История на Българското възраждане

Формирането на българската култура през Възраждането е един изключително сложен и продължителен процес, който преминава през сложни перипетии. В много случаи този процес се проявява зигзагообразно, в други напуска естествената възходяща линия на развитие, често попада под външни въздействия, но като цяло развитието му следва постъпателния напредък на българското общество. Върху изграждането на възрожденската култура силно влияние оказва стремежът към светски знания и движението за новобългарска светска просвета, културните достижения в предходните векове, чуждите културни влияния, с които българите влизат в досег през XVIII и XIX в. Самобитността, съхранила народа през трудните столетия на чуждоземния гнет, се разчупва и престава да играе ролята на изолатор. Това става мъчително трудно, но разкрепостяването в духовен аспект е факт, който предопределя новите стремежи, новите културни въжделения.

Българската култура до Кримската война (1853–1856 г.)

С развитието на просветното движение се ускорява процесът на развитие на българската книжнина и литература. Появата на преходните училища и на новобългарските светски училища налага написването и издаването на учебници и учебни помагала. Това от своя страна поставя въпроса за езика, на който трябва да се пише и преподава. Този проблем е с изключителна важност, тъй като езикът е едно от основните градива на културата, заедно с традицията и чуждите влияния, и неговата характеристика безспорно рефлектира върху характера на градената върху него култура.

Още в предходните векове започват да се появяват писания, в които се използват елементи от живия, говорим български език, но целенасочено този въпрос се застъпва от Петър Берон, който е категоричен, че децата трябва да учат на общодостъпния говорим език. „Когато изперво видях по другите места — пише Берон, — че деца начеват да четат на книги, написани на техния език, познах, колко зле струват по нас учителите и колко напразно муки теглят горките деца. Защото като преминат младостта си в школата сас толкози страх и треперение, излизат и не знаят барим името си да напишат, нити да си сметнат, щото земат и дават, ами по догените, ако им се случи, понаучват се малко нещо. Почудих ся, как през толкози векове не ся намери ни един да познай това окаяно состояние и да покажи един пръв път камто учението… Това дело восприех аз.“

В идеята да се преподава на говорим български език Петър Берон влага както политически смисъл — защита от асимилатор-ското влияние на гърцизма, така и педагогически смисъл — постигане на по-добри резултати при усвояването на знанията. „Рибният буквар“ всъщност е потвърждение на това негово виждане, тъй като е написан на говорим български език.

Предложеното от д-р П. Берон се налага бавно и трудно. По това време съществуват и други становища по този въпрос. Според Неофит Рилски новобългарският език трябва да се изгради на основата на църковнославянския език, приеман като първообраз на старобългарския език. Аргументи за това се търсят в споровете и дискусиите, провеждани в съседна Гърция, където поддръжниците на старогръцкия език имат силни позиции.

Второто течение по езиковия спор е представено от д-р П. Берон и Васил Априлов. Според тях новобългарският език трябва да се изгради на основата на народните говори, използвани в българските земи. Дори през 1836 г. Априлов предлага за основа на новобългарския език да се вземе източното наречие.

Третото течение смята, че новобългарският език трябва да се изгради чрез един компромисен вариант на основата на църковнославянския език и народните говори.

В края на краищата въпросът е разрешен от самото естествено развитие на процесите в българското общество през XIX в.

Налага се мнението на д-р П. Берон и В. Априлов, тъй като източното наречие е език на едни от най-добре развитите в икономическо отношение български райони, от тях излизат видни представители на българското просветно дело — учители, книжовници, общественици. Те издават вестници, списания, учебници и учебни помагала, изследвания, литературни творби и т.н., като използват източното наречие, което по естествен път се налага като основа на новобългарския език. Новият език обединява духовния свят на народа. Той е определящият белег на българската национална култура.

Формирането на новобългарския език се отразява най-непосредствено върху развитието на българската книжнина и литература. На базата на този език се полагат основите на модерната бъягарска литература, развитието на която преминава през два основни периода — първият през 30-40-те години на XIX в., а вторият обхваща 50-70-те г. на века.

