаш не можеше да се примири със суетата на човешките твари, но без да придава кой знае какво значение на тази всемирна трагедия.

— Е, брате Уилям, свикнахте ли вече с нашата бърлога на безумци?

— Струва ми се, че тук живеят хора, достойни за възхищение заради тяхната светост и ученост — отвърна предпазливо Уилям.

— Било е. Ама едно време, когато абатите са били абати, а библиотекарите — библиотекари. А сега сигурно сте забелязали, че там — и той посочи горния етаж — онзи полумъртъв немец с очи на слепец слуша почтително брътвежите на слепия испанец с очи на мъртвец, като че ли всяка сутрин трябва да очакваме пришествието на Антихриста, драскат по пергаментите, а постъпват много малко нови книги… Ние си седим тук, а в градовете хората работят… Едно време нашите манастири са управлявали света. А сега — сам виждате — императорът ни използва и праща тук своите приятели да се срещнат с неговите врагове (аз съм все пак осведомен за вашата мисия, монасите говорят, говорят, нямат друга работа), но рече ли да упражнява контрол над събитията в тази страна, си стои в градовете. Ние тук прибираме жито и отглеждаме кокошки, там хората разменят аршини коприна с ленени платове, ленените платове — с чували, пълни с различни подправки, и всичко това — срещу добри пари. Ние пазим нашето съкровище, а там трупат съкровища. И книги. При това по-хубави от нашите.

— Така е, в света наистина стават много нови неща. Но защо мислите, че за това е виновен абатът?

— Защото предаде библиотеката на чужденците и ръководи манастира така, сякаш е крепост, издигната, за да брани библиотеката. А един бенедиктински манастир в този италиански край би трябвало да бъде средище, където италианските работи да се решават от италианци. А какво правят днес италианците, след като нямат дори и папа? Търгуват, произвеждат и са по-богати от краля на Франция. Щом е така, нека и ние правим същото; щом можем да правим хубави книги, нека правим книги за университетите и да се заловим с това, което става там долу, в равнините; нямам предвид императора, казвам това с най-голямо уважение към вашата мисия, брате Уилям, имам предвид онова, дето вършат жителите на Болоня или Флоренция. Оттук бихме могли да упражняваме контрол над поклонниците и търговците, които отиват от Италия за Прованс и обратно. Нека отворим библиотеката за книгите на простонароден език; тогава тук ще дойдат и хора, дето вече не пишат на латински език. А ние сме надзиравани от група чужденци, които ръководят библиотеката така, сякаш Одийон е все още абат на Клюни…

— Но абатът е италианец — възрази Уилям.

— Тук никой не бръсне абата за нищо — отвърна Аймаро, като продължаваше да се хили. — Вместо глава на раменете си носи шкаф от библиотеката. Той е покварен. За да прави напук на папата, дава приют в манастира на просещите монаси… имам предвид ония, еретиците, братко, тия, дето излязоха от вашия пресвети орден… а за да достави удоволствие на императора, вика монаси от всички манастири от Севера, сякаш ние си нямаме изкусни преписвани или хора, владеещи гръцки и арабски, сякаш във Флоренция и Пиза няма да се намерят синове на богати и щедри търговци, които биха постъпили на драго сърце в ордена, ако орденът допринесе за силата и авторитета на бащата. Но тук гледат със снизхождение на светските неща само когато става дума да разрешат на немците… Господи боже мой, порази моя език, за да не разправям неща, които не бива да разправям…

— Нима в манастира стават неща, дето не бива да стават? — попита разсеяно Уилям, като си доля още мляко.

— И монасите са хора — изрече Аймаро. После добави: — Но тук по-малко в сравнение с другаде. Да сме наясно — това, дето казах, все едно, че не съм го казал.

— Много интересно — рече Уилям. — Това само ваше мнение ли е, или на мнозина други, които мислят като вас?

— На мнозина, на мнозина. На мнозина, които сега страдат заради нещастието, сполетяло клетия Аделмо, но ако в пропастта беше паднал някой, дето обикаля из библиотеката повече, отколкото трябва, нямаше да бъдат недоволни.

— Какво искате да кажете?

— Много се разприказвах. Тук — сигурно сте забелязали — говорим прекалено много. От една страна, никой вече не спазва правилото на мълчанието. От друга страна, го спазват дори повече, отколкото трябва. Тук вместо да говорят или мълчат, би трябвало да действат. В златното време на нашия орден работите са се оправяли така: ако някой абат не притежавал нужните качества, чаша отровено вино и готово — търси му заместник. Разбира се, брате Уилям, не ви разказах всичко това с намерение да подмятам разни неща по адрес на абата или на други събратя. Опазил ме Бог, за щастие порокът да клюкарствам не ми е присъщ. Но не бих желал абатът да ви е натоварил да разследвате мен или други, като Пачифико от Тиволи или Пиетро от Сант Албано. Нямаме нищо общо със случките в библиотеката. Но бихме искали да надзърнем малко повече в тях. Затова вие, дето сте изгорили толкова еретици, разбутайте това змийско гнездо.

— Не съм изгорил никого — отвърна рязко Уилям.

— Казах го ей така — рече Аймаро, като се ухили. — Наслука, брате Уилям, но си отваряйте очите нощем.

— А защо не и денем?

— Защото денем тук лекуват тялото с добри билки, а нощем възбуждат умовете с лоши треви. Не вярвайте, че Аделмо е бил бутнат от някого в пропастта или че нечии други ръце са потопили Венанций в кръвта. Тук някой просто не желае монасите сами да решават къде да ходят, какво да правят, какво да четат. И използва силите на пъкъла или на магьосниците, приятели на нечестивия, за да обърква умовете на любопитните…

— Да не би да имате предвид монаха билкар?

— Северин от Санкт Емеран е човек на място. Разбира се, и той е немец като Малахий… — И след като доказа още веднъж, че не желае да се занимава с клюки, Аймаро отиде да работи.

— Какво ли искаше да ни каже? — запитах аз.

— Всичко и нищо. В един манастир монасите винаги се борят помежду си, за да си осигурят власт над братството. Така е и в Мелк, но ти, може би защото си послушник, не си имал възможност да се увериш в това. В твоята страна да поемеш управлението на манастир значи да си извоюваш място, откъдето можеш да се свържеш пряко с императора. Тук обаче положението е различно; императорът е далеч дори и тогава, когато слиза до Рим. Няма никакъв двор, дори и папски. Но както сигурно си забелязал, тук на преден план излизат градовете.

— Разбира се, и това ме порази. В сравнение с моята страна тук, в Италия, градът е съвсем друго нещо… Той не е само място за живеене, той е място, където се вземат решения; всички са винаги по площадите, градските управници имат по-голяма власт от императора или папата. Всеки град е… нещо като отделно кралство.

— А кралете — това са търговците. Тяхното оръжие са парите. Тук, в Италия, ролята на парите е по-различна, отколкото в твоята или в моята страна. Там навсякъде има в обращение пари, но в живота все още преобладава размяната на стоки — кокошки или снопове жито, или сърп, или кола — а парите служат да си набавиш тези стоки. Сигурно си забелязал, че в италианските градове става обратното — стоките се използват за набавяне на пари. Затова и свещениците, и епископите, дори религиозните ордени — и те трябва да държат сметка за парите. Именно затова бунтът срещу властта се проявява като призив за бедност; срещу властта въстават тези, които са извън кръга на парите, и всеки призив за бедност е причина за толкова напрежение и спорове, и целият град — от епископа до магистрата, смята за свой враг всеки, дето прекалява с проповедите за бедност. На инквизиторите им замирисва на нечестивия там, където някой реагира срещу вонята от изпражненията на нечестивия. Това ще ти помогне да разбереш какво има предвид Аймаро. В златното време на бенедиктинския орден бенедиктинският манастир е бил мястото, откъдето пастирите са упражнявали контрол над паството вярващи. Аймаро държи да бъде възстановена традицията. Само че животът на паството се е променил и манастирът може да се върне към традицията (към своята едновремешна слава и власт) само ако приеме новите нрави на паството и сам той се промени. И понеже днес тук властта над паството се упражнява не с помощта на оръжието или с блясъка на ритуалите, а посредством парите, Аймаро иска и манастирът, и библиотеката да се превърнат в работилница, във фабрика за пари.

— А какво общо може да има това с престъпленията или с престъплението?

— Още не знам. Сега искам да се кача горе. Ела.

Монасите се бяха заловили за работа. В скриптория цареше тишина, но това не беше тишина, плод на творческия покой на душата. Беренгарий, който бе дошъл малко преди нас, ни посрещна смутено. Останалите монаси вдигнаха глави от своите ръкописи. Те знаеха, че сме тук, за да разкрием нещо, свързано с Венанций, техните погледи насочиха вниманието ни към една свободна маса под един прозорец, който гледаше към вътрешния осмоъгълен кладенец.

Въпреки че навън беше доста студено, температурата в скриптория беше приятна. Не случайно скрипторият се намираше над кухните, откъдето идеше топлина; пък и комините на двете пещи минаваха през колоните, на които се опираха двете виещи се стълби, разположени в западната и южната кула. До северната кула, в противоположния край на голямата зала, нямаше стълба, а голяма камина, където гореше огън, пръскащ приятна топлина. Подът беше настлан със слама, която приглушаваше стъпките ни. Най-слабо отоплено беше мястото около източната кула; имаше доста свободни места, затова ми направи впечатление, че всички монаси, които работеха, избягваха да сядат на масите, разположени в този ъгъл. Когато пък по-късно разбрах, че виещата се стълба покрай източната кула е единствената, която води не само надолу към трапезарията, но и нагоре — към библиотеката, почнах да се питам дали отоплението на залата не беше нарочно устроено така, че монасите да не изпитват голямо желание да надзъртат нататък, а на библиотекаря да му е по-удобно да надзирава входа за библиотеката. Но може би — подражавайки на моя учител — прекалявах с подозренията, защото веднага си рекох, че ако някой си е правил подобна сметка, тя не би била кой знае колко полезна лете, освен ако тогава (рекох си аз) слънцето тук грее най-силно и следователно всички ще избягват да идват насам.

Масата на клетия Венанций бе обърната с гръб към голямата камина и вероятно бе едно от най-желаните места. По онова време не бях прекарвал кой знае колко време в някой скрипторий, но по-късно голяма част от живота ми мина в тях, та знам каква мъка е за един преписван, писач на заглавия или учен да седи с часове зад масата през зимните дни; пръстите му, които държат перото, вкочанясват (дори при нормална температура, след шестчасова работа пръстите се вдървяват от страшната монашеска спазма, а палецът почва да боли, сякаш са го смачкали). Това обяснява защо по полетата на ръкописите често срещаме разни изречения, оставени от преписваните като знак за страдание от рода на: „Хвала Богу, скоро ще мръкне“, или „Ех, да имаше чаша хубаво вино!“, или пък „Днес е студено, светлината е слаба, този пергамент е влакнест, нещо не е в ред“. Или както казва една стара поговорка: три пръста държат перото, а се труди цялото тяло. И страда.

Но думата ми беше за масата на Венанций. Тя беше по-малка от другите — такива бяха всички маси, разположени около осмоъгълния двор и предназначени за учени — докато масите, пръснати под прозорците на външните стени, бяха по-големи — те бяха предназначени за преписвани и миниатюристи. Но и Венанций ползваше допълнителна поставка за книги, тъй като по всяка вероятност трябваше да прави справки и в ръкописи, заети от манастира, които се преписваха. Под масата имаше рафтове, където бяха натрупани неподвързани листове, и тъй като всички бяха на латински език, се досетих, че това трябва да бяха последните му преводи. Бяха написани не много старателно, не бяха страници за подвързване в книга, сигурно после щяха да бъдат поверени на преписван и миниатюрист. Затова не бяха лесни за четене. Сред листовете имаше няколко книги на гръцки. Друга книга на гръцки стоеше разтворена на поставката — очевидно това беше творбата, която Венанций бе превеждал в последните си дни. Тогава още не знаех гръцки език, но моят учител прочете заглавието и каза, че това са „Метаморфозите“ на Апулей — езическа басня, за която бях чувал да казват, че не била подходящо четиво за послушници.

— Защо Венанций превеждаше тази книга? — обърна се Уилям към Беренгарий, който стоеше до него.

— Този превод бе поръчан на манастира от синьора на Милано; срещу което манастирът ще се ползва с предимства при продажбата на вино, произведено в някои имоти на изток. — Беренгарий посочи с ръка някъде надалеч и побърза да добави: — Не мислете, че манастирът върши услуги на миряни срещу заплащане. Поръчителят на тази работа се застъпи този ценен гръцки ръкопис да ни бъде зает от дожа на Венеция, който пък го имал от византийския император; след като Венанций завършеше своята работа, щяхме да направим два преписа — един за синьора на Милано и един за нашата библиотека.

— Следователно тя няма нищо против да съхранява и езически басни — рече Уилям.

— Библиотеката съхранява свидетелства и за истината, и за прегрешението — рече някой зад нас. Беше Хорхе. Отново се смаях (но през следващите дни щях да се смайвам още) заради необичайния начин, по който този старец се появяваше внезапно, сякаш не го виждахме, а той виждаше нас. Мина ми през ума какво ли може да търси един слепец в скриптория, но после разбрах, че Хорхе бе навсякъде, из целия манастир. Идваше често в скриптория, сядаше на някой стол до камината и сякаш следеше всичко, каквото ставаше в залата. Веднъж го чух да пита високо, както си седеше на мястото: — Кой се изкачва по стълбата? — Въпросът бе отправен към Малахий, който се бе запътил към библиотеката; и той го чу, въпреки че сламата поглъщаше шума от стъпките. Всички монаси се отнасяха към него с голямо уважение, често се обръщаха към него, като му четяха на глас трудни за разбиране пасажи; съветваха се с него за някои бележки или пък искаха съвет как да изобразят някое животно или светец. Той втренчваше в пространството угасналите си очи, сякаш гледаше запечатани в паметта си страници, и отвръщаше, че лъжепророците са облечени като епископи, а от устата им излизат жаби, или пък им обясняваше с какви камъни трябва да бъдат украсени стените на небесния Ерусалим, или пък че аримаспите89 трябва да се изобразяват на картите близо до земите на свещеника Йоан, като препоръчваше да не прекаляват с техния чудовищен вид, за да не предизвикват интерес; достатъчно било да ги изобразяват като символи, да могат да бъдат разпознати, но не да привличат, а да предизвикват погнуса, дори присмех.

Веднъж чух да съветва един схоластик как да изтълкува рекапитулацията в текстовете на Тихоний според мисълта на свети Августин, та да се избегне донатистката ерес90. Друг път чух да дава съвети как в тълкуванията еретиците да бъдат отличавани от схизматиците. На друг учен, който не знаеше какво да прави, каза коя книга трябва да търси в каталога на библиотеката, като спомена приблизително и страницата; при това го уверяваше, че библиотекарят сигурно щял да му я даде, тъй като била творба, вдъхновена от Бога. Веднъж го чух да казва, че еди-коя си книга не бивало да се търси; вярно е, била вписана в каталога, но била проядена от мишки още преди петдесет години и ако някой я докоснел сега, щяла да стане на прах. С една дума, той беше живата памет на библиотеката и душата на скриптория. Понякога, чувайки монасите да разговарят, им подвикваше:

— Побързайте да оставите свидетелства за истината, защото денят наближава! — И имаше предвид пришествието на Антихриста. — Библиотеката е свидетелство и за истината, и за прегрешението — рече Хорхе.

