Иредзуми

Глава 16

Последната задача на Сано за деня бе да изслуша отчетите на помощниците си за хода на разпитите, за издирването на билкаря и за обиска на вътрешното крило. На този етап обаче никой от хората му не можеше да се похвали с голям напредък. Сано им даде указания за следващия ден, възложи на една група от тях да проследят как мастилницата и писмото са стигнали от имението на Мияги до стаята на Харуме, и после всички се разотидоха. Остана само с Хирата.

— Открих възможна следа към търговеца на лекове — похвали се Хирата. — Някакъв старец бродел из града и продавал афродизиаци. Използвах един от информаторите си, Плъха…

Сано кимна одобрително.

— А сокушицу Ичитеру?

Хирата плъзна поглед встрани.

— Говорих с нея. Но… засега нямам какво да докладвам… — изглеждаше необичайно отвлечен, а очите му горяха с особена сила.

Сано се разтревожи от уклончивостта на Хирата, но предпочете да не го кори.

— Добре, но гледай утре да приключиш с разпита й — каза той и смени темата с разказа за огледа на трупа и за разговора си с Кушида и със семейство Мияги. — Засега ще пазим информацията за бременността в тайна, а ти се опитай дискретно да установиш дали някой знае, или се досеща за това.

— Смятате ли, че тя самата е знаела?

Сано се замисли.

— Струва ми се, че поне е подозирала. Според мен не е съобщила за бременността си, защото не е била сигурна кой е бащата — Сано забеляза, че Хирата не го слуша, а се е втренчил в празното пространство. — Хирата?

Хирата трепна и се изчерви.

— Да, сосакан сама!

„Ако Хирата не започне да се държи отново нормално, помисли си Сано, в най-скоро време трябва да си поговоря с него сериозно.“ Но точно сега нямаше търпение да види Рейко.

— Какво искаш да кажеш с това „Няма я“? — попита Сано слугата, който го посрещна на вратата с вестта, че Рейко е излязла от къщи сутринта и още не се е върнала. — Къде отиде?

— Не каза, господарю. От ескорта пристигна вест, че я водят на различни места в Гинза и в Нихонбаши.

Сано усети, че го обзема неприятно подозрение.

— Кога ще се върне?

— Никой не знае. Съжалявам, господарю.

Раздразнен от отлагането на една романтична вечер, Сано усети, че е гладен — не беше ял нищо от обед. А и имаше нужда да отмие от себе си скверните следи от аутопсията.

— Приготви ми ваната и ми донеси вечеря — нареди на слугата си.

След като се изкъпа, се преоблече в чист халат и се настани в топлата, осветена от лампите всекидневна. Опита се да изяде вечерята си от ориз, задушена риба, зеленчуци и чай, но раздразнението му към Рейко скоро се превърна в тревога. Нещо лошо ли се бе случило? Или го беше напуснала? Загубил апетит, закрачи напред-назад из стаята. Представи си, че Рейко е в някоя горяща постройка или че са я нападнали бандити. Само да се прибере у дома жива и здрава, хубаво ще я нареди!

И тогава чу отвън тропот на копита. Сърцето му подскочи с облекчение. Най-накрая! Втурна се към входната врата. Рейко влезе, придружена от прислугата си. Студеният вятър бе запалил живи искри в очите й и бе измъкнал няколко дълги кичура от фризурата й. Тя изглеждаше наистина прекрасна… и доволна от себе си.

— Къде беше? — попита Сано. — Не трябваше да излизаш без мое разрешение. И на никого не си казала къде отиваш… Какво си правила тъй късно навън?

Слугите, предчувствайки семеен спор, побързаха да изчезнат. Рейко изпъна рамене и издаде напред нежната си брадичка.

— Разследвах убийството на Харуме!

— След като ти забраних да го правиш?

— Да!

Въпреки гнева си Сано се възхити на смелостта й. Една по-слаба жена би излъгала, за да избегне порицанието, вместо да му се противопостави. Привличането, което изпитваше към нея, изпълзи въздуха на сумрачния коридор с невидими искри. Усети, че и тя изпитва същото. Изведнъж в погледа й се мярна стеснителност и машинално понечи да оправи разрошената си коса. Той усети как започва да се възбужда против волята си. Насила избухна в саркастичен смях.

— И как разследваш? Какво всъщност би могла да правиш?

