История на Българското възраждане

Налагането на османския феодален гнет в българските земи в края на XIV и началото на XV век разрушава много от сътвореното във времето на средновековната българска държава. Новата система на обществено-икономически отношения е далеч по-примитивна по степента на своето развитие от достиженията на българското феодално общество. Прекъснати са икономическите и културните взаимоотношения на българите с редица страни от европейския континент. Така на практика българският народ се оказва изолиран от естествената си среда и попада в орбитата на една цивилизация, която в своята същностна характеристика отстъпва изцяло на постиженията на балканските народи от предходните столетия. В разрез с логиката и историческите закономерности българите и останалите обитатели на Европейския югоизток попадат под властта на османските турци и това става във времето, когато Европа е застанала на прага на историческия преход от Средновековието към Новото време.

Налагане на османската военно-феодална система

Въвеждането на османската феодална система в българските земи е продължителен процес, белязан твърде често с противоречия и временни застои, продиктувани от политическите и военните цели на завоевателя. Със стъпването си на Балканите османските турци се сблъскват с държавно-политически и стопански системи, които далеч превъзхождат както по своята организация, така и по своите перспективи тези на поробителя. Въпреки това и противно на очакванията в края на краищата победа постигат османците, които в много отношения не са изживели все още родовоплеменните наслоения, но които подчиняват цялата си мощ на един водач и на една цел, а това, поне за момента, се оказва по-печелившата тактика.

При съприкосновението си с византийската и славянската държавни и стопански системи османските турци показват една възприемчивост, която на пръв поглед е трудно разбираема, като се имат предвид нормите на шериата. Турските завоеватели, и най-вече покорителят на по-голямата част от Балканския полуостров и на Византийската империя Мехмед II, не само че не унищожават завареното, но като се водят единствено от държавнически съображения, запазват цели институции и стопански механизми, които се оказват особено важни за началото на османското владичество в Югоизточна Европа — тогава, когато поробителите са много по-малочислени от поробените. Именно при Мехмед II и неговите наследници се регламентират сравнително по-прегледно основните принципи на османската феодална стопанска система. По-късно кодексите на султан Селим I и на султан Сюлейман Великолепни доизграждат и доизясняват същността на тази система, оказала се и по-стройна, и по-жизнена, и по-дълговечна, макар и по-примитивна, от заварената и унищожена византийско-славянска традиция в това направление.

На практика османската система, наложена в българските земи през XV век, се оказва една сложна симбиоза между две начала — нормите на исляма и държавно-стопанските традиции на поробителя, от една страна, и достиженията на балканската стопанска система, от друга. Тази симбиоза се оказва изключително важна за изгряващата империя в няколко направления — вътрешнополитическо, външнополитическо и военностратегическо. Всичко това очертава ясно приоритетите в Османската империя, свързани с изграждането на една централизирана, в истинския смисъл на думата, държава, която се нуждае от огромни приходи, за да осъществява своите завоевателни инициативи. Тази постановка определя и основната характеристика на системата, която се изразява в това, че цялата земя на империята е държавна (мирийска) и с нея се разпорежда султанът, който я раздава на проявилите се във войната спахии като послужебно, ленно държане. Следователно военните задължения към централната власт стоят в основата на спахилъка, или това е онази земя, която се получава в ленно владение от изявилия се във военните походи участник в конното опълчение. Така държавата се явява в ролята на единствен феодал, който преотстъпва на част от своите поданици — това са хората от господстващата феодална прослойка, част от фиска. Става ясно, че в много отношения спахилъците напомнят и приличат на византийската прония.

Налагането на спахийската система се оказва изключително полезно за централната власт, тъй като тя съумява да изгради една нова прослойка сред господстващата народност — силно зависима икономически и поради това изключително предана. С помощта на тази нова категория феодали постепенно се ограничава влиянието на старата аристокрация. Така чрез изграждането и налагането на спахийската система укрепва централизмът във военната система, в земевладението и изобщо централизмът в държавата.

Спахилъците, в зависимост от доходите, които носят на ленника, се делят на три категории: тимари (до 20 хил. акчета), зиамети (до 50 хил. акчета), хасове (над 100 хил. акчета). Спахиите в българските земи са представители най-вече на военното съсловие. Съобразно доходите, които получават от съответния лен, те са задължени да изпълняват определени изисквания: да се явяват самостоятелно с необходимото обмундироване и снаряжение при повикване във войската или да се явяват с необходимата свита от придружаващи ги дружинници и оръженосци. Колкото по-големи са приходите, толкова по-големи са задълженията, които спахията изпълнява при повикване във войската. Стриктното изпълнение на задълженията и доброто представяне във военните походи осигурява увеличаването на приходите им. Тази практика се оказва много полезна за Османската империя, тъй като чрез нея тя съумява да поддържа една изключително ефективна в действията си спахийска конница.

През XV–XVI век с послужебни земи е възнаградена и част от представителите на покорените народи — това са преди всичко членове на аристокрацията, които османската власт предпочита да направи свои храненици, вместо свои противници. С течение на времето тези християнски спахии се приобщават все повече и повече към османската административна и военна система и в края на краищата приемат исляма.