— Апулей от Мадаура наистина се е ползвал с името на вълшебник — рече Уилям. — Но под булото на своите измислици тази басня крие и добра поука, защото ни учи до каква степен човек плаща за собствените си грешки; а освен това мисля, че случката с човека, превърнат в магаре, намеква за метаморфозата на душата, изпадаща в грях.

— Възможно е — отвърна Хорхе.

— Едва сега разбирам защо Венанций по време на оня разговор, за който ми разказваше вчера, е проявявал такъв интерес към проблемите на комедията; защото и тези басни могат да бъдат причислени към комедиите на древните автори. И едните, и другите не разказват за действително съществуващите хора, както е в трагедиите, но, както казва Исидор, те са измислици: „Fabulaepoetae а fando nominaverunt quia поп sunt res factae sed tantum loquendo fictae…“91

Отначало не разбрах защо Уилям се впусна в такава учена дискусия, и то с човек, който май не обичаше подобни теми; но отговорът на Хорхе ми подсказа колко хитро постъпи моят учител.

— Тогава ние не дискутирахме за комедиите, а само за това дали смехът е допустим или не — възрази намусеният Хорхе.

А аз се досетих, че вчера, когато Венанций отвори дума за този спор, Хорхе ни увери, че не си спомнял.

— Аха — рече небрежно Уилям, — аз пък си мислех, че сте говорили за лъжите на поетите и за остроумните гатанки…

— Ставаше дума за смеха — отвърна рязко Хорхе. — Езичниците са писали комедии, за да възбудят смях у зрителите, и не са постъпили правилно. Нашият Господ бог Иисус Христос не е разказвал нито комедии, нито басни, а само ясни притчи, които ни учат иносказателно как да си спечелим място в рая, амин.

— Питам се — обади се Уилям — защо сте такъв противник на мисълта, че Иисус може и да се е смял. Според мен смехът също като къпането е добър лек против лошото настроение и другите телесни болести и особено против меланхолията.

— Къпането е хубаво нещо — отвърна Хорхе, — сам Тома Аквински го препоръчва като средство за прогонване на тъгата, която може да се превърне в лоша страст, когато не е насочена против злина, която не може да бъде отстранена чрез смелост. Баните възстановяват равновесието на настроенията. Смехът разтърсва тялото, деформира чертите на лицето, превръща човека в подобие на маймуна.

— Маймуните не се смеят, смехът е присъщ на човека, той е белег за неговия разум — рече Уилям.

— Но и словото и то е белег за човешкия разум, а със словото може да се богохулства. Не всичко, което е присъщо на човека, трябва да се смята поначало за добро. Смехът е белег за глупост. Който се смее, не вярва в това, на което се смее, но не го и мрази. Следователно да се смееш на злото, означава, че не се готвиш да се бориш против него, а да се надсмиваш над доброто, означава да не признаваш силата, благодарение на която доброто само се разпространява. Затова уставът казва: „Decimus humilitatis gradus est si non sit facilis ac promptus in ricu quia scriptum est: stultus in risu exatat vocem suam.“92

— Квинтилиан93 — прекъсна го моят учител — твърди, че смехът трябва да бъде изключен от панегирика, това е въпрос на достойнство, но трябва да се препоръчва в много други случаи, Тацит94 възхвалява иронията на Калпурний Пизон95, Плиний Млади писа: „Aliquando praeterea rido, jocor, ludo, homo sum.“96

— Те са били езичници — възрази Хорхе. — Уставът казва: „Scurrilitates vero vel verba otiosa et risum moventia aeterna clausura in omnibus locis damnamus, et ad talia eloquia discipulum aperire os non permittimus.“97

— Но след като словото Христово възтържествува по земята, Синесий от Кирена98 заяви, че Бог е съумял да съчетае хармонично комичното и трагичното, а Елий Спарциан99 казва за император Адриан, човек с възвишени нрави и природно християнска душа, че е съумял да съчетае мигове на веселие с мигове на сериозност. И накрай Авзоний100 препоръчва да се дозират умерено и сериозното, и веселото.

— Но Павлин Нолански101 и Климент Александрийски102 ни предупреждават да се пазим от подобни глупости, а Сулпиций Север103 казва, че никога никой не бил виждал свети Мартин нито обзет от гняв, нито да се смее.

— Но той припомня няколко остроумни отговора на светията — възрази Уилям.

— Те са били остроумни и мъдри, но не и смешни. Свети Ефрем104 е написал една паренеза против смеха на монасите, а в „De habitu et conversatione monachorum“105 се препоръчва да се избягват непристойните изрази, сякаш става дума за змийска отрова!

— Но Хилдеберт е казал: „Admitenda tibi joca sunt post seria quaedam, sed tamen et dignis ipsa gerenda modis.“106 Джон от Солсбъри107 разрешава сдържано веселие. И накрая, нека припомним Еклисиаста, откъдето цитирахте пасажа, отнасящ се за вашия устав, и където е казано, че смехът е присъщ на глупеца; но и там се допуска мълчаливият смях, присъщ на ведрата душа.

— Душата е ведра само когато съзерцава истината и се наслаждава от извършеното добро дело, а човек не се смее на истината и доброто. Затова Христос не се е смял. Смехът е източник на съмнения.

— Но понякога да се съмняваш е правилно.

— Не виждам защо. Когато човек изпитва съмнения, трябва да се обърне към някой авторитет, към някой свещеник или учен, така всяка причина за съмнение ще изчезне. Струва ми се, че сте натъпкан със съмнителни учения, като тия на парижките логици. Но свети Бернар се справи много добре със скопения Абелар108, който искаше да подчини всички проблеми на студената и безжизнена преценка на разум, неосветен от светите писания, и да отсъди „така е“ и „не е така“. Разбира се, който приеме тези крайно опасни схващания, ще цени и поведението на глупака, който се смее на това, за което трябва да се знае само единствената истина, казана веднъж завинаги. Като се смее, глупакът всъщност казва: „Бог не съществува.“

— Достопочтени Хорхе, мисля, че е несправедливо да наричате Абелар скопен, защото знаете, че той изпадна в това достойно за съжаление положение поради злобата на други хора…

— Заради греховете си. За сляпата си вяра в човешкия разум. Така вярата на простолюдието бе подложена на присмех, Божите тайнства бяха изпразнени от съдържание (или пък се опитаха да го сторят и тези, които се опитаха, бяха глупци), въпроси, отнасящи се до най-възвишени дела, бяха разглеждани най-безочливо, а отците, които смятаха, че тези въпроси е по-добре да бъдат премълчавани, отколкото решавани, бяха подложени на присмех.

— Не съм съгласен, достопочтени Хорхе. Бог иска ние да използваме нашия разум за много неясни въпроси, по които Светото писание ни дава пълна свобода да вземаме решение. А когато някой ви предлага да повярвате на определено съждение, вие първо трябва да размислите дали то е приемливо, защото нашият разум е дело Божие и което се харесва на нашия разум, не може да не се харесва и на Божия разум, за който знаем само това, до което стигаме благодарение на нашите разсъждения, по аналогия и често по пътя на отрицанието. Така че понякога и смехът може да бъде подходящо средство за подронване мнимия авторитет на някаква абсурдна мисъл, която бива отхвърлена от разума. Често пъти смехът е средство за объркване на злонамерените и за изтъкване на тяхната глупост. Разказват, че езичниците потопили свети Мавър109 във вряла вода, а той се оплакал, че водата била много студена; тогава владетелят езичник от глупост потопил пръст във водата, за да провери, и се изгорил. Чудесна проява на светеца мъченик, който осмял враговете на вярата. Хорхе се ухили.

— И в приказките на проповедниците се срещат много глупости. Потопеният във вряла вода светия страда заради Христос и сдържа виковете си, а не крои детски шеги на езичниците!

— Виждате ли? — рече Уилям. — Вие смятате, че тази случка е противна на разума и я определяте като смешна! Макар и мълчаливо, стискайки устни, вие се смеете на нещо и искате и аз да не го приемам за сериозно. Присмивате се на смеха, но се смеете.

Хорхе махна с ръка от досада.

— С тия игрословици за смеха ме въвличате в празни спорове. Но вие знаете, че Христос не се е смял.

— Не ми се вярва. Когато приканва фарисеите първи да хвърлят камък, когато пита чий е ликът върху монетата, когато си играе с думите и казва „Ти си камък“110, мисля, че казва остроумни приказки, и то за да обърка грешниците, да поддържа духа на своите последователи. Прибягва до остроумие и казвайки на Каяфа: „Ти го каза.“111 А Йероним, като коментира Йеремия, там, където Господ казва на Ерусалим „nudavi femora contra faciem tuam“, пояснява: „Sive nudabo et relevado femora et posteriora tua.“112 Следователно и Бог си служи с остроумни приказки, за да обърка тия, дето иска да накаже. Знаете много добре, че когато борбата между клюнийците и цистерцианците бе достигнала връхната си точка, първите, за да направят за посмешище другите, ги обвиниха, че не носели гащи. А в „Speculum stultoram“113 се разказва за магарето Брунело, което се пита какво ще стане, ако някоя нощ вятърът повдигне завивките и монахът си види срамотиите…

Монасите около нас се разсмяха, а Хорхе кипна.

— Въвличате моите събратя в някаква лудешка вакханалия. Знам, че францисканците, за да спечелят симпатиите на простолюдието, си служат с подобни щуротии, но във връзка с това ще ви напомня словата, които чух от един от вашите проповедници: „Tum podex carmen extulit horridulum.“114

Забележката бе прекалено остра, Уилям прекали, а сега Хорхе го обвиняваше, че пърди през устата си. Попитах се дали с този рязък отговор старият монах не искаше да ни прикани да напуснем скриптория. Но Уилям, който малко преди това беше толкова борчески настроен, сега изведнъж стана по-нисък и от тревата.

— Моля ви да ме извините, достопочтени Хорхе — рече той. — Моята уста измени на мислите ми, не исках да проявя неуважение към вас. Може би сте прав, а аз съм сбъркал.

След тази изящна проява на смиреност Хорхе изръмжа нещо, което можеше да бъде израз и на доволство, и на прошка, и се върна на мястото си, а монасите, които по време на разговора постепенно се бяха струпали около нас, се разотидоха на работните си места. Уилям коленичи отново пред масата на Венанций и продължи да се рови сред книжата. Със смирения си отговор Уилям спечели няколко мига спокойствие. А това, което успя да види междувременно, му послужи за разследването през следващата нощ.

Но бяха наистина само няколко мига. Бенций побърза да се приближи към нас, като се престори, че когато бе дошъл да слуша разговора ни с Хорхе, е забравил стилото си на масата; прошепна на Уилям, че искал да му каже нещо много важно, и му определи среща зад баните. Каза му да излезе пръв, а той щял да дойде малко по-късно.

Уилям се поколеба, после повика Малахий, който от работното си място при каталога бе проследил цялата случка, и го помоли, като му напомни заръката на абата (при това наблягайки на тази своя привилегия) да постави някого да пази масата на Венанций; Уилям поясни, че ще бъде полезно за разследването, с което е натоварен, през целия ден, докато той не се върне отново, никой да не се доближава до масата. Изрече това на висок глас, защото така задължаваше не само Малахий да надзирава монасите, но и монасите да надзирават Малахий. На библиотекаря не му остана друго, освен да се съгласи, и ние с Уилям излязохме.

Докато прекосявахме градината на път за баните, които бяха до сградата на болницата, Уилям забеляза:

— Май на мнозина не им се ще да намеря нещо, което е върху или под масата на Венанций.

— За какво става дума?

— Мисля, че не го знаят и тези, на които не им се ще да го намеря.

— Значи ли това, че Бенций няма какво да ни разкаже и че иска само да ни накара да се отдалечим от скриптория?

— Ще разберем веднага — отвърна Уилям.

Малко след това Бенций дойде при нас.

Ден вториШЕСТИ ЧАС

Когато Бенций разказва странни неща, от които стават известни твърде непристойни явления от живота в манастира

Разказът на Бенций бе твърде объркан. Като че ли наистина бе пожелал да се срещнем тук, за да ни отклони от скриптория; но в същото време си рекох, че като не можеше да измисли по-благовиден предлог, той започна да ни разказва частици от истина, надхвърляща далеч онова, което той знаеше.

Каза ни, че сутринта не искал да говори, но сега, след като размислил добре, сметнал, че Уилям трябва да знае цялата истина. По време на прословутия разговор за смеха Беренгарий бе намекнал за „finis Africae“. За какво ставаше дума? Библиотеката бе пълна с тайни и най-вече с книги, които никога не били давани на монасите за прочит. Думите на Уилям за рационалното обмисляне на съжденията бяха поразили Бенций. Той смяташе, че всеки монах, занимаващ се с научни изследвания, има право да се запознае с всичко, което се съхранява в библиотеката, и говори с голямо възмущение против събора в Соасон, който бе осъдил Абелар; докато говореше, разбрахме, че този все още млад човек, който се занимаваше с риторика, проявяваше стремеж към независимост и трудно понасяше ограниченията, които дисциплината в манастира поставяше пред любопитния му ум. Винаги са ме учили да се пазя от подобно любопитство, но знам много добре, че моят учител се отнасяше благосклонно към такива интереси, дори забелязах, че Бенций му е симпатичен и той му вярва. С една дума, Бенций разказа, че не знаел за какви тайни са споменавали Аделмо, Венанций и Беренгарий, но той нямал нищо против, ако тези мрачни случки хвърлят малко светлина върху начина, по който е ръководена библиотеката; хранеше надежда, че моят учител, независимо от това как ще приключи разследването, ще намери основания да подтикне абата да отслаби интелектуалната дисциплина, която е истинско бреме за монасите; те — добави той — също като него били дошли отдалеч именно за да подхранят ума си с чудесата, съхранявани в просторната утроба на библиотеката.

Според мен Бенций беше искрен, като очакваше от разследването резултатите, на които се надяваше. Но в същото време — както бе предвидил и Уилям — той вероятно искаше да си запази и правото пръв да се порови из книжата на масата на Венанций, тъй като изгаряше от любопитство, и за да ни задържи далеч оттам, бе готов да ни даде и други сведения. Ето какво ни каза.

Беренгарий изгарял — това било известно на мнозина монаси — от порочна страст по Аделмо, същата страст, чиито пагубни последици били наказани от Божия гняв в Содом и Гомор. Бенций се изрази точно така — може би заради крехката ми възраст. Но всеки, който е прекарал юношеството си в манастир, макар и да е запазил своята непорочност, е чувал да се говори за подобни страсти, а понякога се е налагало и да се пази от уловките на тези, станали роби на тия страсти. Та нали като послушник в Мелк получавах листове от един възрастен монах, изписани със стихове, които обикновено мирянин посвещава на жена? Монашеският обет ни държи далеч от женската плът — източник на пороци, но често ни тласка към ръба на други прегрешения. Нима мога да скрия, че и днес аз, старецът, започвам да тръпна от нечестиви помисли всеки път, когато в хора спирам поглед на гладкото лице на някой непорочен и свеж като девойка послушник?