С вкопчени една в друга ръце и сковани от усилието да се владее челюсти Рейко отвърна:

— Не бързайте да ми се присмивате, съпруже — леден упрек заскрежи гласа й. — Ходих в Нихонбаши да се видя с моята братовчедка Ери, която е служителка във вътрешното крило. Каза, че главният пазач Кушида е бил заварен в стаята на Харуме два дни преди убийството. А наложницата Ичитеру е заплашила с убийство Харуме при едно тяхно сбиване край храма Каней… — тя улови изненадания поглед на Сано и прихна: — Не знаехте, нали? И без мен никога нямаше да разберете, защото и двата инцидента са били потулени. Освен това братовчедка ми Ери смята, че миналото лято някой е хвърлил кинжал по Харуме и се е опитал да я отрови — Рейко с описа събитията и после каза: — Колко време би ви отнело да разберете всичко това? Вие имате нужда от помощта ми. Признайте го!

Тези показания пращаха пазача Кушида в стаята на Харуме в същия ден, когато владетелят Мияги и съпругата му бяха изпратили мастилницата. Кушида може да е прочел писмото и да е съзрял идеалната възможност да сложи отровата, с която вече е бил замислил да я убие. Освен това Рейко бе потвърдила омразата на Ичитеру към Харуме. Сано бе впечатлен от уменията на Рейко, но и вбесен от отсъствието на всякакви угризения.

— Подобни странични факти не могат да разрешат дадения случай — рече той, макар и сам да знаеше, че понякога става точно така. — Пък и как да бъда сигурен, че братовчедката ти е надежден свидетел или че теориите й са верни? Защо въпреки забраната ми си се изложила на опасност?

— Опасност? — Рейко се смръщи озадачена. — Какво му е опасното на това да си побъбриш с някоя роднина?

Още по-ядосан, Сано отвърна:

— Като йорики имах секретар, един момък, по-млад и от теб… — гласът му потрепери при спомена за детската наивност на Цунехико. — Беше убит в една крайпътна странноприемница… Издъхна с прерязано гърло в локва от собствената си кръв. Не бе направил нищо, за да заслужи такава смърт. Единствената му грешка бе, че ме съпровождаше при разследването на едно убийство…

Очите на Рейко се разшириха от ужас.

— О, богове! Но вие… сте жив и здрав…

— Цяло чудо е — извърна рязко глава Сано, — защото бях нападан, раняван, подпалван, бит… толкова пъти, че не ми се мисли. Тъй че повярвай ми, детективската работа е опасна. Тя може да ти коства много, дори и живота ти…

Рейко го изгледа втренчено.

— И всичко това се е случило, докато сте разследвали престъпления и сте залавяли убийци? — изрече тя бавно. В гласа й вече нямаше неприязън, а само чиста детинска възхита. Сано кимна безмълвно. — Не знаех — Рейко колебливо пристъпи към него. Той стоеше вцепенен, неспособен дори да си поеме дъх. Усети у младата си съпруга своята собствена жажда за истина и справедливост, а тази прилика на духа бе безспорна основа за любов. Сано се развълнува и ужаси. Лицето й грееше от радост, бузите й бяха поруменели от бликналата страст, фината й ръка се протегна импулсивно към него. — Вие разбирате как се чувствам — промълви тя. — Нека работим заедно. Двамата можем да разгадаем убийството на Харуме!

Сано копнееше да поеме протегнатата към него ръка. Винаги бе мечтал да има за брачен партньор жена, с която да може да споделя мисията си. Но не можеше да въвлече крехката и неустоимо красива Рейко в гибелната мрежа на професията си. Затова с усилие каза:

— Ти чу основанията за желанието ми да стоиш настрана от разследването. Решението ми е окончателно.

Ръката на Рейко се отпусна. Болка угаси лъчезарието й като плащаница, хвърлена върху лампа, но решимостта й остана все тъй непоколебима.

— Защо да не разполагам със собствения си живот и да нямам право да го рискувам, когато аз реша? Или моята чест означава по-малко от вашата само защото съм жена? В моите вени също тече самурайска кръв. Преди векове бих се сражавала редом с вас. Защо не сега?

— Защото да постъпиш другояче, би било проява на откровен егоизъм и на елементарно незачитане. А сега ми кажи защо си ходила в Гинза. За още женски клюки?

— Щом подценявате работата ми, не заслужавате да знаете! — в мелодичния глас на Рейко се усети сърцевина от стомана. Изражението й бе също тъй студено и твърдо. — А сега ме извинете, моля.

Докато тя минаваше покрай него, Сано бе обзет от чувство за непреодолима загуба.

— Рейко. Почакай! — той я сграбчи за ръката.

