Името на розата

Ден петиПЪРВИ ЧАС

Когато става братска дискусия за бедността на Христа

Сутринта на петия ден се събудих със сърце, изпълнено от безброй терзания след снощната случка; биеше първият час, Уилям ме побутна грубовато и ми каза, че след малко предстои да се срещнат двете делегации. Погледнах през прозореца на килията и не видях нищо. Мъглата от предния ден се бе превърнала в млечнобяла пелена, захлупила цялото плато.

Щом излязох, видях манастира във вид, в който досега не го бях виждал; оттук като сенки сред сенките се очертаваха смътно само някои от по-големите постройки — църквата, Зданието, заседателната зала; всички останали сгради се забелязваха едва когато човек се приближеше на няколко крачки от тях. Очертанията на вещите и животните изникваха сякаш изведнъж, от нищото; хората се появяваха сред мъглата отначало сиви като призраци и едва след това можеха да бъдат разпознати, и то трудно.

Нали бях роден в северните краища, това явление не ми беше никак чуждо; при други обстоятелства то би ме накарало да си припомня с тъга равнината и замъка, където съм роден. Ала тази сутрин състоянието на времето ми се стори сходно до болка с моето душевно състояние, а тъжовното чувство, с което се бях събудил, нарастваше, колкото повече се доближавах до залата.

На няколко крачки от постройката зърнах Бернар Ги, който се разделяше с някакъв човек, когото не можах да разпозная изведнъж. А когато той мина край мен, видях, че беше Малахий. Озърташе се като човек, който не иска да бъде видян, докато извършва престъпление, ала вече споменах, че изражението на този мъж напомняше вида на човек, криещ — или опитващ се да скрие неизповядана тайна.

Той не ме позна и се отдалечи. Подтикнат от любопитство, продължих да наблюдавам Бернар; видях, че разглеждаше някакви документи, връчени му може би от Малахий. Пред входа на залата той повика с ръка капитана на стрелците, който се намираше наблизо, и му прошепна нещо. После влезе. А аз — след него.

За пръв път влизах в тази сграда; отвън тя изглеждаше със скромни размери и украса; забелязах, че е била построена наново върху основите на старата манастирска църква, унищожена отчасти може би от пожар.

За да влезе, човек трябваше да мине през портал, построен по новата мода — с аркада с остър свод, без декоративни елементи, а над портала имаше розетка. След това посетителят се озоваваше в преддверие, издигнато над останките на стара нартика. Отсреща се изпречваше друг портал, с аркада по старата мода, с прекрасно изваян тимпан във формата на полумесец. Сигурно беше порталът на старата разрушена църква.

Скулптурите по тимпана бяха не по-малко изящни, но будеха по-малко безпокойство, отколкото скулптурите на новата църква. И тук в тимпана властваше, седнал на престола, Христос; но край него, в различни пози и с различни вещи в ръце бяха разположени дванайсетте апостоли, на които той бе заръчал да тръгнат по света и да проповядват Евангелието. Над главата на Христа и под Христа, върху дъга, разделена на дванайсет пана, чрез безкрайна върволица от хора бяха изобразени народите от света, на които бе съдено да узнаят благата вест. По дрехите разпознах евреите, кападокийците, арабите, индийците, фригийците, византийците, арменците, скитите, римляните. Но смесени сред тях, в трийсет кръгли пана, разположени дъгообразно над арката с дванайсетте пана, бяха изобразени обитателите на непознатите светове, за които се споменава бегло във Физиолога и в неясните разкази на пътешествениците. Много от тях ми бяха неизвестни, други успях да разпозная; например звероподобните с по шест пръста на ръката, фавните, раждащи се от червеите, които се появяват между кората и сърцевината на дърветата, сирените с люспести опашки, които прелъстяват моряците, етиопците с черни като въглен тела, които копаят подземни пещери, за да се предпазват от палещите лъчи на слънцето, онокентаврите — хора над пъпа, магарета под него, еднооките циклопи, с око колкото щит, Сцила с глава и гърди на момиче, с корем на вълчица и опашка на делфин, косматите хора от Индия, които обитават блатата и река Епигмарида, песоглавците, които не могат да продумат дума, без да залаят, съществата, които бягат бързо с единствения си крак, а когато искат да се прикрият от слънцето, лягат и вдигат големия си крак също като чадър, астоматите от Гърция, лишени от уста, които дишат през ноздрите и живеят само с въздух, брадатите жени от Армения, пигмеите, епистигите от Гърция, които някои наричат блегми, дето се раждат без глави и устата им е на корема, а очите — на раменете; жените чудовища от Червено море, високи дванайсет стъпки, с коси, стигащи до петите, с волска опашка на края на гърба и камилски копита, и ония твари, чиито стъпала са обърнати обратно, та който ги преследва, като гледа следите, стига винаги там, откъдето идват, и никога там, накъдето са тръгнали; и още — триглавите хора, ония, чиито очи блещукат като лампи, и чудовищата от острова на Цирцея, с човешки тела и вратове и глави на най-различни зверове…

Тези и други чудесии бяха изобразени на този портал. Но те не будеха тревога, защото не изобразяваха злините по тази земя или мъките в пъкъла, а свидетелстваха, че благата вест бе обходила всички познати краища от земята и се разпростира и към непознатите; поради това порталът звучеше като радостно обещание за съгласие, за постигнато единство в словото Христово, на блестящо съжителство.

Добро знамение, рекох си аз, за срещата, която ще стане отвъд този праг, на която хора, станали врагове един на друг поради противоположни тълкувания на Евангелието, днес може би ще се съберат, за да разрешат своите спорове. Рекох си също, че съм слаб грешник, вълнуващ се от личните си дела, докато в същото време тук предстоеше да стават събития от такова значение за историята на християнския свят. Съпоставих нищожните си страдания с величественото обещание за мир и ведрина, скрепено върху камъка на тимпана. Помолих Бога да ми прости слабостта и прекрачих по-спокоен прага.

Още щом влязох, видях двете делегации в пълен състав, седяха една срещу друга на наредени в полукръг столове, разделени от маса, зад която бяха седнали абатът и кардинал Бертрандо.

Тръгнах с Уилям, за да водя бележки; той ме заведе при миноритите, където седяха Микеле със своите хора и други францисканци от папския двор в Авиньон; срещата не биваше да изглежда като дуел между италианци и французи, а като диспут между привържениците на францисканските правила и техните критици, и едните, и другите обединени от здрава католическа вярност към папския двор.

Заедно с Микеле Чезена бяха брат Арналдо от Аквитания, брат Хю от Нюкасъл и брат Уилям Ануик, които бяха взели участие в капитула в Перуджа; а освен това до тях се намираха епископът на Кафа и Беренгарий Талони, Бонаграций Бергамски и други минорити от авиньонския двор. На отсрещната страна седяха бакалавърът от Авиньон Лоран Декоалкон, епископът на Падуа и Жан д’Ано, доктор по теология в Париж. До мълчаливия и замислен Бернар Ги седеше доминиканецът Жан дьо Бон, когото в Италия наричаха Джовани Далбена. Този човек, ми обясни Уилям, преди години бил инквизитор в Нарбон, където осъдил мнозина бегарди и монаси просяци; но тъй като бил обявил за ерес не друго, а съждение, отнасящо се до бедността на Христос, срещу него се надигнал Беренгарий Талони, който бил лектор в тамошния манастир и писал на папата. По онова време Йоан още не бил взел решение по този въпрос и повикал и двамата, за да разискват, но без да се стигне до някакво решение. Така че малко по-късно на капитула в Перуджа францисканците застанали на становището, за което вече споменах. Имаше и още хора от Авиньон, между тях и епископът на Албореа.

Заседанието бе открито от Абон, който сметна за нужно да припомни в общи линии последните събития. Той спомена, че в лето Господне 1322 капитулът на миноритите, станал в Перуджа под ръководството на Микеле Чезена, бе постановил със зряло и мъдро решение, че Христос, за да даде пример на съвършен живот, и апостолите, за да се съобразят с неговото учение, никога не са притежавали нищо, било като собственост, било като владение, и че тази истина била предмет на здрава католическа вяра, както се вижда от цитатите от каноническите книги. Поради това отказът от собственост върху всичко бил нещо свято, към това правило за светост са се придържали първите членове на воюващата църква. Към тази истина се придържал през 1312 година и съборът във Виен и самият папа през 1317 г., в главата за статута на миноритите, с която започва Quorundam exigit, определил решенията на споменатия събор като съставени в дух на светост — ясни, здрави и зрели. Поради което капитулът в Перуджа, решавайки, че това, което е било винаги одобрявано от Светия престол като здрава доктрина, трябва да се смята прието веднъж завинаги и че по никакъв начин не трябва да се отклоняваме от него, не бил направил друго, освен да потвърди това решение на събора, скрепено с подписа на учители по свещената теология, като брат Уилям от Англия, брат Хенрих от Германия, брат Арналдо от Аквитания, от провинциали и министри; и с печата на брат Николас, министър на Франция, на бакалавъра брат Уилям Блок, на генералния министър и на четирима провинциални министри, брат Томазо от Болоня, брат Пиетро от провинцията на свети Франциск, брат Фернандо от Кастело и брат Симоне от Турония. Но, добави Абон, на следната година папата издаде декреталията Ad conditorem canonum, против която се обяви брат Бонаграций Бергамски, смятайки я за противоречаща на интересите на своя орден. Тогава папата откачи тази декреталия от вратите на катедралата в Авиньон, където бе окачена, и я поправи на няколко места. Но всъщност я направи още по-рязка; доказателство на това е, че брат Бонаграций бе държан цяла година в затвора. За строгостта на папата не можело да има никакво съмнение, защото същата година той издаде известната на всички Cum inter nonnullos, с която осъди окончателно тезисите на капитула в Перуджа.

Тук, като прекъсна учтиво Абон, думата взе кардинал Бертрандо; той каза, че е нужно да се напомни следното: през 1324 година, като усложнил нещата и раздразнил папата, се намесил Лудвиг Баварски с декларацията от Заксенхуазен, подкрепяща без достатъчно добри основания тезисите от Перуджа (пък и не можело да се разбере, подчерта Бертрандо с лукава усмивка, защо императорът приветства с такъв възторг една бедност, която той изобщо не спазва); с това той застанал против Негово Светейшество папата, наричайки го враг на мира, с намерение да предизвика скандали и разпри, и накрая го нарича еретик, нещо повече — ересиарх.

— Не точно така — опита се да посредничи Абон.

— По същество е така — отвърна рязко Бертрандо. И добави, че именно за да противодейства на неуместната намеса на императора, папата бил принуден да издаде декреталията Quia quorundam и че накрая поканил най-строго Микеле Чезена да се яви при него. Микеле изпратил писма, в които се извинявал, че бил болен, нещо, в което никой не се съмнявал, и изпратил брат Йоан Фиданца и брат Умиле Кустодио от Перуджа. Но стана така, продължи кардиналът, че гвелфите237 от Перуджа уведомиха папата, че брат Микеле не само не е болен, ами поддържа връзка с Лудвиг Баварски. Така или иначе, било каквото било, сега брат Микеле изглеждал здрав и бодър, затова го очаквали в Авиньон. Пък и било по-добре, съгласи се кардиналът, да се обсъди предварително — както става сега — пред разумни люде и от двете страни това, което Микеле ще каже на папата, тъй като в края на краищата целта на всички е да не се изострят конфликтите и да се уреди по братски един спор, който не трябва да има място между един любещ баща и преданите му чада, спор, разпалван единствено поради намесата на светски лица, били те императори или викарии, които нямат нищо общо с проблемите на Светата църква майка.

Но ето, че взе думата Абон и каза, че макар да е духовно лице и абат от орден, на който църквата дължи толкова много (шепот, израз на почит и уважение, премина и от двете страни на полукръга), той — поради много причини, на които по-късно щял да се спре брат Уилям от Баскервил — все пак смята, че императорът не трябва да остане настрана от тези въпроси. Но, продължи Абон, въпреки това било правилно първата част от дискусията да стане между папските пратеници и представителите на онези чада на свети Франциск, които със самия факт, че са дошли на тази среща, показват, че са най-предани чада на папата. След това прикани брат Микеле или някой от негово име да изложи становището, което той възнамерява да поддържа в Авиньон.

Микеле каза, че за негова голяма радост и вълнение сред тях тази сутрин е и Убертино от Казале, от когото самият папа през 1322 година бил поискал обосновано изложение по въпроса за бедността. Затова именно Убертино можел да изложи накратко с яснота, фудиция и страстна вяра — качества, призната му от всички — основните точки от непоклатимите схващания на францисканския орден.

Убертино се надигна; щом заговори, разбрах защо е предизвиквал такъв възторг и като проповедник, и като човек от двора. Със страстни жестове, с убедителен глас, с очарователна усмивка, с ясна и последователна мисъл той прикова вниманието на слушателите през цялото време, докато говореше. Започна с високо ерудирано изложение за причините, подкрепящи тезисите от Перуджа. Най-напред — каза той — трябва да се признае, че Христос и неговите апостоли имали двояко положение, защото са били прелати на църквата на Новия завет и по този начин притежавали власт да разпределят и отсъждат, за да дават на бедните и на служителите на църквата, както е записано в четвъртата глава от Деянията на Светите апостоли, и това не се оспорва от никого. Но освен това Христос и апостолите трябва да бъдат разглеждани и като отделни личности, основа за всяко религиозно съвършенство, напълно презиращи светските неща. В тази връзка съществуват два начина на притежание; единият от тях е граждански и светски, който имперските закони определят с думите bonis nostris238, защото наши са тези блага, които са поставени под защита и за които, ако ни бъдат отнети, имаме правото да претендираме. Ето защо едно е да защитаваме граждански и светски собствените блага от този, който иска да ни ги отнеме, като се обърнем към имперския съдия (а да се твърди, че Христос и апостолите са притежавали блага по този начин, е ерес, защото, както казва Матей в V глава, на тоя, дето поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха; същото казва и Лука в VI глава със словата, с които Христос отхвърля от себе си всяка собственост и господство и налага същото и на своите апостоли; нека видим и Матея, глава XIX, където Петър казва на Господа, че са оставили всичко и са го последвали); но, от друга страна, все пак могат да бъдат притежавани и светски неща от гледна точка на общото братско милосърдие; по този начин Христос и неговите ученици са притежавали блага съгласно естественото право, което от някои се нарича ius poli, тоест небесно право, като изхождат от природата, която, без да бъде устроена от човека, е в съзвучие със справедливото право; докато ius fori239 е власт, която зависи от спогодба между хората. Преди първата подялба на нещата, те по отношение на притежанието били такива, каквито са сега нещата, които не са включени между благата на никого и биват давани на който ги заема, и са били в известен смисъл общо притежание на всички люде; едва след прегрешението нашите прародители започнали да си поделят собствеността и оттогава започнали светските владения, както са известни днес. Но Христос и апостолите са притежавали нещата по първия начин; така са притежавали и дрехите, и хлябовете, и рибите и както казва Павел в първото си послание до Тимотея240, като имаме прехрана и облекло, нека бъдем доволни. Поради което Христос и неговите ученици не са притежавали тези неща като собственост, а за ползване и са били напълно бедни. Това вече било признато от папа Николай II в декреталията Exiit qui seminat.

Но ето, от противната страна се надигна Жан д’Ано и каза, че според него становището на Убертино е в противоречие с правото и с правилното тълкуване на писанията. Тъй като що се отнася до благата, които изчезват в употребата, като хляба и рибите, не може да се говори за обикновено право за употреба, нито пък може да се говори за фактическа употреба, а само за прекаляване; всичко, което вярващите притежавали общо в първата църква, както следва от втората и третата глава на Деяния, са го притежавали под формата на същия вид притежание, каквото са имали и преди покръстването; апостолите, след слизането на Светия Дух, са имали имоти в Юдея; обетът да се живее без собственост не се разпространява върху това, от което човек се нуждае, за да живее, и когато Петър заявява, че се бил отрекъл от всичко, това не означава, че се бил отказал от собствеността; Адам е имал и власт, и собственост върху нещата; слугата, който взема пари от своя господар, нито ги използва, нито злоупотребява с тях; думите от Exiit qui seminat, на които миноритите винаги се позовават и според които миноритите могат само да използват това, с което си служат, без да имат над него нито власт, нито собственост, трябва да се отнасят само до благата, които не се изчерпват с тяхната употреба, защото, ако декреталията Exiit qui seminat включваше и развалящите се блага, тя щеше да поддържа нещо, което е невъзможно; фактическото използване не може да се разграничи от юридическото притежание; всяко човешко право, въз основа на което се притежават материални блага, се съдържа в кралските закони; Христос, като смъртен човек, още от мига на своето зачатие е бил собственик на всички земни блага, а като Бог е получил от Отца всеобщо владение над всичко; той е бил собственик на дрехи, храна, пари от дарения на вярващите и ако е бил беден, е бил такъв не защото не е притежавал собственост, а защото не е получавал плодовете от нея, тъй като самото юридическо владеене, отделено от получаването на печалбите, не обогатява този, който има такова владение; пък и дори ако в декреталията са били казани различни неща, римският папа, що се отнася до вярата и моралните въпроси, може да отмени решенията на своите предшественици и да изкаже противно на тях мнение.

Но ето, че рипна брат Джироламо, епископът на Кафа; брадата му трепереше от ярост, макар да се опитваше словата му да звучат примирително. Започна с доводи, които ми се сториха твърде объркани:

— Онова, което ще искам да кажа на Светия отец, подчинявам още отсега на това, с което той ще ме поправи, тъй като наистина съм убеден, че Йоан е наместник на Христа, и поради това признание аз бях заловен от сарацините. Ще започна, цитирайки факт, отбелязан от голям учен, за спора, възникнал веднъж между монаси за това кой е бащата на Мелхиседек241. Тогава абатът Копес, запитан по този въпрос, се удари по главата и рече: горко ти, Копес, защото търсиш само онова, което Бог не ти нарежда да търсиш, и се отнасяш пренебрежително към нещата, които той ти нарежда да търсиш. Ето, както следва неопровержимо от моя пример, става от ясно по-ясно, че Христос, пресвета Богородица и апостолите не са притежавали нищо нито лично, нито общо; и много по-малко ясно ще е да признаем, че Иисус е бил човек и в същото време и Бог, затова ми се струва, че който отрича първия очевиден факт, след това би трябвало да отрече втория!

Изрече го с тържествен тон, а аз видях как Уилям вдигна очи към небето. Подозирам, че смяташе силогизма на Джироламо за доста нелогичен, и аз не мога да го упрекна; но още по-неубедителни ми се сториха гневните възражения на Джовани Далбена; той заяви, че който твърди нещо за бедността на Христа, твърди нещо, което се вижда (или не се вижда) с око, но неговата човечност и божественост се определят от вярата, поради което двете съждения не могат да бъдат равнозначни. Отговорът на Джироламо обаче бе по-остроумен от отговора на неговия противник.

— А, не, скъпи братко — рече той, — според мен вярно е тъкмо обратното, защото във всички Евангелия е казано, че Христос е бил човек и е пиел и ядял, а поради повече от очевидните си чудеса е бил и Господ; именно това се набива в окото!

— Но и магьосниците, и гадателите са вършели чудеса — рече важно Далбена.

— Да — възрази Джироламо, — но с магьоснически действия. Нима искаш да сравниш чудесата Христови с изкуството на магията?

— Присъстващите измърмориха с възмущение, че не желаят. — И накрая — продължи Джироламо, който вече предвкусваше победата си, — кардинал Поджето би искал да определи като еретична вярата в бедността на Христа, а върху това почиват правилата на орден като францисканския — такъв орден, че няма царство, където неговите чада да не са отишли да проповядват и да проливат кръвта си — от Мароко, та чак до Индия.

— Света душа на Педро Испански — измърмори Уилям, — ела ни на помощ.

— Скъпи братко — викна Далбена, като пристъпи крачка напред, — говори си за кръвта на твоите монаси, но не забравяй, че същата дан е била плащана и от монасите от други ордени…

— Моите почитания на господин кардинала — викна Джироламо, — но нито един доминиканец не е загивал сред неверниците, докато само по мое време деветима минорити станаха мъченици!

Тогава, целият поруменял, се надигна доминиканецът, епископ на Албореа:

— Щом е така, аз мога да докажа, че преди миноритите да отидат в Татария, папа Инокентий изпрати там трима доминиканци!