Споменавам тези неща не за да поставя под съмнение направения от мен избор да се посветя на монашески живот, а за да оправдая прегрешенията на мнозина, за които светото бреме се оказва твърде тежко. Може би за да оправдая страшното престъпление на Беренгарий. Но по думите на Бенций този монах като че ли поддържал своя порок по още по-непристоен начин — тоест прибягвайки до изнудване, за да получи от другите това, което от добродетелност и приличие не би трябвало да му дават.

И така, доста отдавна монасите си подхвърляли иронични забележки за нежните погледи, които Беренгарий хвърлял на Аделмо, който, изглежда, бил много красив. А Аделмо бил погълнат изцяло от своята работа — която единствена му доставяла някакво удоволствие — и не обръщал внимание на страстта на Беренгарий. Но може би сам той не е знаел, че нещо, загнездило се дълбоко в душата му, го е тласкало към същото нечестиво деяние. Бенций ни каза, че веднъж станал свидетел на разговор между Аделмо и Беренгарий, по време на който Беренгарий, намеквайки за някаква тайна, която Аделмо искал да му бъде разкрита, му предложил една нечестива сделка, а каква била тя — може да се досети и най-непорочният читател. При това като че ли Бенций чул Аделмо да се съгласява и като че ли изрекъл тези думи с облекчение. Сякаш — осмели се да отсъди Бенций — Аделмо само това искал, нужен му бил единствено повод, отличаващ се от плътската помисъл, за да се съгласи. Според Бенций това означавало, че тайната на Беренгарий сигурно се е отнасяла до съкровени тайни на знанието, за да може Аделмо да заживее с илюзията, че за да задоволи поривите на ума си, трябва да се поддаде на плътско прегрешение. Нали и сам той — добави Бенций и се усмихна — неведнъж се е вълнувал от толкова силни пориви на ума си, че за да ги задоволи, бил готов да задоволи чужди плътски желания, макар и против собствените си плътски помисли.

— Понякога — обърна се той към Уилям — не изпадате ли в такова състояние, че сте готов да извършите и заслужаващи порицание неща, за да получите книга, която търсите с години?

— Много отдавна мъдрият и добродетелен Силвестър II115 подарил извънредно ценна армилярна сфера116 за един ръкопис на Стаций или Лукиан117 — отвърна Уилям. И добави сдържано: — Но става дума за армилярна сфера, а не за собствената добродетелност.

Бенций призна, че е попрекалил от вълнение, и продължи да разказва. През нощта, преди Аделмо да умре, той, подтикнат от любопитство, проследил двамата. Видял как след повечерие те се запътили заедно към спалното помещение. Оставил вратата на своята килия притворена — килията му била недалеч от техните, — изчакал доста, но успял да види как, след като монасите заспали и навсякъде стихнало, Аделмо се промъкнал в килията на Беренгарий. Не могъл да заспи, будувал, докато чул да се отваря вратата на Беренгарий, и видял Аделмо да се измъква почти тичешком, докато приятелят му се опитвал да го задържи. Аделмо се спуснал към долния етаж, Беренгарий го последвал. Бенций тръгнал безшумно след тях и в началото на долния коридор зърнал разтреперания се Беренгарий, който се бил свил в ъгъла и се бил втренчил във вратата на килията на Хорхе. Бенций се досетил, че Аделмо се е проснал в краката на стария брат, за да се изповяда за сторения грях. А Беренгарий треперел, след като разбрал, че тайната му е разкрита, макар и под печата на тайнството.

После Аделмо излязъл — бил блед като платно, — отблъснал Беренгарий, който се опитал да му каже нещо, и хукнал навън от спалните помещения, заобиколил абсидата на църквата и влязъл в хора през северната врата (която нощем е винаги отворена). Вероятно е искал да се моли. Беренгарий го последвал, но не влязъл в църквата, а бродел сред гробовете и кършел ръце.

Бенций тъкмо се чудел какво да направи, когато забелязал наблизо още някакъв човек. И той следял двамата, но не забелязал Бенций, който се бил долепил до дънера на един дъб до гробището. Този човек бил Венанций. Като го видял, Беренгарий се притаил Между гробовете, а Венанций влязъл в хора. Бенций се побоял да не го видят и се прибрал в спалното помещение. На следния ден намерили трупа на Аделмо под склона. Бенций не знаеше повече.

Наближаваше време за храна. Бенций си тръгна, моят учител не му зададе други въпроси. Постояхме малко зад банята, после се поразходихме из градината, размишлявайки за тези странни разкрития.

— Смрадлика — рече изведнъж Уилям, като се наведе да разгледа някакво растение, което в този зимен ден разпозна по стъблото. — Отвара от кората помага при хемороиди. А това е лопуш — с лапи от неговите корени се лекува кожна екзема.

— По-добър сте от Северин — рекох му аз, — но я ми кажете какво мислите за това, което чухме?

— Драги ми Адсон, трябва да се научиш да мислиш с главата си. По всяка вероятност Бенций ни каза истината. Разказът му съвпада с това, което чухме тази сутрин от Беренгарий, въпреки че неговият разказ бе смесен с разни халюцинации. Ние вече бяхме подразбрали, че Беренгарий и Аделмо са вършили нещо много непристойно. Беренгарий сигурно е разкрил на Аделмо онази тайна, която за съжаление си остава тайна. След като е нарушил правилата на непорочността и на природата, Аделмо е заживял с една мисъл — да се изповяда пред някого, който да му опрости греха, затова е хукнал при Хорхе. Този човек, както можахме да се уверим, е много строг и сигурно е порицал остро Аделмо. Може и да не му е опростил греха, може би му е наложил някакво невъзможно покаяние, ние не знаем, пък и Хорхе никога няма да ни каже. Така или иначе, Аделмо хуква към църквата, просва се пред олтара, но това не успокоява неговите угризения. И ето че при него идва Венанций. Не знаем какво са си казали. Може би Аделмо е поверил на Венанций тайната, която му подарил (или пък с която му заплатил) Беренгарий, тайна, която за него вече нямала никакво значение, тъй като го мъчела друга, много по-страшна и парлива тайна. И какво прави Венанций? Може би, обзет от същото любопитство, което подтикваше днес и Бенций, доволен от това, което е научил, той оставя Аделмо сам със собствените му угризения. Аделмо се чувства изоставен, изпада в отчаяние, замисля да се самоубие, тръгва през гробището и там среща Беренгарий. Наговорва му страшни слова, казва му, че именно той е виновен за всичко, нарича го свой учител по порочност. Уверен съм, че като оставим настрана всички халюцинации, това, което ни разказва Беренгарий, отговаря на истината. Аделмо му наговорва всички страшни думи, които му е наговорил Хорхе. Така разстроеният Беренгарий тръгва в една посока, а Аделмо — в друга, решен да се самоубие. А после идва другото, на което почти станахме свидетели. Всички са убедени, че Аделмо е бил убит, Венанций остава с впечатлението, че тайната на библиотеката е много по-важна, отколкото е предполагал, и продължава да търси сам. Докато някой го спира, преди или след като е разкрил това, което е търсел.

— Кой го е убил? Беренгарий ли?

— Може би. Или пък Малахий, който трябва да пази Зданието. Или някой друг. Беренгарий знае неговата тайна. Можем да подозираме и Малахий — като пазител на библиотеката, той открива, че някой е влязъл там, и го убива. Хорхе знае всичко за всички, Аделмо му е поверил тайната си и не желае аз да разкрия какво може да е намерил Венанций… Редица факти говорят, че той може да бъде заподозрян. Но я ми кажи как е възможно слепец да убие мъж в разцвета на силите си, как е възможно старец, макар и як, да пренесе трупа в делвата. И още нещо — а защо убиецът да не е самият Бенций? Може да ни е излъгал, подтикван от неизповедаеми намерения. И защо да ограничим кръга на заподозрените само с тези, които участваха в дискусията за смеха? Може престъплението да е извършено от други подбуди, които нямат нищо общо с библиотеката. Така или иначе, нужни са две неща — да разберем как може да влезем нощем в библиотеката и да намерим светилник. За светилника ще се погрижиш ти. По време на обяда се завърти из кухнята, вземи един и…

— Да открадна ли?

— Вземи го назаем, за слава на Господа.

— Щом е така, разчитайте на мен.

— Чудесно. А колкото до това, откъде да влезем в Зданието, нали снощи видяхме откъде се появи Малахий. Днес ще разгледаме църквата и особено онзи параклис. След един час ще трябва да отидем в трапезарията. После имаме среща с абата. Ще присъстваш и ти, тъй като пожелах да разполагам със секретар, който да запише нашия разговор.

Ден вториДЕВЕТИ ЧАС

Когато абатът заявява, че се гордее с богатствата на своя манастир, но че се бои от еретиците, а накрая Адсон започва да мисли, че е сгрешил, като е тръгнал да пътешества

Намерихме абата в църквата пред главния олтар. Надзираваше неколцина послушници, които бяха измъкнали от някакво потайно помещение разни свещени съдове, потири, подноси, ковчежета за дарове и едно разпятие, което не забелязах по време на утринната служба. Като видях ослепителната красота на светите съдове, не можах да се сдържа и ахнах от почуда. Беше по пладне, през прозорците на хора струяха снопове светлина; още по-ярки бяха тия, дето се лееха през прозорците на фасадите — втурваха се като белоснежни водопади, като мистични потоци от небесно вещество, кръстосваха се на разни места в църквата и заливаха и олтара.

Те разкриваха скъпоценната материя, от която бяха направени съдовете, потирите и всичко останало; сред жълтеникавия отблясък на златото, сред девствената белота на слоновата кост и прозрачните кристали видях да блещукат разноцветни скъпоценни камъни с най-различни размери — хиацинти, топази, рубини, сапфири, изумруди, хризолити, оникси, гранати, ясписи и ахати. В същото време забелязах и нещо, което сутринта, отначало унесен в молитва, а после разстроен от ужас, не можах да видя: вратата на олтара и другите три пана над него бяха изцяло от злато, целият олтар, откъдето и да го погледнеше човек, лъщеше от злато.

Абатът отвърна с усмивка на моята почуда:

— Богатствата, които виждате — рече той, обръщайки се към мен и моя учител, — както и другите, които ще видите, са плод на вековна преданост и милосърдие, свидетелство за могъществото и светостта на манастира. Князе и властелини, архиепископи и епископи са пожертвали за този олтар и предназначените за него съдове и предмети пръстените, с които са били въздигани в сан, златото и скъпоценните камъни, белег за тяхното величие; пожелали са да бъдат претопени тук за още по-голяма слава на Господа и тази Божия обител. Макар днес в манастира да стана още едно мрачно събитие, ние не можем да забравим, че сме тленни и крехки, а Всевишният — силен и могъщ. Наближава светото Рождество Христово и почваме да почистваме светите утвари, та рождеството на Спасителя да бъде чествано с великолепието и блясъка, които му се полагат и които заслужава. Всичко ще трябва да бъде показано в пълния му блясък…

— добави той, като втренчи поглед в Уилям; а по-късно разбрах защо се стремеше с такава гордост да оправдае дейността си — смяташе, че ще бъде полезно и изгодно да не крием, а да изложим на показ Божията щедрост.

— Да — рече любезно Уилям, — щом Ваше Преподобие смята, че Господ трябва да бъде възхваляван именно по този начин, значи вашият манастир е достигнал връхната точка в това отдаване на възхвала.

— Така трябва да бъде — рече абатът. — Щом навремето по волята Божия или по заповед на пророците са били използвани златни амфори и чаши и малки златни потири, за да изливат в тях кръвта на кози или телета, или на кравата в Соломоновия храм, с още по-голямо основание за кръвта Христова трябва да ползваме с непрестанна почит и всеотдайна преданост и златни съдове, и скъпоценни камъни, и най-ценното от всичко, което е сътворено! Дори ако при едно второ сътворение бъдем изваяни от същото вещество, от което са сътворени херувимите и серафимите, и в такъв случай то няма да бъде достойно за такава възвишена жертва…

— Амин — обадих се аз.

— Мнозина възразяват, че за подобна света почит е достатъчно да имаш ум, вдъхновяван от свети помисли, чисто сърце и намерения, подхранвани от искрена вяра. Искам да подчертая — ние поддържаме ясно и категорично, че това е най-важното; но сме убедени също, че трябва да дадем израз на почитта си и чрез външната украса на светите утвари, защото е повече от правилно ние да служим изцяло на нашия Спасител във всичко, защото той не се отказа да ни дари с всичко, без изключение.

— Великите люде от вашия орден винаги са били на това мнение — съгласи се Уилям — и аз си спомням чудесните мисли, отнасящи се до украсата на църквите, записани от великия и достопочтен абат Сюже118.

— Така е — рече абатът. — Погледнете това разпятие. То още не е довършено… — Взе го с безкрайно благоговение и го огледа с грейнало от блаженство лице. — Ето, тук липсват няколко бисера, досега не можах да намеря бисери с нужните размери. Навремето апостол Андрей се обърнал към кръста на Голгота, заявявайки, че раните на тялото Христово го украсявали като бисери. Затова именно с бисери трябва да бъде украсено и това скромно изображение на онова велико чудо. Въпреки че сметнах за необходимо да наредя тук, над главата на Спасителя, да бъде инкрустиран най-красивият диамант, който сте виждали. — Погали предано с дългите си бели пръсти най-ценните части на светото разпятие, или по-точно на светата слонова кост, тъй като кръстът бе направен именно от такава материя.

— Всеки път, когато се наслаждавам на всички богатства на този Божи дом и омаята на разноцветните камъни ме откъсва от земните грижи, а благочестивият размисъл ме кара да размишлявам — като пренасям материалното към нематериалното — върху разнообразието на светите добродетели, изпитвам, така да се каже, чувството, че съм попаднал в някакво особено кътче на Вселената, кътче, което се измъква от калта на земята, но което не се е извисило напълно в непорочното небе. И ми се струва, че по Божията милост аз мога да бъда пренесен от този долен свят към горния по аналогичен път.

Говореше, обърнал лице към свода на кораба. И както беше унесен в обзелия го плам, като че ли по някакво особено благоволение на дневното светило сноп светлина, проникващ отгоре, заливаше лицето му и разперените му като кръст ръце.

