Иредзуми

Глава 1

— На мен се пада честта да открия тази церемония, в която сосакан Сано Ичиро1 и госпожица Уеда Рейко ще бъдат свързани в свещен съюз пред боговете — закръгленият късоглед Ногучи Мотоори — предишният началник на Сано и сватовник, който бе уредил този брак — се обърна тържествено към множеството, събрало се в една от приемните на замъка Едо.

В тази топла есенна утрин плъзгащите се врати бяха отворени към окъпана в багрите на алени кленови листа и лазурносиньо небе градина. Двама свещеници в бели роби и високи черни шапки бяха коленичили в предната част на помещението пред ритуалната ниша, в която бе окачен древен ръкопис с ками — имената на различни шинтоистки2 божества.

Под ръкописа като дар към боговете и към душите на предците бяха оставени кръгли оризови питки мочи и керамичен съд с осветено саке. До свещениците стояха помощничките им — две девойки с наметала и качулки. Върху рогозката вляво от нишата редом със свои близки бе коленичил бащата на младоженката — снажният и достолепен съдия Уеда, единият от двамата магистрати на Едо. Вдясно вместо починалия баща на Сано стоеше самият шогун Токугава Цунайоши — върховният военен диктатор на Япония, пременен в роба от брокат и цилиндрична черна шапка. До него коленичеха майката на Сано — слабичка крехка старица, и Хирата — първият помощник и васал на Сано. Всички погледи бяха насочени към центъра на залата, където пред две малки масички бяха коленичили Сано и Рейко — той в черна официална роба с фамилния герб, летящ златен жерав, и с двата меча на кръста, тя — в бяло копринено кимоно и дълъг бял копринен воал, който изцяло закриваше лицето и косите й. Пред двамата имаше по един плосък порцеланов съд с миниатюрно дръвче — борово и сливово, и стилизирана бамбукова горичка с фигури на заек и жерав — символите на дълголетие, гъвкавост и вярност. Ногучи и съпругата му коленичеха точно зад младоженците. Когато свещениците станаха и се поклониха към олтара, сърцето на Сано заби учестено и само с усилията на самурайското си самообладание той успя да прикрие вихъра от различни емоции в душата си.

Последните две години бяха осеяни с несекващи драматични промени — смъртта на обичния му баща; преместването от скромния търговски район Нихонбаши в двореца Едо; шеметния възход в кариерата и всички произлизащи от това предизвикателства… Имаше мигове, в които се боеше, че духът и тялото му не ще смогнат да понесат повече промени. И ето че сега се женеше за двайсетгодишна девойка, която бе виждал само веднъж, и то преди повече от година! Момиче, с което се бе запознал на уредена от Ногучи миай — официална среща между евентуални съпрузи в присъствието на родителите им. До този момент така и не бе разговарял с бъдещата си невеста, не знаеше нищо за предпочитанията й, нито пък имаше и най-бегла представа, какъв е характерът й. Почти не си спомняше външния й вид и нямаше да види лицето й до края на церемонията. Традицията на уговорените бракове сега му изглеждаше пълна лудост — какъв ли номер отново му кроеше съдбата? Късно ли бе да избяга?

От мъничката си спалня в женското крило на замъка Едо сокушицу Харуме, най-новата наложница на шогуна, долавяше забързани стъпки, блъскане на врати и пискливи женски гласове. В будоарите цареше трескав безпорядък — разхвърляни кимона, разсипана пудра за лице, прекатурени обувки. Слугите бързаха да свършат с официалните премени на двеста наложници и на техните помощнички, за да ги приготвят за сватбеното тържество на сосакан Сано. Но Харуме бе решила да пропусне празненството. Уединението бе почти невъзможно в женското крило, но сега камериерките й си бяха отишли, а дворцовите служители бяха заети. Майката на шогуна, на която прислужваше Харуме, днес не се нуждаеше от грижите й. Никой нямаше да я потърси, може би… И затова трябва да се възползва пълноценно от тъй рядката възможност да се усамоти.