— Така ли! — захили се Джироламо. — Аз пък знам, че миноритите са в Татария от четиридесет години и имат четиридесет църкви в цялата страна, докато доминиканците — всичко на всичко петнайсетина монаси — имат само пет църкви по крайбрежието. С това въпросът е решен!

— Нищо подобно! — викна епископът на Албореа. — Защото тези минорити, дето раждат просяци така, както кучките раждат кученца, приписват всички заслуги на себе си, хвалят се с разни мъченици, а си имат хубави църкви, разкошни одеяния и купуват и продават като всички други духовници!

— Не, господине мой, не — възрази Джироламо, — самите те нито продават, нито купуват, а вършат това чрез прокураторите на апостолическия престол и прокураторите имат право на владение, докато миноритите само ползват.

— Наистина ли? — ухили се епископът на Албореа. — Я ми кажи, колко пъти си продавал без помощта на прокураторите? Аз знам за някои имоти, които…

— Ако съм постъпил така, съм сбъркал — побърза да го прекъсне Джироламо, — не приписвай на ордена нищо, което е било моя слабост!

— Но, почитаеми братя — намеси се Абон, — нашият проблем не е дали миноритите са бедни, а дали нашият Господ бог е бил беден.

— Добре — обади се отново Джироламо, — по този въпрос имам един довод, който реже като бръснач…

— Свети Франциск, пази чадата си… — промълви отчаяният Уилям.

— Доводът — продължи Джироламо — е, че ориенталците и гърците, които са по-запознати от нас с учението на светите отци, смятат бедността на Христа за нещо неопровержимо. След като тези еретици и схизматици подкрепят толкова категорично една очевидна истина, нима ние ще бъдем по-големи еретици и схизматици от тях, за да я отричаме? Тези ориенталци, ако чуят някои от нас да проповядват против тази истина, ще ги пребият с камъни!

— Какви ги разправяш — подигра му се епископът на Албореа, — защо тогава не пребиват с камъни доминиканците, които проповядват именно против това?

— Доминиканците ли? Та там никога не съм виждал доминиканец!

Епископът на Албореа почервеня като домат и възрази, че брат Джироламо сигурно е бил в Гърция петнайсетина години, докато той бил там още от детска възраст. Джироламо възрази, че той, доминиканецът Албореа, може и да е бил в Гърция, но за да води лек живот в прекрасните дворци на епископите, докато той, францисканецът, е прекарал там не петнайсет, а цели двайсет и две години и бил проповядвал и пред императора в Константинопол. Тогава епископът на Албореа, след като нямаше повече никакви доводи, се опита да съкрати разстоянието, което го отделяше от миноритите, като оповестяваше високо с думи, които не се осмелявам да цитирам, твърдото си намерение да оскубе брадата на епископа на Кафа, като поставяше под съмнение неговата мъжественост, и следвайки логиката на противоречието, искаше да го накаже, като използва брадата му за бич.

Другите минорити се втурнаха в защита на своя събрат, авиньонците сметнаха за нужно да подкрепят доминиканеца; последва (Господи, смили се над най-добрите измежду твоите чада!) разпра, която абатът и кардиналът напразно се опитаха да прекратят. В последвалата бъркотия миноритите и доминиканците си отправиха взаимно такива тежки обвинения, сякаш всеки от тях беше християнин, който се бори със сарацините. Единствените, които останаха по местата си, бяха, от едната страна Уилям, а от другата — Бернар Ги. Уилям изглеждаше натъжен, докато Бернар изглеждаше доволен, ако белег за подобно доволство можеше да се смята сдържаната усмивка, която разтягаше устните на инквизитора.

— Няма ли по-подходящи доводи — запитах аз моя учител, докато епископът на Албореа скубеше брадата на епископа на Кафа, — за да се докаже или отрече бедността на Христа?

— Добри ми Адсон — рече Уилям, — ти можеш да твърдиш и двете неща; но никога, изхождайки от Евангелието, не ще успееш да установиш дали и до каква степен Христос е смятал за своя собственост дрехата, която е носел и която после може да е хвърлял, след като се е похабявала. Ако искаш да знаеш, учението на Тома Аквински за собствеността е по-смело от нашето — на миноритите — учение. Ние заявяваме: не притежаваме нищо: всичко ни е дадено за ползване. А той твърдеше: смятайте се за притежатели, стига да разрешавате на някой, който няма нещо от това, което вие притежавате, да го ползва, и то по задължение, а не по милост. Но въпросът не е дали Христос е бил беден, а дали църквата трябва да бъде бедна. А да бъде бедна, не означава толкова да притежава или не някой дворец, а да притежава или да се откаже от правото да законодателства по земните работи.

— Значи затова — рекох аз — императорът държи толкова много на проповедите на миноритите за бедността.

— Така е. Миноритите подпомагат императора против папата. Но за Марсилий и за мен играта е двойна; бихме искали линията на империята да следва нашата линия и да служи на нашите разбирания за управлението на хората.

— Ще кажете ли това, когато вземете думата?

— Ако го кажа, ще изпълня моята мисия — да изразя становището на имперските теолози. Но кажа ли го, моята мисия ще пропадне, защото аз би трябвало да направя така, че да последва втора среща в Авиньон, а не мисля, че Йоан ще се съгласи да отида там и да приказвам тия неща.

— Тогава?

— Тогава значи, че съм в плен на двете противоречащи си сили, като магаре, което не знае от кой от двата чувала сено трябва да яде. Там е работата, че условията още не са назрели. Марсилий бленува за преустройство, което сега е невъзможно, а Лудвиг не е по-добър от своите предшественици, въпреки че сега-засега е единствената опора срещу такъв негодник като Йоан. Може би ще се наложи да говоря, стига тия да не се изпотрепят взаимно. За всеки случай, Адсон, ти пиши, та поне да остане някаква следа от това, което става днес.

— А Микеле?

— Боя се, че си губи времето. Кардиналът знае, че папата не търси посредничество, Бернар Ги знае, че ще трябва да направи така, че срещата да се провали; а Микеле знае, че ще отиде в Авиньон, каквото и да стане, защото не иска орденът да скъса отношенията си с папата. И ще рискува живота си.

Докато разговаряхме така — и аз не знам как можехме да се чуваме, — разпрата бе достигнала своя връх. По знак на Бернар Ги стрелците се намесиха, за да разтърват двете групи. Но подобно на обсаждащи и обсадени от двете страни на стените на крепост, те си отправяха взаимно възражения и обиди, които отбелязвам наслуки, без да мога да кажа кой ги изричаше; пък и трябва да знаете, че тези фрази не се произнасяха една след друга, както би станало по време на спор в моите краища, а по средиземноморския обичай: едни думи покриваха другите като вълни в разбунено море.

— В Евангелието е казано, че Христос е имал кесия?

— Я не говори за тази кесия, която вие изписвате дори и по разпятията! Какво ще кажеш за това, че когато нашият Господ е бил в Ерусалим, всяка вечер се е прибирал във Витания242?

— Добре де, ако Господ е искал да спи във Витания, кой си ти, че съдиш за неговото решение?

— Не, стар пръч такъв, Господ се е връщал във Витания, защото не е имал пари за странноприемница в Ерусалим!

— Ти си пръч, Бонаграций! А какво е ял Господ в Ерусалим?

— А ти би ли казал, че конят, който получава сено от стопанина си, за да живее, е собственик на сеното?

— Я го виж, седнал да сравнява Христа с кон…

— Не, ти оприличаваш Христа на прелат, занимаващ се със симония, от твоя двор, дето е като сметище!

— Така ли? Ами колко пъти сее налагало Светият престол да води процеси, за да защитава вашите имоти?

— Имотите на църквата, не нашите! Ние само ги използвахме!

— Използвахте ги, за да ги ядете, да си правите хубави църкви със златни статуи, лицемери недни, носители на зараза, варосани гробници, огнища на пороци!

Знаете много добре, че именно милосърдието, а не бедността е основният принцип на съвършения живот!

— Това го е казал онзи лакомия, вашият Тома!

— Внимавай какво говориш, глупако! Тоя, когото наричаш лакомия, е светец на Светата римска църква!

— Ами, хубав светец, канонизиран от Йоан, за да направи напук на францисканците! Вашият папа не може да канонизира светии, защото е еретик! Нещо повече, той е ересиарх!

— Това определение ни е отдавна известно! То се съдържа в декларацията на баварската марионетка от Заксенхаузен, подготвена от вашия Убертино!

— Внимавай какво говориш, свиня такава, син на блудницата Вавилон и на още много други пачаври! Знаеш много добре, че тогава Убертино не беше при императора, а в Авиньон на служба при кардинал Орсини, а папата се готвеше да го прати с мисия в Арагон!

— Знам, знам, че даваше обет за бедност на софрата на кардинала, както го дава и сега в най-богатия манастир на полуострова! Убертино, щом ти не си бил там, кой е подсказал на Лудвиг да използва твоите писания?

— Какво съм виновен, дето Лудвиг чете какво съм писал? Ех, да, той не може да чете твоите, защото си неграмотен!

— Аз ли съм неграмотен? Нима вашият Франциск, дето разговарял с гъските, е бил грамотен?

— Ти богохулстваш!

— Ти богохулстваш, пияница такъв!

— Никога не съм бил пияница!

— Ами, така правеше с твоите монаси, когато се вмъкваше в постелята на Киара от Монтефалко!

— Бог да те порази! По това време бях инквизитор, а Киара бе предала Богу дух, и то като светица!

— Абе тя може да е ухаела на светица, ама ти си душел други ухания, когато си пял утринната молитва на монахините!

— Карай, карай, гневът Господен ще те порази, както ще порази и твоя господар, дал подслон на двама еретици като острогота Екхарт243 и оня английски магьосник, когото наричате Бранучертон.

— Почитаеми братя! Почитаеми братя! — викаха кардинал Бертрандо и абатът.

Ден петиТРЕТИ ЧАС

Когато Северин разказва на Уилям за някаква особена книга, а Уилям говори на пратениците за някакво особено схващане за светската власт

Докато кавгата продължаваше, един от послушниците, дето пазеха на вратата, влезе, мина през тая суматоха като човек, прекосяващ нива под градушка, приближи се до Уилям и му прошепна, че Северин искал да говори с него по много важна работа. Излязохме в нартиката; тук гъмжеше от любопитни монаси, които се опитваха да отгатнат по виковете и шумотевицата какво става в залата. В първата редица зърнахме Аймаро от Алесандрия, който ни посрещна с обичайната си гримаса, изразяваща състрадание към безсмислието на този Божи свят.

— Откакто се появиха просяшките ордени, християните станаха по-добродетелни — рече той.

Уилям го отблъсна, и то доста грубо, и се запъти към Северин, който ни очакваше в ъгъла. Беше неспокоен, искаше да разговаря с нас насаме, но в царящата бъркотия просто не можехме да намерим кътче, където да се уединим. Искахме да излезем навън, но от вратата на заседателната зала започна да наднича Микеле Чезена и подкани Уилям да се върне, — защото — казваше той — духовете започнали да се успокояват, та изказванията трябвало да продължат.

Уилям отново бе поставен в затруднение, но подкани Северин и билкарят заговори, като гледаше да не го чуят околните.

— Преди да отиде в банята, Беренгарий сигурно се е отбивал в болницата — рече той.

— Откъде разбра? — Неколцина монаси се доближиха, за да чуят за какво разговаряхме. Северин започна да шепне, като се оглеждаше.

— Ти ми бе казал, че този човек… сигурно е носел нещо със себе си… Виж какво, аз намерих нещо в моята лаборатория, сред другите книги… намерих една книга, ама не е моя, някаква особена книга…

— Сигурно е онази — рече тържествуващият Уилям. — Донеси ми я веднага.

— Не мога — отвърна Северин, — после ще ти обясня, открих… мисля, че открих нещо много интересно… Трябва да дойдеш, трябва да ти покажа книгата… ама внимателно… — И млъкна. Забелязахме, че край нас, внезапно и мълчаливо както обикновено, се бе появил Хорхе. Пристъпваше с протегнати ръце, сякаш, несвикнал да се движи из това място, се опитваше да разбере накъде се е запътил. Един нормален човек не би могъл да долови шепота на Северин, но ние знаехме отдавна, че Хорхе, подобно на всички слепци, имаше много остър слух.

Но като че ли старецът не бе чул нищо. Нещо повече — тръгна в обратна посока, докосна някакъв монах и му каза нещо. Монахът го хвана внимателно за ръка и го поведе навън. В този миг Микеле се появи отново и извика Уилям. Моят учител реши.

— Моля те — рече той на Северин, — върни се веднага там, откъдето си дошъл. Затвори се и ме чакай. А ти — обърна се към мен — тръгни след Хорхе. Дори и да е дочул нещо, не вярвам, че ще поиска да го заведат до болницата. Искам да разбереш къде е отишъл.

Понечи да се върне в залата и в същия миг забеляза (забелязах го и аз) Аймаро, който си пробиваше път в блъсканицата, за да последва излизащия Хорхе. Тук Уилям прояви непредпазливост, защото викна от единия край на нартиката на Северин, който прекрачваше прага на външната врата:

— Моля те. Не допускай никого… ония документи не бива да се върнат там, отдето са излезли!

Тъкмо се канех да последвам Хорхе, зърнах ключаря, който се беше облегнал на рамката на вратата; той бе чул казаното от Уилям и поглеждаше ту моя учител, ту билкаря, а по лицето му бе изписан страх. Видя, че Северин излезе на двора, и го последва. Стоях на прага и се боях да не изпусна Хорхе, който още малко и щеше да изчезне в мъглата; но и двамата, запътили се в противоположни посоки, щяха да потънат в сивкавата пелена. Премислих набързо какво да правя. Беше ми наредено да следя слепеца, защото съществуваше опасението, че ще отиде в болницата. А той заедно със своя придружител тръгнаха в друга посока — прекосяваше вътрешния двор, но отиваше към църквата или Зданието. Ключарят сигурно бе решил да тръгне след билкаря, а нали Уилям се безпокоеше затова, дето можеше да се случи в лабораторията. Затова тръгнах след тия двамата, като същевременно се питах къде ли е отишъл Аймаро, стига, разбира се, да не беше излязъл по причини, съвсем различни от нашите.

Държах се на разстояние, достатъчно да не изгубя от очи ключаря, който пък забави крачките си, тъй като бе забелязал, че го следя. Той не можеше да разбере дали сянката, която го следва, съм аз, така както и на мен не ми беше ясно дали сянката, която следвах, бе той, но тъй като аз не се съмнявах, че е той, така и той не се съмняваше, че съм аз.

Като го принудих да ме следи, му попречих да следи отблизо Северин. Когато вратата на болницата изникна в мъглата, тя бе вече затворена. Слава тебе Господи, Северин бе успял да влезе. Ключарят се обърна още веднъж и ме изгледа — стърчах неподвижно като дърво от градината, — после като че ли намисли нещо и се запъти към кухнята. Рекох си, че съм си изпълнил задачата. Северин беше разумен човек, можеше и сам да се пази, нямаше да отваря никому. Нямах какво повече да правя и най-вече изгарях от любопитство да видя какво става в заседателната зала. Затова реших да се върна и да докладвам. Може би не постъпих правилно, може би трябваше да поостана и да пазя и щяхме да си спестим толкова много беди. Но това ми става ясно сега, а тогава не знаех, че ще стане така.

Докато се прибирах, за малко да се сблъскам с Бенций, който ми се усмихна съзаклятнически.

— Северин май е намерил нещо, оставено от Беренгарий, нали?

— Ти пък откъде знаеш? — му отвърнах непристойно, като да беше мой връстник, отчасти понеже се ядосах и отчасти загдето по младежкото му лице се бе изписало почти детско лукавство.

— Не съм чак толкова глупав — отвърна Бенций, — Северин бързаше да каже нещо на Уилям, а ти следеше да не го следи никой.

— А пък ти следиш и нас, и Северин — възразих разгневен.

— Аз ли? Разбира се. От онзи ден не изпускам из очи нито банята, нито болницата. Ако можех, досега да съм влязъл. Бих дал мило и драго да разбера какво е намерил Беренгарий в библиотеката.

— Ти искаш да знаеш много, без да имаш право.

— Аз съм ученик и имам право да знам, дошъл съм от края на света, за да се запозная с библиотеката, библиотеката е затворена, сякаш съхранява непристойни неща, и аз…

— Не ме задържай повече.

— Не те задържам и без това ми каза каквото ми трябваше.

— Аз ли?

— Човек се издава и като премълчава.

— Съветвам те да не влизаш в болницата — възразих аз.

— Няма да вляза, няма да вляза, не се безпокой. Но никой не може да ми забрани да погледна отвън.

Престанах да му обръщам внимание и влязох. Рекох си, че тоя любопитен човек не представлява кой знае каква опасност. Доближих се до Уилям и му разказах набързо какво бе станало. Той кимна одобрително и ми даде знак да млъкна. Врявата бе почнала да стихва. Пратениците и на двете страни бяха почнали да се целуват в знак на помирение. Епископът на Албореа възхваляваше вярата на миноритите. Джироламо превъзнасяше милосърдието на проповедниците, всички отправяха пожелания да се сложи край на междуособните борби, които раздираха църквата. Един превъзнасяше твърдостта на едните, друг — благоразумието на другите; всички призоваваха за справедливост и подчертаваха, че трябва да се проявява умереност. Никога не съм виждал толкова много хора така искрено устремени към тържеството на Божиите и основни добродетели.

Ето че Бертрандо дел Поджето прикани Уилям да изложи тезисите на имперските теолози. Уилям се надигна неохотно — от една страна, си даваше сметка, че срещата е безполезна, от друга — бързаше да се махне оттук; вече държеше много повече на тайнствената книга, отколкото на изхода от срещата. Но беше ясно, че не можеше да се отклони от своите задължения.

И така, той взе думата, като почна да се запъва и да мънка често, може би по-често от обичайното и отколкото трябваше, сякаш искаше да намекне, че не е никак уверен в това, дето се канеше да каже; започна с това, че разбирал много добре становищата на тези, които бяха говорили преди него, и че от друга страна, онова, което някои наричаха „доктрина“ на имперските теолози, не било друго освен дребни забележки, без да претендират да ги налагат като израз на същинската вяра.

Каза, че като се има предвид неизмеримата благост, която Бог е проявил при сътворяването на своите чада, като обича всички, без да прави разлика между тях, още в ония страници на Битието, където не се споменава нито за свещенослужители, нито за царе, като се има предвид също, че Господ бог бил дал на Адам и на неговите потомци власт да се разпореждат със земните работи, стига да се подчиняват на небесните закони, би могло да се допусне, че на Господ не е била чужда мисълта именно народът да е законодател и първоизточник на закона, що се отнася до земните работи. Под името народ, каза той, би трябвало да разбираме всички граждани, но тъй като сред гражданите влизат и децата, и невежите, и злосторниците, и жените, навярно би могло да се стигне до едно разумно определение на понятието „народ“ като най-добрата част от гражданите, въпреки че сам той сега не смятал за уместно да определи кой всъщност принадлежи към тази част от гражданството.

Изкашля се, извини се на присъстващите, като намекна, че днес въздухът е доста влажен, и добави, че според него начинът, по който народът ще изразява волята си, би могъл да се покрие с едно всеобщо изборно събрание. Каза, че според него било разумно подобно събрание да може да тълкува, променя или прекратява действието на законите, защото, ако законът се прави от един човек, той би могъл да го състави лошо, било от невежество, било от лукавство; добави, че не е нужно да припомня на присъстващите колко подобни случаи са станали напоследък. Забелязах, че присъстващите, които се посмутиха от началните му думи, не можеха да не се съгласят с казаното накрая, тъй като очевидно всеки един от тях си мислеше за различни хора и всеки смяташе, че няма по-лоша личност от личността, за която си мислеше.