— Всяка твар — рече той, — била тя видима или невидима, е светлина, доведена в битието от Създателя на светлините. И тази слонова кост, и този оникс, и камъните, които ни заобикалят, са светлина, защото аз усещам, че те са благородни и красиви, че съществуват според собствени закони за пропорция, че се различават по род и вид от всички останали родове и видове, че се определят от своето число, че не изменят на своя ред, че търсят полагаемото им се място според собствената си тежест. И тези неща ми се разкриват толкова ясно, колкото по-скъпоценна е по своята природа материята — светило по Божията сила, — която гледам; та нали, ако трябва да стигна до величието на причината — недостижима в своето съвършенство — от величието на следствието, нищо не ми говори по-ясно за величието на Божията първопричина от подобно великолепно следствие като златото или диаманта; та нали за нея ми напомнят дори такива неща като тора и насекомото! И когато в тези камъни долавям такива възвишени неща, душата ми плаче, тръпнеща от радост, не от земна суета или обич към богатството, а от най-чиста обич към непричинената първопричина.

— Наистина това е най-сладостната теология — промълви със смирена кротост Уилям, а аз си помислих, че той прибягна до онази коварна форма на мисълта, която риториците наричат ирония и която винаги трябва да бъде предшествана от пронунциацио119 — което пък е и знак, и оправдание за нейното използване; но Уилям никога не правеше така. Поради това абатът, привърженик на образната реч, изтълкува казаното от Уилям буквално и добави, все още изпаднал в мистичния си унес:

— Това е най-непосредственият способ, по който можем да се свържем с Всевишния, материално богоявяване.

Уилям се покашля възпитано и измърмори:

— Хъм… хъм. — Правеше така всеки път, когато искаше да заговори за друго. Успя да го стори умело, тъй като имаше обичая — мисля, че това е присъщо на всички от неговия край — да започва всяко свое изказване с дълга предварителни мънкания, сякаш изложението на една завършена мисъл щеше да му струва голямо умствено усилие. Но аз вече знаех, че колкото повече мънкания предшестваха думите му, толкова по-уверен беше той в правилността на съждението, което те щяха да изразят. — Хъм… хъм… — рече Уилям. — Ще трябва да поговорим за срещата и за дискусията за бедността…

— Бедността… — промълви все още унесеният абат, сякаш му бе трудно да слезе от онова прекрасно кътче на Вселената, където го бяха отнесли неговите скъпоценни камъни. — Да, срещата…

Започнаха да разговарят оживено за неща, някои от които вече ми бяха известни, а някои успях да проумея, докато ги слушах. Както вече споменах в началото на тази моя достоверна хроника, ставаше дума за двойния спор, който, от една страна, противопоставяше императора на папата, а от друга — папата на францисканците, които на капитула в Перуджа, макар и много години по-късно, бяха възприели тезисите на спиритуалите за бедността на Христа; и за бъркотията, след като францисканците застанаха на страната на императора — бъркотия, която от триъгълник на противопоставяне и съюз вече се бе превърнала в четириъгълник с намесата — която пък ми беше съвсем неясна — на абатите от ордена на свети Бенедикт.

Така и не можах да си обясня защо бенедиктинските абати бяха решили да закрилят и да дават приют на францисканците спиритуали, още преди техният собствен орден да започне да споделя становищата им. Защото, ако спиритуалите проповядваха отказ от всички земни блага, абатите от моя орден — както бе потвърдено и в деня, за който става дума, — следваха друг, не по-малко добродетелен, но съвършено противоположен път. Според мен абатите се опасяваха, че прекомерната власт на папата ще означава и прекомерна власт на епископите и на градовете, а моят орден бе запазил непокътнато своето могъщество през вековете именно водейки борба с бялото духовенство и търговците и заставайки като пряк посредник между небето и земята, като съветник на кралете.

Толкова често бях чувал да повтарят мисълта, че населението на тази земя се дели на пастири (сиреч духовниците), на кучета (сиреч войниците) и на овце (сиреч простолюдието). По-късно научих, че тази мисъл може да бъде изказана по различен начин. Бенедиктинците често говореха не за три степени, а за две големи разделения; едното се отнасяше за управлението на земните дела, а другото — за управлението на небесните дела. Що се отнася до земните дела, там беше валидно разделението на духовенство, светски властници и народ, но над това разделение властваше присъствието на черното духовенство, пряка връзка между християните и небето; монасите нямаха нищо общо със светските пастири — свещениците и епископите, невежи и покварени, вече склонни да подкрепят интересите на градовете, където под овце сега разбираха не толкова добрите и верни селяни, колкото търговците и занаятчиите. Бенедиктинският орден нямаше нищо против управлението на простолюдието да бъде поверено на бялото духовенство, стига окончателното определяне на правилото на тази връзка да бъде привилегия на монасите, които са в пряка връзка с източника на всяка земна власт, сиреч империята, така както имаха пряка връзка с източника на всяка небесна власт. Именно поради това — поне така мисля — мнозина бенедиктински абати, за да защитят достойнството на империята срещу градските управи (обединилите се епископи и търговци), се съгласиха да закрилят и спиритуалите францисканци; не споделяха техните становища, но тези хора им бяха полезни, тъй като предлагаха на императора добри аргументи против прекомерната власт на папата.

По тези причини, рекох си аз, сега Абон беше готов да сътрудничи с Уилям, пратеник на императора, и да служи като посредник между ордена на францисканците и папския двор. Въпреки яростния спор, поставящ в такава опасност единството на църквата, Микеле Чезена, когото папа Йоан бе канил нееднократно в Авиньон, най-сетне бе решил да приеме поканата, защото не искаше неговият орден да скъса окончателно с папата. Като генерален министър на францисканците той желаеше да помогне и за утвърждаването на техните становища и да спечели одобрението на папата, тъй като разбираше, че не би могъл да остане дълго време начело на ордена без съгласието на папата.

Ала мнозина му възразяваха, че папата го вика във Франция, за да му устрои клопка, да го обвини в ерес и да го даде под съд. Затова препоръчваха посещението на Микеле в Авиньон да бъде предшествано от преговори. Марсилий бе измислил нещо по-добро — да изпрати с Микеле и пратеник на императора, който да изложи пред папата становището на привържениците на императора. И то не толкова за да убеди стария Йоан XXII, а за да укрепи позициите на Микеле, който като член на имперска делегация не би могъл да стане толкова лесна плячка на отмъщението на папата.

Но и това предложение имаше твърде много неудобства и не можеше да се осъществи веднага. Оттук се бе зародила идеята за предварителна среща между членовете на имперската делегация и неколцина папски пратеници, за да съпоставят своите становища и да се споразумеят за среща с гаранции за сигурността на италианските гости. С уреждането на тази първа среща бе натоварен Уилям от Баскервил. След това той трябваше да изложи становищата на имперските теолози в Авиньон, ако, разбира се, преценеше, че пътуването не е свързано с опасности. Трудно начинание, тъй като се предполагаше, че папата, който искаше Микеле да се яви пред него сам, та да му е по-лесно да го склони към послушание, ще изпрати в Италия делегация, инструктирана да провали, доколкото това се окаже възможно, посещението на императорските пратеници в папския двор. До този момент Уилям бе действал твърде ловко. След продължителни консултации с редица бенедиктински абати (ето защо по време на нашето пътешествие се отбивахме на много места) той се бе спрял на манастира, където се намирахме в момента, именно защото бе известно, че абатът е предан на империята, но въпреки това — поради голямото си дипломатическо умение — бе гледан с добро око и от папския двор. Следователно манастирът беше нещо като неутрална територия, където двете групи можеха да се срещнат.

Но папата продължаваше да поставя условия. Той знаеше, че след като стъпи на територията на манастира, неговата делегация ще попадне под властта на абата; и тъй като в нея щяха да участват и представители на свещениците, не се съгласяваше с тази клауза, понеже се боеше от клопка на императора. Затова бе поставил условие за безопасността на неговите пратеници да се грижи отряд стрелци на френския крал, оглавявани от негово доверено лице. В Бобио чух Уилям да разговаря по този въпрос с пратеник на папата, разговаряха как да се формулират задълженията на този отряд или по-точно какво трябваше да се разбира под запазване неприкосновеността на папските пратеници. Накрая бе приета формулата, предложена от авиньонците, която изглеждаше приемлива: стрелците и техният капитан щяха да имат власт „над всички, които по един или друг начин биха се опитали да посегнат на живота на папските пратеници и да повлияят върху тяхното поведение и мнение с насилнически действия“. Тогава изглеждаше, че споразумението почива върху чисто формални основи. Но сега, след последните събития в манастира, абатът изглеждаше разтревожен и сподели своите съмнения с Уилям. Ако делегацията пристигнеше в манастира, преди да е разкрит авторът на двете престъпления (на следния ден тревогите на абата щяха да се умножат, защото престъпленията щяха да станат три), абатът трябваше да се съгласи, че сред тези стени се навърта човек, способен да повлияе с насилнически действия върху мнението и поведението на папските пратеници. Нямаше никакъв смисъл да се правят опити за прикриване на извършените престъпления, защото, ако се случеше още нещо, папските пратеници щяха да помислят, че срещу тях се крои заговор. Следователно имаше само два изхода. Или Уилям да открие убиеца, преди делегацията да пристигне (тук абатът го изгледа втренчено, сякаш искаше да му отправи мълчалив упрек, че още не се е справил с тази работа), или пък да предупредят честно представителя на папата за това, което ставаше, и да го помолят да сътрудничи, та по време на работата над манастира да бъде установен строг надзор. Това, разбира се, не се харесваше на абата, защото означаваше той да се откаже от част от властта си и да постави своите монаси под надзора на французите. Но не можеше да се рискува. И Уилям, и абатът бяха раздразнени от хода на събитията, но нямаха кой знае какъв избор. Затова решиха да вземат окончателно решение на следния ден. А дотогава не им оставаше друго, освен да се доверят на Божията милост и на съобразителността на Уилям.

— Ще направя всичко възможно, Ваше Преподобие — рече Уилям.

— Но, от друга страна, не виждам защо това може да компрометира срещата. Надявам се, че представителят на папата ще съумее да направи разлика между деянията на някакъв луд или убиец, или просто на един объркан човек, и сериозните въпроси, които ще трябва да се обсъдят от разумни мъже…

— Така ли мислите? — запита абатът, като се втренчи в Уилям. — Не забравяйте: авиньонците знаят, че ще се срещнат с минорити, сиреч с хора, които са в опасна близост с просещите монаси и с други, още по-неразумни от тях люде, с опасни еретици, които са се опетнили с престъпления — тук абатът понижи глас, — в сравнение с които станалите тук ужасни събития бледнеят като мъгла пред слънцето.

— Не е едно и също! — възкликна Уилям. — Не можете да поставяте знак на равенство между миноритите от капитула в Перуджа и някаква си банда еретици, които са изтълкували неправилно учението на Евангелието и са превърнали борбата срещу богатството в поредица от лични отмъщения или кръвопролитни безумства…

— Не много отдавна, и то недалеч оттук, една от тия банди, както ги наричате вие, премина с огън и меч през земите на епископа на Верчели и през планините край Новара — възрази рязко абатът.

— Имате предвид брат Долчино и апостолските братя…

— Лъжеапостолите — поправи го абатът. Отново чух да споменават Долчино и лъжеапостолите, отново някак си предпазливо, почти с нотки на ужас.

— Да, лъжеапостолите — съгласи се Уилям. — Но те нямаха нищо общо с миноритите…

— Но и едните, и другите почитаха еднакво Йоахим Калабрийски — настоя абатът. — Можете да попитате за това вашия събрат Убертино.

— Искам да напомня на Ваше Преподобие, че сега той е ваш събрат — рече Уилям, като се усмихна и направи лек поклон, сякаш искаше да поздрави абата за придобивката, която бе спечелил орденът, приемайки човек с такава репутация.

— Знам, знам — усмихна се абатът. — Известно ви е с каква братска загриженост нашият орден прие спиритуалите, когато върху тях се стовари гневът на папата. Нямам предвид само Убертино, но и мнозина други по-нисши братя, за които знаем малко, но за които навярно би трябвало да е известно повече. Защото се е случвало да даваме приют на бегълци, явили се облечени с раса на миноритите, а едва по-късно узнавах, че редица събития в техния живот са ги тласкали за известно време твърде близо до хората на Долчино…

— И тук ли? — запита Уилям.

— И тук. Може би ви разкривам нещо, за което всъщност знам малко, във всеки случай твърде малко, за да обвинявам. Но тъй като разследвате живота в тази обител, добре е и вие да знаете това. Ще ви кажа, че подозирам — обърнете внимание, подозирам — въз основа на неща, които съм чул или за които съм се досетил, че има един неясен период в живота на нашия ключар, който пристигна тук преди години заедно с миноритите.

— Ключарят ли? Ремиджо от Вараджине, привърженик на Долчино? Струва ми се, че това е най-кроткото създание, най-малко разтревоженото от въпроса за бедността създание, което съм виждал… — рече Уилям.

— Аз наистина не мога да кажа нищо против него, използвам добрата му служба, за която му е признателно и цялото братство. Но ви казвам това, за да разберете колко е лесно да се открие връзката между един монах и един просещ монах.

— Ваше Преподобие, пак не сте справедлив, ако ми разрешите да се изразя така — възрази Уилям. — Ние говорехме за хората на Долчино, а не за просещите монаси. За тях могат да се говорят различни неща, без дори да знаем за кои от тях става дума, тъй като имат най-различни имена, но никой не може да ги обвини, че проливат кръв. Най-много могат да бъдат обвинени, че прилагат на практика, без да проявяват кой знае колко разум, неща, които спиритуалите са проповядвали по-уверено и вдъхновявани от истинска обич към Господа; в това отношение аз съм съгласен, че разделителната линия между едните и другите е твърде крехка…

— Но просещите монаси са еретици! — прекъсна го рязко абатът. — Те не се ограничават да поддържат тезата за бедността на Христос и апостолите, учение, което — макар и да не го споделям — може да бъде успешно противопоставено на авиньонската надменност. Но от това учение просещите монаси стигат до практически извод, като оповестяват правото на бунт, на плячкосване, на извращаване на нравите…

— Но кои просещи монаси?

— Поначало всички. Знаете, че те са се опетнили със страшни Престъпления, не признават брака, отричат ада, вършат содомия, приемат богомилската ерес от България и Драговица…

— Моля ви — рече Уилям, — не смесвайте различни неща! Говорите, сякаш просещите монаси, патарените, валденсите, катарите, българските богомолци и еретиците от Драговица са едно и също!

