Името на розата

Ден шестиУТРЕНЯ

Когато князете сядат, а Малахий се строполява на земята

Слязохме за утреня. Нощта си отиваше, за да отстъпи място на новия ден, но мъглата още не се бе вдигнала. Докато прекосявах вътрешния двор, усещах как влагата ме пронизва до кости, чувствах се като пребит от неспокойния сън. Въпреки че в църквата бе студено, коленичих с въздишка на облекчение под нейните сводове; намирах се под покрив, съгря ме топлината на другите тела, ревностната молитва.

Малко след като започнаха псалмите, Уилям ми показа едно празно място в редицата тронове срещу нас — между Хорхе и Пачифико от Тиволи. Това беше мястото на Малахий — той винаги сядаше до слепеца. Не само ние бяхме забелязали неговото отсъствие. Зърнах как абатът хвърляше нататък тревожни погледи; той знаеше много добре, че подобни отсъствия са предвестници на лоши вести. Освен това забелязах, че старият Хорхе бе необичайно развълнуван. Три четвърти от лицето му, от което обикновено не можеше да се разбере нищо поради изгасналите му, лишени от блясък белезникави очи, тънеше в мрака, но ръцете му бяха нервни, неспокойни. На няколко пъти той опипа трона до себе си, сякаш искаше да провери дали е зает. Вършеше го на равни промеждутъци, сякаш се надяваше, че отсъстващият ще се появи всеки миг, но и сякаш се боеше, че той няма да дойде.

— Къде може да е библиотекарят? — прошепнах на Уилям.

— Сега вече единствен Малахий притежава книгата — отвърна Уилям. — Ако той няма никаква вина за престъпленията, това значи, че може и да не знае за опасностите, свързани с тази книга…

Нямаше какво повече да говорим, Не ни оставаше друго, освен да изчакаме. Чакахме — ние, абатът, вперил очи в празния трон, Хорхе, който не преставаше да разпитва мрака с ръце.

Когато службата свърши, абатът припомни на монасите и на послушниците, че трябва да се подготвят за голямата коледна литургия; затова, както бе прието, до изобразителни цялото братство трябваше да репетира някои от химните, предвидени от церемонията. Тези предани Богу люде бяха настроени в съзвучие като един човек, като един глас, пееха заедно от дълги години и подхванеха ли песен, тя ги обединяваше, като да бяха една душа.

Абатът прикани да запеят химна „Sederunt“.

Запитах се дали абатът не бе решил този химн да бъде изпят тази нощ нарочно, когато на службата присъстваха пратениците на властелините, за да припомни, че от векове нашият орден е винаги готов да се съпротивлява срещу преследванията на властелините благодарение на привилегированите си връзки с Господа, Бог на войнствата. Началото на песента бе внушителна проява на мощ.

С първата сричка „se“ бе подхванато бавно и тържествено хорово изпълнение от десетки гласове, чието басово звучене отекна под сводовете и затрептя над главите ни и въпреки това ни се струваше, че иде някъде отдън земя. То не секна, защото, докато други гласове започнаха да изплитат върху тази дълбока, непрекъсната мелодия поредица от вокализи и мелизми, тя — подобно на тътен — продължаваше да властва и звучеше през цялото време, необходимо на четеца с отмерен и бавен глас да повтори дванайсет пъти молитвата „Аве Мария“. И сякаш отърсили се от всякаква боязън благодарение на увереността, която тази упорита сричка, алегория на дълговечността, вдъхваше на молещите се, останалите гласове (и най-вече гласовете на послушниците), опирайки се на тази гранитна, непоклатима основа, въздигаха шпилове, колони, върхове от нежни, разтапящи се невми. И докато сърцето ми замираше от сладост, щом проехтеше някой climacus или porrectus, на някой forculus или salicus252, струваше ми се, че тези гласове идеха да ми напомнят, че душата (на молещите се и моята), като не можеше да издържи на изблика от чувства, с тяхна помощ се разтваряше, за да изрази чрез поривите на нежна звучност и радостта, и мъката, и възхвалата, и любовта. А през това време упоритото преливане на хтоничните гласове не секваше, сякаш застрашителното присъствие на враговете, на властелините, които преследваха поданиците на Бога, все още не бе отстранено. И така, докато този властен екот на една-единствена нота най-сетне като че ли бе надмогнат или поне увлечен и въвлечен от хвалебственото ликуване на тези, които му противостояха, и всичко се сля в един съвършен, величествен акорд, в една стихваща невма.

След като бе изречена с почти непреодолима мъка думата sederunt, с безкрайно, ангелско спокойствие се разнесе principes. Престанах да се питам кои бяха властелините, говорещи против мен (против нас); сянката на този седящ, надвиснал над нас призрак беше изчезнала, беше се стопила.

И тогава си рекох, че в същия миг се стопяваха и други призраци, защото, поглеждайки отново към трона на Малахий, след като вниманието ми бе погълнато от песента, зърнах фигурата на библиотекаря сред останалите молещи се; седеше така, сякаш изобщо не бе отсъствал. Погледнах Уилям и долових в погледа му отсянка на облекчение; същото долових отдалеч и в очите на абата. А що се отнася до Хорхе, той отново протегна ръце и щом се докосна до съседа си, побърза да ги отдръпне. Но не бих могъл да кажа какви чувства го вълнуваха.

В този миг хорът поде с радост adjuva me, като ясно произнасяното „а“ се носеше ликуващо из църквата, докато звукът „и“ вече не звучеше мрачно, като същия звук в sederunt, а беше изпълнен със свещена енергия. Спазвайки правилата на песнопеенето, монасите и послушниците пееха с изправено тяло, с широко отворено гърло, с вдигната нагоре глава, държаха книгата почти на височината на раменете, та да могат да четат, без да навеждат глава, което би им попречило да пеят с пълен глас. Но бе все още нощ и въпреки екота на ликуващите тръби булото на съня надвисваше над мнозина от певците, които, унесени в изпълнението на една продължителна нота, доверявайки се на ритъма на химна, понякога почваха да климат, унасяйки се в дрямка. Тогава бдящите монаси оглеждаха лицата им с помощта на светилниците едно по едно, за да ги върнат към бдение — и телесно, и душевно.

Именно един от бдящите монаси пръв забеляза, че Малахий се полюшна по особен начин — започна да се олюлява, сякаш изведнъж бе погълнат от кимерийския мрак253 на съня, който по всяка вероятност тази нощ не бе имал възможност да изкара. Монахът се доближи до него със светилника, като освети лицето му и с това привлече и моето внимание. Библиотекарят не реагира. Монахът го побутна и Малахий падна от мястото си. Монахът едва успя да го задържи, преди да тупне на пода.

Песента започна да стихва, гласовете заглъхнаха, настана кратка суматоха. Уилям скочи веднага и се втурна към мястото, където Пачифико от Тиволи и бдящият монах слагаха на пода издъхващия Малахий.

Стигнахме почти едновременно с абата и видяхме осветеното от светилника лице на клетия монах. Вече описах как изглеждаше Малахий, но тази нощ, в тая светлина, лицето му беше олицетворение на самата смърт. Носът му бе изтънял, очите — хлътнали, слепоочията — вдлъбнати, ушите бяха побелели и се бяха свили, с щръкнали навън краища, кожата по лицето му бе изпъната и съсухрена, бузите му бяха пожълтели и потъмнели. Очите му бяха още отворени, устните — изпръхнали, дишаше тежко. Отвори уста, аз се наведох над Уилям, който пък се бе навел над него, и видях как сред зъбите му шаваше вече почернелият му език. Уилям го подхвана през раменете, повдигна го, после избърса с ръка студената пот, избила по челото. Малахий усети, че някой го докосва, че някой е край него, втренчи очи пред себе си — сигурно без да вижда, без да разпознава човека, изправен пред него. Вдигна трепереща ръка, сграбчи Уилям за гърдите, придърпа го така, че лицата им почти се допряха, после прошепна дрезгаво:

— Той ме предупреди… наистина… има силата на хиляда скорпиона…

— Кой ти каза? — запита го Уилям. — Кой?

Малахий отново се опита да каже нещо. После се разтрепери, изметна глава назад. Лицето му застина, изгуби всякакви признаци на живот. Беше мъртъв.

Уилям се надигна. Видя край себе си абата, но не му каза нищо. А зад абата зърна Бернар Ги.

— Господин Бернар — запита Уилям, — кой е убил този човек, след като вие успяхте така умело да заловите и затворите убийците?

— Не питайте мен — отвърна Бернар. — Никога не съм казвал, че съм успял да предам на правосъдието всички престъпници, които шарят из този манастир. Ако можех, щях да го сторя с най-голямо удоволствие, — И погледна Уилям. — А сега оставям другите на строгостта… или на прекаленото милосърдие на господин абата.

— При тези думи абатът си замълча, но пребледня. Бернар си отиде.

В този миг чухме хълцане, подобно на писукане на пиле. Беше Хорхе, беше коленичил, придържан от монах, който сигурно му беше обяснил какво става.

— Няма да има край… — изрече той с пресеклив глас. — Господи, прости ни!

Уилям отново се наведе над трупа. Хвана ръцете за китките и обърна дланите към светлината. Възглавничките на първите три пръста на дясната ръка бяха почернели.

Ден шестиИЗОБРАЗИТЕЛНИ

Когато бива избран нов ключар, но не и нов библиотекар

Дали бе дошло време за изобразителни? Или бе още рано, или пък бе отминало? Оттук нататък изгубих всякаква представа за времето. Бяха изминали цели часове, а може би и по-малко; през това време трупът на Малахий бе поставен в църквата на една катафалка, а братята застанаха ветрилообразно около него. Абатът даваше нарежданията си за предстоящото погребение. Чух как викна при себе си Бенций и Никола от Моримондо. Каза им, че за по-малко от едно денонощие манастирът е останал без ключар и без библиотекар.

— Ти — рече той на Никола — ще поемеш работата на Ремиджо. Познаваш задълженията на мнозина от манастира. Намери някой да те замести в ковачницата, заеми се веднага с най-важното за днес — в кухнята, в трапезарията. Освобождавам те от службите в църквата. Върви. — След това се обърна към Бенций: — Снощи ти бе назначен за помощник на Малахий. Погрижи се скрипторият да бъде отворен и внимавай никой да не влиза сам в библиотеката.

Бенций се осмели да възрази, че все още не бил посветен в тайните на библиотеката. Абатът го изгледа строго:

— Никой не е казвал, че ще бъдеш посветен в тези тайни. Ти ще бдиш работата да не спира, да бъде вършена като молитва за загиналите братя… и за тези, които ще умрат. Всеки ще работи върху книгите, които вече е получил, който желае, може да прави справки в каталога. Нищо повече. Освобождавам те от вечерня, тъй като по това време ще трябва да затваряш.

— А как ще изляза? — запита Бенций.

— Прав си, аз ще заключа вратата веднага след вечеря. Върви.

Излезе с тях и не пожела да се спре при Уилям, който искаше да поговори с него. В хора бе останала малка групичка — Алинардо, Пачифико от Тиволи, Аймаро от Алесандрия и Пиетро от Сант Албано. Аймаро се хилеше:

— Да благодарим на Бога — рече той. — След като германецът умря, имаше опасност да ни сложат за библиотекар още по-голям варварин от него.

— Кой мислите, че ще бъде назначен на негово място? — попита Уилям.

Пиетро от Сант Албано се усмихна загадъчно.

— След всичко, което се случи напоследък, въпросът вече не се свежда до библиотекаря, а до абата…

— Мълчи — прекъсна го Пачифико. А Алинардо, както винаги унесен, рече:

— Пак ще сторят несправедливост… както по мое време. Трябва да го спрем.

— Кого? — запита Уилям. Пачифико го хвана под ръка и го поведе към вратата, далеч от стария монах.

— Виж какво, знаеш, че ние обичаме много Алинардо; за нас той е олицетворение на древната традиция и на най-добрите дни на манастира… Но понякога приказва, без да съзнава какво говори. Всички се безпокоим кой ще бъде назначен за библиотекар. Трябва да бъде достоен, зрял и мъдър… Това е.

— Трябва ли да знае гръцки? — запита Уилям.

— И арабски, така налага традицията, така изисква и длъжността му. Но мнозина от нас отговарят на тези изисквания. Например аз — казвам го най-смирено, и Пиетро, Аймаро…

— Бенций знае гръцки.

— Бенций е много млад. Не знам защо вчера Малахий го предпочете за свой помощник, но…

— Аделмо знаеше ли гръцки?

— Мисля, че не. Не, не знаеше, сигурен съм.

— Но Венанций знаеше. Също и Беренгарий. Добре, благодаря ти.

Излязохме и тръгнахме към кухнята да похапнем.

— Защо се интересувахте кой знае гръцки? — попитах го аз.

— Защото всички, които умират с почернели пръсти, знаят гръцки. Следователно би трябвало да очакваме, че следващият труп ще бъде измежду тези, които знаят гръцки. Включително и аз. Ти няма от какво да се боиш.

— Какво мислите за последните думи на Малахий?

— Нали чу какво каза. Скорпионите. Петата тръба оповестява между другото появата на скакалците, които ще пакостят на хората с жила като у скорпионите, това го знаеш. Малахий ни уведоми, че някой го е предупредил.

— Шестата тръба — рекох аз — оповестява коне с глави като на лъвове, от устата им ще излизат огън, дим и жупел, с ездачи, облечени в брони огнени, хиацинтови и жупелни.

— Прекалено много неща. Но следващото престъпление може да стане и край оборите. Ще трябва да ги наблюдаваме. И да се готвим за седмата тръба. Значи още двама. Кои са най-вероятните кандидати? Ако целта е тайната на „finis Africae“, застрашени са тези, които я знаят. Доколкото ми е известно, знае я единствено абатът. Ако не става дума за други кроежи. Нали чу, преди малко съзаклятничеха да свалят абата, но Алинардо говореше в множествено число.

