Името на розата

Ден четвъртиИЗОБРАЗИТЕЛНИ

Когато Уилям и Северин оглеждат трупа на Беренгарий и откриват, че езикът му е почернял — нещо необичайно за удавник. После разговарят за страшни отрови и за една отдавнашна кражба

Не ще губя време да разказвам как уведомихме абата, как целият манастир се събуди преди каноническия час, за ужасените викове, за уплахата и мъката, изписани по лицата на всички, за това как вестта стигна до всички обитатели на платото, как ратаите се кръстеха и произнасяха заклинания. Не знам дали тази сутрин първата служба бе отслужена, както изискваше правилникът, нито кой присъства на нея. Аз тръгнах с Уилям и Северин, които наредиха да покрият трупа на Беренгарий и да го сложат на една маса в болницата.

След като абатът и другите монаси се оттеглиха, билкарят и моят учител огледаха подробно трупа с присъщото на лечителите спокойствие.

— Смъртта е настъпила поради удавяне — рече Северин. — В това няма съмнение. Лицето е подпухнало, коремът — опънат…

— Но той не е бил удавен от други — забеляза Уилям, — ако беше така, щеше да окаже съпротива на убиеца и около ваната щяхме да открием следи от вода. А всичко беше подредено и чисто, сякаш Беренгарий е стоплил водата, после е напълнил ваната и е легнал там по своя воля.

— Това не ме изненадва — рече Северин. — Беренгарий страдаше от конвулсии, та неведнъж му казвах, че хладките бани успокояват и телесната, и душевната възбуда. Често ми искаше разрешение да ползва банята. Сигурно така е направил и нощес…

— Миналата нощ — поправи го Уилям, — защото, нали виждаш, този труп е престоял във водата най-малко един ден…

— Възможно е да е станало миналата нощ — съгласи се Северин.

Уилям го уведоми, макар и не изцяло, за събитията през предишната нощ. Не му каза, че бяхме проникнали тайно в скриптория, но като скри от него редица подробности, му разказа, че сме преследвали някаква тайнствена личност, която ни е откраднала една книга. Северин разбра, че Уилям му казва само част от истината, но не му зададе други въпроси. Само забеляза, че ако тайнственият крадец е бил Беренгарий, възможно е изживяното вълнение да го е накарало да потърси спокойствие в една освежителна баня. Беренгарий — рече той — бил много чувствителен; понякога се разтрепервал или обливал в студена пот, било от вълнение или неприятност, облещвал очи и се строполявал на земята, а от устата му почвала да излиза белезникава пяна.

— Във всеки случай — рече Уилям, — преди да дойде тук, трябва да се е отбил другаде, защото не видях в банята откраднатата книга.

— Да — потвърдих не без гордост, — аз повдигнах расото му, дето беше захвърлено край ваната, и не забелязах никакви следи от обемист предмет.

— Браво — усмихна ми се Уилям. — Значи той се е отбил другаде; добре, да допуснем, че за да се поуспокои, а може би и за да се отърве от нас, се е промъкнал в банята и е легнал във ваната. Северин, мислиш ли, че е могло да стане така, че да загуби съзнание и да се удави от пристъпите на болестта си?

— Възможно е — отвърна Северин, но се съмняваше. — От друга страна, ако това е станало преди две нощи, край ваната може да е имало вода и тя да е изсъхнала. Ето защо не бива да изключваме, че може и да е бил удавен насила.

— Не — възрази Уилям. — Кога си видял убит човек да си сваля дрехите, преди да бъде удавен?

Северин поклати глава, сякаш този довод за него нямаше кой знае каква стойност. Бе започнал да разглежда ръцете на удавника.

— Интересно… — рече той.

— Какво?

— Онзи ден огледах ръцете на Венанций, след като бяха измили трупа му от кръвта, и забелязах една подробност, на която не отдадох голямо значение. Върховете на два пръста на дясната ръка на Венанций бяха потъмнели, сякаш бяха начернени с някакво тъмно вещество. Също — нали виждаш — като върховете на двата пръста на Беренгарий. Тук има следи дори и по третия пръст. Тогава си рекох, че Венанций трябва да е пипал мастилата в скриптория…

— Много интересно — каза замислено Уилям и се наведе към пръстите на Беренгарий. Зазоряваше се, светлината в сградата бе все още твърде бледа, учителят ми явно страдаше, че не може да ползва очилата си. — Много интересно — повтори той. — Потъмнели са върховете на палеца и показалеца, а средният пръст е потъмнял само откъм вътрешната страна Слаби следи има и по лявата ръка, поне по показалеца и палеца.

— Ако беше само по дясната ръка, би могло да се каже, че пръстите са притиснали нещо дребно или тънко и продълговато…

— Като стило. Или храна. Или насекомо. Или змия. Или ковчеже за дарове. Или тояга. Много неща. Ала щом има следи и по другата ръка, може да е държал и чаша — държал я е здраво в дясната ръка, а с лявата я е крепял, без да я притиска…

Северин бе започнал да трие леко пръстите на мъртвеца, но тъмният цвят не изчезваше. Забелязах, че си бе сложил ръкавици, които по всяка вероятност ползваше, когато му се налагаше да борави с отровни вещества. Душеше, но не усещаше нищо.

— Бих могъл да ти изброя много растителни (и минерални) вещества, които оставят подобни следи. Някои са смъртоносни, други — не. Понякога пръстите на миниатюристите са изцапани със златен прах…

— Аделмо е бил миниатюрист — рече Уилям. — Предполагам, че когато си видял изранения му труп, не ти е хрумнало да огледаш пръстите му. Но тия може да са пипали нещо, което да е принадлежало на Аделмо.

— Не знам — отвърна Северин. — Двама мъртъвци, и двамата с почернели пръсти. За какво ти говори това?

— За нищо. Nihil sequitur geminis ex particularibus unquam.188 Трябва да сведем и двата случая към едно правило. Например: съществува вещество, което почерня пръстите на онзи, който се докосне до него…

Побързах да довърша, тържествувайки, този силогизъм:

— …Пръстите на Венанций и Беренгарий са почернели, значи те са се докосвали до едно и също вещество.

— Браво, Адсон — похвали ме Уилям. — Жалко само, че твоят силогизъм не важи, защото aut semel aut iterum medium generaliter esto189, и в този силогизъм средният термин никога не може да бъде приет за общовалиден. А това значи, че не сме избрали правилно основната предпоставка. Не трябваше да казвам: всички, които се докосват до определено вещество, са с почернели пръсти, защото може да има хора с почернели пръсти, без да са се докосвали до това вещество. А трябваше да кажа: всички и само всички, които са с почернели пръсти, сигурно са се докосвали до определено вещество. Венанций и Беренгарий, и така нататък. С което щяхме да получим един трети първокачествен силогизъм.

— Значи все пак намерихме отговора! — възкликнах с радост.

— Ех, Адсон, ти разчиташ прекалено много на силогизмите! За нас въпросът остава открит. Ние само допуснахме, че Венанций и Беренгарий са се докосвали до едно и също нещо — една разумна хипотеза. Но след като допуснахме, че само едно вещество — едничко от всички останали — може да предизвика подобни последици (а това трябва да се изясни), не знаем какво е то, къде двамата са го намерили и защо са се докосвали до него. Обърни внимание — не знаем дали веществото, до което са се докосвали, е причина за смъртта им. Представи си, че някой безумец пожелае да избие всички, които се докосват до златистия прах. Нима трябва да стигнем до извода, че златистият прах е смъртоносен?

Обърках се. До този момент бях убеден, че логиката е универсално средство, а сега ми стана ясно, че валидността й зависи от това как бива използвана. От друга страна, от разговорите с моя учител ми стана ясно — и ми ставаше все по-ясно през следващите дни, — че логиката може да бъде много полезна, ако съумееш да вникнеш в нея, а след това да се измъкнеш.

В това време Северин, който явно не беше добър логик, размишляваше въз основа на своя опит:

— Отровите са толкова разнообразни, колкото разнообразни са тайните на природата — рече той. После посочи съдовете и стъклениците (които вече бяхме видели), наредени по лавиците край стените заедно с голям брой книги. — Както вече ти казах, от много от тия треви, съответно примесени и дозирани, могат да се получат смъртоносни отвари и мазила. Ето там има татул, беладона и бучиниш; те могат да предизвикат сънливост или възбуда, или двете заедно; давани в малки дози, са отлични целебни средства, а в големи дози — смъртоносни…

— Но нито едно от тези вещества не оставя следи по пръстите, нали?

— Предполагам. Освен това има вещества, които са опасни само ако са погълнати, а други действат върху кожата. Бялата чемерика може да предизвика повръщане у този, който се навежда, за да я изскубне из корен. Росенът, когато цъфти, замайва градинарите, които го докосват, сякаш са пили вино. Едно докосване до черната чемерика може да предизвика диария. Други растения предизвикват сърцебиене, трети — главоболие, някои отнемат гласа. А отрова от пепелянка, намазана по кожата, без да проникне в кръвта, предизвиква само леко възпаление… Веднъж ми показаха някакъв мехлем и ми казаха, че ако с него се намажат слабините на куче, близо до половите органи, животното умирало скоротечно в страшни мъчения, като крайниците му постепенно се вкочанявали…

— Знаеш много за отровите — рече Уилям с глас, в който прозираше възхищение.

Северин го изгледа, без да трепне, и отвърна:

— Знам това, което трябва да знае всеки лекар, всеки билкар, всеки, който се занимава със здравето на човека!

Уилям се позамисли. После помоли Северин да отвори устата на мъртвеца и да му види езика. Северин взе някаква тънка лопатка — един от своите инструменти — и изпълни охотно поръчението. Възкликна Удивен:

— Езикът е почернял!

— Значи така — избъбри Уилям. — Взел е нещо с ръка и го е погълнал… Това изключва отровите, за които спомена преди малко, дето действат през кожата. Но не улеснява работата ни. Защото сега трябва да мислим, че и той, и Венанций са вършели нещо доброволно, неслучайно, не от разсеяност или от непредпазливост, нито пък насила. Взели са нещо и са го сложили в уста, съзнавайки какво правят…

— Дали е било храна, или напитка?

— Може би. А може би… отде да знам, някакъв музикален инструмент, наподобяващ флейта…

— Невъзможно — възрази Северин.

— Разбира се, че е така. Но не бива да изключваме нито една хипотеза, колкото и да изглежда абсурдна. А сега нека се опитаме да стигнем до отровата. Ако някой, познаващ отровите толкова добре, както ги познаваш ти, влезе тук и вземе някои от твоите билки, би ли могъл да направи смъртоносен мехлем, който да остави същите следи по пръстите и по езика? Мехлем, който да може да бъде поставен в ястие, напитка или намазан върху лъжица, върху нещо, което се слага в устата?

— Да — отвърна Северин. — Но кой? Да допуснем, че е станало така, но как е дал отровата на тия двама наши клети събратя?

Да си кажа правото, и аз не можех да си представя, че Венанций и Беренгарий са могли да се поддадат на увещанията на някого, който им е предлагал някакво тайнствено нещо, убеждавайки ги да го изядат или изпият. Но Уилям не се смути.

— За това ще помислим после — отвърна той. — А сега бих искал да си припомниш нещо, за което досега не си се досетил — дали някой те е разпитвал някога за твоите билки, дали някой има достъп до болницата…

— Почакай — рече Северин, — много отдавна, преди много години, на една от полиците съхранявах някакъв много силен мехлем, беше ми го оставил един брат, който беше посетил далечни страни. Не можа да ми обясни от какво е направен, беше уверен, че е от разни треви, но не всички му бяха известни. На вид изглеждаше лепкав и жълтеникав, но той ме посъветва да не го докосвам, защото можел да предизвика скоротечна смърт дори само ако по някакъв начин стигне до устните му. Този брат ми обясни, че дори да бъде погълнат в минимални дози, мехлемът отначало предизвиквал — и то след половин час — отпадналост, после — бавна парализа, и накрая — смърт. Не искаше да носи мехлема със себе си и ми го подари. Пазих го дълго време, защото исках да го изследвам. После един ден над платото налетя силна буря. Един послушник — от моите помощници — бе оставил вратата на болницата отворена, та бурята бе обърнала с краката нагоре всичко в стаята, в която сме сега. Подът бе осеян със счупени стъкленици, с разни течности, с треви и прахове. Трябваше ми цял ден, за да подредя всичко, помогнаха ми само да изхвърля парчетиите и тревите, които не можеха да се използват. Накрая забелязах, че стъкленицата, за която ти споменах, липсва. Отначало се разтревожих, после си рекох, че се е счупила и се е смесила с другите, дето се бяха изпотрошили. Накарах да измият старателно и пода, и лавиците…

— А да си виждал стъкленицата преди бурята?

— Да… Не, не. Бях я скрил зад едни съдове, не се виждаше, та не проверявах всеки ден…

— Значи някой е можел да я измъкне много преди бурята, без да забележиш, нали?

— Сега, като поразмислих, виждам, че е могло да стане и така.

— Значи твоят послушник може да я е откраднал, а после се е възползвал от бурята, оставил е нарочно вратата отворена, та бурята да стори това, което е сторила.

Северин се развълнува.

— Да, разбира се. Не само това. Сега, когато си спомням случилото се, аз се изненадах, че бурята е могла да причини такава бъркотия, ако и да беше силна. Бих могъл да кажа, че някой се бе възползвал от бурята, за да обърне с краката нагоре цялата стая и да нанесе по-големи вреди, отколкото е могъл да нанесе вятърът!

— Кой беше тоя послушник?

— Казваше се Агостино. Но той загина миналата година, падна от скелето, докато почистваше с други монаси и ратаи скулптурите по фасадата на църквата. Сега се сещам, той ми се кле, че не е оставял вратата отворена, преди да излезе бурята. Тогава се ядосах много, затова го обвиних. А може наистина да не е бил виновен.

— Тогава трябва да допуснем, че за твоята отрова е знаел още някой, при това по-вещ от послушника. Кой друг знаеше за отровата?

— Не помня, Знаеше абатът, защото му поисках разрешение да съхранявам тази толкова опасна отрова. Може да съм споменал и пред други, и то в библиотеката, защото търсех хербарии, които да ми помогнат.

— Нали ми каза, че държиш тук книгите, които са ти необходими за работата?

— Да, при това много — отвърна Северин и посочи няколко шкафа в един ъгъл на стаята, отрупани с десетки томове. — Но тогава търсех някои книги, които не можех да задържам при себе си; дори Малахий не искаше да ми ги даде, та се наложи да искам разрешение от абата. — После сниши глас, сякаш не искаше да го чуя. — Виж какво, някъде в библиотеката — къде точно не знам — се съхраняват и книги за магии, за черна магия, с рецепти за дяволски питиета. Можах да направя справки в някои от тях — нали съм длъжен да знам, — надявах се да намеря описание на тази отрова и за нейното действие, но напразно.

— Значи си споменал за нея и пред Малахий.

— Сигурно, а може би и пред Беренгарий, който му беше помощник. Но не стигай до прибързани изводи; не си спомням, но е възможно, когато е ставало дума за отровата, там да е имало и други монаси; понякога в скриптория има доста народ…

— Не подозирам никого. Опитвам се да разбера какво е станало. Все пак ти ми каза, че това се е случило преди няколко години; любопитно е, че някой може да е прибрал предварително отрова, за да я използва много по-късно. А това ни навежда на мисълта, че някой злосторник дълго време е скривал намерението си да убива.

— Прости ни, Господи! — рече Северин и се прекръсти, а по лицето му се изписа ужас.

Нямаше какво повече да добавим. Покрихме отново тялото на Беренгарий — трябваше да го приготвят за погребението.

Ден четвъртиПЪРВИ ЧАС

Когато Уилям принуждава първом Салваторе, а после и ключаря да разкрият миналото си. Северин намира откраднатите очила, Никола донася новите и Уилям с шест очи отива да разчете ръкописа на Венанций

Тъкмо излизахме, влезе Малахий. Нашето присъствие май му беше неприятно, та понечи да се върне. Северин го забеляза и го запита:

— Мен ли търсиш? Сигурно е за… — Но млъкна и ни изгледа.

Малахий направи едва забележимо движение, сякаш искаше да каже „За това ще говорим по-късно…“ Ние излизахме, той влизаше, та и тримата стояхме на прага. Малахий поясни, като да искаше да подчертае:

— Търсех брата билкар… Имам… главоболие.

— Сигурно е от застоялия въздух в библиотеката — рече със състрадателно добродушие Уилям. — Ще трябва да си правите инхалации.

Малахий размърда устни, като да искаше да добави нещо, но се отказа, наведе глава и влезе, а ние си тръгнахме.

— Какво ли търси при Северин? — запитах аз.

— Адсон — отвърна с раздразнение моят учител, — научи се да разсъждаваш със собствената си глава. — После промени темата. — А сега ще трябва да поразпитаме няколко души. Поне докато са още живи — добави той, оглеждайки платото. — И да не забравя: отсега нататък ще трябва да си отваряме очите, да внимаваме какво ядем и пием. Храна ще вземаш винаги от общата чиния, а за пиене ще си наливаш от стомната, от която вече са си наливали другите. След Беренгарий ние знаем най-много. Освен убиеца, разбира се.

— Кого ще разпитвате сега?

— Адсон — отвърна Уилям, — сигурно ти е направило впечатление, че тук най-интересното се случва нощем. Нощем умират хора, нощем някой обикаля из скриптория, нощем в манастира се промъкват жени… Има два манастира — един дневен и един нощен, и за нещастие май нощният е много по-любопитен от дневния. Затова за нас представлява интерес всеки, който обикаля нощем, включително и онзи мъж, когото си видял нощес с момичето. Възможно е случката с момичето да няма нищо общо с отровата, възможно е и обратното. Така или иначе, аз си имам едно наум за снощния мъж; той сигурно знае много неща за нощния живот в това свято място. И също като вълка в баснята — ето го, хей там.

И посочи Салваторе, който също ни беше забелязал. Видях, че се поколеба, сякаш искаше да избегне срещата с нас, и като че ли поспря, за да тръгне в обратна посока. Но само за миг. Очевидно бе разбрал, че няма как да не ни срещне, та продължи. Обърна се към нас с любезна усмивка и изрече мазно „Благословете“. Моят учител просто не го остави да довърши и го заговори рязко:

— Знаеш ли, че утре тук пристига Инквизицията? — запита го той. Салваторе явно не се зарадва на тази вест и запита почти шепнешком:

— Че какво ме засяга?

— И още как. Я по-добре кажи истината на мен, дето съм ти приятел и брат минорит, какъвто си бил и ти, отколкото да я разкажеш утре на ония, дето добре знаеш какви са.

Нападнат така, почти в упор, Салваторе реши да не се съпротивлява повече. Изгледа смирено Уилям, сякаш искаше да му каже, че е готов да отговори на всичките му въпроси.

— Нощес в кухнята е имало жена. Кой е бил с нея?

— Ах, жена, дето се продава като стока, нито е за света, нито е стока — изрече Салваторе.

— Не ме интересува дали е била свястно момиче, или не, искам да знам кой е бил с нея!

— Боже мой, колко са нечестиви жените! Мислят само как да примамят мъж… Уилям го сграбчи за расото.

— Кой беше с нея? Ти или ключарят?

Салваторе разбра, че няма как повече да лъже. И заразказва някакви чудновати приказки, от които успяхме — макар и трудно — да разберем, че той, за да се подмаже на ключаря, му доставял момичета от селото, като ги вкарвал нощем в манастира, ала не пожела да обясни как и откъде. Но се кълнеше, че правел това от добрина, и ни стана смешно, като намекна, че не извличал някаква полза за себе си, та момичето, след като задоволи ключаря, да позадоволи и него. Разказваше с мазни, двусмислени усмивки, намигаше ни, сякаш искаше да намекне, че разказва всичко това пред хора, вършещи подобни действия. И току ме поглеждаше изпод вежди, а аз не можех да му отвърна, както бих искал, защото чувствам, че ни свързва обща тайна, че съм негов съучастник и събрат по грях.