— Така е — възрази рязко абатът. — Такива са, защото са еретици, защото поставят под опасност реда в цивилизования свят, включително и реда в империята, която ми се струва, че поддържате. Преди повече от сто години последователите на Арналдо Брешански120 подпалиха домовете на благородниците и на кардиналите и това бе резултат от ломбардската ерес на патарените. Знам разни страшни истории за тези еретици, чел съм за тях в Цезарий от Хайстербах121. Във Верона каноникът на църквата „Свети Гедеон“, на име Еверардо, забелязал, че неговият хазаин излизал всяка нощ с жена си и дъщеря си. Попитал един от тях — кого не си спомням — къде ходят и какво правят. Ела и ще видиш, бил отговорът; и той отишъл с тях в някакво просторно подземие, където се били събрали лица от двата пола. Някакъв ересиарх — всички го слушали мълчаливо — им държал проповед, пълна с богохулства, за да ги тласне към поквара и разврат. После угасили свещта и всеки се нахвърлил върху съседката си, без да го е еня дали му е законна съпруга, или е неомъжена жена, дали е вдовица или девственица, господарка или слугиня, нито (и това било най-лошото, нека Бог ми прости, че разказвам тия страшни неща) дали му е дъщеря или сестра. Като видял това, Еверардо, който бил лекомислен и похотлив младеж, се престорил на техен последовател, примъкнал се — не помня дали до дъщерята на своя хазаин или до друга девойка — и след като изгасили свещта, съгрешил с нея. За съжаление правел това повече от година, та накрая учителят казал, че този младеж, който посещавал толкова усърдно техните сбирки, скоро щял да може да поучава и новоприетите. Едва тогава Еверардо си дал сметка в каква бездна е пропаднал и успял да се отърве от техните примамки, като заявил, че посещавал този дом не заради ереста, а защото обичал да си има работа с млади момичета. Изгонили го. Както виждате, такъв е законът, такъв е начинът на живот на еретиците — патарени, катари, йоахимити и разните му там спиритуали. И няма какво да им се чудим: не вярват във възкресението на плътта, не вярват, че адът е наказание за грешниците, смятат, че могат да вършат безнаказано всичко. Наричат се катари, сиреч чисти.

— Абон — рече Уилям, — вие водите усамотен живот в този прекрасен и свят манастир, който е далеч от светската низост. Животът в градовете е много по-сложен, отколкото си мислите, пък и вие знаете, че и грехът, и злото имат различни степени. Лот122 е съгрешавал много по-малко от своите съграждани, които са имали нечестиви помисли дори към пратените от Бога ангели, а предателството на Петър е нищо в сравнение с това на Юда; първият е получил прошка, другият — не. Не можете да смятате, че патарените и катарите са едно и също. Патарените са движение за реформиране на нравите, но в рамките на законите на Светата църква майка. Те винаги са искали да подобрят начина на живот на духовниците.

— Поддържайки, че не бива да се приемат тайнствата от нечистите свещенослужители…

— И са сбъркали, но това е била единствената им грешка от гледна точка на доктрината. Никога не са си поставили за цел да изменят Божия закон…

— Но патаренските проповеди на Арналдо Брешански в Рим преди повече от двеста години са подбудили тълпите да подпалят домовете на благородниците и кардиналите.

— Арналдо се опитал да приобщи към своето реформаторско движение градските управници. Но те отказали и той намерил подкрепа в простолюдието, в бедняците. Той не носи никаква отговорност за яростта, с която те отговорили на призива му против покварата в града.

— Градът винаги е покварен.

— Градът — това е мястото, където днес живеят християните, а вие и ние сме техни пастири. Градът е място за скандали, място, където богатият прелат учи на добродетели бедното и гладно простолюдие. Безредиците на патарените се пораждат от тези условия. Печално, но не и непонятно явление. Катарите са друго нещо. При тях става дума за една източна ерес, която стои извън учението на църквата. Не знам дали наистина вършат, или пък са вършили престъпленията, които им се приписват. Знам, че не признават брака, че отричат ада. Питам се дали много от деянията, които не са извършили, не им се приписват само заради техните идеи (които, разбира се, са нечестиви).

— Нима искате да кажете, че катарите не са се объркали с патарените и че и едните, и другите не са две от многобройните лица на намесата на нечестивия?

— Исках да кажа, че много от тези ереси, независимо от ученията, които поддържат, имат успех сред простолюдието, защото им подсказват, че е възможен и друг живот. Искам да кажа, че твърде често простолюдието не може да се оправи в различните учения. Искам да кажа, че често се е случвало тълпите от простолюдието да бъркат проповедите на катарите с проповедите на патарените, а и едните, и другите — с проповедите на спиритуалите. Абон, животът на простолюдието не се осветява от знанието, нито от бдителното умение да различаваме, които ни правят мъдри. Над простолюдието тегнат и болестите, и бедността, която пък е утежнена от невежеството. Често за мнозина от тези хора приобщаването към една еретическа група е само начин да изразят своето отчаяние. Къщата на един кардинал може да бъде подпалена или защото някой иска животът на духовенството да стане по-съвършен, или за да се докаже, че адът, за който той проповядва, не съществува. Но има една постоянна причина — съществуването на ад на земята, в който живее паството, на което пък сме пастири. Знаете много добре, че както те не правят разлика между българската църква123 и последователите на свещеника Липранд, така и имперските власти и техните привърженици често не правеха разлика между спиритуалите и еретиците. Не са малко случаите, когато гибелини, за да се наложат над своите врагове, са подкрепяли сред народа идеите на катарите. Според мен те са постъпвали неправилно. Но сега знам, че същите хора, за да се отърват от тези твърде „прости“ неспокойни и опасни противници, често пъти са приписвали на едните еретическите схващания на другите, пращайки всички на кладите. Абон, кълна ви се, виждал съм с очите си добродетелни люде, искрени последователи на бедността и непорочността, но противници на епископите, които епископите предаваха на светските власти — били те служители на империята или на свободните градове, — обвинявайки ги в полово смешение, в содомия и нечестиви деяния, вършени може би от други, но не и от тези хора. Простите хорица са като добитък за клане — използват ги в борбата срещу властта на съперниците, а когато вече не са нужни, ги предават на заколение.

— Добре тогава — запита абатът с очевидна ирония, — какви са били Долчино и неговите безумци, Герардо Сегалели и ония долни убийци? Катари-престъпници или добродетелни просещи монаси, богомили-содомити или патарени-реформатори? Уилям, ще ми кажете ли къде е истината, вие, дето знаете толкова за еретиците, че можете да минете и за някой от тях?

— Понякога никъде — отвърна тъжно Уилям.

— Виждате ли, че и вие не можете да правите разлика между еретик и еретик? Аз поне си имам едно правило. Знам, че еретици са тия, дето поставят в опасност реда, в който живеят християните. Защитавам империята, защото тя ми гарантира този ред. Боря се срещу папата, защото предава духовната власт на епископите в градовете, които се съюзяват с търговците и сдруженията и не ще могат да поддържат този ред. А ние го поддържаме от векове. Що се отнася до еретиците, и за тях си имам правило; то се изразява в отговора на абата на Сито Арнолд Амалрик, когато го запитали какво да правят с жителите на град Безиер, които били заподозрени в ерес. Избийте ги до крак, Бог ще разпознае своите.

Уилям наведе очи и помълча. После каза:

— Град Безиер бе превзет и нашите не се съобразяваха нито с достойнството, нито с пола, нито с възрастта; близо двайсет хиляди души бяха изклани. А след клането градът бе ограбен и изгорен.

— И свещената война е война.

— И свещената война е война. Може би именно затова не бива да се водят свещени войни. Но какво приказваме, аз съм тук, за да поддържам правата на Лудвиг, който също опустошава Италия. И аз съм в плен на плетеница от странни съюзи. Странен е съюзът на спиритуалите с империята, на империята с Марсилий, който иска власт за народа. Странен е и съюзът между нас двамата, с толкова различни намерения и традиции. Но имаме две общи цели — успешното провеждане на срещата и разкриването на един убиец. Нека се опитаме да работим в мир.

Абатът разпери ръце.

— Целунете ме и да се помирим, брате Уилям. С такъв знаещ човек като вас бих могъл да разисквам дълго по сложни въпроси из областта на теологията и морала. Но не бива да се поддаваме на страстта към дискусията по подобие на парижките учени. Прав сте, имаме важна задача, трябва да действаме в съгласие. Но говорих за всички тия неща, защото мисля, че има някаква връзка — нали разбирате, — някаква възможна връзка, или по-точно, че някои биха могли да свържат станалите престъпления със становищата на вашите събратя. Затова ви предупредих, затова трябва да предотвратим всякакви подозрения или намеци от страна на авиньонците.

— Трябва ли да направя извод, че Ваше Преподобие ми подсказва следа за моето издирване? Смятате ли, че зад тези събития може да стои някаква тъмна история, свързана с еретичното минало на някой монах?

Абатът помълча, като гледаше Уилям с каменно лице, После каза:

— Вие трябва да разследвате тези злокобни събития. Ваша работа е да имате подозрения, дори и да заподозрете някого без причина. Тук аз съм баща на всички. Ще добавя: ако знаех, че миналото на един от моите монаси поражда оправдани съмнения, сам щях да взема мерки да изкореня вредния бурен. Знаете какво знам. А каквото не знам, ще трябва да излезе на бял свят благодарение на вашата проницателност. Но при всички случаи дръжте ме в течение, непременно. — После се сбогува и излезе от църквата.

— Драги ми Адсон, работата става все по-сложна — рече помръкнал Уилям. — Ние тичаме подир някакъв ръкопис, интересуваме се от наклонностите на някои твърде любопитни монаси и от живота на други, прекалено похотливи монаси, а ето, че се очертава все по-настойчиво още една следа, при това съвършено различна. Ключарят… А с ключаря тук е пристигнало и онова звероподобно, Салваторе… Но сега трябва да си починем, нали решихме тази нощ да не спим.

— Още ли възнамерявате да проникнете тази нощ в библиотеката? Не се ли отказвате от първата следа?

— Ни най-малко. Кой казва, че става дума за две различни следи? Пък и тази история с ключаря може да е само някакво подозрение на абата.

И тръгна към дома на поклонниците. Като стигна при входа, той се спря и заговори, сякаш продължаваше казаното дотук:

— Всъщност абатът ме натовари да разследвам случая със смъртта на Аделмо, когато си мислеше, че между младите монаси стават нечестиви неща. Но сега смъртта на Венанций буди други подозрения; може би абатът е доловил, че ключът на тайната е в библиотеката, и не желае да разследвам този въпрос. А за да отклони вниманието ми от Зданието, ми подхвърля следата за ключаря…

— Но защо смятате, че той не иска да…

— Не задавай излишни въпроси. Абатът ми каза още в самото начало, че библиотеката е недосегаема. Сигурно има основания. Възможно е и той да е замесен в нещо, което смята, че няма връзка със смъртта на Аделмо; но сега си дава сметка, че скандалът се разраства и може да бъде забъркан и той. Затова не желае истината да бъде разкрита или поне не желае аз да я разкрия…

— Но това значи, че се намираме в място, което Бог е лишил от своята закрила — рекох с отчаяние.

— Нима си срещал място, където Бог би се чувствал добре? — запита ме Уилям, като ме огледа отвисоко.

После ме отпрати да спя. Докато си лягах, си рекох, че не биваше баща ми да ме праща да пътешествам, че това се оказа много по-сложно, отколкото си мислех. Започнах да научавам прекалено много.

— Избави ме от пастта лъвска — помолих се аз, като заспивах.

Ден вториСЛЕД ВЕЧЕРНЯ

Когато, въпреки че разказът е кратък, старецът Алинардо казва твърде интересни неща за лабиринта и за начина, по който може да се влезе там

Събудих се малко преди часа за вечеря. Бях замаян от съня, тъй като дневният сън е като плътското прегрешение — колкото повече си го вършил, толкова повече ти се иска да продължиш, и въпреки това човек се чувства нещастен, хем преситен, хем неутолил страстта си. Уилям не беше в килията си, явно бе станал по-рано. Походих насам-нататък и го видях да излиза от Зданието. Каза ми, че се отбил в скриптория, прелистил каталога и наблюдавал работата на монасите, опитвал се да се доближи до масата на Венанций, за да поднови разследването. Но по една или друга причина всички сякаш нарочно му пречели да се рови из ръкописите. Най-напред при него дошъл Малахий, за да му покаже някакви ценни миниатюри. Подир това Бенций му отнел доста време с разни незначителни поводи. А когато се навел, за да продължи разследването, Беренгарий започнал да се навърта около него и предложил да помага.

Най-сетне Малахий, като видял, че моят учител възнамерява да се заеме сериозно с нещата на Венанций, му заявил без заобикалки, че може би, преди да почне да се рови из ръкописите на мъртвеца, ще трябва да поиска разрешение от абата; че самият той, макар и да бил библиотекар, се бил въздържал от подобни действия — от уважение и от чувство за дисциплина; във всеки случай — така както бил пожелал самият Уилям — никой не се бил доближавал до масата и никой нямало да се доближи до нея, докато абатът не разреши. Уилям му напомнил, че има разрешение от абата да разследва из целия манастир, а Малахий го попитал насмешливо дали абатът му е разрешил да се движи свободно и из скриптория и — опазил Бог — из библиотеката. Уилям разбрал, че нямало смисъл да влиза в спор с Малахий, въпреки че цялото това навъртане и страхове около ръкописите на Венанций разпалили още повече желанието му да се запознае с тях. И тъй като бил твърдо решен да се върне там през нощта — макар че още не знаел как, — решил да не влиза в спорове. Но Уилям явно гореше от желание да вземе реванш; и ако това желание не беше породено — както беше в действителност — от стремежа към истината, то можеше да се изтълкува като упоритост, заслужаваща може би порицание.

Преди да влезем в трапезарията, се поразходихме из вътрешния двор, та студеният вечерен въздух да избистри замаяните ни от съня глави. Неколцина монаси продължаваха да се разхождат, потънали в размисъл. В градината отсреща видяхме престарелия Алинардо от Гротаферата; целият грохнал, той прекарваше голяма част от деня сред растенията, с изключение на времето, когато се молеше в църквата. Бе приседнал до външната страна на портика и сякаш не усещаше студа.

Уилям го поздрави с няколко любезни слова, а старецът се зарадва, че му обръщат внимание.

— Ведър ден — рече Уилям.

— Слава Богу — отвърна старецът.

— Ведър на небето, но мрачен на земята. Познавахте ли добре Венанций?

— Кой Венанций? — запита старецът. — После очите му проблеснаха. — Аха, оня младеж, дето умря. Звярът обикаля из манастира…

— Какъв звяр?

— Големият звяр, дето излиза от морето… със седем глави и десет рога, с десет корони на роговете, а на главите му — богохулни имена. Звярът, който прилича на леопард, с нозе като на мечка, с уста като на лъв… Аз го видях.

— Къде сте го видели? В библиотеката ли?

— В библиотеката ли? Че защо? От години не съм стъпвал в скриптория, никога не съм влизал в библиотеката. Никой не отива в библиотеката. Аз познавах тия, дето се качваха там…

— Кой? Малахий, Беренгарий?

— Не, не… — Старецът се засмя пискливо. — Преди него. Библиотекаря преди Малахий, беше много отдавна…

— Кой беше той?

— Не си спомням, той умря, а Малахий беше още младеж. Познавам и тоя, дето беше преди учител на Малахий и беше млад помощник-библиотекар, когато бях съвсем млад… Но не съм стъпвал в библиотеката. Тя е лабиринт…

— Нима библиотеката е лабиринт?

— Hunc mundum tipice laberinthus denotat ile — изрече замислен старецът. — Intranti largus, redeunti sed nimis artus.124 Библиотеката е един голям лабиринт, знак за това, че и светът е лабиринт. Влизаш, а не знаеш дали ще излезеш. Не бива да се минава отвъд Херкулесовите стълбове…125

— Значи не знаете как може да се влезе в библиотеката, след като бъдат затворени вратите на Зданието.