Според османското законодателство спахията няма право да напуска своя лен. Това се прави с цел бързото му повикване и постъпване във войската при нужда. Държавата се отнася изключително строго към онези ленници, които не изпълняват своите задължения или се отнасят небрежно към тях. Отнемането на спахилъка се оказва обичайна практика, която засилва още повече централизма, а оттам и зависимостта на спахията. Освен това наследяването при спахиите е уредено така, че се запазват преди всичко интересите на държавата. Ако синът наследи задълженията на бащата, той наследява и част от спахилъка. За да получи целия или да го разшири, той трябвало да покаже изключително усърдие във военните походи.

Въпреки тези ограничения обаче наследяването на ленните земи се оказва нещо нетипично или по-скоро противопоказно на послужебното земевладение. И ако в началото тази тенденция е по-трудно доловима, с течение на времето тя все повече и повече излиза на преден план и допринася за увеличаване проблемите на ленната система.

В тимарите, зиаметите и хасовете османското аграрно законодателство предвижда съществуването и на лично стопанство за спахията — т.нар. хаса чифлици. Те не надминават 150 дюнюма (един дюнюм е равен на 919,3 кв. м) и са предназначени за задоволяване потребностите на спахийското семейство. В по-ранните векове спахията не обръща внимание на тази земя и най-често я предоставя с тапия на селяните, за да може да получава от нея съответната феодална рента. Хаса чифликът е неразделна част от спахилъка. При отнемането и предаването на последната категория земя на друго лице автоматически става отнемането и предаването и на личното стопанство.

Наред с положителните страни, с които послужебното земевладение принуждава ползвателите му да изпълняват стриктно държавните разпоредби, то притежава и редица недостатъци. На първо място в това отношение трябва да се посочи фактът, че спахията не е пълен собственик на земята, а владее само част от нейните приходи, и то по силата на своето положение. Отсъствието на пълна собственост в много случаи прави ленника незаинтересован към проблемите или най-общо казано към стопанското развитие на спахилъка, тъй като той разчита най-вече на средствата, натрупани от плячката, получена в победоносните за империята войни. Освен това в съдебно и административно отношение ленът и работещите в него селяни са подчинени на органите на централната власт. При това положение, лишен от стопански, административен и съдебен имунитет, спахията твърде често не обръща достатъчно внимание на лена си, особено през вековете, когато Османската империя печели войните със своите противници.

Наред с тимарите, зиаметите и хасовете под формата на спахилъци в периода на завоюването на българските земи от турците са известни и други форми на феодално владеене на земята. Това са т.нар. мюлкове (мюлк) — поземлени владения с пълна собственост върху земята. Притежатели на тази категория земя са обикновено членовете на султанското семейство, висши военачалници, висши държавни чиновници, приближени на султана и др. Твърде често такава земя, макар и в по-малки размери, притежават османските мисионери, които чрез доходите, получавани от нея, привличат последователи на мохамеданската религия.

Притежателите на мюлк имат пълен стопански, административен и съдебен имунитет. Те можели да ги продават, даряват или завещават както намерят за добре. Освен това всички приходи от мюлка остават в разпореждане на неговия собственик. Това дава възможност за нововъведения, за привилегии на обработващите земята селяни с цел увеличаване на производителността, за намаляване или премахване на някои данъци.

Икономическата заинтересованост и съществуващите възможности за нейното прокарване водят до оживяването на тези стопанства и до техния чувствителен напредък.

На пръв поглед този вид земевладение влиза в противоречие със същността на османската аграрна система, подчинена на централната власт и изградена на принципа на послужебното владеене на земята. В действителност обаче империята се ръководи от свои собствени съображения, като предоставя мюлкове в стратегически райони и в такива, които са опустошени при продължителни военни действия. С предоставянето на големи права тя помага за бързото им възстановяване и включване в икономическия живот на страната. Освен това с мюлковете се цели и привличане на турско население в определени райони на огромната империя. Правата, които имат притежателите на мюлковете и облекченията в режима на земеползването, предизвикват разместване на значителни маси турско население, с което се цели плътното колонизиране на завзетите територии.

Твърде често, след като постига целите си, Османската държава посяга към мюлковете, като използва за това най-различни предлози. За да предотвратят подобна възможност, притежателите им ги превръщат във вакъфи, което означава, че една част от доходите им се определяла за издръжка на мохамеданско религиозно учреждение. След вакъфирането тези земи остават неприкосновени завинаги.

Друга категория земя в империята е т.нар. хасова земя. Тя се предоставя на членовете на султанската фамилия в безусловно владение. Султанските хасове обикновено са разположени в най-плодородните земи на империята. Това е така, тъй като те се оказват най-сериозните приходоизточници на управляващите. За да засили тези им функции, държавата прибягвала до присъединяване към хасовете на райони с развито рударство, минерални извори и други природни дадености. Всички приходи, получавани от хасовите земи като данъци, са в полза на султанското семейство. Владени безусловно, тези земи твърде често се разпродават, за да се увеличат приходите на притежателите им. Султанът можел също така да отдели част от тази земя и да я даде като послужебно владение на своите приближени.

Османската аграрна система, наложена в българските земи през XV век, се оказва изключително ефективна предвид на целите, преследвани от държавата. Сравнително примитивна, тя осигурява неограничена власт на централната администрация и лично на султана. Държавата, в качеството си на върховен собственик, налага своите разбирания безпрекословно, като се възползва от аграрното законодателство, целящо поддържането на централизма и укрепването на военната мощ на империята.

Наред с това в тази система са заложени и много противоречия, които в края на краищата се оказват фатални. Вечните недоразумения между държавата, като върховен собственик, спахиите, като послужебни държатели, и селяните, като владелци на земята, подкопават устоите и на спахийската, и на политическата система, господстващи в османска Турция.