Тя пусна резето на вратата и затвори капаците на прозорците. На ниска масичка запали лампи и кадилници. Трепкащите пламъчета очертаваха сянката й върху разделените с вертикални орнаменти хартиени стени. Тамянът димеше със сладникаво остър аромат. В стаята се възцари тайнствена атмосфера. Сърцето на Харуме заби учестено. Тя сложи на масата правоъгълна кутия от черно лакирано дърво, чийто капак бе инкрустиран със златни перуники, и порцеланова кана за саке с две чаши. Движенията й бяха бавни и грациозни, подобаващи за свещен ритуал. После отиде на пръсти до вратата и се заслуша.

Шумът бе утихнал; другите жени вероятно бяха приключили с обличането и се бяха отправили към приемната зала. Харуме се върна при импровизирания си олтар. С нарастващо нетърпение тя отметна назад блестящите си, дълги до кръста черни коси. Охлаби пояса си и отгърна полите на червения си копринен халат. Остана гола от кръста надолу и коленичи.

Огледа се с гордост. Осемнайсетгодишна, тя бе с узрялата плът на истинска жена и в същото време със свежото лъчезарие на младостта. Съвършена като слонова кост кожа покриваше стегнатите й бедра, заобления ханш и корема й. С връхчетата на пръстите си тя погали копринения триъгълник на венериния си хълм. Усмихна се при спомена, как неговата ръка галеше това място, как устните му целуваха шията й и как двамата се разтапяха от пламъка на взаимната си страст. Ето сега Харуме ще докаже по неоспорим начин вечната си любов към него.

Един от свещениците размаха дълга пръчка с окачени по нея хартиени ивици и извика:

— Оно ва сото, фуку ва учи, дяволите вън, сполуката вътре! Къш, къш! — за да прочисти залата. После изрече призив към шинтоистките божества Изанаги и Изанами — почитани първосъздатели на вселената.

Щом чу познатите думи, Сано се отпусна. Древният ритуал го извиси над съмненията и страха; обзе го тръпнещо очакване. Независимо от рисковете той желаеше този брак. Вече отвъд младостта, на трийсет и една години, Сано най-накрая бе готов да направи решителната стъпка и да създаде свое собствено семейство. И се чувстваше узрял за промяна в живота си.

Изминалата година и осем месеца на поста сосакан на шогуна представляваха несекващ низ от разследвания на престъпления, дирения на съкровища, ловене на духове и призраци, преследване на шпиони и предатели. Може би най-драматичният случай в кариерата му досега бе едно пътуване до Нагасаки, което едва не му костваше живота. Там бе разследвал убийството на холандския търговски представител Ян Спаен, а в хода на работата си бе прострелян, подпален, обвинен в държавна измяна, осъден на позорна смърт и едвам бе успял да избегне екзекуцията, доказвайки невинността си. Беше се върнал в Едо преди седмица и все още се чувстваше изморен — от насилието, което непрекъснато срещаше около себе си, от смъртта, която неизменно съпътстваше разследванията му, и от корупцията, която стигаше до най-високите етажи на властта.

Сега обаче с нетърпение очакваше своя заслужен отдих. Шогунът му бе отпуснал едномесечна ваканция. След продължилия цяла година годеж Сано с охота посрещаше перспективата за личен живот с една нежна покорна съпруга — сигурно убежище от външния свят. Копнееше за деца, особено за син, който да продължи името му и да наследи поста му. Тази церемония бе не просто публичен ритуал, ознаменуващ прехода, а портата към всичко, което желаеше и към което се стремеше.