— Добре — продължи Уилям, — щом една личност може да състави лоши закони, не е ли по-добре законите да бъдат съставяни от повече хора? Разбира се, имам предвид земните закони, отнасящи се до правилния ход на земните дела. Бог е заповядал на Адам да не яде от дървото за познаване на доброто и злото, и това е Божи закон; но след това го овластил, какво ти — подканил — да даде имена на нещата, като по този въпрос дал пълна свобода на своя земен поданик. И наистина, макар някои днес да казват, че имената са следствие от вещите, книгата Битие е твърде ясна по този въпрос: Бог е завел при човека всички полски животни и небесни птици, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й. И макар първият човек да е бил толкова съобразителен, че да нарече — на райския си език — всяко нещо и всяка твар според тяхната природа, това не значи, че той не е упражнявал нещо като суверенно право, когато е измислял име, което според него е прилягало най-добре на тази природа. Защото вече се знае, че различни са имената, които хората налагат, за да обозначават понятията, а единствено понятията — знаци за нещата — са еднакви за всички. Така че думата „nomen“, произлиза сигурно от „nomos“, сиреч закон, тъй като именно имената се определят от хората свободно, тоест по свободно и всеобщо съгласие.

Присъстващите не се осмелиха да спорят върху това научно доказателство.

— И така — заключи Уилям, — става ясно, че законодателстването за нещата на тази земя, а следователно и за нещата в градовете и кралствата, няма нищо общо със съхраняването и разпореждането със словото Божие — неотменими привилегии на църковната йерархия. Нещастни са неверниците — рече Уилям, — загдето нямат подобна авторитетна власт, която да им тълкува Божието слово (и всички съжалиха неверниците). Но дали това ни дава основание да твърдим, че неверниците не проявяват стремеж да съставят закони и да ръководят своите дела посредством правителства, крале, императори или разните им там султани или халифи? Би ли могло да се отрече, че мнозина римски императори — нека си припомним Траян — са упражнявали мъдро светската си власт? А кой е дал и на езичниците, и на неверниците тази природна способност да творят закони и да живеят в политически общности? Дали техните лъжовни божества, които неизбежно не съществуват (или не съществуват неизбежно, както и да речем да тълкуваме тази модалност)? Разбира се, че не. Тази способност им е дадена само от Бога на войнствата, от Бога на Израел, отец на нашия Бог Иисус Христос… Чудесно доказателство за милостта Божия, дарила със способността да съди за политическите неща и тогова, който не признава властта на римския папа и не изповядва същите свети, сладостни и страшни тайнства на християнството! Но какво по-добро доказателство от това, че светската власт и светското законодателство нямат нищо общо с църквата и закона на Иисуса Христа, че те са били утвърдени от Бога, без да бъдат потвърдени от църквата, още преди появата на светата ни религия?

И отново се изкашля, но сега се прокашляха и други. Мнозина от присъстващите започнаха да се въртят на креслата си и да се прокашлят. Видях как кардиналът облиза устни и прикани Уилям с настойчив, но любезен жест, да говори по същество. Уилям пристъпи към заключителната част от неопровержимото си слово, заключения, които вече всички — дори тези, които не ги споделяха — сметнаха за най-неприятната част от това слово. И така, Уилям каза, че според него изводите му били подкрепяни от самия пример, даден ни от Христос, който не бил дошъл на този свят, за да командва, а за да се подчинява съобразно с условията, които е заварил на този свят, поне що се отнася до законите на Цезар. Христос не е искал апостолите да командват и властват, затова било разумно наследниците на апостолите да бъдат освободени от всякаква светска власт, свързана с принуда. Ако папата, епископите и свещениците не бъдат подчинени на светската, упражняваща принуда власт на княза, това ще подрони авторитета на княза, а с това и реда, който, както бе доказано преди малко, е установен от Бога. Разбира се, продължи Уилям, трябва да имаме предвид и много деликатни случаи, като случая с еретиците, защото по тяхната ерес може да се произнася само църквата, която е пазителка на истината, но все пак светската власт е единствената, която е властна да предприема действия. Когато църквата открие еретици, тя трябва да уведоми княза, защото той трябва да знае какво вършат неговите поданици. Но как ще трябва да постъпи князът с един еретик? Да го съди в името на Божията правда, на която не е пазител? Князът може и трябва да осъди еретика, ако това, което той върши, вреди на всеобщото съжителство, сиреч, ако еретикът утвърждава ереста си, като избива или потиска тези, които не я споделят. Но властта на княза стига дотук, защото никой човек на тази земя не може да бъде принуждаван с изтезания да следва напътствията на Евангелието; в противен случай какво ще стане с тази свобода на волята, съобразно чиито прояви после всеки от нас ще бъде преценяван на онзи свят? Църквата може и трябва да предупреждава еретика, че той излиза от общността на вярващите, но не може да го съди тук, на земята, и да го принуждава да върши нещо против собственото му желание. Ако Христос е искал неговите свещенослужители да имат принудителна власт, той е щял да даде ясни указания, както е постъпил Мойсей244 със стария закон. Но не го е сторил. Значи не е искал. Или може би някой иска да каже, че той е желаел това, но през трите години на проповеди или не е имал време, или не е могъл да го каже? Правилно е, дето не е пожелал това, защото, ако би го пожелал, тогава папата щеше да може да налага волята си на краля, а християнството нямаше да бъде закон на свободата, а непоносимо робство.

Всичко това, добави с грейнало лице Уилям, не означава ограничаване властта на папата; напротив — това извисява неговата мисия, защото слугата на слугите Господни идва на тази земя да служи, а не да му служат. А от друга страна, ще бъде много странно, ако властта на папата се простира само върху империята, но не и над другите кралства на тази земя. Както знаем, това, което папата казва за Божиите дела, важи и за поданиците на френския крал, и за поданиците на краля на Англия, но би трябвало да важи и за поданиците на великия хан или за султана на неверниците, които наричаме неверници именно защото не са верни последователи на тази чудесна истина. Следователно, ако папата рече да поеме и светската власт върху делата на империята, това може да породи съмнението, че отъждествявайки светската власт с духовната, той няма да има духовна власт не само над сарацините или татарите, но и над французите и англичаните — нещо, което ще бъде престъпно богохулство. Ето причината, каза в заключение моят учител, поради която според него било правилно да се каже, че Авиньонската църква обижда цялото човечество с твърдението, че именно на нея се пада правото да одобрява или сваля от власт тогова, който е избран за глава на римската империя. Правата на папата върху империята не са по-големи от тези, които има над другите кралства, и тъй като нито френският крал, нито султанът зависят от одобрението на папата, няма основателна причина да му бъде подчинен императорът на германците и италианците. Това подчинение не се обуславя от Божието право, тъй като за него не става дума в Светото писание. Това подчинение не е предвидено и от гражданското право поради гореспоменатите причини. А колкото до дискусията за бедността, каза накрая Уилям, неговото скромно мнение, изразено в ясни предложения и от него, и от други като Марсилий Падуански и Жан Жанден, се свежда до следното: ако францисканците желаят да си останат бедни, папата не може и не бива да се противопоставя на толкова добродетелно желание. Разбира се, ако хипотезата за бедността на Христа би била доказана, това не само би помогнало на миноритите, но би затвърдило и идеята, че Иисус не е искал да притежава никаква земна власт. Ала тази сутрин той чул люде, при това твърде мъдри, да твърдят, че било невъзможно да се докаже, че Христос бил беден. Затова според него щяло да бъде изгодно това да бъде доказано по обратен път. Тъй като никой не твърдял — нито би могъл да твърди, — че Христос е искал за себе си и за своите хора някаква земна власт, това разграничаване на Христа от светските дела му се струвало достатъчно убедителен повод да ни кара да мислим, при това без да сторим грях, че Иисус наистина е предпочитал бедността. Уилям говори толкова смирено, изрази увереността си по толкова неуверен начин, че никой от присъстващите не се осмели да стане и да го опровергае. Това, разбира се, не означаваше, че всички бяха убедени от думите му. Развълнуваха се не само авиньонците, които се въртяха ту на една, ту на друга страна и разговаряха шепнешком, но като че ли казаното бе направило неблагоприятно впечатление и на самия абат, който очевидно си мислеше, че не си е представял така отношенията между неговия орден и империята. А колкото до миноритите, Микеле Чезена изглеждаше объркан, Джироламо — смаян, а Убертино — загрижен.

Мълчанието бе нарушено от кардинал Поджето; усмихнат, спокоен, той запита учтиво Уилям дали би се съгласил да отиде в Авиньон и да каже същото на папата. Уилям се обърна към кардинала и го запита какво мисли по този въпрос; кардиналът отвърна, че откакто е на този свят, папата бил изслушвал какви ли не съмнителни становища и се бил отнасял винаги прелюбезно с всички свои чада, но тези съждения сигурно щели да го наскърбят, и то много.

Намеси се и Бернар Ги, който до този момент не бе проронил нито дума:

— Много ще се радвам, ако брат Уилям, който излага така умело и красноречиво мислите си, дойде и ги подложи на обсъждане от папата…

— Убедихте ме, господин Бернар — отвърна Уилям. — Няма да дойда. — После се обърна към кардинала, сякаш да се извини: — Какво да ви кажа, това възпаление на гърдите ме кара да се откажа от подобно продължително пътешествие през този сезон…

— Защо тогава говорихте толкова продължително? — запита го кардиналът.

— За да удостоверя истината — отвърна смирено Уилям. — Истината ще ни направи свободни.

— Не, не! — избухна Джовани Далбена. — Тук не става дума за истината, която ни прави свободни, а за прекалената истина, която иска да се утвърди!

— И това е възможно — съгласи се кротко Уилям.

Изведнъж си рекох — аха, сега ще избухне буря, ще се развихрят страсти и спорове, още по-яростни отпреди. Но не стана нищо. Още докато Далбена говореше, капитанът на стрелците се приближи и прошепна нещо на ухото на Бернар. А той се изправи рязко и поиска думата.

— Братя — рече той, — може би ще успеем да подновим нашата плодотворна дискусия, но сега, с позволение на абата, едно извънредно сериозно събитие ни задължава да прекратим нашата работа. Може би неволно съм изпреварил очакванията на абата, който се надяваше да разкрие виновника за престъпленията, станали в предните дни. Този човек е в ръцете ми. Но уви, той бе заловен много късно… Нещо се е случило там… — И посочи навън. Прекоси бързо залата и излезе, последван от мнозина; един от първите бе Уилям, с него бях и аз.

Моят учител ме погледна и рече:

— Боя се, че нещо е станало със Северин.

Ден петиШЕСТИ ЧАС

Когато намират убития Северин, но не успяват да намерят намерената от него книга

Закрачихме по платото — бързо, тревожно. Капитанът на стрелците ни водеше към болницата: като приближихме, видяхме как в гъстата сива мъгла се мятат сенки — бяха стичащите се монаси и ратаи и стрелците, застанали пред вратата и непозволяващи никому да влиза.

— Бях изпратил тези стрелци да търсят един човек, който можеше да ни разясни многото тайни — рече Бернар.

— Кого? Да не би брата билкар? — запита изумен абатът.

— Не, сега ще видите — отвърна Бернар и влезе.

Влязохме в лабораторията на Северин; пред очите ни се откри мъчителна гледка. Клетият билкар лежеше мъртъв сред локва кръв с разцепена глава. А шкафовете бяха като пометени от буря — навсякъде бяха разхвърляни изпотрошени ампули, шишета, книги и документи. Край трупа лежеше армилярна сфера, най-малко два пъти по-голяма от човешка глава; беше изящно изработена от метал, над нея стърчеше златен кръст, а тя се опираше на малък, осеян с украшения триножник, Бях я виждал и преди — стоеше на масата вляво от входа.

На другия край на стаята двамина стрелци бяха хванали здраво ключаря, който се опитваше да се освободи, викаше, че е невинен; а като видя абата, се развика още по-силно.

— Господине! — викаше той. — Нещастно съвпадение! Когато влязох, Северин беше вече мъртъв, завариха ме как наблюдавам безмълвно тази страхотия!

Капитанът на стрелците се приближи до Бернар и след като получи разрешение, започна да му докладва пред всички. Стрелците имали нареждане да намерят ключаря и да го задържат; търсили го повече от два часа из целия манастир. Сигурно, рекох си аз, това бе нареждането, което даде Бернар, преди да влезе в заседателната зала, а войниците, които не познаваха това място, са почнали да търсят там, където не трябва, без да си дават сметка, че ключарят, който не е знаел какво го очаква, е бил заедно с други монаси в нартиката, пък и мъглата сигурно бе затруднила още повече търсенето. Така или иначе от думите на капитана стана ясно, че Ремиджо, след като се разделихме, тръгнал към кухнята, някой го видял и уведомил стрелците; но те стигнали в Зданието, след като Ремиджо малко преди това излязъл нанякъде — в кухнята се намирал Хорхе, който твърдял, че току-що разговарял с него. Тогава стрелците тръгнали из платото към зеленчуковите градини; тук пред тях из мъглата изникнал като призрак старият Алинардо, който се бил изгубил. Именно Алинардо им казал, че малко преди това видял ключаря да влиза в болницата. Стрелците отишли там, вратата била отворена. Влезли, заварили мъртвия Северин и ключаря, който тършувал като луд из шкафовете и хвърлял всичко, каквото му попадне, на пода, сякаш търсел нещо. Не е трудно да се досетим какво е станало, заключи капитанът. Ремиджо е влязъл, нахвърлил се е върху билкаря, убил го и после започнал да търси това, заради което го убил.

Един стрелец вдигна от пода армилярната сфера и я подаде на Бернар. Изящната конструкция от медни и сребърни кръгове, скрепени от една по-яка конструкция от бронзови пръстени, явно е била хваната за дръжката на триножника и стоварена с все сила върху черепа на жертвата, защото от удара много от по-тънките пръстени се бяха счупили или огънали откъм едната страна. А че сферата е била стоварена именно откъм тази страна върху главата на Северин, личеше по петната от кръв, по снопчетата коса и ужасните късчета от мозъка на жертвата.

Уилям се наведе над Северин, за да се увери, че е мъртъв. Очите на този клетник, залети от кръвта, шурнала от главата, бяха широко разтворени и аз се запитах дали наистина — както разказват, че е ставало при други случаи — в застиналата зеница може да се различи ликът на убиеца — последното нещо, което са доловили сетивата на жертвата. Видях как Уилям оглежда ръцете на мъртвеца, за да провери дали няма черни петна по пръстите, макар че в този случай причината за смъртта бе повече от очевидна; но Северин бе със същите кожени ръкавици, с които понякога го бях виждал да работи с опасни билки, с жаби и неизвестни нему насекоми.

В това време Бернар Ги се обърна към ключаря:

— Ти си Ремиджо от Вараджине, нали? Бях наредил на моите хора да те търсят заради други обвинения, за да потвърдя други неща, в които си заподозрян. Сега виждам, че съм действал правилно, макар и с голямо закъснение, за което съжалявам. Господине — обърна се тон към абата, — смятам, че май аз нося отговорността за последното престъпление, защото още от тази сутрин, след като изслушах признанията на оня нещастник, задържан нощес, знаех, че този човек трябва да попадне в ръцете на правосъдието. Но и вие сте свидетел — сутринта имах други задължения, а и моите хора се постараха…

Докато той говореше високо, та всички присъстващи да чуят (през това време стаята се беше изпълнила с хора, които се завираха навсякъде, оглеждаха разхвърляните и унищожени вещи, сочеха трупа и коментираха шепнешком голямото престъпление), в навалицата зърнах Малахий, който наблюдаваше мрачно това, което ставаше. Забеляза го и ключарят — тъкмо се канеха да го изведат. Той се отскубна от стрелците и се втурна към своя събрат, хвана го за расото, доближи лице до неговото и му заговори задъхано, докато стрелците отново го сграбчиха. Те го помъкнаха със себе си, а той отново се обърна към Малахий и му викна:

— Закълни се, кълна се и аз!

Малахий не отговори веднага, сякаш търсеше най-подходящите слова. Най-сетне, докато ключарят насила прекрачваше прага, му рече:

— Не ще сторя нищо в твоя вреда.

Спогледахме се с Уилям и се питахме какво ли може да означава всичко това. И Бернар бе забелязал всичко, но това сякаш не му направи впечатление; нещо повече — усмихна се на Малахий, сякаш да одобри думите му и да сключи с него някакво зловещо съглашение. После оповести, че веднага след обяда съдът ще се събере в заседателната зала, за да води публично следствие. Излезе, заповяда да отведат ключаря в ковачницата и да не му разрешават да разговаря със Салваторе.

В същия миг зад нас чухме гласа на Бенций:

— Аз влязох веднага след вас — прошепна той, — в стаята още нямаше много хора, а Малахий го нямаше.

— Сигурно е влязъл по-късно — рече Уилям.

— Не — настоя Бенций, — бях до вратата, видях кой влизаше. Повярвайте, Малахий вече е бил тук… от по-рано.

— Кога?

— Още преди ключарят да влезе. Не мога да се закълна, но мисля, че е излязъл зад онази завеса, след като се бяха струпали доста хора.

— И посочи голямата завеса, закриваща леглото, където Северин обикновено караше да полегне всеки, който биваше подлаган на някакво лечение.

— Да не би да искаш да кажеш, че той е убил Северин и че се е скрил там, когато е влязъл ключарят? — запита го Уилям.

— Или пък че оттам е бил свидетел на това, което се е случило тук. Иначе защо ключарят щеше да го моли да не му наврежда, като в замяна на това обеща, че и той няма да му стори никакво зло?

— Възможно е — рече Уилям. — Така или иначе тук се намираше една книга и би трябвало да е тук, защото и ключарят, и Малахий излязоха с празни ръце, — Уилям бе научил от мен, че и Бенций знае, и сега се нуждаеше от помощ. Той пристъпи към абата, който оглеждаше тъжно трупа на Северин, и го помоли да нареди всички да излязат, тъй като искал да огледа по-добре стаята. Абатът се съгласи, излезе и той, като погледна скептично Уилям, сякаш го кореше, че винаги пристига късно. Малахий се опита да остане, като посочваше някакви неясни оправдания; Уилям му каза, че не се намира в библиотеката и че тук не може да претендира за никакви права. Държа се учтиво, но бе непреклонен; така си отмъсти на Малахий, загдето не му бе позволил да огледа писалището на Венанций.

Когато останахме тримата, Уилям очисти една маса от разхвърляните по нея счупени съдинки и документи и ми нареди да почна да му подавам една по една книгите от сбирката на Северин. В сравнение с безбройните книги в лабиринта тази сбирка изглеждаше малка; но все пак се състоеше от десетки и десетки томове с различни размери. По-рано те бяха подредени по рафтовете, а сега бяха разхвърляни на пода сред редица други вещи, бяха раздърпани от трескавите ръце на ключаря, някои бяха направо разкъсани, сякаш този човек не бе търсил някаква книга, а нещо, което е трябвало да бъде помежду страниците й. Някои книги бяха накъсани с ярост, а подвързията — унищожена. Не бе лесна работа да ги вземаме една по една, да разберем за какво става дума и да ги нареждаме накуп на масата; пък и трябваше да се бърза, защото абатът ни бе дал малко време, тъй като скоро трябваше да дойдат монаси да оправят трупа на Северин и да го приготвят за погребението. А се налагаше и да обикаляме, и да търсим под масите, зад рафтовете и шкафовете, да не би нещо да убегне от вниманието ни. Уилям не пожела Бенций да ми помага, разреши му само да застане и да пази до вратата. Въпреки заповедта на абата мнозина настояваха да влязат — било ужасени от вестта ратаи, било монаси, които оплакваха своя събрат, било послушници, донесли бели платна и съдинки с вода, за да измият и увият трупа…

И така налагаше се да бързаме. Вдигах книгите, подавах ги на Уилям, той ги оглеждаше и ги слагаше на масата. Скоро разбрахме, че този начин на работа отнема много време, та продължихме да работим едновременно — сиреч аз вдигах някоя книга, ако беше разпиляна, я подреждах, прочитах заглавието и я поставях на масата. Случваше се — и то често — да попадаме и на отделни страници.

— „De plantis libris tres“245, дявол да го вземе, не е тази — възкликваше Уилям и хвърляше книгата на масата.

— „Thesaurus herbarum“246 — обадих се аз. А Уилям викна:

— Зарежи я, книгата, която търсим, е на гръцки!

— Да не е тази? — запитах го аз и му показах книга, чиито страници бяха изпълнени с някакви чудновати заврънкулки.

Уилям отвърна:

— Не, глупако, това е арабски! Прав беше Бейкън, като твърдеше, че първото задължение на един знаещ е да изучава езици!