Установяване на турската политическа, военна и административна система

Османската империя е деспотична теократична монархия, в която султанът притежава всички възможни прерогативи на властта. Той е върховен главнокомандващ военните сили, върховна законодателна институция, най-висш съдебен орган, а от 1517 г. и халиф — духовен глава на всички мюсюлмани. Едноличният принцип на управление има такива традиции, че позволява на османската династия да задържи властта си в продължение на цели 6 столетия.

Още в ранния период от съществуването на Османската империя се формира една важна институция в системата на централното управление — владетелски съвет (диван). В него влизат всички длъжностни лица, отговорни за различните ресори на управление. Това са великият везир — пръв помощник и заместник на султана, кадълскерът — отговорен за правните и религиозните проблеми, пазителят на държавния печат — нишанджията, завеждащият финансовото ведомство — дефтердар и т.н. От края на XVI в. султанският диван има съвещателни функции и не може да оспорва едноличните решения на султана.

В класическия период от развитието на османския феодализъм основната военна сила на империята се състои от спахийската конница и еничарската пехота. Чрез правото да ползват за своята издръжка доходите от спахилъците спахиите конници бързо се превръщат в най-масовата част на османската феодална прослойка. Спахийското опълчение дълго време следва бойния ред, завещан от тюркската родова военна традиция. То е разделено на две големи части — румелийско и анадолско. Всяко от тях се подразделя на три крила.

Другата основна военна формация е пехотната платена армия, наречена еничари. Нейният първообраз възниква през XIV в. чрез формиране на пехотни корпуси от помюсюлманчени роби християни. От 1395 г. еничарският корпус започва да се рекрутира чрез специален „кръвен данък“, известен като „девширме“, изразяващ се в събирането на момчета от християнските семейства. В продължение на близо три века този данък обезсилва българската народност, като я лишава от нейния жизнен потенциал. Този данък се оказва най-широко прилаганото средство за ислямизация на българския и другите християнски народи, попаднали в пределите на Османската империя. Последното сведение за събиране на „девширме“ в българските земи е от 1705 г.

Събираните чрез кръвния данък момчета преминават изключително сурова подготовка, която цели тяхното помюсюлманчване и народностно обезличаване. След това, чрез вторичен подбор част от младежите, наречени ичоглани, са изпращани в двореца като лична прислуга на султана. По този начин малка част от тях получава достъп до висши административни длъжности. Друга група — аджемиоглани, преминава военна подготовка и се включва в състава на еничарския корпус. Там младежите, лишени от семейна среда, от правото да имат собственост и да създават свое семейство, са възпитавани в дух на мюсюлмански фанатизъм и в презрение към първоначалната си етническа среда. Със своите бойни качества и с предаността си към султана еничарите са не само едно от ударните ядра на османската армия, но и най-верни крепители на султанския абсолютизъм.

Военната организация представлява съществена страна от османската държавна система, която се превръща в основа за нейното административно деление. Самите военни командири изпълняват функциите на управители на съответните административни единици.

В ранния период на османското господство в българските земи завоевателят запазва границите на заварените феодални владения, като ги превръща в санджаци. Отделни санджаци оформят териториите на Видинското царство, Търновското царство, Добруджанското деспотство, Велбъждкото княжество. До 40-те години на XVI век европейските османски владения били включени в Румелийското бейлербейство, чийто административен център първоначално е Одрин, а след това — София. Бейлербеят има свой административен апарат, който в общи линии повтаря органите на централното управление. Румелийското бейлербейство е поделено на по-малки административни единици — санджаци. В българските територии са обособени санджаците Силистра, Никопол, Видин, Паша, Чирмен, Кюстендил, Охрид, София. До края на XV в. санджаците се поделят на вилаети или субашилъци. По времето на Сюлейман Великолепни е въведена и административната единица „каза“ начело с кадия. Кадиите се занимавали преди всичко с правораздаване, но наред с това те контролирали цялостния обществен и стопански живот в провинциите.

Българското селско стопанство през XV-XVI век

Въпреки преживяната кървава вакханалия през последните години на XIV век и първите десетилетия на XV век, българската народност остава доминиращ етнически елемент в трите стари български области Мизия, Тракия и Македония. Огромната част от българското население, останало по местата си след налагането на османската власт, живее в селата. То е известно като рая — безправна маса, осигуряващо функционирането на империята чрез доходите, които внася в държавната хазна от своите лични стопанства. На практика феодалните владения в тяхната разновидност, посочени по-горе, са комплекс от еднолични селски стопанства.

Българските селяни притежават в безусловно владение земя в чертите на селището или в непосредствена близост — това са дворните места, градините, лозята, които се владеят като мюлк. Тази земя е недостатъчна за изхранване на семействата, поради което селското население ползва земя и далеч зад границите на селището. Тя се нарича „бащина“ или „бащине“ и е условно държане, осигурено от държавата и предоставено на селяните със специален документ, наречен тапия. Тапията се издава от феодала, в чието стопанство се намира „бащината“, срещу такса, наречена тапийска такса. Селянинът няма право да продава земята, владяна въз основа на тапията. Тя преминава в наследство на неговия син без допълнителни вземания, но ако няма такъв, другите наследници трябвало да заплатят тапийска такса, за да я получат и обработват. Старото османско законодателство налага редица условия на селяните, целящи осигуряване на редовни доходи за спахията и държавата — те нямали право да напускат земята и да я оставят пустееща, не им се разрешавало да променят предназначението й и т.н. Така тотално ограничаван от османското законодателство, селянинът е само владелец на земята, но не и собственик.