— Ще трябва да предупредим абата — рекох аз.

— За какво? Че ще го убият ли? Нямам убедителни доказателства, Подчинявам действията си на мисълта, че убиецът разсъждава като мен. Но ако следва друг план? Ами ако изобщо няма убиец?

— Какво искате да кажете?

— Не знам точно какво. Но както вече ти казах, трябва да мислим за всички възможни логични и нелогични връзки.

Ден шестиПЪРВИ ЧАС

Когато Никола разказва много неща по време на посещението в криптата със съкровището

Поел новата си длъжност на ключар, Никола от Моримондо даваше нарежданията си на готвачите, а те от своя страна го осведомяваха за реда в кухнята. Уилям искаше да поговори с него, но той ни помоли да почакаме. Добави, че след това трябвало да слезе в криптата — в съкровищницата, за да провери как върви работата по почистването на мощехранителниците, — за която все още отговарял; там можел да ни отдели повече време за разговор.

След малко ни покани да го последваме, влезе в църквата, мина зад главния олтар (в кораба монасите слагаха една катафалка, за да будуват над тялото на Малахий), после слязохме по една стълбичка и се озовахме в помещение с ниски сводове, опиращи се на дебели колони от недялан камък. Намирахме се в криптата, където се съхраняваха съкровищата на манастира — място, пазено ревниво от абата, където се допускаха само високопоставени гости, и то при изключителни обстоятелства.

Наоколо беше пълно с мощехранителници с най-различна големина; в тях на светлината на факлите (запалени от двамина верни помощници на Никола) заблестяваха различни предмети с приказна красота. Позлатени одежди, осеяни със скъпоценни камъни корони, кутии от различни метали, украсени с разни фигури, почернени или инкрустирани със слонова кост. Изпаднал в унес, Никола ни показа евангелиарий с подвързия, покрита със симетрично подредени емайлови плочки, разделени от златни филиграни и прикрепени със скъпоценни камъни като с гвоздеи. Посочи ни една изящна ниша с две колони от лазулит и злато; те обрамчваха едно сваляне на Христа от кръста, изобразено с изящен сребърен барелеф, а над него на фон от пъстър оникс се издигаше златен кръст, осеян с тринайсет диаманта; малкият фронтон беше изваян от ахат и рубини. След това видях диптих от злато и слонова кост, разделен на пет части, представляващи пет епизода от живота на Христа, а в средата се открояваше мистичен агнец, изработен от позлатени сребърни килийки, запълнени със стъклена паста — единственият многобагрен образ на този студен бял фон.

Никола явно се гордееше с нещата, които ни показваше — гордост сияеше по лицето му, гордост личеше и в жестовете му. Уилям похвали това, което бе видял, после попита Никола що за човек е бил Малахий.

— Чуден въпрос — отвърна Никола. — Та ти го познаваше по-добре от мен.

— Да, но не достатъчно. Никога не можах да разбера какво мисли… и… — като се поколеба да изказва мнение за един починал наскоро човек, добави — …дали изобщо мислеше.

Никола наплюнчи пръст, прекара го по една не съвсем добре почистена кристална повърхност, поусмихна се и отвърна, без да погледне Уилям:

— Виждаш ли, че няма защо да ме питаш… Така е; според мнозина Малахий само си даваше вид, че мисли, а всъщност беше доста простоват човек. Алинардо го смяташе за глупак.

— Алинардо още е сърдит на някого, и то отдавна, когато са му отказали да го удостоят с длъжността библиотекар.

— И аз съм чувал за това, но то е стара работа, най-малко отпреди петдесетина години. Когато дойдох тук, библиотекар беше Роберто от Бобио и старите говореха, че били постъпили несправедливо с Алинардо. Тогава не пожелах да разпитвам за подробности, защото ми се струваше, че ще бъде проява на неуважение към по-възрастните, пък и не исках да се поддавам на слухове. Роберто имаше помощник, той умря; замести го Малахий, който по това време бе много млад. Мнозина твърдяха, че нямал никакви заслуги; разправял, че знае гръцки и арабски, но това не било вярно; бил само добър подражател — умеел да преписва с красив почерк ръкописите на тези езици, но без да разбира какво преписва. Твърдяха, че един библиотекар трябва да бъде много образован. Алинардо, който по това време беше все още в разцвета на силите си, изрече много горчиви слова по повод това назначение. Подхвърли, че Малахий бил назначен на тази длъжност, за да угодят на неговия враг, но не можах да разбера кого има предвид. Това е всичко. Непрекъснато се говореше, че Малахий пази библиотеката като куче, но без да знае точно какво пази. Когато Малахий избра за свой помощник Беренгарий, започнаха да говорят и против него. Разправяха, че и той не падал по-долу от своя учител, че бил само интригант и нищо повече. Говореше се… но и ти сигурно знаеш за тия приказки… че между Малахий и него имало някакви особени отношения… Стари работи, а ти знаеш, че се приказваше и за Беренгарий и Аделмо, а младите писари твърдяха, че Малахий се измъчвал мълчаливо от жестока ревност… Говореше се и за връзката между Малахий и Хорхе, но не в този смисъл… никой никога не е поставял под съмнение добродетелността на Хорхе! Но по традиция Малахий, като библиотекар, трябваше да се изповядва пред абата, докато всички останали се изповядват пред Хорхе (или пред Алинардо, но старецът вече е почти изкуфял)… Та разправяха, че въпреки всичко Малахий твърде често разговарял насаме с Хорхе, сякаш абатът е имал власт над душата му, но в замяна на това Хорхе е управлявал тялото му, неговите постъпки, неговата работа. Пък и нали знаеш, сигурно сам си видял — когато някой искаше сведения за някаква забравена стара книга, той не се обръщаше към Малахий, а към Хорхе. Малахий съхраняваше каталога и се качваше в библиотеката, но Хорхе знае какво съдържа всяко заглавие…

— Защо Хорхе знае толкова много за библиотеката?

— След Алинардо той е най-възрастният, тук е още от младини. Хорхе трябва да е прехвърлил осемдесетте, говори се, че е ослепял най-малко преди четиридесет години, а може и по-рано…

— Как така е успял да научи толкова много неща, преди да ослепее?

— Ах, за него се разправят легенди. Казват, че още като дете бил осенен от Божието благоволение, че още като дете започнал да чете в Кастилия книгите на арабите и на гръцките мъдреци. Но и след като ослепя, и сега прекарва дълго време в библиотеката, нарежда да му носят книги и някой послушник му чете на глас в продължение на часове. Той запомня всичко, не е изкуфял като Алинардо. Но защо ме питаш за всичко това?

— Сега, след смъртта на Малахий и Беренгарий, кой е посветен в тайните на библиотеката?

— Абатът, и абатът ще трябва да ги предаде на Бенций… ако пожелае…

— Защо ако пожелае?

— Защото Бенций е млад, той беше назначен за помощник, докато Малахий беше още жив, едно е да си помощник-библиотекар, друго е да си библиотекар. По традиция след това библиотекарят става абат…

— Така значи… Затова постът библиотекар е толкова желан. Значи и Абон е бил библиотекар, така ли?

— Не, Абон не е бил библиотекар. Той е бил назначен за абат, преди да дойда тук, тоест преди тридесет години. Преди това абат е бил Паоло от Римини, един много особен човек, за когото разказват разни чудновати истории — четял много, знаел наизуст всички книги в библиотеката, но страдал от някаква особена болест — не можел да пише; затова го наричали Abbas agraficus254… Когато станал абат, бил много млад, разправяха, че бил подкрепян от Алжирдас Клюнийски, така наречения Doctor Quadratus. Но това са стари клюки на монасите. С една дума, Паоло станал абат, Роберто от Бобио заел мястото му на библиотекар, но страдал от някаква болест, всички знаели, че той нямало да може да ръководи манастира, и когато Паоло от Римини изчезнал…

— Умрял ли е?

— Не, изчезнал, не знам как; един ден тръгнал на път и не се завърнал, може и да е бил убит от разбойници, докато е бил на път… Та след като Паоло изчезнал, Роберто не можел да стане абат и започнали някакви големи машинации. Разправят, че Абон бил извънбрачен син на властелина на този район, бил израснал в манастира Фосанова, разправяха, че като юноша помагал на свети Тома, когато той умрял там, и че се заел със свалянето на великия покойник по стълбите на една кула, където трупът изобщо не можел да мине… такива били заслугите му, подмятаха злобарите… Така или иначе, той бил избран за абат, ако и да не е бил библиотекар, а някой — май Роберто — го посветил в тайните на библиотеката.

— А защо е бил избран Роберто?

— Не знам. Винаги съм се старал да не се задълбочавам много в тия работи; нашите манастири са свети обители, но стане ли дума за длъжността абат, понякога се вършат страшни машинации. Аз си гледах моите стъкла и моите мощехранителници, не исках да се забърквам в тия истории. Нали разбираш защо не мога да ти кажа дали абатът ще посвети Бенций в тайните на библиотеката; това ще бъде равносилно да го посочи за свой наследник — а става дума за един неразумен младеж, един граматик, почти варварин, от далечния Север; какво може да знае той за тази страна, за манастира, за отношенията му с местните властелини…

— Но и Малахий, и Беренгарий не бяха италианци и въпреки това са били назначавани в библиотеката.

— Това е тъмна работа. Монасите разправят, че от половин век насам манастирът е престанал да следва своите традиции… Затова още преди петдесет години, а може би и още по-рано, Алинардо се е стремял да стане библиотекар. Библиотекарите са били винаги италианци, тази земя ражда умни хора. Виж какво… — Тук Никола се поколеба, сякаш не искаше да изрече това, което се канеше да каже, — виж какво, може би Малахий и Беренгарий умряха, за да не станат абати.

Изведнъж трепна, размаха ръка пред лицето си, сякаш да пропъди тези непристойни мисли, и се прекръсти.

— Какви ги говоря! Виждаш ли, от доста време насам в тази страна — и в манастирите, и в папския двор, и в църквите — стават срамни неща… Борби за домогване до властта, обвинения в ерес, за да се отнемат нечии облаги… Страшно е, започвам да губя доверие в човешкия род, навсякъде ми се привиждат заговори и дворцови съзаклятия. Дотам ли трябваше да стигне и този манастир — под въздействието на някаква черна магия в това хранилище на свети мощи да се появи цяло змийско гнездо. Погледни само какво минало има този манастир!

Сочеше ни пръснатите наоколо съкровища и без да обръща внимание на кръстовете и на другите вещи, ни поведе да видим мощехранителниците, с които се славеше манастирът.

— Вижте — възкликна той, — това е острието на копието, проболо гърдите на Спасителя! — В златна кутия със стъклен похлупак на пурпурна възглавничка бе поставено триъгълно парче желязо, доста разядено от ръжда, но излъскано след упорита обработка със зехтин и восък. Но това беше дребна работа. Защото в друга сребърна кутия, обсипана с аметисти, с прозрачна задна стена, видях късче дърво от светия кръст, донесено в манастира лично от майката на император Константин, царица Елена, след като отишла да се поклони на Светите места — където била разкопала хълма Голгота и Божия гроб и издигнала на това място катедрала.

После Никола ни показа и други неща, но не бих могъл да ви разкажа за всички — толкова бяха многобройни и особени. В една кутия, обсипана с аквамарини, бе положен гвоздей от кръста. В стъкленица, поставена върху подложка от дребни засъхнали рози, имаше късче от трънения венец, а в друга кутия — и тя върху постеля от сухи цветя — видях пожълтяло късче от покривката на масата от Тайната вечеря. Показа ни и кесията на свети Матей, изплетена от сребро, а в един цилиндър, привързан с разядена от годините лилава лента и запечатан със златен печат, бе поставена кост от ръката на света Ана. И — истинско вълшебство сред тия вълшебства — видях къс от Витлеемската ясла, поставен на червена възглавница, обшита с перли и покрита със стъклен похлупак; видях и късче от пурпурната туника на свети Йоан Евангелист, две от веригите, в които са били оковани глезените на апостол Петър в Рим, черепа на свети Адалберт, меча на свети Стефан, кост от крака на света Маргарита, пръст на свети Виталий, ребро от света София, брадичката на свети Еобан, горната част от лопатката на свети Йоан Златоуст, годежния пръстен на свети Йосиф, зъб от Кръстителя, тоягата на Мойсей, късче крехка и раздрана дантела от сватбената дреха на Богородица.

Видях и други неща, които не бяха мощи, но все пак бяха свидетелства за чудеса и за незнайни същества от далечни краища, донесени в манастира от монаси, пътували до най-отдалечените краища на света — един препариран базилиск и една препарирана хидра, рог от ликорна, яйце, в което някакъв отшелник намерил друго яйце, късче от манната, с която се хранели евреите в пустинята, зъб от кит, кокосов орех, раменна кост от допотопно животно, бивник от слон, ребро от делфин. И още други мощи, които не успях да разпозная от кого са и чиито мощехранителници може би бяха по-ценни от тях (някои от тези мощи, съдейки по фактурата на кутиите от почернено сребро) трябва да бяха прастари — една безкрайна поредица от късчета кости, парчета плат, дърво, метал, стъкло. И стъкленици с черен прах: научих, че една от тях съдържала пепел от изгорения град Содом, а друга — хоросан от стените на Йерихон. Все неща, за които — дори за най-невзрачните измежду тях — някой император би дал цял феод, че и повече, и които носеха не само огромен авторитет на манастира, който ни бе дал подслон, но и бяха извор на истинско материално богатство.