— Ами — засмя се старецът. — Мнозина знаят. Минаваш през костницата. Можеш да минеш през костницата, но не ще пожелаеш да минеш през костницата. Мъртвите монаси бдят.

— Значи бдят мъртвите монаси, а не тия, дето обикалят нощем със светилник из библиотеката, така ли?

— Със светилник ли? — Старецът се изненада. — Никога не съм чувал такова нещо. Мъртвите монаси са в костницата, костите се спускат постепенно от гробището и се събират там, за да пазят входа. Виждал ли си олтара на параклиса, откъдето се влиза в костницата?

— Третия вдясно след напречния кораб, нали?

— Третият? Може би. На камъка на неговия олтар са изваяни безброй скелети. Пъхаш пръсти в очите на четвъртия череп вдясно… и си в костницата. Но не ходи там, аз никога не съм ходил. Абатът не разрешава.

— А звярът? Къде сте виждали звяра?

— Звяра ли? Аха, Антихриста… Той ще дойде, хилядолетието изтече, чакаме го…

— Но хилядолетието е изтекло преди триста години и той не дойде…

— Антихристът няма да дойде, след като изтекат хилядата години. След тия хиляда години започва царството на праведните, после ще дойде Антихристът да обърка праведните и после ще стане последната битка…

— Но праведните ще царуват хиляда години — рече Уилям. — Или пък са царували от смъртта на Христос до края на първото хилядолетие, значи Антихристът е трябвало да дойде тогава; или пък тяхното царство още не е дошло и пришествието на Антихриста е далече.

— Хилядолетието не се изчислява от смъртта на Христос, а от Константиновия дар126. Сега са хиляда години…

— Значи царството на праведните свършва?

— Не знам, нищо не знам… Изморен съм. Трудно е да изчислявам. Беатус от Лиебана127 е правил тия изчисления, питай Хорхе, той е млад и помни… Но времената са назрели. Не си ли чул седемте тръби?

— Защо седемте тръби?

— Не чу ли как е загинал другият младеж, миниатюристът? Първият ангел затръби и се появиха град и огън, смесени с кръв. Затръби и вторият ангел и третата част от морето стана кръв… Нали второто момче умря в морето от кръв? Внимавайте за третата тръба! Ще умре третата част от тварите, които живеят в морето. Бог ни наказва. Светът около манастира е заразен от ереста, казаха ми, че на трона в Рим се е възкачил покварен папа, който използва причастията, за да върши магии и да храни с тях своите мурени…

А при нас някой е нарушил забраната, счупил е печатите на лабиринта…

— Кой ви каза?

— Чух, всички приказват, че грехът се е промъкнал в манастира. Имаш ли бакла?

Въпросът бе зададен на мен. Изненадах се.

— Не, нямам — смънках аз.

— Следващия път ми донеси. Слагам зърната в устата, нали я виждаш клетата ми беззъба уста, държа ги, докато омекнат. Така се отделя повече слюнка, а тя е вода, извор на живот. Нали утре ще ми донесеш?

— Утре ще ви донеса — отвърнах аз. Но той беше задрямал. Оставихме го и тръгнахме към трапезарията.

— Какво мислите за това, дето ни каза? — запитах моя учител.

— Осенен е от Божията лудост на столетниците. Трудно е да отсееш истината от лъжата в това, което чухме. Но мисля, че ни каза как можем да влезем в Зданието. Видях параклиса, откъдето снощи се появи Малахий. Там наистина има каменен олтар, а в основата му са изваяни черепи; тази вечер ще опитаме.

Ден вториПОВЕЧЕРИЕ

Когато двамата влизат в Зданието, натъкват се на тайнствен посетител, намират тайно послание с магически знаци, а една току-що намерена книга — която по-нататък ще бъде търсена в още много глави — изчезва; друго, не по-малко важно събитие е открадването на скъпоценните очила на Уилям

Вечерята премина в потиснато настроение, мълчаливо. От момента, в който бяха открили трупа на Венанций, бяха изминали малко повече от дванайсет часа. Всички поглеждаха изпод вежди празното му място на масата. А когато дойде време за повечерие, шествието, което тръгна към хора, приличаше на погребална процесия. Взехме участие в службата; бяхме застанали в кораба и наблюдавахме третия параклис. Църквата бе слабо осветена, затова, когато видяхме как Малахий изникна от мрака, за да стигне до своя трон, не можахме да разберем откъде идва. За всеки случай се оттеглихме на тъмно място — скрихме се в страничния кораб, та никой да не забележи, че след като службата приключи, ще останем. Под расото си бях скрил светилника, който успях да взема от кухнята по време на вечерята. Щяхме да го запалим от големия бронзов триножник, където през цялата нощ гореше огън. Имах и нов фитил, и много зехтин. Можехме да си светим дълго време.

Бях твърде възбуден от това, което се канехме да сторим, та не обръщах внимание на службата, която приключи почти незабелязано за мен. Монасите нахлузиха качулките над лицата си и потеглиха бавно един след друг към своите килии. Църквата опустя, осветена от припламващия огън в триножника.

— Хайде — подкани ме Уилям, — на работа.

Доближихме се до третия параклис. Долната част на олтара наистина приличаше на костница: в чудесно изваяния барелеф върху купчина пищяли бяха струпани черепи с дълбоки очни кухини и вдъхваха уплаха у този, който ги погледнеше. Уилям повтори шепнешком това, което чу от Алинардо (четвъртият череп вдясно, натисни в очните кухини). Пъхна пръсти в очните кухини на това лице без плът и веднага се разнесе дрезгаво изскърцване. Олтарът се раздвижи и се завъртя около някаква невидима ос, а пред нас се откри потънал в мрак отвор. Вдигнах високо светилника, видяхме влажни стъпала. Преди да слезем, обсъдихме дали трябва да затворим вратата след себе си.

— По-добре не — рече Уилям, — не знаем дали после ще съумеем да я отворим. А колкото до опасността да бъдем разкрити, ако някой дойдеше по това време, използвайки същия механизъм, той щеше да го стори, защото знаеше как да влезе и затворената врата нямаше да го спре.

Слязохме десетина и повече стъпала и тръгнахме по някакъв коридор, от двете страни на който бяха издълбани хоризонтални ниши, подобни на тия, които по-късно имах случай да видя в много катакомби. За пръв път влизах в костница и ми стана много страшно. Костите на монасите бяха събирани тук в продължение на векове; след като са били изравяни, са били струпвани в нишите, без да са правени опити да бъдат сглобени отново така, както са лежали в гробовете. В някои ниши имаше само дребни кости, в други само черепи — наредени почти на пирамиди, та да не падат един връз друг; зрелище, всяващо истински ужас, особено с тия светлини и сенки, дето се редуваха, като минавахме със запаления светилник. В една ниша зърнах само ръце, много ръце, сплетени завинаги една в друга — истинско валмо от мъртви кости. И когато за миг усетих, че в това средище на мъртъвци има някаква живинка, когато нещо изцвърча и се шмугна в мрака, не можах да се сдържа и извиках.

— Мишки са — успокои ме Уилям.

— Какво търсят тук мишки?

— И те минават оттук, също като нас, тъй като костницата води към Зданието, значи и към кухнята. И към книгите в библиотеката. Сега ще разбереш защо лицето на Малахий изглежда толкова строго. Службата му го задължава да минава оттук два пъти на ден — сутрин и вечер. Той наистина няма за какво да се смее.

— Но защо в Евангелието никъде не се споменава, че Христос се е смял? — запитах аз ей така, без повод. — Вярно ли е това, дето твърди Хорхе?

— Безброй хора са се питали дали Христос се е смял. Мен тази работа не ме интересува кой знае колко. Мисля, че изобщо не се е смял, защото — бидейки всезнаещ, както се полага на сина Божи — той е знаел какво ще сторим ние, християните. Но ето че стигнахме.

И наистина, слава Богу, коридорът свърши, следваха отново стъпала; като ги изкачихме, трябваше само да бутнем една врата от масивно дърво, обкована с желязо, и се озовахме зад комина в кухнята, точно под виещата се стълба, която водеше към скриптория. Докато се изкачвахме, стори ни се, че горе нещо изшумоля.

Помълчахме, после аз казах:

— Не може да бъде. Никой не е влизал преди нас…

— Ако това е единственото място, откъдето може да се стигне до Зданието. В миналото е било крепост, сигурно има много повече тайни входове. Ще се изкачваме тихо. Но нямаме кой знае какъв избор. Ако изгасим светилника, няма да знаем къде отиваме, ако го оставим да свети, ще предупредим този, който е горе. Единствената ни надежда е, ако наистина има някой, той да се бои повече от нас.

Стигнахме в скриптория, като се изкачихме през северната кула. Масата на Венанций се намираше точно на отсрещната страна. Залата беше твърде просторна, затова, докато вървяхме, можехме да осветяваме само по няколко разкрача от стената. Надявахме се, че в двора няма никой, който да забележи през прозорците, че тук свети. На масата всичко изглеждаше наред, но Уилям се наведе веднага да огледа листовете в долния шкаф и възкликна недоволен.

— Липсва ли нещо? — попитах аз.

— Днес тук видях две книги, едната беше на гръцки. Именно тя липсва. Някой трябва да я е взел, и то бързайки, защото един пергамент е паднал на пода.

— Нали надзираваха масата…

— Да. Може би някой е ровил преди малко. Може би още е тук, — Той се обърна към мрака и гласът му проехтя сред колоните: — Ако си тук, пази се! — Това ми се стори уместно; както каза Уилям, винаги е по-добре, ако този, от когото се боим, се бои повече от нас.

Уилям постави на масата листа, който беше намерил на пода, и се наведе над него. Каза ми да му светна. Доближих светилника и видях, че половината от листа бе празна, а другата бе изписана с дребни букви, чийто произход успях да разгадая с мъка.

— Гръцки ли е? — попитах аз.

— Да, но не мога да разчета добре. — Извади от расото очилата си и ги сложи на носа си, после се наведе още към листа. — Да, гръцки е, изписано е съвсем ситно, и то твърде хаотично. И с очилата ми е трудно, нужна ми е още светлина. Доближи се…

Той вдигна листа към очите си, а аз направих глупост — вместо да мина зад него и да вдигна светилника над главата му, застанах точно пред него. Той ми каза да се отдръпна, но докато се измествах, пламъкът облиза гърба на листа. Уилям ме отблъсна, рече, че май искам да изгоря ръкописа, и изведнъж възкликна. Видях съвсем ясно как върху горната част на листа се появиха някакви неясни кафявожълти знаци. Уилям ме накара да му подам светилника и почна да го движи зад листа, като гледаше пламъкът да е близо до пергамента, но така, че да го нагрява, без да го облизва. Постепенно, сякаш някаква невидима ръка изписваше „Мане, Текел, Фарес“128 — следвайки движението на светилника, който Уилям държеше в ръка, докато димът от върха на пламъка почерняше задната част, — по бялото лице на листа започваха да се появяват знаци, които не приличаха на буквите на никоя азбука, а напомняха заклинателните знаци на магьосниците.

— Фантастично! — възкликна Уилям. — Става все по-интересно!

— Той се огледа и продължи: — По-добре ще бъде да не позволяваме нашето откритие да стане достояние на тайнствения посетител, ако все още е тук… — Сне очилата и ги постави на масата, нави грижливо пергамента и го скри в расото си. Бях все още смаян от тия, малко е да се каже, чудодейни събития и тъкмо се канех да поискам да ми разясни някои неща, стресна ни внезапен рязък шум. Идеше откъм подножието на източната стълба, дето водеше към библиотеката.

— Нашият човек е там, дръж го! — викна Уилям и ние хукнахме нататък; Уилям се затича по-бързо, а аз по-бавно, защото държах светилника. Чух шум като от човек, който се спъва и пада, затичах се и видях Уилям до стълбата — оглеждаше някаква дебела книга с корици, скрепени с металически розетки. В същия миг чухме друг шум — идеше оттам, откъдето бяхме дошли. — Ама че съм глупак!

— възкликна Уилям. — Към масата на Венанций, бързо!

Разбрах, че този, който се криеше в мрака зад нас, бе хвърлил книгата, за да отвлече вниманието ни.

Уилям отново се оказа по-бърз от мен и стигна пръв до масата. Докато тичах след него, зърнах сред колоните сянката на бягащ човек, който хукна по стълбата на западната кула.

Обзет от войнствен плам, подадох светилника на Уилям и хукнах слепешката към стълбата, по която се бе спуснал беглецът. Имах чувството, че съм воин на Христа, борещ се с всички пълчища на пъкъла, и изгарях от желанието да заловя непознатия и да го предам на моя учител. Почти се претърколих по виещата се стълба, като се спънах в полите на расото си (това бе единственият миг в живота ми — кълна се, — когато изпитах съжаление, че съм постъпил в монашески орден!), но веднага се утеших с проблесналата в ума ми мисъл, че и моят противник сигурно се сблъсква със същите трудности. При това, ако беше успял да вземе книгата, ръцете му не бяха свободни. Почти се търкулнах в кухнята зад пещта за хляба и в слабата светлина, която звездната нощ хвърляше в просторното помещение, зърнах сянката, която преследвах — тя тъкмо се вмъкваше през вратата на трапезарията и я хлопна след себе си. Втурнах се към вратата, загубих няколко секунди, докато я отворя, влязох, огледах се — нямаше никой. Външната врата беше все още залостена. Огледах се — мрак и тишина. Зърнах някаква светлина откъм кухнята и се долепих до стената. На прага между двете помещения се появи фигура на човек, осветена от светилник. Извиках. Беше Уилям.

— Няма никой, нали? Така си и мислех. Тоя човек не е излязъл през вратата. Не се ли спусна към костницата?

— Не, излезе оттук, но накъде — не знам.

— Нали ти казах, сигурно има и други проходи, няма смисъл да ги търсим. Нашият човек сигурно вече се измъква, и то далеч от нас. И е взел и очилата ми.

— Очилата ли?

— Точно така. Нашият приятел не можа да вземе листа, но проявявайки забележително хладнокръвие, минавайки, е взел от масата очилата ми.

— Защо?

— Защото не е глупав. Той ме чу да говоря за тези бележки, разбрал е колко са важни, рекъл си е, че без очилата не ще успея да ги разчета, при това е уверен, че няма да ги покажа никому. И наистина сега съм в такова положение, че е все едно дали тия бележки са у мен, или не.

— Но откъде е разбрал за очилата ви?

— Ех, нали вчера говорихме за тях със стъкларя; освен това тази сутрин, когато бяхме в скриптория, си ги сложих, за да се ровя из книжата на Венанций. Значи мнозина знаят колко са ценни тия лещи. Аз бих могъл да разчета един обикновен ръкопис, но не и този — и в същия миг разви тайнствения пергамент, — където текстът на гръцки е изписан съвсем ситно, а горната част е твърде неясна…

Той ми посочи загадъчните знаци, появили се като по чудо след загряването със светилника.

