История на Българското възраждане

Съпротива срещу турската власт през първата половина на XVIII век

Борбата на българския народ срещу османския поробител не прекъсва през всичките векове на чуждоземния гнет. Тя се води с различна интензивност, използват се различни форми, търсят се, според условията, различни съюзници, но крайната цел е една — възстановяване на българската държава. Най-често българите свързват освобождението на поробеното си отечество с намесата на християнска Европа, с борбата на кръста срещу полумесеца, с очакването на нов, решителен кръстоносен поход, който ще сложи край на османското владичество в източната част на континента. Тези надежди се подхранват в продължение на векове. Те са живи и в началото на Българското възраждане, защото конфликтът между Османската империя и европейските държави, макар и притъпен, макар и преминал зенита си, продължава да е сериозен фактор в междудържавните отношения.

Войната на Свещената лига срещу Турция активизира съпротивителните борби на българите. Сключеният през 1699 г. Карловацки мирен договор между воюващите страни обаче за пореден път обрича българските надигания в Северозападна България. Въпреки всичко тенденцията за противопоставяне на поробителя остава жива и в началото на XVIII в. се свързва и с други фактори.

Процесите, които се развиват сред българите в края на XVII и началото на XVIII в., бележат началото на Възрожденската епоха. Те намират израз преди всичко в стопанските и социалните промени, в появата на българската буржоазия. Зараждането на националното чувство се отразява върху душевността на българина, който започва да се интересува не само от своето настояще, но и от миналото на своя род и отечество. Усетил повея на просвещенските идеи, българският народ свързва това минало със съседните страни, със славянската общност, с християнската църква. Идеята за възстановяването на българската държава става все по-релефна. През 1741 г. Христофор Жефарович поставя в своята „Стематография“ българския герб — корона, поставена върху главата на разярен лъв.

Началото на XVIII в. се ознаменува с нов момент във военното противопоставяне между Османската империя и останалия свят. На политическата сцена, вече като могъща сила, излиза Руската империя, която в стремежа си към адаптация към останалия европейски свят, започва да предявява претенции, които не вещаят нищо добро за нейните съседи. Стремежът към постоянен и гарантиран излаз на топли морета се превръща в трайна тенденция на руската външна политика. Това довежда до една продължителна конфронтация между Петербург и Цариград. Авторитетът на Русия сред българите нараства особено много след успешните войни на Петър I срещу Турция и след победата над шведите при Полтава. От началото на XVIII в. идеята за освобождението на България вече се свързва трайно с успехите на руското оръжие. Още повече че Петър I призовава покорените християни да подкрепят действията на руските войски. Той изпраща и нарочни емисари със задачата да подготвят балканските народи за съвместна борба срещу общия неприятел.

Българите установяват връзки с руското дипломатическо представителство в Цариград още в началото на XVIII в. Това безспорно дава своето отражение върху взаимоотношенията в последвалите войни. Така през 1710 г., когато започват военните действия между Турция и Русия, Петър I оповестява, че води тази война, за да освободи православните християни. В призива си към тях той заявява: „Грабнете оръжието срещу общия неприятел, за да се бием за вярата, отечеството, за нашата чест и за свободата на нашите деца…, защото ние не желаем друга слава освен тази, да ви отървем от жестоката тирания, да украсим църквите и да въздигнем светия кръст.“

Макар бойните действия да се развиват далеч от българските земи, съществуват сведения, които говорят за размирици на юг от Дунав дори след сключването на Прутския мир на 12 юли 1711 г. Няма съмнение, че тези надигания на българите са свързани с призива на Петър I и с военните действия между Русия и Турция.