Продължавах да обикалям като замаян, докато Никола бе престанал да ни описва различните предмети, пък и беше излишно — над всеки имаше подробно описание; можех да се разхождам свободно, почти накъдето ми хрумне, сред това обилие от неоценими богатства, като понякога им се възхищавах на ярка светлина, а понякога ги зървах в полумрака, когато помощниците на Никола се местеха от едно място на друго в криптата с факли в ръце. Бях просто очарован от тия пожълтели — мистични и в същото време отблъскващи — сухожилия, прозрачни и тайнствени, от тия късчета дрехи от незапомнени времена, избелели, разнищени, понякога навити в стъкленицата като избелял ръкопис, от тези раздърпани тъкани, които се сливаха с плата, постлан под тях, свети останки от духовен (и рационален) живот, а сега положени в стъклени или метални съдове, подражаващи с малките си размери на смелото възвисяване на каменните катедрали с техните кули и шпилове, сякаш и те се бяха превърнали в някакво минерално вещество. Нима така погребаните тела на светиите очакват възкръсването на плътта? Нима от тези отломки щяха да се възродят онези организми, които в блясъка на Божието видение, придобивайки отново всяко от своите естествени сетива, щяха да долавят, както пише Пиперно255, и най-малките разлики в миризмите?

Но ето, че Уилям ме отклони от моите размишления, докосна ме по рамото и рече:

— Аз тръгвам. Ще се кача в скриптория, трябва да проверя нещо…

— Но не ще можем да получим книги — рекох аз, — нали на Бенций му наредиха…

— Трябва само да прегледам книгите, които четох онзи ден, книгите, дето все още са на масата на Венанций. Ако искаш, остани тук. Тази крипта е чудесно обобщение на дискусията за бедността, на която ти бе свидетел тези дни. Сега вече знаеш защо тези твои събратя почват да си вадят един другиму очите, когато се стремят да бъдат избрани за абати.

— Нима вярвате на това, което подхвърли Никола? Нима престъпленията са свързани с борбата за получаване на този сан?

— Вече ти казах, че засега не искам да правя предположения на глас. Никола ни каза доста неща. Някои ми се сториха интересни. Сега искам да проверя още една следа. Може би предишната, но искам да я огледам от другата страна. А ти не се зазяпвай много в тия мощехранителници. Виждал съм много други отломки от кръста в други църкви. Ако всички те бяха истински, нашият Господ бог е страдал не върху две кръстосани греди, а върху цяла гора.

— Учителю! — възкликнах възмутен.

— Така е, Адсон. Има още по-богати съкровища. Преди години в Кьолнската катедрала видях черепа на Йоан Кръстител от времето, когато е бил дванайсетгодишен.

— Наистина ли? — възкликнах с възхита. Но после ме обзе съмнение. — Но той е бил убит много по-късно!

— Другият череп сигурно се съхранява другаде — отвърна сериозно Уилям.

Никога не успявах да разбера кога се шегуваше. В моя край, когато някой се шегува, казва нещо и после се изсмива шумно, така че всички да могат да вземат участие в шегата. А Уилям се смееше само когато говореше сериозни неща, но се държеше най-сериозно, когато вероятно се шегуваше.

Ден шестиТРЕТИ ЧАС

Когато на Адсон, докато слуша „Dies irae“, му се присънва сън, ши ако щете — му се привижда видение

Уилям се сбогува с Никола и се качи в скриптория. Аз пък се бях наситил на съкровищата, затова реших да отида в църквата и да се помоля за душата на Малахий. Никога не бях изпитвал добри чувства към този човек, от когато се боях; пък и няма да крия, дълго време го смятах за виновник за всички престъпления. А сега разбрах, че може да е бил просто несретник, потискан от незадоволени страсти, глинено гърне сред железни съдове, навъсен, защото е бил объркан, мълчалив и уклончив, защото е съзнавал, че няма какво да каже. Изпитвах по отношение на него известно угризение и си рекох, че бих могъл да притъпя чувството си за виновност, ако се помоля за сполетяната му от жестоката орис душа.

Църквата бе осветена от мъждукащи синкави отблясъци, сред които се очертаваше трупът на клетника, и бе сякаш населена от равномерния шепот на монасите, които опяваха мъртвеца.

В Мелкската обител неведнъж съм бил свидетел на смъртта на някой събрат. Събитие, което не бих могъл да нарека радостно, но което въпреки всичко ми изглеждаше ведро, подвластно на спокойствието и на някакво безметежно чувство за справедливост. Всички се редуваха в килията на умиращия, утешаваха го с добри слова и всеки дълбоко в сърцето си мислеше колко блажен е смъртният, защото му предстои да увенчае добродетелния си живот и след малко ще се присъедини към хора на херувимите в безкрайното им ликуване. Част от тази ведрост, полъхът на тази света завист се предаваше и на умиращия, който издъхваше спокоен. А колко различни бяха смъртните случаи, станали през последните дни! Най-сетне можах да видя отблизо как умира жертва на сатанинските скорпиони от „finis Africae“; сигурно така бяха умрели и Венанций, и Беренгарий, търсейки утеха във водата, с лице, сгърчено като това на Малахий.

Седнах в дъното на църквата и се сгуших, за да се боря със студа. Усетих, че ме полазва топлинка, и размърдах устни, за да се присъединя към хора на молещите се събратя. Следвах ги почти без да съзнавам какво изговарят моите устни, главата ми клюмаше, очите ми се затваряха, Мина доста време, мисля, че заспивах и се събуждах поне три-четири пъти. После хорът запя „Dies irae…“256, пеенето ми подейства като наркотик. Заспах дълбоко. А може би не заспах, а по-скоро изпаднах в някакъв тревожен унес, както се бях свил също като рожба, намираща се все още в утробата на майката. Над душата ми легна мъгла, имах чувството, че се намирам в място не от този свят, и ми се яви видение или сън — как да го нарека, не знам257.

Слизах по тясна стълба в някакво ниско подземие, сякаш влизах в криптата със съкровищата, но ето че, продължавайки да слизам, се оказах в една по-просторна крипта, която пък се оказа кухнята на Зданието. Да, това бяха наистина кухните, но тук имаше не само пещи и тенджери, но и духала и чукове, сякаш си бяха дали среща и ковачите на Никола. От печките и котлите излизаха червени отблясъци, от врящите тенджери се вдигаше пара, а по повърхността на съдържащите се в тях течности излизаха големи бълбукащи мехури, шито се пръскаха с глух, непрестанен пукот. Готвачите размахваха шишове, докато послушниците, събрали се до един, подскачаха, за да докопат пилетата и другия крилат дивеч, набучен на нажежените прътове. Край тях ковачите удряха с чуковете си така, че тътенът оглушаваше всички, а от наковалните се надигаха облаци от искри, сливайки се с искрите, бълвани от двете пещи.

Не можех да разбера дали съм попаднал в ада, или в рая, така както би могъл да си го представи Салваторе, плувнал в какви ли не сосове, изпълнен с тръпнещи наденици. Но не ми остана време да се запитам къде съм попаднал, защото влезе цял рояк джуджета с големи, тенджерообразни глави, те ме повлякоха със себе си и ме избутаха до прага на трапезарията, като ме принудиха да вляза.

Помещението бе празнично украсено, По стените висяха големи гоблени и знамена, но изписаните по тях образи не бяха от тия, дето обикновено будят състрадание у вярващите или пък прославят подвизите на кралете. Приличаха по-скоро на маргиналните на Аделмо — възпроизвеждаха тия изписани от него образи, които всяваха най-малко ужас и изглеждаха най-смешни; зайци, танцуващи край дървото на лакомствата, реки, пъкащи от риби, които скачаха доброволно в тигана, държан от маймуни, готвачи, облечени като епископи, чудовища с дебели кореми, танцуващи около димящи гърнета.

Насред масата седеше абатът в празнични одежди, с бродирано пурпурно расо, сграбчил вилицата си като да беше скиптър. До него Хорхе пиеше вино от голям бокал, а ключарят, облечен като Бернар Ги, четеше благоговейно от някаква скорпионообразна книга житията на светците и откъси от евангелията, но това бяха разкази за Иисус, който се шегуваше с апостола, припомняйки му, че е камък и че той щял да основе своята църква върху този посрамен камък, дето се търкаляше из равнината, или на свети Йероним, който тълкуваше Библията и твърдеше, че Бог искал да разголи задника на Ерусалим. А след всяко изречение на ключаря Хорхе се засмиваше, удряше с юмрук по масата и викаше: „Ти ще бъдеш следващият абат, кълна се в корема Божи!“ Точно така викаше. Прости ме, Господи.

По едно време абатът махна весело с ръка и се зададоха девите. Една блестяща редица от разкошно облечени жени, сред които отначало ми се стори, че виждам майка си, но после си дадох сметка, че съм се заблудил, защото — да — това беше девойката, страшна като стегната за бой войска. С тази разлика, че на главата си носеше корона с два реда бели бисери, а от двете страни на лицето й се спускаха още два наниза бисери, които се сливаха с други два наниза бисери, които пък висяха на гърдите й, а на всеки бисер бе окачен диамант, голям колкото слива. От ушите й се спускаше по наниз небесносини мъниста, които се увиваха като гердан около шията й — бяла и права като ливанска кула. Мантията й беше виолетова, а в ръката си държеше златна чаша, осеяна с диаманти, в която разбрах — не ми стана ясно откъде, — че се намира смъртоносното мазило, откраднато някога от Северин. След тази прекрасна като зората жена вървяха други жени; първата носеше бяла бродирана мантия върху тъмната си рокля, украсена с двойна златна шевица, извезана с полски цветя; втората бе с мантия от жълта дамаска, носеше бледорозова рокля, осеяна със зелени листа, с две големи карета, извезани като тъмнокафяв лабиринт; третата носеше червена мантия и изумрудена рокля с втъкани малки червени животни, а в ръцете си държеше бял бродиран епитрахил; не видях как бяха облечени останалите, защото се вглеждах да разбера кои са тия, дето придружаваха девойката, която сега ми заприлича на Дева Мария; стори ми се, че всяка една от тях или държеше в ръка, или пък от устата й излизаше някакъв надпис, та узнах, че ставаше дума за Рут, Сара, Сузана и други жени от Светото писание.

В този момент абатът викна „Носете, копелета!“ и в трапезарията влезе друга стройна редица от свети люде, които разпознах много добре; пристъпваха тържествено, разкошно облечени, в средата на редицата вървеше един, възкачил се на престола — беше Господ бог наш и в същото време и Адам, наметнат с пурпурна мантия, прикрепена на раменете му с голяма червено-бяла диадема от рубини и перли, на главата си носеше корона като тази на девойката, а в ръката си държеше по-голяма чаша, пълна с кръв от свинете. Ограждаха го други пресвети люде, за които ще спомена по-долу, познати ми до един, и цял отряд стрелци на френския крал, облечени кой в зелено, кой в червено, с изумрудени щитове, върху които се открояваше монограмът на Иисус. Водачът на групата отиде да поднесе почитанията си на абата, като му подаде чашата и изрече: „Знам, че тези земи в границите, в които са очертани, в продължение на трийсет години са били притежание на свети Бенедикт.“ А абатът отвърна: „Натисни първия и седмия от четирите.“ И всички запяха „In finibus Africae, амин“. После всички седнаха.

И така, след като двете групи се разпръснаха, по знак на абата Соломон започна да подрежда масите, Яков и Андрей донесоха бала сено, Адам се разположи в средата, Ева се излегна на едно листо, Каин влезе, влачейки рало, Авел дойде с ведро да издои Брунело, Ной влезе тържествено, гребейки, с ковчега, Авраам приседна под едно дърво, Исаак легна на златния олтар на църквата, Мойсей се сви на един камък, Даниил се появи на една катафалка, хванат под ръка от Малахий, Товия се излегна на един одър, Йосиф се просна върху един модий, Вениамин се изтегна върху един чувал, а Давид — но тук видението започна да става твърде неясно — седна на една могилка, Йоан — на земята, Фараон — на пясъка (разбира се, рекох си аз, но защо?), Лазар — на една маса, Иисус — на ръба на кладенеца, Закхей — на клоните на едно дърво, Матей — на едно столче, Раав — върху кълчищата, Рут — на сламата, Текла — на перваза на прозореца (а откъм външната страна се появи бледото лице на Аделмо, който я предупреждаваше, че можеше и да падне долу, в пропастта), Сузана — в градината, Юда — сред гробовете, Петър — на катедрата, Яков — на една мрежа, Илия — на едно седло, Рахил — на някакъв вързоп. А апостол Павел остави меча си и слушаше мърморещия Исав, докато Йов мучеше над торището, а на помощ му се притичваха Ревека, носеща дреха, Юдит със завивка, Агар с погребално покривало, а няколко послушници довлякоха голяма димяща делва, от която изскочи Венанций от Салвемек — беше целият червен и започна да раздава свински кървавици.

В трапезарията ставаше все по-многолюдно и всички ядяха лакомо. Йона слагаше на масата тикви, Исайя — варива, Йезекиил — къпини, Закхей — цветове от смоква, Адам — лимони, Даниил — лупина, Фараон — чушки, Каин — магарешки бодли, Ева — смокини, Рахил — ябълки, Анания — сливи, големи колкото диаманти, Лия — глави лук, Аарон — маслини, Йосиф — едно яйце, Ной — грозде, Симеон — костилки от праскови, докато Иисус пееше „Dies irae“ и смеейки се, ръсеше всички ястия с оцет, като го изстискваше от малка гъба, която бе измъкнал от копието на един от стрелците на френския крал.