Единият свещеник взе флейта и засвири тихо и протяжно, а другият му акомпанираше на дървен барабан. Следваше най-тържествената, свещената част от сватбения ритуал. Музиката заглъхна. Едната помощничка изсипа осветеното саке в месингова кана с дълга дръжка и застана до Сано и Рейко. Другата постави пред тях поднос с три подредени по големина плоски дървени чашки. Девойката с каната напълни първата, най-малката чашка, поклони се и я подаде на младоженката. Гостите бяха притихнали в очакване.

Сокушицу Харуме отвори черната полирана кутия и извади от нея дълъг прав бръснач с блестящо стоманено острие, нож с перлена дръжка и малко бурканче от черно лакирано дърво с името й, изписано в златно върху капачето. Докато нареждаше тези предмети пред себе си, в гърдите й запърха страх. Болката я ужасяваше, не понасяше и вида на кръвта. Дали някой щеше да прекъсне ритуала й, или още по-лошо — да разбере за нейната тайна, забранена любов? Сенките на опасни интриги изпълваха живота й. Имаше хора, които вероятно биха желали да я видят опозорена и прогонена от двореца. Но любовта изискваше жертви и правеше риска неизбежен. С треперещи ръце тя наля саке в две чашки — една за нея и една за любимия, който отсъстваше. Тя вдигна своята чашка и погълна питието. Очите й се насълзиха, гърлото й пламна. Но силният алкохол възпламени смелостта и решителността й. Тя взе бръснача.

С внимателни движения Харуме обръсна пухкавия триъгълник на слабините си, като пускаше черните косъмчета на пода. После остави бръснача настрана и вдигна ножа.

С лице, все тъй забулено с белия воал, Рейко поднесе чашката саке към устните си и отпи. Церемонията се повтори три пъти. После помощничките напълниха отново чашката и я поднесоха на Сано. Той отпи своите три глътки, като си представяше, че усеща върху лакираното дърво мимолетната топлина, оставена от нежните пръсти на неговата невеста, и долавя вкуса на сладкото червило по ръба — техния първи, макар и непряк допир. Дали бракът им щеше да бъде не само взаимноизгоден съюз, но и сливане на сродни души в хармонично и чувствено съжителство?

Всеобща въздишка премина през множеството. Сан сан кудо, тройният обет на трите глътки, който скрепяваше брачния съюз, винаги извикваше подобни емоции у околните.

Помощничката сложи настрана чашката и напълни следващата. Този път Сано пи първи, отново три пъти, после Рейко стори същото. След като и третата, най-голямата чашка бе поднесена и сакето в нея — изпито, музиката на флейтата и барабана прозвуча отново. Сано потъна в безмълвен възторг. Сега двамата с Рейко бяха обвързани с брак и скоро той отново ще види лицето й…

Харуме докосна с острия нож нежната, току-що обръсната кожа и потръпна от допира на хладната стомана. Сърцето й блъскаше в гърдите, ръката й трепереше. Тя остави ножа и отново отпи от чашата. После затвори очи, призова образа на своя любим и спомена за ласките му. Димът от тамяна изпълни дробовете й с аромат на жасмин. Страстта й вдъхна смелост. Когато отвори очи, тялото й бе неподвижно, душата й — в покой. Тя отново взе ножа. Нанесе върху слабините си първия разрез, точно над цепнатината на своята женственост.

Бликна алена кръв. Харуме изстена приглушено. Сълзи запариха в очите й. Но тя избърса кръвта с края на пояса си, отново отпи от чашата и нанесе следващия разрез. Още болка и още кръв. Нови единайсет ивици и Харуме си отдъхна с облекчение. Най-тежкото бе зад гърба й. Сега предстоеше стъпката, която завинаги щеше да я обвърже с нейния любим.

Харуме отвори лакираната мастилница. Върху капачето бе прикрепена малка четчица с бамбукова дръжка, чиито меки косъмчета бяха напоени с блестящ черен туш. Тя внимателно нанесе туша върху разрезите, наслаждавайки се на хладината му — балсам за болката. С окървавения си пояс попи излишния туш и затвори мастилницата. После, докато отпиваше поредна глътка саке, се наслади на свършеното.