През 30-40-те години на XIX в. култът към науката и образованието, към изящното слово, към рационалистичното мислене, към житейската практичност, свързан с любовта към отечеството, насочва литературния интерес към земните неща, към общобългарската съдба, към националните идеали и въжделения. Условията на азиатския гнет принуждават творците да издигат и налагат идеята за съдбата на българите, т.е. да изтъкват националните потребности пред личностните проблеми. Блестящ в това отношение е Неофит Бозвели — водач на тази част от българската интелигенция, която е против обвързването на българската култура с каквито и да са външни влияния. Като прави характеристика на съвременните му българи, „горките рожби на Мати Болгария“, той пише: „Те уста имат, език нямат, очи имат, но не виждат, уши имат, но не слушат, теглят повече от скотовете и защо — не знаят, горко въздишат и пъшкат, но за коя причина — не смеят да питат, стоят просълзени горките, гледат като нечувствени и умаени като гъски, ходят в темна мъгла…“.

През разглеждания период промените, които все повече и повече се утвърждават в българското общество, започват да дават своите плодове и в културната област. Материалните и социалните изменения, настъпили през XVIII и първата четвърт на XIX в., сега, през 30-40-те години, избуяват и в духовно-културната област. Издадените книги във всички жанрове през този период са общо 264.

В 30-40-те години на века постепенно се обособяват отделните направления в книжовната дейност: учебникарството, педагогическата книжнина, публицистиката, изследванията в областта на хуманитарните науки и природознанието, поезията, художествената проза. През този особено важен период от оформянето и изграждането на литературния процес се появяват и първите вестници и списания като разпространители на научните достижения и на актуалната текуща информация.

Началото на учебникарската литература се поставя с издадения от П. Берон през 1824 г. в Брашов „Буквар с различни поучения“, известен като „Рибен буквар“. В неговите осем дяла е систематизирана една значителна информация по граматика, четене и писане, аритметика, природознание и история. Всъщност букварът е една енциклопедия, която включва в себе си и мъдри съвети в стила на буржоазната етика, и патриотични мотиви, и обръщение към античната история. Макар да не съдържа оригинални идеи, тъй като почти всичко е заето от „Буквара“ на големия гръцки педагог Дарвар, издаден през 1804 г., „Рибният буквар“ помага за налагането на една нова учебна система, отговаряща на промените в българското общество. Поради тази причина той е и най-преиздаваната книга до Освобождението.

След Буквара на П. Берон най-забележителни са трудовете на Неофит Рилски. През 1835 г. в Крагуевац са отпечатани взаимоучителните таблици. В същата година издава и „Българска граматика“, предназначена за габровското училище, където той преподава. По-късно (1852 г.) отпечатва и „Христоматия славянското язика“, която е предназначена за преподавателската му работа в гръцкото богословско училище на о. Халки.

През 1835 г. Неофит Бозвели и Емануил Васкидович издават „Славяноболгарское детеводство“ в шест части. В предговора към третата част — славяноболгарска граматика, двамата се обявяват срещу възгледа, че човек си оставал такъв, какъвто се е родил, и изтъкват голямото значение на възпитанието за формирането на човешкия характер. Особено интересна е и петата част на „Детеводството“ — „Краткое политическое Земле-описание за обучение на болгарското младенчество“, в която освен кратки данни за разните държави се дават по-подробни сведения за България и големите български селища. През 1836 г. Ат. Кипиловски издава „Кратко начертание на всеобщата история“.

Плодовит съставител на учебници е Христаки Павлович, който издава аритметика (1833 г.), Разговорник (1835 г.), Граматика (1836 г.). По един от преписите на Паисиевата история той съставя учебник по история под заглавието „Царственик или история Болгарская“ (1844 г.). Учебници издават още Ив. Бого-ров — „Първичка българска граматика“ (Букурещ, 1844 г.), Н. Геров — Физика (1849 г.), Константин Фотинов — „Землеописа-ние“ и т.н.