По време на австро-турската война от 1716–1718 г. българите отново се включват в антиосманската борба. Колко силни са съпротивителните настроения, говори фактът, че още през 1715 г. една част от помощните родове войски в турската армия, като войнуците, били отчислени от служба и превърнати в обикновени раи. По-късно тази участ сполетява и други помощни категории в армията, които се набирали най-вече сред християните. В хода на военните действия българските емигранти от Чипровс-кото въстание и българските католически духовници в Австрия предлагат своята помощ на Виенския двор. Георги Пеячевич разработва и предлага на австрийското командване план за въстание в българските земи, а Кръстьо Пейкич публикува в 1717 г. свой труд, с който разобличава религията на поробителя и настоява пред австрийското правителство да се нанесе силен удар върху Османската империя. Тези предложения не са приети, но в Северозападна България хайдушките дружини се активизират дотолкова, че започва да се говори за българско въстание във Видинско. Според Пожаревацкия мир, сключен на 21 юли 1718 г., българските земи от Тимок до Никопол граничат с Австрия. Този непосредствен досег със свободна Европа има своето значение за бъдещите борби на българите.

През 30-те години на века започва масово движение срещу данъчната политика на Високата порта. Бунтът на еничарите от 1730 г. довежда до свалянето на султан Ахмед III и екзекутирането на всички висши сановници. Новият султан бил принуден да премахне пожизненото арендуване на приходоизточници (маликянета). Движението срещу данъците обхваща както Южна, така и Северна България. Основната цел, която то преследва, се заключава в ограничаване на експлоатацията от страна на държавата.

През 1735 г. започва нова руско-турска война, в която на следващата година се включва и Австрия. Тази война довежда до поредното надигане на българите, което през 1737 г. прераства във въстание. То е предизвикано от навлизането на австрийските войски в Нишко. Въстанието обхваща Трънско, Пиротско, Брезнишко, Радомирско, Кюстендилско. Въстани-ческите действия се прехвърлят и на север от Балкана, но след оттеглянето на австрийците въстанието е прекратено.

И след приключването на войната в много райони се наблюдава брожение сред селските маси, но отсъствието на организационен център свежда всички тези прояви до едно стихийно надигане, без ясно определена крайна цел. Зараждащата се българска буржоазия е все още твърде анемична и не е в състояние да поеме ролята на водач. Масовите надигания през първата половина на XVIII в. очертават една трайна тенденция, която трасира в перспектива насоките на българските стремежи.

Паисий Хилендарски. История славяноболгарска

Промените, които настъпват в българското общество през първите десетилетия на XVIII в., довеждат до възникване на националноосвободителната идеология. Това е естествен процес, свързан с промените в съзнанието на българите, с промените в начина на живот и с промените в начина на възприемане на заобикалящата ги действителност.

През първата половина на XVIII в. се появяват личности, които постепенно осъзнават същността на новите проявления в живота на българския народ. Това осъзнаване в повечето случаи е интуитивно, но въпреки всичко тези хора схващат промените, усещат зараждането на националната идея и дават израз на тази идея. По онова време дамаскинската книжнина възпитава българите в дух на непримиримост към опитите за потурчване. Христофор Жефарович публикува своята „Сте-матография“, проявява се Партений Павлович. Като родоначалник на националноосвободителната идеология обаче с пълно основание се поставя Паисий Хилендарски, който най-цялостно и най-точно съумява да разбере потребностите на своето време, промените сред българите и задачите, които стоят пред тях.

Появата на Паисий и неговата история е обект на обяснимо внимание от страна на историческата наука. В съществуващата книжнина са изказани множество мнения, имащи за цел да изяснят и личностста на Хилендарския монах, и причините, довели до написването на знаменитото му съчинение. Въпреки това делото на П. Хилендарски не е могло да бъде обяснено дълго време. Патриотичният му зов към българския народ се е считал като изолирано явление в живота на българското общество през XVIII век, като далечно предусещане на едно развитие, което започва няколко десетилетия по-късно. Появата на историята се обяснява още с индивидуалния дух на Паисий, с неговата наблюдателност и прозорливост, с голямата му обич към българския народ.

Всъщност П. Хилендарски е успял да отрази в своята „История славяноболгарска“ новия, незабелязан от неговите съвременници процес на обществено развитие, новите елементи, новите зараждащи се сили в българското общество, успял е да види новите насоки в историческото развитие на българския народ и да набележи задачите, които стоят пред него. Без разглеждането му в най-тясна връзка с развитието на новите буржоазни отношения в България през XVIII в. делото на П. Хилендарски не може да бъде правилно обяснено.