В началото на турското господство в българските земи законодателството допуска промяна в заниманията на селянина. Ако той се захване с нов вид дейност и изостави земята, трябвало да заплати обезщетение на своя феодал за имота и добива от него. Така се процедира, ако раята е напуснал земята преди повече от десет години. В противен случай неговият феодален господар можел да го върне в старото му местоживеене.

Експлоатацията над българските селяни се осъществява посредством данъците, изплащани от тях на спахията и на централната власт. Основният данък, зачислен към доходите на местния феодал, е поземлено-личният данък „ресми чифт“ за мюсюлманите и „испенче“ за немюсюлманите. Размерът на „испенчето“ е 25 акчета, независимо от категорията на земята, докато „ресми чифтът“ се движи в рамките на 9–22 акчета. Значителен дял от данъчните задължения към спахията се пада на десятъка от поземления добив (юшур). С данъци се облага и добитъкът, като само християните плащат специален данък за отглеждане на свинете. „Бегликът“ е десятък върху овцете и козите, а „сер-чимът“ — десятък върху свинете. При определени поводи еднократно се събират такси и глоби, обозначавани със събирателния термин „бадухова“. Селяните имат и редица отработъчни задължения към спахията, които се изразяват в превоз на строителни материали, в превоз на събрания десятък, участие във вършитбата, строеж на къща, на стопански постройки и т.н. Макар да съществуват, тези задължения още през XV в. започват да се заменят с паричен откуп. При невъзможност да заплати селянинът задължително отработва задължението си.

Българите плащат редица данъци и на държавата. Така немюсюлманите от мъжки пол между 15 и 75 години заплащат данъка „джизие“. До края на XVII век този данък се налага на домакинството. С напредване на времето той се увеличава непрекъснато. В края на XV век неговият размер се движи от 40 до 80 акчета, а в края на XVI век вече е 140 акчета. По най-различни поводи централната власт налага редица допълнителни или извънредни вземания. Наред с всичко това селяните са задължени да изпълняват редица държавни повинности: поправка на крепости, строеж на нови такива, строеж на пътища, мостове и т.н.

Особено тежък за българите е т.нар. „кръвен данък“ (девширме), който се събира от християните в продължение на почти цели три века. Този данък се изразява в събиране на момчета от българските семейства, които след специално обучение попълват редовете на еничарския корпус. Официалното въвеждане на кръвния данък става през 1395 г., а последните сведения за събирането му в българските земи датират от 1705 г.

През XV-XVI век, след като преминала страшната буря на завоюването, селското стопанство продължава да се развива по възходяща линия. За това особено много допринася благоприятният климат и трудолюбието на българското селско население. Макар да се използват изключително примитивни оръдия на труда, селскостопанското производство нараства най-вече за сметка на увеличаване на обработваемата площ. Твърде често селяните, с разрешение на турската власт, изсичат големи пространства гори и превръщат освободените площи в плодородни ниви. Основните направления в земеделското производство са свързани с добива на пшеница и други зърнени култури, с лозарството и градинарството.

През разглеждания период силно развитие получава животновъдството. То много често се ползва със специални протекции на централната власт. Нуждата от месо за големите консумативни центрове и за османската войска довежда до възникването на специална категория население — т.нар. „дже-лепкешани“ — това са едри овцевъди и търговци на дребен добитък, задължени да доставят овце за нуждите на държавата. Силно развитие получава и свиневъдството, което задоволява най-вече нуждите на местното християнско население. В българските земи се отглеждат още големи количества едър добитък — волове, крави, биволи, коне, които се използват най-вече като работен добитък. Значително място в селското стопанство се отделя и на птицевъдството.

Отглеждането на огромни количества едър и дребен добитък активизира както вътрешната, така и външната търговия. Особено ценен артикул във външнотърговската дейност са кожите — малка част обработени и значителни количества необработени, които се търсят от традиционните партньори на българските пазари — дубровнишките и венецианските търговци.

През XV-XVI в. ръстът на феодалната експлоатация се задържа поради огромната военна плячка, която спахиите натрупват в победоносните за империята войни. През този период спахиите не обръщат особено внимание на ленните си стопанства. Средствата, получавани от тях, се използват преди всичко за въоръжаване. Тази относителна незаинтересованост на ленинците дава възможност на българските селяни да използват една значителна част от произведеното за свои собствени нужди. Предвид на това несносното положение на покорените българи се проявява най-вече по линията на религиозната дискриминация в данъчното облагане.

Категории население със специални задължения

Въпреки че българите се смятат според нормите на шериата за еднородна християнска рая, османското законодателство предвижда съществуването на множество категории население със специални задължения. Ръководена единствено от държавнически съображения, османската власт си налага съобразяването с някои местни традиции, а това се оказва най-вече изгодно за нея. Така тя приема, узаконява и поставя в своя услуга някои групи население, съществуващи и преди поробването на балканските държави. Особено важно за империята било онова население, което живеело в пограничните райони и наред с обичайните си задължения изпълнявало и охранителни функции. В Северозападна България особено многобройна е групата на власите — подвижно скотовъдно население, което постепенно започва да води уседнал живот в района на Видин и съседните селища. Тази категория население се ръководи от кнез, който имал сравнително широки права.