Уилям реши да заложи на карта всичко и го запита рязко:

— Откога знаеш Ремиджо? Преди или след като е бил с Долчино?

Салваторе коленичи пред него и започна да го моли със сълзи на очи да не го погубва, да го избави от Инквизицията. Уилям се закле тържествено, че няма да каже никому това, дето ще чуе от него, и Салваторе не се поколеба да издаде ключаря. Запознали се на Голата стена; и двамата били в бандата на Долчино, заедно избягали и постъпили в манастира в Казале, пак заедно се прехвърлили при клюнийските монаси. Фъфлеше, молеше за прошка, стана ясно, че от него няма какво повече да научим. Уилям реши, че най-добре ще бъде да разпита веднага Ремиджо, и пусна Салваторе, който побърза да се скрие в църквата.

Намерихме ключаря на другия край на манастира, при хамбарите — пазареше се с неколцина селяни от долината. Изгледа ни смутено, опита се да ни даде да разберем, че е много зает, но Уилям настоя да поговорят. Дотогава не бяхме имали кой знае колко работа с този човек — той се отнасяше любезно с нас, ние — с него. Сега Уилям се обърна към него така, както би постъпил към монах от собствения си орден. Ключарят се посмути от тази проява на доверие и отначало отговаряше доста предпазливо.

— Мисля — нали такава ти е и службата, — че понякога ти се налага да обикаляш из манастира и когато другите са си легнали — рече му Уилям.

— Зависи — отвърна Ремиджо, — понякога се налага да свърша това-онова, та трябва да крада и от съня си.

— А когато си оставал до късно, да си забелязал нещо, което да ни подскаже кой би могъл да обикаля из кухнята и библиотеката, без да има оправдателни причини като теб?

— Ако бях забелязал нещо, щях да уведомя абата.

— Правилно — съгласи се Уилям и промени темата. — Това село в долината не е много богато, нали?

— И да, и не — отвърна Ремиджо. — Там живеят пребендарии190, които са на служба към манастира; когато годината е плодородна, ние им даваме доста неща. Така например за празника на свети Иван получиха дванайсет модии малц, един кон, седем вола, един бик, четири юници, пет телета, двайсет овце, петнайсет свине, петдесет кокошки и седемнайсет кошера. А освен това двайсет пушени свине, двайсет и седем калъпа свинска мас, половин мярка мед, три мерки сапун, една рибарска мрежа…

— Добре, добре! — прекъсна го Уилям. — Но нали разбираш, от това не ми стана ясно какво е положението в селото, колцина от жителите му са пребендарии на манастира, колко земя притежава селянинът, който не е пребендарии…

— Е, щом питаш — отвърна Ремиджо, — знай, че едно семейство може да притежава и петдесет таволе земя.

— А колко е една тавола?

— Четири квадратни трабуки.

— Квадратни трабуки ли? Какво значи това?

— Един трабуко се равнява на 36 квадратни стъпки. Или осемстотин линейни трабуки правят една пиемонтийска миля. Имай предвид също, че едно семейство — по на юг — може да отглежда маслинени дървета, от които да получава най-малко половин мех зехтин.

— Половин мех ли?

— Да. Един мех се равнява на пет емини, а една емина се равнява на осем големи чаши.

— Ясно — отвърна унило моят учител. — Всяко село си има своите мерки. Вие например как мерите виното? На бокали ли?

— Или на рубии. Шест рубии правят една брента, а осем бренти — едно буренце. Или едно рубо се равнява на шест пинти от по два бокала.

— Мисля, че разбрах — отвърна примирен Уилям.

— Интересува ли те още нещо? — запита Ремиджо и както ми се стори, предизвикателно.

— Да! Питах те как живеят долу в равнината, защото днес размишлявах за проповедите на Умберто от Романс към жените и по-точно върху главата с наслов „За бедните жени в селата“, където казва, че те, поради това че са бедни, се поддават повече от другите жени на плътски изкушения, и твърди, че „peccant enim mortaliter, cum peccant cum quocumque laico, mortalius vero quando cum Clerico in sacis ordinibus constituto, maxime vero quando cum Religioso mundo mortuo“191. Ти знаеш по-добре и от мен, че и в светите места като манастирите никога не липсват плътски изкушения. Питах се — нали си имаш работа с хората от селото — дали не си чувал някои монаси — не дай Бог — да са прелъстили някои момичета.

Въпреки че моят учител изричаше тия думи някак си между другото, читателят ще се досети какъв смут всяваха те у клетия ключар. Не знам дали пребледня, но ще кажа, че желанието ми да го видя пребледнял бе толкова силно, че видях как стана блед като платно.

— Ако знаех всичко, за което ме питаш, щях да го кажа на абата — отвърна смирено Ремиджо. — За всеки случай, ако, както предполагам, такива сведения са от полза за твоето дирене, узная ли нещо, ще ти го съобщя. Виж какво, първият ти въпрос ме накара да поразмисля… През нощта, когато загина клетият Аделмо, аз обикалях из двора… във връзка с една кокоша история… бях дочул, че нощем някакъв коняр ходел да краде в кокошарника… Та същата нощ ми се стори, че видях Беренгарий — но бях далеч, не мога да се закълна, че е бил той; беше се запътил към спалните помещения, вървеше край хоровата част на църквата, като да идваше откъм Зданието… Не се учудих, защото от доста време монасите говореха за Беренгарий… сигурно си дочул нещо…

— Не, продължавай.

— Какво да ти кажа… Подозираха, че Беренгарий се е поддал на страсти, неподходящи за един монах…

— Да не би да намекваш, че Беренгарий е имал някакви връзки с момичета от селото, както вече те запитах?

Ключарят се изкашля смутено, после се усмихна угоднически.

— Не, не… още по-нечестиви страсти…

— Значи ли това, че ако един монах се забавлява плътски с момичета от селото, се поддава на страсти, които подобават на сана му?

— Не съм казал такова нещо. Но ти твърдиш, че и пороците, и добродетелите се степенуват. Плътта може да съгреши според природата и… против природата.

— Значи искаш да кажеш, че Беренгарий се е поддал на плътски помисли към лица от мъжкия пол?

— Казвам само, че така говореха… Казвам ти го, за да ти докажа, че съм искрен и че имам най-добро желание…

— Благодаря ти. Съгласен съм с теб, че содомията е много по-тежко престъпление от други прояви на разврат, за които, искрено казано, не съм склонен да водя разследване…

— Това са жалки неща, ако и да се случват — отвърна философски ключарят.

— Жалки работи, Ремиджо. Всички сме грешни. Никога не ще се осмеля да търся сламката в очите на мой събрат, защото се боя, че в окото си имам греда. Но ще ти бъда благодарен за всички греди, които ще ми посочиш отсега нататък. Така ще се опираме на дебели, яки дънери, а ще оставим сламките да се носят из въздуха. На колко се равняваше един трабуке?

— На трийсет и шест квадратни стъпки. Не се безпокой. Искаш ли да знаеш нещо, идвай при мен. Можеш да разчиташ на мен като на верен приятел.

— Такъв те и смятам — натърти Уилям. — Убертино ми каза, че навремето си бил в моя орден. Никога няма да издам мой стар събрат, особено сега, когато очакваме да пристигне папска делегация начело е един голям инквизитор, известен с това, че е пратил на кладата мнозина от хората на Долчино. Та ти каза, че един трабуко имал трийсет и шест квадратни стъпки, така ли?

Ключарят не беше глупак. Реши, че няма повече смисъл да си играе на котка и мишка; още повече, след като разбра, че той е мишката.

— Брате Уилям — рече той, — разбирам, че знаеш много повече, отколкото можех да допусна. Не ме предавай и аз няма да те предам. Вярно е, и аз съм човек, и аз се поддавам на плътски изкушения. Салваторе ми каза, че или ти, или твоят послушник снощи сте ги заварили в кухнята. Уилям, ти си видял свят, знаеш, че и кардиналите в Авиньон, и те не са пример за добродетелност. Знам, не ме разпитваш за тия дребни, нищожни прегрешения. Ала се досещам, че си дочул нещо за моето минало. Подобно на мнозина минорити и аз съм се люшкал насам-нататък. Преди години повярвах в идеала за бедност, напуснах братството и се отдадох на скитнически живот. И аз като мнозина други повярвах на проповедите на Долчино. Не съм учен човек, подстриган съм за монах, но знам само едно — да отслужвам литургия. От богословие не разбирам кой знае колко. Й може би не съм способен да подкрепям никаква идея. Виждаш ли, навремето се опитах да се дигна на бунт срещу господарите, а сега им служа; в името на тукашния господар командвам хора като мен. Ние, простолюдието, нямаме кой знае какъв избор — или да се бунтуваме, или да изменяме.

— Понякога простите хорица схващат нещата по-ясно от учените — рече Уилям.

— Може би — отвърна ключарят и сви рамене. — Просто не мога да разбера защо тогава постъпих така. Виждаш ли, за Салваторе е обяснимо; той е от крепостните, детството му е било глад и болести… Долчино бе символ на бунт, на премахването на господарите. С мен беше друго, аз съм от градско семейство, не бях подтикван от глад. Беше нещо… просто не знам как да се изразя, като лудешки празник, като хубав карнавал… Там, в планините, при Долчино, преди да бъдем принудени да ядем месото на нашите загинали другари, преди толкова много наши другари да почнат да измират от лишения, че не успявахме да ги изядем и оставяхме труповете им на хищните птици и зверовете по склоновете на Ребело… а може и по това време… се чувстваме някак си свободни. Дотогава не знаех какво е свободата, проповедниците казваха: „Истината ще ви направи свободни.“ Чувстваме се свободни, мислехме, че това е истината. Мислехме, че всичко, каквото вършим, е правилно…

— Там ли започнахте… да се сношавате свободно с жени? — запитах аз; не знам защо постъпих така, но казаното от Убертино предната нощ, това, което прочетох в скриптория, и всичко, дето ми се беше случило, ме преследваше като кошмар. Уилям ме погледна с любопитство; навярно не очакваше, че ще проявя такава смелост и безсрамие. Ключарят ме изгледа, сякаш виждаше някакъв странен звяр.

— На Ребело — отвърна той — имаше хора, прекарали цялото си детство, десетина, че и повече души — братя и сестри, бащи и дъщери, наблъскани в една стая. Какво мислиш, че означаваше за тях новото положение? Правеха вече по свой избор това, което дотогава бяха правили по необходимост. Пък и нощем, когато се боиш да не се появят отнякъде вражеските войници и легнал на земята, се гушиш до съседа си, за да не ти е студено… Еретиците. Вие, младите монаси, дето идвате от някой замък и отивате направо в някой манастир, смятате, че това е начин на мислене, подбуден от демона. А то си е начин на живот и бе… и бе… просто една нова преживелица… Нямахме никакви господари, казваха ни, че Бог е с нас. Уилям, не искам да кажа, че сме били прави, нали виждаш, че съм тук, скоро се отказах от тях. Но никога не съм могъл да разбера вашите дискусии за бедността на Христа, за ползването, за правото… Вече ти казах, това беше голям карнавал, а по време на карнавала всичко се прави наопаки. Пък и човек остарява, не че помъдрява, но става лакомец. А тук съм лакомец. Можеш да осъдиш еретик, но можеш ли да съдиш лакомец?

— Достатъчно, Ремиджо — рече Уилям. — Не те разпитвам за това, дето е било някога, а за това, дето сее случило наскоро. Помогни ми, и аз няма да ти сторя зло. Не мога и не искам да те съдя. Но трябва да ми кажеш какво знаеш за станалото в манастира. Ти обикаляш доста — и денем, и нощем — из манастира, няма как да не знаеш нещо. Кой уби Венанций?

— Не знам, кълна ти се. Но знам кога умря и къде.

— Кога? Къде?

— Чакай да ти разкажа. Онази нощ, след повечерие, влязох в кухнята…

— Откъде? Защо?

— През вратата откъм градината. Имам си ключ, ковачите ми го направиха отдавна. Тази кухненска врата е единствената, дето не я залостват отвътре. А защо… няма значение, нали сам каза, че не искаш да ме обвиняваш за плътските ми слабости… — Усмихна се смутено. — Но не мисли, че прекарвам дните си в разврат… Онази нощ търсех храна за момичето, което Салваторе трябваше да вкара в манастира…

— Откъде?

— Ех, освен портала в зида има и други входове. Знае ги абатът, зная ги и аз… Но тогава момичето не дойде, накарах я да се върне именно поради това, дето разкрих и дето ще ти разкажа. Ето защо нощес се опитах да я накарам да дойде отново. Ако бяхте позакъснели, щяхте да се сблъскате с мен вместо със Салваторе; той ме предупреди, че в Зданието има хора, и аз се прибрах в килията си…

— А сега разкажи какво се случи през нощта в неделя срещу понеделник.

— Да. Влязох в кухнята и видях Венанций да лежи мъртъв на пода.

— В кухнята ли?

— Да, до водоема. Може би току-що бе слязъл от скриптория.

— Нямаше ли следи от борба?

— Не. Или по-точно до трупа имаше счупена чаша, а по пода — следи от вода.

— Откъде знаеш, че е било вода?

— Не знам. Просто си помислих, че е вода. Какво друго можеше да бъде?

Както ми поясни малко по-късно Уилям, тази чаша можеше да означава две различни неща. Или някой бе дал в кухнята на Венанций да изпие някаква отровна отвара, или клетникът вече е бил погълнал отровата (но къде и кога?) и е слязъл да уталожи или обзелата го изведнъж жажда, или някаква болка, изгаряща я червата, я езика му (защото езикът му сигурно е бил почернял, също като езика на Беренгарий).

Във всеки случай засега повече не можахме да научим. След като видял трупа, Ремиджо се изплашил, помислил какво да направи и решил да не прави нищо. Ако потърсел помощ, това значело да признае, че е обикалял през нощта из Зданието, пък и нямало да помогне на вече умрелия брат. Затова решил да не прави нищо, ами да изчака някои да открие трупа сутринта, след като отворят вратите. Изтичал да възпре Салваторе — той тъкмо вкарвал момичето в манастира, след което и той, и неговият съучастник отишли да спят, ако изобщо можело да се нарече спане тревожното будуване, в което прекарали до утреня. А по утреня, когато свинарите дошли да уведомят абата, Ремиджо бил уверен, че са открили трупа там, където го бил оставил той, та се смаял, когато разбрал, че са го намерили в делвата. Кой е измъкнал трупа от кухнята? Ремиджо не знаеше.

— Единствен Малахий има право да ходи свободно из Зданието — рече Уилям.

— Не, не може да е бил Малахий — възрази енергично ключарят. — Тоест не вярвам… Във всеки случай аз не съм ти казал нищо против Малахий…

— Бъди спокоен, каквото и да дължиш на Малахий. Знае ли нещо за теб?

— Да — изчерви се ключарят, — но не е казал нищо. На твое място бих обърнал внимание на Бенций. Поддържаше странни връзки с Беренгарий и Венанций… Но кълна ти се: друго не знам. Ако науча нещо, ще ти кажа.

— Засега достатъчно. Ако е нужно, пак ще те потърся.

Ключарят явно се успокои и отиде да си гледа работата; той се скара на селяните, загдето бяха преместили някакви чували със семена.

В този момент се появи Северен. Носеше очилата на Уилям, същите, дето ги бяха откраднали преди две нощи.

— Намерих ги в расото на Беренгарий — рече той. — Онзи ден ги видях на носа ти в скриптория. Твои са, нали?

— Слава Богу! — възкликна радостно Уилям. — Решихме два въпроса! Очилата ми се намериха, а сега зная със сигурност, че човекът, който ги открадна онази нощ в скриптория, е бил Беренгарий!

Едва изрекъл, ето че притича Никола от Моримондо с по-тържествуващ вид от този на Уилям. Носеше две готови лещи, монтирани в рамките.

— Уилям! — викна той. — Сам успях да ги направя, готови са, мисля, че всичко е наред!

После видя, че Уилям си бе сложил други очила, и остана като вцепенен. Уилям не искаше да го обижда, свали старите очила и опита новите.

— Тези са по-добри — рече той. — Ще пазя старите за всеки случай, а занапред ще нося твоите. — После ми каза: — Адсон, ще отида в килията си да прочета ония документи. Най-после! Почакай ме някъде. А на вас, скъпи братя, на вас сърдечно благодаря.

Удари третият час и отидох в хора, за да пея заедно с другите химна, псалмите и Кирие елейсон192. Другите се молеха за душата на мъртвия Беренгарий. Аз благодарях на Бога за това, че ни помогна да намерим не един, а два чифта очила.

Успокоих се, забравих всички лоши неща, които бях видял и чул, и задрямах; събудих се едва когато службата свърши. Сетих се, че през нощта не бях мигнал, а когато си помислих, че бях изразходил и не малко сили, се смутих. И щом излязох навън, в мислите ми отново взе превес споменът за момичето.

Опитах се да се поразсея и закрачих бързо по платото. Имах лек световъртеж. Удрях вкочанените си ръце. Потупвах с крака. Още ми се спеше, но въпреки това се чувствам бодър и жизнерадостен. Не можех да разбера какво става с мен.

Ден четвъртиТРЕТИ ЧАС

Когато Адсон се измъчва от любовни терзания; после Уилям пристига с текста на Венанций, който си остава неразгадаем и след като е дешифриран

Право да си кажа, след греховната ми среща с девойката, другите ужасни събития бяха почти заличили от паметта ми тази случка; пък и веднага след като се изповядах пред брат Уилям, душата ми се бе облекчила от угризенията, обзели ме, след като се събудих, и осъзнах греховната си слабост, и то дотолкова, та ми се струваше, че заедно с думите съм прехвърлил върху монаха и бремето, което тези слова изразяваха. Та за какво друго служи благодатното пречистване на изповедта, ако не да ни разтовари от бремето на греха и свързаните с него угризения и да ги прехвърли в лоното на Господа бог наш, а от получената прошка душата ни да изпита ново, ефирно облекчение, така че да забрави изтерзаната от лъстивостта плът? Но не се бях отърсил от всичко. Сега, докато се разхождах под бледото студено слънце в тази зимна утрин, заобиколен от суетнята на хората и животните, започнах да си припомням изминалите събития по различен начин. Сякаш от всичко, дето се беше случило, в паметта ми надделяваха не разкаянието и утешителните слова на пречистващата изповед, а само образи на човешки тела и крайници. Във възбуденото ми съзнание изникваше издутият от водата призрак на Беренгарий и аз изтръпвах от отвращение и състрадание. После, за да прогони този лемур, умът ми се насочваше към други образи, все още свежи в паметта ми, и аз не можех да избегна пред очите ми (пред очите на душата, но сякаш се появяваше пред очите на плътта) отново да изникне образът на девойката, красива и страшна като стегната за бой войска.

Дал съм си дума (беловлас писар на ненаписан досега текст, но звучал в паметта ми в течение на десетилетия) да бъда достоверен летописец, и то не само от любов към истината или от желание (от Достойно по-достойно) да поучавам бъдещите си читатели, а и за да облекча вехнещата си и изнурена памет от видения, терзали я цял живот. Затова трябва да разкажа всичко — благопристойно, но без да се срамувам. А сега трябва да споделя откровено онова, което си помислих тогава и почти се опитах да скрия от себе си, докато се разхождах по платото, като ту се затичвах, за да припиша на рязкото движение внезапното учестено биене на сърцето си, ту се спирах да наблюдавам работата на ратаите с илюзията, че така ще се поразсея, и вдишвах с пълни гърди студения въздух също като човек, който пие вино, за да забрави страх или мъка.

