Иредзуми

Глава 7

У дома на прага го посрещнаха слуги — поздравиха го, поеха наметалото и мечовете му и го изпроводиха до гостната, където горяха фенери и мангали с дървени въглища, а рисунките на стената изобразяваха ведър планински пейзаж. Сано се отпусна върху копринените възглавници на пода и усети как напрежението от изминалия ден постепенно се стапя и отстъпва място на радостно очакване.

— Желаете ли вечеря? — предложи главният слуга.

Сано кимна и после попита:

— Къде е… съпругата ми?

— Вече й съобщиха, че сте се върнали, и тя бърза насам — слугата се поклони и напусна стаята.

Докато чакаше, сърцето на Сано биеше все по-учестено; стомахът му се стегна. И тогава вратата се плъзна встрани. Сано скочи на крака. Рейко бе облечена в бледооранжево кимоно на златни астри и носеше поднос с порцеланова каничка за саке и две чашки. Със срамежливо сведени очи тя се плъзна към Сано, коленичи пред него, остави подноса и се поклони.

— Уважаеми съпруже — изрече тя неясно, — ще ми позволите ли да ви обслужа?

— Да, ако това не те затруднява — отвърна Сано, възхитен от красотата й. Някоя прислужница или вероятно бавачката й я бе инструктирала как да се държи и какво да прави, когато за първи път остане насаме със съпруга си. Но ръцете на Рейко трепереха, лицето й излъчваше напрежение и Сано се разнежи. — Надявам се, че се чувстваш добре тук? — той й подаде чашка саке.

Предпазливо, сякаш се страхуваше да докосне съпруга си, Рейко пое чашката.

— Да, благородни съпруже.

Двамата отпиха и Сано забеляза, че предните й зъби са боядисани в черно. Неочакван прилив на топлина заля слабините му. Досега не се бе замислял над този обичай на омъжените жени като знак, че духом и телом принадлежат на съпрузите си.

— Допадат ли ти стаите? — Сано плъзна поглед по високо вдигнатите на кок коси на Рейко, по нежната линия на врата й и по полегатите й рамене. Повече от година не бе делил ложето си с жена. — Настани ли се вече?

— Да, благодаря.

Точно тогава влезе един слуга, който даде на Сано гореща влажна къпа да си избърше ръцете и постави пред него поднос от лакирано дърво, отрупан с вкусни ястия. Рейко бързо махна капаците от блюдата със сашими — тънки ивици филе сурова риба, пушена пъстърва и зеленчуци, след което му наля чай. Самата тя вероятно бе вечеряла по-рано, за да може да му прислужва по-добре. Съпружеската й покорност му доставяше удоволствие.

— Наистина искам да се чувстваш добре тук — каза той. — Ако желаеш нещо, просто ми кажи.

Рейко вдигна нетърпеливо сияещо лице към него.

— Бих искала… бих могла, може би… ако ми разрешите, бих желала да ви помагам в разследването… за смъртта на наложницата на шогуна — довърши припряно тя.

— Какво? — късчето риба, което Сано точно поднасяше към устата си, падна от пръчиците му за хранене и той застина изненадан.

В този миг хрисимата поза и благовидната срамежливост на съпругата му изчезнаха. С високо вдигната глава и изпънати рамене тя погледна Сано в лицето. Очите й блестяха с детинска дързост.

— Вие се занимавате с много интересни неща, разследвате убийства, участвате в преследвания и приключения. Дочух, че сокушицу Харуме е била убита, и искам да помогна в залавянето на убиеца… — тя преглътна и после довърши на един дъх: — Сам казахте, че ако искам нещо, просто трябва да кажа.

— Но нямах предвид това! — отвърна слисан Сано. От дълбините на паметта му изникнаха сцени от детството му — майка му готви, чисти и шие вкъщи, а баща му рискува живота си, за да изкарва прехраната на семейството. И това бе представата му за идеален брак. — Съжалявам — каза нежно. — Ценя предложението ти, но разследването на убийство не е поле за изява на една съпруга.