„Чада мои, паство мое — обади се в този миг абатът, който бе вече доста пийнал, — не можете да вечеряте така, облечени като дрипльовци, елате, елате.“ И натискаше първия и седмия от четирите, които излизаха, уродливи като призраци, от гледалото, огледалото се разчупи и от него във всички стаи на лабиринта по пода започнаха да се търкалят разноцветни, инкрустирани с камъни дрехи, до една мръсни и дрипави. Закхей грабна някаква бяла дреха, Авраам — една сивкава, Лот — една с цвят на сяра, Йона — небесносиня, Текла — червеникава, Даниил — жълтеникава, Йоан — една, приличаща на кристал, Адам — една като торба, Юда — една от сребърници, Раав — една яркочервена, Ева — дреха с цвета на дървото на доброто и злото; един вземаше някоя оцветена, друг — с цвят на магарешки трън, трети — морскосиня, други — кой тъмнозелена, кой тъмна или ръждивочервена, черна, огненочервена или с цвят на сяра, а Иисус се перчеше с някаква гълъбова дреха, смееше се и обвиняваше Юда, че никога не бил умеел да се отпусне и да се шегува от сърце.

Но ето, че Хорхе си свали очилата и запали някакъв пламтящ трънак, където дървата бяха донесени от Сара, а те бяха събрани от Йефтай, разтоварени от Исаак, нарязани от Йосиф, и докато Яков копаеше кладенеца, а Даниил седна край езерото, слугите донесоха вода, Ной — вино, Агар — мех, Авраам докара теле, което Раав привърза за един кол, Иисус подаде въже и Илия му върза краката; после Авесалом го окачи за косата, Петър подаде меча, Каин го уби, Ирод изля кръвта му, Сим хвърли вътрешностите му и изпражненията, Яков наля зехтин, Молесадон го поръси със сол, Антиох го сложи на огъня, Ревека го сготви, Ева го опита първа и си изпати, но Адам викаше да не се тревожат и току потупваше по рамото Северин, който ги съветваше да добавят разни ухаещи треви. След това Иисус разчупи хляба, разпредели рибите, Яков се развика, загдето Исав му бил изял лещата, Исаак ядеше лакомо цяло козле, печено на фурна, Йона — един варен кит, а Иисус остана да пости в продължение на четирийсет дни и нощи.

Всички влизаха и излизаха, носейки какъв ли не вкусен дивеч, от който Вениамин си запазваше най-много, а Мария — най-вкусните късчета, докато Марта се оплакваше, че все на нея се падало да мие всички съдове. После разделиха телето, което в това време бе станало огромно, и на Йоан се падна главата, на Авесалом — мозъкът, на Аарон — езикът, на Самсон — челюстта, на Петър — ухото, на Олоферн — главата, на Лия — задникът, на Саул — вратът, на Йона — стомахът, на Товия — жлъчката, на Ева — реброто, на Мария — гърдите, на Елисавета — вулвата, на Мойсей — опашката, на Лот — краката, а на Йезекиил — костите. В това време Иисус изяде едно магаре, свети Франциск — цял вълк, Авел — една овца, Ева — цяла мурена, Кръстителя — един скакалец, Фараон — цял полип (разбира се, рекох си аз, но защо ли?), Давид ядеше кантарида и се нахвърли върху черната, но прекрасна девойка, докато Самсон захапа един лъв за задника, а Текла бягаше, крещейки, преследвана от някакъв черен космат паяк.

Явно всички си бяха пийнали порядъчно, едни се хлъзгаха по виното, друга падаха в казаните и краката им оставаха да стърчат кръстосани като колове, всички пръсти на Иисус бяха черни и той подаваше страници от книги и казваше: вземете и яжте, това са енигмите на Симфозий, между които е и гатанката за рибата, която е чадо Божие и ваш спасител. И всички пиеха, Иисус пиеше вино от сушено грозде, Йона — марсико, Фараон — соренто (но защо?), Мойсей — галитанско, Исаак — критско, Аарон — адрианско, Закхей — арбустинско, Текла — арсинско, Йоан — от Албанските хълмове, Авел — вино от Кампания, Мария — сигнинско, Рахил — флорентинско.

Адам гъргореше, легнал на земята, и виното му излизаше от реброто, Ной проклинаше в съня си Хам, Олоферн хъркаше, без да подозира нищо, Йона спеше дълбоко, Петър щеше да бди, докато пропеят първи петли, а Иисус изведнъж се събуди, като чу Бернар Ги и Бертрандо от Поджето, които кроеха планове да изгорят девойката, и им викна — отче, ако може, нека аз изпия тази чаша! Едни си наливаха несръчно, други пиеха здравата, едни умираха с усмивка на уста, други се смееха, умирайки, едни носеха шишета, други пиеха от чуждите чаши. Сузана викаше, че никога нямало да продаде прекрасното си бяло тяло на ключаря и на Салваторе за някакво си говеждо сърце, Пилат обикаляше трапезарията с многострадален вид и искаше да му дадат вода да си измие ръцете, брат Долчино с шапка с перо му даде вода, после се захили и разтвори дрехата си, като му показа почервенелия си от кръв член, а в това време Каин го вземаше на подбив, като прегърна красавицата Маргерита от Тренто; Долчино се разплака и склони глава върху рамото на Бернар Ги, като го наричаше папа, наместник Божи, Убертино започна да го утешава с дървото на живота, Микеле от Чезена — с кесия злато, а Мариите започнаха да го мажат с разни благоухания, докато Адам го убеждаваше да си хапне от една току-що откъсната ябълка.

Тогава сводовете на Зданието се разтвориха и от небето се спусна Роджър Бейкън с една летяща машина, unico homine regente258, После Давид засвири на цитра, Иродиада затанцува със седемте си воала и при падането на всеки воал затръбяваше с една от седемте тръби и показваше по един от седемте печата, докато остана облечена само в слънце. Всички твърдяха, че никога не са виждали по-весел манастир, а Беренгарий повдигаше дрехите на всички мъже и жени и ги целуваше по задника. Започна някакъв танц, Иисус беше облечен като учител, Йоан — като пазач, Петър като рециарий, Нимрот — като ловец, Юда — като доносник, Адам — като градинар, Ева — като тъкачка, Каин — като крадец, Авел — като овчар, Яков — като вестител, Захария — като свещеник, Антиох — като готвач, Ревека — като водар, Молесадон — като глупак, Марта — като слугиня, Ирод — като луд, Товия — като лекар, Йосиф — като дърводелец, Ной — като пияница, Исаак — като селянин, Йов — като тъжен човек, Даниил — като съдия, Тамара — като проститутка, Мария — като господарка; тя нареди на слугите да донесат още вино, защото оня глупак, синът й, не искал да превърне водата във вино.

Но ето, че в този момент абатът се разбесня, защото — викаше той — бил организирал това прекрасно пиршество, а на него никой не му подарявал нищо; тогава всички се втурнаха в надпревара да му поднасят дарове и скъпоценности: бик, овца, лъв, камила, елен, теле, кобила, слънчева колесница, брадичката на свети Еобан, опашката на света Моримонда, матката на света Арундалина, тилната част от черепа на света Бургозина, когато е била на дванайсет години, изваяна като чаша, и едно копие от „Pentagonum Solomonis“, Но абатът се развика, че така те се опитвали да отклонят вниманието му, а всъщност искали да плячкосат съкровищата в криптата, където сега се намирахме всички, че била изчезнала някаква много ценна книга, в която ставало дума за скорпионите и за седемте тръби, и повика стрелците на френския крал да претърсят всички подозрителни лица. За срам и позор на всички у Агар намериха някакъв разноцветен плат, у Рахил — сребърен печат, в пазвата на Текла — сребърно огледало, под мишницата на Вениамин — сифон за пиене, под дрехите на Юдит — копринена завивка, в ръката на Лонгин — копие, а една чужда съпруга — в обятията на Авимелех. Но най-лошото се случи, когато намериха черен петел в девойката — черна и прекрасна като котка със същия цвят, и я нарекоха вещица и лъжеапостол, и всички се нахвърлиха върху нея, за да я накажат. Кръстителя й отряза главата, Авел я закла, Адам я прогони, Навуходоносор написа с огнена ръка разни зодиакални знаци по гърдите й, Илия я отвлече с огнена колесница, Ной я потопи във водата, Лот я превърна в статуя от сол, Сузана я обвини в сладострастие, Йосиф й измени с друга, Анания я натика в една пещ, Самсон я окова във вериги, Павел я наби с бич, Петър я разпъна на кръст с главата надолу, Стефан я би с камъни, Лаврентий я изгори на скара, Вартоломей я одра, Юда я предаде, ключарят я изгори, а Петър отричаше всичко. После всички се нахвърлиха върху трупа, като го омърсяваха с изпражнения, пърдяха по лицето, пикаеха на главата, повръщаха на гърдите й, заскубаха косите й и я биеха по задника с горящи факли. Тялото на девойката, толкова прекрасно и нежно доскоро, сега се обезплътяваше и се разчупваше на късчета, които се пръскаха из стъклените и златни мощехранителници в криптата. Или по-точно не трупът на девойката постепенно изпълваше криптата, а отделни късчета от криптата едно подир друго се събираха и оформяха тялото на девойката — то бе вече като от минерални вещества — и после отново се разчупваха и пръскаха, светещ прашец от късчета, обединени от лудешко безумие. Сякаш някакво огромно тяло в течение на хилядолетия се беше разпадало на съставните си части и тези късчета се канеха да изпълнят цялата крипта, излъчваща по-силно сияние, но не по-различна от костницата на починалите монаси, и сякаш веществената форма на самото човешко тяло, шедьовър на сътворението, се беше разпаднала на случайни, безброй отделни форми, превръщайки се в образ на собствената си противоположност, не вече идеална, а земна форма, от прах и вонящи късчета, годни да обозначават единствено смърт и разруха…

Престанах да виждам участниците в пиршеството и даровете, които бяха донесли, сякаш всички поканени на тази среща сега се бяха озовали в криптата, сякаш всеки се беше мумифицирал като свой собствен отпадък, всеки се беше превърнал в своя собствена синекдоха, Рахил — в кост, Даниил — в зъб, Самсон — в челюст, Иисус — в къс от пурпурна дреха. Сякаш в края на пиршеството, след като празненството завърши с клането на девойката, това клане се бе превърнало във всемирно клане, а аз виждах крайния му резултат, телата (какво приказвам? — цялото земно и прилунно тяло на тия гладни и жадни сътрапезници), превърнали се в едно-единствено тяло — мъртво, разкъсано и изтезавано като тялото на Долчино след мъченията, превърнало се в нечестиво и бляскаво съкровище, опънало се надлъж и нашир като кожата на одрано и окачено да виси животно, но което все още е запазило заедно с кожата — но вкаменени — вътрешностите си и всички органи, и очертанията на своята физиономия. Кожата с всяка своя гънка, със своите бръчки и следи от зараснали рани, с меките си гладки повърхности, с настръхналите гъсти косми по гърдите и около срамните части, превърнали се в пищна дамаска, и гърдите, ноктите, роговите образувания по петите, очертанията на веждите, воднистото вещество на очите, бърните, тънкият гръбначен стълб, костите на скелета — всичко това, превърнато в песъчливо брашно, без нито едно от тях да е изгубило своите очертания и местоположението си в общата подредба; краката, кухи и омекнали като чорап, а месата им, излезли встрани като късо свещеническо наметало с яркочервените плетеници на вените, с валмото вътрешности, изглеждащо като гравирано, големият слизест рубин на сърцето, равните бисерни редици от зъби, нанизани като огърлица, с език, приличащ на розовосинкав пендар, с пръстите, подредени като вощеници, а пъпът като печат, притегнал нишките на просналия се като килим корем… И това макротяло, пръснато по мощехранителниците и кутиите и въпреки това свързано в огромната си, противна на всякакъв здрав разум цялост, сега ми се хилеше отвсякъде, от всички кътчета на криптата, шепнеше ми и ме призоваваше към смърт; беше същото тяло, което по време на вечерята ядеше и се гърчеше, и подскачаше безсрамно, а тук се явяваше пред мен като заковано в недосегаемостта на сляпата си и мрачна разруха. Убертино ме сграбчи за ръката така, че усетих ноктите му, и ми зашепна: „Виждаш ли, това е едно и също нещо; онова, което отначало тържествуваше в своето безумие и се наслаждаваше на собствената си игра, сега е тук, наказано и възнаградено, предадено на вечния лед, за да бъде запазено и пречистено от него, избавено от покварата посредством тържеството на самата поквара, защото нищо занапред не ще може да превърне в прах онова, което вече е прах и минерално вещество, mors est quies viatoris, flnis est omnis laboris259…“