Тя го изгледа гневно и с едно движение се освободи. Ръкавът й се скъса с рязък звук. Тя излезе от стаята и остави Сано с дълго парче коприна в ръката.

За миг продължи да гледа след нея. После хвърли ядосано ивицата плат на пода. Отиде в стаята си, облече се за излизане, окачи мечовете на кръста си и извика един слуга.

— Кажи да оседлаят коня ми — нареди той.

Не можеше да разреши проблема си сам. Ето защо щеше да се посъветва с единствения човек, който можеше да му помогне за Рейко… и който може би също притежаваше важна за разследването информация.

— Добър вечер, Сано сан. Влезте, моля! — съдията Уеда седеше сам в кабинета си и не изглеждаше изненадан от неочакваната поява на Сано. На бюрото му светеха лампи сред пособия за писане, официални документи и разпилени листа — очевидно бе затънал в изостанала от деня работа. Обърна се към слугата и заръча: — Донеси чай за дълбоко уважавания ми зет — после махна на Сано да коленичи срещу него. Сано се подчини, но стомахът му се бе свил на топка от напрежение и срам — уж е високопоставен самурай, а не може да се оправи с някаква си жена. Съдията Уеда му спести усилията да обяснява: — Дъщеря ми, нали? — Сано кимна, а върху лицето на възрастния човек се изписа мрачно съчувствие. — Така и предполагах. Какво е направила този път?

Окуражен от откровеността на съдията, Сано му разказа цялата история. Слугата донесе чай. Съдията Уеда се навъси и каза с властния тон, който използваше в съда:

— Моята дъщеря е твърде интелигентна и волева. Трябва да я държите с твърда ръка и да й покажете кой командва в къщата… — после въздъхна и възвърна обичайния си глас: — Нима това го казвам аз? Аз, който винаги съм отстъпвал пред желанията на Рейко. Сано сан, опасявам се, че не съм човекът, който може да ви даде съвет — те се спогледаха с печално разбиране: единият от двамата магистрати на Едо и най-висшият следовател в държавата не можеха да разберат жената, която ги свързваше. И тутакси станаха приятели. — Аз лично винаги съм й правил отстъпки, за да не прекършвам духа й, от който толкова се възхищавам… — в очите му проблесна закачлива искрица, когато видя киселата усмивка на Сано. — А както виждам, вие също… Може би все пак трябва да отстъпите? Дайте й някаква лесна, безопасна част от работата си, например… да води архив?

— Няма да я удовлетвори — възрази Сано категорично. — Тя иска да бъде детектив — после с неохота призна: — И се справя доста добре.

— В такъв случай трябва да има нещо друго, което може да върши. Дискретни разпити… или нещо друго, а?

Сано запротестира шумно срещу подобна възможност.

— Ами ако убиецът реши, че тя е заплаха за него и я нападне? — макар че бе ядосан на съпругата си, мисълта да я изгуби го изпълваше с ужас. Влюбваше се в нея, осъзна той печално, а шансовете тя да му отговори със същото бяха повече от оскъдни.

— Ако наложите подчинение със сила, Рейко ще отстъпи — бащински каза съдията Уеда. — Но никога няма да ви обича или уважава. Ето защо се опасявам, че компромисът от ваша страна е неизбежен.

Сано въздъхна.

— Добре. Ще се опитам да й измисля някаква работа… — спомни си и другата причина, поради която бе дошъл да види своя тъст: — Надявах се, че може би вие също ще можете да ми помогнете в разследването. Интересува ме дали главният пазач Кушида, сокушицу Ичитеру и някой от съпрузите Мияги са имали проблеми с правосъдието?

— Проверих в архивите тази сутрин, когато чух, че са заподозрени — отвърна съдията Уеда. — Чисти са. Обаче въпросът със семейство Мияги стои другояче. Спомням си едно произшествие, което стана преди четири години. Дъщерята на един пазач изчезна от съседното имение. Родителите на момичето твърдяха, че виновен за това е владетелят Мияги. Той я примамил в къщата си и се опитал да я прелъсти, твърдяха те, а когато девойката се възпротивила, той я убил. Няколко дни по-късно тялото на момичето бе открито в един канал. От силите на реда не можаха да установят причината за смъртта. Затова нямаше повдигнато обвинение и случаят остана неразрешен. Такъв е законът.

— Има нещо, което искам да ви кажа за убийството… — започна плахо Сано. — Нещо изключително деликатно. Мога ли да разчитам, че ще го запазите в пълна тайна? — съдията Уеда кимна и Сано му съобщи за бременността на Харуме.