Паисий е роден през 1722 г. в Самоковската епархия. Много са селищата, които претендират, че именно в тях се е родил великият българин, но в последно време превес взема становището, че Банско има най-големи основания за това. През 1745 г. Паисий заминава при своя брат Лаврентий, игумен на Хилендарския манастир в Света гора, и става монах. Новата среда оказва решаващо влияние за неговото идейно израстване. През XVIII в. атонските манастири са средища на духовния живот на балканските християнски провинции. Те пазят в своите библиотеки огромно количество средновековна и нова литература. В тях работят граматици, преписвачи на книги, учители, зографи, съчинители на летописи и т.н. Манастирите са средища, посещавани от поклонници от близки и далечни страни, от учени, от пътешественици и историци. Така тук започват да проникват идеите на европейската култура и образованост, рационалистичният мироглед, новото светоусещане. През XVIII в. светогорските манастири се превръщат в общонационални центрове на поклонничество.

Като монах и водач на поклоннически групи Паисий обхожда нашир и надлъж българските земи. При тези пътувания той опознава българската етническа територия, влиза в непосредствен досег с обитателите на тази територия, запознава се с положението, страданията и стремленията на българския народ. Върху него оказват влияние и идеите, разпространявани от откритото през 1753 г. светско училище при Ватопедския манастир, известно като Атонска академия. Негов създател е видният гръцки просветител Евгениос Вулгарис. Макар да просъществува само няколко години, училището доказва, че дори в Атон, където християнските канони са вечната и неизменна норма на поведение и съществуване, проникват новите идеи, шестващи в Европа.

В тази среда П. Хилендарски замисля да напише история на българския народ. Идеята за това се заражда под въздействието на икономическите, социалните и културните промени, настъпили в живота на българите през първата половина на XVIII в. Все по-отчетливото разграничаване между християнските народи поражда интерес към тяхното минало. Като резултат се раждат редица исторически съчинения, които допринасят много за националното обособяване на гърци, сърби, власи, българи.

В продължение на две години Паисий събира материали в библиотеките на Атон. В своята история той отбелязва: „Аз претърсих всички светогорски манастири, гдето има стари български книги и царски грамоти, също така и из много стари места из България, гдето се намират много стари български книги.“ Изучава царски грамоти, жития на светци, поменици, кондики, приписки и други документи. В Атон П. Хилендарски изучава руския превод на труда на кардинал Цезар Бароний „Деяния церковная и граждания“. През 1761 г. посещава Сремс-ки Карловци, голям сръбски културен център, намиращ се в пределите на Австрия. Там той се запознава с руския превод на труда на дубровнишкия абат Мавро Орбини (Маврубир според Паисий) „Книга историография“, издаден през 1601 г., а в руски превод през 1722 г. От този труд той черпи много сведения за южните славяни и заимства идеята за общославянското единство. Това съчинение дава много от необходимите на Паисий сведения за написване на неговата история.

След завръщането си от Австрия той се премества в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва своята „История славяноболгарска о народе и о царей и о светих болгар-ских и о всех деяния и бития болгарская“. После прави нещо не по-малко важно от самото й сътворение. Започва сам да я разнася из българските земи. През 1765 г., когато посещава Котел, намира и първия преписвач — поп Стойко Владиславов. Земния си път Паисий завършва през 1773 г. в Станимака (Асеновград).

История славяноболгарска има общо 85 страници и се състои от два предговора, основна част и послесловие. Първият предговор е заимстван от труда на Цезар Бароний и е озаглавен „Полза от историята“. В него се изтъква, че познаването на нещата и деянията на предшествениците е не само полезно, но и твърде потребно. Историята е нужна както на обикновените хора, така и на великите властелини, понеже им дава разум „как могат да държат дадените им от бога поданици в страх божи, в послушание, тишина, правда и благочестие, как да се опълчват против външните врагове във войните, да ги победят и сключат мир“.