Но ето че изведнъж в криптата се втурна Салваторе, лъскав като дявол, и закрещя: „Глупако! Не виждаш ли, че това е големият звяр бехемот от книгата на Йов? От какво се боиш, господарю мой? Ето ти питка от сирене!“ И в криптата заиграха червеникави отблясъци и се оказах отново в кухнята, но не бе кухня, а по-скоро някакъв огромен слизест и хлъзгав корем, а посред него стоеше черен звяр, приличащ на гарван с хиляда ръце, прикован с вериги към една голяма скара, и протягаше крайниците си да сграбчи всички, дето го заобикаляха, и тъй както селянинът, когато е жаден, изстисква грозд, така звярът изстискваше всекиго, когото успяваше да сграбчи, и просто го строшаваше с ръце, на един — краката, на друг — главата, и ги гълташе лакомо, изригвайки огън, по-зловонен от сяра. Но — о, вълшебно тайнство — тази гледка вече не ми вдъхваше страх и се улавях, че гледам благосклонно на тази „хрисима твар“ (така си помислих), защото се оказа, че това бе не друг, а Салваторе, защото сега знаех всичко за тленното човешко тяло, за неговите страдания и неговата поквара и не се боях вече от нищо. И наистина, на светлината на тези огнени отблясъци, които сега ми се сториха ласкави и примамливи, видях отново всички присъстващи на вечерята, вече възвърнали си своя облик; те пееха и твърдяха, че всичко започвало отново, а сред тях, цяла-целеничка и прекрасна — девойката, която ме уверяваше: „Няма нищо, няма нищо, ще видиш, че ще стана по-хубава отпреди, почакай само да отида за малко да изгоря на кладата, после пак ще се видим ей тук!“ И ми сочеше, нека ме прости Господ, вулвата си, в която се вмъкнах и се озовах в някаква прекрасна пещера, приличаща на прекрасната долина от златната ера, осеяна с води, плодове и дървета, на които растяха питки от сирене. Всички благодаряха на абата за прекрасното тържество и даваха израз на обичта си и на доброто си настроение, като го блъскаха, ритаха, като му късаха расото, после го бутаха на земята и биеха члена му с пръчки, а той се смееше и ги молеше да престанат да го гьделичкат. Възседнали коне, от чиито ноздри излизаха облаци сяра, влязоха просещите монаси, на поясите им бяха окачени кесии, пълни със злато, с които те превръщаха вълците в агнета и агнетата във вълци и ги коронясваха за императори с одобрението на събранието на народа, който възхваляваше безкрайното Божие всемогъщество. „Ut cachinnis dissolvatur, torqueatur rictibus!“260 — викаше Иисус, като размахваше трънения си венец. Влезе папа Йоан; негодуваше от цялата тази бъркотия и викна: „Ако продължаваме така, не знам докъде ще стигнем!“ Но всички го вземаха на подбив и начело с абата излязоха със свинете в гората да търсят трюфели. Не щеш ли, тъкмо се канех да ги последвам, зърнах в един ъгъл Уилям, излизащ от лабиринта и държащ в ръката си магнит, който го влачеше бързо на север. „Не ме оставяйте, учителю! — викнах му аз. — И аз искам да разбера какво има във «finis Africae»!“

„Вече видя!“ — отвърна ми отдалечаващият се Уилям. Събудих се, когато в църквата звучаха последните слова от погребалната песен:

А това означаваше, че моето видение — мълниеносно като всички видения, — ако и да не бе траяло само миг, бе продължило малко по-малко от химна „Dies ixae“.

Ден шестиСЛЕД ТРЕТИЯ ЧАС

Когато Уилям разяснява на Адсон неговия сън

Излязох замаян от главния портал и се озовах пред малка група хора. Бяха францисканците, които се канеха да си тръгнат, а Уилям беше слязъл да се сбогува с тях.

Присъединих се към прощалните слова, към братските прегръдки. После попитах Уилям кога ще потеглят другите заедно със затворниците. Отвърна ми, че потеглили преди половин час, докато сме били долу, в криптата — може би, рекох си аз, докато аз вече съм сънувал.

За миг ме обзе покруса, но се съвзех. По-добре така. Нямаше да мога да понеса гледката на осъдените (имам предвид клетия ключар, Салваторе… и разбира се, девойката), които щяха да бъдат отведени далеч и завинаги. А освен това бях все още толкова замаян от съня, че и чувствата ми бяха някак си притъпени.

Докато керванът на миноритите се изтегляше към изхода на манастира, Уилям и аз останахме пред църквата; и двамата бяхме натъжени, макар и по различни причини. После се реших да разкажа съня си на моя учител. Въпреки че видението ми беше и многолико, и нелогично, аз го помнех с изумителна яснота, образ по образ, жест по жест, дума по дума. Така го и разказах, без да пропускам нищо, защото знаех, че често сънищата са тайнствени послания, в които учените хора могат да разгадаят ясни пророчества.

Уилям ме изслуша мълчаливо, после ме попита:

— Знаеш ли какво си сънувал?

— Това, дето ви разказах… — отвърнах смутено.

— Разбрах, разбрах. Не знаеш ли, че много от това, което ми разказа, е вече написано? Вплел си хора и събития от последните дни във вече известни на теб неща, защото или си чел някъде основната нишка на твоя сън, или пък са ти я разказвали, когато си бил малък, в училище, в манастира. Става дума за „Coena Cypriani“262.

Смутих се за миг. После си спомних. Точно така! Може би бях забравил заглавието, но кой ли възрастен монах, кой ли буен млад монах не се е смял или присмивал над различни видения, изказани в проза или в рими, съдържащи се в това описание, принадлежащо към традицията на великденските обреди и монашеските забавления? Най-строгите наставници на послушниците го забраняват и заклеймяват и въпреки това няма манастир, в който монасите да не си го шепнат полугласно, подлагайки го на различни преработки или обобщения, а някои направо ги преписват най-благочестиво, твърдейки, че под забавното було се крият тайни нравоучения; други пък насърчаваха разпространението на тази книга, твърдейки, че благодарение на забавния й характер младите щели да запаметят по-лесно епизодите от Светото писание. Бе написана и версия в стихове за папа Йоан VIII със следното посвещение: „Ludere те libuit, ludentem, papa Johannes, accipe. Ridere, si placet, ipse potes“263. Разправяха, че самият Карл Плешиви264 поставил на сцената като забавна свещена мистерия една версия в стихове, за да забавлява по време на вечерята своите придворни:

Колко забележки ми бяха правили моите наставници, когато аз и моите другари си преразказвахме откъси от тази книга. Спомних си за един възрастен монах от Мелк, който твърдеше, че не било възможно добродетелен човек като Киприан да напише такова неблагопристойно писание, подобна светотатствена пародия на Светото писание, достойна за неверник и шут, а не за светец мъченик… Отдавна бях забравил тези игри от детството. Но защо ли този ден „Вечерята“ бе изплавала така ярко в моя сън? Винаги съм вярвал, че сънищата са послания Божии или най-много абсурдни пристъпи на заспалата памет за неща, станали през деня. Сега си давах сметка, че човек може да сънува и книги, а това значеше, че е възможно да сънува и сънища.

— Бих искал да съм Артемидор266, за да мога да изтълкувам правилно твоя сън — рече Уилям. — На мисля, че дори и без знанията на Артемидор не е трудно да се разбере какво е станало. Тези дни, клето мое момче, ти стана свидетел на поредица от събития, които като че ли опровергават всяко пристойно правило. Тази сутрин в заспалата ти памет е изплувал споменът за нещо, подобно на комедия, в която, макар и може би с друга намерения, светът е бил изобразен с главата надолу. Ти си вплел в тази комедия последните си спомени, тревоги и страхове. Изходил си от маргиналните на Аделмо, за да изживееш отново един голям карнавал, в който всичко като че ли се развива не както трябва, а въпреки това, както във „Вечерята“, всеки върши това, което наистина е правил приживе, И накрая в съня си ти си се запитал какъв е сбърканият свят и какво означава да вървиш с главата надолу. Твоят сън вече не е знаел къде е горе и къде е долу, къде е смъртта и къде е животът. Сънят ти се е усъмнил в даваните ти поучения.

— Но не и аз — възразих най-добродетелно, — а моят сън. Но това значи, че сънищата не са послания Божии, те са нечестиви бълнувания и не съдържат никаква истина!

— Не знам, Адсон — каза Уилям. — Вече притежаваме толкова истини, че ако един ден се появи някой и започне да претендира да извлича истина и от нашите сънища, това ще означава, че пришествието на Антихриста наистина няма да е далеч. И все пак колкото повече мисля за твоя сън, толкова повече се убеждавам, че разкрива много неща. Може би не на теб, а на мен. Извини ме, загдето посягам на твоите сънища, за да развия собствените си хипотези, знам, не е достойно, не би трябвало да го правя… Но мисля, че заспалата ти душа е разбрала повече от това, което аз успях да разбера за шест дни, и то в будно състояние…

— Наистина ли?

— Наистина. А може и да не е така. Мисля, че сънят ти е показателен, защото съвпада с една от моите хипотези. Така или иначе, ти ми помогна много. Благодаря ти.

— Но какво толкова интересно сте открили в съня ми? Той е без всякакъв смисъл, като всички сънища!

— Имал е друг смисъл, като всички сънища, като виденията. Трябва да бъде изтълкуван алегорично или анагогически…

— Като писанията ли?

— Сънят е писание, а много писания не са друго освен сънища.

Ден шестиШЕСТИ ЧАС

Когато бива възстановена историята на библиотекарите и излизат наяве още сведения за тайнствената книга

Уилям пожела да се качи отново в скриптория, откъдето току-що бе слязъл. Каза на Бенций, че иска да направи справка в каталога, и го запрелиства.

— Трябва да е някъде тук — повтаряше той, — зърнах го преди около час… — Стигна до една страница и рече: — Ето, прочети това заглавие.

Под едно-единствено обозначение („frnis Africae“!) имаше четири заглавия, а това означаваше, че става дума за том, съдържащ четири отделни текста. Прочетох:

I. ar. de dictis cujusdam stulti.

II. syr. libellus alchemicus aegypt.

III. Expositio Magistri Alkofribae de coena beati Cypriarti Cartagi nensis Episcopi.

IV. Liber acephalus de stupris virginum et meretricum amoribus267.

— За какво става дума? — запитах аз.

— Това е нашата книга — прошепна Уилям. — Ето какво ми подсказа твоят сън. Сега съм уверен, че е точно тя. Ето… — И прелистваше набързо предните и следващите страници. — Ето книгите, които имах предвид, събрани на едно място. Но не това исках да проверя. Чуй ме. Носиш ли със себе си твоята плочка? Добре, налага се да направим някои изчисления, опитай се да си припомниш точно както това, което ни каза онзи ден Алинардо, така и онова, което чухме тази сутрин от Никола. Така. Никола ни каза, че е дошъл тук преди трийсетина години, а по това време Абон вече е бил назначен за абат. Преди това абат е бил Паоло от Римини. Нали така? Да речем, че смяната е станала някъде около 1290, година повече, година по-малко, няма значение. После Никола каза, че когато пристигнал, заварил като библиотекар Роберто от Бобио, Нали така? След това той умрял и да кажем, някъде в началото на този век на този пост назначават Малахий. Запиши. Но преди Никола да пристигне, библиотекар е бил Паоло от Римини. Откога? Това не ни бе казано, бихме могли да проверим в книгите на манастира, но предполагам, че ги държи абатът, а засега не искам да го питам за това. Да предположим, че Паоло е бил избран за библиотекар преди шестдесет години, пиши. Защо Алинардо се оплаква, че преди около петдесет години вместо него за библиотекар е бил назначен друг? Дали нямаше предвид Паоло от Римини?

— Или пък Роберто от Бобио! — възкликнах аз.

— Може би. Но я погледни този каталог. Знаеш, че заглавията са вписани — както ни каза Малахий още първия ден — по реда на постъпването на книгите. А кой ги вписва в книгата? Библиотекарят. Следователно по промените на почерците на тези страници можем да определим и смяната на библиотекарите. А сега да погледнем каталога отзад напред; последният почерк е на Малахий, нали виждаш — той е подчертано готически. С него са запълнени малко страници. През последните трийсет години манастирът не е закупил много книги. Следват страници, изписани с трепереща ръка, изписани, това е съвсем ясно, от болния Роберто от Бобио. И тези страници не са много, Роберто сигурно не е заемал дълго време тази длъжност. А виж какво следва — много страници, изписани с друг почерк — прав и уверен, и цяла поредица от постъпили книги (между тях са и книгите, които разглеждах преди малко), и то във внушителен брой. Колко ли се е трудил Паоло от Римини! Сигурно доста, щом Никола ни каза, че станал абат съвсем млад. Да предположим, че този ненаситен читател е обогатил манастира с толкова много книги за кратко време… Но нали ни казаха, че го наричали „abbas agroficus“, защото имал странен недъг или болест, поради която не можел да пише? Тогава кой е вписвал книгите? Помощник-библиотекарят, бих казал аз. Но ако допуснем, че този помощник-библиотекар после е бил назначен за библиотекар, той би трябвало да продължава да вписва книгите и тогава щяхме да разберем защо толкова много страници са изписани с един и същ почерк. А това означава, че в такъв случай между Паоло и Роберто е имало друг библиотекар, издигнат на този пост преди около петдесет години; той е тайнственият конкурент на Алинардо, който като по-възрастен се е надявал да заеме мястото на Паоло. После тоя човек изчезва и по някакъв начин, противно на очакванията на Алинардо и на други, на неговото място бива назначен Малахий.

— Но защо сте толкова уверен в правилността на вашия анализ? Дори да предположим, че това е почеркът на безименния библиотекар, защо да не допуснем, че заглавията на предишните страници са вписани от Паоло?

— Защото сред тези постъпления са вписани и всички були и декреталии, а те са с точно обозначена дата. Искам да кажа, че ако намериш тук — както и намираш — Firma cautela на Бонифаций VII от 1296 година, ти знаеш, че този текст не е постъпил в манастира преди същата година и можеш да допуснеш, че не е постъпил много след това. Така че аз разполагам с нещо като километрични камъни, поставени с течение на годините; поради това, ако допусна, че Паоло от Римини е станал библиотекар през 1265, а абат — през 1275 година, а после установи, че неговият почерк или почеркът на някой друг, който не е Роберто от Бобио, продължава от 1265 до 1285, откривам разлика от цели десет години.

Моят учител бе наистина много прозорлив.

— До какви изводи стигате от това разкритие? — запитах го аз.

— До никакви — отвърна той. — Става дума само за предположения.

После стана и отиде да поговори с Бенций. Той пък седеше на мястото си, но изглеждаше твърде неуверен. Седеше край своята маса и все още не бе се осмелил да заеме мястото на Малахий при каталога. Уилям го подхвана отдалеч. Още не бяхме забравили неприятната случка от предната вечер.

— Господин библиотекарю, надявам се, че все пак ще благоволиш да ми дадеш едно пояснение, ако и да си станал толкова могъщ. Онази сутрин, когато Аделмо и другите са разисквали тук за остроумните загадки и Беренгарий за първи път е споменал за „finis Africae“, някой да е споменавал и за „Coena Cypriani“?

