Иредзуми

Глава 39

— Не биваше да позволявам на Рейко да се доближава до Мияги! — извиси глас Сано, за да надвика тропота на препускащия си кон.

— Но нямаше как да предположите, че ще стане така — извика в отговор Хирата.

Двамата се носеха в галоп по виещ се нагоре към хълмовете път. Вляво зад гърба им оставаха неясните очертания на каменни насипи и тъмна гора; вдясно към града се спускаха по-ниски хълмове. С глас, треперлив от конския галоп, Сано извика на Хирата:

— Трябваше да се върна вкъщи и да се видя с Рейко, след като си тръгнахме от Асакуса, а не веднага да се отправя към селището на ета. Може би тогава щях да предотвратя този неин излет!

— Но ако не се бяхте видели с Дандзаемон, нямаше да знаете, че ножът по Харуме е бил хвърлен от жена!

Студен вятър биеше в наметката на Сано. Пълната луна ги следваше като зло, хищно око.

— Нямаше да я оставя да отиде сама — каза Сано, отказвайки да се успокои. — Сега щях да бъда с нея.

— Те не знаят, че тя работи за вас — възрази Хирата. — Всичко ще бъде наред.

— Ако не пристигнем навреме, ще се самоубия! — както се носеше напред, Сано отклони коня си в една тясна отбивка встрани от главния път. Пътеката ставаше все по-стръмна и тясна, докато накрая вече трябваше да слязат от конете и да ги поведат между безкрайни стени от високи дървета.

Въздухът бе пропит с мирис на бор и сухи листа. Сано имаше кошмарното усещане, че се катери непрестанно, но остава на едно и също място. Мускулите му бяха напрегнати; гърдите му се бяха сковали от тежкото му дишане. Дали Рейко беше добре? Колко оставаше, докато стигнат онази вила?

От гората до тях достигна неясно хрущене. Зад Сано Хирата извика:

— Какво беше това?

— Сигурно сме изплашили някое животно — отвърна Сано, зает единствено с мисълта по-скоро да стигнат. — Няма значение. Бързай!

Накрая стигнаха до едно равно място, където вилата се мержелееше тъмна и безмълвна. Пред конюшнята стояха два празни паланкина, единият от които с герба на Сано.

— Хей! — извика той. — Има ли някой тук? Двамата взеха фенерите, оставиха конете си и влязоха във вилата през незалостената врата. На рафтове по стената на антрето висяха най-различни оръжия. Забелязал два комплекта мечове, Сано се втурна в усойния коридор с викове:

— Ота! Фуджисава! Къде сте? Рейко?

Не последва отговор. Вдясно зееше тъмна кухня.

— От печката излиза пушек — каза Хирата. — Трябва да са някъде наоколо.

Тогава Сано долови нисък стържещ звук, който изтъняваше и завършваше с въздишка. Звукът се повтори, долитайки от стаята зад кухнята. Сано се втурна вътре.

На пода сред подноси полуизядена храна лежаха дванайсет мъже. Сано разпозна ескорта на Рейко и двамата си помощници. Ота хъркаше.

— Заспали са — каза Хирата.

Сано разтърси Ота.

— Събуди се! Къде е Рейко?

Ота само изстена и продължи да спи.

— Пияни са — каза Хирата с отвращение.

Тогава Сано долови дъха на Ота — от него се носеше някакъв особен сладникав мирис — не на алкохол, а на нещо, напомнящо развалени кайсии. Той грабна чашата на Ота и я подуши. В нея все още се долавяше същият мирис.

— Вероятно някакво приспивателно — страховете му за Рейко се превърнаха в ужасяваща сигурност, че госпожа Мияги е замислила да я убие. Защо иначе ще обезврежда охраната? — Хайде, ела да претърсим къщата!

Направиха го, но без резултат.

— Семейство Мияги вероятно са извели Рейко навън да гледат луната — предположи Сано и се втурна през задната врата. Градината беше пуста, но на върха на гористия хълм на фона на нощното небе луната очертаваше силуета на малка постройка. Вътре трепкаше светлинка. — Там горе са!