Свъсил вещи в размисъл, съдията Уеда се поколеба, но после каза:

— Поради бременността на наложницата сега убийството потенциално включва наследяването на властта. Вашето разследване може да замеси влиятелни граждани, които целят да отслабят управлението на Токугава, като прекъснат наследствената му линия. Външните даймио например. Или човекът, виновен за голяма част от неприятностите ви от миналото, хм? — Сано трепна при тези думи. Ами да, дворцовият управител Янагисава! Ето защо се държа така странно при последната им среща! Беше ли Янагисава замесен в убийството? Съдията продължи: — Дълбоко уважавам способностите и принципите ви, но внимавайте със сериозните обвинения срещу влиятелните заподозрени. Гневът им може да ви унищожи. Не бива да излагате себе си и дъщеря ми на безразсъден риск…

— Няма — каза Сано и се поклони. — Благодаря ви за съвета и извинете, че ви обезпокоих тъй късно. По-добре да се прибирам и да ви оставям да работите.

— Лека нощ, Сано сан — магистратът Уеда също се поклони. — Ще ви помогна, доколкото мога. И късмет с Рейко. Вие можете да я опитомите, вие сте по-добър човек от мен.

Оставаха само два часа до полунощ, когато Сано се прибра в замъка Едо. Откъм хълмовете духаше студен есенен вятър. От хилядите мангали с дървени въглища се издигаше остър пушек. Звездното небе бе разпънало своя черен балдахин върху заспалия град. Сгушен в дебелото си наметало, Сано яздеше през лабиринта от оградените със зидове проходи в замъка и умираше за сън. Денят бе дълъг и изнурителен, а утрешният не обещаваше нещо по-различно. С мисълта за почивка в топло легло навлезе в своята улица в административния район на замъка Едо. Бе обзет от неясно предчувствие за опасност миг преди да регистрира причината за нея. Улиците бяха съвсем тъмни, макар че според правилника над портите на всеки имот трябваше да светят лампи. Наоколо бе необичайно тихо и пусто. Къде бяха пазачите и обхождащата стража?

Сложи ръка върху дръжката на меча си и продължи по-предпазливо. Огледа се и съзря два фенера при покрива на една от съседските порти, но пламъците им бяха угасени. Под тях на улицата чернееше някаква купчина. Сано слезе от коня. Клекна и огледа купчината. Сърцето му заблъска в гърдите, когато откри неподвижните тела на двама въоръжени пазачи. Милостиви богове, все още дишаха! Но бяха в безсъзнание и по главите си имаха кървави рани от тъпо оръжие. Обзе го паника. Хукна към къщи, където Рейко, Хирата, отрядът помощници и прислугата спяха, без да подозират за опасността. Пред собствената му порта двамата пазачи също лежаха в безсъзнание на прага.

— Токубей! Горо! — Сано коленичи и ги разтърси. — Съвземете се! Какво се случи?

Единият от мъжете се размърда със стенания.

— … мина покрай нас — изстена Горо и с мъка се изправи на крака, стиснал с две ръце главата си.

— Кой беше? — попита Сано.

— Не видях. Стана много бързо. Обкованата с желязо порта зееше отворена. С изваден меч Сано влезе в двора. Нищо не се движеше в мрака. Като направи знак на Горо да го последва, той влезе предпазливо… и се препъна в неподвижните тела на обходната охрана. Вратата, водеща към вътрешното ограждение, също бе открехната.

— Иди в бараките и събуди помощниците ми — нареди Сано. — Кажи им, че в къщата има нарушител.

Пазачът побърза да изпълни заповедта. Сано приближи ограждението. Пред него се издигаше тъмната къща. Изкачи предпазливо дървените стълби, спря за миг в сянката на дълбоките стрехи над верандата и напрегна слух. Някъде на хълма изцвили кон, но от вътрешността на къщата не се долавяше нито звук. Сано се приближи на пръсти до входната врата и прекоси антрето. С вдигнато оръжие продължи безшумно по коридора. Стигна до кабинета си и спря изопнат — върху хартиената стена падаше мъждива светлина. Вътре подът изскърца под нечии стъпки, после се чу ясен звук от отваряне на чекмедже и шумолене на хартия. Натрапникът явно ровеше из документите му. Сано предпазливо натисна дървената плоскост и тя се плъзна безшумно встрани. В нишата до бюрото му стоеше фигура в черно наметало с плътно прилепнала качулка. Ровеше в шкафовете с гръб към вратата. Сано влетя и извика:

— Спри! Обърни се!