— Венанций е искал да прикрие някаква важна тайна, затова е използвал някое от тия мастила, дето, като пишеш с тях, не остава следа, а при загряване написаното излиза наяве. Но тъй като не знам точно какво мастило е използвал и знаците може да изчезнат отново, побързай — ти имаш силно зрение, — побързай да ги препишеш колкото се може по-точно, дори — по-едри.

Така и сторих, без да знам какво преписвах. Ставаше дума за четири-пет реда от наистина магьоснически знаци; сега отбелязвам само началните знаци, та читателят да добие представа с каква загадка трябваше да се справяме:

След като ги преписах, Уилям ги прегледа, за съжаление без очила, като държеше плочката на доста голямо разстояние от носа си.

— Сигурно е някаква тайна азбука, която ще трябва да разчетем — рече той. — Знаците не са изписани добре, а може ти да си ги преписал още по-лошо, но, така или иначе, трябва да е някаква зодиакална азбука. Ето виж, на първия ред имаме… — Отдалечи още повече листа от себе си, присви очи и направи опит да се съсредоточи. — Стрелец, Слънце, Меркурий, Скорпион…

— А какво означават?

— Ако Венанций е бил наивник, е щял да използва най-често срещаната зодиакална азбука: А равно на Слънцето, В равно на Юпитер… Следователно първият ред би трябвало да се чете… я се опитай да го запишеш: RAIQASVL… — Замълча. — Не, това не означава нищо, а Венанций не беше наивник. Той е използвал азбуката под друг ключ. Ще трябва да го открия.

— Възможно ли е това? — запитах с възхищение.

— Да, стига да притежаваш малко от познанията на арабите. Най-добрите книги по криптография са дело на учени-неверници, в Оксфорд имах възможност да накарам да ми прочетат някои от тях. Бейкън беше прав, като твърдеше, че овладяването на знанията минава през изучаването на езиците. Много отдавна Абу Бакр Ахмад бен Али бен Уахия ан Набати е написал „Книга за неистовото желание на предания да усвои загадките на древните писмена“ и е набелязал много правила за създаване и разчитане на тайнствени азбуки, подходящи не само за магьосничество, но и за размяна на писма между войските или пък между някой крал и неговите посланици. Виждал съм други арабски книги, където са изброени доста остроумни начини за писане. Така например ти можеш да замениш една буква с друга, можеш да напишеш думата обратно, можеш да пишеш буквите в обратен ред, но като ги използваш през буква, а след това да започнеш отначало; можеш, както е в този случай, да замениш буквите със зодиакални знаци, но като придаваш на буквите тяхната числена стойност, а след това, използвайки друга азбука, да превърнеш числата в други букви…

— Коя ли от тия системи е използвал Венанций?

— Ще се наложи да опитаме всички и много други. Но първото правило за дешифрирането на едно послание е да отгатнем какво иска да ни съобщи.

— Но в такъв случай няма нужда да се дешифрира по-нататък! — засмях се аз.

— Нямам предвид това. Могат да бъдат формулирани различни хипотези какви биха могли да бъдат първите думи от посланието, а след това да се провери дали извлеченото правило важи и за останалата част от текста. Например тук Венанций сигурно е отбелязал ключа, за да проникнем в „finis Africae“. Ако реша, че посланието говори именно за това, изведнъж ми идва наум определен ритъм. Погледни първите три думи, като имаш предвид не буквите, а броя на знаците… IIIIIIII IIIII IIIIIII… А сега, опитай се да разделиш всяка дума на срички от по два знака и ги изговори на глас: та-та-та, та-та, та-та-та… Нищо ли не ти идва наум?

— На мен нищо.

— А на мен — да. Secretum finis Africae…129 Но ако е така, то първата и шестата буква на последната дума би трябвало да са еднакви; така е в действителност; виж, повтаря се два пъти знакът, символ на Земята. А първата буква от първата дума, S, би трябвало да бъде и последна буква от втората дума; така е, както виждаш, два пъти се повтаря знакът на Дева. Може би сме на прав път. Но би могло да става дума и само за поредица от съвпадения. Трябва да се открие някакво правило за съответствието…

— Но къде?

— В главата. Трябва да се измисли. И да проверим дали е точно. Но докато си играя да ги изпробвам, ще ми отиде пял ден. Не повече, защото — запомни добре — няма тайнопис, който човек да не е в състояние да разгадае, стига да има малко търпение. Но сега има опасност да закъснеем, а нали искаме да посетим библиотеката. Пък и без очила не ще успея да прочета втората част от посланието, а ти не можеш да ми помогнеш, тъй като за теб тези знаци…

— Graeca sunt, non leguntur130 — добавих аз и се почувствах крайно неудобно.

— Точно така. Сега нали разбра колко е бил прав Бейкън. Учи! Но да не губим кураж. Да приберем пергамента и твоите записки и да се качим в библиотеката. Защото тази нощ и десет пълчища от дяволи не ще съумеят да ни спрат.

Аз се прекръстих.

— Кой ли бе дошъл тук преди нас? Може би Бенций?

— Бенций изгаряше от желание да разбере какво има на масата на Венанций, но мисля, че нямаше намерение да ни играе такива долни номера. Той ни предложи да се съюзим, пък и не останах с впечатлението, че е чак толкова смел да се вмъкне нощем в Зданието.

— Ами ако е бил Беренгарий или Малахий?

— Струва ми се, че Беренгарий би могъл да се реши на подобна постъпка. В края на краищата и той е отговорен за библиотеката, има угризения, загдето е издал нейна тайна; може би е предполагал, че Венанций е взел книгата и е искал да я върне на мястото й. Не е успял да се качи, сега сигурно се опитва да скрие някъде книгата и ако е рекъл Бог, когато се опита да я сложи там, където е била, бихме могли да го заловим на местопрестъплението.

— Може би е бил и Малахий, подтикнат от същите причини.

— Не бих казал. Малахий, след като е останал сам, за да затвори Зданието, е имал колкото си иска време да се рови из масата на Венанций. Това ми беше от ясно по-ясно и нямаше как да го предотвратя. Сега знаем, че Малахий не е постъпил така. Ако поразмислиш, ще ти стане ясно — нямаме основание да подозираме, че Малахий е знаел, че Венанций е проникнал в библиотеката и е взел нещо оттам. Това е известно на Беренгарий и Бенций, на теб и на мен. След изповедта на Аделмо това може да е станало известно и на Хорхе, но той не може да тича по виещата се стълба така, както правеше онзи…

— Ами ако е бил Беренгарий или пък Бенций?

— А защо не Пачифико от Тиволи или някой от монасите, които видяхме днес тук? Или пък стъкларят Никола, който знае за моите очила? Или пък онзи чудак Салваторе, за когото ни казаха, че обикалял нощем за не знам какви си работи? Трябва да внимаваме, не бива да ограничаваме кръга на заподозрените само защото думите на Бенций ни насочват в една посока, Може би Бенций е искал да ни обърка.

— Но ви се стори искрен.

— Така е. Но не забравяй, че първото задължение на един инквизитор е да заподозре най-напред тези, които изглеждат искрени.

— Работата на инквизитора не е никак приятна — рекох аз.

— Затова се и отказах. Но както виждаш, налага се отново да се заловя с нея. А сега, хайде в библиотеката.

Ден вториПРЕЗ НОЩТА

Когато те най-после проникват в лабиринта, имат странни видения и — както се случва в лабиринтите — се загубват

Изкачихме се отново в скриптория — този път по източната стълба, която водеше и към забранения етаж, — като държахме светилника високо пред нас. Мислех си за това, което Алинардо ни бе разказал за лабиринта, и очаквах какви ли не страхотии.

А когато се изкачихме там, където не трябваше да влизаме, аз се изненадах, че се озовахме в зала със седем стени; тя не беше кой знае колко просторна, нямаше прозорци, но и тук, както на целия етаж, въздухът беше застоял, миришеше на мухъл. Нямаше нищо ужасяващо.

Както вече казах, залата имаше седем стени; но само на четири от тях имаше врати; бяха доста широки, всяка една от тях бе опасана от колонки, вградени в стената, завършващи с полукръгъл свод. Край стените се издигаха огромни шкафове, пълни с добре подредени книга. На всеки шкаф имаше художествено изработен номер; такива номера имаше и на всеки рафт; явно бяха същите номера, които бяхме видели в каталога. Насред залата имаше маса, и тя отрупана с книга. Всички томове бяха покрити с тънък слой прах; това показваше, че книгите се почистваха доста редовно. Чист беше и подът. Над свода на една от вратите на стената беше изписан с едри букви надпис, който гласеше: „Apocalypsis lesu Christi“.131 Не изглеждаше избледнял, въпреки че буквите бяха старинни. По-късно забелязахме, че и в другите стаи тези надписи бяха издълбани доста дълбоко в каменните стени, като кухините бяха запълнени с боя така, както правят, когато изписват фрески в църквите.

Минахме под един от сводовете. Озовахме се в друга стая; тя беше с прозорец, на който вместо стъкла бяха вградени алабастрови плочи, имаше и две стени без прозорци и един вход, подобен на тоя, през който току-що минахме; входът въвеждаше в друга стая, с две стени без прозорци, с една стена с прозорец, а на другата стена точно срещу нас имаше вход. И в двете стаи се четяха надписи, подобни по форма на първия, но с други думи. Надписът на първата стая гласеше „Super thronos viginti quatuor“132, а на втората „Nomel illi mors“133. Що се отнася до останалото, макар двете стаи да бяха по-малки от залата, през която влязохме в библиотеката (залата беше седмоъгълна, а двете стаи — четириъгълни), подредбата беше еднаква: шкафове с книги, а по средата — маса.

Влязохме в третата стая. В нея нямаше книги, нямаше и надпис. Под прозореца имаше каменен олтар. Имаше три врати — една, през която влязохме, друга, водеща към седмоъгълната стая, която бяхме посетили, и трета, през която проникнахме в друга стая, която не се различаваше по нищо от другите освен по надписа, който гласеше: „Obscuratus est sol et aer“134. Оттук минахме в още една стая, чийто надпис гласеше: „Fasta est grando et ignis“135; тя нямаше други врати, тоест стигнеше ли тук, човек не можеше да продължи нататък и трябваше да се върне обратно.

— Я да видим — рече Уилям. — Това са пет четириъгълни или леко трапецовидни стаи, всяка с по един прозорец; те заграждат седмоъгълното помещение, което няма прозорци и където свършва стълбата. Не е трудно. Намираме се в източната кула, а всяка кула от външната страна има пет прозореца и пет стени. Сметката излиза. Празната стая е стаята, която е обърната на изток, в същата посока на хора на църквата; призори слънчевата светлина осветява олтара, според мен така трябва и да бъде. Единственото хитро измислено нещо са алабастровите плочи. През деня те пропускат равномерна светлина, а нощем не пропускат дори лунните лъчи. Лабиринтът не е чак толкова сложен. А сега да видим накъде водят другите две врати в седмоъгълната стая. Мисля, че няма да ни е трудно да се ориентираме.

Но моят учител грешеше — строителите на библиотеката се оказаха много по-находчиви, отколкото предполагахме. Не мога да обясня какво точно стана, но щом излязохме от кулата, редът, в който следваха стаите, стана по-объркан. Някои имаха по две, други — по три врати. Всички бяха с по един прозорец, включително и тези, в които влизахме от стая с прозорец, като мислехме, че отиваме към вътрешната част на Зданието. Във всички стаи шкафовете и масите бяха еднакви, добре подредените книги също изглеждаха еднакви, та не може да се каже, че поне те ни помагаха да разберем от пръв поглед къде се намираме. Опитахме се да се ориентираме по надписите. Веднъж прекосихме една стая, над която бе написано „In diebus illis“136, и след няколко обиколки ни се стори, че сме се върнали отново там. Но си спомнихме, че вратата, която беше срещу прозореца, водеше в стая, където бяха изписани думите „Primogenitus mortuorum“137, а сега се натъкнахме на друга, където видяхме пак надписа „Apocalypsis lesu Christi“, а не беше седмоъгълната зала, откъдето тръгнахме. Това ни убеди, че понякога едни и същи надписи се повтаряха в различни стаи. Натъкнахме се на две съседни стаи и над двете пишеше „Apocalypsis“, а веднага след тях на друга, където пишеше „Cecidit de coelo stella magna“138.

Ясно беше откъде са взети изреченията за надписите — това бяха отделни фрази от Апокалипсиса на Йоан, — но не беше ясно защо бяха изписани по стените, нито пък каква логична нишка ги свързва. Объркахме се още повече, като забелязахме, че някои надписи — макар и не много — бяха изписани с червена вместо с черна боя.

По едно време излязохме в седмоъгълната зала, откъдето потеглихме (познахме я лесно, защото там се намираше отворът на стълбата), и тръгнахме отново — движехме се все надясно, като гледахме да вървим направо от стая в стая. Прекосихме три стаи и пред нас се изпречи стена без врата. Единственият проход водеше в друга стая, която имаше само една врата; минахме през тази врата, прекосихме четири стаи и пред нас отново се изпречи стена. Върнахме се в предната стая, която имаше два изхода, минахме през този, през който не бяхме минавали, прекосихме още една стая и отново излязохме в седмоъгълната зала.

— Как се наричаше последната стая, от която се върнахме назад? — попита Уилям.

Понапрегнах се и отвърнах:

— „Equus albus“139.

— Добре, хайде да я намерим отново. — Оказа се много лесно. Оттук, ако не искахме да се върнем назад, трябваше да минем в стаята с надпис „Gratia vobis et рах“140, после ни се стори, че вдясно сме открили друга врата, през която нямаше да се върнем обратно. Всъщност се натъкнахме отново на „In diebus illis“ и на „Primogenitus mortuorum“ (но дали бяха същите, които бяхме посетили преди малко?), ала най-сетне стигнахме в друга стая, която май не бяхме посетили: „Tertia pars terrae combusta est“141. Но сега вече не можехме да разберем къде се намираме по отношение на източната кула.

Протегнах ръката, която държеше светилника, и тръгнах из следващите стаи. Пред мен се изпречи исполин с ужасяващи размери, тялото му се полюшкваше като на призрак и се запъти към мен.

— Дявол! — викнах аз и за малко не изпуснах светилника, защото се обърнах и се втурнах в обятията на Уилям. Той пое светилника, отмести ме и тръгна с решителност, която ме удиви. Но и той трябва да бе видял нещо, защото изведнъж се спря. После се наведе напред, вдигна светилника и прихна да се смее.

— Ама че хитра работа! Огледало!

— Огледало ли?

— Да, мой храбри боецо. Преди малко ти се втурна толкова смело срещу един истински враг в скриптория, а сега се изплаши от собствения си образ. Та това е огледало, което увеличава и изкривява твоя образ.

Хвана ме за ръка и ме поведе към стената срещу входа в стаята. Сега, когато светилникът бе по-близо, видях една вълнообразна стъклена плоча, по която плаваха гротескно изкривените ни отражения, като изменяха своите очертания и размери според това дали се доближавахме, или се отдалечавахме.

