Иредзуми

Глава 38

Върху окъпаното в пламъците на залязващото слънце небе над западните хълмове извън Едо се бе разпрострял гоблен от златни облаци. Далечните планини бяха тъмни лавандулови възвишения. Извитата лента на реката блестеше като стопена мед. Над пейзажа отекваше звън на камбани. На изток върху небосклона сияеше пълна луна, огромна и ярка.

Лятното имение на Мияги бе разположено на стръмен склон встрани от главния път. Тесен черен път водеше през гората до вилата — двуетажна постройка от дърво и хоросан, обрасла с лози. Високите дървета наоколо почти скриваха покрива й. В конюшните и в крилото на слугите горяха фенери, но другите прозорци бяха тъмни. Ако не се смятаха вечерната птича песен и шумоленето на вятъра в сухите листа, имението тънеше в тишина. Отвъд вилата местността се изкачваше нагоре, минаваше през още гора и стигаше до гола издатина. На върха на хълма бе построен малък павилион. Там седяха владетелят Мияги, съпругата му и Рейко и съзерцаваха съвършена картина на луната.

Решетести стени ограждаха беседката и ги пазеха от вятъра; топлеха ги мангали с дървени въглища, поставени под застлания с татами под. Фенер осветяваше отделни писалища, на които бяха сложени принадлежности за писане. На масата имаше напитки и блюда. Върху стойка от тиково дърво бяха положени традиционните приношения за луната — оризови кнедли, соеви зърна, сливи, димящи кадила и ваза с есенни треви.

С предизвикателен жест владетелят Мияги взе една четчица и я предложи на Рейко.

— Бихте ли съчинили първото стихотворение в чест на луната, скъпа?

— Благодаря ви, но все още не съм готова да пиша — Рейко се усмихна напрегнато. Искаше й се да се отмести по-далеч от даймио, но съпругата му бе седнала твърде близо от другата й страна. Бе твърде уплашена, за да се настрои за поезия. По пътя насам страхът й се бе поуталожил от присъствието на стражите и на двамата помощници на Сано, но не бе предполагала, че мястото, от което щяха да наблюдават луната, бе тъй далеч от вилата, където се бяха настанили придружителите й. Приклещена между убиеца и съпругата му, Рейко преглътна нарастващата си паника. Само мисълта за кинжала, скрит в ръкава й, я успокояваше.

Госпожа Мияги се засмя дрезгав грак, обагрен с вълнение.

— Не карай нашата гостенка да бърза, братовчеде. Луната все още е твърде далеч от своята прелест — тя изглеждаше странно променена от сутринта. Хлътналите й страни бяха поруменели; устните й, иначе превзето стиснати, сега потръпваха. Очите й отразяваха фенера, а неспокойната й енергия изпълваше беседката. — Може ли да ви предложа нещо за хапване, за да се подкрепите? — попита тя.

— Да, моля — Рейко се насили да звучи ентусиазирано. При мисълта да яде в присъствието на семейство Мияги стомахът й се преобърна. С неохота прие чай и кръгла сладка питка със запечен вътре цял жълтък, символизиращ луната. Чувството, че е попаднала в затвор, засили безпокойството й. Тя усещаше как нощта приближава и скрива пътя към нейната безопасност. Покрай беседката минаваше тясна, застлана с чакъл пътека. Зад нея изведнъж следваше почти отвесен склон, който се спускаше до осеян с обли камъни бряг на поток. Рейко чуваше как водата се плиска далеч долу. Очевидно нямаше друг път за бягство, освен пропастта. Докато трошеше лунната питка в чинията си, успя да се поуспокои и се обърна към своя домакин: — Моля вие да напишете първото стихотворение, за да мога да следвам вашия пример.

Владетелят Мияги се насърчи от ласкателството й. Известно време той безмълвно съзерцаваше луната, после взе четчицата и започна да пише. Щом свърши, прочете на глас творението си:

Той хвърли многозначителен поглед към Рейко, която едва успя да прикрие отвращението си. Даймио изкривяваше ритуала за съзерцаване на луната в най-обикновено безсрамно ухажване.

— Великолепни стихове! — възкликна съпругата му, макар че възторгът й изглеждаше пресилен.

Без да обръща внимание на намека, Рейко търсеше пролука, за да насочи разговора в друга посока.

— Захладня! Все ми е студено. Понеже вчера ходих в храма Зоджо и доста намръзнах… Вие излизахте ли?