— Да — отвърна Бенций, — не ти ли казах? Още преди да заговорим за енигмите на Симфозий, именно Венанций спомена за „Вечерята“, а Малахий се разгневи и каза, че това било непристойна творба, и припомни, че абатът бил забранил да бъде давана за прочит…

— Абатът, така ли? — рече Уилям. — Много интересно. Благодаря ти, Бенций.

— Почакайте — обади се Бенций. — Искам да поговоря с вас. — И ни даде знак да го последваме извън скриптория, на стълбите към кухнята, та другите да не го чуят. Устните му трепереха.

— Уилям, страх ме е — рече той. — Убиха и Малахий. Сега знам много неща. А освен това италианците ме ненавиждат… Не искат повече чужденец да бъде библиотекар… Мисля, че другите бяха премахнати именно поради тази причина… Никога не съм ви говорил за омразата, която Алинардо изпитваше към Малахий, за неговото недоволство…

— Тогава кой преди толкова години му е попречил да заеме този пост?

— Не знам, сам той говори за това твърде неопределено, пък и става дума за далечното минало. Всички трябва да са измрели. Но групата италианци около Алинардо често говорят… често говореха, че Малахий бил подставено лице на някой друг, със съучастничеството на абата… аз, без да си дам сметка… се забърках в играта на две враждуващи групи… Това ми стана ясно едва тази сутрин… Италия е страна на заговори, тук отравят папи, та мен ли няма да отровят, един несретник… Вчера още не го бях разбрал, мислех си, че всичко е свързано с онази книга, но сега не съм вече така уверен, книгата е била само повод; нали виждате, книгата бе намерена и въпреки това Малахий умря… Аз трябва… искам… искам да избягам. Какво ще ме посъветвате?

— Да се успокоиш. Сега искаш съвети, така ли? А снощи се държеше като господар на целия свят. Глупак. Ако вчера ми беше помогнал, щяхме да предотвратим последното престъпление. Ти си дал на Малахий книгата, която го е пратила на онзи свят. Я ми кажи поне едно нещо. Ти нали си държал в ръцете си тази книга, нали си я докосвал, нали си я чел? Тогава защо не умря?

— Не знам. Кълна се, не съм се докосвал до нея или по-точно докосвах я в лабораторията, за да я взема, скрих я под расото и отидох да я сложа в килията си под сламеника. Знаех, че Малахий ме наблюдава, и се върнах веднага в скриптория. А после, когато Малахий ми предложи да му стана помощник, аз го заведох в килията си и му предадох книгата. Това е всичко.

— Само не ми казвай, че не си я и разтварял.

— Да, разтворих я, преди да я скрия, за да се уверя, че става наистина дума за книгата, която и вие търсите. Започваше с някакъв ръкопис на арабски, следваше нещо, мисля на сирийски, после имаше текст на латински и накрая — един на гръцки…

Сетих се за сиглите, които бяхме видели в каталога. Първите две заглавия бяха отбелязани като ar и syr. Беше точно тази книга! Но Уилям продължи:

— Значи си я пипал и не си умрял. Значи този, който се докосне до нея, не умира. А какво ще ми кажеш за гръцкия текст? Разгледа ли го?

— Съвсем за малко, колкото да разбера, че нямаше заглавие, започваше така, сякаш липсваше някаква част…

— Liber acephalus268 — избъбра Уилям.

— …опитах се да разчета първата страница, но не знам добре гръцки, щеше да ми е нужно много повече време. Накрая вниманието ми бе привлечено от друга подробност, и то именно в гръцкия текст. Не я прелистих изцяло, защото не успях. Отделните листа бяха като просмукани от влага, не се отделяха добре един от друг. Защото пергаментът изглеждаше много особен… беше по-мек от другите пергаментови листа, първата страница беше разядена, аха да се разпадне, с една дума… беше особен.

— Особен, същото казваше и Северин — рече Уилям.

— Пергаментът не приличаше на пергамент… Приличаше на платно, ама тънко… — продължи Бенций.

— Хартия от ленени парцали или пергамент от тъкани — поясни Уилям. — Никога ли не си виждал такава хартия?

— Разказвали са ми, но май не съм виждал. Разправят, че била много скъпа и крехка. Затова я използвали много рядко. Произвеждат я арабите, нали?

— Първи те са я произвели. Но я произвеждат и тук, в Италия, във Фабриано. А така също… Но разбира се, така е! — Очите на Уилям заблестяха. — Какво прекрасно, интересно разкритие, браво, Бенций, благодаря ти! Да, тук, в библиотеката, тази хартия сигурно е рядкост, защото не сте получавали кой знае колко нови ръкописи. Пък и мнозина се боят, че тя не трае толкова, колкото трае пергаментът, и може би наистина е така. Да допуснем, че тук са искали нещо, което да не е по-трайно от бронза… Пергамент от тъкани, така значи, а? Добре. Сбогом. И бъди спокоен. Теб нищо не те заплашва.

— Наистина ли е така, Уилям?

— Наистина. Ако си стоиш на мястото. И без това забърка доста каши.

Излязохме от скриптория и се разделихме с Бенций, който, макар и да не се бе съвсем успокоил, поне не се тревожеше толкова.

— Глупак! — процеди през зъби Уилям, докато излизахме. — Ако не се беше забъркал, досега щяхме да изясним всичко.

Намерихме абата в трапезарията. Уилям отиде при него и поиска да разговарят. Абон нямаше как да увърта и ни покани да отидем след малко в покоите му.

Ден шестиДЕВЕТИ ЧАС

Когато абатът отказва да изслуша Уилям, говори за езика на скъпоценните камъни и изявява желание да бъде прекратено разследването около станалите тъжни събития

Покоите на абата бяха разположени над заседателната зала и от прозореца на просторния, богато украсен салон, в който бяхме приети, отвъд покрива на църквата видяхме да се очертават в ясния и ветровит ден строгите форми на Зданието.

Именно на него се любуваше абатът, който стоеше край прозореца; вдигна тържествено ръка и ни го посочи:

— Ето една достойна за възхищение твърдина — рече той, — чиито пропорции са отражение на златното правило, залегнало в строежа на ковчега. Тя е на три етажа, защото три е числото на Светата Троица, трима са били ангелите, посетили Авраам, три са били дните, прекарани от Йона в утробата на голямата риба, толкова са били и дните, които Иисус и Лазар са прекарали в гроба; толкова пъти Христос е казал „Отче, да щеше да отклониш от мене тая чаша“, толкова пъти се е усамотил да се моли с апостолите. Петър се отрекъл три пъти от него, а той се явил на три пъти на своите хора, след като възкръснал. Три са богословските добродетели, три са свещените езици, три — частите на душата, три са умните създания — ангелите, людете и демоните, три са разновидностите на звука — vox, flatus, pulsus269, три са епохите в историята на човечеството — преди, по време и след закона.

— Чудесно съчетание от мистични съответствия — съгласи се Уилям.

— Но и квадратната форма — продължи абатът, — и тя ни дава ценни духовни напътствия. Четири са основните посоки в света, четири са сезоните, елементите, топлината, студът, влагата и сушата, раждането, израстването, зрелостта и старостта, и небесните, сухоземните, въздушните и водните разновидности на животните, четири са основните цветове на дъгата, четири са и годините, необходими да се стигне до една високосна година.

— Да, така е — възкликна Уилям, — а три плюс четири е равно на седем, най-мистичното число, докато три, умножено по четири, дава дванайсет, колкото са апостолите, а дванайсет по дванайсет е равно на сто четиридесет и четири, числото на избраните.

Абатът нямаше какво повече да добави след последното доказателство за мистичното познаване на отвъднебесния свят на числата. Това позволи на Уилям да се насочи към същината на въпроса.

— Бих желал да поговорим за последните събития, за които размишлявах надълго и нашироко.

Абатът се обърна с гръб към прозореца и изгледа строго Уилям:

— Май ще трябва да си поговорим доста. Брате Уилям, признавам, че очаквах повече от вас. Тук сте от близо шест дни; през това време освен Аделмо загинаха още четирима монаси, двама бяха арестувани от Инквизицията — разбира се, имаше защо, но ние можехме да се избавим от този позор, ако инквизиторът не беше принуден да се занимава със станалите преди това престъпления; и накрая именно поради тези мъчителни събития срещата, на която бях посредник, завърши с печални резултати… Ще се съгласите, че когато ви възложих да разследвате случая със смъртта на Аделмо, аз се надявах, че тези събития ще потръгнат иначе…

Уилям замълча, беше смутен. Абатът имаше право. Още в началото на този разказ споменах, че моят учител обичаше да смайва хората с бързите си изводи, затова беше логично да се чувства засегнат, когато го обвиняваха — при това не съвсем неоснователно — в мудност.

— Така е — съгласи се той, — аз не оправдах вашите очаквания, но ще ви обясня защо. Тези престъпления не са плод на никаква свада или на отмъщение между монаси, а се обуславят от факти, които на свой ред се коренят в далечното минало на манастира…

Абатът го изгледа с безпокойство.

— Какво искате да кажете? И аз разбирам, че ключът за тяхното разгадаване не е злощастната случка с ключаря, която се преплете с друга. Но аз се надявах, че… че вие сте разгадали другия ключ, другия, който може би и аз знам, но за който не мога да говоря; очаквах вие да ми го кажете…

— Ваше преподобие вероятно има предвид нещо, което е узнал при изповед… — Абатът отвърна очи и Уилям продължи: — Ваше преподобие, ако искате да разберете дали аз знам — без да съм го узнал от вас, — че между Беренгарий и Аделмо и между Беренгарий и Малахий е имало някакви нечестиви връзки, трябва да ви кажа, че това е известно на всички в манастира…

Абатът поруменя.

— Не смятам, че е уместно да говорим за подобни неща пред този послушник. Пък и според мен, след като вече се срещнахме, нямате нужда от писар. Излез, момче — рече ми той повелително.

Излязох най-смирено. Но нали си бях любопитен, долепих се до вратата, която само притворих, та да мога да слушам какво говорят. Уилям продължи:

— Значи всички тия нечестиви връзки — ако наистина са съществували — нямат кой знае какво влияние върху станалите трагични събития. Ключът за тяхното разгадаване е друг и аз мислех, че и вие сте стигнали до същия извод. Всичко е свързано с открадването и притежанието на една книга, която е била скрита във „finis Africae“ и която сега отново е върната там благодарение на Малахий; но това не помогна — надявам се, че сте се убедили и вие — да се сложи край на поредицата от престъпления.

Настана продължително мълчание; по едно време абатът заговори с вълнение, с пресеклив глас, като човек, изненадан от някакво неочаквано разкритие:

— Не може да бъде… Вие… Откъде знаете за „finis Africae“? Нима сте нарушили моята забрана и сте проникнали в библиотеката?

Уилям трябваше да каже истината, но кажеше ли я, абатът щеше да се разгневи прекомерно. А той явно нямаше намерение да лъже. Затова реши да отвърне на въпроса с въпрос:

— Ваше Преподобие, та нали сам вие на първата ни среща казахте, че за човек като мен, описал така подробно Брунело, без изобщо да го е виждал, няма да е никак трудно да разсъждава за места, до които няма да има достъп?

— Така е — отвърна Абон. — Но как сте стигнали до тези ваши изводи?

— Ако седна да ви обяснявам, ще ми е нужно много време. Извършена е поредица от престъпления, за да се попречи на мнозина да открият нещо, което някой не иска да бъде разкрито. Всички, които са знаели нещо за тайните на библиотеката — кой по право, кой с измама, — са мъртви. Остава един-единствен човек и това сте вие.

— Нима намеквате… нима искате да намекнете… — абатът говореше като човек, чиито вратни жили аха ще се пръснат.

— Не ме разбирайте погрешно — отвърна Уилям, който по всяка вероятност бе направил опит и да подметне нещо, — искам да кажа, че има още някой, който знае и не желае никой друг да знае. Вие сте последният, който знае, бихте могли да станете следващата жертва. Затова би трябвало да ми кажете какво ви е известно за тази забранена книга и най-вече — кой друг в манастира може да знае за библиотеката толкова, колкото знаете вие, че и повече от вас.

— Тук е студено — рече абатът. — Хайде да излезем.

Побързах да се отдалеча от вратата и ги причаках до стълбата, която водеше към долния етаж. Абатът ме видя, усмихна ми се и рече:

— През последните дни този млад монах трябва да се е наслушал на какви ли не всяващи смут неща! Горе главата, момче, не се поддавай на безпокойство! Мисля, че престъпните замисли тук са много по-малко от тия, дето се привиждат на някои…

Вдигна ръка така, че слънчевата светлина да огрее прекрасния пръстен, символ на неговата власт, който носеше на безименния си пръст. Пръстенът заискря с целия блясък на своите камъни.

— Позна го, нали? — запита ме той. — Символът на моята власт, но и на моето бреме. Това не е украшение, а блестящ символ на словото Божие, на което съм пазител. — И погали с пръсти камъка или поточно сияйните разноцветни камъни, от които бе изработен този блестящ шедьовър, плод на изкусната ръка на човека и на природата. — Ето аметиста — продължи той, — символ на смирението, който ни напомня наивността и нежността на свети Матей; ето халцедона, белег на милосърдието, символ на състраданието на Йосиф и на свети Яков Големия; ето ясписа, знак на вярата, свързан със свети Петър; а това е сардоникс, символ на мъченичеството, и ни напомня за свети Вартоломей; ето сапфира, надежда и съзерцание, камък на свети Андрей и на свети Павел; а това е берил — символ на здравото учение, на наука и далновидност, добродетели, присъщи на свети Тома270… Колко прекрасен е езикът на скъпоценните камъни — продължи той, погълнат от своето мистично видение, — който ювелирите, поддръжници на традицията, са пренесли от нагръдника на Аарон271 и от описанието на небесния Ерусалим в книгата на апостола. Пък и стените на Сион272 са били изпъстрени със същите скъпоценни камъни, които украсявали нагръдника на брата на Мойсей, с изключение на карбункула, ахата и оникса, които са цитирани в Изхода, но в Апокалипсиса са заменени от халцедона, от сардоникса, от хризоспаса и от хиацинта.