Вторият предговор е лично дело на Паисий и той е озаглавен „Предисловие към тия, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. В него П. Хилендарски посочва целите, към които се стреми с написването на историята — укрепване на българското самосъзнание у народа чрез разкриване на неговото славно историческо минало. „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.“ По-нататък Паисий критикува отцеругателите и изтъква славното минало на българите. На тези, които се отказват от своя род и език, той дава за пример гърците, като подчертава, че и от тях имало народи по-мъдри и по-славни, но никой грък не оставял своя род и не се влачи по чуждите. Тези упреци на Паисий нямат за цел да поставят разделителна граница между гърчеещите се и останалите българи. Напротив, той призовава първите да не забравят, че и българите са имали славно минало, свое царство и държава, че са владели над „силни римляни и мъдри гърци“. Следователно Паисий призовава гърчеещите се да се върнат към своя род и език.

След втория предговор започва изложението на най-старата история на българския народ. П. Хилендарски извежда произхода на българите от общия славянски род. Идеята за славянския характер на българската държава и за славянската принадлежност на българския народ е основна идея на История славяноболгарска.

Съдържанието на същинската част на Паисиевата история представлява ярко изложение на историческото минало на България в духа на съществуващите по това време историографски традиции. Паисий обръща своя поглед към миналото, за да търси там идеали, упование и надежда. Той интерпретира величието на българската държава през средните векове в силно националистически и романтичен дух. От анализа на миналото, направен в духа на романтизма, Паисий извежда своите крайни заключения, подчинени на определени исторически цели. Преди всичко той се стреми да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ. В името на тази цел той атакува тези, които се срамуват от своя род и език. С тези разсъждения Паисий всъщност очертава политическата програма на новата епоха, която се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на робството и да се осигурят условията за нейното бъдещо историческо развитие.

В своята История славяноболгарска Паисий акцентува на националното обособяване на българите на базата на езика, писмеността, културата и историческите традиции. Той защитава идеята за духовно обособяване на българите чрез отхвърляне на църковната опека и културното влияние на гърцизма и чрез възстановяване на българската духовна йерархия. Паисий издига и идеята за историческото право на българите на държавно обособяване.

В своята история П. Хилендарски се обръща към всички — към простите орачи и копачи, бедните технитари и българските търговци. Никъде в изложението той не противопоставя тези групи на българското общество. Симпатиите му са насочени и към хората на земеделския труд, които той определя като нез-лобиви, простодушни, гостоприемни, и към занаятчиите и търговците. Той доказва, че българският народ, включващ тези категории, има право на отделно съществуване наред с останалите народи и никой българин няма основание да се срамува от своето име и своя език. През XVIII в., когато се заражда процесът на формирането на българската нация, за Паисий е важно да отбие чуждите асимилаторски домогвания и да призове всички българи да се сплотят в името на върховните интереси на народа. Поради това той се обръща към селяните, занаятчиите и търговците, включително и към гърчеещите се търговци, които разобличава, но в същото време спори с тях и ги увещава да не се увличат по чуждия език, а да обичат и да изучават своя.

П. Хилендарски пръв долавя и дава ярък израз на процеса на зараждането на българската нация. Но със своя труд той помага за развитието на този процес. Заедно с това Паисий посочва и трите основни задачи, които стоят пред българския народ: развитие на българската национална просвета, борба за самостоятелна българска църква, борба за извоюване на политическа независимост. По такъв начин той очертава ясно основното съдържание на българската национална революция.

П. Хилендарски е изразител на коренните интереси, на стремежите и настроенията на селяните, на занаятчиите и търговците, на патриотично настроената част на зараждащата се българска буржоазия. Ето защо той е идеолог на целия български народ. Неговата идеология има антифеодален, буржоаз-нодемократичен, националноосвободителен характер. По времето на Паисий най-важната задача е да се съдейства за формирането на зараждащата се българска нация, за нейното утвърждаване и затова той се обръща със страстен призив към всички българи да обичат своя език, своя род, своето отечество, да се гордеят със своето славно минало и да вярват в бъдещето.

История славяноболгарска е позната и разпространена в почти всички краища на българските земи. За това свидетелстват съществуващите около 50 преписа и 20 преправки на Паисиевия труд. Преписването, преработването и разнасянето на историята стават една от главните предпоставки на българската национална пропаганда през втората половина на XVIII век. С нейното широко разпространение все повече и повече се увеличават последователите на Паисий, които споделят и ратуват за оцеляването на идеите и задачите, заложени в съдържанието й.