— Не, цял ден си бяхме вкъщи… Сами… — натърти госпожа Мияги. Тя се опитваше да представи алиби за времето, в което бе убит Чойей. Но владетелят Мияги каза:

— Аз излизах за малко. Когато се върнах, теб те нямаше — после добави заядливо: — Беше отишла някъде и трябваше да стоя сам. Мина цял век, докато си дойдеш.

— Грешиш, братовчеде! — в гласа на Акико прозвуча рязка предупредителна нотка. — Трябваше да свърша някои неща в крилото на прислугата. Ако ме беше потърсил по-усърдно, щеше да ме откриеш. Изобщо не съм напускала къщата.

Рейко скри радостта си. Щом даймио бе толкова глупав, че да оборва собственото си алиби, тогава нямаше да й е трудно да изтръгне и самопризнанията му. От масата с храната Рейко си избра мариновани репички и си взе малко. Парливата хапка изпълни устата й със слюнка.

— Вкусно! И като си помисля колко са пътували, докато стигнат до тази маса! Когато бях малка, веднъж бавачката ме заведе да видя лодките, които докарваха зеленчуци на кея Дайкон. Много интересно място. Били ли сте там?

Госпожа Мияги се намеси рязко:

— Съжалявам, но никой от нас не е имал това съмнително удоволствие.

Даймио бе отворил уста да каже нещо, но тя го спря с поглед. Той придоби смутено изражение и после сви рамене. Очевидно бе ходил на кея Дайкон.

— Защо не опитате да напишете едно стихотворение? — подкани я госпожа Мияги.

Рейко реши да се възползва от класическа тема. Тя написа няколко йероглифа и после прочете:

— Асакуса е едно от любимите ми места, особено на Четирийсет и шестхилядния ден. Ходихте ли тази година?

— Трудно понасяме огромните тълпи — бързо отвърна съпругата на даймио. — Никога не ходим там по празниците.

— Но тази година направихме изключение… не помниш ли? — обади се владетелят Мияги. — Боляха ме костите и ти реши, че лековитият пушек от тамяна пред храма Канон ще им помогне… — той се изкиска. — Ти май наистина почваш да забравяш, братовчедке.

Окрилена, че той сам бе споменал за присъствието си в Асакуса в деня на нападението над Харуме, Рейко продължи с въпросите:

— Китайските растения фенери на пазара бяха великолепни. Видяхте ли ги? — искаше да разбере по-точно къде са се намирали съпрузите по време на покушението.

— Уви, поради здравето ми бях лишен от това удоволствие. Аз си почивах в градината на храма и оставих съпругата ми сама да се наслаждава на причудливата им форма.

С явно раздразнение госпожа Мияги заяви:

— Отклоняваме се от главната цел на нашия излет… — и тя завъртя четчицата в треперещите си пръсти. — Нека съчиним друго стихотворение…

Владетелят Мияги вдигна поглед към луната и изрецитира:

Ледената ръка на страха сграбчи сърцето на Рейко, когато проумя значението на думите му.

— Забранената любов е много романтична — каза тя. — Стихотворението ми напомня за един слух, който се носи в двореца за сокушицу Харуме…

— Дворецът гъмжи от слухове — ожесточено я прекъсна Мияги Акико — и твърде малко от тях са истина.

Даймио не й обърна внимание.

— И какво сте чули?

— Харуме се е срещала с някакъв мъж в една странноприемница в Асакуса… — съзирайки проблеснала тревога във влажните му очи, Рейко запази невинното си изражение. — Колко дръзко от нейна страна!

— Да… — сякаш на себе си, даймио изрече неясно: — Влюбените в такова положение рискуват да си навлекат жестоки последствия. За негово щастие опасността го е подминала…

Рейко едва успяваше да сдържа вълнението си.

— Смятате ли, че любовникът на Харуме я е убил, за да запази връзката им в тайна? Чух, освен това, че Харуме имала и друг любовник — позволи си тя да импровизира, като се питаше дали Сано бе открил тайнствения непознат. Съжаляваше, че съпругът й не може да види колко добре се справя с разпита. — Май наистина е предизвиквала съдбата си, не мислите ли?

Госпожа Мияги избухна:

— Какво значение има всичко това, след като Харуме е мъртва? Наистина намирам тази тема за твърде отблъскваща.

— Съвсем естествено е да проявявам интерес към своя позната — каза владетелят Мияги кротко.