В областта на педагогическата книжнина наред с д-р П. Берон се изявява В. Априлов. В Русия той издава много свои произведения, посветени на българската просвета и образование: „Български книжици“ (1841 г.), „Деница на новобългарското образование“ (1841 г.), „Допълнение към книгата «Деница на новобългарското образование»“ (1842 г.), „Мисли за сегашното българско образование“ (1845 г.). G тези свои трудове Априлов ратува за откъсване от културната опека на гърцизма и за приобщаване на българите към славянската, руската културна сфера.

Други видни представители на просвещенско-педагогичес-ката мисъл са Райно Попович със своя труд „Христоития“ (1835 г.), Неофит Бозвели с „Общосборно жалостний советователний разговор на любородните“ и „Любопитнопростий разговор“, д-р Иван Селимински, Константин фотинов, Александър Екзарх, д-р Иван Богоров.

През 30-40-те години на века силно развитие получава публицистиката. По-изявени нейни представители са Н. Бозвели, Н. Рилски, В. Априлов, д-р Ив. Селимински, Ем. Васкидович, Хр. Павлович, К. Фотинов, Ив. Богоров, Н. Палаузов, младият Г. С. Раковски. Силен тласък в развитието на публицистиката дава появата на периодичния печат. В 1844 г. К. Фотинов започва да издава в Смирна (Измир) първото българско списание — „Лю-бословие“. Две години по-късно, през 1846 г., Иван Богоров издава в Лайпциг първия български вестник „Български орел“. От началото на 1848 г. в Цариград започва да излиза вестник „Цариградски вестник“ отново под редакцията на Иван Богоров. През 1850 г. Ап. Екзарх откупува „Цариградски вестник“ и печатницата му от Богоров и става негов издател. С появата на българския периодичен печат се засилва политическата публицистика, която все по-открито започва да поставя въпроса за България, за нейното място в политическия живот и в големия Източен въпрос.

В десетилетията до Кримската война се правят и първите опити в научната област. С езиковедски разработки се проявяват Н. Рилски и Н. Геров. В областта на българския фолклор работят В. Априлов и Н. Рилски, а в областта на историята се изявяват В. Априлов и Спиридон Палаузов. С изследователска работа се занимават още д-р Ив. Селимински, Н. Пиколо, Г. Пешаков. Особено се откроява сред своите съвременници д-р П. Берон, който след отказването си от лекарската практика и търговската дейност се отдава на научна работа и издава на френски, немски и английски множество съчинения в областта на медицината, философията, физиката, химията, астрономията и др. Наистина тези съчинения нямат някаква научна стойност и не внасят нищо ново в областта на естествознанието. Именно поради това за българското просветно дело най-важен се оказва „Рибният буквар“ и предложеният от Берон проект за реформиране на българското образователно дело.

През първата половина на XIX век се зараждат поезията и художествената проза. В областта на художествената литература все още няма открояващи се постижения, но първите опити налагат една трайна тенденция, която по-късно дава богати плодове. Първи стихотворни опити на новобългарски език правят Димитър Попски, Н. Рилски, Н. Бозвели. От това време са известни одите на Г. Пешаков в памет на Ю. Ив. Венелин, на Т. Хрулев в чест на Хр. Павлович.

През този период се появява и т.нар. „даскалска поезия“, пресъздаваща в стихотворни форми нравоучителни теми. Най-видни представители на този тип поезия са Атанас Границки, Йордан Ненов, Йордан Хаджиконстантинов — Джинот, Йоаким Груев и др.

През 1846 г. се проявява и Найден Геров, който написва поемата „Стоян и Рада“. Макар да не блести с особени достойнства, тази стихотворна мелодрама се отличава от написаното до нея и тя поставя началото на по-сериозните опити в областта на поезията.

Сериозни постижения в тази област има и Добри Чинтулов, който прави първите си опити в Одеса, а стихотворенията му, писани между 1845–1849 г. са обнародвани в „Цариградски вестник“ през 1849 г. Особено популярни са неговите революционни стихотворения, станали по-късно бойни маршове и революционни химни. Такива са „Стани, стани, юнак балкански“, „Къде си, вярна ти любов народна“, „Вятър ечи, Балкан стене“, „Българи юнаци“ и др.