Напразно. Мислех за девойката. Плътта ми бе забравила силната греховна и преходна наслада (нечестиво деяние), която ми бе доставило съвкуплението с нея; но душата ми не бе забравила нейния лик и все не успяваше да се отърси от този спомен като непристоен; напротив — тръпнеше, сякаш нейният лик отразяваше всички наслади на мирозданието.

Долавях смътно, като почти се опитвах да скрия от себе си, какво всъщност чувствам, че това нещастно, нечисто и безсрамно създание, което се продаваше (кой знае с какво сластолюбиво постоянство) на други грешници, тази евтина дъщеря, дето, слаба като всички свои посестрими, бе търгувала толкова много с плътта си, все пак беше нещо прекрасно и вълшебно. Умът ми знаеше, че тя е източник на грехове, докато чувственото ми желание я виждаше като извор на всякакви нежности. Трудно ми е да кажа какво изпитвах. Бих могъл да се опитам да напиша, че след като все още бях в плен на прегрешението, желаех греховно тя да се появи отново всеки миг и почти дебнех работещите ратаи, за да видя дали тази, която ме бе прелъстила, няма да се появи зад някоя колиба или от мрака на някой обор. Но това няма да отговаря на истината или пък би означавало опит да забуля истината, за да не е така ярка и очевидна. Защото истината е, че аз „виждах“ девойката, виждах я в голите клони на някое дърво, които затрептяваха, щом някое измръзнало врабче долиташе да търси приют сред тях, виждах я в очите на юниците, които излизаха от обора, чувах я в блеенето на агнетата, които срещах. Сякаш цялата природа ми говореше за нея; да, аз желаех да я видя отново, но бях готов да се примиря и с мисълта, че не ще я видя никога вече, че няма повече да се съвъкуплявам с нея, стига да можех да се радвам на насладата, обзела ме тази сутрин, и да я усещам винаги край себе си, макар и да останеше вечно далеч от мен. Сякаш — сега се опитвам да си го обясня — целият свят, който е почти книга, написана от пръста Господен, в която всяко нещо ни говори за безкрайната доброта на Твореца, в която всяко създание е почти писание и огледало на живота и смъртта, в която и най-скромната роза се превръща в пояснителен знак на нашия земен път, с една дума, сякаш всичко не ми говореше за друго, освен за лицето, което едва бях успял да съзра в миризливия мрак на кухнята. Поддавах се на тази игра на въображението, защото си казвах (или по-точно не си казвах, защото в този момент мислите ми не бяха такива, че да могат да се изразят с думи), че ако на целия свят е съдено да ми говори за могъществото, добротата и мъдростта на Твореца и че ако тази сутрин целият свят ми говореше за девойката, която (ако и да беше грешница) беше все пак глава от великата книга на мирозданието, стих от великия псалом на Вселената — казвах си (а и сега казвам), че щом това ставаше, то не можеше да не е част от великото Божие предначертание, на което се подчинява Вселената, подредена като цитра — истинско чудо на съзвучие и хармония. Почти опиянен, тогава се наслаждавах на нейното присъствие във всичко, което виждах, и като я пожелавах в тях, се наслаждавах на това, което виждах. И при все това сякаш ме пронизваше болка, защото макар и изпитвайки щастие от подобно призрачно присъствие, все пак страдах заради едно отсъствие. Трудно ми е да обясня това тайнство от противоречия, показващо, че човешката душа е твърде крехка и никога не следва строго пътеките на Божия разум, сътворил света като съвършен силогизъм, а долавя само отделни, често несвързани съждения от този силогизъм, поради което ние толкова лесно ставаме жертви на илюзиите, подхвърляни от нечестивия. Дали илюзията, която така ме вълнуваше онази сутрин, бе наистина илюзия, подхвърлена от нечестивия? Днес мисля, че беше така, защото бях послушник, но мисля, че човешкото чувство, което ме вълнуваше, само по себе си не беше лошо, беше лошо, като имам предвид моето положение. Защото именно чувството е, което тласка мъжа към жената, та той да се съедини с нея, както е казал свети Павел193, и да бъдат двамата една плът и заедно да създадат нови човешки същества, и да си помагат един на друг от младини до старост. Само че апостолът е говорил така на тези, които търсят лек за плътското желание, и на тия, дето не искат да се разпалват, припомняйки все пак, че непорочността, на която аз като монах се бях посветил, е много по за предпочитане. Следователно онази сутрин страдах от това, което беше лошо за мен, а за други може би бе благо, и то безкрайно нежно благо, поради което сега ми става ясно, че обзелият ме смут не се дължеше на порочността на моите мисли, сами по себе си достойни и чисти, а на порочната връзка между моите мисли и обета, който бях дал. Следователно не постъпвах Добре, изпитвайки наслада от нещо, което от една гледна точка бе хубаво, а от друга — лошо; грешах в това, че се опитвах да примиря помислите на рационалната душа с дадените от природата пориви. Сега знам, че се измъчвах от несъответствието между проявения Умствен стремеж, в който е трябвало да се изяви силата на волята и проявената чувствена жажда, плод на човешките страсти. Защото „actus appetitus sensitivi in guantum habent tramutationem corporalem annexam, passiones dicuntur, non autem actus voluntatis“194. А моят чувствен порив бе съпътстван именно от тръпки, полазили по цялото ми тяло, от някакъв физически порив да викам и да се вълнувам. Тома Аквински казва, че страстите сами по себе си не са нещо лошо, само че трябва да бъдат укротявани от волята, ръководена от рационалната душа. Но тази сутрин рационалната ми душа бе изпаднала в унес вследствие на умората, която пък обуздаваше невъздържаните пориви, насочващи се към доброто и злото като цели за постигане, но не и порива на сладострастието, насочен към доброто и злото като вече опознати и изпитани. За да оправдая тогавашното си безотговорно лекомислие, днес искам да кажа — и то със словата на Тома Аквински, — че аз несъмнено бях обзет от любов, която е и страст, и всемирен закон, тъй като и взаимното привличане на телата е естествена любов. И естествено бях прелъстен от тази страст, защото при тази страст „appetitus tendit in appetibile realiter consequendum ut sit idi finis motus“195. Поради което по естествен път „amor facit quod ipsas res quae amantur, amanti aliquo modo uniantur et amor est magic cognitivus quam cognitio“196. Й наистина, сега виждах девойката много по-ясно, отколкото я бях видял предната вечер, и разбирах с цялото си същество защо в нея усещах себе си, а нея — в себе си. Питам се дали онова, което изпитвах тогава, бе само приятелска обич, при която ближният обича ближния си и му желае само доброто, или пък сластна обич, при която човек желае собственото си добро и иска само това, което може да допълни другото, дето му липсва. Мисля, че сластно бе любенето през нощта, когато исках от девойката нещо, което дотогава не бях имал, а сутринта не желаех да получа от нея нищо, желаех й само доброто, исках тя да се отърси от жестоката нужда, която я принуждаваше да се продава за къшей хляб, и да бъде щастлива, нито възнамерявах да искам нещо повече от нея, исках единствено да продължавам да мисля за нея и да я виждам в овцете, воловете, дърветата, във ведрата светлина, която заливаше оградата на манастира.

Сега знам, че доброто е причина за любовта, а какво е добро, се определя от познанието и човек може да обича само това, което е схванал като добро, а аз бях опознал девойката като добро за чувствения порив, но като зло за порива на волята. Но тогава бях изпаднал в плен на безброй, при това толкова противоречиви душевни вълнения именно защото чувството, което изпитвах, приличаше на най-святата любов, такава, каквато я описват теолозите — тя ме докарваше в екстаз, при който любещият и любената искат едно и също (и осенен от тайнствено просветление, тогава знаех, че девойката, където и да се намираше, желаеше същото, което желаех и аз), и изпитвах към нея ревност, но не лошата ревност, осъдена от Павел в Първото послание до коринтяните, която е „principium contentionis“197 и не допуска „consortium in amato“, но онази, за която говори Дионисий в „Nomi Divini“198, поради което и Бог бива наречен ревнив „propter multum amorem quem habet ad existentia“199 (а аз обичах девойката именно защото тя съществуваше и се радвах, а не завиждах, загдето тя съществува). Изпитвах същата ревност, която Тома Аквински нарича „motus in amatum“ — дружеска ревност, която подтиква към действие срещу всичко, дето вреди на любимия (а тогава аз имах едни кроежи — да освободя девойката от властта на този, който купуваше плътта й, омърсявайки я с нечестивите си страсти).

Сега знам, както твърди Тома Аквински, че любовта, когато е чрезмерна, може да нарани този, който обича. А моята обич беше чрезмерна. Опитах се да обясня какво изпитвах тогава, не се опитвам ни най-малко да оправдая това, което изпитвах. Говоря за първите ми греховни младежки пориви. Те бяха непристойни, но истината ми повелява да кажа, че тогава ги сметнах за чрезмерно хубави. И нека това бъде поука за всеки, който подобно на мен попадне в мрежите на изкушението. Днес, когато съм вече стар, знам хиляди начини да се избавя от подобни изкушения (но се питам доколко трябва да се гордея с това, след като съм се освободил от изкушенията на плътта; но не съм се освободил от други, та се питам дали това, дето върша сега, не е греховно примирение със земната страст за припомняне на миналото, напразен опит да избегнем хода на времето, да избегнем смъртта).

Тогава успях да се спася благодарение на някакво почти чудодейно чувство. Виждах девойката в природата и в човешките дела край мен. Затова по щастливо хрумване на душата ми се опитах да се отдам на кротко съзерцание на тези дела. Наблюдавах работата на говедарите, които извеждаха воловете от оборите, на свинарите, които носеха храна на свинете, на пастирите, които подвикваха на кучетата да съберат овцете, на селяните, които караха жито и просо за смилане и излизаха с чували хубава храна. Потънах в съзерцание на природата, като се опитвах да забравя мислите си и да наблюдавам само тварите, така както те се явяват пред погледа ни, и като ги гледам, да бъда обзет от ведра забрава.

Колко прекрасна беше гледката на природата, все още недокосната от често пъти коварното човешко знание!

Зърнах агнето, наречено така сякаш като признание за неговата чистота и доброта. Защото името agnus произлиза от факта, че това животно, agnoscit, познава майка си, познава гласа й, когато тя е сред стадото, докато майката сред толкова еднакви и еднакво блеещи агнета разпознава винаги единствено своето чедо и го храни. Видях овцата, наричана ab ablatione ovis200, защото още в самото начало е била използвана при жертвоприношенията; овцата, която с приближаването на зимата търси жадно тревата и се тъпче с фураж, преди студът да изгори пасищата. А стадата бяха надзиравани от кучетата, чието име canis идва от canor201 поради техния лай. Кучето — едно съвършено животно, открояващо се сред другите с по-високата си интелигентност — разпознава своя стопанин, може да бъде обучено да преследва зверовете в горите, да пази стадата от вълците, пази къщата и децата на своя стопанин, а понякога, бранейки ги, загива. Цар Гараманте202, пленен от своите врагове, бил върнат обратно в страната си от двеста кучета, пробили си път сред вражеските бойни редици; кучето на Язон203 Лиций след смъртта на стопанина си отказвало да приема храна, докато най-сетне умряло от изтощение; а кучето на цар Лизимах204 се хвърлило в кладата, на която изгарял стопанинът му, за да умре с него. Кучето притежава дарбата да лекува рани, ближейки ги с езика си, а езикът на малките кученца може да лекува чревни заболявания. По природа обикновено използва два пъти една и съща храна, след като я повърне. Умереност, която е символ на съвършенството на духа, така както целебното свойство на неговия език е символ на пречистването от греховете чрез изповедта и покаянието. Но това, че кучето се връща отново към храната, която е повърнало, е и признак, че след изповедта човек отново повтаря предишните си грехове; тази поука ми бе твърде полезна онази сутрин — тя бе като предупреждение за сърцето ми, докато се любувах на чудесата на природата.

Междувременно се бях запътил към оборите, където държаха воловете; воловарите тъкмо ги извеждаха. Веднага ги видях такива, каквито бяха и каквито са — символ на дружбата и добротата, защото всеки вол, когато се труди, се обръща и търси другаря си по впряг в ралото да се увери, че е там, и се обръща към него с нежно мучене. Воловете се научават да се прибират послушно и сами в обора, когато вали, а когато намират подслон до яслата, непрекъснато надзъртат навън, за да видят дали времето се е оправило, защото желаят да продължат да работят. А заедно с воловете излизаха и теленцата; те — без разлика дали са мъжки или женски — са наречени така от думата viriditas, а така също и от virgo205, защото на тази възраст са още свежи, млади и непорочни, та затова си рекох, че не постъпих и не постъпвам добре, като виждах в изящните им движения образа на порочната девойка. Ето за какво си мислех, докато наблюдавах кипящия труд в този утринен час, сключил мир и със света, и със себе си. Не мислех повече за девойката или по-точно се напрегнах да превърна пламенното чувство по нея в усещане за духовна наслада и смирен покой.

Рекох си, че светът е добър, достоен за възхищение. Че Божията доброта се проявява и чрез най-ужасните зверове, както пояснява Хонорий Августодунски. Вярно е, има змии, толкова големи, че изяждат елени и преплуват океана, съществува и звяр с тяло на магаре, с рога на алпийска коза, с гърди и паст на лъв, с конски крака, но двукопитни, като на вол, с прорез на устата, стигащ до ушите, с почти човешки глас, а вместо зъби — една-единствена дебела кост. Съществува и звярът мантихора, с лице на човек, с три реда зъби, с тяло на лъв, с опашка на скорпион, със синьо-зеленикави очи, с кървавочервен цвят, гласът му прилича на змийско съскане и обича човешко месо. Има и чудовища с по осем пръста на крак, с вълчи муцуни, с криви нокти, с овча козина, лаят като кучета и остарявайки, не побеляват, ами почерняват, и живеят много по-дълго от нас. Има и твари с очи на раменете и две дупки на гърдите вместо ноздри, защото нямат глава; други пък живеят край реката Ганг и се хранят само с уханието на някакъв тамошен плод, а когато се отдалечат от него — умират. Но и тези отвратителни зверове с цялото си разнообразие възхваляват Твореца и неговата мъдрост, така както правят и кучето, волът, овцата, агнето и рисът. Колко е величава — рекох си аз, повтаряйки словата на Винценций от Бове206 — и най-скромната красота на този свят и колко приятно е за разума да се вглежда внимателно не само в начините, числото и подредбата на нещата, така съразмерно установени в цялата Вселена, но и в хода на времето, което непрестанно тече през замяна и тленност, белязани от смъртта на това, което се е родило. Аз, грешникът, с клетата си, все още пленница на плътта душа признавам, че тогава душата ми се изпълни с безкрайна нежност към Създателя и подредбата на този свят и се любувах с ликуваща почит на величието в непреходността на Вселената.

В такова добро разположение на духа срещнах моя учител, когато, влачен от краката си, без да си давам сметка, след като обиколих почти целия манастир, се озовах там, където се бяхме разделили преди два часа. Уилям беше там и това, което чух от него, ме отклони от мислите ми и ме върна отново към мрачните тайни на манастира.

Уилям изглеждаше много доволен. Държеше в ръка пергамента на Венанций, най-сетне бе успял да го разчете. Отидохме в неговата килия, далеч от любопитните уши, и той ми преведе каквото беше разчел. Ето какво гласеше гръцкият текст след изречението, написано със зодиакалната азбука (secretum finis Africae manus supra idolum age primum et septimum de quatuor):

Нищо друго. Според мен твърде малко, почти нищо. Приличаше на бълнуване на луд човек — така казах на Уилям.

— Възможно е. И от моя превод изглежда още по-безсмислен, отколкото е в действителност. Знам твърде слабо гръцки. И все пак, дори да допуснем, че Венанций е бил луд или че е бил луд авторът на книгата, то не може да ни обясни защо толкова много хора — а не всички са луди — положиха толкова усилия първо да скрият книгата, после да я върнат…

— Но всичко това, дето е написано тук, от тайнствената книга ли е взето?

— Написано е от Венанций. Сам виждаш, че пергаментовият лист не е стар. Сигурно Венанций е водил бележки, докато е чел книгата, иначе нямаше да ги пише на гръцки. Сигурно е преписвал със съкращения отделни фрази от книгата, измъкната от „Finis Africae“, Донесъл я в скриптория и започнал да я чете, като си е водил бележки за нещата, които е сметнал за нужни. После се е случило нещо. Или му е станало лошо, или е чул, че някой се качва. Тогава е сложил книгата под масата заедно с бележките, като по всяка вероятност е възнамерявал да я вземе отново следната вечер. Така или иначе, ние можем да си представим каква е тайнствената книга само ако изходим от този лист и само като разберем каква е тази книга, може да определим какъв човек е убиецът. Защото при всяко престъпление, извършено за присвояване на определена вещ, чрез естеството на тази вещ бихме могли да си създадем някаква, макар и бледа представа за това какъв може да е убиецът. Ако убийството е извършено за шепа злато, убиецът сигурно е алчен човек, ако пък е извършено заради някоя книга, убиецът сигурно се стреми да запази за себе си нейните тайни. Следователно трябва да разберем за какво разказва книгата, която не притежаваме.

— Можете ли от тези редове да разберете за каква книга става дума?

— Драги ми Адсон, по всичко личи, че редовете са извлечени от някаква свещена книга и не бива да бъдат тълкувани буквално. Когато ги четях тази сутрин, след като разговаряхме с ключаря, направи ми впечатление, че и в тях се намеква за простите хорица и селяните като носители на истина, различна от тази на учените. Ключарят ни намекна, че нещо тайнствено го свързва Малахий. Дали Малахий не е скрил някоя опасна еретична книга, дадена му от Ремиджо? В такъв случай е възможно Венанций да е прочел и да си е взел бележки за някакво тайнствено напътствие, отнасящо се до общност от неуки и прости хорица, вдигнали се на бунт против всички. Но…

— Но?

— Но това мое предположение се оборва от две обстоятелства. Първото е, че Венанций не е проявявал интерес към тези въпроси; той е превеждал гръцки текстове, не е проповядвал ереси… Второто е, че изрази като този за смокините, за камъка или за щурците не биха могли да се обяснят от първото предположение.

— Ами ако става дума за енигми с друго значение? — отвърнах аз. — А може би имате и друга хипотеза?

— Да, но още не се е избистрила. Като чета тази, все ми се струва, че съм чел някои от тези думи другаде, в паметта ми изплуват почти подобни изрази, които съм срещал. Нещо повече — струва ми се, че страницата напомня неща, за които стана дума тези дни… Но не си спомням какво. Трябва да поразмисля. Може би ще трябва да прочета други книги.

— Как така? Нима, за да разберете какво е казано в дадена книга, ще трябва да прочетете и други?

— Понякога и това е възможно. Често в книгите се говори за други книги. Често пъти една безвредна книга е като семе, което ще разцъфти в опасна книга, или обратно — тя е сладкият плод на горчив корен. Не би ли могъл, като четеш Алберт, да узнаеш какво би могъл да каже Тома? Или четейки Тома, да разбереш какво е казал Авероес?

— Така е — отвърнах възторжено. Дотогава си мислех, че всяка книга разказва за човешкото или Божиите дела, дето са извън книгите. А сега си давах сметка, че често книгите говорят за други книги, сякаш разговарят помежду си. В светлината на тези размисли библиотеката събуди у мен още по-голямо безпокойство. Значи тя е средище на някакъв продължаващ от векове шепот, на недоловим разговор между пергамент и пергамент, нещо живо, средище на неподдаващи се на човешкия ум сили, съкровищница на тайни, плод на много умове, тайни, надживели хората, които са ги изобретили или които са ги поели от други. — Но щом е така — запитах, — защо е нужно да се крият книги, ако от явните книги може да се стигне до скритите?

— Ако измерваш с векове, това е безполезно. Ако измерваш с години и дни — все води до нещо. Нали виждаш колко сме объркани.

— Следователно една библиотека не е средство заразпространение на истината, а за да забави излизането й наяве, така ли? — смаях се аз.