Тъй като на власите са поверени охранителни функции по границата и всяко пето домакинство е задължено да дава по един конник ежегодно за охрана на района, те се ползват с известна автономия. Освен това са освободени от редица данъци като джизие, юшур, испенче и от твърде честите извънредни плащания.

Близки по задължения до власите са т.нар. войнуци, значителна част от които произлизат от средите на предосманс-ката феодална аристокрация. Те служат в султанските конюшни и при военни походи са включвани в спомагателните отряди към османската армия. Заради тези си задължения в мирновременна и военновременна ситуация те владеят свободна от данъци „бащина“ и се ползват от редица други привилегии. Значителни групи войнуци били концентрирани най-вече около стратегическите пътни артерии. Тази категория население се ръководи от легатори и примикюри, които на практика носят отговорност пред властите за стриктното изпълнение на поетите задължения от страна на войнуците.

В помощните родове войски се числят и т.нар. соколари и ястребари (доганджии и атмаджаджии), задължени да хващат, отглеждат и дресират ловни соколи и ястреби за нуждите на султанския двор. Техните привилегии, в сравнение с предходните споменати категории население, са сравнително по-малобройни. Макар да владеят свободна бащина, те трябвало да заплащат данъци, когато обработват спахийска земя, ако имат стада с над 100 глави добитък и т.н.

С охраната на проходите и важните търговски пътища се занимават т.нар. дервенджии. Те трябвало да поддържат пътищата и проходите, да предупреждават пътниците за евентуални опасности, да информират административните власти за възникналите пътни проблеми. Срещу всичко това те получават известни данъчни облекчения, които са много по-малки от тези на предходните групи.

С по-особен статут са още челтукчиите (производителите на ориз), тузджиите (солари), ягджиите (маслари), маданджиите (рудари). Тъй като споменатите производители на по-специфични производства били задължени да обслужват най-вече султанския двор, султанските хасове, висшите сановници и аристокрация, те ползвали известни данъчни облекчения. От данъци са освободени и споменатите вече джелепкешани, но те трябвало да снабдяват ритмично големите консумативни центрове с овче и козе месо. Занимавайки се с този доходоносен занаят, някои от тях натрупват значителни богатства, което променя техния социален статус и самочувствие.

Като цяло развитието на българското селско стопанство през XV-XVI век се характеризира с изостаналост и примити-визъм. Макар да върви по възходяща линия за сметка на екстензивното развитие, то, лишено от стопанската инициатива на собственика, изостава далеч от стопанството на свободните европейски държави.

Българското градско стопанство през XV-XVI век

През XV-XVI век българските градски центрове постепенно се съвземат и се превръщат в средища на оживена стопанска дейност. Местното българско население живее в отделни махали от поробителя и се разделя на енории, носещи името на светеца, на когото била посветена църквата. В отделни махали живеели другите етнически групи и търговците колонисти от италианските градове и Дубровник. Въпреки ясно изразения стремеж за дистанциране от поробителя, българското градско население е подложено на постоянни опити за асимилация. Много са данните, които сочат сравнително бърза промяна в числеността на различните етнически групи, като с напредването на времето чувствително се увеличава броят на мюсюлманите, без да са отбелязани някакви демографски размествания, и в същото време се наблюдава намаляване на българското християнско население. Няма никакво съмнение в това, че съсредоточаването на военните и административните власти в градовете помага на тези процеси. Трайна тенденция в политиката на централната власт спрямо градовете е да ги включи в домените на едрите феодали или в султанските хасове.

Въпреки посочените неблагоприятни тенденции към края на XV и началото на XVI в. българските градски центрове съумяват да преодолеят разрухата от кървавата вакханалия по време на османското нашествие и да се превърнат в средища на интензивен стопански живот. Наличието в тях на голямо количество мюсюлманско население, в повечето случаи незанимаващо се с производствена дейност, на голям административен и полицейски апарат, на военни подразделения стимулира развитието на занаятчийското производство. Освен това занаятчиите работят и за задоволяване нуждите на големите административни и в същото време консумативни центрове на империята. Те изпълняват и поръчки на чуждите търговци за износ.

Струпването на голям брой население и администрация в градовете довежда до чувствително засилване на занаятите, свързани с изхранването на това население. Много са изворите, които дават сведения за развитието на хлебарството, баничарството, геврекчийството, производството и разпространяването на пастърма, луканки, сирена, масло и т.н. Важно място в градските центрове заемат занаятите, свързани с изработване на платове, дрехи и обувки за населението. Това са абаджийство, гайтанджийство, терзийство, кожарство, кожухарство, папукчийство и т.н.

В текстилното занаятчийско производство особено място заема абаджийството. Този занаят е развит особено силно в подбалканските селища. Аба с отлично качество се произвежда още в София, Пловдив, Плевен. Огромни количества аби били необходими за еничарския корпус, за чиновниците, за обикновеното население. Освен това, макар и в по-малки количества, този артикул се изнася и вън от пределите на империята.

Кожарството и кожухарството са едни от най-разпространените занаяти през разглеждания период и заемат важно място в системата на градското стопанство. Огромните количества дребен и едър добитък, отглеждан в българските земи, осигурява големи количества суровини и добра материална база за кожарите и кожухарите. Българските обработени кожи и произведенията от тях били известни не само в Османската империя, но и далеч зад нейните граници. Като големи табашки средища се изявяват София, Скопие, Силистра, Русе, Никопол. В пряка връзка с кожарството е обущарството, където като отделни занаяти се обособяват папукчийството (чехларство) и кондурджийството (обущарство).