— Нямах представа, че сте познавали Харуме — излъга Рейко. — Кажете ми какво мислите за нея?

Очите на даймио се замъглиха от спомени.

— Тя…

— Братовчеде! — обади се през стиснати зъби съпругата му, втренчила в него свиреп поглед.

Изглежда, той все пак проумя колко нелепо бе да говори за убитата си любовница.

— Всичко това вече е минало. Харуме е мъртва — мазният му поглед се плъзна по Рейко. — А ние двамата с вас сме живи!

— Тази сутрин казахте, че Харуме си играела с опасността и си просела убийството — настоя Рейко, твърдо решена да приключи случая и да отправи гласно обвинение срещу Мияги Шигеру. Тя имаше показанията му, че е бил на местопрестъплението. Сега се нуждаеше от самопризнанията му. — Вие ли й дадохте заслуженото?

Още докато говореше, Рейко осъзна, че бе отишла твърде далеч. В този миг госпожа Мияги я сграбчи за китката.

— Не си дошла тук да се любуваш на луната, нали? — изсъска тя. — Държиш се приятелски с нас, за да ни шпионираш. Опитваш се да изкараш съпруга ми убиец. Искаш да ни съсипеш! — лицето й се бе променило до неузнаваемост. Дълбоки бръчки прорязваха челото й, очите и искряха злобно. Ноздрите й потръпваха; почернените й зъби се бяха оголили в свирепа гримаса.

— Не, не е вярно! — Рейко първо застина удивена, а после се опита да се отскубне, но Акико заби нокти в плътта й. — Пуснете ме!

— Братовчедке, за какво говориш? — изхленчи даймио Мияги. — Защо се държиш така с нашата гостенка?

— Не разбираш ли, че тя те шпионира? Опитва се да докаже, че ти си отровил Харуме и си намушкал стария търговец от кея Дайкон? Толкова си глупав. Падна право в капана й!

Даймио поклати глава озадачен:

— Какъв търговец? Какъв капан? Защо обиждаш тази очарователна млада дама? Веднага я пусни! — и като се приведе напред, той се опита да отключи пръстите на съпругата си. — За какво й е да ни шпионира? Аз не съм сторил тези ужасни неща. Никога не съм убивал през целия си живот…

— Ти не — отвърна съпругата му с тиха злоба. Внезапно истината се стовари върху Рейко като удар в корема. Обореното алиби не обвиняваше единствено владетеля Мияги. Лъжите на съпругата му целяха да защитят и нея самата.

— Значи ти си убийцата! — възкликна Рейко.

Акико се изкиска:

— Щом ти трябваше толкова време да го проумееш, значи не си чак толкова умна…

— Братовчедке! — внезапно осъзнал истината, даймио Мияги се свлече на колене. — Ти си убила Харуме? Но защо?

— Няма значение — изскърца госпожа Мияги. — Тя вече не е важна. Проблемът е в тази тук. Знае твърде много… — устните й се изкривиха в зловеща усмивка, отправена към Рейко. — Какво си мислиш? Че съм ти позволила да дойдеш тук, за да прелъстяваш мъжа ми? Не, доведох те, защото съзрях великолепна възможност да се отърва от теб завинаги. Точно както направих и с двете наложници.

Владетелят Мияги ахна:

— Снежинка и Орехче? Какво си им сторила?

— И двете са мъртви… — Акико кимна самодоволно. — Клъцнах им гръклянчетата…

Ужасът заля Рейко с такава сила, че й призля. Копнееше да се пресегне за ножа, прикрепен под мишницата на лявата й ръка, но убийцата я стискаше здраво за дясната китка.

— Но защо, братовчедке, защо? — попита неразбиращ Мияги. Пребледнял от страх, той бе втренчил поглед в жена си. — Как можа да убиеш моите момичета? Те не са сторили нищо, с което да те наранят. Нима… нима си ревнувала? — удивление извиси гласа му. — Те бяха просто безобидни развлечения, също като другите ми жени.

— Аз по-добре знам! — отсече рязко тя. — Те можеха да те отнемат от мен и да унищожат всичко. Но аз се отървах от тях. А сега ще се погрижа и тази глупачка да не стои повече между нас.

Внезапна паника вля сили в тялото на Рейко. Тя издърпа ръката си от хватката на госпожа Мияги, скочи на крака и се втурна извън беседката. Но Акико хвана края на широкия й колан, дръпна го силно и я завъртя. Успя да докопа глезена й и Рейко загуби равновесие. Падна заднишком върху масичката. Наоколо се разпиляха деликатеси и парчета порцелан. Госпожа Мияги се хвърли отгоре й.