С фенери в ръка двамата с Хирата се гмурнаха в тъмната гора и с мъка се закатериха по едва видима обрасла пътека. Удряха се в ниски клони, хлъзгаха се по борови иглички и паднали листа, катереха се по скали и прескачаха паднали клони.

— Струва ми се, че някой върви след нас — каза Хирата.

Сано не обърна внимание на предупреждението. Останал без дъх, той излезе от гората и се завтече по тревистото било на хълма към малкия павилион със сламен покрив. Зад решетестите стени гореше фенер. Отвъд беседката се долавяха гласове.

— Моля те, братовчедке! Ако я убиеш, само ще влошиш нещата… — това бе гласът на даймио Мияги, дрезгав от отчаяние.

— Нямаме избор — крещеше в отговор съпругата му.

Докато Сано и Хирата се катереха залитайки, владетелят Мияги захлипа:

— Не можеш да се измъкнеш безнаказано след подобно нещо. Ще те екзекутират за убийство. Аз как ще се оправям без теб?

— Няма да можеш — в гласа на жена му прозвуча мрачно тържество. — В продължение на трийсет и три години аз ти служа всеотдайно, изпълнявам всичките ти желания, браня те от последствията. Убих онова съседско момиче, защото то те хвана да я шпионираш на вратата на тоалетната. Страхувах се, че ще ни създаде неприятности, и сложих отрова в чая й. Ако сега ме оставиш да убия и тази глупачка, никой вече няма да ни раздели!

Значи госпожа Мияги бе извършила и онова неразкрито убийство, за което бе споменал съдията Уеда! Дори когато страх прониза сърцето му, в Сано се надигна неистова надежда. Рейко все още беше жива. Задъхан, се втурна напред, заобиколи павилиона и замръзна на място. Фенерът му освети три фигури, които се откроиха като трепкащи очертания на фона на мрака. Владетелят Мияги бе коленичил на пътеката, която граничеше с пропастта. Някъде долу се долавяше глух шум от течаща вода. Малко по-нататък съпругата му стоеше на крачка от ръба и държеше Рейко за косите. Пищните им роби се вееха на вятъра.

— Рейко! — извика Сано. Даймио извърна към него обляно в сълзи лице. Акико се завъртя. Държеше кинжал, опрян в гърлото на Рейко. — Хвърли ножа! — нареди Сано на госпожа Мияги, като се опитваше да не допусне паника в гласа си. Връхлетя го ужас. — Арестувана си за убийствата на сокушицу Харуме и на Чойей. Ако убиеш жена ми, това няма да ти помогне! — остави настрана фенера си и махна с ръка. — Пусни я да дойде при мен.

— Направи каквото ти казва, братовчедке! — изстена умолително владетелят Мияги.

Оръжието трепна в нестабилната ръка на съпругата му, но тя продължаваше да държи Рейко. В очите й блесна отчаяние. Дългите й коси се вееха на вятъра. Сано едва разпозна превзетата дама, която бе видял преди два дни. С пламналите страни и оцапаната си с кръв брадичка тя приличаше на обезумяла. И животът на Рейко зависеше от умението му да се разбере с нея.

— Сосакан сама, жена ми не е лош човек — каза владетелят Мияги. — Лоша беше Харуме, тя ме изнудваше. Съпругата ми искаше само да ме защити.

Сано се обърна към госпожа Мияги:

— Ако пуснеш Рейко, ще посъветвам шогуна да вземе предвид особените обстоятелства и да смекчи присъдата ти — мисълта, че може да остави една убийца да избегне правосъдието, му бе противна, но той бе готов да каже всичко, за да спаси Рейко. — Само се дръпни от пропастта и нека поговорим.

Акико не се помръдна. Сано видя как гърлото на Рейко се сгърчва.

— Слушай какво ти казва сосакан сама — умоляваше жена си даймио Мияги. — Той може да ни помогне.