— Невинаги, това невинаги е наложително. Но в нашия случай е точно така.

Ден четвъртиШЕСТИ ЧАС

Когато Адсон тръгва да търси трюфели и среща пристигащите минорити; те разговарят надълго и нашироко с Уилям и Убертино и от този разговор научаваме много зловещи неща за Йоан XXII

След този разговор моят учител реши да не предприема нищо. Вече споменах, че понякога изпадаше в пълно бездействие, сякаш безспирният ход на небесните светила секваше изведнъж, а с него и с тях спираше и той. Така постъпи онази сутрин. Изтегна се на сламеника, зарея поглед в пространството, скръсти ръце на гърди и току помръдваше устни, сякаш казваше молитва, но някак си на пресекулки, без особена преданост.

Рекох си, че мисли, та реших да уважа неговите размисли. Излязох отново на двора и видях, че слънцето грее по-слабо. Чудесната ведра утрин (сега, когато денят се канеше да прехвърли първата си половина) ставаше влажна и мъглива. От юг прииждаха големи облаци и се плъзгаха по платото, като го забулваха с прозрачни валма. Като да беше мъгла и може би мъгла се надигаше и от земята, но на такава височина човек трудно можеше да различава парите, които се надигаха от земята, от мъглата, която се спускаше отгоре. По-далечните сгради ставаха все по-трудно забележими.

Видях Северин, беше весел, викаше при себе си свинарите, но да вземели и някои от свинете. Каза ми, че щели да се спуснат по склоновете чак долу до равнината да търсят трюфели. Аз все още не познавах този деликатес, който растеше на полуострова, и като че ли беше типичен за земите, притежавани от бенедиктинците — било край Норча (черен) или из този край — по-бял и по-ароматен. Северин ми обясни какво представлява и колко е вкусен, когато бива приготвен по най-различен начин. Каза ми също, че било страшно трудно да се открие, защото растял под земята — бил по-тайнствен и от гъба, и единствени свинете с тяхното обоняние можели да го откриват. Само че, щом го откриели, тозчас искали да го изядат, та се налагало веднага да бъдат отстранени, а трюфелите — бързо изровени. По-късно научих, че мнозина благородници обичали да се занимават с този лов, следвали прасетата, сякаш следвали най-расови хрътки, а след тях вървели слугите с мотиките. Спомням си дори, че много по-късно някакъв благородник от моя край, дето знаеше, че познавам Италия, ме запита как е станало така, че съм видял там благородници да водят свинете на паша, а аз се изсмях, защото разбрах, че са ходили да търсят трюфели. Но тъй като му казах, че тези благородници са ходели да търсят под земята „трюфел“, за да го ядат, той разбра, че са търсели „дер Тойфел“, сиреч дявола, и се прекръсти най-набожно, гледайки ме смаяно. После изяснихме недоразумението и се смяхме много. Нали на човешките езици е присъщо често с еднакви звуци да обозначават различни неща.

Приготовленията на Северин възбудиха моето любопитство и реших да го последвам; пък и разбрах, че искаше да се заеме с това начинание, за да забрави зловещите събития, дето потискаха всички ни; рекох си, че ако му помогна да забрави налегналите го мисли, щях ако не да забравя, то поне да повъзпра моите. И тъй като съм решил да казвам винаги и само истината, не искам да крия, че тайно ме подтикваше и надеждата, като сляза в долината, да видя може би някого, ама кого — няма да кажа. А за да убедя себе си, изрекох, почти на глас, че тъй като този ден очаквахме да пристигнат двете делегации, може би щях да срещна поне една от тях.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-светло ставаше; не че слънцето се появи отново — горе небето беше затлачено от облаци, но всичко се виждаше ясно, защото мъглата остана над нас. Дори като слязохме още по-надолу, аз се обърнах да видя върха, но не видях нищо: от средата на склона нагоре всичко — върхът, платото, Зданието, — всичко бе забулено в облаци.

Сутринта, когато пристигнахме тук и пътувахме вече из планината, от някои склонове все още можехме да виждаме морето на не повече от десет — а може би и по-малко — мили от нас. Пътуването ни предложи много изненади, защото изведнъж се озовахме на планинска тераса, която се издигаше отвесно над прекрасни заливи, малко след това пък се мушвахме в дълбоки ждрела, където между планините се извисяваха други планини и взаимно си препречваха изгледа към далечния бряг, а слънцето едва проникваше в долините. Никъде другаде, както в този край на Италия, не съм виждал такова съчетание на море и планини, на брегове и алпийски пейзажи, а във вятъра, който препускаше из ждрелата, човек можеше да долови борбата на морските балсами с ледените планински повеи.

Тази сутрин всичко изглеждаше сиво, почти млечнобяло, а когато ждрелата се разширяваха към далечния бряг, не се виждаше никакъв хоризонт. Но, мой търпеливи читателю, аз взех да си спомням неща, които нямат нищо общо със събитията, които ни интересуват. Затова няма да разказвам за нашите приключения, докато търсехме „дертойфелите“. Предпочитам да разкажа за делегацията на миноритите; забелязах я пръв и хукнах веднага към манастира, за да предупредя Уилям.

Учителят ми съгласно обичая изчака миноритите да влязат в манастира и да бъдат приветствани от абата. После отиде при групата и те се запрегръщаха, приветствайки се братски.

Времето за обяд бе минало, но за гостите бе приготвена маса, а абатът прояви такт и ги остави да се хранят сами — а с тях и Уилям — и да разговарят, без да трябва да спазват правилата; нали в края на краищата — нека Бог ми прости неприятното сравнение — ставаше дума да се проведе нещо като военен съвет, и то колкото е възможно по-скоро, преди да е пристигнала вражеската войска, тоест авиньонската делегация.

Излишно е да споменавам, че гостите се срещнаха веднага и с Убертино; всички го поздравиха с изненада, радост и почит, дължащи се и на продължителното му отсъствие, и на страховете, свързани с неговото изчезване, и на добродетелите на този смел воин, който от десетилетия водеше същата битка, която и те водеха.

По-късно, когато ще стане дума за съвещанието на следния ден, ще разкажа за монасите, които влизаха в състава на делегацията. Пък и аз разговарях много малко с тях, тъй като вниманието ми бе погълнато от разговорите между Уилям, Убертино и Микеле Чезена, които тозчас образуваха отделна група.

Микеле изглеждаше много особен човек; бе пламенен францисканец (понякога жестовете му, интонацията на гласа му напомняха Убертино, когато изпадаше в мистичен унес), много човечен и жизнерадостен като земен човек, родом от областта Романя, способен да цени вкусната храна и да покаже, че е щастлив, загдето се среща отново с приятели; хитър и уклончив, изведнъж ставаше внимателен и ловък като лисица, потаен като къртица, когато се отвореше дума за отношения между властниците; способен да се смее с пълно гърло, да говори пламенно, да мълчи красноречиво, умеещ ловко да отклони вниманието на своя събеседник, когато зададеният му от него въпрос налагаше отказ от отговор да бъде прикрит с разсеяност.

За него вече споменах и в предишните глави, но писах неща, които бях чувал, и то може би от хора, които го бяха научили от трети лица. А сега разбирах по-добре много от противоречивите му прояви и от внезапните поврати в политическата му линия, с които през последните години смайваше собствените си приятели и последователи. Генерален министър на ордена на монасите минорити, той по принцип бе наследник на свети Франциск, а фактически — наследник на неговите тълкуватели: трябваше да бъде на висотата на такъв свят и мъдър предшественик като Бонавентура от Баньореджо, трябваше да бди за устава и в същото време за богатството на ордена, станал толкова могъщ и голям, трябваше да бъде внимателен с дворовете и градските управи, откъдето, макар и под формата на милостиня, орденът получаваше дарения и наследства, източник на благоденствие и богатство; в същото време трябваше да внимава стремежът към покаяние да не повлече извън ордена най-запалените спиритуали, та това блестящо братство, което той оглавяваше, да не се разпадне на съзвездие от еретически банди. Трябваше да се харесва на папата, на императора, на монасите, привърженици на бедния живот, на свети Франциск, който сигурно го наблюдаваше от небето, на вярващите, които го наблюдаваха от земята. Когато Йоан бе осъдил всички спиритуали като еретици, Микеле не се бе поколебал да му предаде петима от най-твърдоглавите монаси от Прованс и остави папата да ги прати на кладата. Но след като си бе дал сметка (в това сигурно имаше пръст и Убертино), че мнозина от членовете на ордена подкрепиха привържениците на евангелската бедност, той бе направил така, че четири години по-късно капитулът в Перуджа да възприеме становищата на изгорените. Разбира се, постъпвайки така, той се стремеше да ограничи една потребност — която би могла да прерасне в ерес — в рамките и институциите на ордена, като искаше това, което сега искаше орденът, да бъде желано и от папата. Но докато се надяваше да убеди папата, без чието одобрение нямаше да може да действа, той не бе отказал да приеме подкрепата на императора и на императорските теолози. На капитула в Лион, две години преди да го видя, той бе наредил на своите монаси да говорят за папата с уважение и умереност (при това само няколко месеца след като папата, говорейки за миноритите, бе изразил възмущението си от „техните лайове, техните грешки и техните безумства“). А сега седеше на една маса с хора, с които бе най-близък приятел и които говореха за папата без никакво уважение.

Що се отнася да останалото, вече писах. Йоан го викаше в Авиньон, той хем искаше, хем не искаше да отиде, та срещата, дето щеше да стане на следния ден, трябваше да даде отговор за формата и гаранциите на едно посещение, което не биваше да бъде тълкувано нито като акт на подчинение, нито като предизвикателство. Не мисля, че Микеле вече се бе срещал с Йоан, поне откакто той бе станал папа. Така или иначе, не го бе виждал отдавна, затова приятелите му се надпреварваха да представят този занимаващ се със симония човек в най-неблагоприятна светлина.

— Едно трябва да знаеш — казваше му Уилям. — Не вярвай на неговите обещания — спазва ги формално, а по същество ги нарушава.

— Всички знаят — обади се Убертино — какво стана по времето, когато бе избран…

— Не бих казал избран, а наложен — прекъсна го един от сътрапезниците, когото по-късно чух да наричат Хю от Нюкасъл и чието произношение приличаше на това на моя учител. — И без туй не е много ясно от какво умря Климент V. Кралят не можа да му прости, че той му бе обещал да съди посмъртно Бонифаций VIII, а след това направи какво ли не, за да не оклевети своя предшественик. Никой не знае истината за смъртта му в Карпентрас. Знае се само, че когато кардиналите се събират на конклава в Карпентрас, не избират папа… защото (много правилно) започва спор къде да бъде неговото седалище — в Рим или в Авиньон. Не ми е много ясно какво е ставало там, казват, че било истинско клане, племенникът на починалия папа заплашвал кардиналите, слугите им били избити, дворецът бил подпален, кардиналите се обърнали към краля, той им отвърнал, че и през ум не му е минавало да иска папата да напуска Рим, настоявал да имат търпение, да направят сполучлив избор… После и Филип Хубави умрял, един Бог знае как…

— А може би дяволът — рече Убертино и се прекръсти и примерът му бе последван от всички.

— А може би дяволът — съгласи се Хю и се ухили. — С една дума, на трона се възкачва нов крал, управлява само осемнайсет месеца, после умира, след няколко дни умира и новороденият му наследник, а на трона се възкачва брат му, който дотогава бил регент…

— Същият този Филип V още по времето, когато е бил граф Дьо Поатие, събрал кардиналите, които бягали от Карпентрас — рече Микеле.

— Да — продължи Хю, — вкарал ги на конклав в Лион в манастира на доминиканците, обещал им да ги пази, а не да ги държи като затворници. А щом те се съгласили, той не само наредил да ги държат под ключ (както е и редно), ами заповядал всеки ден да им дават все по-малко храна, докато не вземат решение. При това обещал подкрепа на всеки кардинал, който се стремял към папския престол. А когато станал крал, кардиналите, на които дотегнало да живеят затворени цели две години, при това при тая лоша храна, склонили на всичко, лакомниците му недни, и поставили върху престола на Петър това джудже, прехвърлило седемдесетте години…

— Че е джудже, джудже е — изхили се Убертино, — изглежда и хилавичък, ама е много по-здрав и хитър, отколкото би казал човек от пръв поглед.

— Син на обущар — изсумтя някой от пратениците.

— Христос е бил син на дърводелец — сряза го Убертино. — Не е там работата. Той е начетен, учил е право в Монпелие и медицина в Париж, винаги е съумявал да поддържа най-изгодни връзки, за да бъде утвърждаван за епископ, а после и за кардинал, когато това му се е струвало изгодно; по времето, когато е бил съветник на Робер Мъдри в Неапол, смаял мнозина с прозорливостта си. Като епископ на Авиньон е давал най-подходящи съвети (имам предвид най-подходящи за целите на онова зловещо начинание) на Филип Хубави, за да унищожи тамплиерите. А след като бил избран, съумял да се спаси от заговора на група кардинали, които искали да го убият… Но нямах предвид това, а друго — колко ловко и умело изменя на дадената дума, без да може да бъде обвиняван в клетвопрестъпничество. Когато бе избран — и за да бъде избран, — обеща на кардинал Орсини да върне папския престол в Рим и се закле върху осветеното причастие, че ако не удържи на обещанието си, никога няма да възседне кон или муле. А знаете ли какво направи тази лисица? След като уреди така, че да бъде коронясан в Лион (против волята на краля, който пък настояваше церемонията да се състои в Авиньон), той измина пътя от Лион до Авиньон с кораб!

Всички монаси се изсмяха. Вярно, папата беше клетвопрестъпник, но никой не можеше да отрече, че не е чак толкова глупав.

— Нечестен човек е той — рече Уилям. — Нали Хю каза, че дори не се и опитал да прикрие своята злонамереност. Нали и ти, Убертино, ми разказа какво бил казал на Орсини в деня, когато пристигнал в Авиньон?

— Да — продължи Убертино, — каза му, че небето във Франция било толкова красиво, че не виждал защо трябва да отиде в град, пълен с развалини, като Рим. И понеже папата, подобно на Петър, имал власт да обвързва и освобождава от едно задължение, той рече, че сега упражнявал именно тази власт, затова решил да остане там, където се намира в момента и където се чувства толкова добре. А когато Орсини се опита да му припомни, че той е длъжен да живее на ватиканския хълм, папата го смъмри строго, прикани го да се подчини и прекъсна спора. Но да продължа за случката с дадената клетва. Когато слезе от кораба, той по традиция трябваше да възседне бяла кобила, а кардиналите да то следват на черни коне. А вървя пеша чак до епископията. Оттогава не съм чувал да се е качвал на кон. А ти, Микеле, се надяваш такъв човек да зачете гаранциите, които ще ти даде!

Микеле мълча дълго. После рече:

— Мога да разбера желанието на папата да остане в Авиньон и не го оспорвам. Но той не може да оспорва нашето желание да живеем в бедност и нашето тълкуване на примера на Христос.

— Не бъди наивен, Микеле — намеси се Уилям, — на фона на вашето, на нашето желание неговото се откроява със зловеща светлина. Не бива да забравяш, че от векове насам на папския престол не се е възкачвал по-алчен човек. Вавилонските блудници, срещу които се нахвърляше навремето нашият Убертино, покварените папи, срещу които говореха поетите от твоята страна като Алигнири, в сравнение с Йоан приличат на кротки, смирени агънца. Той е крадлива сврака, евреин лихвар, в Авиньон се върти по-голяма търговия, отколкото във Флоренция! Научих за нечестивата му сделка с племенника на Климент, Бертран дьо Гот, оня от клането в Карпентрас (когато между другото обрали всички скъпоценности на кардиналите); този човек заграбил богатствата на своя чичо, които не били малко, а Йоан си отбелязал всичко, каквото оня откраднал (в енцикликата Cum venerabiles изброява точно монетите, златните и сребърните съдове, книгите, килимите, скъпоценните камъни, накитите…). Но Йоан се престорил, че не знае как Бертран по време на обира в Карпентрас заграбил повече от милион и половина златни флорини и споменал пред него за друга сума от трийсет хиляди флорини, които Бертран признал, че бил получил от чичо си за благочестива цел, тоест за един кръстоносен поход. Споразумели се Бертран да задържи половината от тази сума за кръстоносния поход, а другата половина да внесе за папския престол. После Бертран изобщо не предприел кръстоносния поход или поне досега не е сторил това, а папата не е получил пукнат флорин…

— Значи, че не е чак толкова хитър — забеляза Микеле.

— Това е единственият път, когато се е оставил да бъде изигран при парични сделки — рече Убертино. — Трябва да знаеш с какъв търгаш си имаш работа. При всички други случаи стане ли дума за пари, е дяволски ловък. Същински цар Мидас207 — пипне ли нещо, превръща го в злато, което се стича в касите в Авиньон. Колкото пъти съм влизал в неговите апартаменти, толкова пъти съм срещал там разни банкери, обменители на монети, виждал съм маси, отрупани със злато, и духовници да броят и редят купища флорини… Ще видиш и какъв палат си е построил, с такъв разкош, какъвто навремето са си позволявали византийският император или великият хан на татарите. Нали разбираш сега защо е издал всички тия були против идеята за бедността. Нима не знаеш, че за да направи напук на нашия орден, накара доминиканците да извайват статуи на Христос с кралска корона, с пурпурна туника, извезана със злато, и с пищни сандали? В Авиньон са изложени разпятия, на които Иисус е прикован само за едната ръка, а с другата докосва кесия, окачена на пояса му, за да станело видно, че той разрешава ползването на парите за вярата…

— Ама че безочие! — възкликна Микеле. — Ама че богохулство!

— И прибавил — допълни Уилям — трета корона към папската тиара, нали, Убертино?

— Така е. В началото на хилядолетието папа Хилдебранд бе поставил една с надпис „Corona regni de manu Dei“; негодникът Бонифаций неотдавна прибави още една с надпис „Diadema imperil de manu Petri“208, така че Йоан само допълни символа — три корони: духовната власт, светската власт и властта на духовенството. Това е символ на персийските царе, езически символ…

Имаше още един монах; досега си мълчеше и гълташе с наслада вкусните ястия, които абатът бе наредил да сложат на масата. Слушаше разсеяно говорещите, като от време на време се изсмиваше саркастично по адрес на папата или изръмжаваше одобрително при възмутените възклицания на сътрапезниците си. Но само толкоз — през останалото време гледаше да чисти брадичката си от мазнините и късчетата месо, които изпускаше от беззъбата си, но алчна уста; обърна се няколко пъти към съседа си, но само за да похвали колко е вкусно това или онова лакомство. По-късно разбрах, че това беше месер Джироламо, епископ на Кафа, същият, дето Убертино преди няколко дни мислеше, че е починал. (Налага се да уточня: слухът, че е починал отпреди две години, дълго обикаляше християнския свят и всички уверяваха, че е починал — чух този слух и след тази случка; а всъщност той умря няколко месеца след нашата среща и аз продължавам да мисля, че причина за смъртта му стана гневът, обзел го на съвещанието, което се проведе на другия ден; мислех си, че ще пукне на място — толкова беше слаб телесно и гневлив.)

Но ето, че най-сетне се намеси и заговори с пълна уста:

— Знаете също, че тоя негодник издаде разпоредба за Taxae sacrae poenitentiariae209, с която използва прегрешенията на духовните лица, за да измъкне още пари. Ако духовно лице извърши плътско прегрешение с монахиня, роднина или с която и да било жена (защото и това се случва!), грехът му ще бъде опростен само ако плати шейсет и седем златни лири и дванайсет солди. А ако върши още по-големи безобразия, трябва да плати над двеста лири, но ако ги е вършел само с деца или животни, а не с жени, глобата се намалява със сто лири. А когато една монахиня се е отдавала на мнозина, било едновременно, било по различно време, в манастира или извън него, и иска да стане игуменка, ще трябва да плати сто трийсет и една златни лири и петнайсет солди…

— Хайде, месер Джироламо — възрази Убертино, — знаете колко обичам папата, но тук се налага да го защитя! Това е клевета, обикаля цял Авиньон, но аз никога не съм виждал тази разпоредба!