Важно място в системата на занаятчийството през разглеждания период заемат онези производства, които са свързани със стопанския живот на българското селско и градско население и с нуждите на спахийската конница от обмундиро-ване и снаряжение. Това са железарството, ковачеството, бакърджийството, подковачеството, сарачеството, мутафчийс-твото и др. Постоянното търсене на селскостопански и занаятчийски инвентар, на предмети за бита, на конски хамути, седла и юзди, на козиняви чулове, торби и чували налага една трайна тенденция на устойчивост в посочените производства. Преминалите през българските земи пътешественици по това време не скриват своето възхищение от умението на занаятчиите и от високото качество на предлаганите на пазара техни изделия.

През XV-XVI век българите се изявяват и като добри строители. Това дава възможност за развитието на такива занаяти като тухларство, зидарство, каменоделство, дърводелство. Занаятчиите от този бранш са използвани най-вече при строеж на нови крепости и при поправка на съществуващите, при изграждането на джамии, на административни сгради, на жилищни сгради, предназначени за господстващата феодална прослойка, на мостове и други пътни съоръжения. Особено известни са дюлгерите от югозападните български земи, които са събирани и изпращани на почти всички значителни строителни обекти от това време.

Широко разпространение получават и занаятите, свързани с обработката на благородни метали. Изработването на златни и сребърни украшения, на обкови на култови предмети и книги, на инкрустации по оръжието на богати представители от властващата народност налага куюмджийството (златарство) като проспериращ отрасъл в занаятчийското производство.

Съживяването на занаятите през XV век и чувствителното им укрепване през този и следващия го XVI век налагат появата на организационни структури в тази област. Появяват се еснафските сдружения в почти всички занаятчийски производства, обединяващи майсторите — производители от един бранш. Първите такива обединения се създават още през XV век, но като истински производствени корпорации те се оформят едва през XVI век. Те се характеризират с относителна вътрешна самостоятелност, което им дава възможност да изградят свой собствен производствен кодекс, подчинен най-вече на професионалните интереси и на съществуващата традиция. Изборността на управителните органи — първомайстор, наблюдатели, разпоредители и др., и решаването на всички важни въпроси на общото събрание на майсторите по вишегласие разкрива известен вътрешен демократизъм, който обаче твърде често е нарушаван от вмешателствата на държавната власт.

Еснафските организации имат за цел регламентирането на всички въпроси, свързани със закупуването и доставката на суровината, производствения процес, качеството на изделията, цените и търговската реализация, продължителността на работното време, броя на чираците, калфите и майсторите в занаятчийската работилница, производството на нови майстори, взаимоотношения с другите еснафи и държавните органи. С всичко това се преследва пълно изравняване на производствените условия за членуващите в организацията и недопускане на имуществено разслоение между тях. Освен предпазването от вътрешна конкуренция занаятчийските организации правят възможното за защита от външна конкуренция. Те монополизират производството в съответното селище или район и не допускат проникването на външни производители, като много често сами въздействат върху административните власти за издаване на забранителни разпоредби в този смисъл.

Тъй като един от основните консуматори на занаятчийското производство е държавата, тя много често се намесва в живота на цеховите организации и налага редица свои виждания. Големите държавни поръчки в повечето случаи стимулират производствената дейност на еснафските сдружения и осигуряват сигурно препитание на неговите членове. В същото време намесата на колективния феодал в живота на занаятчийските обединения има и негативни последствия, тъй като при поемане на държавните поръчки производителите са принуждавани да закупуват суровината и да продават готовата продукция според вижданията на заявителя, които най-често са в ущърб на еснафа.

През първите векове на османското владичество в българските земи занаятчийските обединения играят положителна роля в стопанското развитие на българите. Защитните им функции и регламентацията в производствената дейност се оказват много по-съществени, отколкото онези, които пречат на личната инициатива, на разрастването на производството, а оттам и на социалното разслояване.

Вътрешна и външна търговия през XV-XVII век

Увеличаването на градското население и укрепването на българските градове в края на XV и началото на XVI век ги превръща в постоянни консуматори на селскостопанска продукция, а оттук и в центрове на търговската дейност. На градските пазари се излагат големи количества всевъзможни селскостопански стоки, необходими за изхранването и бита най-вече на непроизводителното население — чиновници и войници, както и за останалите категории градски обитатели, насочили производствените си усилия в точно определено направление. В същото време градските производства се оказват изключително необходими за селското население. Селскостопанският инвентар и голяма част от предметите на бита са дело на занаятчийското производство, които селяните закупуват на градските пазари.

Оживени пазарища възникват и около големите пътни артерии. Там селското население изнася част от добитата продукция. Пазарни средища се издигат още около по-големите и известни манастири, посещавани от поклонници от близки и далечни страни.

Най-оживена търговска дейност се извършва на градските чаршии, които функционират непрекъснато. Обикновено еснафските сдружения съсредоточават своята дейност на една улица и тя е известна по наименованието на самия еснаф. По този начин най-важните градски средища на практика се оказват търговските чаршии, предлагащи всевъзможни стоки, задоволяващи нуждите на българското градско и селско население, на поробителя с неговата администрация и войска, на чуждестранните пътешественици и на всички други посетители на българските земи.