През 30-40-те години се правят първите опити и в художествената проза. И тук, както при поезията, началото е трудно, но въпреки всичко първите представители на този жанр скъсват със средновековните норми и насочват погледа си към земята, към човека, към проблемите на своето отечество и на своето време.

Докъм края на XVIII в. достиженията на българската литература се разпространяват най-вече чрез ръкописи. Разбира се, отделни книги са издадени и отпечатани в чужбина, но ръкописната практика е доминираща. Промените, които настъпват в българското общество през първите десетилетия на XIX в., дават отражение и в това направление. Появява се нуждата от българско книгопечатане, което да задоволява потребностите на развиващата се книжнина. Откриването на български печатници става възможно едва през втората четвърт на XIX в., когато буржоазията укрепва значително и в материално, и в духовно отношение.

Първата българска печатница е открита през 1838 г. в Солун от архимандрит Теодосий Синаитски. Тя просъществува до 1843 г. Няколко години по-късно, през 1846 г., Никола Карасто-янов открива печатница в Самоков. Сравнително най-добре уредена е откритата през 1848 г. българска печатница в Цариград. В нея д-р Ив. Богоров започва да издава в. „Цариградски вестник“. След като през 1850 г. начело на печатницата застава Ал. Екзарх, тя се превръща в най-значимия център на българското модерно книгопечатане.

В годините до Кримската война настъпват значителни изменения в областта на архитектурата. Укрепващата българска буржоазия и променените условия на живот налагат търсенето на нови форми в строителството, целящи скъсване с ориентал-щината и утвърждаване на националния стил. Най-рано и най-бързо тази тенденция се налага в църковното строителство.

След като Одринският мирен договор от 1829 г. отменя забраната за строеж на големи църкви и след започване на движението за духовно обособяване на народа, българите насочват своите усилия към изграждане на храмове, които да символизират съществуването на отделна българска нация в империята. Размерът на църковните сгради и тяхната вътрешна украса съответстват на икономическата мощ и порасналото самочувствие на българите. През 1835 г. Митю Софиянски и Кольо фичето (Никола фичев) възобновяват главната църква в Преображенския манастир. През 1836 г. майстор Кольо Фичето строи църквата „Св. Никола“ в Търново. Забележителна със своята архитектура е и църквата „Св. Богордица“ в Пазарджик, построена през 1837 г. След изгарянето на Рилския манастир през 1833 г. започва неговото възстановяване. Тук в периода 1834–1837 г. работят майсторите Павел, Миленко, Алексей Ри-лец, Кръстьо Дебърлията. През 1837 г. завършва строежът на Главната църква, която представлява истински шедьовър на възрожденското църковно строителство. Самият манастирски комплекс, изграден след пожара, е един от най-внушителните по своите размери и своята архитектура на Балканския полуостров.

През разглеждания период българите обръщат голямо внимание на строежа на училищни сгради. Порасналото самочувствие се отразява и тук по един забележителен начин. Появяват се училищни сгради по на няколко етажа, с големи и просторни помещения. Те се издигат на най-хубавите места в селищата и се превръщат в светини на българщината. Типичен пример в това отношение е сградата на пловдивското училище „Св. св. Кирил и Методий“, строена през 50-те години.

Значителни промени в тези десетилетия настъпват и в строителството на частни жилищни сгради. Появяват се масово къщи по на няколко етажа, с големи прозорци, с големи кьошкове и чардаци. Приземните етажи се използват като занаятчийски работилници и дюкяни. Ако в предходните векове лицевата част е обърната към двора, за да бъде скрита тя от погледа на поробителя, сега тази част е ориентирана към градския площад, към чаршията, към света и демонстрира новия светоглед на българина. Значими възрожденски комплекси са запазени в Копривщица, Пловдив, Търново, Охрид.

Най-известният строител през XIX в. безспорно е майстор Кольо фичето (Никола фичев) от Дряново. През своя сравнително дълъг живот (1800–1881 г.) той създава най-известните паметници на българската възрожденска архитектура: църквата „Св. Константин и Елена“ в Търново, Къщата с маймунката в Търново, турския конак в старата българска столица, хана на хаджи Николи, съборната църква в Свищов, покрития мост в Ловеч, мостовете над р. Росица в Севлиево и над р. Янтра при Бяла, чешмата в Соколовския манастир и много други.