— Но и вие не знаете арабски! — възразих обиден, а Уилям ми отвърна:

— Но поне мога да разбера, че е на арабски! — А аз се изчервих, защото чух Бенций да се смее зад гърба ми.

Книгите бяха много, още повече бяха записките, свитъците с чертежи на небесния свод, каталозите на разни чудновати растения, съставени на отделни листове вероятно от покойника. Поработихме доста, претърсихме всички кътчета на лабораторията. Уилям стигна дотам, че най-хладнокръвно отмести трупа, за да провери да не би под него да има нещо, порови се и из расото му. Нищо.

— Така трябва — поясни Уилям. — Северин се е заключил тук с някаква книга. Тя не беше у ключаря…

— Ами ако я е скрил под расото си? — попитах аз.

— Не, книгата, която зърнах онази сутрин под масата на Венанций, беше голяма, щяхме да я забележим.

— Как беше подвързана? — обадих се аз.

— Не знам. Беше разтворена, успях да я зърна за миг, но това бе достатъчно, за да разбера, че е на гръцки; друго не помня. И така — тя не е у ключаря, мисля, че не е и у Малахий.

— Сигурен съм — обади се Бенций. — Когато ключарят се вкопчи в него, стана ясно, че той не крие нищо под скапулария.

— Хубаво. Тоест лошо. Щом книгата не е тук, това означава, че освен Малахий и ключаря тук преди тях се е промъкнал и друг човек.

— Тоест някой друг, който е убил Северин, така ли?

— Много станаха — рече Уилям.

— Пък и кой ли е могъл да знае, че книгата е тук? — попитах аз.

— Хорхе например, ако е чул нашия разговор.

— Да — отвърнах аз, — но Хорхе не би могъл да убие такъв здравеняк като Северин, при това толкова жестоко.

— Така е. Освен това ти си го видял да върви към Зданието, а стрелците малко преди да открият ключаря, са го видели в кухнята. Значи не би могъл да дойде тук и да се върне в кухнята. Не забравяй, че макар и да се движи доста свободно, той все пак трябва да върви край стените и не би могъл да прекоси зеленчуковите градини, при това бегом…

— Оставете ме сам да помисля — прекъснах го аз, защото бях решил да подражавам на моя учител. — Значи не може да е бил Хорхе. Наблизо се навърташе Алинардо, но и той едва се държи на краката си, няма как да се справи със Северин. Ключарят е бил тук, но той бе открит от стрелците толкова скоро след като е излязъл от кухнята, че не ми се струва възможно за такова кратко време да накара Северин да му отвори, после да се нахвърли срещу него, да го убие и да разпръсне и изпотроши всичко. Възможно е Малахий да е изпреварил всички — Хорхе ви чу в нартиката, после е отишъл в скриптория, за да уведоми Малахий, че у Северин има някаква книга от библиотеката. Малахий идва тук, убеждава Северин да му отвори и го убива. Защо — един Господ знае. Но ако е търсел книгата, той е можел да я открие, без да тършува по този начин, нали е библиотекар! Кой тогава?

— Бенций — отвърна Уилям.

Бенций заотрича енергично, като поклати глава:

— Не, брате Уилям, вие знаете, че изгарях от любопитство. Но ако бях влязъл тук и имах възможност да се измъкна, сега нямаше да съм с вас, а щях да съм някъде другаде и да разглеждам тази скъпоценност…

— Доказателството ти е почти убедително — усмихна се Уилям.

— Но и ти не знаеш как изглежда книгата. Можеше да убиеш, а след това да дойдеш отново тук и да се опиташ да я откриеш.

Бенций поруменя като божур и възрази:

— Не съм убиец!

— Никой не е убиец, преди да е извършил първото си престъпление — рече философски Уилям. — Така или иначе книгата не е тук, а това е достатъчно, за да докаже, че ти не си я оставил тук. Струва ми се логично и това, че ако ти я беше взел по-рано, щеше да се измъкнеш в бъркотията.

После се обърна и огледа трупа. И като че ли едва сега си даде сметка, че приятелят му е мъртъв.

— Бедни Северин — промълви той, — като си помисля, че подозирах и теб, и твоите отрови. А ти си гледал да се предпазиш от някоя отрова, затова си сложил и тия ръкавици. Очаквал си опасност откъм земята, а тя се е стоварила върху теб откъм небесния свод… — Вдигна сферата и я огледа внимателно. — Защо ли са използвали именно това оръжие…

— Било е подръка.

— Възможно е. Но са могли да използват и друго — някой съд, някое градинарско сечиво… Чудесен образец на изкусна обработка на метал и на астрономическа наука. Но е разбит и… Господи! — възкликна той. — И биде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите… — занарежда той.

Познавах твърде добре текста на апостол Йоан.

— Това е четвъртата тръба! — възкликнах аз.

— Точно така. Първо град, после кръв, после водата, а сега и звездите… Ако наистина е така, трябва да премислим отново всичко, убиецът не се е насочил случайно, той е следвал определен план… Възможно ли е да допуснем, че съществува такъв злокобен ум, който пристъпва към убийството само тогава, когато има възможност да стори това, следвайки указанията на книгата за Апокалипсиса?

— Какво ли ще стане при петата тръба? — попитах ужасен. Опитах се да си припомня. — И видях звезда, паднала от небето на земята; и даде й се ключът от кладенеца на бездната. Дали някой не ще загине, удавен в кладенеца?

— Петата тръба ни обещава много други неща — рече Уилям. — От кладенеца ще излезе дим като от голяма пещ, после от дима ще излязат скакалци, които ще измъчват хората с жило като това, което имат скорпионите. По своя вид скакалците ще приличат на коне със златоподобни венци на главата, със зъби като на лъвове… Нашият човек ще разполага с какви ли не средства, за да осъществи казаното в книгата… Но стига с тия фантазии. Я по-добре да си припомним какво ни каза Северин, когато ни уведоми, че е намерил книгата…

— Вие му казахте да ви я донесе, а той отвърна, че не може…

— Точно така; после ни прекъснаха. Защо не е могъл? Та не е трудно да се пренесе книга. А защо си е сложил ръкавиците? Дали в подвързията на книгата има нещо, свързано с отровата, която уби Беренгарий и Венанций? Някаква тайнствена опасност, някаква заразена игличка…

— Змия! — рекох аз.

— А защо не и кит? Не, ние пак прекаляваме с нашите фантазии. Установихме, че отровата трябва да мине през устата. Пък и Северин не каза, че не може да пренесе книгата. Каза, че предпочита да ми я покаже тук. И си е сложил ръкавици… Така или иначе вече знаем, че тая книга трябва да се пипа с ръкавици. Това важи и за теб, Бенций, ако, както се надяваш, успееш да я откриеш. А тъй като си толкова услужлив, можеш да ми помогнеш. Иди в скриптория и наблюдавай Малахий. Не го изпускай от очи.

— Ще бъде изпълнено! — отвърна Бенций; както ни се стори, той се зарадва от възложената му задача.

Не можехме да задържаме повече другите монаси; в стаята нахлуха сума ти хора. Времето за обед беше минало и Бернар сигурно събираше в заседателната зала своите хора.

— Няма какво да правим тук — рече Уилям. Изведнъж ми хрумна една мисъл.

— А не е ли възможно — запитах аз — убиецът да е хвърлил книгата от прозореца, към задната страна на болницата, а после да е отишъл да я прибере?

Уилям изгледа със съмнение големите прозорци на лабораторията, които изглеждаха здраво затворени.

— Да проверим — рече той.

Излязохме и огледахме задната страна на постройката, която бе почти долепена до зида на оградата; между двете стени имаше нещо като тясна пътека. Уилям запристъпя внимателно, защото тук падналият напоследък сняг се бе запазил непокътнат. След нас по крехката ледена корица оставаха ясни следи, така че, ако някой бе минал оттук преди нас, снегът щеше да запази следите му. Не видяхме нищо.

Отказахме се от злополучното ми хрумване, тръгнахме от болницата и докато прекосявахме зеленчуковата градина, попитах Уилям дали наистина вярва на Бенций.

— Не съвсем — рече Уилям, — но така или иначе ние не му казахме нищо, което той не знае, пък и го предупредихме да се пази от книгата. Накарахме го да наблюдава Малахий, но така и Малахий, който явно също търси книгата, ще наблюдава пък него.

— Какво ли е търсел ключарят?

— Скоро ще разберем. Явно е търсел нещо, искал е да го намери веднага, за да се отърве от някаква опасност, от която е изпитвал ужас. Малахий сигурно е знаел за какво става дума, иначе не бихме могли да си обясним отчаяния призив, който му отправи Ремиджо…

— Но така или иначе книгата изчезна…

— Това е просто невероятно — рече Уилям, докато наближавахме заседателната зала. — Ако наистина се е намирала там, а Северин ни каза, че била там, или е изнесена, или е още там.

— Щом не е там, значи някой я е изнесъл — заключих аз.

— Не е казано, че не бива да стигнем до извод, като изходим от друга, по-малка предпоставка. Тъй като по всичко личи, че никой не е могъл да изнесе книгата…

— Тя би трябвало да се намира там. Но я няма.

— Почакай. Ние твърдим, че не е там, защото не сме я намерили. Но може би не успяхме да я намерим, защото не сме я видели там, където е.

— Но ние огледахме навсякъде!

— Огледахме, но не я видяхме. Или пък сме я видели, но не сме я разпознали… Адсон, когато Северин ни описа книгата, какво точно каза?

— Каза ни, че е намерил книга, но не от неговите, а на гръцки.

— Не! Сега се сетих. Каза една особена книга. Северин беше учен човек, а за учения една книга на гръцки език не може да бъде особена, този учен човек може да не знае гръцки, но поне ще различи азбуката. Един учен не би нарекъл особена и книга на арабски език, па макар и да не знае арабски… — Замълча и продължи: — Какво ще търси книга на арабски в лабораторията на Северин?

— Но защо би трябвало да нарече особена една книга на арабски?

— Там е цялата работа. Щом я нарече особена, това значи, че тази книга е имала необичаен вид, необичаен поне за него — нали беше билкар, а не библиотекар… В библиотеката понякога подвързват в един том редица древни ръкописи, като събират различни интересни текстове, един на гръцки, друг на арамейски…

— …А друг — на арабски! — възкликнах аз; това разкритие ме порази.

Уилям ме дръпна рязко и ме измъкна от нартиката, като ме накара да се затичам към болницата.

— Тевтонско говедо, тиква, глупак неден! Ти си оглеждал само началните страници, а не цялата книга!

— Но, учителю — задъхвах се аз, — нали вие погледнахте началните страници, дето ви показах, нали вие казахте, че са на арабски, а не на гръцки!

— Така е, Адсон, така е! Аз съм говедо, хайде, побързай!

Стигнахме до лабораторията, но не бе лесно да влезем, защото послушниците изнасяха трупа. Други от любопитство продължаваха да обикалят из стаята. Уилям се втурна към масата и започна да повдига книгите — търсеше тази, която ни трябваше; започна да ги хвърля една след друга пред смаяните погледи на присъстващите и отново ги запрелиства веднъж, че и по два пъти. Уви, арабският ръкопис липсваше. Спомних си смътно старата, не много здрава, доста поизтрита подвързия, с тънки метални ленти.

— Кой е влизал тук, след като излязох? — запита Уилям някакъв монах. Монахът сви рамене, ясно беше, че са влизали мнозина, ама кой точно?

Опитахме се да размислим кой може да е влизал. Малахий? Изглеждаше правдоподобно, той знаеше какво иска, може да ни е дебнал, видял ни е да излизаме с празни ръце и се е върнал, знаейки, че сигурно ще намери каквото търси. Бенций? Спомних си, че когато се препирахме за арабския текст, той се бе изсмял. Тогава си рекох, че се надсмива на моето невежество, а може би се надсмиваше на наивността на Уилям; той знаеше много добре по колко различни начина може да се съхрани един древен ръкопис, може да му е хрумнало това, което не ни бе хрумнало веднага на нас, а за което трябваше да се досетим, а именно, че Северин не знаеше арабски език, защо му трябваше да държи сред книгите си и книга, която не можеше да прочете? Ами ако ставаше дума за трети човек?

Уилям беше просто съкрушен. Опитвах се да го утеша, казвах му, че той търсеше от три дни текст на гръцки език, затова беше съвсем естествено да не обръща внимание на книгите, които не са на гръцки. А той отвръщаше — да, човешко е да се греши, но има хора, които допускат повече грешки от другите хора, и тия хора биват наричани глупаци, че и той е един от тях, и се питаше имало ли е смисъл да учи в Париж и Оксфорд, след като не е могъл да се досети, че в някои случаи ръкописите биват подвързани заедно, ако и да са на различни езици, че това го знаят и послушниците с изключение на тия, дето са глупави като мен, че двама глупаци като нас биха могли да жънат големи успехи по панаирите, че трябвало да се занимаваме с това, а не да се опитваме да разгадаваме тайни, особено след като имаме за противници хора, много по-хитри от нас.

— Но няма смисъл да се вайкаме — заключи той. — Ако Малахий е взел книгата, той вече я е върнал в библиотеката. Ще можем да я намерим само ако съумеем да проникнем във „finis Africae“. Ако я е взел Бенций, сигурно си е рекъл, че рано или късно ще се досетя за това, което се досетих, и ще се върна в лабораторията, иначе не би действал с такава бързина. А това значи, че той се е скрил; единственото място обаче, където не може да се е скрил, е мястото, където бихме го потърсили веднага — тоест в килията му. Затова нека се върнем в заседателната зала, да видим дали по време на разпита ключарят няма да каже нещо, което да ни е от полза. Защото още не ми е ясно какво цели Бернар; той е започнал да търси този човек още преди смъртта на Северин, при това със съвсем други намерения.

Върнахме се в заседателната зала. Но по-добре щеше да бъде, ако бяхме отишли в килията на Бенций, защото, както разбрахме по-късно, нашият млад приятел нямаше чак толкова високо мнение за Уилям и не бе и помислил, че моят учител щеше да се върне толкова скоро в лабораторията; поради което, бидейки убеден, че няма да го търсят именно там, беше побързал да скрие книгата в килията си.

Но за това ще разкажа по-късно. Защото се случиха такива драматични и тревожни събития, че ние просто забравихме за тайнствената книга. А може би не я забравихме, но ни налегнаха други неотложни грижи, свързани с мисията, която беше възложена на Уилям.

Ден петиДЕВЕТИ ЧАС

Когато се раздава правосъдие и оставаме с угнетяващото чувство, че никой не е прав

Бернар Ги седна по средата на голямата орехова маса в заседателната зала. До него един доминиканец изпълняваше ролята на нотариус, а от двете му страни седнаха като съдии двамина прелати от папската делегация. Ключарят стоеше прав пред масата между двама стрелци.

Абатът прошепна на Уилям:

— Не съм сигурен дали процедурата е законна. В своя XXXVII канон Латеранският събор от 1215 година постановява, че никой не може да бъде призован да се яви пред съдии, чието местожителство се намира на повече от два пъти път от неговото местожителство. Тук положението може би е по-друго, тук съдията е този, който идва отдалеч, но…

— Инквизиторът стои над обичайната юрисдикция — отвърна Уилям — и не бива да спазва нормите на обичайното право. Той има специални привилегии и не е длъжен да изслушва и защитниците.

Погледнах ключаря. Ремиджо изглеждаше направо жалък. Озърташе се като изплашен звяр, сякаш предчувстваше, че го очаква литургия, от която се боеше. Сега знам, че той се боеше по две не по-малко страшни причини: първата бе, че бе заловен, както си личеше, на местопрестъплението, а втората — че още от предния ден, когато Бернар бе започнал следствието, като събираше разни слухове и намеци, той се опасяваше да не разкрият неговото минало; тревогата му бе нараснала още повече, след като видя как заловиха Салваторе.

Но ако клетият Ремиджо бе станал плячка на своите страхове, Бернар Ги владееше начините да превърне страховете на жертвите си в паника. Той не говореше; докато всички очакваха да започне разпитът, ръцете му шареха по листовете, които стояха пред него и които той се преструваше, че подрежда, но съвсем небрежно. А очите му бяха вперени в обвиняемия; това бе поглед, примесен с лицемерно снизхождение (сякаш искаше да каже: „Не се бой, ти си сред твои братя, които могат единствено да ти желаят доброто“), с ледена ирония (сякаш искаше да каже: „Ти все още не знаеш какво е добре за теб, но след малко ще ти кажа“), с безмилостна строгост (сякаш искаше да каже: „Така или иначе аз съм тук твой съдия, а ти ми принадлежиш“). Ключарят знаеше всичко това, но мълчанието и изчакването на съдията отново му го припомняха, сякаш за да го усети още по-осезателно, та вместо да го забрави, да се изплаши още повече, тревогата му да прерасне в отчаяние и той да се предаде изцяло на съдията и стане като мек восък в ръцете му.

Най-сетне Бернар наруши тишината. Изрече няколко обичайни формули, каза на съдиите, че пристъпва към разпита на обвиняемия, на когото се приписват две еднакво омразни престъпления, едното от които беше очевидно за всички, но не така непристойно като другото, защото всъщност обвиняемият бил заловен при извършване на убийство в момента, когато е бил търсен като престъпник еретик.

И млъкна. Ключарят захлупи лицето си с ръце, които движеше трудно, понеже бяха оковани във вериги. Бернар започна разпита.

— Кой си ти? — запита го той.

— Ремиджо от Вараджине. Роден съм преди петдесет и две години и още като дете постъпих в манастира на миноритите във Вараджине.

— А как стана така, че днес си в ордена на свети Бенедикт?

— Преди години, когато папата издаде булата Sancta Romana, тъй като се боях да не се заразя от ереста на просещите монаси… макар никога да не съм подкрепял техните проповеди… си рекох, че ще е по-добре за грешната ми душа да се измъкна от тая пълна със съблазни среда, и измолих да бъда приет сред монасите в този манастир, където повече от осем години работя като ключар.

— Измъкнал си се от съблазните на ереста — подметна Бернар — или по-точно си избегнал следствието на този, който е бил натоварен да разкрие ереста и да изкорени този вреден бурен, а добродушните клюнийски монаси са си рекли, че като приемат теб и други като теб, ще извършат едно милосърдно дело. Но не е достатъчно да смениш расото, за да заличиш от душата си низостта на еретичното извращение; затова ние сега сме дошли тук да разследваме какво се таи дълбоко в грешната ти душа, какво си вършел, преди да дойдеш в това свято място.

— Душата ми е невинна и аз не разбирам какво имате предвид, когато говорите за еретично извращение — възрази предпазливо ключарят.

— Виждате ли? — възкликна Бернар, като се обърна към другите съдии. — Тия си приличат като две капки вода! Когато някой от тях бъде задържан, явява се пред съда, сякаш съвестта му е спокойна и няма никакви угризения. А те не знаят, че това е най-очебийният признак на тяхната вина, защото праведникът, който се явява пред съда, е неспокоен! Я го попитайте знае ли защо съм наредил да го арестуват. Ти знаеш ли, Ремиджо?

— Господине — отвърна ключарят, — ще се радвам да го чуя от вас. Изненадах се; стори ми се, че ключарят отговаряше на протоколните въпроси със също така протоколни думи, сякаш познаваше много добре правилата на следствието и неговите уловки, като човек, отдавна научен да се справя с подобни неща.

— Ето — възкликна Бернар, — това е типичният отговор на дръзкия еретик! Хитри са като лисици, много е трудно да ги заловиш на местопрестъплението, защото тяхното братство им разрешава да лъжат, за да избегнат заслуженото наказание. Те си служат с лукави отговори, опитвайки се да измамят инквизитора, който при това трябва да понася и допира с такива презрени твари. Значи, брате Ремиджо, ти никога не си имал нищо общо с така наречените просещи монаси или монаси, привърженици на бедността, наречени още и бегарди?

— Бях сред миноритите, когато се водеха големи дискусии за бедността, но никога не съм бил в сектата на бегардите.

— Виждате ли? — рече Бернар. — Отрича, че е бил бегард, защото бегардите, макар и да са част от същата ерес на просещите монаси, ги смятат за изсъхнала издънка от францисканския орден, а себе си — за по-чисти и по-съвършени от тях. Но много от чертите, с които се отличават първите, са присъщи и на другите. Ремиджо, можеш ли да отречеш, че са те виждали да стоиш свит в църквата, с лице, обърнато към стената, или пък проснат на пода с глава, захлупена с качулката, вместо да стоиш на колене с ръце, скръстени за молитва, като всички останали люде?