— Има такава — настоя Джироламо. — И аз не съм я виждал, ама съществува.

Убертино поклати глава, другите млъкнаха. Забелязах, че не вярваха кой знае колко на месер Джироламо, за когото предния ден Уилям бе казал, че е глупак. Уилям се опита да продължи разговора.

— Така или иначе, бил той достоверен или не, слухът ни доказва какъв е моралният климат в Авиньон, където всички — и експлоатирани, и експлоататори — знаят, че живеят по-скоро в пазар, отколкото в двора на представител на Христа. Когато Йоан се възкачи на престола, се говореше, че богатството му възлизало на седемдесет хиляди златни флорини, а сега разправят, че бил натрупал над десет милиона.

— Истина е — потвърди Убертино. — Микеле, Микеле, да знаеш какви безобразия съм видял в Авиньон!

— Да бъдем справедливи — рече Микеле. — Знаем, че и нашите хора също са вършели безобразия. До мен стигнаха слухове за францисканци, които нападали с оръжие доминикански манастири и събличали монасите, за да им наложат да живеят в бедност… Именно поради това не се осмелих да се противопоставя на Йоан по време на събитията в Прованс… Искам да се споразумеем с него, няма да унизя гордостта му, ще поискам от него едно-единствено нещо — да не унижава нашата смиреност. Няма да му говоря за пари, ще поискам да се съгласи с правилното тълкуване на Светото писание. Ето какво трябва да направим утре на срещата с неговите пратеници. В края на краищата и те са богослови, не всички са алчни като Йоан. А след като учени люде са взели решение по въпроса за тълкуването на Светото писание, той не ще може…

— Той ли? — прекъсна го Убертино. — Това значи, че ти не знаеш безумията му в богословието. Той иска да наложи своя ред и на небето, и на земята. Какво върши на земята, вече видяхме. А що се отнася до небето… Той още не е изказал — поне публично — своите намерения, но знам със сигурност, че е разговарял по този въпрос с доверените си хора. Нахвърля някакви безумни — какво ти, — извратени положения, които ще променят самата същност на нашето учение и ще обезсилят нашата проповед!

— Какво точно? — обадиха се мнозина.

— Попитайте Беренгарий, той ги знае, той ми спомена за тях. — Убертино се обърна към Беренгарий Талони, един от най-големите врагове на папата в самия му двор. Идваше от Авиньон, преди два дни се бе срещнал с останалите францисканци и бе пристигнал заедно с тях в манастира.

— Това е една мътна, почти невероятна история — рече Беренгарий. — Изглежда, Йоан е намислил да поддържа, че праведните ще могат да съзрат Бога едва след Страшния съд. От дълго време той размишлява върху деветия стих от глава шеста на Апокалипсиса, където става дума за свалянето на петия печат, когато под жертвеника се появяват душите на закланите за словото Божие и за свидетелството и искат справедливост. И всекиму от тях се дават бели дрехи и им се казва да починат още малко време… Според Йоан това означавало, че те ще могат да видят Бога в неговата същина едва след Страшния съд.

— Но с кого е споделял всичко това? — запита изумен Микеле.

— Досега с малцина, и то с най-близките си. Но слухът се носи, разправят, че се канел да говори открито, не веднага, може след някоя и друга година, допитвал се до своите теолози…

— Ха, ха! — изхили се Джироламо, като продължаваше да дъвче.

— И не само това; като че ли иска да отиде още по-далеч и да заяви, че и адът щял да бъде отворен едва тогава… И за демоните!

— Господи Иисусе, помогни ни! — възкликна Джироламо. — Какво ще разправяме на грешниците, след като няма да можем да ги заплашваме, че ще отидат в ада, още щом умрат?

— Попаднали сме под властта на луд човек — рече Убертино. — Но не мога да разбера защо иска да поддържа тия неща…

— Цялото учение за индулгенциите отива по дяволите — завайка се Джироламо, — а и той няма да може да ги продава. Защо свещеник, извършил грях с безобразията си, ще трябва да плати толкова златни лири, за да избегне едно толкова далечно наказание?

— Не е чак толкова далечно — възрази енергично Убертино. — Часът наближава!

— Това го знаеш ти, драги ми брате, но простолюдието не го знае. Това е! — викна Джироламо, който явно бе престанал да се наслаждава на вкусните ястия. — Ама че пагубна помисъл, сигурно са му я внушили ония монаси проповедници… Ех! — И поклати глава!

— Но защо? — настоя Микеле Чезена.

— Не мисля, че има някаква причина — рече Уилям. — По-скоро мисля, че той си позволява това от тщеславие. Иска той да решава и небесните, и земните работи. Тия слухове са ми известни, Уилям Окам ми писа. Ще видим дали в края на краищата ще се наложи папата или пък ще се наложат богословите, цялата църква, дали ще се чуе гласът на християнството, на епископите…

— О, по въпросите на учението той ще съумее да се наложи и на теолозите — рече тъжно Микеле.

— Не се знае — продължи Уилям. — Живеем във време, когато богословите не се боят да заявят, че папата е еретик. А теолозите, макар и по своему, са глашатаи на християнството. Папата вече не е в състояние да върши неща, противни на този глас.

— От трън, та на глог — прошепна със страх Микеле. — От една страна, един безумен папа, а от друга — народът Божи, който, макар и чрез своите богослови, скоро ще поиска да тълкува свободно Светото писание…

— Защо вие в Перуджа не сторихте ли същото? — запита Уилям.

Микеле подскочи като ужилен.

— Именно затова искам да се срещна с папата. Не можем да сторим нищо без неговото съгласие.

— Ще видим, ще видим — заключи загадъчно Уилям.

Моят учител беше наистина много прозорлив. Как бе съумял да предвиди, че Микеле щеше да реши да се опре на имперските теолози и на народа, за да осъди папата? Как бе съумял да предвиди, че когато четири години по-късно Йоан щеше да оповести невероятните си постановки, целият християнски свят щеше да се надигне срещу него? Щом носещото блаженство видение щеше да дойде с такова закъснение, как мъртвите щяха да се застъпват за живите? И какво щеше да стане с култа към светиите? Именно миноритите щяха да поставят началото на протестите, щяха да осъдят папата, а Уилям Окам щеше да застане начело, строг и неумолим със своите доводи. Борбата щеше да продължи цели три години, а Йоан преди смъртта си щеше да се поправи, макар и отчасти. Разказваха ми години по-късно, че когато се явил на консисторията през декември 1334 г., смален, станал още по-дребничък, съсухрен от годините, деветдесетгодишен, пред прага на смъртта, той (тази стара лисица, използваща толкова умело словото не само за да нарушава собствените си обещания, но и да се отрича от собственото си упорство) бил казал: „Ние признаваме и вярваме, че отделените от тялото и изцяло пречистени души са на небето, в рая с ангелите, и с Иисуса Христа и че те виждат Бога в неговата божествена същност съвсем ясно, очи в очи…“, а след кратка пауза — никой така и не разбрал дали това се дължало на затрудненото му дишане, или на коварното намерение да подчертае последната си мисъл като противопоставяща се на предишната — продължил: „… дотолкова, доколкото състоянието и условията на отделената душа позволяват това.“ На следната утрин — било неделя — накарал да го сложат на дълъг стол с наклонено облегало, кардиналите му целунали ръка и той умрял.

Но ето, че отново се отклоних и разказвам неща, различни от това, което би трябвало да разказвам. Пък и останалата част от разговора на масата не ще помогне да бъдат разбрани по-добре събитията, за които разказвам. Миноритите се споразумяха какво да поддържат на следния ден. Обсъдиха един по един своите противници. Коментираха със загриженост вестта, която им съобщи Уилям, че ще пристигне и Бернар Ги. И още повече обстоятелството, че делегацията на Авиньон ще бъде ръководена от кардинал Бертрандо от Поджето. Двама инквизитори — това вече беше прекалено; то означаваше, че имаха намерение да обвинят миноритите в ерес.

— Толкоз по-зле за тях — рече Уилям. — Ние пък ще се държим с тях като с еретици.

— Не, не — възрази Микеле, — трябва да бъдем предпазливи, да не провалим възможността за постигане на споразумение.

— Доколкото мога да разсъждавам — рече Уилям, — въпреки че положих усилия за провеждането на тази среща, Микеле, това ти е добре известно, не мисля, че авиньонците идват тук, за да се стигне до някакво положително решение. Йоан иска ти да отидеш в Авиньон сам, без никакви гаранции. Но срещата поне ще ти помогне да го проумееш. Щеше да бъде още по-лошо, ако ти бе тръгнал направо за там, без да се убедиш в това.

— Значи ти си положил толкова усилия, и то продължителни, за да уредиш нещо, което смяташ за безполезно — рече с горчивина Микеле.

— Това поискахте и ти, и императорът — отвърна Уилям. — В края на краищата никога не е излишно да опознаеш по-добре враговете си.

В този момент ни уведомиха, че в манастира пристигала и другата делегация. Миноритите станаха и отидоха да посрещнат хората на папата.

Ден четвъртиДЕВЕТИ ЧАС

Когато пристигат кардинал Дел Поджето, Бернар Ги и другите представители на Авиньон, а после всеки се занимава с най-различни неща

Хора, които се знаеха отдавна, хора, които, без да се познават лично, бяха чували какво единият е говорил за другия, се здрависваха на двора с привидна благост. Съпровождан от абата, кардинал Бертрандо дел Поджето се държеше като човек, свикнал да властва, сякаш беше втори папа, раздаваше на всички — и особено на миноритите — сърдечни усмивки, като предричаше, че утрешната среща ще донесе чудодейни спогодби, и подчертаваше, че носи пожелания за мир и добродетелност (той си служеше преднамерено с този скъп за францисканците израз) от страна на Йоан XXII.

— Чудесно, чудесно — рече ми той, когато Уилям благоволи да ме представи като негов писар и ученик. После ме запита дали познавам Болоня, похвали прелестите на този град, добрите ястия, дето се приготвяли там, както и университета, и ме покани да посетя града, вместо да се върна един ден сред моите немци, които — както се изрази той — причинявали такива страдания на нашия господар папата. После протегна ръка да целуна пръстена му, като в същото време се обръщаше с усмивка към другите.

Аз пък насочих веднага вниманието си към човека, чието име през тези дни се споменаваше най-често — към Бернар Ги, както му викаха французите, или Бернардо Гуидони, или Бернардо Гуидо, както го наричаха другаде.

Беше доминиканец, около седемдесетгодишен, слабичък, но прав като свещ. Останах поразен от сивите му студени очи, способни да гледат втренчено и безизразно, но в които, както можах Да се уверя, често заискряваха двусмислени пламъчета; той умееше както да потулва своите мисли и чувства, така и да ги проявява открито.

По време на всеобщата размяна на приветствия той за разлика от другите не проявяваше радушие или сърдечност, а се държеше с всички със сдържана учтивост. Когато зърна Убертино, когото познаваше, го поздрави твърде почтително, но го изгледа така, че ме полазиха тревожни тръпки. Когато се доближи до Микеле Чезена, по лицето му се изписа трудно разгадаема усмивка и избъбри „Горе ви очакват отдавна“ — фраза, в която не успях да доловя нито нотка на тревога, нито сянка от ирония, нито намек за настойчивост, нито отсянка от пристрастие. Срещна се с Уилям и щом разбра кой е, го изгледа със сдържана неприязън — не че лицето му издаваше чувствата, които той спотайваше — бях сигурен в това (въпреки че не бях уверен дали изобщо можеше да изпитва някакви чувства), а защото явно държеше Уилям да усети неговата неприязън. Уилям му отвърна със същото, като се усмихна прекалено сърдечно и рече:

— Отдавна желаех да се запозная с човек като вас, ползващ се със слава, която ми е била за пример и поука всеки път, когато ми се е налагало да вземам важни решения.

Похвални, почти ласкателни слова, би казал всеки несведущ, но Бернар знаеше много добре, че едно от най-важните решения, взети от Уилям, бе да се откаже от инквизиторската професия. Останах с впечатлението, че както Уилям би се радвал да види Бернар в килията на някой императорски затвор, така и на Бернар би му доставило удоволствие, ако Уилям почине скоропостижно, ей сега; и тъй като Бернар сега разполагаше с въоръжена охрана, аз се побоях за живота на скъпия си учител.

Бернар явно бе осведомен от абата за станалите в манастира престъпления. Защото, като се престори, че не е доловил язвителния намек в думите на Уилям, му отвърна:

— Изглежда, че по време на престоя ми тук, по искане на абата и за да изпълня възложената ми задача съгласно споразумението, което ни е събрало, ще трябва да се занимая и с много неприятни събития, в които долавям злокобната воня на нечестивия. Споменавам ви за това, защото знам, че в миналото, когато щяхте да сте по-близо до мен, до мен и до хората като мен, вие сте се сражавали на това бойно поле, където бойните редици на доброто се изправят срещу пълчищата на злото.

— Така беше — отвърна кротко Уилям, — но после минах на другата страна.

Бернар не трепна и го запита:

— Бихте ли могли да ми кажете нещо полезно за тия престъпни деяния?

— За съжаление, не — отвърна сдържано Уилям. — Нямам вашия опит в престъпните деяния.

От този миг нататък не можах да ги следя. След като поприказва отново с Микеле и Убертино, Уилям се оттегли в скриптория. Поиска разрешение от Малахий да прегледа някакви книги — но кои точно, не успях да чуя, Малахий го изгледа някак си особено, но не можа да му откаже, Чудно, не се наложи да ги търси в библиотеката. Всички те бяха на масата на Венанций. Моят учител се зачете и аз реших да не го безпокоя.

Слязох в кухнята. Там видях Бернар Ги. Може би искаше да проучи как е устроен манастирът, затова обикаляше навсякъде. Чух как разпитваше готвачите и другите ратаи, говореше сносно местния простонароден език (спомних си, че е бил инквизитор в Северна Италия). Като че ли ги питаше за реколтата, за това как е организирана работата в манастира. Но дори когато задаваше най-невинни въпроси, той пронизваше с поглед своя събеседник, после изведнъж му задаваше съвсем друг въпрос, жертвата му пребледняваше и започваше да мънка. Стигнах до извода, че той водеше разследване, но по особен начин, и използваше едно страшно оръжие, което притежава и с което си служи всеки инквизитор, заловил се да изпълнява своите задължения — страха у другия. Защото от страх да не бъде заподозрян, всеки човек, подложен на разпит, обикновено казва на инквизитора неща, които да хвърлят подозрение върху някой друг.

През целия следобед, където и да зървах Бернар, се уверих, че навсякъде — било край мелниците, било във вътрешния двор — той действаше все така. Но почти не разговаряше с монаси, а с ратаи или селяни. Точно обратното на това, което досега бе правил Уилям.

Ден четвъртиВЕЧЕРНЯ

Когато Алинардо като ме ли съобщава полезни сведения, а Уилям разкрива своя метод да стигне до една вероятна истина посредством поредица от очевидни грешки

По-късно Уилям слезе от скриптория; беше в добро настроение. Докато чакахме да стане време за вечеря, във вътрешния двор срещнахме Алинардо. Не бях забравил молбата му, та още от предния ден бях взел зърна бакла от кухнята и му ги дадох. Той ми благодари и ги напъха в беззъбата си лигава уста.

— Видя ли, момче — рече ми той, — и другият труп лежеше там, където оповестява книгата… А сега чакай четвъртата тръба!

Попитах го защо според него ключът за разгадаване на тая поредица от престъпления трябва да се търси в Книга на откровението. Той ме погледна смаяно.

— Книгата на Йоан е ключ за разгадаване на всичко! — И като се намръщи гневно, добави: — Знаех си аз, откога разправям… Знай, че именно аз предложих на абата… на тогавашния, да събере колкото е възможно повече тълкувания на Апокалипсиса. Аз трябваше да стана библиотекар… Но другият успя да уреди да го пратят в Силос, където намери най-прекрасните ръкописи, и се върна с богата плячка… Ех, той знаеше къде да търси, говореше и езика на неверниците… Така библиотеката получи той, а не аз. Но Господ го наказа и го прибра преждевременно в царството на мрака. Ха-ха… — И този потънал във ведър размисъл беловлас старец, който досега ми приличаше на невинно дете, се изхили злобно.

— Кой беше този, за когото споменахте? — попита Уилям.

Той ни изгледа смаяно.

— Кой ли? Не помня… беше толкова отдавна. Но Господ наказва, Господ заличава, Господ замъглява и спомените. В библиотеката станаха много лоши неща. Особено откакто попадна в ръцете на чужденците. Бог продължава да наказва…

Не успяхме да изтръгнем друго от него и го оставихме потънал в кроткия си гневлив унес. Излезе, че този разговор бе заинтересувал твърде много Уилям.

— Трябва да се вслушваме в това, дето казва Алинардо; заговори ли, все казва нещо интересно.

— Че какво каза сега?

— Адсон — отвърна Уилям, — да разгадаеш тайна, не е като да правиш изводи от основни положения. И не е нужно да събираш много частни данни, за да ги обобщиш в някакъв всеобщ закон. Това по-скоро е все едно да се натъкнеш на един, два или три частни случая, нямащи привидно нищо общо, и да се опиташ да си представиш дали биха могли да бъдат отделни частни случаи от общ закон, който все още не знаеш и който може би изобщо не е изведен. Разбира се, ако знаеш, както твърди философът, че човекът, конят и мулето нямат жлъчка и живеят дълго, би могъл да се опиташ да изведеш принципа, че всички животни без жлъчка живеят дълго. Но я помисли за рогатите животни. Защо имат рога? Изведнъж ще забележиш, че всички рогати животни нямат зъби на горната си челюст. Това би било чудесно откритие, ако не си дадеш сметка, че, уви, има и животни без зъби на горната челюст, които въпреки това нямат рога, като например камилата. Накрая ще установиш, че всички животни, които нямат зъби на горната челюст, имат по два стомаха. Добре, можеш да допуснеш, че който няма достатъчно зъби, не дъвче добре, затова са му нужни два стомаха, за да смелят добре храната. Но рогата? Тогава ще се опиташ да откриеш някаква материална причина за рогата — тоест, че липсата на зъби води до натрупване в животното на излишно костно вещество, което все трябва да избие някъде. Но дали това обяснение е достатъчно? Не, защото камилата няма горни зъби, има два стомаха, но няма рога. В такъв случай трябва да допуснеш някаква друга причина. Костното вещество излиза навън във вид на рога само при животните, които не притежават други средства за защита. А камилата има много дебела кожа и няма нужда от рога. В такъв случай законът би могъл да гласи…

— Но какво общо имат тук рогата? — запитах нетърпеливо. — Защо сте се захванали с рогатите животни?