През 30-40-те години на XIX в. голямо развитие получават художествените занаяти. Между тях се открояват дърворезбата и златарството. Марангозите (майсторите дърворезбари) работят по украсата на църквите и частните жилищни сгради. Най-известни по това време са представителите на Тревненската и Дебърската школи, но заедно с тях се изявяват и майсторите от Самоковската школа. Със своето умение те оставят неповторими образци в областта на дърворезбата. Забележителни са иконостасите в главната църква на Рилския манастир, в църквата „Св. Богородица“ в Пазарджик, в Преображенския манастир. Новите мотиви, използвани от майсторите, отразяват новите моменти в живота на българите.

Строителството на нови и големи църковни, обществени и частни сгради дава силен тласък в развитието на стенописта, иконописта и графиката. Оформилите се още през XVIII в. Тревненска, Самоковска, Дебърска и Банска школа сега добиват възможност за пълна изява и реализация. Освен в църквите те работят и в други обществени и частни сгради. Техните произведения, макар и да принадлежат към църковната живопис, съдържат и много нови елементи, наложили се в резултат на промените в живота на българите. Включването на битови мотиви, на познати лица, на природни картини в библейския сюжет преследва определена цел. Реалистичните моменти показват стремеж към скъсване със средновековните норми и ориентиране към земното, към насъщното, към действителността.

Най-известният български художник от първата половина на XIX в. е Захари Зограф (1810–1853 г.). Представител на Самоковската школа, той създава множество стенописи по църкви и манастири из цяла България, рисува първите български портрети, много икони и акварелни творби. Заслугите на 3. Зограф се състоят най-вече в това, че той оформя стила и хуманистичната програма на новото българско изкуство, определя неговите естетически критерии и морални норми. Като откъсва живописта от църковните канони, 3. Зограф я свързва с постиженията на възрожденския българин, с неговия оптимизъм, с неговия стремеж към новото.

Подем на българската култура след Кримската война

След Кримската война в живота на българското общество настъпват дълбоки промени. Те обхващат материалната, социалната и духовната област. Укрепналата българска буржоазия се превръща във водач на българите в борбата им за самостоятелна църква и в стремежа им към духовно-културно еманципиране. Овладяла окончателно общинската власт, тя се превръща в решаващ фактор на развитието във всички области на живота. В условията на всестранен икономически и духовен подем се появяват и първите обществено-културни организации. През 1856 г. са открити читалищата в Свищов, Лом и Шумен. Първо е читалището в Свищов, открито на 30 януари 1856 г. Между неговите основатели са Д. Начович, А. Конкович, Ем. Васкидо-вич, Ив. Радославов. На 23 април 1856 г. е открито читалището в Лом. Негов основател е известният учител и книжовник Кр. Стоянов — Пишурката. През лятото на 1856 г. се открива читалище и в Шумен. Докато през периода 1856–1869 г. в българските земи има едва 30 читалища, то в следващите няколко години до Освобождението техният брой достига 131. Съвместно с общинските ръководства читалищата полагат грижи за развитието на просветата, на театъра и музиката. По този начин те се превръщат в организатори на духовния и обществения живот на българите.

Много важна роля играят читалищата „Братска любов“ в Букурещ, „Българското читалище“ в Букурещ и Цариградското българско читалище, основано през 1864 г. Голямата заслуга на Цариградското читалище се състои в това, че то започва да издава сп. „Читалище“, което в продължение на пет години изиграва ролята на централен и ръководен орган за всички български читалища.

Успоредно с читалищата възникват и други обществено-културни организации — женски дружества, полагащи грижи за развитието на девическото образование, учителски и ученически дружества, които си поставят за цел да приобщят интелигенцията към модерната култура.