Интензивното развитие на търговската дейност довежда до появата на специализирани пазари, на които се продава точно определен вид продукция — зърнени храни, коне, говеда, овце и др. Това увеличава чувствително търговския обмен, тъй като попадналите на тези пазари търсят единствено предлаганата там стока. Ежегодната повторяемост в провеждането на най-големите пазарно-търговски сделки довежда до появата на панаирите, които имат важно значение за развитието на вътрешната и външната търговия.

Огромната територия на Османската империя и ненаситният турски пазар се оказват изключително важни фактори за развитието на вътрешнотърговската дейност. Освен това самата държава стимулира тази дейност, тъй като получава огромни приходи от всевъзможните пазарни, панаирни, пътни, мостни и др. такси. В същото време тези вземания пречат на самите производители и търговци. Пречат им още вътрешните мита, честите войни, които ги откъсват от пряката им дейност, държавните монополи, регламентирането на цените, ограничаването в търговията с някои стоки и т.н.

Българските градове се превръщат в оживени средища и на външнотърговската дейност. След като Балканският полуостров попада под властта на Османската империя, държавата поробителка сама започва да се стреми към възстановяване на външнотърговските връзки на завладените територии с утвърдените по-рано външни партньори. Така през XV век италианските републики Венеция, Генуа, Флоренция и славянският град Дубровник възстановяват разпокъсаните през предходните десетилетия търговски връзки и отново заемат основно място във външнотърговския обмен на българските земи. Като изходен пункт на италианските търговци за българските земи служи град Драч на Адриатическото крайбрежие.

Особено място в тази търговия заемат дубровнишките търговци. Още в края на XV в. те създават свои колонии в София, Видин и Търново, а вече в средата на XVI век такива колонии има в Пловдив, Никопол, Русе, Силистра, Стара Загора, Разград, Шумен, Провадия, Варна. Организацията на дуб-ровнишката търговия е подчинена на нейния посреднически характер и се отличава със своята стройност и ефективност. Значителната по обем селскостопанска и занаятчийска продукция, изнасяна от българските земи, намира добър прием в редица европейски страни. Особено търсени са обработените кожи, вълната и восъкът. Изнасят се още големи количества необработени кожи и зърнени храни, макар върху последните да тежи държавният монопол и почти постоянната забрана за износ. В същото време дубровничани внасят големи количества произведения на италианските манифактури — скъпи платове, готови дрехи, галантерия, златни и сребърни украшения, предмети за бита. Внасят се и много колониални подправки, които намират добър пазар сред населението на империята. До края на XVI век дубровнишките търговци доминират във външнотърговския обмен на балканските провинции на Османската империя — и в организационно отношение, и в износа, и във вноса. Тази трайна тенденция се отразява благоприятно върху онези отрасли на селскостопанското производство, продукцията на които намира добър прием зад граница.

Важно място във външнотърговския обмен на българските земи през разглеждания период заемат еврейските търговци. Те, както и дубровничани, се занимават най-вече с посредническа търговия в басейна на Средиземно море. Особено дейни са търговците евреи от София, Пловдив, Скопие, Битоля, Кюстендил, Търново, Никопол, Солун.

Външната търговия през XV-XVII век има изключително значение за стопанското развитие на българските земи. В същото време тя се отразява благоприятно и върху политическото развитие на поробените българи. Връзките със свободните европейски земи, с представителите на свободния свят допринасят за проникването на нови идеи, на нови виждания сред покорените народи, а това спомага за тяхното съзряване и осъзнаване като реалност.

Развитието на селското и градското стопанство налага появата на лихварството в българските земи. При отсъствието на държавна кредитна система, лихварите са тези, които осигуряват в много случаи необходимите на предприемачите средства. С лихварска дейност се занимават преди всичко едрите феодали, натрупали значителни парични средства от приходите, които им осигуряват най-вече вакъфите. С подобен род дейност се занимават и богатите евреи. Докато управителите на вакъфите финансират и кредитират най-вече селското стопанство, евреите лихвари дават пари под наем за развитие на занаятчийски предприятия и търговски начинания. Голямата лихва, събирана от кредиторите обаче, пречи за нормалното развитие на стопанската дейност в българските земи.

Съществено значение за развитието на стопанската дейност има пътната мрежа в империята. Най-евтин и бърз се оказва водният транспорт. За такъв вид превози се използват р. Дунав, р. Марица до Пловдив и Пазарджик, Черно море и Средиземно море. Продължават да функционират старите търговски пътища на Балканите като Виа милитарис, водещ от Средна Европа през София за Цариград, Виа Егнация, свързващ Цариград с Беломорска Тракия и югозападните български земи. Освен тях се появяват и редица нови търговски пътища, свързващи най-значителните производствени райони на Балканите. Край тях се издигат керван-сараи, където пътниците и търговските кервани могли да намерят подслон и сигурност за живота си и за превозваните стоки. Край тези най-важни търговски, а при нужда и военни пътища живее и основната маса на войнуците, които се грижат за нормалното функциониране на пътните артерии.