Завършената иредзуми, татуировка, бе с размера на нокътя на палеца й. Подобна украса върху това най-интимно място бе незаличим израз на вярност и отдаденост. Тя се надяваше, че никой няма да види иредзуми, докато косъмчетата пораснат отново и я скрият, защото трябваше да опази тайната си от другите наложници, от служителите в двореца и от самия шогун. А след като се скрие, само Харуме и нейният любим ще знаят, че я има, и безмерно ще ценят символа на единствения възможен брачен съюз между тях. Тя си наля нова чашка саке — нейния личен тост за вечната любов.

Но когато отпи, не можа да преглътне; сакето потече по брадичката й. Странна изтръпналост плъзна по устните и езика й. Гърлото й бе набъбнало и сковано, сякаш затъкнато с памук. Ледени тръпки плъзнаха по кожата й. Зави й се свят. Стаята се завъртя; пламъчетата на лампите — невероятно ярки — затанцуваха в кръг пред очите й. Изплашена, тя изпусна чашката. Какво ставаше с нея?

Внезапно й призля. Преви се на две, притиснала с ръце корема си, и повърна. Гореща кисела каша изпълни гърлото й, запуши ноздрите й, след което изригна от устата й на пода. Тя захъхри и се закашля, без да може да си поеме въздух. Обзета от паника, се изправи и понечи да тръгне към вратата. Но мускулите на краката й бяха омекнали; тя залитна, разпилявайки кадилата, бръснача, ножа и бурканчето с туш. Олюлявайки се, едва успя да стигне до вратата и да я отвори. Дрезгав вик се изтръгна от скованите й устни.

— Помощ!

Коридорът беше празен. Стиснала гърло, Харуме се устреми към гласовете, които й звучаха странно изкривени и далечни. Окачените на тавана горящи фенери, ярки като слънца, я заслепяваха. Движеше се пипнешком, опираше трескави ръце по стените. През мъглата, която все повече я обгръщаше, видя странни крилати същества, които се носеха подире й и все повече я настигаха. Остри нокти сграбчиха косите й. В ушите й отекнаха пронизителни писъци.

Демони!

Сега помощничките сервираха саке на майката на Сано и на съдията Уеда в чест на новия съюз между двете семейства, а после започнаха да подават чаши на присъстващите, които произнесоха хорово:

— Омедето гозаймасу — честито!

Сано видя щастливи лица, обърнати към него и Рейко. Любящият поглед на майка му сгря сърцето му. Хирата неволно прокара ръка по едва наболите коси на главата си — обръсната по време на разследването им в Нагасаки — и засия. Съдията Уеда кимна в израз на одобрение. Шогунът се усмихна.

От масата пред себе си Сано взе церемониалния документ и зачете с развълнуван глас:

— Оттук нататък сме свързани във вечен брачен съюз като съпруг и съпруга. Даваме обет, че ще изпълняваме съвестно брачните си задължения и ще прекараме всички дни от живота си заедно във вечна вярност и любов. Сано Ичиро, ден двайсети от деветия месец на Генроку, година трета.

После и Рейко прочете същите думи от собствения си документ. Гласът й бе висок, ясен и мелодичен. Сано го чуваше за пръв път. За какво ли щяха да си говорят само двамата насаме довечера?

Помощничките подадоха на Сано и Рейко клонки от чаено дръвче, окичени с бели хартиени лентички, и отведоха брачната двойка до нишата за традиционното сватбено приношение към божествата. Дребна и крехка, Рейко едва стигаше до рамото на Сано. Дългите й ръкави и поли се влачеха по пода. Двамата заедно се поклониха и оставиха клонките пред олтара. Помощничките се поклониха два пъти към олтара и плеснаха с ръце. Всички присъстващи ги последваха.

— Церемонията приключи — обяви свещеникът, който бе изпълнил ритуала. — Сега младоженците могат да се заемат с изграждането на своя хармоничен дом.