— Да, Харуме беше зла! — внезапно госпожа Мияги заговори с друг тон. Думите й извираха от някакво тъмно и тайно кътче в душата й. — Имаше наглостта да зачене твое дете…

— Мое дете? — гласът на владетеля Мияги изтъня от недоумение. — За какво говориш?

— Харуме беше бременна, сигурна съм. Видях я в храма на Авашима Миоджин… — тази шинтоистка богиня бе покровителка на жените и на майчинството. — … видях я как окачи молитвена плочка при олтара, молеше детето й да се роди живо и здраво. Аз сложих отрова в мастилото… за да ги убия — и нея, и отрочето й.

— Но аз никога не съм я докосвал! — даймио пропълзя покрай Сано, за да коленичи пред жена си. — Братовчедке, ти знаеш какъв съм. Как мога да й направя дете?

— А ако не си бил ти, тогава кой? — попита злъчно Акико. — Шогунът, този немощен несретник? — тя впи гневен поглед в съпруга си и приведе ножа. — През всички тези години съм търпяла историите ти с други жени и никога не съм се оплаквала, защото смятах, че не ги докосваш; смятах, че не си способен. Вярвах, че в сърцето си ти си ми верен! — Сано използва момента да се приближи още няколко крачки. — Мислех, че си принадлежим завинаги. Но ти ме предаде!

— Братовчедке, аз никога…

— Зная колко много искаше син! Не можех да оставя детето на Харуме да се роди. Това щеше да те насърчи да създадеш още едно с някоя от наложниците си. Тя щеше да стане твоя жена, а детето — твой наследник. И ти щеше да ме изоставиш…

Сано безшумно запълзя към Акико и Рейко.

— Значи си убила Орехче и Снежинка, за да нямат синове от мен? — слисан, владетелят Мияги поклати глава. — Но защо и някакъв си търговец на лекове?

Непоколебимост изостри погледа в мокрите от сълзи очи на госпожа Мияги.

— За да не ме разпознае като купувача на отровата. Щях да убия и противния собственик на онова шоу с недъгавите, който се опитваше да ме изнудва, но пропуснах тази възможност.

— Братовчедке, аз никога не бих те изоставил — изплака даймио. — Аз те обичам! — той протегна напред събраните си умолително ръце. — Моля те, пусни жената на сосакан Сано и ела при мен!

— Не мога! — Акико направи крачка към ръба на пропастта. Сърцето на Сано се блъсна в клетката на гърдите му; той застина на място, протегнал ръка встрани да задържи Хирата. — Видях те как я гледаш. Зная, че я желаеш. Няма да допусна да ти роди син… — и тя отново вдигна ножа, мушкайки острието в меката плът под челюстта на Рейко. Ужас прониза Сано.

— Акико, чуй ме! — намеси се той. — Съпругът ти не е баща на нероденото дете на Харуме — каза той с усилие да остане спокоен. — Той не те е предал. Харуме е имала друг любовник. А Рейко е моя и даймио Мияги не може да я има. Затова я пусни да дойде при мен.

Госпожа Мияги посрещна молбата му с празен поглед. Бавно се обърна, влачейки Рейко към ръба на пропастта.

— Не!

Сано се втурна към жените, но Хирата скочи преди него и сграбчи владетеля Мияги в желязна хватка.

— Госпожо Мияги, ако нараните жената на сосакан сама, ще хвърля съпруга ви в пропастта! — извика той.

Тази стратегия не бе хрумнала на Сано; мисълта му бе съсредоточена върху Рейко. Сега той затаи дъх, докато наблюдаваше как убийцата извръща глава към тях. Когато видя даймио, тя замръзна.

— Братовчедке, помогни ми, не искам да умирам! — Мияги Шигеру се мяташе в ръцете на Хирата.

— Можеш да го спасиш! — каза Сано. В сърцето му трепна надежда. — Само пусни ножа. И ела насам.