— Но и в ордена на свети Бенедикт, когато трябва, се просват ничком…

— Аз не те питам какво си правил, когато е трябвало, а какво си правил, когато не е трябвало! Следователно ти не отричаш, че си заставал в едната или другата поза, типични за бегардите! Ах, да, ти каза, че не си бегард… Я ми кажи: в какво вярваш?

— Господине, вярвам във всичко, в което вярва всеки добър християнин…

— Свят отговор! А в какво вярва добрият християнин?

— В това, на което ни учи Светата църква.

— Но коя Света църква? Тази, смятана за свята от вярващите, които се наричат съвършени, от лъжеапостолите, от еретичните монаси просяци, или църквата, която те сравняват с блудницата от Вавилон и в която вярваме твърдо всички ние?

— Господине — отвърна смутен ключарят, — кажете ми коя според вас е истинската църква…

— За мен такава е единствената свята и апостолическа римска църква, ръководена от папата и от неговите епископил.

— И аз мисля така — рече ключарят.

— Хитрост, достойна за възхищение! — викна инквизиторът.

— Достойно за възхищение остроумие! Нали чухте: той иска да каже, че вярва, че аз вярвам в тази църква, и се измъква от задължението да каже в какво той вярва! Но ние познаваме много добре тия лисичи похвати! Да се върнем на същината на въпроса. Вярваш ли, че тайнствата са установени от нашия Господ бог, че за да измолиш опрощение на греховете си, трябва да се изповядаш пред божите служители, че римската църква е властна да развързва и свързва на земята това, което ще бъде развързано и свързано на небето?

— Нима не трябва да вярвам в това?

— Не те питам в какво трябва да вярваш, а в какво вярваш!

— Аз вярвам във всичко, в което ми нареждате да вярвам вие и другите добри учени — отвърна изплашеният ключар.

— Аха! Да не би добрите учени, за които намекваш, да са тия, дето ръководят твоята секта? Това ли имаше предвид, като спомена добрите учени? На тия ли извратени лъжци, дето се смятат за единствени наследници на апостолите, се опираш, за да знаеш в какво да вярваш? Ти искаш да кажеш, че ще ми повярваш само ако вярвам на това, което казват те, иначе ще вярваш само на тях!

— Не съм казвал подобно нещо, господине — измънка ключарят.

— Вие казвате, че съм го казал. Аз вярвам на вас, стига да ми сочите кое е доброто.

— Ама че наглост! — викна Бернар и удари с юмрук по масата.

— Ти повтаряш наизуст с ярост и твърдоглавие формулите, на които ви учат във вашата секта. Ти казваш, че ще ми вярваш само ако проповядвам това, което твоята секта смята за добро. Но така са отговаряли винаги лъжеапостолите, така ми отговаряш сега и ти, може би без да си даваш сметка, защото устните ти изговарят думи, на които си бил учен някога, за да мамиш инквизиторите. Така се самообвиняваш със собствените си слова; и аз бих паднал в клопката ти, ако нямах дълголетен опит като инквизитор… Но да се върнем към същността, извратени човече. Чувал ли си за Герардо Сегалели от Парма?

— Чувал съм — рече ключарят и пребледня, ако изобщо можеше да се каже това за разстроеното му лице.

— А чувал ли си за брат Долчино от Новара?

— Чувал съм.

— Срещал ли си го лично, разговарял ли си с него?

Ключарят помълча, сякаш искаше да прецени доколко ще му е изгодно да каже част от истината. Най-сетне се реши и промълви:

— Виждал съм го, разговарял съм с него.

— По-високо! — викна Бернар. — Та най-сетне да чуят истина, излязла от устата ти! Кога си разговарял с него?

— Господине — отвърна ключарят, — бях в един манастир край Новара, когато хората на Долчино се събраха там; минаха и край нашия манастир, отначало не ни беше ясно какви са…

— Лъжеш! Как е било възможно францисканец от Вараджине да бъде в манастир край Новара? Ти не си бил в манастира, ти си бил вече член на банда просещи монаси, която е обикаляла тия краища и е живеела от подаяния; ти си се присъединил към хората на Долчино!

— Как можете да твърдите подобни неща, господине? — рече, треперейки, ключарят.

— Ще ти кажа не как мога, а защо трябва да ги твърдя — отвърна Бернар и нареди да доведат Салваторе.

Като видях тоя клетник, който сигурно през нощта бе подлаган на разпит, и то не публичен, а много по-строг, сърцето ми се сви от състрадание. Вече казах, че Салваторе имаше ужасно лице. Но тази сутрин то приличаше още повече на мутра на звяр. По него нямаше следи от насилие, но начинът, по който окованото му във вериги тяло се гърчеше — с изкълчени крайници, почти неспособен да се движи, влачен от стрелците като привързана с въже маймуна, — говореше ясно как е бил воден жестокият разпит.

— Бернар го е изтезавал… — прошепнах на Уилям.

— Ни най-малко — отвърна Уилям. — Инквизиторът никога не изтезава. Грижите за тялото на обвиняемия се възлагат винаги на светските лица.

— Но то е все едно! — рекох.

— Нищо подобно. Не е така за инквизитора, който остава с чисти ръце, не е така и за инквизирания, който, щом се появи инквизиторът, вижда в него неочаквана подкрепа, облекчение за мъките си и се разкрива пред него.

Погледнах учителя си и му рекох смаян:

— Вие се шегувате.

— Нима мислиш, че човек може да се шегува с подобни неща? — отвърна Уилям.

Сега Бернар разпитваше Салваторе; моето перо не е в състояние да отбележи ония неясни, объркани думи, с които този вече съсипан, заприличал на маймуна човек отговаряше, разбиран с мъка от другите, макар и подпомаган от Бернар, който му задаваше въпросите така, че той да отговаря само с да или не, неспособен на каквато и да е лъжа. А читателят може да си представи много добре какво каза Салваторе. Той каза или призна, че е разказал през нощта част от историята, която аз вече бях възстановил: скитанията си като просешки монах, като пастир и лъжеапостол, как по времето на Долчино срещнал Ремиджо между неговите хора, как двамата се спасили след битката при връх Ребело и след много перипетии намерили приют в манастира в Казале. Добави, че преди да бъде разгромен и заловен, ересиархът Долчино дал на Ремиджо няколко писма, но той не знаел къде и на кого да ги отнесе. Ремиджо носел тези писма винаги със себе си, не смеел да ги предаде, а като пристигнали в манастира, тъй като го било страх да ги държи у себе си, а не искал да ги унищожи, ги предал на библиотекаря, да, на Малахий, за да ги скрие някъде из потайните места на Зданието.

Докато Салваторе говореше, ключарят го гледаше с омраза; по едно време не се стърпя и му викна:

— Змия, сладострастна маймуна, бях ти като баща, приятел, защитник, така ли ми се отплащаш!

Салваторе погледна своя защитник, който сега сам се нуждаеше от закрила, и изфъфли:

— Господин Ремиджо, докато можеше, бях твой. И ми беше много скъп. Но ти знаеш какви са палачите. Който няма кон, да ходи пеша…

— Ти си луд! — викна му Ремиджо. — Нима се надяваш да се спасиш? Не знаеш ли, че и ти ще умреш като еретик? Кажи, че си признал, защото са те измъчвали, кажи, че си измислил всичко!

— Господине, отде да знам какви имена имат всички тези ереси… Патарени, гадзези, леонисти, арналдисти, сперонисти, обрязани… Аз съм неук, грешах неволно, негово преосвещенство господин Бернар знае това и аз се надявам на неговата милост в името на Отца и Сина и Светаго Духа…

— Ще бъдем милостиви дотолкова, доколкото позволява службата ни — рече инквизиторът, — и ще преценим с бащинско състрадание доброто желание, с което разкри пред нас душата си. Върви, върни се да размишляваш в килията си и се надявай на състраданието Божие. А сега трябва да разискваме съвсем друга работа. И така, Ремиджо, ти си носил със себе си писма на Долчино и си ги дал на твоя събрат, който отговаря за библиотеката…

— Не е вярно, не е вярно! — викна ключарят, сякаш можеше все още да има полза от такава защита. С право Бернар го прекъсна:

— Не искаме потвърждение от теб, а от Малахий от Хилдесхайм. Нареди да повикат библиотекаря, но той не се намираше сред присъстващите. Знаех, че беше в скриптория или някъде около болницата, търсеше Бенций и книгата. Отидоха да го викнат, а когато влезе, смутен, избягвайки да погледне хората в очите, Уилям прошепна недоволен:

— Сега Бенций ще прави каквото си ще.

Но сбърка, защото видях Бенций да надзърта зад гърбовете на други монаси, които се бяха скупчили при вратите на залата, за да слушат разпита. Посочих го на Уилям. Рекохме си, че любопитството към това, което ставаше тук, се е оказало по-силно от интереса му към книгата После научихме, че по това време той бе вече сключил мръсната си сделка.

И така Малахий застана пред съдиите, без да погледне нито за миг ключаря.

— Малахий — рече Бернар, — тази сутрин, след направените нощес признания от Салваторе, ви запитах дали този обвиняем ви е дал някакви писма…

— Малахий! — викна ключарят. — Преди малко ми се закле, че няма да правиш нищо против мен!

Малахий се извърна едва забележимо към обвиняемия — стоеше с гръб към него — и изрече тихо, така че едва го чух:

— Не съм клетвопрестъпник. Направих за теб каквото можах. Писмата бяха предадени на господин Бернар тази сутрин, преди да убиеш Северин…

— Но ти знаеш, ти трябва да знаеш, че не съм убил Северин! Ти знаеш, защото те заварих там!

— Аз ли? — запита Малахий. — Влязох там, след като те заловиха.

— И така да е — прекъсна го Бернар. — Ремиджо, какво търсеше при Северин?

Ключарят се обърна, погледна уплашено Уилям, после погледна Малахий, погледна и Бернар.

— Но аз… аз тази сутрин чух как брат Уилям, който е тук, казваше на Северин, че имал някакви документи… от снощи, след като хванаха Салваторе, се уплаших да не стане дума за тия писма…

— Значи ти все пак знаеш за тия писма! — възкликна тържествуващ Бернар.

Ключарят се хвана в капана. Беше притиснат от две належащи нужди — да се защити срещу обвинението в ерес и да отхвърли подозрението, че е убил. Може би инстинктивно бе решил да се справи с второто обвинение, защото вече действаше наслуки, без да разсъждава.

— Ще кажа за писмата… после ще обясня… ще кажа как останаха У мене… Но нека ви обясня какво се случи тази сутрин. Знаех си, че Ще стане дума за тия писма, след като видях, че Салваторе бе заловен от господин Бернар, мисълта за тия писма ме мъчи от години… Като чух Уилям и Северин да говорят за някакви документи… не знам, изплаших се, рекох си, че Малахий е искал да се отърве от тях и ги е Дал на Северин… исках да ги унищожа и затова отидох при Северин… вратата беше отворена, заварих Северин мъртъв, започнах да се ровя във вещите му, да търся писмата… само се боях…

Уилям ми прошепна на ухото:

— Клетият глупак, изплашен от една опасност, се завря, без да Мисли, в друга…

— Да допуснем, че ти казваш почти — казвам почти — истината — прекъсна го Бернар. — Мислел си, че писмата са у Северин, и си ги търсел при него. Защо ти е минало през ума, че може да са у него? А защо преди това си убил и други събратя? Или може би си мислил, че тия писма от дълго време обикалят от ръка на ръка? Или в този манастир има обичай да събират мощите на изгорените еретици?

Видях как абатът трепна. Нямаше нищо по-опасно от обвинението да се събират мощи от еретици; Бернар много ловко свързваше престъпленията с ереста, а всичко това — с живота в манастира. Моите мисли бяха прекъснати от ключаря, който се развика, че нямал нищо общо с другите престъпления. Бернар го успокои снизходително; сега не обсъждаха тоя въпрос, него го разпитваха за престъплението, че е еретик, затова нека не се опитва (тук гласът му прозвуча рязко) да отвлича вниманието от еретичното си минало, като говори за Северин или като се опитва да хвърли подозрение върху Малахий. Затова нека се върнат на писмата.

— Малахий от Хилдесхайм — обърна се той към свидетеля, — вие не сте тук като обвиняем. Тази сутрин вие отговорихте на моите въпроси и на моето искане, без да се опитате да скриете нещо. Сега повторете какво ми казахте тази сутрин; няма от какво да се боите.

— Ще повторя каквото казах тази сутрин — рече Малахий. — Малко след като пристигна тук, Ремиджо започна да се занимава с кухните и ние се срещахме често по работа… аз като библиотекар съм натоварен със задачата да затварям нощем пялото Здание, а следователно и кухните… няма защо да крия — станахме близки приятели, пък и нямах причини да го подозирам в нещо. Той ми разказа, че имал някакви тайни документи, поверени му при изповед, които не бивало да попаднат в нечестиви ръце, а той не смеел да ги държи при себе си. Тъй като аз съм пазител на единственото място в манастира, достъпът до което е забранен за другите, той ме помоли да съхранявам тези писма далеч от любопитни погледи и аз се съгласих, тъй като не предполагах, че става дума за еретически документи; дори не ги и прочетох, ами ги поставих… поставих ги в най-закътания ъгъл на библиотеката; бях забравил тази случка и се сетих едва тази сутрин, когато за тия писма ми намекна господин инквизиторът; тогава отидох да ги потърся и му ги предадох…

Абатът се навъси и го запита:

— Защо не си ме уведомил за това твое споразумение с ключаря? Библиотеката не съхранява неща, собственост на монасите! — Абатът подчерта, че манастирът няма нищо общо с цялата работа.

— Господине — отвърна смутен Малахий, — стори ми се съвсем дребна работа. Сгрешил съм неволно.

— Разбира се, разбира се — рече любезно Бернар, — ние всички сме убедени, че библиотекарят е действал без умисъл; доказателство за това е искреността, с която сътрудничи на съда. Моля най-сърдечно Ваше Преподобие да не му търсите отговорност за тази непредпазливост. Ние вярваме на Малахий. Искаме от него едно — да ни потвърди под клетва, че писмата, които ще му покажа, са същите, които ми даде тази сутрин, че са същите, които му е дал преди години Ремиджо от Вараджине, след като е дошъл в манастира. — И показа два пергаментови листа, които взе от листата, сложени на масата. Малахий ги погледна и изрече спокойно:

— Заклевам се във всемогъщия Бог отец, в Пресветата Дева и във всички светии, че е така и че така е било.

— Достатъчно — рече Бернар. — Малахий от Хилдесхайм, вие сте свободен.

Докато Малахий вървеше с наведена глава, малко преди да стигне до вратата, откъм групата любопитни, струпали се в дъното на залата, долетя глас:

— Ти му криеше писмата, а той ти показваше задниците на послушниците в кухнята!

Неколцина прихнаха да се смеят. Малахий забърза, като блъскаше с лакти наляво и надясно; готов съм да се закълна, че гласът беше на Аймаро, но тия думи бяха изречени с фалцет. Абатът пламна като божур, викна да пазят тишина, заплаши всички с най-строги наказания, като нареди монасите да напуснат залата. Бернар се усмихваше най-нахално, в единия ъгъл на залата кардинал Бертрандо се наведе към Жан д’Ано и му каза нещо, а той закри устата си с ръка и закима с глава, сякаш кашляше. Уилям ми каза:

— Ключарят е грешал плътски не само за свое удоволствие, ами е бил и сводник. Но за Бернар това няма никакво значение; или има значение дотолкова, доколкото поставя в неудобно положение императорския посредник Абон…

Но думите му бяха прекъснати именно от Бернар, който го запита:

— Бих искал да знам от вас, брат Уилям, за какви писма сте разговаряли тази сутрин със Северин, когато ключарят ви е чул и се е подлъгал.

Уилям не трепна от погледа му.

— Точно така, подлъга се. Ние разговаряхме за един екземпляр от трактата на Аюб ал Рухави за кучешкия бяс, една чудесна научна книга, която вие сигурно познавате и която сигурно често ви е била много полезна… Бесът, казва Аюб, може да бъде разпознат по двайсет и пет очевидни признака…

Бернар, който принадлежеше към ордена на „Dominicanes“247, не сметна за уместно да поведе още една битка.

— Значи е ставало дума за неща, които нямат нищо общо с нашия въпрос — побърза да каже той и продължи следствието.

— Да се заловим отново с теб, брате минорит Ремиджо, дето си много по-опасен от бясно куче. Ако тия дни брат Уилям бе обръщал по-голямо внимание на пяната на еретиците, отколкото на пяната по устата на кучетата, може би и той щеше да открие каква змия се е свивала в манастира. Да се върнем на писмата. Сега знаем със сигурност, че те са били у теб и че си взел мерки да ги скриеш, сякаш са били отровни неща, и че дори си убил… — Вдигна ръка, за да предотврати опит за отричане. — …Но за убийството ще говорим по-късно… и си убил, казах, за да не попаднат в ръцете ми. Признаващ ли, че тия писма са твои?

Ключарят не отговори, но мълчанието му беше доста красноречиво. Поради това Бернар продължи:

— Какво представляват тези писма? Това са два листа, изписани собственоръчно от ересиарха Долчино малко преди да бъде заловен, и които той връчил на свой довереник, за да ги предаде на другите му сподвижници, пръснати из цяла Италия. Бих могъл да ви прочета всичко, казано в тях, да чуете как Долчино, предчувствайки предстоящия си край, възлага своите надежди — така казва на своите събратя — на демона! Утешава ги, като ги уведомява, че макар оповестените в тези писма дати да не съвпадат с датите, посочени от него в предишните му писма — в които той обещавал, че през 1305 година всички свещеници щели да бъдат изтребени от император Фридрих, — все пак това изтребление не било далеч. Но ересиархът отново лъже, защото оттогава са минали повече от двайсет години и нито едно от пагубните му пророчества не се е сбъднало. Но ние не трябва да обсъждаме това достойно за присмех нахалство, а обстоятелството, че Ремиджо е носел тези писма. Все още ли ще твърдиш, еретични и дръзки монахо, че не си имал нищо общо със сектата на лъжеапостолите?

Ключарят не можеше повече да отрича.

— Господине — отвърна той, — младостта ми бе изпълнена с грешки — от пагубни по-пагубни. Когато научих за проповедите на Долчино, тъй като вече бях прелъстен от грешките на монасите, отдали се на беден живот, повярвах на словата му и се присъединих към неговата банда. Да, аз бях с тях край Бреша и край Бергамо, бях с тях в Комо и Валсезия, с тях потърсих убежище на Голата стена и в долината Раса и накрая на връх Ребело. Но не съм участвал в нито едно злодеяние, а когато те вършеха грабежи и насилия, аз все още носех у себе си кротостта, присъща на чадата на Франциск, и именно на връх Ребело казах на Долчино, че нямам сили да участвам повече в тяхната борба; той ми разреши да си отида, защото — заяви той — не желаел да води със себе си малодушни. Единствено ме помоли да отнеса тия писма в Болоня…

— На кого? — запита кардинал Бертрандо.

— На неколцина от неговата секта, мисля, че още помня имената им, и щом си ги спомня, ще ви ги кажа, господине — побърза да го увери Ремиджо. И изреди няколко имена, които кардинал Бертрандо очевидно знаеше, защото се усмихна доволен, като кимна съучастнически на Бернар.

— Много добре — рече Бернар и записа имената. После запита Ремиджо: — А защо сега ни издаваш приятелите си?

— Господине, те не са мои приятели; доказателство за това е, че аз изобщо не им връчих писмата. Сторих дори нещо повече — казвам го сега, след като толкова години се опитвах да го забравя; за да мога да напусна онези места, без да бъда заловен от войската на епископа на Верчели, която ни чакаше в равнината, аз успях да вляза във връзка с някои от неговите хора и срещу пропуск, който ми дадоха, им посочих откъде трябва да минат, за да нападнат укрепленията на Долчино. Така че част от успеха на силите на църквата се дължи на моето сътрудничество…

— Много интересно. Това ни уверява, че ти не само си бил еретик, ами и подлец и предател. Но това не променя твоето положение. Днес, за да се спасиш, се опита да обвиниш Малахий, въпреки че ти е сторил услуга; по същия начин тогава, за да се спасиш, си предал другарите си по грях на правосъдието. Предал си техните тела, но никога не си изменял на тяхното учение, запазил си тия писма като реликви, надявайки се някой ден да имаш и смелостта, и възможността да ги връчиш, без да се излагаш на опасности, за да бъдеш отново приет с добро око от лъжеапостолите.