— Никога не съм се залавял с тях; но с тях се е занимавал твърде много епископът на Линкълн, следвайки една мисъл на Аристотел. Честно казано, не знам дали неговите размишления са правилни, нито пък някога съм проверявал има ли камилата зъби и колко стомаха има; исках само да ти кажа, че търсенето на обяснителните закони за природните явления следва една лъкатушна линия. Изправиш ли се пред някои необясними факти, ти трябва да се опиташ да си представиш много общи закони, без все още да виждаш някаква връзка между тях и фактите, с които се занимаваше; и ето, че изведнъж при ненадейно откритата връзка между един резултат, един случай и един закон те осенява мисъл, която ти се струва по-убедителна от другите. Опитваш се да приложиш този извод за всички подобни случаи, да го използуват, за да стигнеш до някои предвиждания, и откриваш, че си отгатнал. Но до края никога не ще узнаеш кои предикати можеш да използуваш в хода на твоя размисъл и кои да отхвърлиш. По същия начин действувам сега и аз. Подреждам много несвързани помежду си елементи и правя хипотези. Но трябва да измисля много хипотези, а пък абсурдните са толкова много, че ще ме бъде срам да ти ги изброя. Виждаш ли, при случая с коня Брунело аз си изградих голям брой допълнителни и противоречащи си хипотези: можеше да става дума за избягал кон, можеше абатът да е слязъл по склона, възседнал именно този кон, можеше следите по снега да са били оставени от коня Брунело, а предния ден друг кон, да речем Фавело, да е закачил опашката и гривата си в храста, а клоните да са били изпочупени от хора. Но преди да зърна ключаря и ратаите, които търсеха коня, не знаех коя от всички мои хипотези е най-правилна. Едва тогава ми стана ясно, че единствено правилната хипотеза е тази за Брунело, и се опитах да намеря потвърждение, подпитвайки монасите, както впрочем и постъпих. Спечелих, но можех и да загубя. Другите ме помислиха за мъдрец, защото спечелих, но не знаеха колко пъти съм излизал глупак, защото съм губел, не знаеха дори, че само няколко мига, преди да спечеля, не бях уверен, че не съм загубил. А що се отнася до събитията в манастира, имам много хипотези, но не мога да посоча нито един очевиден факт, който да ми позволи да определя коя е най-правилната. Затова, за да не изляза после глупак, сега се отказвам да се проявя като проницателен. Остави ме да си помисля, поне до утре.

Сега разбрах как разсъждаваше моят учител; стори ми се, че разсъждаваше твърде различно от философа, който разсъждава, изхождайки от първозаконите, така че умът му почти се доближава до ума Господен. Стана ми ясно, че когато не намираше отговор, Уилям стигаше до много, различни един от друг отговори. Това ме смути.

— Щом е така — осмелих се аз, — вие сте далеч от решението…

— Напротив, съвсем близо съм — рече Уилям, — но не знам точно до кое.

— Значи не сте стигнали до един-единствен отговор на всички въпроси, така ли?

— Адсон, ако бях стигнал до подобен отговор, щях да преподавам богословие в Париж.

— В Париж винаги ли намират верните отговори?

— Никога — отвърна Уилям, — но са извънредно уверени в грешките си.

— Нима вие — запитах аз с наивно нахалство — никога не правите грешки?

— Често — отвърна той. — Но вместо да направя една-единствена грешка, аз правя много, така не ставам роб никому.

Останах с впечатлението, че Уилям изобщо не бе заинтересован да открие истината, която не е друго освен приравняване между предмета и ума. А той се забавляваше да си въобразява колкото е възможно повече възможни неща.

В този момент, признавам, аз се отчаях от моя учител и за голяма моя изненада си рекох: „Добре поне, че пристигна инквизицията.“ Застанах на страната на жаждата за истина, която вдъхновяваше Бернар Ги.

С такива грешни помисли, смутен повече, отколкото е бил Юда в нощта на великия четвъртък, влязох с Уилям в трапезарията, за да вечеряме.

Ден четвъртиПОВЕЧЕРИЕ

Когато Салваторе разказва за някаква чудодейна магия

На делегациите бе дадена чудесна вечеря. Абатът явно познаваше много добре и човешките слабости, и обичаите в папския двор (които, трябва да кажа, се понравиха и на миноритите на брат Микеле). Готвачът ни каза, че от току-що закланите свине трябвало да приготвят и поднесат кървавици а ла Монтекасино. Но поради злочестия край на Венанций се наложило да изхвърлят събраната от свинете кръв и трябвало да изчакат, докато заколят друга. Пък и мисля, че тия дни никому не се искаше да лишава от живот Божи твари. Така или иначе, поднесоха ни рагу от гълъби с местно вино, пълнен заек на шиш, хлебчета „Света Киара“, ориз с бадеми от тукашните планини или белия сладкиш, който се яде пред големи празници, препечени питки, пълнени маслини, панирано сирене, овче месо със сос от чушки, бяла бакла с чудесни сладкиши — сладкиши „Свети Бернар“, пасти „Свети Никола“, кръгли сладки, наричани „Очите на света Лучия“, и какви ли не вина и ликьори от билки, които развеселиха дори обикновено твърде сдържания Бернар Ги: ликьор от маточина, ликьор от орехи, вино против подагра и вино от тинтява. И ако всяка глътка или всеки залък не бяха съпровождани от благоговейни слова, човек би помислил, че присъства на среща на лакомници.

Накрая всички станаха в прекрасно настроение и някои, за да не слизат за повечерие, намекнаха, че не се чувствали добре. Но абатът не се обиди. Не всички имат привилегиите и задълженията, присъщи на тези, които са се посветили на нашия орден.

Докато монасите излизаха, аз се повъртях от любопитство из кухнята; подреждаха я, преди да я затворят за през нощта. Зърнах Салваторе, който се измъкваше крадешком към градината с вързоп в ръка. Последвах го и го викнах. Отначало направи опит да се измъкне, но после обясни, че носел във вързопа (който шаваше, сякаш вътре имаше живо същество) един базилиск.

— Пази се от базилиска! Той е цар на змиите, така е натъпкан с отрова, че тя избива и по кожата му! Какво ти, тая отрова вони така, че ще те убие! Ще те отрови… Има бели петна по гърба си, главата му е като на петел, върви наполовина изправен, наполовина пълзи като другите змии. Убива го невестулката…

— Невестулката ли?

— Да! Тя е малко животинче, по-дълго от мишка, но мишката много я мрази. Мразят я и змията, и жабите. А когато те я ухапят, невестулката тича, хапва си малко кисел трън или копър и нищо й няма. Разправят, че зачева през очите, но повечето твърдят, че не било вярно…

Попитах го за какво му е този базилиск, а той отвърна, че си било негова работа. Но тъй като изгарях от любопитство, рекох му, че сега, при всички тия мъртъвци, тайна не можеше да има и го заплаших, че ще уведомя Уилям. Тогава Салваторе започна да ме увещава да мълча, развърза вързопа и ми показа една черна котка. Дръпна ме към себе си, ухили се най-нахално и рече, че не можел да търпи повече ключаря и мене — единия, защото имал власт, а мене, защото съм бил млад и хубавец — да се любим с момичетата от селото, а той да не може, защото бил беден и грозен. Каза, че знаел някаква чудодейна магия, за да накара всяка жена да се влюби в него. Трябвало да убие черна котка и да й извади очите, после да постави очите в две яйца от черна кокошка — едното око в едното яйце, другото — в другото (и ми показа две яйца, които бил взел точно от такива кокошки, каквито трябвало). После трябвало да сложи яйцата да гният в купчина конски тор (бил приготвил такава купчина в градината, на място, където никой не минавал); от всяко яйце щяло да се измъти по черно дяволче, после тези дяволчета щели да почнат да му служат и да му доставят най-прелестните наслади на тоя свят. Но уви, рече той, за да стане магията, трябвало жената, с която иска да се люби, да плюе върху яйцата, преди те да бъдат заровени в тора, и това много го измъчвало, защото тая жена трябвало да бъде край него именно тази нощ и трябвало да я накара да свърши тая работа, без да знае за какво е нужно.

Пламнах изведнъж целият, пламна ми лицето, пялото ми тяло и го запитах с треперлив глас дали няма намерение да прекара през оградата момичето от предната нощ. Той се изсмя, почна да ми се подиграва и ми каза, че съм обзет от бясно желание (не, възразих аз, питам ей така, от любопитство); после добави, че в селото имало много жени, че щял да доведе тук друга, много по-красива от тази, която аз харесвам. Рекох си, че ме лъже, за да се отърве от мен. Но какво ли можех да сторя? Да го следя цяла нощ, след като Уилям ме чакаше за съвсем други начинания? Да видя отново тази (при положение, че ставаше дума именно за нея), към която ме тласкаше плътското ми желание, докато разумът ми ме караше да не мисля за нея, и която не биваше да виждам, въпреки че непрекъснато ми се искаше да я зърна отново. Не, разбира се. Затова убедих себе си, че Салваторе — що се отнася до жената — говореше истината. А може и да ме лъжеше, навярно магията, за която говореше, бе плод на наивния му и суеверен ум и той нямаше да стори нищо.

Ядосах се, нагрубих го, рекох му, че ще бъде по-добре, ако отиде да спи, защото стрелците обикалят из двора. Той отвърна, че познавал манастира по-добре от стрелците и че в тая мъгла никой нямало да забележи никого.

— Виж какво — рече ми той, — сега ще избягам, дори и ти не ще можеш да ме зърнеш, ако ще да се забавлявам на две крачки от теб с твоето момиче.

Той изрече други, много по-неприлични думи, но аз предавам смисъла на казаното от него. Тръгнах си възмутен, защото един благородник и послушник като мен не биваше да слиза на равнището на такова говедо.

Отидох при Уилям и постъпихме така, както трябваше. Сиреч отидохме на повечерие, но застанахме в дъното на кораба, та щом службата свърши, вече бяхме готови да предприемем нашето второ пътешествие (за мен трето) в недрата на лабиринта.

Ден четвъртиСЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато посещават отново лабиринта, стигат до прага на „finis Ajricae“, но не могат да влязат, защото не знаят какво означават първият и седмият от четирите; накрая Адсон отново заболява от любов, но този път по твърде ерудиран начин

Посещението в библиотеката ни отне не много време и много труд. На думи проверката, която трябваше да извършим, изглеждаше лесна, но броденето със светилник в ръка, прочитането на надписите, нанасянето върху чертежа на проходите и слепите стени, отбелязването на инициалите, изминаването на различните маршрути, налагани от проходите и задънените стени, ни отне доста време. Отгоре на всичко беше и скучно.

Беше много студено. Нощта не беше ветровита, та не чувахме онова свирене, което ни направи впечатление първата нощ, но през бойниците проникваше влажен и студен въздух. За да можем да се докосваме до различните томове, без ръцете ни да се вкочанясват, си бяхме сложили вълнени ръкавици. Но ръкавиците бяха от тия, дето се използват зиме за писане, върхът на пръстите оставаше непокрит, та се налагаше от време на време да греем ръцете си на пламъка или да ги пъхаме под расото, или да пляскаме и подскачаме, изтръпнали от студ.

Затова не изпълнихме всичко, както бяхме набелязали. Спирахме се и оглеждахме шкафовете и след като Уилям — сложил новите лещи на носа си — можеше да оглежда по-подробно книгите, при всяко заглавие възклицаваше радостно, било защото познаваше това съчинение, било защото го търсеше отдавна, било защото никога не бе чувал за него и това го възбуждаше и правеше все по-любопитен. С една дума, за него всяка книга бе като приказно животно, което срещаше в непознат край. И докато прелистваше някой ръкопис, току Ме подтикваше да търся други.

— Я виж какво има в оня шкаф!

А аз, отмествайки томовете, сричах заглавията:

— „Historia anglorum“ от Беда… Пак от Беда: „De aedificatione templi“, „De taberaaculo“, „De temporibus et computo et chronica et circuli Dionysi“, „Ortographia“, „De ratione metrorum“, „Vita Sancti Cuthberti“, „Ars metrica“…210

— Ясно, всички творби на Достопочтения… А я виж тези! „De rhetorica cognatione“, „Locoram rhetoricorum distincno“211, и толкова граматици — Присциан, Хонорат, Донат, Максим, Викторин, Еутике, Фока, Аспер212… Чудно, мислех си, че тук има автори от Англия… Я да видим по-долу…

— „Hesperica… famina“. Това пък какво е?

— Хибернийска поема. Чуй:

Не разбирах смисъла, но Уилям четеше така, че думите се търкаляха в устата му и аз сякаш чувах плясъка на вълните и на пенливите им гребени.

— Ами това? Това е от Алдхелм от Малмсбъри214, чуйте какво пише: „Prirnitus pantoram procerum poematorum pio potissimum paternoque presertim privilegio panegiricum poemataque passim prosatori sub polo promulgata“215… Всички думи започват със същата буква!

— Хората от моите острови винаги са били малко щури — рече Уилям с гордост. — Я да видим в другия шкаф.

— Вергилий.

— Че защо тук? И какво от Вергилий? „Георгики“ ли?

— Не. „Епитоми“. Никога не съм чувал да ги споменават.

— Но това не е Марон! Това е Вергилий от Тулуза, ритор, шест века след Христа. Смятали са го за голям учен…

— Тук той твърди, че изкуствата са: поема, ретория, грама, лепория, диалекта, геометрия… Но на какъв език говори?

— На латински, но на латински, измислен от него, смятал го е за много по-хубав. Я погледни тук: той твърди, че астрономията изучава зодиакалните знаци, които са мон, ман, тонте, пирон, дамет, перфелеа, белгалик, маргалет, лутамирон, таминон и рафалут.

— И той ли е бил луд?

— Не знам. Не е от моите острови. Чуй, той твърди, че има дванайсет начина за обозначаване на огъня: „ignis, coquihabin (quia incocta coquendi habet dictionem), ardor, calax ex caloe, fragon ex fragorc flammae, rusin de rudoe, fumaton, ustrax de uro, vitius quia pene mortua membra suo vivificat, siluleus, quod de silice siliat, unde et silex non recte dicitur, nisi ex qua scintilla silit. Е aeneon, de Aenea deo, qui in eo habitat, sive а quo elementis flatus fertur“216.

— Но никой не говори така!

— За щастие. Но това е било по време, когато, за да забравят заобикалящия ги лош свят, граматиците са се занимавали с какви ли не объркани въпроси. Чувал съм, че по онова време в продължение на петнайсет денонощия риторите Габундус и Теренций217 спорили за звателния падеж на „ego“ и накрая се сбили.

— Но и тук, я чуйте… — Държах в ръцете си някаква чудно изрисувана книга с растителни лабиринти, от чиито разклонения надничаха маймуни и змии. — Чуйте само какви слова: „cantamen, collamen, gongelamen, stemiamen, plasmamen, sonerus, alboreus, gaudifluus, glaucocicomus…“

— Ех, моите острови — рече отново Уилям и в гласа му прозвучаха нотки на нежност. — Не бъди толкова строг с тия монаси от далечната Хиберния. Може би трябва да благодарим именно на тях, че този манастир съществува и че все още можем да говорим за Свещената римска империя. По тяхно време останалата част от Европа е била купчина развалини; стигнали дотам, че един ден обявили за невалидни кръщенетата, извършени от някои свещеници в Галия, защото кръщавали в името на отца и сина, и то не защото били привърженици на някаква нова ерес и смятали, че Иисус е бил жена, а защото никой вече не знаел латински.

— Като Салваторе ли?

— Горе-долу. Пиратите от Крайния север се спускали по реките и опустошавали Рим. Езическите храмове били събаряни, а християнските още не били издигнати. Единствено монасите от Хиберния в своите манастири пишели и четели, четели и пишели и се занимавали с миниатюри, после се качили на корабчета, направени от кожи на зверове, спуснали се към тези земи и ги покръстили в правата вяра, сякаш били гнезда на неверници, разбираш ли? Нали си бил в Бобио; този манастир е бил основан от свети Коломбано, а той е един от тези хора. Затова не им се сърди, че измисляли някакъв нов латински език, след като в Европа забравили истинския латински. Били са велики люде. Свети Брандано стигнал до Щастливите острови218, обиколил бреговете на Ада, където е и Юда, окован във вериги за една скала, един ден спрял край един остров, слязъл, а островът се оказал някакво морско чудовище. Те наистина били луди хора — заключи той със задоволство.

— А изписаните от тях образи са такива… че просто не мога да повярвам на очите си! Какви багри! — възкликнах аз, като им се наслаждавах.

— А тяхната земя е толкова бедна на багри — малко синева и много зелено. Но хайде да не говорим повече за монасите от Хиберния. Искам да знам защо са поставени тук с граматици от Англия и от Другите страни. Я погледни на плана, къде трябва да сме сега?

— В стаите в западната кула. Преписах и надписите. Значи, като излезем от сляпата стая, влизаме в седмоъгълната зала и тук има само един вход в една-единствена стая в кулата, а червената буква е „H“. После се минава от стая в стая, прави се обиколка на кулата и се влиза отново в сляпата стая. По реда на буквите се получава… да, прав сте! HIBERNI!

— HIBERNIA, ако от сляпата стая се върнеш в седмоъгьлната зала, обозначена като трите други с буквата А от Апокалипсис. Ето защо тук са поставени творбите на авторите от последната Туле, а така също и граматиците и риторите, защото тези, които са подреждали библиотеката, са си рекли, че един граматик трябва да бъде при граматиците от Хиберния, ако и да е от Тулуза. Въпрос на подход. Видя ли, че започнахме да проглеждаме?

— Но в стаите на източната кула, откъдето влязохме, прочетохме FONS… Какво означава това?

— Погледни внимателно плана и чети по-нататък буквите на стаите, така, както следват една след друга.

— FONS ADAEU.

— Не, FONS ADAE. „U“ е последната стая без изход в източната част, помня го добре, навярно тя може да бъде включена в друга поредица от стаи. И какво намерихме във „Fons Adae“219, сиреч в земния рай? (Спомни си, там е стаята с олтаря, дето гледа на изток.)

— Имаше много Библии и коментари на Библията, само книги от Светото писание.

— Виждаш ли: словото Божие се свързва със земния рай, който, както твърдят всички, се намира далеч на изток. А тук, на запад — Хиберния.

— Значи планът на библиотеката отговаря на картата на света?

— Вероятно. А книгите са подредени според страните, откъдето произхождат, или според родното място на техните автори, или както е в нашия случай, според мястото, където би трябвало да са родени. Библиотекарите са си рекли, че граматикът Вергилий се е родил погрешка в Тулуза и че е трябвало да се роди в западните острови. Поправили са една грешка на природата.

Продължихме по-нататък. Минахме през анфилада от стаи с прекрасни Апокалипсиси, в една от тях бях изстрадал моите видения. Нещо повече — още отдалеч отново зърнахме светлината. Уилям си запуши носа и изтича да я изгаси, като плюваше върху пепелта. За всеки случай прекосихме стаята много бързо, но си спомних, че именно тук бях видял прекрасния многоцветен Апокалипсис с жената, облечена в слънце, и змея. Възстановихме реда на тези стаи отзад напред — от последната, където се озовахме, тя имаше за инициал една червена буква „Y“. Прочетохме поредицата от букви отзад напред и се получи думата YSPANIA, но последната „А“ беше същата, с която завършваше и HIBERNIA. Това според Уилям означаваше, че се намираме в стаи, където са събрани творби със смесен характер.

Така или иначе, направи ни впечатление, че частта, наричана YSPANIA, е пълна с много преписи на Апокалипсиса, един от други по-изящни; испанско изкуство, отсъди Уилям. Като че ли тази библиотека — рекохме си ние — притежаваше най-богата сбирка преписи на книгата на апостола в християнския свят, както безброй коментари за нея. Огромни томове бяха посветени на коментара на Апокалипсиса от Беатус от Лиебана; текстът бе почти един и същ, но се натъкнахме на невероятно разнообразие и богатство на орнаментите; Уилям установи, че това е дело на неколцина майстори като Магиус, Факундус и други, които той смяташе за най-добрите миниатюристи от Астурийското кралство220. Докато споделяхме тези свои наблюдения, стигнахме в южната кула, край която минахме предната вечер. Стаята „S“ от YSPANIA — без прозорци — въвеждаше в стая, обозначена с буквата „Е“; като минахме през петте стаи на кулата, стигнахме до последната, която нямаше друг изход, обозначена с червена „L“. Прочетохме буквите отзад напред и се получи LEONES.

— Leones, юг, на нашата карта това отговаря на Африка: „hie sunt leones“221. Ето защо тук намерихме толкова текстове, писани от неверници.

— Има още — рекох аз, ровейки се из шкафовете. — „Канонът“ от Авицена222 и този прекрасен кодекс, изписан с букви, които не познавам.

— Ако се съди по орнаментите, би трябвало да е Коран, но не зная арабски.