Госпожа Мияги бързо отмести поглед от съпруга си към Сано и после към Рейко. От устните й се изтръгна мъчителен стон. Сано почувства как колебание отслабва решителността й, но въпреки това тя не се помръдна.

— Хирата? — обади се Сано.

Младият васал тласна владетеля Мияги към пропастта.

— Помощ, братовчедке! — изплака даймио. Никой друг не отронваше нито звук. Никой не помръдваше. Обезумяла от ревност, Акико очевидно искаше да спаси съпруга си, но и да запази положението си в живота му. Сано усети как нощта се разгръща, необятна, черна и кошмарна като безизходицата, до която бяха стигнали преговорите им. Заля го отчаяние.

И тогава откъм гората до тях долетяха трясък и хрущене. Тежки стъпки от тичащи нозе затрополиха по склона. Зад госпожа Мияги и Рейко изведнъж изникна някакъв мъж. Беше облечен в мърляво кимоно, а в ръка стискаше копие.

— Кушида! — възкликна Сано. Той видя как Хирата се вцепени от изненада, и чу как даймио изстена смаяно. Госпожа Мияги се извърна леко с трескави очи, опитвайки се да наблюдава всички едновременно.

— Вероятно той ни е следвал в гората — каза Хирата. — Какво прави тук?

Пазачът не обърна внимание на Сано, Хирата и владетеля Мияги. Насочил копието си към Акико, той изкрещя:

— Убийца! — маймунското му лице бе черно от мръсотия; сплъстените му коси падаха свободно до раменете му. — Ден и нощ издирвах убиеца на моята любима Харуме. Най-накрая те открих! Сега ще отмъстя за смъртта й, ще успокоя духа й и ще възвърна честта си!

Сано разбра защо Кушида бе ходил на кея Дайкон — бе проследил Чойей и бе принудил умиращия търговец да му издаде клиента, закупил отровата за стрели. Той е бил мъжът, когото хазяинът бе чул в стаята на Чойей. После е проследил госпожа Мияги. Преди Сано да реагира, пазачът се хвърли към съпругата на даймио Мияги. Тя изпищя и се наклони настрани към беседката. Острието на копието разкъса ръкава на робата й. Проклинайки, Кушида отново се хвърли в атака. Когато госпожа Мияги отмести кинжала си и го размаха в опит да се отбранява, Рейко се отскубна. Тя се запрепъва по пътеката, като се стараеше да избягва зловещите удари на Кушида. Когато Сано се втурна да й помогне, дръжката на копието се стовари върху рамото му.

Хирата блъсна владетеля Мияги настрана, извади меча си и се хвърли срещу Кушида.

— Аз ще се погрижа за него, сосакан сама. Вие спасявайте Рейко.

Като мушкаше и избягваше ударите на противника, той започна да изтласква Кушида надолу по хълма. Сано протегна ръка към Рейко, но Акико поряза десницата му с кинжала си и изпищя:

— Махай се!

Сано измъкна меча си и замахна срещу острието на убийцата. Рейко извади камата от ръкава си и се включи в сражението. Тогава Сано почувства, че някой ги приближава в гръб. Извърна се рязко и видя даймио Мияги, размахващ меч.

— Няма да ви позволя да нараните жена ми! — иначе отпуснатите му черти сега бяха сковани от страх. Той замахна непохватно към Сано.

Сано избегна удара. После сам нанесе удар с намерение да избие меча му, а не да го промуши.

В това време Рейко замахна към Акико, но тя парира удара й. Тънките им остриета се удариха едно в друго с нежен стоманен звън. Като се въртяха и извиваха в ловки маневри на ръба на пропастта сред веещи се коси и издуващи се на вятъра поли, те сякаш изпълняваха зловещ танц. Рейко се биеше с усвоена вещина, а госпожа Мияги — с ярост и жестокост. Откъм подножието на хълма Сано чу как пазачът Кушида изкрещя на Хирата:

— Остави ме! Аз трябва да отмъстя за смъртта на Харуме. Само така ще успея да намеря покой!