— Снежинка и Орехче — стенеше даймио и се гушеше в ъгъла. — Братовчедке, ти си загубила разсъдъка си. Спри, моля те, спри!

Рейко се опита да отблъсне нападателката си, но не успя. Не можеше да достигне кинжала. Мяташе се отчаяно, докато по-възрастната жена се опитваше да я докопа за гърлото й. Нанасяйки удар с чело право в лицето на госпожа Мияги, тя усети болезнения сблъсък на кост в кост. За миг й причерня. Акико извика и инстинктивно се дръпна назад. Рейко бързо се изправи, но съпругата на даймио дойде на себе си, преди тя да успее да извади ножа. С разкървавена уста и счупени предни зъби госпожа Мияги се хвърли към Рейко, двете се блъснаха в решетестата стена и я строшиха. В беседката нахлу студен въздух.

— Братовчедке, спри! — изплака владетелят Мияги.

— Помощ! — извика Рейко. — Фуджисава сан. Ота сан. Помощ!

Убийцата се кискаше задъхано, докато дереше, риташе и блъскаше с юмруци жертвата си:

— Пищи колкото си искаш. Няма да дойдат… — тя докопа брадичката на Рейко и я натисна назад. Рейко се мъчеше да се освободи, но госпожа Мияги притежаваше неестествената сила на лудостта. Заби колене в Рейко и я притисна към земята. Измъкна нож изпод полите си и го насочи в лицето й.

Изведнъж Рейко престана да се съпротивява и се вцепени. Впи поглед в стоманеното острие и затаи дъх. Представи си двете наложници, заклани като животни, и усети как цялата й смелост се отдръпва от това острие, което можеше да пролее собствената й кръв. Единствения път, когато бе и заставала лице в лице срещу подобна опасност, бе онази отдавнашна битка в Нихонбаши. Тогава се бе почувствала непобедима, но сега ужасяващият факт за надвисналата смърт я слиса и натъжи. Горчиво съжали за грешката да се изправи сама срещу кръвожаден убиец. Но Сано бе останал в Едо, а съжаленията нямаше да я спасят. Насили се да погледне встрани от кинжала, към госпожа Мияги, която бе коленичила върху нея с лице, тъй близко до нейното, че Рейко виждаше нащърбените краища на счупените й зъби и червените жилчици в бялото на изпълнените й с омраза очи.

— Моля те, не ме наранявай! — въпреки усилието да прозвучи смело гласът й бе като жален шепот. — Няма да кажа никому какво си сторила, обещавам.

Владетелят Мияги изкрещя:

— Виж, тя иска да се разберем. Пусни я. Можем да се приберем у дома и да забравим за станалото.

— Не вярвай на лъжите й, скъпи братовчеде Шигеру — щом се обърна към съпруга си, гласът й с незабавно се смекчи от прилив на нежност. — Довери ми се, аз ще се погрижа за всичко, както винаги досега — и тя наклони ножа, докато опря в гърлото на Рейко.

— Моля те, пусни я! — изстена даймио. — Страх ме е. Не искам неприятности.

— Аз казах на съпруга си къде отивам — изхриптя Рейко. — Може да си се измъкнала безнаказано с убийството на Харуме и Чойей, но с мен няма да е така.

Акико се засмя.

— О, но не аз ще те убия, драга — без да отмества ножа, тя охлаби хватката си. — Ти ще го сториш сама — после уви дебел сноп от косата на Рейко около свободната си ръка и се изправи. Последва рязко дръпване и Рейко извика, когато болка прониза скалпа й. Изправи се на крака. Госпожа Мияги я държеше здраво. Ножът опираше в гърлото й. — Била си тъй омаяна от луната — каза съпругата на даймио, — че си решила да повървиш покрай пропастта… — тя накара Рейко да мине върху разпиляната храна и покрай треперещия от страх Мияги Шигеру. — Спънала си се, паднала си там долу и си намерила смъртта си.

— Не! — нов пристъп на ужас омаломощи Рейко. — Съпругът ми никога няма да го повярва.

— О, напротив! — тя повлече Рейко надолу по стъпалата на беседката и от там — в пустата ветровита нощ. — Ще бъде истински нещастен случай! Върви!