— Коранът, Библията на неверниците, нечестива книга…

— Това е книга, съдържаща мъдрост, различна от нашата. Нали разбираш защо са го сложили тук при лъвовете, при чудовищата. Затова тук намерихме и книгата с чудовищните зверове, където ти видя и ликорната. Разделът, наречен LEONES, съдържа ония книги, които строителите на библиотеката са смятали за книги на лъжата. Какво има там?

— Написани са на латински, но са преведени от арабски. Аюб ал Рухави, някакъв трактат за кучешкия бяс. Това е книга за съкровищата, а това — „De aspectibus“ от Алхазен…

— Виждаш ли, между чудовищата и лъжите са поставили и трудове, от които християните могат да научат много неща. Но така са разсъждавали по времето, когато са градили библиотеката…

— Но защо сред всички тези нечестиви книги са сложили и книгата с ликорната? — запитах аз.

— Явно основателите на библиотеката са имали по-особени разбирания. Просто са сметнали, че тази книга, в която се говори за приказни животни, обитаващи далечни страни, е част от лъжите, разпространявани от неверниците…

— Но нима ликорната е лъжа? Та то е много кротко животно, то е висш символ. Образ на Христос и непорочността, то може да бъде заловено само ако оставиш в леса девица, така че животното, щом усети непорочния й дъх, да отиде и да отпусне глава в скута й, и по този начин да стане плячка на примките на ловците.

— Така разправят, Адсон. Но мнозина са склонни да смятат, че става дума за приказна измислица на езичниците.

— Жалко — отвърнах аз. — Колко приятно щеше да бъде да срещна ликорна в някой лес. Иначе за какво да броди човек из гора?

— Не е казано, че не съществува. Може би изглежда по-иначе от това, дето изобразяват в книгите. Някакъв пътешественик венецианец стигнал до далечни краища, твърде близо до „fons paradisi“223, която е отбелязана по картините, и срещнал ликорни. Но те били тежки, тромави, много грозни и черни. Мисля, че е видял истински зверове с рог на челото. Вероятно са били същите животни, които съчинителите на древното знание, което изобщо не е изпяло погрешно, са могли да видят по Божие благоволение заедно с други невидими от нас неща, и са ни препратили първото достоверно описание. После това описание, препращано от авторитет на авторитет, се е изменяло от добавките на въображението; така ликорните станали изящни, бели и кротки животни. Затова чуеш ли, че в някой лес има ликорна, не отивай там с девица, защото може да се окаже животното да прилича много повече на онова, описано от венецианския пътешественик, отколкото на изображението в тази книга.

— Но как е станало така, че древните мъдреци благодарение на Божието откровение са могли да стигнат до истинската същност на ликорната?

— Не става дума за откровение, а за опит. Имали са щастието да се родят в краища, обитавани от ликорни, или по време, когато и тези земи са били обитавани от ликорни.

— Но тогава как можем да вярваме на древното знание, следи от което непрекъснато търсите, щом то стига до нас с лъжовни книги, които го тълкуват толкова свободно?

— Книгите не се пишат, за да им вярваме, а за да разсъждаваме по тях. Попадне ли в ръцете ни книга, не бива да се питаме какво казва, а какво иска да каже — мисъл, която е била от ясна по-ясна на старите тълкуватели на Светото писание. Ликорната, както е описана в тези книги, носи някаква морална или алегорична, или анагогическа истина, която си остава вярна, така както си остава вярно и понятието, че непорочността е възвишена добродетел. Но що се отнася до буквалната истина, на която се опират другите три, трябва да видим от какъв първоначален опитен факт се е породила буквата. Трябва да се подлага на обсъждане буквата, ако и по-висшият смисъл да си остава валиден. В някаква книга пишеше, че диамантът можел да бъде разрязван само с козя кръв. Моят велик учител Роджър Бейкън заяви, че това не е вярно, чисто и просто, защото бил опитал, но не успял да го стори. Но ако връзката между диамант и козя кръв имаше някакъв по-висш смисъл, той нямаше да бъде накърнен от това.

— Това значи, че могат да бъдат изричани по-висши истини, които са лъжи по отношение на прочита — рекох аз. — Но все още съжалявам, че ликорната не съществува такава, каквато е, или че изобщо не е съществувала, или че някой ден няма да се появи.

— Не ни е съдено да ограничаваме всемогъществото Божие; ако Бог рече, може и ликорни да има. Но нека ти бъде утеха, че те съществуват в тези книги, които, ако не говорят за реалното битие, говорят за възможното битие.

— Но значи ли това, че трябва да четем книгите, без да се позоваваме на вярата, която е богословска добродетел?

— Остават още две богословски добродетели. Надеждата, че възможното ще стане. И милосърдието към този, който е вярвал чистосърдечно, че възможното ще стане.

— Но за какво ви е ликорната, след като вашият разум не вярва, че съществува?

— Служи ми, както ми служи и следата от стъпките на Венанций по снега, когато са го влачили до делвата със свинска кръв. Ликорната от книгите е също следа. Щом е оставила следа, значи, че е съществувало нещо, което е оставило следа.

— Но то е различно от оставената следа, казвате вие.

— Така е. Невинаги следата има формата на тялото, което я е оставило, и невинаги се дължи на натиска на някакво тяло. Случва се тя да възпроизвежда впечатлението, което дадено тяло е оставило в паметта ни, това е следа от някаква идея. Идеята е знак на нещата, а представата е знак на идеята, знак за знак. Но по представата възстановявам, ако не тялото, то поне идеята, която друг е имал за него.

— Това задоволява ли ви?

— Не, защото истинската наука не бива да се задоволява с идеите, които са знаци, но трябва да преоткрие нещата в тяхната специфична истина. И щях да се радвам, ако можех, изхождайки от тази следа, от следа да стигна до индивида ликорна, който стои в началото на веригата. Така както бих се радвал, тръгвайки от смътните знаци, оставени от убиеца на Венанций (знаци, които биха могли да ме насочат към мнозина), да стигна до един-единствен индивид — до убиеца. Но това невинаги може да стане за кратко време, преди това без помощта на други знаци.

— Значи аз мога да говоря винаги и единствено за нещо, което ми говори за нещо друго и така нататък, но крайното, истинското, не съществува, така ли?

— Може би съществува, имам предвид ликорната като индивид. Не се безпокой, рано или късно ще я срещнеш, ако и да е черна и грозна.

— Ликорни, лъвове, автори араби и маври — обадих се аз, — Значи няма съмнение — това е тази Африка, за която споменаваха монасите.

— Несъмнено. А щом е така, ще трябва да намерим африканските поети, за които говори Пачифико от Тиволи.

И наистина, като тръгнах по обратния път и стигнах до стаята, обозначена с буквата „L“, в един шкаф намерих книги от Флор, Фронтон, Апулей, Марииан Капела и Фулгенций224.

— Значи Беренгарий е имал предвид точно това място, където според него би трябвало да се намери обяснението за една тайна.

— Като че ли да. Той употреби израза „finis Afiricae“ и именно това разгневи толкова Малахий. „Finis“ би могло да бъде тази стая, дето е последна, или… — и възкликна: — Господи! Не забеляза ли нещо?

— Какво?

— Хайде да се върнем пак в стаята „S“ откъдето тръгнахме!

Върнахме се в първата задънена стая, където стихчето гласеше „Super thronos viginti quatuor“. Тя имаше четири изхода. Единият водеше към стаята „Y“ с прозорец към осмоъгълната шахта. Другият водеше към стаята „Р“, към външната фасада, която бе от поредицата стаи, образуващи думата YSPANIA. А отворът към кулата водеше към стаята „Е“, която бяхме току-що преминали. После имаше една стена без проход, а след нея — отвор, през който се влизаше в друга задънена стая с инициал „U“. Стаята „S“ беше стаята с огледалото; за мое щастие то се оказа на стената, вдясно от мен, иначе щях пак да се изплаша здравата.

Вгледах се по-внимателно в плана и си дадох сметка, че тази стая бе разположена по особен начин. Подобно на всички останали задънени стаи в другите три кули, и тя трябваше да бъде отворена към централната седмоъгьлна зала. Но отвор нямаше; в такъв случай този отвор трябваше да се намира в съседната задънена стая, обозначена с „U“. Но тази стая пък бе свързана с проход със стаята „Т“, с прозорец към осмоъгълната шахта, а посредством друга врата се свързваше със стаята „S“; останалите три стени нямаха отвори, бяха заети от шкафове с книги. Огледахме се и установихме същото, което ставаше очевидно и от плана: логично беше — това се налагаше и от законите на симетрията — и в тази кула да има седмоъгьлна стая; но такава липсваше.

— Няма — обадих се аз.

— Не е речено, че няма. Ако нямаше такава стая, другите стаи щяха да са по-големи, а имат горе-долу същите размери като стаите в другите кули. Такава стая има, но не можем да влезем в нея.

— Дали е зазидана?

— Възможно е. Ето ти „firiis Africae“. Ето ти мястото, край което са се навъртали от любопитство всички, дето са загинали. Зазидана е, но това не значи, че няма вход към нея. Напротив, вход сигурно има, Венанций трябва да го е открил или Беренгарий. Я да хвърлим отново поглед на бележките му.

Измъкна от расото писмото на Венанций и прочете отново: „Ръката, поставена върху идола, натиска първия и седмия от четирите.“ После се огледа и възкликна:

— Разбира се! Идолът е образът на огледалото! Венанций е размишлявал на гръцки, а на този език — много повече, отколкото на нашия „ейдолон“ означава както образ, така и призрак, а огледалото ни връща собствения ни изкривен образ, който самите ние миналата нощ взехме за призрак! Но какво ли ще означават четирите над огледалото? Дали не е нещо, което се намира върху отразяващата повърхност? Ако е тъй, би трябвало да застанем на определено място и то така, че да забележим нещо, което се отразява в огледалото и отговаря на описанието, направено от Венанций…

Заставахме на различни места, но резултат — никакъв. Освен нашите образи огледалото отразяваше смътно отделни части от слабо осветената от светилника зала.

— В такъв случай — размишляваше Уилям — може би „supra speculum“ означава отвъд огледалото… Което пък означава, че първо би трябвало да минем от другата страна, защото това огледало сигурно е врата…

Огледалото бе по-високо от човешки бой и бе вградено в стената с яка дъбова рамка. Опипахме го къде ли не, опитахме се да промушим пръсти и нокти между рамката и стената, но огледалото не помръдваше, сякаш беше част от стената, камък, вграден в камъка.

— А ако не отвъд, би могло да се намира над огледалото — мърмореше Уилям; вдигна ръка, надигна се на пръсти и прекара ръка по горния край на рамката, но не намери друго освен прах.

— От друга страна — размишляваше тъжно Уилям, — и да има отвъд някаква стая, книгата, която търсим и която са търсили и други, не се намира вече там, защото са я отнесли някъде — първо Венанций, а после Беренгарий, и то кой знае къде.

— Но може би Беренгарий я е върнал тук.

— Не, онази вечер ние бяхме в библиотеката, а всичко ме кара да мисля, че той е умрял същата нощ в банята, и то скоро след кражбата. Иначе щяхме да го видим отново на следната утрин. Както и да е… Засега установихме къде се намира „finis Africae“, събрахме почти всички данни, за да уточним нашия план на библиотеката. Ще се съгласиш с мен, че много от тайните на библиотеката се изясниха. Бих казал всички, без една. Мисля, че ще имам по-голяма полза пак да прочета внимателно ръкописа на Венанций, отколкото да обиколя отново библиотеката. Нали видя — разгадахме по-успешно тайната на лабиринта отвън, отколкото отвътре. А сега, гледайки собствените си изкривени образи, няма да се справим с нищо. Пък и светилникът пръска все по-слаба светлина. Ела, хайде да уточним другите данни, с които нашият чертеж ще стане по-ясен.

Прекосихме други стаи, като отбелязвахме всички открити новости на моя чертеж. Влязохме в стаи, където се намираха само ръкописи по математика и астрономия, отбихме се и в други, където се натъкнахме на томове, изписани с арамейски знаци, които не знаехме; видяхме и други книги, изписани с още по-неизвестни нам букви, бяха може би ръкописи от Индия. Движехме се по две свързани поредици от стаи, чиито инициали обозначаваха IUDAEA и AEGYPTUS. За да не отегчавам повече читателя с изброяването на това, което успяхме да дешифрираме, ще кажа накратко, че по-късно, след като уточнихме окончателно плана, се убедихме, че библиотеката наистина бе изградена и разпределена съгласно картата на земния свят. На север открихме ANGLIA и GERMANI; по западната стена те се свързваха с GALLIA, като на запад преминаваха в HIBERNIA, а към южната стена — в ROMA (рай на латински класици!) и YSPANIA. На юг следваха LEONES и AEGYPTUS, които на изток преминаваха в IUDAEA и FONS ADAE. Между изток и север, край стената, се извисяваше ACAIA — чудесна синекдоха, както се изрази Уилям, за да се обозначи Гърция; и наистина, в споменатите четири стаи изобилстваха ръкописи на поети и философи от езическата древност.

Начинът на разчитане бе много особен — понякога Мисълта следваше една посока, друг път трябваше да се чете отзад напред, понякога — в кръг; както вече споменах, често една буква влизаше в състава на две различия думи (в тези случаи в стаята имаше един шкаф с книги с определена тематика, друг с друга). Но очевидно в това разпределение не биваше да се търси някакво общовалидно правило. Това бе просто мнемоничен подход, за да може библиотекарят да намира търсеното произведение. Кажеше ли се, че дадена книга се намира в „quarta Acaiae“, това значеше, че е в четвъртата стая след началната „А“; а колкото до това да се намери тази стая, предполагаше се, че библиотекарят знае наизуст маршрута — праволинеен или кръгов, — който трябва да измине. Така например ACAIA се изписваше от четири стаи, разположени в квадрат — тоест първото „А“ беше и последно — нещо, което разбрахме много бързо. Така, както успяхме да се ориентираме и в системата на преградите. Например, ако се дойдеше от изток, нито една от стаите на ACAIA не водеше в следващите стаи; тук лабиринтът свършваше и за да се озове в северната кула, човек трябваше да мине през другите три. Но, разбира се, библиотекарите, влизайки през FONS, знаеха много добре, че за да отидат например в ANGLIA, трябва да прекосят AEGYPTUS, YSPANIA, GALLIA и GERMANI.

С такива и други интересни разкрития завърши нашето плодоносно посещение в библиотеката. Но преди да кажа, че след като изпълнени със задоволство, се наканихме да я напуснем (за да участваме в други събития, за които ще разкажа след малко), искам да направя едно признание пред моите читатели. Вече споменах, че докато изследвахме библиотеката, ние, от една страна, търсехме ключа за разгадаване на това тайнствено място, а от друга, докато разгадавахме разположението на отделните стаи и тематичното им разпределение, навсякъде се спирахме и прелиствахме най-различни книги, сякаш изследвахме някакъв тайнствен континент или някаква непозната земя. Обикновено и аз, и Уилям разглеждахме едни и съши книги — аз му сочех най-интересните, а той ми обясняваше много неща, които не съумявах да проумея.

По едно време, докато обикаляхме стаите в южната кула, образуващи названието LEONES, стана така, че учителят ми се спря в една стая, където изобилстваха арабски трактати с интересни чертежи по оптика; и тъй сега имахме на разположение не един, а два светилника, аз, подтикван от любопитство, минах в съседната стая; забелязах, че със своята прозорливост и мъдрост уредниците на библиотеката бяха наредили край една от стените книги, които не можеха да бъдат дадени за прочит всекиму, тъй като в тях по различен начин се говореше за какви ли не болести на плътта и душата; при това почти всички бяха дело на учени неверници. Погледът ми бе привлечен от едно не кой знае колко голямо томче, изписано с миниатюри, които (за щастие!) изобщо не се покриваха с темата — цветя, ластари, двойки зверове, някоя и друга билка; томчето бе озаглавено „Speculum amoris“225, от брат Масимо от Болоня, в него имаше цитати от редица други трактати, всички на една тема — болестта любов. Читателят ще разбере, че това бе достатъчно, за да възбуди болезненото ми любопитство. Нещо повече — самото заглавие бе достатъчно, за да разпали моите стихнали от сутринта помисли и да ги възбуди отново със спомена за девойката.

Тъй като през целия ден бях потискал в себе си утринните си помисли, като си повтарях, че не са присъщи на един здрав и уравновесен послушник, и тъй като, от друга страна, през деня се бяха случили много и интересни събития, които бяха отвлекли моето внимание, помислите ми бяха стихнали и аз бях убеден, че съм успял да се освободя от нещо, което се бе оказало временно терзание. А стана така — още щом зърнах книгата, си рекох „de te fabula narratur“ и се уверих, че съм болен от любов, при това много повече, отколкото предполагах. По-късно се убедих, че когато човек чете книги по медицински въпроси, винаги си мисли, че страда от болките, за които се говори в тези книги. Именно след като прочетох тия страници — прелиствайки ги набързо, защото се боях, че Уилям ще влезе в стаята и ще ме запита към какво проявявам такъв научен интерес, — аз се убедих, че страдам точно от тази болест, чиито признаци бяха описани така прекрасно, и докато, от една страна, се тревожех от това, дето съм болен (благодарение на твърденията на толкова авторитети), от друга, се радвах, че моето състояние е описано толкова ярко; убедих се, че дори и да бях болен, болестта ми бе, така да се каже, нормална, тъй като мнозина други бяха преболедували по същия начин и като че ли цитираните автори имаха предвид именно мен в своите описания.

Развълнуваха ме страниците на ибн Хазъм, който твърди, че любовта е непокорна болест, че тя носи лека за себе си в себе си, че който се разболее от нея, не иска да се избави, а който е съкрушен от нея, не желае да се съвземе. (Един Бог знае, че беше точно така!) Разбрах защо сутринта се възбуждах толкова от всичко, дето виждах; изглежда, че любовта прониква през очите, както твърди Василий Анкирски226, и — ето един сигурен признак — заразеният от тази болест хем е прекомерно възбуден, хем желае да се уедини и предпочита самотата (както бях постъпил и аз същата утрин); но го съпътстват други явления, като силно безпокойство и замаяност, които лишават човек от дар-слово… Изплаших се, като прочетох, че искрено любещият, щом не може да вижда предмета на своята обич, бива неумолимо обзет от такова терзание, което често го слага в постелята, а понякога болестта взема връх над разума, човек губи и ума, и дума и започва да бълнува (явно още не бях стигнал до подобно състояние, тъй като действах твърде умело, докато изследвахме библиотеката). Разтревожих се, като прочетох, че ако болестта се изостри, може да доведе до смърт, и се запитах дали радостта, която ми вдъхваше девойката, като мислех за нея, заслужаваше подобна възвишена жертва на плътта, да не говорим за размислите около душевното здраве и равновесие.

Още повече че се натъкнах на друг цитат от Василий, според който „qui animam corpori per vitia conturbationesque commiscent, utrinque quod habet utilem ad vitam necessarium demoliuntur, animamque lucidem ac nitidam carnalium voluptatum limo perturbant, et corporis mvmditiam atque nitorem hac ratione miscentes, inutile hoc ad vitae officia ostendunt“227. Едно крайно състояние, в което наистина не желаех да изпадна.

От една фраза на света Хилдегард ми стана ясно, че тъжното настроение, което ме бе обзело през деня и което смятах за причинено от нежната нега по девойката, наподобява — и то опасно — чувството, обземащо всеки, който се отклонява от хармоничното и съвършено равновесие, усещано от човека в рая, и че тази „черна и горчива“ меланхолия се причинява от съскането на змията и внушението на дявола. Мисъл, споделяна и от не по-малко мъдри неверници, тъй като погледът ми попадна на редове, приписвани на Абу Бакр-Мухаммад ибн Закария ар-Рази, който в „Liber contmens“228 отъждествява любовната мъка с ликантропията, която пък кара всеки, заразен от нея, да се държи като вълк. Сърцето ми се сви от неговото описание: из първом се изменя външният облик на влюбените, зрението им отслабва, очите им се отдръпват в очните кухини, сълзите им секват, езикът постепенно съхне и се покрива с гнойни пъпки, цялото тяло излинява и те изпитват непрекъсната жажда; случи ли се това, те лежат по цял ден ничком, по лицето и краката им се появяват белези като от ухапване на куче и най-сетне почват да бродят нощем из гробищата също като вълци.