Владетелят Мияги отчаяно се съпротивяваше на умелите удари на Сано. Печалното му лице лъщеше от пот. Угаждал цял живот на капризите си, той не беше във форма да се бие. Сано бързо изби меча от ръката му. Безпомощен, той се сви на земята и хвърли поглед към съпругата си, чието кимоно висеше на изцапани с кръв ивици там, където Рейко я бе порязала. От гърдите му се изтръгна отчаян стон. После вдигна ръце в знак, че се признава за победен.

— Приемам поражението си — каза той с тихо достойнство. — Моля, позволете ми привилегията да извърша сепуку.

Даймио извади своя къс меч и го стисна в треперещите си ръце с острие, насочено към корема. Затвори очи и зашепна молитва. Или бе решил да се измъкне като страхливец от трудното положение, или някакви останки от самурайска чест все още живееха в него. После си пое дълбоко въздух и с пронизителен вик заби меча в тялото си.

— Шигеру! — госпожа Мияги се втурна към него, пусна кинжала и започна трескаво да гали лицето на даймио с кървавите си ръце. Той се гърчеше в предсмъртна агония. Тялото му се разтресе в ужасна конвулсия. Погледна жена си и устните му прошепнаха неясни думи. После се отпусна неподвижен в ръцете й.

— О, не! Скъпи, не! — грозни задавящи ридания разтърсиха Акико.

Задъхана от напрежение, Рейко отиде при Сано. Той клекна предпазливо и протегна ръка към кинжала на госпожа Мияги. В този миг ръката й се стрелна и тя сграбчи оръжието, насочвайки го към него. Скръб бе сгърчила устата й; лицето й бе смъртнобледо от гняв, на петна от кръв и сълзи.

— Ти уби съпруга ми — прошепна тя. — Сега ще си платиш за това! — Сано вдигна меча си. Но вместо да замахне към него, Акико се хвърли към Рейко с вика: — Ти отне моя любим. Сега аз ще убия твоята любима!

Неподготвена за атаката, Рейко се дръпна твърде късно — острието сряза рамото й. Те възобновиха сражението помежду си. Сано прибра меча си в ножницата и сграбчи госпожа Мияги откъм гърба, сключвайки ръце около нейните. Докато се боричкаха за надмощие над кинжала, тя политна напред и падна върху Рейко, повличайки и Сано. Тримата се строполиха при самия ръб на пропастта, главите им стърчаха в празното пространство.

Рейко изпищя и разсече лицето на Акико с камата си. Тя зави от болка. Сано изви оръжието далеч от нея. В този момент с рязко движение тя го отхвърли от себе си. Тогава Рейко със сетни сили я оттласна от себе си и госпожа Мияги се превъртя през глава. Озова се над пропастта и сякаш за миг замръзна във въздуха. Сано се хвърли върху Рейко и я притисна към земята. После съпругата на даймио изчезна от погледа им с пронизителен писък. Последваха няколко глухи удара, когато тялото й се блъскаше в скалите. И после тишина. Сано помогна на Рейко да се изправи на крака. Вкопчени един в друг, двамата надзърнаха в мрачната бездна. Лунната светлина хвърляше слаба светлина върху робата на госпожа Мияги. Тя не помръдваше.

Хирата дотича при тях, стиснал в ръка нагината на пазача Кушида и собствения си меч. Кървеше от раните по ръцете и лицето си.

— Кушида е ранен, но ще оживее. Какво стана тук? Добре ли сте?

Сано му разказа. После тримата се хвърлиха в бурна прегръдка, притискайки лицата си. Сано изпитваше по-дълбоко удовлетворение от когато и да било при приключване на някакъв случай. Съпругата му беше жива и здрава, честта на най-близкия му приятел бе възстановена. Общата им победа бе неизмеримо по-сладка от самотния му героизъм от миналото.

— Хайде да будим войниците и да си ходим у дома — каза той, докато бършеше сълзите от страните си.

И все така прегърнати, със Сано в средата, тримата поеха надолу по хълма.