Той очакваше тя да приеме безропотно решението му, както бе правила майка му, но Рейко продължи:

— Баща ми ме предупреди, че ще мислите така, но аз искам да ви помагам, да ви бъда полезна…

— Но как? — попита Сано още по-озадачен, докато мечтата му за семейно щастие се изпаряваше като летен дим. — Какво би могла да правиш?

— Аз съм образована, мога да чета и да пиша не по-зле от всеки мъж. В продължение на десет години съм наблюдавала делата на баща ми в съда. Познавам закона и престъпниците. Мога да помогна да заловите убиеца на сокушицу Харуме…

Милостиви богове! Израсналата в дома на съдията Уеда Рейко вероятно бе виждала в живота си повече престъпници и сцени на насилие от самия него! Но ако младата му съпруга е ставала свидетел на подобни низости, как би могъл общият им дом да бъде сигурно убежище от светските злини?

— Моля те… детективската работа е опасна — Сано вдигна ръце в успокоителен жест. — Може да пострадаш и дори да те убият… Не мога да ти позволя да се забъркваш в такива неща!

— Но аз знам да се бия! — продължи настоятелно Рейко, — мога сама да се защитавам… — прекрасните й очи пламнаха. — И освен това съм жена, мога да отида на места, които за вас са недостъпни. Мога да говоря с хора, които никога не биха разговаряли с вас. Само ми дайте възможност и ще видите!

Сега вече Сано изпита раздразнение. Спомни си хрисимата си майка, която готвеше любимите гозби на баща му и се грижеше за домакинството, без да поиска каквото и да било за себе си. В живота на самураите, посветили съществуването си на неизменния дълг към режима на Токугава, домът и съпругата бяха единственото владение, единственото място в света, където думата им бе закон. Сано усети как тази безценна власт му се изплъзва, как мъжкото му присъствие отслабва. Умората измести търпението му и той избухна:

— Как смееш да противоречиш на съпруга си? — и захвърли пръчиците за хранене. — Как си позволяваш дори да предположиш, че умееш да вършиш нещо по-добре от мен?

— Защото съм права! — Рейко скочи на крака с искрящи очи и гняв, не по-малък от неговия. Ръката й се пресегна към кръста, все едно търсеше меча си. Тази тъй агресивна реакция разгневи Сано… и го възбуди. Гневът бе превърнал деликатната красота на Рейко в неовладяна мощ на богиня, а пресекливото й дишане и поруменелите й страни напомняха за сексуална възбуда. Сано не одобряваше невъздържаността й, но се възхищаваше на дръзкия й дух. Не биваше обаче да й позволява да подронва мъжкото му достойнство, затова се изправи бавно и рече твърдо:

— Заповядвам да си стоиш вкъщи, където ти е мястото, и да не се месиш в работата ми! Аз съм ти съпруг и ти ще ми се подчиняваш. Толкова! — вътрешно се ужаси от внезапната враждебност, която бяха придобили отношенията им.

Рейко презрително присви очи.

— И какво ще направите, ако откажа да се подчиня? Ще ме пребиете? Ще ме върнете на баща ми? Ще ме убиете? — горчив смях се изтръгна от гърлото й. — Все едно. Вече съжалявам, че се омъжих за вас. По-скоро ще умра, отколкото да се покоря на някой като вас!

Презрението й го прониза като нож в сърцето. Сано изпита непреодолим порив да упражни властта си, като я притежава чисто физически. Пристъпи напред и я сграбчи за раменете. В този миг дръзкото й предизвикателство рухна и тя се отпусна в ръцете му. Той почувства крехкостта на тялото й, съзря страха в очите й и разбра — тя се боеше не от ударите или от смъртта, а от насилието. Тутакси съжали за невъздържаната си реакция и бавно повдигна ръка в опит да погали меката й буза. Дъхът й докосна лицето му и Сано усети, че тя също го желае. Останаха така преплетени в продължение на един дълъг, изпълнен с напрежение миг. После изведнъж тя се отскубна от ръцете му и избяга от стаята.

— Рейко! Чакай! — извика Сано.

Бързите й стъпки се отдалечиха по коридора. Разнесе се тръшване на врата. И после — тишина.