Софроний Врачански

Продължител на Паисиевото дело е поп Стойко Владисла-вов, роден в Котел през 1739 г. Бащата и чичото на Стойко са заможни джелепи. На деветгодишна възраст той постъпва в местното килийно училище, но след две години прекъсва обучението си, тъй като баща му умира. Осиновен е от чичо си и започва да изучава занаят, но в същото време не престава да се самообразова. По настояване на местните първенци през 1762 г., след като внася исканата от владиката такса, Стойко е ръкоположен за свещеник в Котел. След Руско-турската война 1768–1774 г. посещава Атон, където престоява около шест месеца. После се завръща и се отдава на просветна дейност. В продължение на много години обучава децата в местното килийно училище. На всеки празник поп Стойко произнасял проповеди на български език в църквата.

Принуден да напусне Котел, Стойко Владиславов се установява в Анхиалската епархия. Служи известно време в карно-батските села, където едва не загубва живота си, защото венчава за българин девойка, която един от преселените татарски ханове искал да вземе за своя жена. Преследван, бит, заплашван със смърт, той се премества в Карабунар (Средец). И тук не се задържа дълго. През 1794 г. се установява при децата си в с. Арбанаси, Търновско. На 16 септември същата година той е ръкоположен от търновския митрополит Матей за епископ на Врачанската епархия с името Софроний. Причините, поради които този висок църковен пост се предоставя на българин, трябва да се търсят както в голямото влияние, което имат синовете на Софроний като видни търговци, така и във факта, че след смъртта на епископ Серафим никой грък не искал да получи назначение в размирната епархия.

Новият епископ поема службата си, когато в Северозападна България върлуват бандите на Осман Пазвантоглу и правителствените войски, изпратени срещу него. Това налага отпечатък върху дейността на Софроний, който трябвало да проповядва, да съветва, да се крие по съседните манастири и в същото време да защитава своето паство от грабежите на отцепника и от своеволията на турските войски, изпратени да сломят съпротивата му. Единственото утешение Софроний намира в това, че населението го приема радостно и слуша неговите проповеди с внимание. Имали го като „някой философ“, както сам той отбелязва, понеже не били чували от други владици поучение „на наш език“.

През 1800 г. е привлечен с хитрост във Видин от гръцкия монах Каленик, който се стремял с помощта на Осман Пазвантоглу да стане видински митрополит. Тук Софроний остава три години, без да има право да напусне града. В житието си той отбелязва: „Но какво изтеглих аз от този калугер Каленик? Стоях при него като някой последен слуга; не искаше да ме знае никак за човек, а камо ли за архиерей. Беше с турците, с пазвантските хайдуци заедно и не смеех да продумам нито дума. Не ме пускаше никъде да се разходя, само в черква и то с някой свещеник. Но и да ме пускаше боляха ме нозете, не можех да хода, в църква все с каруца ходех.“

Във Видин Софроний се отдава на литературна дейност. От 1800 до 1802 г. той съставя два големи сборника със смесено съдържание. Първият видински сборник е озаглавен „Поучения и словосказания на празников господних“, а вторият съдържа разкази и разсъждения и е разделен на пет дяла: 1. Наставления на младежта; 2. Митология на Синтипа философа; 3. Езопо-ви басни; 4. Философски мудрости и 5. Слова на поставление новаго архиерея. С тези сборници Софроний изразява открито своите просветителски възгледи, като възхвалява знанието и разума и призовава българите да открият светски училища. Той се обявява срещу онези, които не оценяват необходимостта от просветата и дават своите средства за издръжката на многобройните калугери. Софроний дава за пример напредналите европейски народи, които дължали развитието си на многобройните светски училища.