Уилям понечи да отвори уста, но абатът вдигна повелително ръка да не се обажда и продължи:

— Спомням си една молитва, в която всеки скъпоценен камък бе описан и римуван в чест на Дева Мария. Нейният годежен пръстен бе описан като символична поема, излъчваща върховните истини, изразени чрез ясния език на украсяващите го камъни. Яспис за вярата, халцедон за истината, изумруд за непорочността, сардоникс за спокойния живот на Девата, рубин за кървящото сърце по Голгота, хризолит, чиито многобройни отблясъци напомнят чудното разнообразие на чудесата на Мария, хиацинт за състраданието, аметист, с неговата смесица от розово и небесносиньо, за обичта Божия… Но в кухината на пръстена бяха инкрустирани други не по-малко красноречиви вещества като кристала, който ни препраща към непорочността на душата и на плътта, като лигурия, който прилича на кехлибара, символ на въздържанието, и магнитния камък, който привлича желязото, така както Дева Мария се докосва до струните на каещите се сърца с лъка на своята доброта. Вещества, които, както виждате, украсяват, макар и много по-скромно, и моя пръстен.

Въртеше пръстена и с блясъка му заслепяваше очите ми, сякаш искаше да ме замае.

— Вълшебен език, нали? За други отци камъните означават други неща, според папа Инокентий III рубинът е носител на спокойствието и търпението, а гранатът — на милосърдието. Според свети Брюнон аквамаринът е синтез на богословската наука и достойнствата на нейните най-чисти отблясъци. Тюркоазът означава радост, сардониксът напомня за серафимите, топазът — за херувимите, ясписът означава престолите, хризолитът — господствата, сапфирът — силите, ониксът — властите, берилът — началата, рубинът — архангелите, а изумрудът — ангелите273. Езикът на скъпоценните камъни е многообразен, всеки един от тях изразява повече от една истина, според прочита, който избираме, според контекста, в който са поставени. А кой решава каква трябва да бъде степента на тълкуване и какъв е правилният контекст? Ти знаещ това, момче, учили са те — решава авторитетът, тълкувателят, който е най-сигурен от всички, който е овластен с най-голям престиж и следователно е и най-свят. Как иначе ще тълкуваме многобройните знаци, които светът предлага на нашите очи на грешници, как иначе да избегнем грешките, в които ни тласка демонът? Обърни внимание: показателно е до каква степен дяволът ненавижда езика на скъпоценните камъни, свидетелка за което е и света Хилдегард. Нечестивият звяр вижда в този език послание, което сияе от мъдрост с различно значение или от различни степени, и той желае да го помете, защото той, врагът, долавя в блясъка на камъните отблясъка на вълшебствата, които е притежавал, преди да падне, и разбира, че тези сияйни отблясъци са плод на огъня, който го измъчва. — Поднесе пръстена, за да го целуна, и аз коленичих. Той ме погали по главата, — И така, момче, забрави всичко грешно, което си чул през последните дни. Ти си постъпил в най-големия и най-благороден от всички ордени, аз съм абат от този орден, ти си мой подвластен. Затова чуй моята заповед: забрави и нека устните ти останат завинаги запечатани. Закълни се.

Бях развълнуван и покорен и сигурно щях да се закълна. А ти, любезни мой читателю, сега нямаше да можеш да четеш този мой достоверен летопис. Но ето че се намеси Уилям, може би не за да ми попречи да се закълна, а под влиянието на някаква инстинктивна реакция, от досада, за да прекъсне абата, за да наруши очарованието, което несъмнено бяха сътворили неговите слова.

— Защо забърквате момчето? Аз ви зададох въпрос, предупредих ви за определена опасност, поисках да ми кажете едно име… Нима ще пожелаете и аз да целуна пръстена и да забравя какво съм узнал или какви са моите подозрения?

— Ох, вие… — изрече печално абатът. — Не очаквам от един просещ монах да вникне в красотата на нашите традиции или да зачита сдържаността, тайните, тайнствата на милосърдието… да, на милосърдието, и чувството за чест, и обета за мълчание, на който се крепи нашето величие… Вие ми говорихте за някаква необичайна, невероятна история. За някаква забранена книга, заради която стават едно след друго убийства, за някого, който знае това, което единствен аз би трябвало да знам… Басни, безсмислени намеци. Приказвайте си, ако искате, никой няма да ви повярва. Пък и дори ако нещо от сътвореното от вашата фантазия е вярно… така или иначе, сега всичко ще бъде поставено под мой контрол и отговорност. Ще контролирам; разполагам и с необходимите за това средства, и с нужната власт. Сгреших, като още в самото начало поисках от един чужд човек, па макар и мъдър и заслужаващ доверие, да разследва неща, които са от моя компетентност. Но вие разбрахте, нали сам казахте, отначало мислех, че става дума за нарушение на обета за непорочност, и желаех (колко неразумно постъпих) някой друг да ми каже това, което бях узнал при изповед. Добре, сега ми го казахте. Много съм ви благодарен за всичко, което сторихте или се опитахте да сторите. Срещата на делегациите стана, вашата мисия тук завърши. Предполагам, че в императорския двор ви очакват с нетърпение, там не могат да се лишат задълго от човек като вас. Разрешавам ви да напуснете манастира. Днес може би е вече късно, не искам да тръгнете на път след залез-слънце, пътищата са несигурни. Ще заминете утре сутринта, по ранина. Ох, не ми благодарете, за мен беше истинско удоволствие да ви приема като брат между братя и да ви почета с нашето гостоприемство. Можете да се оттеглите с вашия послушник, за да приготвите багажа си. Ще се сбогуваме утре призори. Сърдечно ви благодаря. Разбира се, не е необходимо да продължите вашите разследвания. Не смущавайте повече монасите. Вървете.

То бе нещо повече от раздяла, това бе изгонване. Уилям се сбогува с абата; слязохме по стълбата.

— Какво означава това? — запитах аз. Вече нищо не разбирах.

— Опитай се да съставиш една хипотеза. Трябва да си научил как става това.

— Добре, научил съм, че трябва да съставя поне две хипотези, като едната противоречи на другата, като и двете бъдат невероятни. Добре, значи… — Преглътнах, не ми беше лесно да съставям хипотези. — Първа хипотеза: абатът вече е знаел всичко и е предполагал, че вие няма да разкриете нищо. Отначало, когато умря Аделмо, той ви натовари с разследването, но постепенно е разбрал, че работата е много по-сложна, че по някакъв начин ще засегне и него, затова няма никакво желание да развържете този възел. Втора хипотеза: абатът никога не е подозирал нищо (какво, не знам, защото не знам какво имате предвид сега). Но, така или иначе, той е продължавал да мисли, че всичко е плод на свада между… между монаси содомити… Ала вие му отворихте очите и той изведнъж се е досетил за нещо страшно, помислил е за определено име, убеден е ясно кой е виновник за станалите престъпления. Но сега вече иска да се справи сам и иска да ви отпрати, за да спаси честта на манастира.

— Много добре. Започваш да разсъждаваш правилно. Но нали разбираш — и в двата случая абатът се безпокои за доброто име на своя манастир. Независимо от това, дали е убиец или белязана жертва, той не желае отвъд тези планини да плъзнат слухове, опетняващи неговата Света обител. Можеш да избиваш монасите му, но не и да петниш честта на манастира. Ох, дявол… — продължи Уилям в пристъп на ярост. — Ама че мръсен феодал, пуяк, спечелил си известност като гробар на Тома Аквински, седнал да ми се надува само загдето носи пръстен, дебел колкото дъно на чаша! Ама че е надменен, ама че сте надменни всички вие, клюнийските монаси; та вие сте по-лоши и от князете, по-големи барони от бароните!

— Учителю… — осмелих се да му възразя, тъй като се почувствах засегнат.

— Я мълчи, че и ти си като тях. Вие не сте нито обикновени люде, нито деца на обикновени люде. Ако сред вас попадне селянин, може и да го приемете, но както се уверих и вчера, няма да се поколебаете да го предадете на светската власт. Ако е от вашите — не, тогава го прикривате; Абон е способен да открие виновника и да го промуши с нож в криптата със съкровищата, да разхвърли бъбреците му в мощехранителниците, стига с това да спаси честта на манастира… Един францисканец, един минорит плебей да разкрие змийското гнездо в тази света обител? Дума да не става, Абон няма да позволи подобно нещо. Благодаря ви, брате Уилям, императорът се нуждае от вас, видяхте ли какъв хубав пръстен си имам, довиждане. Сега вече няма да се боря само с Абон, сега ще се боря с всичко, което се случи, и няма да изляза от тези стени, преди да съм узнал истината. Той иска да си замина утре сутринта? Добре, той е господар тук, но до утре сутринта аз трябва да науча всичко. Трябва.

— Наистина ли трябва? Че кой ви го налага?

— Никой не може да ни налага да знаем, Адсон. Просто трябва да знаем, това е, дори с цената на неправилно тълкуване.

Чувствах се все още объркан и унизен от словата, които Уилям изрече против моя орден и неговите абати. И се опитах да оправдая отчасти Абон, съставяйки една трета хипотеза — изкуство, в което, както си мислех, бях придобил голямо умение.

— Учителю, вие не взехте предвид още една възможност — рекох аз. — През тези дни ние забелязахме — а днес, след откровението на Никола и слуховете, които стигнаха до нас в църквата, ни стана съвсем ясно, че има една група италиански монаси, които не могат да понасят чужденци да ръководят библиотеката, които обвиняват абата, че не спазвал традицията, и които, доколкото можах да разбера, се прикриват зад стария Алинардо и го избутват пред себе си като знаме, за да настояват за промяна в управлението на манастира. Тия работи са ми ясни, защото всеки послушник се е наслушал в своя манастир на какви ли не спорове, намеци, както и за подобни заговори. Ако е така, абатът може би се страхува, че вашите разкрития ще дадат коз в ръцете на неговите врагове, затова иска да разнищи цялата работа много предпазливо…

— Възможно е. Но той си остава надут пуяк и ще го убият.

— Какво мислите за моите предположения?

— Ще ти кажа по-късно.

Стояхме във вътрешния двор. Вятърът духаше все по-яростно, а светлината ставаше все по-слаба, въпреки че малко преди това бе ударил деветият час. Денят клонеше към заник, оставаше ни твърде малко време. На вечерня абатът сигурно щеше да предупреди монасите, че Уилям вече няма никакво право да задава въпроси и да влиза навсякъде.

— Късно е — рече Уилям, — а когато разполагаш с малко време, горко ти, ако изгубиш спокойствие. Налага се да действаме така, сякаш разполагаме с цяла вечност. Трябва да реша една задача — как да проникна във „finis Africae“, защото окончателният отговор е там. После трябва да спасим един човек, но кой — още не съм решил. И накрая, би трябвало да очакваме нещо откъм оборите, които ти ще наблюдаваш… Я виж как се размърдаха…

И наистина между Зданието и вътрешния двор цареше необичайно оживление. Малко преди това някакъв послушник изтича от покоите на абата към Зданието. Сега оттам излезе Никола, който пък се запъти към спалното помещение. В един ъгъл същата група от сутринта — Пачифико, Аймаро и Пиетро, разговаряха оживено с Алинардо, сякаш се стремяха да го убедят в нещо.

По едно време като че ли взеха решение. Аймаро хвана под ръка Алинардо, който все още се колебаеше, и двамата се запътиха към покоите на абата Тъкмо влизаха, ето че откъм спалното помещение излезе Никола, който водеше Хорхе в същата посока. Видя, че двамата вече влизат, прошепна нещо на ухото на Хорхе, старецът поклати глава и те продължиха към заседателната зала.

— Абатът се стреми да овладее положението… — прошепна скептично Уилям. От Зданието започнаха да излизат други монаси, които сигурно са били в скриптория, последвани от Бенций, който се запъти към нас; беше много разтревожен.

— В скриптория кипи — рече той, — никой не работи, всички разговарят оживено… Какво става?

— Става това, че всички, дето до тази сутрин изглеждаха най-подозрителни, са мъртви. До вчера всички се пазеха от глупавия, подъл и сладострастен Беренгарий, после от подозирания в ерес ключар и най-сетне — от Малахий, когото всички толкова ненавиждаха… А сега вече не знаят от кого да се пазят; просто се налага да открият някакъв враг или изкупителна жертва. И всеки подозира другия, някои като теб се боят, други пък са решили да сплашат някого другиго. Всички сте прекалено възбудени. Адсон, от време на време поглеждай оборите. Аз отивам да си почина.

Би трябвало да се учудя — да отиде да си почине, след като разполагаше само с няколко часа; това не изглеждаше най-мъдрото решение. Ала вече познавах моя учител. Колкото по-отпочинало бе тялото му, толкова по-бързо му щракаше умът.

Ден шестиМЕЖДУ ВЕЧЕРНЯ И ПОВЕЧЕРИЕ

Когато с няколко думи се разказва за едно продължително объркване

Трудно ми е да разкажа за онова, дето се случи в следващите часове — между вечерня и повечерие.

Уилям го нямаше. Аз се навъртах около оборите, но не забелязвах нищо необичайно. Конярите прибираха животните, които изглеждаха възбудени от вятъра; иначе всичко беше спокойно.