Рейко пусна резето на вратата. Сърцето й все още биеше до пръсване; мускулите й потръпваха.

Отправи се с бързи стъпки към вратата на верандата. Отвън бе изгряла сърповидна луна, която хвърляше меко сияние над дърветата в градината, над декоративните камъни и беседката. Долавяха се песен на щурци и лай на кучета. Някъде в нощта патрулираха стражи, в нощния въздух се носеше мирисът на дим от дървени въглища. Рейко се опита да сложи в ред обърканите си чувства.

— Надут невеж самурай! — измърмори тя, преливаща от гняв. — Да ми нарежда, сякаш съм слугиня!

Но в същото време си даваше сметка, че той е събудил в нея нови, неизпитвани до днес копнежи. Не се ужасяваше от побоя, обичайното наказание за непокорни съпруги — тренировките по бойни изкуства я бяха калили, изработвайки й висок праг на търпимост към болка. Пък и интуитивно усещаше, че Сано не е мъж, който би наранил жена в изблик на гняв. Но се страхуваше от сексуално насилие и от мисълта, че Сано може да поиска развод. Стореше ли го, не само че нямаше да я поиска никой мъж, но и семейството й щеше да бъде публично опозорено.

Рейко се прибра в стаята си и коленичи пред бюрото си. Приготви мастило и хартия и хвана четчицата. Сега ще докаже на Сано, че е не по-лош сосакан от него. Ще му покаже, че е изцяло в негов интерес да я направи свой партньор в работата вместо домашна робиня. Ще го накара да я заобича заради самата нея…

Сано реши да не тръгва след Рейко — тъй разгневен, объркан и оставен с неудовлетворената си възбуда, само още повече щеше да влоши нещата между тях. Затова довърши вечерята си, макар че храната бе изстинала, а той бе загубил апетит. Унило се изправи, отиде в стаята си и се съблече.

Изкъпа се и после се уви в чист памучен халат. Мина нататък по коридора покрай празните стаи, където смяташе да прекара първата брачна нощ със съпругата си. Желанието още пулсираше в слабините му, въпреки свадата тя бе негова законна съпруга и той имаше право да изисква присъствието й в брачното легло. Можеше още сега да отвори вратата на стаята й и… Не, нали винаги бе мечтал за съпруга, която да го обича и да бъде негова опора. Не, утре ще опитат отново — той ще бъде нежен и мил, ще я предразположи, ще я опознае…

Сано неохотно се върна в спалнята си. Взе в ръка дневника, който бе намерил в стаята на Харуме. Легна на футона и притегли лампата по-близо. Облегна се на лакът и отгърна първата страница.

Като повечето жени Харуме бе почти неграмотна, но явно притежаваше природна дарба да разказва увлекателно:

Нито една от историите не носеше дата, но тази, първата, вероятно бе написана точно след Нова година, преди осем месеца, когато Харуме бе пристигнала в замъка Едо. Сано прескочи пасажите, описващи обичайните дейности във вътрешното крило и все по-честите посещения на Харуме в спалнята на шогуна.

По-надолу сокушицу Ичитеру и главният пазач Кушида се появяваха в средата на дълъг списък, озаглавен „Нещата, които не ми харесват от живота в замъка Едо“:

Сано усети, че все повече му се доспива. Отгърна последната страница.

Сано изведнъж се разбуди. Харуме бе използвала свободата си за тайни срещи.

Възбуден от този еротичен сценарий, Сано се почувства като воайор, който наднича в интимния живот на една мъртва жена. Затвори дневника и се замисли — вероятно Харуме бе смятала, че ако някой случайно прочете тази история, ще я помисли за фантазия, но Сано бе сигурен, че е истина. Кой бе партньорът й в тази странна игра? И каква бе изгодата й от него? Какво се бе случило между тях? Прехвърли отново уликите — висок слаб, богат и овластен мъж, комуто предстои осеммесечен престой на онзи южен остров…

Сано се усмихна. Познаваше един човек, който пасваше на беглото описание, оставено от Харуме за тайния й любовник — владетеля Мияги Шигеру, даймио на провинция Тоса.