През 1803 г. той е освободен от Видин, но тъй като кърджалиите продължават да върлуват в Северозападна България, заминава за Крайова, а оттам в Букурещ, където е приет много добре от угровлашкия митрополит Доситей. Тук Софроний продължава литературните си занимания и през 1806 г. отпечатва в Римник поредното си съчинение, озаглавено „Кири-акодромион сиреч: Неделник“. Тази книга, известна още като „Софроние“, е първата новобългарска печатна книга. Целта, с която Софроний я написва, е да има книга, която да се чете в църквите и да бъде разбирана от „простите и неучени человеци и жени и деца“. В Букурещ между 1803 и 1805 г. Софроний написва и своето „Житие и страдания грешнаго Софро-ния“, който труд представлява ценен извор за новата българска история. Освен това той представлява живописен и реалистичен разказ, който има значение и за развитието на новата българска литература. Пръв Г. С. Раковски публикува Соф-рониевото житие през 1861 г. във в. „Дунавски лебед“.

През 1809 г. Софроний издава своя последен голям труд „Театрон политикон, сиреч Гражданское позорище“. Това е превод на философския трактат „Театрум хисторикум“, написан от папския каноник и професор по теология Амвросий Марлиан и издаден в Рим през 1631 г., а след това преведен на гръцки и руски. Софроний прави превода от гръцкия вариант.

В Букурещ С. Врачански развива и оживена политическа дейност. Тук, в началото на XIX в., в средата на българската буржоазна емиграция възниква първата в историята на Българското възраждане политическа организация, която в историческата литература е наречена с различни названия — „временно правителство“, „българска революционна организация“, „български политически център“. Това е устойчива политическа организация на българската буржоазия, която има определени програмни и идеологически възгледи за съдбата на България. Тя поддържа връзки както с вътрешността на страната, така и с българската емиграция в Дунавските княжества и Русия. Ръководител на организацията е С. Врачански, а по-видни членове са: Иван Замбин, Атанас Николаев (Некович), архимандрит Венеамин от Ловчанската епархия, епитроп Иван Караниколов от с. Кермен, Сливенско, Хаджи Илия Панов от Ески Джумая, чорбаджи Петър Сарчолу, търговецът Симеон Кипарис от Враца и Димитър Попски от Трявна.

С. Врачански подпомага дипломатическата мисия на Ив. Замбин и Ат. Некович, продължила от 1804 до 1808 г., която има за цел да издейства покровителството на Русия и да установи връзки с руските управляващи среди. Той взема дейно участие в подкрепа на русите по време на войната 1806–1812 г. Участва в изграждането на разузнавателна мрежа от двете страни на р. Дунав, като използва помощта на много българи от вътрешността на страната.

Софроний отправя две пламенни възвания към българите, с които ги приканва да подкрепят руските войски, преминали на юг от Дунав. Първото е от август 1810 г., а второто от октомври 1810 г. По повод на навлизането на руската армия в българска територия той заявява: „Ние видяхме това, което с желание и въздишка чакахме четиристотин години.“ По-ната-тък се изтъква, че Русия щяла да осигури окончателното освобождение на българите, ето защо народът трябвало да е готов за борба „до последна капка кръв“. През 1811 г. Софроний взема дейно участие в изграждането на Българската земска войска.

Идеята за политическо освобождение от властта на Турция, изказана от П. Хилендарски през 1762 г., в началото на XIX в. придобива форма на търсене на практически пътища за нейното реализиране. С. Врачански и неговите съратници, изхождайки от конкретните условия на своето време, разчитат, че освобождението на България може да се осъществи по пътя на взаимодействието на две сили: действията на руската армия на юг от Дунав и въоръжено въстание на българския народ. Като вероятен район на въстанието се определят старата столица на България Търново и подбалканските селища Трявна, Елена, Дряново. По такъв начин кръгът на Софроний за пръв път през Възраждането издига идеята за въоръженото въстание като средство за извоюване на свободата.

Софроний не случайно избира за превод трактата на Амвросий Марлиан. Разбиранията за държавния строй, отразени в този труд, са близки до тези на преводача. Възхвалата на просветената монархия в „Театрум хисторикум“ е причината, поради която С. Врачански превежда и издава книгата. В предисловието той отбелязва, че е избрал този философски труд за превод, тъй като книгата е много полезна и необходима за всички хора, както и за господарите, които са на власт. Тя ги учи как кротко, праведно и благочестиво да управляват държавата на своите поданици. В двете оригинални страници, прибавени от Софроний към превода, той възхвалява Петър I като забележителен държавен деец. Две са според него основните причини, които допринасят за успехите на руския самодържец. Първата била съюзът между държавната власт и църквата, а втората е развитието на просветата. Софроний възхвалява още Карл Велики и Леополд I.