През втората половина на XIX в. се появяват и първите общобългарски културни институции. Такова е Настоятелството при църквата „Св. Стефан“ в Цариград. Това е първата българска национална институция, която полага цялостни грижи за развитието на просветата и културата в българските земи. Характер на подобна институция имат още Цариградското българско читалище, благотворителното дружество „Просвещение“, основано през 1868 г., и „Македонската дружина“, основана през 1871 г. След учредяването на Българската екзархия през 1872 г. българската просвета преминава под ръководството на епархи-алните съвети и подчинените им общини.

Общобългарските културни институции полагат грижи и защитават общите интереси на нацията. Те стават инициатори за провеждането на учителските събори от 1868 г. насетне. Главната тяхна заслуга се заключава в това, че те отстояват българските интереси от чуждите културни и политически домогвания. Най-вече с тяхна помощ се води борбата срещу домогванията на сърби и гърци в Югозападна България, те се противопоставят категорично на плана на Мидхат паша за отоманизиране на българското просветно дело.

След Кримската война българската възрожденска литература бележи своеобразен разцвет. Ако през 30-40-те години тя прави първите си плахи стъпки, сега, през 50-70-те години на века тя достига до забележителни резултати. През този период се обособяват отделните дялове на художествената литература — поезия, проза, драматургия, литературна критика. Общото за всички тези направления е революционният романтизъм, а обединяващата идея е националноосвободителната.

Началото на този етап в поезията поставя Г. С. Раковски с поемата си „Горски пътник“, обнародвана в Нови Сад (Австрия) през 1857 г. Макар съдържанието да е предадено в стихотворна форма, художествените похвати и поетичното майсторство са на твърде ниска степен. Достойнствата на тази поема се състоят най-вече в идеите, заложени в нея. Тя налага националната идея и революционния романтизъм като програмни начала на българската поезия през последните десетилетия на османския гнет.

През 60-те години продължава да твори Д. Чинтулов. Все по това време се появява и Петко Р. Славейков. Преминал през „даскалската поезия“ през 60-70-те години, Славейков израства като истински поет. На своите съвременници той импонира най-вече с качествата си на епичен поет. Неговите поеми „Изворът на Белоногата“ и „Бойка войвода“ правят силно впечатление със свободния езиков изказ, със силните чувства, които пораждат, с голямото поетично майсторство на автора. Заедно със Славейков през 60-те години с поезия се проявяват още Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Никола Козлев, Любен Каравелов, Добри Войников, Димитър Велексин, Теодосий Икономов.

През 70-те години на поетическото поприще се изявява и Иван Вазов със стихосбирките „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“. По това време стихове пишат още Константин Величков, Стефан Стамболов, Стоян Михайловски, Цани Гинчев, Кръстю Пишурка, Пандели Кисимов, Бачо Киро Петров.

В последното десетилетие преди Освобождението се изявява и Христо Ботев, който напълно основателно може да се смята за най-голям и най-гениален български поет. Той е написал едва 20 поетични творби, но те са достатъчни, за да се прояви поетичният му гений. Неговото творчество е тясно свързано с борбите на българския народ за политическа свобода и независимост. Заедно с това Ботев е първият изявен певец на социалната правда, на общочовешкото щастие. Гениалността на поетичните му вдъхновения намира завършен израз в баладата „Хаджи Димитър“, в стихотворенията „Борба“, „Моята молитва“, „Хайдути“, „Патриот“ и т.н.

През 60-70-те години големи успехи постига художествената проза. Ако през първия период тя се проявява твърде плахо най-вече с подражателски опити, то през 60-те години се появяват първите оригинални разкази и повести. Васил Друмев написва „Нещастна фамилия“ (1860 г.), а Илия Блъсков издава повестите „Изгубена Станка“ и „Злочеста Кръстника“. И в трите повести преобладават наивитетът и сантиментализмът, но те са приети с интерес, тъй като показват и разкриват несносното положение и робската участ на българина.

Най-изявеният представител на белетристиката през разглеждания период е Любен Каравелов. Той написва общо около 30 разкази и повести, между които се открояват „Българи от старо време“, „Крива ли е съдбата?“, „Мамино детенце“ и др. В тези свои произведения той представя робската действителност, характерните черти на българите от това време, опитва се да внуши определени критерии за добро или за лошо, да предложи нови норми на поведение, но публицистичният патос му пречи да създаде силни образи и художествени внушения.