Преследвана от демоните, Харуме успя някак да намери пътя по виещите се коридори до вратата, която водеше към главния дворец. Там стояха наложниците, облечени в ярки цветни кимона, обградени от слуги и няколко телохранители. Силите на Харуме гаснеха. Като се давеше и хъхреше, тя се строполи на пода.

Сред шумолене на коприна присъстващите се обърнаха. Чуха се възклицания:

— Това е сокушицу Харуме! Какво й е? Цялата й уста е в кръв!

— Демони — изхриптя Харуме. — Демони…

Силни ръце я сграбчиха. Властни мъжки гласове дадоха заповеди.

— Призля й. Доведете лекар!

— Не й позволявайте да помрачи сватбата на сосакан сама! Отведете я в стаята й…

Отнесоха я нататък по коридора. Зловещите привидения продължаваха да я измъчват, неистова конвулсия разтърси цялото й тяло и обви невидима верига около вътрешните й органи. Харуме изпищя в агония, докато гърбът й се изви в дъга, а вдървените й крайници се изпружиха. Сетивата й замряха. Вече не виждаше демоните, не чуваше гласовете им. Само необузданото блъскане на собственото й сърце кънтеше в ушите й. Следваща конвулсия. Макар и с широко отворена уста, Харуме вече не можеше да си поеме въздух. Последната й мисъл бе за нейния любим. С мъчителна като болката яснота тя разбра, че повече никога няма да го види. Последен отчаян опит за глътка въздух. И неизречен вопъл:

— Помощ…

И после пустота.

Сано бе сляп и глух за всичко наоколо, защото в този миг помощничките вдигаха белия воал от главата на неговата невеста и тя се обръщаше към него…

Рейко изглеждаше дори по-млада, отколкото предполагаха двайсетте й години. Имаше безупречно овално лице с деликатна брадичка и тънък нос. Очите й, бляскави черни венчелистчета, грееха в тържествена невинност. На високото й чело се извиваха фините линии на изписаните й вежди. Бяла оризова пудра покриваше гладката й съвършена кожа в невероятен контраст с черните атлазени коси, които се спускаха до коленете й. Красотата й остави Сано бездиханен. После Рейко му се усмихна — едва доловима свенлива извивка на нежните червени устни, преди смирено да сведе поглед. Сано отвърна на усмивката й и сърцето му се сви от нетърпима, обсебваща нежност. Да, съвместният им живот щеше да бъде откровено съпружеско блаженство!

Присъстващите станаха на крака, а помощничките придружиха Сано и Рейко от олтара обратно до техните семейства. Сано се поклони на съдията Уеда и му благодари за честта да се сродят. Същото стори и Рейко, обръщайки се към майката на Сано. Двамата благодариха и на шогуна, после, след още куп поздравления, благодарности и благословии, всички присъстващи преминаха през украсените с дърворезба порти и продължиха нататък по широкия коридор към залата за сватбеното угощение.

Изведнъж някъде от вътрешността на двореца се разнесоха пронизителни писъци, последвани от тропот на тичащи нозе. Шогунът застина на място и даде знак на шествието да спре.

— Какъв е този шум? — аристократичните му черти потъмняха от раздразнение и той се обърна към служителите си: — Идете, установете ъ-ъ… причината и сложете край на ъ-ъ… тази врява…

По коридора срещу сватбеното шествие с писъци се носеха десетки жени, някои облечени в блестящи копринени роби, други с прости памучни кимона на слугини. Всички те притискаха ръкави към носа и устата си с разширени от ужас очи. След тях тичаха дворцови служители, крещяха заповеди и се опитваха да въдворят ред, но жените не им обръщаха внимание.

— Пуснете ни да минем! — викаха те, изтласквайки сватбеното шествие към стената.

— Как смеят тези жени да се държат тъй непочтително? — възкликна жално Цунайоши. — Нима всички са обезумели? Стража… спрете ги!