През XV-XVII век османската феодална политическа и стопанска система, наложена в българските земи, се характеризира със силен централизъм, който доминира във всички посоки и етажи на властта. Наложените норми в земеползването засилват неимоверно много основната характеристика на османската политическа и стопанска система. Независимо от това, че в първите векове на турското владичество на Балканите тази система носи много успехи на империята, в нея са заложени и противоречия, които стават доминиращи тогава, когато приключва времето на победоносните войни. Към края на XVI и началото на XVII в. в недрата на турската феодална империя настъпват промени, които започват да подриват устоите на наложената в нея стопанска система.

Последици от падането на България под турска власт

В края на XIV и началото на XV век българската средновековна държава рухва под напора на османските турци. Разпокъсана и отслабена физически, лишена от надеждни съюзници и съседи, тя на практика се оказва лесна плячка за турските пълчища. Подобна е съдбата и на останалите балкански народи, които, макар и малко по-късно, изпитват злощастната съдба на българите. Получава се така, че Европейският югоизток, който векове наред се смята за център на европейската цивилизация, се оказва изолиран от централноевропейските и западноевропейските държави. Изоставен на произвола на съдбата, той не осъзнава същността на новата опасност и не намира ефикасно противодействие. Резултатът от тази недалновидност е поразяващ по своите размери и най-вече по своите последици. Балканските държави изчезват от европейския хоризонт, а османската напаст надвисва над Централна Европа.

Налагането на турското владичество в българските земи прекъсва естествения процес в развитието на българската средновековна държава. От преддверието на Новото време тя е въвлечена в един нов и различен свят, който я задържа в своята орбита в продължение на почти цели пет столетия и който я откъсва от пъпната връв на майката Европа. И ако икономическите и социалните притеснения на българите от господстващата народност са донякъде обясними и разбираеми, то религиозната дискриминация и ликвидирането на културните постижения и на възможността за нови такива е нещо ново и необяснимо за здравия човешки разсъдък. Подобна позиция и политика на османската военна и административна система обаче едва ли трябва да се обяснява с нейната изостаналост и примитивност. Това е по-скоро един добре пресметнат политически прийом, който цели културно-духовното обезличаване на покорените народи и превръщането им в безпросветна, бе-зидейна и социално изравнена маса, която лесно се манипулира и насочва в желаното русло. Съзнателното унищожаване на културните паметници, на ръкописна книжнина и духовни средища, на изявени духовни и културни дейци не оставя и място за съмнение в правилността на тази постановка. Така на практика примитивизмът ражда нещо много ефикасно, което културно-духовният елит на Балканите не е в състояние да разбере и евентуално да потърси ефикасно противодействие. За пореден път силите на Злото тържествуват над Разума, и то в регион, в който културните постижения са толкова много и толкова значими, че понятието „златен век“ се използва най-вече за постигнатите резултати в това направление.

Ликвидирането на Търновската патриаршия и на подвластните й епархии в средата на XV век лишава българите от духовен център. Само югозападните покрайнини остават под върховенството на Охридската българска архиепископия. Преминал под ръководството на Цариградската вселенска патриаршия, българският народ попада под двоен иноземен гнет. Това, поне в началото, се оказва по-малкото зло, тъй като неспирните изригвания на мюсюлманския фанатизъм, макар и рядко, срещат организираното противодействие на православните народи в империята. И още — общата вяра на покорените народи се оказва важен фактор за тяхното оцеляване и избавление.

Изключително опасна за бъдещето на българите се оказва прокарваната от завоевателя тенденция към унищожаване на историческата памет и заличаване на българското минало, физическото ликвидиране на интелигенцията и аристокрацията, помюсюлманчването на онази част от тях, която се оказва по-податлива, стратегическите помюсюлманчвания в най-важните райони на страната, унищожаването на просветните средища, на духовните ценности и книжовното богатство са действия, толкова целенасочени и методични, че в края на краищата постигат целта си. Социално изравнената маса, като тази постановка не трябва да се абсолютизира, потъва в монотонния ритъм на безпросветността и в стремежа си към физическо оцеляване загубва за дълго време способността си за вярна ориентация.

Културно-духовният живот на поробения народ продължава да мъждука единствено в онези манастирски средища, които преживяват страшното време на османското нашествие в българските земи. Със своето книжовно богатство, със запазването на традициите и спомена за миналото, с килийните училища, открити в тях, и със стоицизма на своите обитатели те пренасят през вековете оня факел, който поддържа духовната искрица живот на покорения народ. Като цяло българите остават изолирани от тези центрове, но независимо от това тяхното съществуване през XV–XVII век се оказва изключително важно както за първите векове на чуждоземния гнет, така и за бъдещето.

През XV-XVII век българският народ преживява най-критичния период в своето историческо развитие. Той е лишен от държавна организация, от официални културни центрове, от аристокрация и интелигенция, от стопански и граждански права. На изпитание е поставено самото съществуване на българската народност. Приемствеността в развитието на обществото е сериозно нарушена. То е сковано от веригите на азиатското робство, чийто носител е една деспотична империя от азиатски тип. Заедно с нея и подвластните й балкански народи българите са обречени на неколковековно изоставане в сравнение с европейския свят. Във времето, когато народите на централноевропейските и западноевропейските държави използват целия си жизнен и интелектуален потенциал за преодоляване на средновековните норми на живот, българите са съсредоточени върху своето физическо оцеляване, като се опират на най-елементарните биологически норми на живот. В тази екстремална ситуация, продължила неимоверно дълго по време, оцеляването на индивида от български произход е по-скоро изключение, отколкото правило. И въпреки всичко народът оцелява, което по същество може да бъде окачествено единствено като исторически подвиг.