— Не, господине, не — повтаряше ключарят, целият плувнал в пот, с треперещи ръце. — Не, кълна ви се, че…

— Клетва! — рече Бернар. — Ето още едно доказателство за твоето лукавство! Искаш да се закълнеш, защото знаеш, че аз знам, че еретиците вадденси са готови на всякакви хитрости, готови са дори да умрат, но да не се закълнат. А ако са подтиквани от страх, се преструват, че се заклеват, и мълвят лъжеклетви! Но аз знам много добре, че ти, проклета лисицо, не си от сектата на лионските бедняци и се опитваш да ме убедиш, че не си това, което не си, за да не кажа, че си това, което си! Заклеваш се, така ли? Заклеваш се, за да бъдеш оправдан, но една клетва не ми е достатъчна, така да знаеш! Мога да поискам да се закълнеш един, два, три, сто пъти, колкото поискам. Знам много добре, че вие, лъжеапостолите, прощавате на тия, дето се заклеват и лъжат, за да не изменят на сектата! Затова всяка твоя клетва ще бъде още едно доказателство за твоята вина!

— Но какво трябва да направя? — викна ключарят и коленичи.

— Не се просвай като бегард! Нищо не бива да правиш. Аз вече знам какво трябва да се направи — рече Бернар с усмивка, която всяваше ужас. — Ти трябва само да си признаеш. Ще бъдеш прокълнат и осъден, ако признаеш, и ще бъдеш прокълнат и осъден, ако не признаеш, защото ще бъдеш наказан като клетвопрестьшшк. Затова признай си ако не за друго, то поне за да съкратим този мъчителен разпит, който смущава нашата съвест и нашето чувство за милосърдие и състрадание!

— Какво трябва да призная?

— Два гряха. Че си бил в сектата на Долчино, че си споделял еретичните му становища, че си подкрепял техните нрави и обидите, които са нанасяли на достойнството на епископите и на градските управи, че продължаваш дръзко да подкрепяш лъжите и техните илюзии и след като ересиархът бе убит, а сектата ви — разбита, макар и да не бе изтребена и премахната из корен. И че с дълбоко покварена душа от това, което си научил от действията на тази мръсна секта, ти си виновен за смутовете против Бога и хората, разпалени в този манастир, по причини, които все още ми са неясни, но които не бива и да бъдат изяснени докрай, след като бъде доказано (нещо, което правим сега), че ереста на тия, които проповядваха и проповядват бедност противно на това, на което ни учат папата и неговите були, може да доведе единствено до престъпни деяния. Това трябва да разберат вярващите, това ще ми бъде достатъчно. Признавай.

Сега вече стана ясно към какво се стремеше Бернар. Той изобщо не се интересуваше кой е убил другите монаси; той искаше да докаже само, че така или иначе Ремиджо споделя становищата на теолозите на императора. След като докажеше връзката между тези становища, които бяха становища и на капитула в Перуджа, и схващанията на просещите монаси и на хората на Долчино, след като докажеше, че един-единствен човек в този манастир участваше във всички тези ереси, като при това бе извършил редица престъпления, той щеше да нанесе наистина смъртоносен удар на своите противници. Погледнах Уилям и разбрах, че той също бе разбрал всичко, но беше безсилен да се противопостави, ако и да го беше предвидил. Погледнах абата — беше помръкнал; макар и късно, той си даваше сметка, че и той е попаднал в клопка, че сега, след като излизаше като глава на манастир, където си бяха дали среща всички нечестиви дела на века, авторитетът му на посредник беше подронен. А колкото до ключаря, той вече не знаеше срещу кое обвинение да се оправдава. Но може би в този миг той не можеше да преценява; викът, който се изтръгна от устата му, бе вик, изтръгнал се дълбоко от душата му, в който и с който той се разтоварваше от стаени в продължение на години дълбоки, потискани угризения. Или пък след цял един живот, протекъл в колебания, възторзи и разочарования, подлости и измени, изправен пред необратимия си провал, той бе решил да изповяда вярата на своята младост, без да се запита дали е била правилна, или погрешна, сякаш за да докаже на себе си, че все още може да изповядва някаква вяра.

— Да, така е — викна той, — бях с Долчино и участвах в неговите престъпления и произволи, може би бях обезумял, бърках любовта към Господа наш Иисуса Христа с жаждата за свобода и омразата против епископите; вярно е, сгреших, но нямам никаква вина за това, което се случи в манастира, заклевам се!

— Най-после постигнахме нещо — рече Бернар. — Значи ти признаваш, че си изповядвал ереста на Долчино, на вещицата Маргерита и на неговите сподвижници. Признаваш ли, че си бил с тях, когато край Триверо са бесели мнозина верни на Христа, сред които и едно невинно десетгодишно дете? А така също, когато са окачвали на въжето други хора в присъствието на техните жени и родители, защото не са искали да се подчинят на произволите на тези кучета? Защо, заслепени от вашата ярост и надменност, смятахте, че никой, който не принадлежи на вашата общност, не може да се спаси? Говори!

— Да, вярвах в тия неща, вършех ги!

— Беше ли там, когато заловиха неколцина верни привърженици на епископите, като оставиха някои да измрат от глад в затвора, а на една бременна жена отрязаха цялата й ръка и дланта на другата и след това я оставиха да роди дете, което умря веднага, без свето кръщение? Беше ли с тях, когато сринаха със земята и подпалиха селата Мосо, Триверо, Косила и Флекня и много други селища около Крепакорио, и много къщи в Мортилиано и Куорино и запалиха църквата в Триверо, като първом омърсиха светите икони, свалиха плочите от олтарите, счупиха едната ръка на статуята на Дева Мария, плячкосаха потирите, украсата и книгите, разрушиха камбанарията, изпочупиха камбаните, сложиха ръка на всички съдове на братството и на имуществото на свещеника?

— Да, да, там бях; никой вече не знаеше какво върши, искахме да изпреварим мига на наказанието, бяхме челните отреди на посочения от небето император и на светия папа, трябваше да ускорим идването на филаделфийския ангел; тогава всички щяха да бъдат осенени от милостта на Светия Дух и църквата щеше да се обнови, а след изтреблението на всички покварени щяха да зацаруват само съвършените!

Ключарят изглеждаше едновременно и прехласнат, и осенен, като че ли стената на мълчанието и симулацията се беше пропукала и той си припомняше миналото не само с думи, но и с образи, сякаш отново изпитваше вълненията, които го бяха вдъхновявали тогава.

— Значи — продължи Бернар — ти признаваш, че сте почитали като мъченик Герардо Сегалели, че сте отричали авторитета на римската църква, че според вас нито папата, нито никой не е властен да ви нарежда да живеете по начин, различен от вашия, че никой няма право да ви отлъчва от църквата, че от времето на свети Силвестър всички църковни прелати са били мошеници и прелъстители с изключение на Пиетро Мороне, че миряните не са длъжни да плащат десятък на свещениците, които не водят съвършен и беден живот по подобие на първите апостоли, че затова трябвало да плащат десятък само на вас, единствените апостоли и бедняци Христови, че е все едно дали се молиш Богу в осветена църква, или в обор, че сте обикаляли селата и прелъстявали хората, викайки „покаятелствувайте се“, пеейки „Салве Ретина“, за да привличате с измама хората, че сте се представяли за разкайващи се, водейки съвършен живот колкото за пред хората, а после сте си позволявали всякакви слободии и похотливи деяния, защото не вярвате в тайнството на брака, нито в другите тайнства, и че смятайки се за по-чисти от другите, сте могли да си позволявате всякакви мръсотии и осквернявания на вашата и чуждата плът? Говори!

— Да, да, признавам, че изповядвах истинската вяра, на която бях повярвал с цялата си душа, признавам, че се отрекохме от нашите одеяния в знак на бедност, че се отказахме от цялото си имущество, докато вие, кучета недни, няма да се откажете никога, че оттогава не сме приемали от никого пари, нито пък сме носели пари със себе си, че живеехме от подаяния и не отделяхме нищо за утрешния ден, а когато ни даваха подслон и ни слагаха да ядем, ние се хранехме, но като си тръгвахме, оставяхме на трапезата това, което беше останало…

— И палехте и грабехте, за да сложите ръка на имуществото на добрите християни!

— Палехме и плячкосвахме, защото бяхме провъзгласили бедността за всемирен закон и имахме правото да си присвояваме незаконно придобитите богатства на другите, искахме да нанесем смъртоносен удар на мрежата от алчност, която се простираше от енория до енория, но никога не сме грабили, за да присвояваме, нито сме убивали, за да грабим; убивахме, за да наказваме, за да пречистим нечистите с кръв, може би изпитвахме прекалено голяма жажда за справедливост; човек греши и от прекалена любов към Господа, поради прекалено съвършенство, ние бяхме истинската духовна конгрегация, пратена от Бога и съдена да се прослави в последно време, търсехме нашата награда в рая, ускорявайки вашето изтребление, само ние бяхме апостолите Христови, всички други му бяха изменили, а Герардо Сегалели беше Божие дръвче, фиданка Господна, пуснала корени във вярата; нашите правила ни бяха определени направо от Господа, а не от вас, проклети кучета, лъжовни проповедници, дето пръскате около себе си воня на сяра, а не ухание на тамян, подли псета, смрадливи мърши, гарвани, слуги на авиньонската блудница, обречени на гибел! Тогава вярвах, беше се освободила и нашата плът, ние бяхме мечът Божи, налагаше се да избиваме невинни, за да можем да избием всички ви колкото е възможно по-скоро. Ние искахме един по-добър свят, в който да царят мир, нежност и щастие за всички, искахме да убием войната, която вие носехте с вашата алчност; защо ни укорявате за това, че за да установим справедливост и щастие, се е налагало да пролеем малко кръв… там е работата… че ни беше нужна много кръв, за да избързаме, имаше защо да почервенее цялата вода на Карнаско, тогава при Ставело; но това беше и наша кръв, ние не жалехме себе си, наша и ваша кръв, много, много, и то веднага, сроковете за пророчеството на Долчино бяха кратки, трябваше да ускорим хода на събитията…

Целият трепереше и току търкаше ръце по расото, сякаш искаше да ги избърше от кръвта, за която припомняше.

— Лакомецът стана отново чист — рече Уилям.

— Това ли е чистотата? — запитах ужасен.

— Може да има и друг вид чистота — отвърна Уилям, — но каквато и да бъде, винаги ми всява страх.

— Какво ви ужасява най-много в чистотата? — запитах го аз.

— Привързаността — отвърна Уилям.

— Стига, стига — рече Бернар, — от теб искахме да признаеш, а не да призоваваш за клане. Ясно, не само си бил еретик, ти си все още такъв. Не само си бил убиец, ти си убивал и по-късно. Затова разкажи как си убил твоите братя в манастира и защо.

Ключарят престана да трепери и се озърна, сякаш идваше на себе си след сън.

— Не — рече той, — нямам нищо общо с престъпленията в манастира. Признах всичко, дето съм вършил, не ме карайте да признавам неща, дето не съм вършил…

— Но остава ли нещо, което ти да не си извършил? Да не искаш да се изкараш невинен? Какво агънце, какъв образец на кротост! Чухте ли го, ръцете му са потънали в кръв, а сега бил невинен! Може би сме сбъркали, може би Ремиджо от Вараджине е образец на добродетелност, верен син на църквата, враг на враговете Христови, зачитал е винаги реда, който бдящата ръка на църквата се е грижила да налага в градове и села, зачитал е мирните сделки, работилниците на занаятчиите, съкровищата на църквите. Той е невинен, не е сторил нищо, ела да те прегърна, брате Ремиджо, за да те утеша след обвиненията, които злосторници са отправили срещу теб!

И докато Ремиджо го гледаше със замаяни очи, сякаш бе повярвал изведнъж, че ще бъде оправдан, Бернар се обърна към капитана на стрелците и му рече със строг глас:

— Неприятно ми е да прибягвам до средства, които църквата винаги е критикувала, когато се прилагат от светските власти. Но има един закон, който стои над личните ми чувства и ги ръководи. Нека абатът ви посочи място, където можете да поставите уредите за изтезание. Но не почвайте веднага. Оставете го в продължение на три дни в една килия с вериги на краката и ръцете. После му покажете уредите. Само това. Започнете на четвъртия ден. Правосъдието не бърза, както твърдяха лъжеапостолите, правосъдието Божие разполага с векове. И действайте бавно, постепенно. И най-вече не забравяйте това, дето ви е казвано неведнъж: да не се стига до осакатяване и смърт. Едно от благата, които тази процедура дава на престъпника, е той да предвкусва и очаква смъртта, но тя да не го споходи преди пълното му, доброволно и пречистващо го признание.

Стрелците се наведоха, за да повдигнат ключаря, но той им се опъна и даде знак, че иска да говори. Разрешиха му; той заговори, но отронваше думите трудно, речта му приличаше на говор на пияница, в нея имате нещо непристойно. Постепенно обаче се съвзе и си възвърна енергията, с която преди малко бе правил своите признания и в която имаше нещо диво.

— Не, господине. Не искам да ме изтезават. Аз съм подлец. Станах предател, в продължение на единайсет години в този манастир аз се бях отрекъл от тогавашната си вяра, събирах десятък от лозарите и селяните, надзиравах оборите и кочините, за да процъфтяват и носят богатства на абата, помагах доброволно за управлението на тази сграда на Антихриста. Беше ми добре, бях забравил дните на бунта, угаждах и на стомаха си, и на други апетити. Аз съм подлец. Днес продадох бившите си събратя от Болоня, а тогава продадох Долчино. Като подлец, преоблечен като участник в кръстоносния поход, аз присъствах при залавянето на Долчино и Маргерита, когато онази велика събота ги откараха в замъка Буджело. В продължение на три месеца се навъртах около Верчели, докато пристигна писмото на папа Климент с присъдата. Видях как направиха на парчета Маргерита пред Долчино и тя, както я разкъсваха, викаше — нещастна плът, до която една нощ се докоснах и аз… А докато изтерзаното й тяло гореше, те се нахвърлиха върху Долчино и му откъснаха носа и тестикулите с нажежени клещи; и не е вярно това, дето разправяха после, че не бил издал нито звук. Долчино беше висок и як, имаше дълга дяволска брада и дълги червени коси, които падаха на къдри по раменете му, беше красив и силен, когато ни водеше с широкополата си шапка с перо, препасал сабя върху расото. Долчино всяваше страх у мъжете и караше жените да викат от удоволствие… Но когато го изтезаваха, той също крещеше от болка като жена, като теле, докато го разкарваха от ъгъл до ъгъл, от раните му течеше кръв, а те продължаваха да му нанасят рани, ама леки, за да покажат колко дълго може да живее един пратеник на демона; той искаше да умре, викаше им да го убият, но умря късно, едва когато стигна до кладата и беше само купчина кървящо месо. Аз вървях след него и се радвах за себе си, че съм се отървал от този ужас, гордеех се с хитростта си, а оня дърдорко Салваторе беше с мен и ми казваше: Братко Ремиджо, колко добре сторихме, че постъпихме като разумни люде, няма нищо по-лошо от изтезанията! В тоя ден бях готов да се отрека от безброй религии. Вече толкова, толкова години си казвам какъв подлец излязох тогава и колко бях щастлив, че постъпих подло, но все пак се надявах да докажа на себе си, че не съм бил чак такъв подлец. Днес, господин Бернар, ти ми вдъхна тази сила, за мен ти стана това, което императорите езичници са били за най-малодушните мъченици. Ти ми вдъхна смелост да призная това, в което вярвах с цялата си душа, докато тялото ми се противеше. Но не ме карай да бъда по-смел от това, което може да изтърпи тленното ми тяло. Не искам да ме изтезават. Ще кажа всичко, което искаш; по-добре веднага на кладата, човек умира от задушаване, преди да изгори. Но да ме изтезават като Долчино — не. На теб ти е нужен труп, за да го имаш, е нужно да поема вината за други трупове. Така или иначе скоро ще бъда труп. Затова ти давам каквото искаш. Убих Аделмо от Отранто, защото го мразех заради младостта му и за умението му да си играе с чудовища, подобни на мен — стар, дебел, дребен и невежа. Убих Венанций от Салвемек, защото беше много учен и четеше книги, които аз не разбирах. Убих Беренгарий от Арундел, защото мразех неговата библиотека, аз, дето изучавах теологията, като пердашех дебелите енорийски свещеници. Убих Северин от Санкт Емеран… защо? Защото събираше билки и треви, а аз, докато бях на връх Ребело, заедно с всички ядях тревите, без да се питам за техните целебни свойства. Можех да убия и другите, включително и нашия абат: на страната на папата или на императора, той е винаги на страната на моите врагове; винаги съм го ненавиждал и тогава, когато ми даваше да ям, защото му давах да яде. Стига ли ти? Аха, не, ти искаш да знаеш как съм убил всички тия хора… Убих ги… как… Като призовавах силите на пъкъла, с помощта на безброй пълчища, поставени на мое разпореждане с магията, на която ме научи Салваторе. За да убиете някого, не е нужно да му нанесете удар; вместо вас това ще стори дяволът, стига да умеете да му заповядвате.

Гледаше околните съучастнически, като се смееше. Но това беше смехът на обезумял човек, въпреки че, както ми напомни после Уилям, този обезумял човек бе имал съобразителността да повлече след себе си и Салваторе, за да си отмъсти за неговото доносничество.

— Как така можеше да заповядваш на дявола? — настоя Бернар, за когото това бълнуване означаваше пълно признание.

— И ти знаеш как, човек не може да си има работа толкова години с тия, у които се е вселил дяволът, без да придобие техните навици! Знаеш, знаеш, палач на апостоли неден! Вземаш черна котка, нали така, която да няма бял косъм (и ти го знаеш), и връзваш четирите й лапи; в полунощ я отнасяш на някое кръстовище и викваш колкото ти глас държи: Велики Луцифере, императоре на пъкъла, аз те вземам и те вселявам в тялото на моя враг така, както държа сега в ръцете си тази котка, и ако ти причиниш смъртта на моя враг, на следния ден в полунощ, на същото това място аз ще ти принеса в жертва тази котка и ти ще сториш това, което ти заповядвам със силата на магията, която сега упражнявам според тайната книга на свети Киприан, в името на всички предводители на несметните пълчища на пъкъла — Адрамелех, Аластор и Азазел, които аз сега моля заедно с всички техни събратя… — Устните му трепереха, очите му аха да изхвръкнат от орбитите и започна да се моли или по-точно сякаш се молеше, но отправяше призивите си към всички предводители на адските пълчища… — Абигоре, съгреши за нас… Амон, смили се над нас… Самаел, освободи ни от доброто… Белиал елейсон… Фокалор, тласни ме към моята поквара… Хаборим, да кълнем Господа… Заебос, разтвори ми ануса… Леонардо248, поръси ме с твоята сперма и…

— Стига, стига! — викаха присъстващите и се кръстеха. И добавяха: — Прости ни, Господи!

Ключарят замлъкна. След като изрече имената на всички тия дяволи, той се простря ничком, а от разкривената му уста през скърцащите му зъби се стичаше белезникава пяна. Макар и оковани във вериги, ръцете му се разтваряха и свиваха конвулсивно, от време на време подритваше с крака. Като видя, че започвам да тръпна от ужас, Уилям сложи ръка на главата ми, после ме стисна за врата и ме успокои:

— Учи се — рече той. — Подложен на изтезания или заплашен с изтезания, човек казва не само това, което е извършил, но и това, което би искал да стори, макар и да не го е съзнавал. Сега Ремиджо желае с цялата си душа да умре.

Стрелците отведоха ключаря, който продължаваше да се гърчи. Бернар събра документите си. После огледа присъстващите, които стояха като вцепенени от смущение.