Съдията Уеда и слугите предпазиха Рейко от тълпата, бързо разрастваща се от обзетите от паника гости, които тичешком напускаха банкетната зала. Блъснаха майката на Сано, но той успя да я хване, за да не падне.

— Бягайте! Всички сме обречени! — пищяха жените.

Появи се отряд стражи и насочи обзетите от истерия жени обратно към вътрешността на двореца. Участниците в сватбеното шествие и гостите се скупчиха в банкетната зала, подредена с маси и възглавници по пода. Група уплашени музиканти стискаха инструментите си, а прислужниците чакаха, готови да сервират.

— Какво означава всичко това? — шогунът изправи високата си черна шапка, килната в суматохата. — Аз… ъ-ъ… изисквам обяснение!

Началникът на стражите се поклони на Токугава Цунайоши.

— Поднасям ви извиненията си, ваше превъзходителство, но в женското крило възникна безредие. Вашата най-нова сокушицу Харуме току-що издъхна.

Главният дворцов лекар, облечен в тъмносинята роба на своята професия, добави:

— Смъртта й бе причинена от внезапна болест… Наложниците се разбягаха ужасени, че могат да се заразят.

Откъм доскоро празничното множество се разнесе тревожен ропот. Токугава Цунайоши ахна.

— Зараза? — лицето му пребледня и той покри носа и устата си с две ръце, за да не позволи на духа на болестта да влезе в него. — Нима искате да кажете, че… ъ-ъ… в двореца е избухнала епидемия? — диктатор с крехко здраве и с незначителен талант на главнокомандващ, той се обърна към Сано и съдията Уеда — следващите по ранг след него от присъстващите мъже: — Какво трябва да се направи в такъв случай?

— Да се отмени сватбеното тържество — отвърна съдията Уеда със съжаление — и гостите да се разотидат по домовете си. Аз ще се погрижа.

Сано, макар и слисан от този бедствен завършек на дългоочакваната си сватба, се притече на помощ на своя господар. Заразната болест бе сериозна тревога.

— В случай че наистина има епидемия, всички наложници трябва да бъдат поставени под карантина, за да се предотврати разпространението на болестта — Сано се разпореди началникът на охраната да се заеме с този въпрос и заповяда на дворцовия лекар да прегледа жените за симптоми. — А вие, ваше превъзходителство, трябва да останете в покоите си, за да не се разболеете!

— Ъ-ъ… да, разбира се — отвърна Токугава Цунайоши с явно облекчение, че някой друг поема нещата в свои ръце. Забързан към собствените си жилищни помещения, шогунът даде знак на висшите служители да го последват и извика на Сано:

— Ти трябва незабавно да разследваш причините за смъртта на тази Харуме! — обладан от страх за собствения си живот, той изглеждаше безразличен към загубата на своята наложница и към съдбата на другите си жени. И очевидно напълно бе забравил обещаната на Сано почивка. — Трябва да попречиш на болестта да ме стигне. Тръгвай незабавно!

— Ваше превъзходителство, но… — извика Сано след отдалечаващия се деспот и неговия антураж, но те не го чуха.

Хирата застана до своя господар. Двамата поеха нататък по коридора към женското крило. На тръгване Сано погледна през рамо и видя Рейко с белия сватбен воал, който се влачеше зад нея. Баща й и прислугата точно я извеждаха навън. Сано почувства силно раздразнение към шогуна за това, че не бе спазил обещанието си, и съжаление, че сватбеното празненство се отлага. Нима не бе заслужил малко покой и щастие? После потисна въздишката си. Безпрекословното подчинение на господаря бе най-висшата добродетел — тъй повеляваше Бушидо — Пътят на воина, моралният кодекс на самураите. Дългът преди всичко! За пореден път смъртта се превръщаше в център на вниманието му. Брачното щастие трябваше да почака.