Влязох в църквата. Всички бяха заели местата си, но абатът забеляза, че Хорхе не е дошъл. Даде знак службата да не започва. Извика Бенций да отиде да го потърси. Но и Бенций го нямаше. Някой се обади и каза, че той сигурно се кани да заключи скриптория. Абатът възрази с досада, че било наредено Бенций да не затваря нищо, защото не знаел правилника. Аймаро от Алесандрия се надигна от мястото си.

— Ако Ваше Преподобие разреши, ще отида да го извикам…

— От тебе никой нищо не иска — сряза го абатът и Аймаро се върна на мястото си, като хвърли многозначителен поглед към Пачифико от Тиволи. Абатът повика Никола, но и той отсъстваше. Припомниха му, че се грижел за вечерята; абатът не можа да сдържи недоволството си, сякаш се дразнеше, че не може да скрие своята възбуда.

— Искам Хорхе да дойде тук! — викна той. — Потърсете го! Иди ти — заповяда той на наставника на послушниците.

Друг забеляза, че липсва и Алинардо.

— Знам — отвърна абатът. — Той е болен.

Бях близо до Пиетро от Сант Албано и го чух да казва на съседа си, Гуидо от Нола, на диалект от Централна Италия, който отчасти разбирах:

— Има си хас да е добре. Днес, след разговора, клетият старец беше съвсем разстроен. Абон се държи като Авиньонската блудница!

Послушниците бяха съвсем объркани; тия юноши незнаеханищо, но бяха достатъчно чувствителни, за да доловят, както долавях и аз, царящото в хора напрежение. Последва продължително мълчание, плод на явно смущение. Абатът нареди да прочетат няколко псалма и упомена три, но не от тези, предписани за вечерня от правилата. Всички се спогледаха и започнаха да се молят шепнешком. Наставникът на послушниците се върна заедно с Бенций, който зае мястото си с наведена глава. Хорхе не бил нито в скриптория, нито в своята килия. Абатът нареди службата да започне.

Като свърши службата, преди всички да слязат за вечеря, изтичах да извикам Уилям. Той лежеше на одъра неподвижно, облечен. Не допускал, че е станало толкова късно — така рече. Разказах му накратко какво се бе случило. Той поклати глава.

На вратата на трапезарията видяхме Никола, който преди няколко часа съпровождаше Хорхе. Уилям го запита дали старецът е влязъл веднага при абата. Никола отвърна, че се наложило да почака доста, тъй като в салона били Алинардо и Аймаро от Алесандрия. После Хорхе влязъл, останал известно време, а той го чакал отвън. Като излязъл, го накарал да го съпроводи до църквата; това станало един час преди вечерня; и там нямало никого.

Абатът видя, че разговаряме с ключаря.

— Брате Уилям — запита той, — нима продължавате да разследвате? — После с едно движение на ръката го покани да седне, както обичайно, на неговата маса. За бенедиктинците гостоприемството е нещо свято.

Вечерята премина при по-голяма от обичайната тишина, някак си унило. Абатът ядеше без охота, потиснат от мрачни мисли. Накрая подкани монасите да побързат за повечерие.

Алинардо и Хорхе все още не се бяха веснали. Монасите си шепнеха, сочейки празното място на слепеца, След службата абатът прикани всички да прочетат по една молитва специално за здравето на Хорхе от Бургос. Не стана ясно дали имаше предвид телесното или вечното здраве. Всички разбраха, че над братството е надвиснала нова беда. След това абатът — по-настойчиво от обикновено — прикани всички да побързат да си легнат. Заповяда никой — и наблегна на думата никой — да не остава да обикаля извън спалните. Първи излязоха наплашените послушници, със спуснати над очи качулки, с наведени глави, без да си разменят шеги, без да се побутват с лакът, без да се усмихват, без да се препъват и дразнят един друг (защото послушникът, ако и да е монах, си остава дете и забележките на наставника не постигат кой знае какво; той не е в състояние да попречи те често да се държат като деца, така, както подобава на крехката им възраст).

Когато започнаха да излизат възрастните, аз, без да се издавам, че го правя нарочно, тръгнах след групата, която бях започнал да наричам „на италианците“. Пачифико прошепна на Аймаро:

— Вярваш ли, че Абон наистина не знае къде е Хорхе?

Аймаро отвърна:

— Може и да знае, и да знае, че никога няма да се върне оттам, където е сега. Може би старецът е поискал премного и Абон вече не го иска…

Докато аз и Уилям се престорихме, че се прибираме в дома за поклонници, видяхме, че абатът влезе в Зданието през все още отворената врата на трапезарията. Уилям каза да изчакаме; после, щом дворът опустя, ме подкани да го последвам. Прекосихме бързо опустелия двор и влязохме в църквата.

Ден шестиСЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато почти случайно Уилям открива тайната за това, как да проникнат във „finis Africae“

Спотаихме се като двама престъпници зад една колона край входа, така че да наблюдаваме параклиса с черепите.

— Абон отиде да затвори Зданието — рече Уилям. — След като залости вратите отвътре, ще трябва да излезе само през костницата.

— А после?

— После ще видим какво ще направи.

Не можахме да разберем какво е направил. Мина час, а той още не се бе появил. Отишъл е във „finis Africae“, рекох аз. Възможно е, отвърна Уилям. Тъй като бях подготвен да съставям многобройни хипотези, добавих: а може да е излязъл отново през трапезарията и да е отишъл да търси Хорхе. Уилям отвърна: и това е възможно. А може Хорхе да е вече мъртъв, въобразих си аз. Може да е в Зданието и в момента да убива абата. А може би и двамата са отишли някъде другаде и да ги дебне друг. Какво искаха „италианците“? И защо Бенций беше толкова изплашен? Не беше ли това маска, която той си бе наложил, за да ни измами? Защо бе останал в скриптория по време на вечерня, след като не знаеше нито как да затвори, нито как да излезе? Дали не възнамеряваше да се опита да влезе в лабиринта?

— Всичко е възможно — рече Уилям. — Но едно се изясни или се изяснява. Най-сетне Божието милосърдие ни осени със сияйна увереност.

— В какво? — запитах, изпълнен с надежда.

— Че брат Уилям от Баскервил, който вече си мисли, че е разбрал всичко, не знае как може да влезе във „finis Africae“. Напред към оборите, Адсон: към оборите.

— А ако се натъкнем на абата?

— Ще се престорим на призраци.

Трудна работа, рекох си аз, но си замълчах. Уилям започваше да нервничи. Излязохме през северния портал и прекосихме гробището; вятърът свистеше и аз се помолих Богу дано ние не се сблъскаме с два призрака, защото тази нощ манастирът не можеше да се оплаче от липса на страдащи души. Стигнахме до оборите и установихме, че конете ставаха все по-неспокойни от бурята. Главният вход на постройката бе препречен на височина колкото едни човешки гърди от широка желязна решетка, през която можеше да се види какво става вътре, Силуетите на конете се очертаваха в мрака и аз познах Брунело, защото заемаше първото място отляво. Третият кон от редицата, отдясно на Брунело, ни усети, вдигна глава и изцвили. Аз се усмихнах и рекох:

— Tertius equi.

— Какво? — запита Уилям.

— Нищо. Сетих се за клетия Салваторе. Той искаше да направи с тоя кон някаква магия и на своя латински го наричаше tertius equi. Което означава буквата „U“.

— „U“ ли? — запита Уилям, който бе изслушал моя брътвеж, без да му обърне кой знае колко внимание.

— Да, защото tertius equi би трябвало да означава не третият кон, а третия от коня, а „U“ е третата буква от думата equus. Но това е несериозно…

Уилям ме изгледа, а на мен ми се стори, че виждам в мрака как по лицето му се изписа вълнение.

— Бог да те благослови, Адсон! — рече той. — Разбира се, suppositio materialis, изразът се приема de dicto, а не de re274… Ама че съм глупак! — Плесна се силно с длан по челото, така че изплющя, дори мисля, че го заболя. — Момче, днес мъдростта за втори път говори чрез твоята уста, първия път в съня ти, а сега, както си буден! Бързо, изтичай до твоята килия да вземеш светилника; по-добре и двата, дето ги скрихме. Внимавай да не те забележат, ще те чакам в църквата! Не ми задавай въпроси. Тичай!

Тръгнах, без да задавам въпроси. Светилниците бяха скрити под моя сламеник, бяха пълни със зехтин — за това се бях погрижил предварително. Огнивото носех в расото си. Притиснах двата ценни уреда към гърди и хукнах към църквата.

Уилям стоеше под триножника и препрочиташе пергамента със записките на Венанций.

— Адсон — рече ми той, — primum et septimum de quatuor не означава първото и седмото от четирите, но от „quatuor“, от думата „четири“!

Отначало не разбрах, после изведнъж ми просветна:

— Super thronos viginti quatuor! Надписът! Откъсът! Словата, изписани над огледалото!

— Да вървим! — рече Уилям. — Може би ще стигнем навреме, за да спасим един човешки живот!

— Кого? — запитах го аз, докато той се въртеше около черепите, за да отвори прохода към костницата.

— Живота на един човек, който не заслужава да бъде спасен — отвърна той.

Озовахме се в подземния вход, със запалени светилници, крачехме към вратата, през която се влизаше в кухнята.

Вече споменах, че трябваше да бутнем една дървена врата, за да се озовем в кухнята, зад огнището, в подножието на виещата се стълба, дето водеше към скриптория. Докато отваряхме вратата, откъм стената вляво от нас дочухме някакви приглушени удари. Те идваха откъм стената край вратата, там, където свършваха погребалните ниши с черепите и костите. Точно тук, на мястото, където трябваше да бъде последната ниша, стената беше плътна, изградена от големи квадратни каменни блокове, а в средата бе зазидана стара паметна плоча, върху която бяха издълбани някакви стари, по-изтрити монограми. Ударите като че ли идеха иззад плочата или над нея — отчасти откъм стената, отчасти почти под нас.

Ако това бе станало първата нощ, веднага щях да си помисля за мъртвите монаси. Но вече знаех достатъчно, за да очаквам най-лошото, и то от живите монаси.

— Кой ли ще да е? — запитах аз.

Уилям отвори вратата и се озова зад комина. Ударите кънтяха и по стената край виещата се стълба, сякаш някой бе затворен в стената или по-точно в кухината (при това доста голяма), която можеше да се предположи, че съществува между вътрешната стена на кухнята и външния зид на южната кула.

— Някой е затворен тук — рече Уилям. — Винаги съм се питал дали в това здание, пълно с тайни проходи, няма още един проход, към „finis Africae“. Такъв явно съществува; от костницата, преди да се влезе в кухнята, част от стената се отваря, в стената е скрита друга стълба, успоредна на тази, която въвежда право в зазиданата стая.

Но кой ли ще е затворен там?

— Вторият човек. Първият е във „finis Africae“. Другият се опитал да отиде при него, но оня, дето е горе, сигурно е блокирал механизма, отварящ двата входа. Така вторият посетител е попаднал в капан. И трябва да е доста разтревожен, защото в тази дупка едва ли има достатъчно въздух.

— Кой ли ще да е? Хайде да го спасим!

— След малко ще разберем кой е. А ще можем да го спасим само ако успеем да деблокираме механизма отгоре, тъй като не знаем как да сторим това оттук. Хайде да се качваме, бързо.

Така и направихме; качихме се в скриптория, оттам — в лабиринта и скоро се озовахме в южната кула. Наложи се да спирам на два пъти, защото въздушните течения, пораждани от проникващия през процепите вятър, се втурваха с вой из стаите и повдигаха пръснатите по масите листове, та се наложи да пазя пламъка с ръка, за да не угасне светилникът.

Скоро се озовахме в стаята с огледалото, бяхме готови да видим изкривените си образи. Вдигнахме светилниците и осветихме стихчето „super thronos viginti quatuor“… Тайната бе вече разкрита: думата „quatuor“ се състои от седем букви, трябваше да натиснем буквата „q“ и буквата „r“. Бях възбуден, реших аз да свърша тази работа; побързах да сложа светилника насред стаята, но го сторих твърде невнимателно и пламъкът облиза подвързията на някаква книга, която бе поставена наблизо.

— Внимавай, глупчо! — викна Уилям и духна, за да загаси светилника. — Да не искаш да подпалиш библиотеката?

Извиних се и понечих да запаля светилника.

— Няма нужда — рече Уилям. — Моят е достатъчен. Вдигни го и ми свети, защото надписът е високо, а ти няма да го стигнеш. Да побързаме.

— А ако вътре има въоръжен човек? — запитах аз, докато Уилям почти пипнешком търсеше съдбоносните букви; макар да беше висок, той се надигаше на пръсти, за да стигне до стиха от Апокалипсиса.

— За Бога, свети ми и не се бой. Бог е с нас! — отвърна ми той не кой знае колко логично. Пръстите му тъкмо стигнаха до буквата „q“ от „quatuor“, а аз, нали стоях малко по-назад, виждах по-добре от него какво прави. Вече споменах, че буквите от надписа изглеждаха като гравирани или инкрустирани в стената; очевидно буквите от думата „quatuor“ бяха излети от метал, а зад тях бе зазидан някакъв особен механизъм. Защото, когато Уилям натисна буквата „q“, се чу изщракване, същото стана и когато Уилям натисна буквата „r“. Целият корниз на огледалото се разтърси, огледалото се отмести назад. Оказа се, че огледалото е врата, окачена откъм лявата страна. Уилям пъхна ръка в отвора между десния ръб на огледалото и стената и го издърпа към себе си. Вратата изскърца и се отвори. Уилям се промъкна във входа; последвах го, като държах светилника високо над главата си.

В края на шестия ден, два часа след повечерие, през нощта, с която започваше седмият ден, ние влязохме във „finis Africae“.