— Разпитът приключи. Обвиняемият, който призна своите престъпления, ще бъде отведен в Авиньон, където ще се състои окончателният процес при строго спазване на истината и на справедливостта; едва след този редовен процес той ще бъде изгорен. Абон, той не принадлежи вече на вас, не принадлежи и на мен, аз бях само един най-обикновен инструмент за установяване на истината. Инструментът на правосъдието е другаде, пастирите изпълниха дълга си, сега е ред на кучетата да отделят заразената овца от стадото и да я пречистят с огън. Жалкият епизод с този човек, виновен за толкова жестоки престъпления, приключи. Нека сега манастирът живее в мир. Но светът… — Тук той повиши глас и се обърна към пратениците. — Светът още не живее в мир, светът е раздран от ереста, която намира приют дори в залите на императорските дворци! Нека моите братя помнят следното: нечестива нишка свързва извратените членове на сектата на Долчино с уважаваните учители от капитула в Перуджа. Нека не забравяме, че в очите на Бога бълнуванията на тоя нещастник, когото току-що предадохме на правосъдието, не се различават от тия на учителите, които ядат и пият на масата на отлъчения от църквата германец в Бавария. Струята мръсотии на еретиците извира от много проповеди, вършени и от почтени люде, проповеди, които още не са наказани. Тежка работа и смирена голгота е делото на човек като мен, скромния грешник, призован от Господа да разкрива змията на ереста навсякъде, където се е свила. Но вършейки това свято дело, човек се учи, че не само този, който изповядва ереста открито, е еретик. Поддръжниците на ереста могат да бъдат разкрити благодарение на пет неопровержими улики. Първо — това са тези, които посещават скришом ония, дето са в затвора; второ — това са тези, които са били техни близки приятели и съжаляват, че са заловени (защото е трудно човек, който е дружал продължително време с еретик, да не знае за неговата дейност); трето — това са тези, които твърдят, че еретиците биват осъждани неправилно, и тогава, когато вината им е доказана; четвърто — това са тези, които гледат с лошо око и критикуват хората, които преследват еретиците и проповядват успешно против тях; това може да се заключи по очите, по носа, по изражението, което се опитват да прикрият, проявявайки омраза към тия, към които изпитват лоши чувства, и обич към тия, чието нещастие им причинява такава болка. И накрая петата улика е налице тогава, когато събират изпепелените кости на изгорелите еретици и ги превръщат във вещ, която почитат… Но аз придавам извънредно голямо значение и на една шеста улика и смятам за явни приятели на еретиците тези, в чиито книги (макар те да не са насочени открито против правата вяра) еретиците са намерили предпоставки, за да разсъждават по присъщия им извратен начин.

Докато говореше, Бернар гледаше Убертино. Цялата францисканска делегация разбра намека му. Срещата се беше провалила и никой нямаше да се осмели да поднови сутрешната дискусия, защото знаеше, че всяка дума щеше да бъде приета в светлината на последните злощастни събития. И ако Бернар бе изпратен от папата, за да попречи на уреждането на спора между двете групи, той бе успял да го постигне.

Ден петиВЕЧЕРНЯ

Когато Убертино побягва, Бенций започва да съблюдава законите, а Уилям размишлява за различните видове похотливост, с които се е сблъскал същия ден

Докато участниците в заседанието се изнизваха бавно от залата, Микеле се приближи към Уилям; към тях се присъедини и Убертино. Излязохме заедно навън и отидохме да поговорим във вътрешния двор, под закрилата на мъглата, която не даваше признаци, че ще се разсее — напротив, поради падащия мрак ни се стори още по-гъста.

— Не мисля, че е необходимо да коментираме станалото — рече Уилям. — Бернар ни нанесе поражение. Не ме питайте дали оня глупав долчинианец наистина е извършил всички тия престъпления. Доколкото можах да разбера, той няма никаква вина. Важното е, че не постигнахме нищо. Микеле, Йоан иска да отидеш сам в Авиньон, на днешната среща ти не получи гаранциите, към които се стремяхме. Напротив, станалото тук ти подсказва, че там могат да изопачат всяка твоя дума. От което според мен следва, че не трябва да ходиш там.

Микеле поклати глава:

— Не, ще отида. Не искам схизма. Уилям, ти днес говори съвсем ясно, каза какво искаш. Но то не е това, което аз искам; давам си сметка, че решенията на капитула в Перуджа са били използвани от имперските теолози с цели, неотговарящи на нашите. Искам папата да признае францисканския орден с неговите разбирания за бедността. Папата трябва да разбере, че еретичните издънки от нашия орден ще се влеят отново в него само ако той обяви бедността за свой идеал. Не мисля нито за събранието на народа, нито за правата на хората. Не бива да допусна орденът да се разпадне на групички от просещи монаси. Ще отида в Авиньон и ако е нужно, ще се подчиня на Йоан. Готов съм на всякакви компромиси, но няма да правя компромис с принципа на бедността.

— Ясно ли ти е, че рискуваш живота си? — прекъсна го Убертино.

— И така да е — отвърна Микеле, — по-добре това, отколкото да излагам на опасност душата си.

Той изложи живота си на сериозна опасност, а ако Йоан наистина имаше право (нещо, в което и до ден днешен се съмнявам), погуби и душата си. Както днес е известно на всички, седмица след случката, която описвам сега, Микеле отиде при папата. Противи му се цели четири месеца, докато през април следващата година Йоан свика един концисторий, на който го нарече луд, безочлив, твърдоглав, тиранин, подпалвач на ерес, змия, която църквата държи в скута си. Може би, ако изходим от отношението му към тия неща, Йоан е бил прав, защото през споменатите четири месеца Микеле се сприятели с приятеля на моя учител, другия Уилям — Уилям Окам, и започна да споделя неговите разбирания — не много по-различни, а може би още по-крайни от схващанията, споделяни от моя учител и от Марсилий, които Уилям бе изложил онази сутрин. Животът на тези дисиденти в Авиньон бе станал много труден, та в края на май Микеле, Уилям Окам, Бонаграций, Франческо д’Асколи и Хенрих Талхайм побягнаха; хората на папата ги преследваха в Ница, Тулон, Марсилия и Егю Морт; там ги настигна кардинал Пиер д’Арабле, който напразно се опитваше да ги убеди да се върнат, но не съумя да надвие тяхното упорство, омразата им към папата, страховете им. През юни те стигнаха в Пиза, посрещнати триумфално от привържениците на императора; през следващите месеци Микеле възнамеряваше да разобличи публично Йоан. Но бе вече късно. Позициите на императора отслабваха, в Авиньон Йоан кроеше планове да постави нов ръководител на миноритите и накрая успя. Микеле щеше да постъпи по-добре, ако тогава не бе решил да отиде при папата — щеше да може да ръководи отблизо съпротивата на миноритите, нямаше да изпадне в продължение на толкова време в ръцете на своя враг и да отслаби своите позиции… А може би така бе решило провидението Божие — и днес не мога да кажа кой от всички тия хора е бил прав; след толкова години и пламът на страстите стихва, а заедно с него изчезва и онова, което сме смятали, че е светлина на истината. Кой от нас днес може да отсъди на чия страна — дали на Хектор, или на Ахил, на Агамемнон или Приам — е било правото, когато са се сражавали заради красотата на една жена, която сега е станала на прах и пепел?

Но ето че се отклоних за разни тъжни размисли. А трябва да разкажа как завърши този печален разговор. Микеле бе взел твърдо решение, никой не успя да го накара да се откаже. Но възникна и друг въпрос и Уилям го каза без недомлъвки: Убертино вече не беше в безопасност. Словата, които Бернар отправи към него, омразата, която папата изпитваше към него, обстоятелството, че докато все пак Микеле представляваше сила, с която трябваше да се преговаря, Убертино не представляваше никого освен себе си…

— Йоан иска Микеле да отиде в неговия двор, а Убертино — в ада. Доколкото познавам Бернар, до утре, под прикритието на мъглата, Убертино ще бъде убит. Ако някой се запита кой го е убил, манастирът ще понесе още едно престъпление, ще кажат, че е убит от дяволи, призовани от Ремиджо с черните му котки, или от някой оцелял долчинианец, който все още се спотайва между тези стени…

Убертино се разтревожи.

— Какво да направя? — запита той.

— Върви да поговориш с абата — отвърна Уилям. — Поискай да ти даде кон, храна, писмо до някой далечен манастир, ама отвъд Алпите. Възползвай се от мрака и от мъглата и тръгни веднага.

— Но нали стрелците са все още на стража край вратите?

— От манастира може да се излезе и през други места, абатът знае. Достатъчно е някой ратай да те чака с кон някъде в подножието; ще излезеш през някой проход в стената, ще повървиш малко през гората и готово. Но трябва да го сториш веднага, преди Бернар да се е съвзел от опиянението, обзело го, след като спечели. Аз трябва да се заловя с още нещо — имах две задачи, едната се провали, дано поне успея с другата. Искам да открия една книга и един човек. Ако ми потръгне, ти ще успееш да се измъкнеш оттук още преди да съм те потърсил отново. Затова сбогом. И разпери ръце.

Убертино го прегърна и се развълнува:

— Сбогом, Уилям, ти си луд и нахален англичанин, но имаш добро сърце. Ще се видим ли отново?

— Ще се видим — увери го Уилям. — Ако е рекъл Бог.

Но Бог не рече. Както вече споменах, Убертино умря — две години по-късно той бе тайнствено убит. Този борбен, пламенен старец бе имал тежък и бурен живот. Може и да не е бил светец, но се надявам, че Бог е възнаградил увереността му, че е бил такъв. Колкото по остарявам, толкова повече се оставям на волята Божия, все по-малко ценя ума, който се стреми към знание, и волята, която се стреми към действие; за единствено спасение признавам вярата, която умее да изчаква търпеливо, без да си задава много въпроси. А Убертино сигурно имаше дълбока вяра в кръвта и страданието на нашия разпнат Бог.

Може би още тогава трябва да съм мислел за тия неща, та този проницателен старец или забеляза, или съумя да отгатне, че един ден ще се отдам на подобни размисли. Усмихна ми се нежно и ме прегърна, но не така пламенно, както понякога вършеше това предните дни. Прегърна ме както дядото прегръща внука си; отвърнах му по същия начин. После тръгна с Микеле да търси абата.

— А сега? — обърнах се към Уилям.

— Сега ще се върнем към престъпленията, които ни занимават.

— Учителю — рекох аз, — днес станаха събития, които ще имат сериозни последици за християнския свят, не успя и вашата мисия. И все пак виждам, че вие проявявате по-голям интерес към разкриването на тази тайна, отколкото към сблъсъка между папата и императора.

— Адсон, лудите и децата винаги казват истината. Възможно е моят приятел Марсилий да е по-добър от мен като съветник на императора, но като инквизитор аз съм по-добър от него. И да ме прости Господ — по-добър съм дори от Бернар Ги. Защото Бернар не се стреми да разкрива виновните, а да праща на кладата обвиняемите. Аз пък изпитвам най-възвишена наслада, когато трябва да разплитам трудно, заплетено кълбо. Може би и затова, че в мига, в който като философ започвам да се съмнявам, че светът е устроен по определен ред, за мен е утеха да открия ако не някакъв ред, то поне поредица от незначителни връзки между нещата от този свят. Може би има още една причина — може би защото в цялата тази история на карта са поставени много по-големи и по-важни неща, отколкото борбата между Йоан и Лудвиг…

— Но това е история на кражби и отмъщения на недостойни монаси! — възкликнах аз, обзет от съмнения.

— Но е свързана с една забранена книга, Адсон, с една забранена книга — отвърна Уилям.

Монасите отиваха на вечеря. Бяхме преполовили ястията, когато до нас седна Микеле Чезена и ни съобщи, че Убертино е заминал. Уилям въздъхна с облекчение.

След вечеря ние се постарахме да избегнем абата, който разговаряше с Бернар, и зърнахме Бенций, който ни видя, усмихна ни се за поздрав и забърза към вратата. Уилям го настигна и го принуди да ни последва в един ъгъл на кухнята.

— Бенций — запита го Уилям, — къде е книгата?

— Каква книга?

— Бенций, нито ти, нито аз сме глупци. Имам предвид книгата, която търсехме днес при Северин, която аз не разпознах, но която ти си разпознал много добре и си се върнал да прибереш…

— Защо мислите, че съм я взел аз?

— Мисля, и ти мислиш същото. Къде е?

— Не мога да кажа.

— Бенций, ако не ми кажеш, ще уведомя абата.

— Не мога да кажа по нареждане на абата — отвърна смирено Бенций. — Днес, след като се видяхме, стана нещо, за което ще ви уведомя. След смъртта на Беренгарий беше нужен помощник-библиотекар. Следобед Малахий ми предложи да заема това място. Точно преди половин час абатът се съгласи, та се надявам, че от утре сутрин ще бъда посветен в тайните на библиотеката. Истина е, взех книгата тази сутрин, после я скрих в сламеника на моята килия, без да я погледна, защото знаех, че Малахий ме наблюдава. Изведнъж Малахий ми направи предложението, за което ви споменах. Тогава постъпих така, както трябва да постъпи един помощник-библиотекар — предадох му книгата.

Не можах да се сдържа и се намесих възмутен:

— Но, Бенций, та нали вчера, нали онзи ден ти… вие твърдяхте, че изгаряте от желание да знаете, че не искате библиотеката да бъде повече пазителка на тайни, че един ученик трябва да знае…

Бенций поруменя, мълчеше, но Уилям ме прекъсна:

— Адсон, от няколко часа насам Бенций мина на другата страна. Сега той е пазител на тайните, които искаше да узнае, и докато ги пази, ще разполага с колкото време иска, за да се запознае с тях.

— Ами другите? — запитах аз. — Нали Бенций говореше от името на всички учени?

— Така говореше преди — рече Уилям. После ме поведе със себе си; Бенций бе много объркан.

— Бенций — каза ми по-късно Уилям — е жертва на голяма похотливост, но не на похотливостта на Беренгарий или на ключаря. Подобно на мнозина учени той изпитва похотливост към знанието. Към знанието като такова. Тъй като нямаше достъп до част от него, той искаше да сложи ръка върху тази част. Сега го стори. Малахий си знае работата и е използвал най-доброто средство, за да си върне книгата и да затвори устата на Бенций. Ще ме попиташ има ли смисъл човек да упражнява надзор над такъв извор на знания, след като приема да не го поставя на разположение на всички останали. Именно поради това ти говорих за похотливост. Жаждата за знания на Роджър Бейкън не беше похотливост, защото той искаше да използва науката, за да направи християните по-щастливи, следователно не се стремеше към знание заради самото знание. А у Бенций тя е само ненаситно любопитство, гордост на интелекта, средство като всяко друго за един монах да пренасочи и укроти плътските си помисли или плама, който превръща други във войници на вярата или на ереста. Не съществува само плътска похотливост. Похотливост е това, което изпитва Бернар Ги — извратена похотливост за справедливост, която се отъждествява с похот за власт. Похот към богатството е това, което изпитва нашият свети и вече не римски папа. На младини ключарят е изпитвал похот към удостоверяване, преобразуване, покаяние и смърт. А у Бенций става дума за похотливост към книгите. Като всяка похотливост, подобна на похотливостта на Онан249, който пръскал семето си по земята, тя е безплодна и няма нищо общо с любовта, дори с плътската любов…

— Знам — измърморих против волята си. Уилям се престори, че не чува. Но сякаш продължавайки мисълта си, каза:

— Истинската любов си поставя за цел благото на любимия.

— Ами ако Бенций желае само добро за своите книги (нали те вече са и негови) и си мисли, че доброто за тях означава да останат недосегаеми за алчни ръце? — запитах аз.

— Доброто за една книга е тя да бъде четена. Книгата е съставена от знаци, които говорят за други знаци, а те от своя страна говорят за нещата. Няма ли око, което да я чете, една книга си остава носителка на знаци, които не дават понятия, следователно тя е няма. Може би тази библиотека е била създадена, за да спаси книгите, които съдържа, но сега живее, за да ги погребе. Затова се е превърнала в извор на грехове. Ключарят каза, че е изменил. Така постъпи и Бенций. И той измени. Ах, какъв лош ден, мили ми Адсон! Ден, изпълнен с кръв и разруха. Затова за днес ми стига. Хайде да отидем на повечерие, а после да лягаме.

На излизане от кухнята срещнахме Аймаро. Попита ни вярно ли е това, дето се говорело, че Малахий предложил Бенций за свой помощник. Не ни оставаше друго, освен да потвърдим.

— Тоя Малахий днес натвори какви ли не работи — рече Аймаро с обичайната си усмивка, която изразяваше и презрение, и прошка. — Ако има правда, дяволът ще дойде да го прибере още тази нощ.

Ден петиПОВЕЧЕРИЕ

Когато слушат проповед за пришествието на Антихриста, а Адсон открива мощта на собствените имена

Вечернята бе отслужена надве-натри още по време на разпита на ключаря, като любопитните послушници се бяха отскубнали от опеката на своя наставник и следяха през прозорците и процепите на вратите това, което ставаше в заседателната зала. Сега се налагаше цялото братство да се моли за душата на покойния Северин. Мислехме, че абатът ще говори пред всички, питахме се какво ли ще каже. А стана така, че след обичайната проповед на свети Григорий, след отпева и предписаните три псалма абатът се качи на амвона, но за да оповести, че тази вечер той няма да говори. Твърде много беди бяха сполетели манастира, каза той, за да може един и същ човек, наставник на всички, да говори с тона на човек, който прави забележки и предупреждава. Налагаше се всички без изключение да подложат съвестта си на обстойно изследване. Ала тъй като все пак някой трябваше да говори, той предлагаше предупреждението да бъде отправено от човек, който, бидейки най-възрастен от всички и вече към края на своя живот, да е и най-малко замесен в земните страсти, конто бяха докарали толкова беди. Като на най-възрастен думата се полагаше на Алинардо от Гротаферата, но всички знаеха колко крехко е здравето на почитаемия събрат. Веднага след Алинардо по реда, установен от неумолимия ход на времето, идеше Хорхе. Затова абатът сега му даваше думата.

Откъм троновете, където обикновено седяха Аймаро и другите италианци, долетяха приглушени гласове. Предположих, че абатът възложи на Хорхе да държи проповед, без да се допита до Алинардо. Моят учител ми напомни, че решението на абата да не говори е проява на предпазливост, защото, каквото и да кажеше, щеше да бъде подложено на преценка от Бернар и другите авиньонци. А старият Хорхе щеше да се ограничи с някое от своите мистични предсказания и авиньонците нямаше да му обърнат кой знае какво внимание.

— Но не и аз — добави Уилям, — защото не мисля, че Хорхе е приел — може би и сам е пожелал — да говори без ясно определена цел.

Хорхе се изкачи на амвона: някой го придържаше. Лицето му бе осветено от пламъка на триножника, който единствен хвърляше отблясъци в кораба. Светлината на пламъка подчертаваше мрака, който тегнеше над очите му — те приличаха на две черни дупки.

— Преподобни братя! — започна той. — И всички вие, скъпи наши гости, ако благоволите да изслушате мен, клетия старец… Четирите смърти, сполетели нашия манастир, да не говорим за греховете — и отколешни, и сегашни — на най-големите клетници измежду живите, не могат, както знаете, да бъдат приписани на законите на природата, която с неумолимия си ритъм направлява земните ни дни от люлката до гроба. Може би всички вие си мислите, че ако и да ви е покъртила от скръб, тази зловеща случка не обвързва вашата душа, защото всички вие с изключение на един човек сте невинни, и когато този човек бъде наказан, ще ви остане страданието, защото ще ви липсват покойниците, но не ще трябва да защитавате себе си от никакво обвинение пред съда Господен. Така си мислите. Безумци! — викна той с всяващ ужас глас. — Безумци, дръзки люде, ето какви сте! Който е убил, ще отнесе пред Бога бремето на своите грехове, но само защото е приел да се превърне в изпълнител на Божията повеля. Така както е било нужно някой да предаде Иисуса, за да се осъществи тайнството на изкуплението, и въпреки това Господ е отсъдил да бъде проклет и заклеймен този, който го е предал, така тези дни някой е съгрешил, сеейки смърт и беда, но аз ви казвам, че тази беда е била ако не желана, то поне позволена от Бога, за да ни накаже за нашата горделивост!

Млъкна и незрящият му поглед се плъзна над мрачното множество, сякаш можеше да долавя с очите си чувствата, обзели тия хора, докато всъщност слухът му се наслаждаваше на тяхното мълчание и покруса.