Заедно с развитието на литературата се появява и литературната критика. Първите „критици“ са самите автори, между които се изявяват особено Т. Икономов и Л. Каравелов. Най-изявен представител на литературната критика до Освобождението е Нешо Бончев (1830–1878 г.). Неговите критични съчинения по въпросите на българската художествена литература имат съществен принос за утвърждаването на демократичното начало в българската поезия и проза.

Последните две десетилетия до Освобождението бележат върха на възрожденската публицистика. Характерното за нея през този период е това, че тя се диференцира в различни направления, отразяващи политическите течения и техните виждания в националноосвободителното движение. Около в. „Турция“ на Н. Генович се групират туркофилите, в. „Отечество“ на Добродетелната дружина привлича около себе си русофилите, „Македония“ на П. Р. Славейков е поле за изява на просветителите и черковниците, „България“ на Драган Цанков обединява униатите и западниците, а революционната публицистика е свързана с името на Г. С. Раковски и неговите вестници, с имената на Л. Каравелов и Хр. Ботев и издаваните от тях „Свобода“, „Независимост“, „Дума на българските емигранти“, „Знаме“.

При развитието на публицистиката се появяват два нови жанрови вида — фейлетонът и памфлетът. Едни от първите, които използват тези жанрове, са П. Р. Славейков, Д Войников, С. С. Бобчев, но ненадминатите майстори в тази област са Л. Каравелов и Хр. Ботев.

През 50-70-те години се заражда и българската драматургия. Първи в тази област се изявяват С. Доброплодни, Кръстю Пишурка, Д. Войников. Първата българска оригинална пиеса принадлежи на Теодосий Икономов. Това е „Ловчанският владика или беля на ловчанския сахатчия“, издадена през 1863 г. Опити в драматургията правят още П. Р. Славейков, Хр. Даскалов, Л. Каравелов, В. Друмев, Д. Войников и др. Техните произведения са силно повлияни от сантиментализма и романтизма на ранната европейска драматургия. Същевременно творчеството им е проникнато от революционни и патриотични идеи, които откликват на духовните и естетическите потребности на възрожденските българи.

Между драматурзите особено се открояват Д. Войников и В. Друмев. Д. Войников написва пет драми и пет комедии. Най-известните негови творби са „Райна княгиня“ и комедията „Криворазбраната цивилизация“. Изключително популярна е и драмата на В. Друмев „Иванко, убиецът на Асеня I“. Произведенията на двамата, заедно с „Многострадална Геновева“, не слизат от сцената дълги години.

След Кримската война продължават научните търсения на българите в областта на историческото минало, в областта на етнографията и фолклора. С исторически проучвания се занимават П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Г. Кръстевич, Д. Войников, Л. Каравелов, Сп. Палаузов, М. Дринов. Интересите на изследователите са насочени най-вече към средновековната българска държава, но се появяват и разработки, свързани с периода на османското владичество, с П. Хилендарски и С. Врачански, с църковните борби. Професионални изследователи на българското минало са Спиридон Палаузов и проф. Марин Дринов. Като професор в Харковския университет Дринов проучва задълбочено много въпроси от Средновековието и от Българското възраждане. Той свързва началото на тази епоха с делото и историята на П. Хилендарски.

В областта на етнографията проучванията са сравнително ограничени. Важно значение в тази област има трудът на Г. С. Раковски „Показалец или Ръководство как да се изискват и издирят най-стари чърти на нашего бития, язика, народопоколе-ния…“. Тази разгърната програма за етнографски проучвания е завършена в Одеса през 1859 г.

Интересът към фолклора през разглеждания период нараства изключително много. През 1860 г. в Белград излиза трудът на хърватина Стефан Веркович „Народне писме македонски бугара“. В 1861 г. Л. Каравелов издава в Москва „Паметници на народния бит на българите“ на руски език. В същата година братята Димитър и Константин Миладинови печатат в Загреб „Български народни песни“, събрани от Македония. Проучвания в тази област правят още П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Н. Геров, В. Захариев.