— Ще трябва да прочетеш някой и друг трактат по оптика — рече развеселеният Уилям. — Така са постъпили и основателите на библиотеката. Най-добрите трактати са писани от арабите. Алхазен е написал трактата „De aspectibus“142, в който с точни геометрични изчисления говори за възможностите на огледалата. Някои от тях според начина, по който е нагъната тяхната повърхност, могат да увеличават и най-дребните неща (нали същото могат и моите лещи), други обръщат наопаки отразените образи или ги правят да изглеждат наклонени, или пък показват два предмета вместо един, или четири вместо два. А други подобно на това огледало превръщат джуджето в исполин или исполина в джудже.

— Боже Господи! — възкликнах аз. — Това ли са виденията, които някои твърдят, че са имали в библиотеката?

— Може би. Наистина хитро измислено. — После прочете надписа на стената над огледалото: „Super thronos viginti quatuor.“ — Вече го видяхме, но беше в стая без огледало. А тази при това няма прозорци и не е седмоъгълна. Къде ли се намираме? — Огледа се и се доближи до един шкаф. — Адсон, без тия очила за четене не мога да разбера какво е написано по тези книги. Прочети ми няколко заглавия.

Взех наслуки една книга.

— Учителю, тук няма нищо писано!

— Как така? Виждам, че има писано, какво четеш там?

— Нищо. Това не са букви от азбуката, не са и гръцки, бих ги разпознал. Приличат на червеи, змийчета, на следи от мухи…

— Аха, това е на арабски. Има ли и други на този език?

— Да, още няколко. Но ето, слава Богу, и едно заглавие на латински. Ал… Ал Хауаризми, „Tabulae“143.

— Астрономическите таблици на Ал Хауаризми, преведени от Аделард от Бат! Много рядка творба! Продължавай.

— Иса ибн Али, „De Oculis“144, Ал Кинди, „De radiis stellatis“145…

— Я виж на масата.

Разтворих един дебел том, който лежеше на масата, „De bestiis“146. Попаднах на изящно изписана страница, където беше изобразена прекрасна ликорна.

— Чудесно изработено — рече Уилям, който виждаше добре образите. — А другата?

— „Liber monstrorum de diversis generibus“147 — прочетох аз. — И тук има чудесни рисунки, но според мен са по-стари.

Уилям се наведе над текста и каза:

— Рисувани са от ирландски монаси най-малко преди пет века. А книгата с ликорната е по-нова; според мен е изписана по маниера на французите.

Отново се възхитих от познанията на моя учител. Влязохме в съседната стая, после прекосихме следващите четири стаи — всичките с прозорци, пълни с томове на непознати езици, имаше и няколко книги по окултни науки — и стигнахме до една стена, която ни накара да се върнем обратно, защото последните пет стаи бяха свързани една с друга така, че друг изход от тях нямаше.

— Ако съдим по наклона на стените, сигурно сме попаднали в петоъгълника на друга кула — рече Уилям. — Но тук липсва централната седмоъгълна зала, може би греша.

— Ами прозорците? — възразих аз. — Как е възможно да има толкова много прозорци? Невъзможно е всички стаи да гледат към външната страна.

— Забравяш централната вътрешна шахта; много от прозорците, които видяхме, гледат към тази осмоъгълна шахта. Ако беше през деня, по разликата в силата на светлината щяхме да разберем кои прозорци са външни и кои — вътрешни, дори бихме могли да разберем разположението на стаята по отношение на слънцето. Но вечер няма никаква разлика. Хайде да се върнем обратно…

Върнахме се в стаята с огледалото и тръгнахме към третата врата; през която — поне така мислехме — още не бяхме минавали. Пред нас се разкри анфилада от три-четири стаи и в последната нещо проблесна.

— Там има някой! — възкликнах с приглушен глас.

— Ако има някой, той вече е видял нашия светилник — рече Уилям, но все пак прикри пламъка с ръка. Постояхме така минута-две. Светлината продължаваше да се полюшва, без да се засилва или отслабва.

— Може би е само светилник — рече Уилям, — от тия, дето са поставени, та монасите да мислят, че библиотеката е обитавана от духовете на предците. Но трябва да разберем какво е. Ти остани тук и прикривай светилника, аз ще се промъкна предпазливо нататък.

Още се срамувах, загдето се изложих така пред огледалото, затова реших да се реабилитирам пред Уилям.

— Не, аз ще отида — рекох, — а вие останете тук. Ще вървя внимателно, аз съм по-дребен и по-лек. Щом разбера, че няма опасност, ще ви повикам.

Така и сторих. Минах през три стаи, прокрадвах се край стените, пристъпвах безшумно като котка (или като послушник, който слиза в кухнята, за да открадне сирене от долапите — начинание, в което в Мелк бях недостижим). Стигнах до прага на стаята, където мъждукаше бледата светлина, прокрадвайки се край стената, докато наближих колоната в дясната страна на вратата, и надникнах в стаята. Нямаше никой. На масата беше поставено нещо, което приличаше на светилник — гореше и издаваше слаб дим. Не приличаше на нашия светилник, а по-скоро на незахлупена кадилница; не изпускаше пламък, в нея имаше тлееща пепел от нещо, което изгаряше. Престраших се и влязох. На масата до кадилницата бе поставена разтворена книга, изписана с ярки бои. Доближих се и видях на отворената страница четири разноцветни ивици — жълта, яркочервена, синя и тъмнокафява. Тук бе изрисуван някакъв страшен звяр, някакъв десетоглав змей, който с опашката си обираше звездите от небето и ги хвърляше на земята. Изведнъж образът на змея започна да се размножава, а люспите по тялото му се превърнаха в рой искрящи плочки, които се отделиха от листа и започнаха да кръжат около главата ми. Извърнах глава и видях как таванът почна да се наклонява и да се спуска връз мен, после долових съскането на безброй змии, но то не предизвикваше ужас, а звучеше почти примамливо; появи се оградена със сияние жена, тя доближи лице към мен и усетих дъха й. Отблъснах я с протегнати ръце и ми се стори, че ръцете ми докосват книгите по отсрещния шкаф или че те започваха да се увеличават безкрайно. Не можех да разбера къде се намирам, къде е земята, къде е небето. Зърнах насред стаята Беренгарий — гледаше ме с омразна, похотлива усмивка. Захлупих лице с ръце и ръцете ми се сториха като крайници на жаба — лепкави и ципести. Мисля, че извиках, в устата ми загорча, после започнах да пропадам в някаква мрачна бездънна бездна и изгубих съзнание.

Дойдох на себе си — стори ми се, че бяха изминали векове, — а в главата ми кънтяха удари. Лежах на пода, а Уилям ми удряше плесница след плесница по бузите. Намирах се в друга стая и очите ми се спряха на надпис, който гласеше: „Requiescant а laboribus suis“148.

— Адсон, съвземи се — шепнеше Уилям, — нищо ти няма…

— Там… — промълвих все още ужасен. — Там, онзи звяр…

— Няма никакъв звяр. Ти бълнуваше, беше паднал до масата, на която имаше книга за Апокалипсиса, изписана по времето на владичеството на маврите в Испания, разтворена на страницата за жената, облечена в слънце, срещу която се изпречва змеят. По миризмата разбрах, че си вдъхнал нещо лошо, затова те изнесох веднага. И аз имам главоболие.

— Но какво съм видял?

— Нищо. Там горяха разни вещества, предизвикващи видения, разпознах миризмата, това са вещества, измислени от арабите, може би същите, които Старецът от планината е давал на убийците да дишат, преди да ги прати да вършат своите злодеяния. Ето че разкрихме и тайната за виденията. Нощем някой слага вълшебни треви, за да убеждава нежеланите посетители, че библиотеката е закриляна от нечестиви сили. Я ми кажи, какво почувства?

Разказах му объркано това, което си спомнях от моето видение; Уилям се засмя.

— Половината от твоите видения са били плод на това, което си видял в книгата, а другата половина — на твоите страхове и желания. Ето какво причиняват тия треви. Утре ще трябва да поговоря по този въпрос със Северин; мисля, че той знае повече, отколкото твърди. Това са треви, само треви, при тях не са нужни ония магьоснически заклинания, за които ни спомена стъкларят. Треви, огледала… Това средище на забраненото познание е защитено с много умело измислени препятствия. Науката е използвана, за да прикрива, а не за да разкрива. Не ми харесва тази работа. Светата закрила на библиотеката се ръководи от извратен ум. Прекарахме една тежка нощ, засега се налага да излезем оттук. Ти си разстроен, имаш нужда от вода и чист въздух. Няма смисъл да се опитваме да отворим тези прозорци; те са твърде високи, може би не са отваряни от десетилетия. Как са могли да допуснат, че Аделмо се е хвърлил оттук?

Уилям каза да излезем. Сякаш беше лесно. Знаехме, че в библиотеката можеше да се влезе само през една кула — тоест през източната. Но къде ли се намирахме сега? Бяхме се объркали. Бродихме дълго, бояхме се, че няма да се измъкнем никога от това място — аз се олюлявах все повече, повдигаше ми се, Уилям се безпокоеше за мен и се ядосваше на собственото си неумение, — но това ни подсказа, или по-точно казано, подсказа на него нещо, което трябваше да сторим на следния ден. Стига да успеехме да се измъкнем оттук, при следващото ни посещение в библиотеката трябваше да носим или обгорена главня, или някакво друго вещество, което да оставя следи по стените.

— Има само едно средство — поясни Уилям — да се намери изходът от един лабиринт. При всеки нов възел, непосетен до този момент, изминатият маршрут ще бъде отбелязан с три знака. Но ако по някои от разклоненията на възела се натъкнем на вече поставени знаци, подсказващи, че този възел вече е бил посетен, пътят, изминат до идването там, ще бъде отбелязан с един-единствен знак. Ако се установи, че всички входове са белязани, ще се наложи да се върнем по обратния път. Но ако един или два входа от възела се окажат без знаци, ще изберем някой наслуки, като ще отбележим два знака. Тръгнем ли през вход с един знак, ще поставим още два, така че на него да има три знака. И ако стигнем до възел, където всички входове са отбелязани с по три знака, това ще означава, че сме изминали целия лабиринт, стига, разбира се, всички входове да са обозначени със знаци.

— Откъде знаете всичко това? Нима сте добър познавач на лабиринтите?

— Не, цитирам ти един древен текст, който четох доста отдавна.

— Може ли човек да се измъкне, като следва това правило?

— Доколкото знам, почти никога. Но все пак ще опитаме. Пък и през следващите дни ще имам очила и ще мога да огледам по-добре книгите. Възможно е там, където надписите ни объркват, начинът, по който са подредени книгите, да ни подскаже някакво правило.

— Имате ли очила? Как мислите да ги намерите?

— Казах, че ще имам очила! Ще си направя други. Мисля, че и стъкларят само това чака — да има възможност да придобие повече опит. Стига да има нужните сечива, за да шлифова лещите. А колкото до парчета стъкло — при него е пълно.

Докато бродехме, търсейки изхода, изведнъж, както стояхме посред една стая, по лицето ми се плъзна милувка от невидима ръка, а в същото време в тази и в съседната стая се разнесе вопъл — нито на човек, нито на животно, — сякаш някакъв призрак бродеше от стая в стая. Трябваше да съм подготвен за изненадите, които можеше да ни поднесе библиотеката, но отново се ужасих и отскочих назад. И Уилям трябва да бе усетил същото, което усетих и аз, защото почна да опипва бузата си, после вдигна високо светилника и се заоглежда.

Вдигна ръка, огледа пламъка, който загоря по-силно, после наплюнчи пръст и го изправи пред себе си.

— Ясно — рече той и ми показа две точки на две срещуположни стени, на височина колкото човешки бой.

Там имаше две тесни бойници; щом доближеше ръка, човек усещаше полъха на идващия отвън студен въздух. Доближеше ли ухо, чуваше шумолене, сякаш навън духаше вятър.

— Библиотеката има и система за проветряване — поясни Уилям, — иначе особено през лятото тук няма да може да се диша. Освен това през тези бойници прониква и достатъчно влага, та пергаментите да не изсъхнат. Но предвидливостта на строителите на библиотеката не се е ограничила дотук. Те са разположили бойниците под определени ъгли, та когато нощем излезе вятър, повеите, проникващи през тези отвори, да се кръстосат с повеите, проникващи през другите отвори, да се преплитат в свързаните една с друга стаи, като пораждат звуците, които чухме. А тези звуци заедно с огледалата и тревите плашат още повече хората, които подобно на нас са влезли тук, без да познават добре мястото. Нали и ние, макар и за миг, си рекохме, че усещаме по лицата си дъха на призраци. Усетихме ги едва сега, защото сега е задухал вятър. И така, разкрихме още една тайна. Но въпреки това все още не знаем откъде да минем, за да излезем!

Докато си говорехме, бродехме наслуки, бяхме объркани, престанахме да четем надписите, които ни се струваха еднакви. Излязохме в още една седмоъгълна зала, обиколихме съседните стаи, не намерихме никакъв изход. Върнахме се обратно, вървяхме почти час, като се отказахме да разберем къде се намираме. По едно време Уилям реши, че няма смисъл, че не ни остава друго, освен да легнем да поспим някъде и да се надяваме, че Малахий ще ни открие на следния ден. Но докато се вайкахме за нещастния край на нашето смело начинание, изведнъж се озовахме в залата, откъдето започваше стълбата. Благодарихме горещо на Бога и слязохме с радостни сърца.

Като слязохме в кухнята, хукнахме към пещта, влязохме в коридора на костницата и аз се заклевам, че смъртните гримаси на черепите ми се сториха като усмивки на скъпи мен люде. Влязохме в църквата и излязохме през северната врата; после приседнахме доволни върху каменните плочи на гробовете. Чистият нощен въздух ми се стори като божествен балсам. Звездите блещукаха над нас, виденията в библиотеката ми се сториха като далечен сън.

— Колко е хубав този свят, колко са грозни лабиринтите! — възкликнах с облекчение.

— Колко хубав щеше да е този свят, ако имаше някакво правило, за да обикаляме из лабиринтите — отвърна моят учител.

— Колко ли е часът? — запитах аз.

— Изгубил съм всякаква представа за времето. Но ще бъде добре да сме си в килиите, преди да удари часът за утреня.

Тръгнахме покрай лявата стена на църквата, минахме край портала (извърнах глава, за да не гледам старците от Апокалипсиса (super thronos viginti quatuor), после прекосихме вътрешния двор, за да влезем в дома за поклонници.

При входа на постройката се натъкнахме на абата, който ни изгледа строго.

— Цяла нощ ви търся — рече той на Уилям. — Нямаше ви в килията, не бяхте и в църквата…

— Бяхме тръгнали по една следа… — отвърна неопределено Уилям, който явно бе смутен.

Абатът го изгледа продължително, после изрече бавно, със суров глас:

— Потърсих ви веднага след повечерие. Беренгарий не беше в хора.

— Какво говорите! — възкликна с насмешка Уилям. Той разбра кой е бил в скриптория.

— Не беше в хора за повечерие — повтори абатът, — не беше и в килията си. Скоро ще удари часът за утреня, ще видим дали ще се появи. Не се ли появи, боя се, че е станало още едно нещастие.

Беренгарий не се яви на утреня.