Накрая всички мои съмнения за тежкото ми състояние се разсеяха, след като прочетох няколко цитата от великия Авицена, в които любовта се определяше като натрапчива меланхолична мисъл, пораждана от непрекъснатото мислене и премисляне на образа, жестовете или нравите на лице от другия пол (колко вярно и ярко Авицена бе описал именно моя случай!); тази мисъл не се появява като болест, но се превръща в болест, когато, след като не бива удовлетворена, прераства в натрапчив кошмар (но защо бях преследван от тази натрапчива мисъл, след като — да ми прости Господ — бях получил пълно удовлетворение? Или това, дето се бе случило предната нощ, не бе любовно удовлетворение? В такъв случай как може да бъде уталожено това страдание?); последиците са непрекъснато премигване, неправилно дишане, човек ту се смее, ту плаче и сърцето тупти ли, тупти (и наистина — и моето туптеше, и дъхът ми секваше, докато четях тези редове!). За да се установи в кого може да е влюбен някой, Авицена предлага един непогрешим метод, посочен още от Гален229: да се измерва пулсът на болния, едновременно с това да се изричат едно след друго имена на лица от другия пол, докато се разбере при кое име пулсът се ускорява; побоях се, че моят учител изведнъж ще се появи, ще ме хване за ръката и ще се опита да разгадае по пулсирането на кръвта във вените ми моята тайна, от което щях много да се засрамя… Уви, като лек Авицена препоръчваше двамата влюбени да бъдат бракосъчетани и болестта щяла да мине. Макар и прозорлив, той все пак си оставаше неверник, защото не бе предвидил положението, в което можеше да изпадне един бенедиктински послушник, комуто е съдено да не се излекува никога — или по-точно дал обет, по своя воля или по разумния избор на близките си, никога да не се разболява. За щастие Авицена, макар да нямаше предвид клюнийския орден, все пак имаше предвид и случаите, когато влюбените не ще имат възможност да се свържат, и препоръчваше като радикално средство горещи бани. (Дали Беренгарий не е искал да се изцери от любовното си влечение към покойния Аделмо? Но можеше ли човек да се разболее от любов по лице от същия пол и не беше ли това някаква животинска страст? Ами страстта, която изпитах предната нощ, не беше ли и тя животинска? Не, не, отвръщах си аз, това беше някаква сладостна нега, и веднага след това добавях: Адсон, грешиш, това бе нечестива илюзия, страст повече от животинска и след като си съгрешил, постъпвайки като животно, сега вършиш още по-голям грях, като не желаеш да го проумееш!) Но по-нататък прочетох, че пак според Авицена има и други средства — например да прибегнеш до помощта на стари и опитни жени, които по цял ден да говорят лошо за любимата изглежда, че старите жени в това отношение са много по-вещи от мъжете. Може би това беше изход за мен, но в манастира не можех да намеря стари жени (а също и млади); значи би трябвало да помоля някой монах да говори лоши приказки за момичето, но кого именно? Пък и можеше ли един монах да познава жените толкова добре, колкото ги познаваше някоя стара клюкарка? Последният лек, който препоръчваше този сарацин, беше направо нечестив, защото препоръчваше нещастният влюбен да се съвкуплява е много робини — работа, твърде неподходяща за монах. Накрая почнах да се питам: как може един млад монах да се изцери от тази любовна болест, нима за него няма избавление? Може би трябваше да прибягна до помощта на Северин и неговите билки? Натъкнах се на откъс от Арно от Вилньов230, автор, за когото бях чувал и преди от Уилям — той говореше за него с голямо уважение; според него любовната болест се възбуждала от изобилието на течности и пневма или с други думи, когато човешкият организъм има излишък от течности и топлина, тъй като кръвта (която произвежда семето за възпроизвеждане), нараствайки прекомерно, води и до прекомерно увеличение на семето, „complexio venerea“231, и поражда силно желание за съвкупление на мъж с жена. На гърба на средния вентрикул на главния мозък (това пък какво ли е, запитах се аз) имало някакъв център, който трябвало да долавя неосезаемите намерения в осезаемите предмети, долавяни от сетивата, и когато желанието по един предмет, доловен от сетивата, става твърде силно, ето че тази способност за преценяване се разстройвала и започвала да се подхранва само от призрака на любимата личност; тогава се появявала възбуда, обхващаща и душата, и тялото, тъгата се редувала с радостта, защото топлината (която в мигове на отчаяние слиза в глъбините на тялото, а кожата изстива) в миговете на радост излиза на повърхността и лицето започва да гори. Арно препоръчваше следния лек — човек да се стреми да изгуби вярата и надеждата, че ще се добере до предмета на своята любов, така че да престане да мисли за него.

Но щом е така, аз съм изцерен или съм на път да се излекувам, рекох си аз, защото нямам никаква или почти никаква надежда, че ще видя отново предмета на моите мисли, а ако го видя — да стигна до него, а ако стигна до него — отново да го обладая, а ако го обладая — да го задържа край себе си, било заради това, че съм монах, било поради задълженията, налагани ми от ранга на моето семейство… Спасен съм, рекох си аз, затворих томчето и се съвзех и в този момент Уилям влезе в стаята. Потеглих с него из вече изследвания лабиринт (както споменах) и поне за момента се освободих от моя кошмар.

Както ще видим, скоро той щеше отново да ме налегне, но (уви!) при съвсем други обстоятелства.

Ден четвъртиПРЕЗ НОЩТА

Когато Салваторе попада най-позорно в ръцете на Бернар Ги, любимата на Адсон бива заловена като вещица и всички се прибират да си легнат, още по-нещастни и по-разтревожени, отколкото преди

И наистина, докато слизахме към трапезарията, чухме викове, а откъм кухнята проблесна слаба светлина. Уилям веднага загаси светилника. Продължихме крадешком все покрай стените и се доближихме до вратата на кухнята; разбрахме, че шумотевицата идеше отвън, само дето кухненската врата беше отворена. После и гласовете, и светлините се отдалечиха, а някой тръшна с все сила вратата. Врявата беше голяма и сякаш бе предвестник на неприятни събития. Побързахме, върнахме се отново през костницата, изкачихме се в църквата — тя беше пуста, — излязохме през южния портал и видяхме във вътрешния двор да проблясват факли.

Приближихме се; възползвахме се от бъркотията, за да помислят, че и ние сме като другите, дето бяха се стекли тук — кой от спалните помещения, кой от дома за поклонниците. Видяхме, че стрелците държаха здраво Салваторе, блед като платно, и някаква жена, която плачеше. Сърцето ми се сви — това беше тя, девойката, за която мислех непрекъснато. Понечих да се втурна и да я освободя, но Уилям ме възпря, като изсъска ругатни, в които не долових ни нотка на сърдечно отношение, От вси страни се стичаха и монаси, И гости.

Пристигна абатът, пристигна и Бернар Ги и началникът на стрелците му докладва накратко за случилото се. Ето какво бе станало.

По заповед на инквизитора те трябвало да охраняват през нощта цялото плато, като обръщат особено внимание на алеята от входната врата към църквата, на градините и на фасадата на Зданието. (Защо ли? — запитах се аз и се досетих: очевидно Бернар бе узнал я от ратаите, я от готвачите за носещите се слухове за някакви нощни посещения — може би, без да се посочва точно кой участва в тях — на външни хора в кухните; а може би и тоя глупак Салваторе, така както ми бе разказал за своите намерения, ги бе споделял в кухнята или оборите с някой клетник, който пък се бе изплашил от разпитите, проведени следобед, и бе разказал за тия слухове на Бернар.) Като обикаляли безшумно в мрака и мъглата, стрелците най-сетне успели да заловят Салваторе и момичето при вратата на кухнята.

— Жена в това свято място! При това с един монах! — изрече рязко Бернар, обръщайки се към абата. — Ваше преподобие — продължи той, — ако ставаше дума само за нарушаване на обета за непорочност, ваше задължение щеше да е да накажете този човек. Но тъй като не знаем дали козните на тия двама клетници не заплашват безопасността на гостите, най-напред трябва да изясним загадката. Теб питам, нещастнико — рече той и издърпа изпод расото на Салваторе вързопа, който монахът си въобразяваше, че е прикрил, — какво носиш тук?

Аз знаех: нож, черна котка, която, след като развързаха вързопа, побягна, като мяучеше яростно, и две яйца — бяха се счупили и станали на пихтия, та на всички се сториха като кръв или жълтеникава размазана жлъчка, или нещо още по-гадно. Явно Салваторе тъкмо се е канел да влезе в кухнята, да убие котката, да й извади очите и кой знае с какви обещания бе накарал момичето да го последва. Веднага разбрах как го бе увещал. Стрелците претърсиха момичето, като се усмихваха лукаво и подхвърляха недоизречени похотливи слова; намериха едно заклано петле, което още не беше оскубано. За нещастие в нощния мрак, в който всички котки изглеждат сиви, и петлето се стори на всички черно, също като котката. Аз пък си рекох, че това бе повече от достатъчно, за да бъде примамена клетата гладница, която предната нощ (и то заради мен!) бе оставила ценното за нея волско сърце…

— Охо! — възкликна загрижено Бернар. — Черна котка и черен петел… Знам ги аз тия нечестиви заклинания… — И като забеляза Уилям, го запита: — И вие ги знаете, нали, брате Уилям? Не бяхте ли преди три години инквизитор в Килкени, в случая с момичето, което имаше вземане-даване с един демон, който се появявал пред нея като черна котка?

Стори ми се, че моят учител не се обажда от малодушие. Хванах го за ръкава, раздрусах го и му прошепнах с отчаяние:

— Кажете му, че го е взела, за да се нахрани… Той се освободи от ръката ми и отвърна кротко на Бернар:

— Не мисля, че имате нужда от миналия ми опит, за да си направите нужните изводи.

— Не, не, има много по-авторитетни свидетелства — усмихна се Бернар. — Стефан Бурбонски232 разказва в своя трактат за седемте дарове на Светия дух, че свети Доминик, след като държал проповед във Фанжо против еретиците, казал на някакви жени, че щели да видят тогова, на когото били служили дотогава. И ето че сред тях изведнъж изскочила някаква страшна котка, едра като голямо куче, с големи огнени очи, с дълъг кървящ език, който стигал до слабините; опашката й била къса и навирена, така че, както и да се обръщало животното, показвало безсрамието на задните си части, от вонящи по-вонящи, както подобава на оня анус, който мнозина почитатели на сатаната — между тях и рицарите тамплиери — винаги са целували на своите събрания. След като обикаляла около жените в течение на цял час, котката се вкопчила за въжето на камбаната и се покатерила по него, оставяйки след себе си смрадливите си изпражнения. Та нали котката е любимото животно на катарите, които според Ален дьо Лил се наричат така от catus233, защото целуват задника на това животно, смятайки го за превъплъщение на Луцифер? Нали и Гийом д’Оверн потвърждава този отвратителен обичай в „De legibus“234. И не твърди ли Алберт Велики, че котките са потенциални демони? Та нали и моят достопочтен събрат Жак Фурние отбелязва, че на смъртното легло на инквизитора Гофред от Каркасон се появили две черни котки, които не били друго, а демони, дошли да се подиграват с тленните му останки?

Шепот, изпълнен с ужас, долетя от групата на монасите, мнозина от които побързаха да се прекръстят.

— Господин абате, господин абате — продължи добродушно Бернар, — може би Ваше Преподобие не знае за какво грешниците използват всички тия средства? Но аз знам много добре, Бог ми е свидетел! Виждал съм най-нечестиви жени в непрогледния нощен мрак заедно с други, подобни на тях, да си служат с черни котки, за да вършат нещо, което не съумяваха да отричат — какви ли не необичайни неща: като например да възсядат определени животни и да прекосяват под закрилата на нощния мрак огромни разстояния, влачейки след себе си своите роби, превърнати в най-похотливи кошмари… А пред тях се явява самият дявол — или поне те са дълбоко убедени, че е така — в образа на петел или на друго черно като катран животно и те стигат дотам, че се съвъкупляват с него — как, не ме питайте. Знам със сигурност, че с подобни магии неотдавна, и то не другаде, а в Авиньон, бяха приготвили мазила и настойки, за да посегнат на живота на самия папа — искаха да отровят неговите ястия. Но папата можа да се спаси и да открие отровата само защото притежаваше чудодейни скъпоценни украшения във вид на змийски език, осеяни с чудодейни изумруди и рубини, които по Божия воля притежават свойството да откриват наличието на отрова в храната! Слава Богу, френският крал му бе подарил единайсет такива чудодейни езика и само така нашият папа можа да се спаси от смърт! Вярно е, че враговете на папата отидоха и по-далеч, всички знаят какво бе разкрито, когато преди десет години бе арестуван еретикът Бернар Делисийо235 — в дома му намерихме книги за черна магия, чиито най-опасни страници бяха белязани — там имаше всички необходими указания как да се правят восъчни фигури, за да навреди на своите врагове! Няма да повярвате, но в дома му бяха намерени и восъчни фигури, изваяни с достойно за възхита умение, възпроизвеждащи образа на самия папа, а най-важните части на тялото му бяха белязани с червени кръгчета; всички знаем, че ако тези фигури бъдат окачени на въже и поставени пред огледало и после започнем да бодем белязаните места с игли… Ох, защо ли си губя времето с такива отвратителни подробности? Самият папа спомена за тях, описа ги и ги осъди миналата година в декреталията си Super illius specula! Надявам се, че притежавате копие от този документ във вашата богата библиотека, за да поразмислите както се полага…

— Имаме, имаме — побърза да потвърди абатът, който беше твърде смутен.

— Добре — заключи Бернар. — Всичко ми се изясни. Прелъстен монах, вещица, някакви обреди, които за щастие не са станали. С каква цел е трябвало да бъдат извършени? Ще узнаем и за да узная, искам да се лиша от няколко часа сън. Нека Ваше Преподобие бъде така добър да постави на мое разположение място, където да бъде затворен този човек…

— Под ковачницата имаме килии — отвърна абатът, — които за щастие използваме твърде рядко, там отдавна никой не е влизал…

— За щастие или за съжаление — възрази Бернар. Заповяда на стрелците да поискат да им посочат накъде да вървят и да затворят в отделни килии двамината задържани; заповяда да завържат здраво мъжа за някоя халка, забита в стената, та след малко той да може да слезе да го разпита, като го гледа право в лицето. А що се отнася до момичето, всичко било ясно — нямало смисъл да го разпитва тази нощ; така каза. Преди да бъде изгорена като вещица, я очаквали други изпитания. Ако наистина е вещица, нямало да проговори лесно. Но възможно било монахът да се разкае (и гледаше втренчено треперещия Салваторе, сякаш искаше да му намекне, че му дава още една възможност), да разкаже истината и — добави той — да разкрие своите съучастници.

Поведоха и двамата — монахът мълчеше, изглеждаше съкрушен, като болен от треска, докато момичето плачеше, риташе и викаше също като животно, поведено за клане. Но нито Бернар, нито стрелците, нито аз разбирахме какво говореше тя на селския си език. Колкото и да говореше — все едно, че беше няма. Едни слова дават власт, други те карат да изглеждаш още по-жалък — такива са грубите слова на простите хорица, които Бог не е благоволил да дари с умението да се изразяват на всемирния език на знанието и могъществото.

Отново понечих да я последвам и отново Уилям, черен като облак, ме задържа:

— Кротувай, глупако — рече той, — с момичето е свършено, то е печено месо.

Докато, обзет от ужас, наблюдавах тази сцена — сред рой противоречиви помисли — и гледах момичето, някой ме докосна по рамото. Не знам защо, но още преди да се обърна, познах, че е Убертино.

— Гледаш вещицата, нали? — попита той. Знаех, че той не можеше да е чул за станалото и че говореше така само защото с поразяващата си проницателност за човешките страсти бе успял да долови страстта в моя поглед.

— Не… — възразих аз. — Не я гледам… тоест, може би я гледам, но тя не е вещица… отде да знаем, може и да е невинна.

— Гледаш я, защото е хубавица. Хубавица е, нали? — запита ме той с необичайна страст, като ми стисна ръката. — Ако я гледаш, загдето е хубавица, и това те смущава (но аз знам, че си смутен, защото заради греха, в който я подозират, тя ти изглежда още по-очарователна), ако я гледаш и изпитваш желание, това означава, че тя наистина е вещица. Пази се, чадо мое… Плътската красота свършва с кожата Ако мъжете можеха да видят какво има под кожата, както е можел беотийският рис236, тръпки щяха да ги побият, като видят какво има в жената. Цялото това изящество се състои от слуз и кръв, от лимфа и жлъчка. Помислим ли за това, дето е в носа, гърлото и корема, ще видим, че е мръсотия и нищо повече. А щом се гнусим да допрем дори пръста си до слуз или лайно, как бихме могли да желаем да прегърнем торбата с лайната?

Повдигна ми се. Не исках да слушам тия приказки. Притече ми се на помощ моят учител — той бе чул всичко. Пристъпи към Убертино, сграбчи го рязко за ръката и я отдели от моята — Убертино, достатъчно — рече той. — Това момиче скоро ще бъде подложено на изтезания, значи ще отиде на кладата. И ще се превърне точно в това, дето ти спомена — слуз, кръв, лимфа и жлъчка. Но хора като нас ще измъкнат изпод кожата й това, дето Господ бог е пожелал да бъде прикрито и разкрасено от тая кожа. Колкото до основните вещества, ти не си по-добър от нея. Остави момичето на мира.

Убертино се смути.

— Може би сторих грях — избъбри той. — Сигурно съм сторил грях. Та какво друго може да стори един грешник?

Всички тръгнаха да се прибират, коментирайки станалото. Уилям се спря да поприказва с Микеле и с другите минорити, които го питаха с какви впечатления е останал.

— Сега Бернар разполага с довод, ако и да е оспорим. В манастира обикалят магьосници и вършат същите неща, дето са били вършени срещу папата в Авиньон. Това, разбира се, не е доказателство и не може да бъде използвано, за да се провали утрешната среща. Тази нощ ще се опита да изтръгне от оня клетник още някое признание, но съм уверен, че няма да го използва веднага, още утре сутрин. Ще го запази, ще му бъде необходимо по-нататък, за да наруши хода на дискусията, ако тя вземе неприятна за него насока.

— Би ли могъл да го накара да каже нещо, което да използва против нас? — запита Микеле от Чезена. Уилям не беше чак толкова уверен.

— Дано не стане — рече той. А пък аз рекох, че ако Салваторе разкаже на Бернар същото, което ни бе разказал и за своето минало, и за миналото на ключаря, и ако споменеше и за връзката им с Убертино, колкото и да е била мимолетна, щяхме да изпаднем в твърде неудобно положение.

— По-добре да изчакаме събитията — продължи спокойно Уилям.

— От друга страна, Микеле, всичко е решено предварително. Но ти държиш да опиташ.

— Искам — рече Микеле — и Бог ще ми помогне. Нека свети Франциск се застъпи за всички ни.

— Амин — изрекоха останалите.

— Но не е казано, че ще го стори — отвърна непочтително Уилям.

— Свети Франциск може да е някъде в очакване на Страшния съд, без да има възможност да гледа Господа в лице.

— Проклет да е еретикът Йоан — избъбри месер Джироламо, докато всички се запътиха да си легнат. — Ако сега ни лиши и от помощта на светиите, какво ще стане с нас, клетите грешници?