Отделни българи правят опити за изследователска работа в областта на философията, астрономията, химията, физиката, географията и т.н. Издадените учебници и преводната литература в посочените научни направления дават възможност на българите да се запознаят с достиженията на европейската и световната наука.

През 50-70-те години на XIX в. настъпват значителни промени в областта на живописта. Развитието на обществения живот и изнасянето му вън от църковния храм поставя на втори план църковната живопис и изтласква напред светската живопис. Тази тенденция е свързана с имената на Станислав Доспевски, Христо Цокев, Георги Данчов и Николай Павлович.

Станислав Доспевски (1823–1877 г.) е възпитаник на Санкт-петербургската художествена академия. Голям майстор на четката, той се изявява най-вече като портретист и пейзажист. Известни са портретите на Н. Геров, Ст. Захариев, на сестрата на художника Доминика Ламбрева, автопортрет и много други. Хр. Цокев (1847–1883 г.) от Габрово също е възпитаник на руската школа. Негови известни творби са „Руска девойка“, „Мъж с ордени“, „Монах“ и др.

Георги Данчов (1846–1908 г.) е самоук зограф. От църковната живопис преминава към светските мотиви. Рисува първия портрет на В. Левски, създава литографията „Свободна България“, забележителен е портретът на Пейо Кюркчията.

Николай Павлович (1835–1894 г.) е възпитаник на Виенската и Мюнхенската художествени академии. Той рисува най-вече картини с историческа тематика. Най-популярни са неговите платна „Минаването на Аспарух през Дунава“, „Покръстването на Преславския двор“, „Крум Страшний с отсечената глава на Никифор“. Възкресявайки славното минало на средновековна България, Н. Павлович внушава на българите дързост срещу поробителите на отечеството. Павлович е и голям портретист и оставя цяла серия забележителни портрети, между които на Ст. Берон, на П. Берон и др.

След Кримската война се появява и българският театър. Първото театрално представление се осъществява в Шумен през 1856 г. Представена е комедията на шуменския учител Сава Доброплодни „Михал“ („Михал Мишкоед“). В същата година Ломското читалище организира театрално представление на мелодрамата „Многострадална Геновева“. В края на годината пак в Лом е поставена и пиесата „Велизарий“. След това следват представления в Свищов, Габрово, Пловдив, Плевен и т.н.

Особени заслуги за развитието на българския театър през Възраждането има Добри Войников, който основава първата театрална трупа в Браила. В продължение на около десет години тя давала представления пред българските емигранти в Румъния. Поставя театрални постановки дори на сцената на Националния театър в Букурещ.

През 50-70-те години започва развитието и на модерната българска музика. Главен център на възрожденската музикална култура е гр. Шумен. Там през 1850 г. унгарският емигрант Михаил Шафран формира оркестър от 9 души цигулари емигранти, които изпълняват творби в духа на западноевропейската музика. По настояване на богатия шуменец Анастас Хаджисто-янов в първите дни на април 1851 г. Михаил Шафран съставя оркестър от 11 българчета. Това е първият български оркестър. През 60-те години Добри Войников започва да преподава в шуменското класно училище пеене по ноти и създава първата ученическа духова музика. До Освобождението в Шумен са образувани още два оркестъра.

Вторият голям музикален център през Възраждането е Русе. През 1871 г. там се учредява Певческо дружество, което изградило хор за църковна музика, но заедно с това хорът изпълнявал и светски песни. Хор е създаден и в Свищов от учителя Мустаков.

В последните години на османското пртисничество се налагат маршовите песни с патриотични мотиви, училищните маршове във връзка с честването на 11 май. Композитор на подобни маршове е Петър Груев. Заслуги в тази област има и Д. Войников.

Културните достижения на българския народ през Възраждането са забележителни. Без държавна подкрепа и въпреки противодействието на Високата порта и Цариградската патриаршия, българите съумяват да изградят една напълно демократична по своя характер култура, като заимстват от буржоазна Европа всичко, което има стойност за духовното развитие на България.