Политическите възгледи на С. Врачански са общи с тези на П. Хилендарски и се явяват тяхно продължение. Софроний, както и Паисий, подхожда към политическия строй на държавата от общия за тях в основата си богословски мироглед. Бог като ръководител на човешката съдба — такъв е техният възглед за историята на народите. Общото във възгледите на Софроний и Паисий се състои и в характеристиката на онези качества, които те приписват на идеалния монарх: той трябва да бъде благочестив, правдив, милостив, твърд, храбър, победител, кротък, спокоен, човеколюбив, правдив и богоугоден, пре-мъдър и разумен, да е просветен и да действа в съюз с църквата. Следователно и Паисий, и Софроний приемат просветения абсолютизъм като най-прогресивна форма на държавно управление.

Тази форма на политическо управление идейният кръг на Софроний свързва с развитието и налагането на буржоазните отношения. Това проличава от молбата, която българската организация отправя до главнокомандващия руската армия за създаване на автономна българска област на север от р. Дунав. Основното в тази молба е стремежът за запазване на българите от асимилация, но въпреки всичко в нея има редица податки, които разкриват социално-икономическите и политическите виждания на политическия център.

Едно от основните искания, издигнато в молбата, е осигуряване на такива условия за българските производители и българските търговци, които да ги поставят в равни отношения с другите производители и търговци. В това искане се забелязва стремеж към известен протекционизъм, който се смята като важно условие за икономическия напредък. Иска се още земята да си остане собственост на тези, които я притежават, с право да я наследяват, равноправие на българския език, откриване на български училища, създаване на църковна организация на национална основа, създаване на съдилища на национална, т.е. на българска основа. Всички български дела трябвало да се ръководят от градските магистрати.

Исканията на политическия кръг са първият конкретен опит на укрепващата българска буржоазия да изработи своя социално-икономическа платформа В него намират израз основните задачи, които историческото развитие поставя за разрешение пред българското общество — създаване на национална просвета, извоюване на самостоятелна българска църква и борба за политическа самостоятелност. Така първата българска политическа организация издига на по-високо ниво очертаната от П. Хилендарски програма на националната революция, като прави опит да я приложи в действие.

Идеите на политическия център, ръководен от С. Врачански, бележат един по-висш етап в политическото съзряване и в развитието на българското националноосвободително движение, което си поставя за цел извоюване на такъв политически статут, какъвто имат съседните народи — автономия в рамките на Османската империя. Тази идея е доразвита още по-пълно в обръщението от 1813 г., озаглавено „Към моя народ и моите любезни съотечественици“, чийто автор е Димитър Попски. Освен това в него много точно и ясно са указани основните социални групи сред българите в началото на XIX в. То е адресирано до търговците, занаятчиите, селяните и интелигенцията: „Любезния соотечественици! Всяк от вас в каквото художество ся намира — търговец, майстор, гражданин и селянин…“ За пръв път в обръщението се намира сигурно доказателство, че вече съществува организирана сила, която стои начело на българското движение: „Ние, провидением божием, имаме големи особи на прилично място, които надстояват с голямо прилежание да помогнат.“ Тези „особи“ са хората от политическия център на българската буржоазия, формиран в Букурещ. Негов ръководител, вдъхновител и идеолог е Софроний Врачански, който завършва земния си път по всяка вероятност през септември 1813 г.

В първото десетилетие на XIX век вътрешната и международната обстановка способстват за по-нататъшното развитие на българското политическо мислене. Идеите за автономна българска държава, за въоръженото въстание като път за извоюване на свободата, за съюз с Русия и за необходимостта от ръководен център на борбата срещу чуждоземното потисничес-тво очертават развитието, до което достига националноосвобо-дителната идеология. Те имат важно значение за по-сетнешното разгръщане на борбата на народа за политическа независимост.