— В това братство — продължи той — от дълго време е свила гнездо усойницата на гордостта. Но каква гордост е това? Гордостта от властта в един усамотен от света манастир? Не, разбира се. Или гордостта от богатството? Братя мои, дълго преди в известния нам свят да се разнесе ехото от неспирните спорове за бедността и притежанието, още от времето на нашия основоположник ние и когато сме имали всичко, всъщност не сме притежавали нищо, тъй като единственото наше богатство е съблюдаването на правилата, молитвата и труда. Но нашата работа, работата на нашия орден и в частност работата в този манастир, се изразява — нещо повече: това е нейната същност — в учението и съхраняването на знанието. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието като Божие дело е присъщо да бъде пълно и ясно определено още от самото начало чрез съвършенството на словото, което се изразява чрез себе си. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието, дело на човека, е присъщо това, че е било определено и допълнено през вековете от проповедите на пророците до тълкуванията на основоположниците на християнското учение. В знанието няма напредък, няма развитие във времето, а най-много едно непрекъснато, възвишено повторение. Историята на човечеството от сътворението крачи неумолимо чрез изкуплението към завръщането на тържествуващия Христос, който ще се появи увенчан с венец, за да съди живите и мъртвите, но божественото и човешкото знание не следва този ход; застинало като непоклатима скала, то ни позволява, когато се вслушваме смирено и внимателно в неговия глас, да следваме, да предсказваме този ход, но този ход не го накърнява. Аз съм този, който е, е рекъл богът на евреите. Аз съм пътят, истината и животът, е рекъл нашият Господ. Ето, знанието не е нищо освен смаяно тълкуване на тия две истини. Всичко, казано допълнително, е било изречено от пророците, от евангелистите, случените, основоположници на християнското учение, за да станат по-ясни тези две сентенции. Към това трябва да прибавим и някое тълкувание, дошло от езичниците, които не са ги познавали, и техните слова са били възприети от християнската традиция. Но към него няма какво повече да се прибавя. Трябва да мислим, да тълкуваме, да запазваме. Такава е, такава би трябвало да бъде задачата на нашия манастир с неговата прекрасна библиотека, и нищо повече. Казват, че някакъв източен халиф подпалил библиотеката на един прочут, славен и горделив град и докато хилядите томове изгаряли, той казал, че те можело и трябвало да изчезнат — защото или повтаряли вече казаното от Корана и следователно били излишни, или противоречали на тази свещена за неверниците книга, следователно били вредни. Но учените, положили основите на християнското учение, а заедно с тях и ние, не са разсъждавали така. Всичко, което може да допринесе за тълкуването и поясняването на Светото писание, трябва да бъде запазено, защото допринася за прославата на словото Господне; а всичко онова, което влиза в противоречие с него, не бива да бъде унищожено, защото само ако бъде запазено, то на свой ред може да бъде опровергано от този, който може да стори това и комуто това е възложено, по начин и тогава, когато нареди Господ. Такава е отговорността на нашия орден вовеки веков, такова е бремето, легнало над нашия манастир днес — да се гордеем с истините, които провъзгласяваме, да бъдем смирени и предпазливи, съхранявайки словата, противници на истината, без да позволяваме да бъдем заразени от тях. Тогава, братя мои, в какво може да се прояви греховната горделивост, която може да подведе един учен монах? В това да схване работата си не като съхраняване, а като търсене на вест, която още не е направена достояние на човеците, като че ли последната вест изобщо не е била изречена от последния ангел, който говори в последната книга на Светото писание: „И аз свидетелствам всекиму, който слуша пророчествените думи на тая книга: ако някой прибави нещо към тях, нему Бог ще наложи поразите, за които е писано в тая книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота и от Светия град и от написаното в тая книга.“ И така… клети братя, не мислите ли, че тези слова имат предвид не друго, а последните събития, станали между тези стени, и че случилото се между тези стени е отражение не на друго, а на века, в който живеем, устремил се със слово и дела — в градовете и замъците, в гордите университети и катедралите — към изследвания, за да бъдат открити нови пояснения към словото на истината, изопачавайки същността на тази и без това притежаваща всички нужни пояснения истина, нуждаеща се само от смела защита, а не от богохулно допълване? Ето каква е гордостта, която се е таила и продължава да се таи сред тези стени; и аз казвам на този, който се стремеше и продължава да се стреми да счупи печатите на книгите, които не му се полагат, че Бог пожела да накаже именно тази гордост и ще продължава да я наказва, ако тя не изчезне и не се смири, защото ние сме крехки люде и поради това за Господа не е трудно — винаги и всякога — да намери с какво да си отмъсти.

— Чуваш ли, Адсон? — прошепна Уилям. — Старецът знае много повече от онова, което казва. Може да е замесен, а може и да не е замесен в тази работа, но той знае и предупреждава, че ако любопитните монаси продължават да се промъкват в библиотеката, в манастира няма да има мир.

След като помълча доста, Хорхе продължи:

— Но кой в края на краищата е олицетворение на тази гордост, на кого горделивите са негово подобие и негови вестители, съучастници и знаменосци? Кой всъщност действаше и може би действа и сред тези стени, за да ни предупреди, че часът наближава — с което ни и утешава, — защото, ако часът наближава, мъките ще бъдат непоносими, но не и безкрайни по време, тъй като големият кръговрат на тази Вселена е към своя край? Ах, вие сте се досетили, но се боите да споменете името му, защото то е и вашето име, и вие се боите от него, но ако се боите от него, аз не ще се побоя и ще изрека това име колкото се може по-високо, та стомасите ви да се свият от страх, зъбите ви да загракат, докато ви прережат езиците, а кръвта ви да се вледени така, че очите ви да бъдат забулени от тъмна завеса… Това е нечестивият звяр, това е Антихристът!

И отново направи продължителна пауза. Присъстващите приличаха на мъртъвци. В цялата църква трепкаше единствено пламъкът на триножника, но и сенките, които той хвърляше, и те изглеждаха застинали. Чуваше се единствено слабото, задъхано дишане на Хорхе, който бършеше потта по челото си. После продължи:

— Или може би ще ми кажете: не, той още не е дошъл, къде са белезите за неговата поява? Невежа е този, който ще изрече тези слова! Та нали бедствията, предвестници на тази поява, стават пред очите ни, ден след ден, както в целия свят, така и в нашия малък манастир?… Казано е, че когато наближи времето, на запад ще се надигне един крал чужденец, властелин измамник, безбожник, човекоубиец, безчестен, жаден за злато, ловък хитрец, злосторник, враг на вярващите и преследващ вярващите. И когато той дойде, среброто не ще бъде ценено, ще се цени само златото! Знам, знам, вие, дето ме слушате, сега бързате да си направите сметката и да разберете дали този, за когото говоря, прилича на папата, на императора или на френския крал, или на когото си щете, за да можете да кажете: той е мой враг и аз съм на страната, която ще ми донесе изгода! Но аз не съм чак толкова наивен да ви посоча определен човек; когато се появява, Антихристът се появява у всички и за всички и всеки е част от него. Той ще бъде сред бандите разбойници, които ще плячкосват градове и цели краища, ще бъде във внезапните небесни поличби, където ще се появяват изведнъж дъги, рога и огньове, а в същото време ще заехтят мучащи гласове и морето ще започне да ври. Казано е, че хората и зверовете ще почнат да раждат змейове, но това означава, че сърцата ще се изпълнят с омраза и ще пораждат раздори; не се оглеждайте да търсите зверовете от миниатюрите по пергаментовите листове, които ви доставят такова удоволствие! Казано е, че младите невести ще родят деца, които ще притежават способността да говорят като възрастни, те ще бъдат вестители на това, че времената са назрели, и ще поискат да бъдат избити. Но не търсете из селата в долината, знаещите много деца вече бяха убити сред тези стени! И подобно на тия от пророчествата те бяха и четириногите деца, и призраците, и зародишите, които би трябвало да пророкуват още в утробите на майките, изричайки вълшебни заклинания. Знайте, всичко е писано! Писано е, че многобройни ще бъдат вълненията сред хората, сред народите, в църквите; че ще се надигнат престъпни пастири, извратени, презиращи, ненаситни, жадни за удоволствия, жадни за печалба, наслаждаващи се на празнословия, самохвалци, надменни, лакоми, нагли, потънали в сладострастие, стремящи се към суетна слава, врагове на Евангелието, готови да се откажат от тясната врата, да презрат истинското слово и ще ненавиждат всяка проява на милосърдие, не ще се разкайват за греховете си и поради това сред народите ще зацарят недоверие, омраза, престъпност, жестокост, завист, безразличие, кражба, пиянство, невъздържаност, похотливост, плътска любов, прелюбодеяние и всички други пороци. Ще изчезнат скръбта, смирението, миролюбието, бедността, състраданието, дарът на плача… Хайде, нима не виждате себе си всички вие, дето сте тук, монаси от манастира и властници, дошли отвън?

В последвалата пауза нещо изшумоля. Кардинал Бертрандо се размърда на стола си. В края на краищата, рекох си аз, Хорхе се проявяваше като голям проповедник, бичуваше своите събратя, но не проявяваше милост и към гостите. Какво ли не бих дал в тоя миг, за да разбера какво мислят Бернар или тлъстите авиньонци.

— И точно в този миг — точно в този миг — проехтя гласът на Хорхе — богохулникът Антихрист ще се появи отново на земята, тъй като иска да подражава на нашия Господ-Бог. Тогава (сиреч в наше време) ще бъдат пометени всички кралства, ще зацарят глад и бедност, ще има липса на жито, ще настъпят страшни люти зими. И чадата от това време (а то е нашето време) не ще имат кой да управлява имотите им и да пази в хамбарите храната и ще има да се мъчат по пазарите, където се купува и продава. Блажени ще бъдат тогава тези, които няма да са вече между живите или които живеят и ще съумеят да оцелеят! Тогава ще се появи синът на гибелта, врагът, който се перчи и самопрославя, и ще проявява какви ли не добродетели, за да измами цялата земя и да се наложи над праведните. Сирия ще се продъни вдън земя и ще оплаква своите чада. Киликия ще надигне глава, докато не се появи този, който е призван да я съди. Дъщерята на Вавилония ще се надигне от престола на своя блясък, за да пие от чашата на горчивината. Кападокия, Ликия и Ликаония ще превият гръб, защото цели тълпи ще бъдат пометени от покварата на тяхната престъпност. Навсякъде ще се появят станове на варвари и бойни колесници, за да сложат ръка на земите. В Армения, в Понт и във Витиния младенците ще загинат от меч, момичетата ще попаднат в плен, синове и дъщери ще вършат кръвосмешение, Писидия250, която се превъзнася от собствената си слава, ще бъде повалена, мечът ще разполови Финикия, Юдея ще навлече траурни одежди и ще се приготви за деня на своята гибел поради собственото си безчестие. Тогава навсякъде ще зацарят покруса и отчаяние, Антихристът ще завладее Запада и ще разруши всички пътища, ще държи в ръце меч и искрящ огън, и ще изгаря с ярост и пламък: богохулството ще бъде неговата сила, лъжата — негова ръка, дясната ръка ще носи разруха, лявата — мрак. Ето какви ще бъдат отличителните му белези: главата му ще бъде от пламтящ огън, дясното му око ще бъде налято с кръв, лявото му око ще бъде зелено като на котка и ще има две зеници, а клепачите му ще бъдат бели, долната му устна — дебела, бедрото му ще бъде мършаво, но стъпалата — големи, палецът — сплескан и удължен!

— Сякаш описва себе си — прошепна Уилям и се изхили. Това беше доста неприлично, но аз му благодарих, защото косата ми бе почнала да настръхва. Едва успях да се сдържа да не се разсмея с глас, като издух бузи и духнах през стиснатите си устни. В тишината, последвала последните слова на стареца, този шум се чу твърде отчетливо, но за щастие всички си рекоха, че някой я се е изкашлял, я е захлипал, я е почнал да изтръпва от ужас — всеки си имаше съвсем други грижи.

— Това е времето — продължи Хорхе, — когато ще зацари пълно безредие, децата ще вдигнат ръка срещу родителите си, съпругата Ще започне кроежи срещу съпруга си, съпругът ще дава под съд съпругата, господарите ще се отнасят нечовешки със слугите, а слугите ще престанат да се подчиняват на господарите, никой няма да уважава повече възрастните, юношите ще поискат властта, всички ще гледат на труда като на безполезна мъка, навсякъде ще звучат песни, прославящи слободията, порока, разюздаността на нравите. Ще последва огромна вълна от изнасилвания, прелюбодеяния, клетвопрестъпничества, грехове против природата, какви ли не злини, предсказания и магьосничества, в небето ще се появят летящи тела, сред добрите християни ще плъпнат лъжепророци, лъжеапостоли, покварени люде, измамници, магьосници, насилници, скъперници, клетвопрестъпници и фалшификатори, пастирите ще се превърнат на вълци, свещениците ще лъжат, монасите ще пожелават светските неща, бедните не ще се притичват на помощ на началниците, властниците ще бъдат безмилостни, праведните ще станат свидетели на неправди. Всички градове ще бъдат разтърсени от земетресения, навсякъде ще тръгнат болести, бурни ветрове ще надигнат земята, полята ще бъдат заразени, морето ще изпуска черна слуз, на луната ще станат нови, непознати досега явления, звездите ще се отклонят от обичайния си ход, други — неизвестни — ще започнат да браздят небето, лете ще вали сняг, а през зимата ще има страшни горещини. И ще настане времето на края и краят на времето… През първия ден в третия час на небесния свод ще проехти силен мощен глас, от север ще се зададе пурпурен облак, следван от гръм и мълнии, и над земята ще се излее дъжд от кръв. През втория ден земята ще бъде повдигната от мястото си и през небесните врати ще премине димът от голям огън. През третия ден земните бездни ще се разтърсят от четирите краища на Вселената. Небесният свод ще се разтвори, въздухът ще се изпълни със стълбове дим и ще вони на сяра до десетия час. Рано сутринта на четвъртия ден бездната ще се разтопи, ще се разнесат тътени и зданията ще рухнат. На петия ден в шестия час ще изчезнат светилата и слънцето, над света ще падне мрак до вечерта, като звездите и луната ще престанат да греят. На шестия ден в четвъртия час небесният свод ще се разцепи от изток на запад и ангелите ще могат да гледат земята през небесния процеп, а всички, които са на земята, ще могат да видят ангелите, които гледат от небето. Тогава всички хора ще се скрият в планините, за да избягат от погледа на праведните ангели. На седмия ден ще се появи Христос в сиянието на своя отец. И тогава ще бъдат съдени добрите и те ще се възнесат във вечното блаженство на плътта и душата. Но не за това ще размишлявате тази вечер, горделиви братя! Грешниците не ще видят зората на осмия ден, когато от изток ще се надигне сладък и нежен глас досред небето и ще се появи онзи ангел, който има власт над всички останали свети ангели, и всички ангели ще потеглят заедно с него, седнали на колесница от облаци, изпълнени с радост, и ще препускат бързо по въздуха, за да освободят избраните, които са повярвали, и всички заедно ще се радват, загдето този свят е бил разрушен! Но не на това трябва да се радваме ние тази вечер! А ще размишляваме върху словата, които Господ бог ще изрече, за да прогони тези, които не са заслужили избавление: махнете се далеч от мен, проклетници, във вечния огън, приготвен за вас от дявола и неговите слуги. Далеч от мен, слезте във външния мрак и в неугасимия огън! Аз ви дадох облик, а вие последвахте друг! Станахте слуги на друг господар, вървете да живеете с него в мрака, с него — змията, която не знае покой и скърца непрестанно със зъби! Дадох ви ухо да се вслушвате в Светото писание, а вие се вслушахте в словата на езичниците! Дадох ви уста, за да славословите Бога, а вие я използвахте за лъжите на поетите и загадките на певците! Дадох ви очи, за да гледате светлината на моите поучения, а вие ги използвахте, за да се взирате в мрака! Аз съм човешки съдия, но съм справедлив. Ще дам всекиму, каквото е заслужил. Бих искал да съм милосърден към вас, но не виждам масло във вашите светилници. Бих могъл да се смиля над вас, но светилниците ви са опушени. Махайте се… Така ще говори Господ бог. И ония… и може би ние ще слезем към вечните мъки. В името на Отца и Сина и Светаго Духа.

— Амин! — отвърнаха в един глас всички.

Монасите се запътиха към килиите си в колона по един, без да промълвят нито дума. Без да пожелаят да си поговорят, изчезнаха и миноритите, и хората на папата — всички гледаха да се уединят, да си почиват. Сърцето ми се сви.

— Да спим, Адсон — рече ми Уилям, докато се изкачвахме по стълбата на дома за поклонници. — Вечерта не е подходяща за обикаляне. На Бернар Ги може да му хрумне да изпревари края на света, като започне с нашите тела Утре трябва да отидем на утреня, защото веднага след това Микеле и останалите минорити ще потеглят.

— Дали и Бернар ще потегли заедно със своите пленници? — запитах го шепнешком.

— Той сигурно няма какво повече да прави тук. Ще гледа да изпревари Микеле в Авиньон, но така, че пристигането му да съвпадне с процеса срещу ключаря минорит, еретик и убиец. Кладата, на която ще бъде изгорен ключарят, трябва да освети като знамение първата среща на Микеле с папата.

— А какво ще стане със Салваторе… и с момичето?

— Салваторе ще придружи ключаря, защото трябва да бъде сввдетел на процеса срещу него. Възможно е в замяна на тази услуга Бернар да му подари живота. Може да го остави да избяга, после ще нареди да го убият. Или пък наистина ще го пусне, защото човек като Салваторе не представлява интерес за човек като Бернар. Кой знае, може да стане разбойник в горите на Лангдок…

— А момичето?

— Нали ти казах, тя вече е изгорено месо. Но ще изгори по-рано, по пътя, за назидание на някое малко селище на катари по крайбрежието. Чух, че Бернар трябвало да се срещне с колегата си Жак Фурние (запомни това име, засега праща на кладите албигойци, но се стреми по-нагоре); поставят ли на кладата една красива магьосница, това ще повдигне авторитета и славата и на двамата…

— Но не може ли да се направи нещо, за да бъдат спасени? — викнах аз. — Не може ли абатът да се намеси?

— За кого? В полза на ключаря, признал, че е престъпник? Или заради един клетник като Салваторе? Или имаш предвид момичето?

— А защо не? — осмелих се аз. — В края на краищата тя единствена от тримата е наистина невинна, вие знаете, че не е магьосница…

— А ти наистина ли мислиш, че абатът след всичко, дето се случи, ще пожелае да заложи останките от своя авторитет заради една магьосница?

— Но той пое отговорността да помогне на Убертино да избяга!

— Убертино е негов монах, при това не е обвинен в нищо. Защо си седнал да ми говориш глупости. Убертино е важна личност, Бернар би могъл да го убие само от засада.

— Значи ключарят беше прав; простите хорица плащат винаги за всички, включително и за тези, които говорят в тяхна полза, включително и за хора като Убертино и Микеле, които с проповедите си за покаяние са ги тласнали към бунт! — Бях се отчаял, дори не си давах сметка, че момичето не беше никакъв просещ монах, примамен от мистиката на Убертино. Но беше селянка и плащаше за нещо, с което нямаше нищо общо.

— Така е — отвърна тъжно Уилям. — И ако наистина се стремиш към искрица справедливост, ще ти кажа, че един ден големите кучета — папата и императорът, — за да се помирят, ще прегазят труповете на по-малките кучета, които са се сбили, служейки на единия или на другия. А с Микеле или с Убертино ще постъпят така, както сега се отнасят с твоето момиче.

Днес знам, че Уилям пророчестваше или по-точно разсъждаваше, изхождайки от принципите на естествената философия. Но тогава неговите пророчества, неговите силогизми не можаха да ме успокоят. Единственото, в което бях уверен, бе, че момичето ще бъде изгорено. Чувствах, че и аз имам вина, защото ми се струваше, че на кладата тя ще трябва да изкупи и греха, който бях извършил с нея.

Разхлипах се най-непристойно и се втурнах в килията си; тук цяла нощ хапах сламеника и вих от безсилие, защото не ми беше позволено дори да плача, зовейки името на любимата — така както правеха в рицарските романи, които бях чел с моите другари в Мелк.

Не знаех името на единствената земна любов в живота ми и не го узнах никога.