История на Българското възраждане

Начало на организирано националноосвободително движение

Политическите движения на българите до Кримската война имат стихиен, неорганизиран характер. Те са резултат на спонтанната реакция за самозащита на населението или са отговор на политиката на Високата порта, която многократно забравя за своите обещания и започнати преобразования. Много често тези движения са провокирани от външни сили, които се възползват от положението на българите за постигане на свои цели. Нерядко произволите на местни деребеи са повод за въоръжени надигания от локален характер, които попълват мозайката на неорганизираната съпротива срещу вековния потисник.

След Кримската война в българското общество настъпват промени, които катализират стремежа и борбите за политическа самостоятелност. Условията, съществуващи в Османската империя, не удовлетворяват нито една обществена група сред българите. След приключването на войната сред тях не съществува нито една категория хора, която да се чувства сигурна за своето бъдеще и на която да е осигурена възможност за гарантиран просперитет. Продължаващият тормоз на феодалната азиатска система, верският фанатизъм и ориенталщината не дават никаква възможност за по-нататъшно нормално развитие на наложилите се сред българите нови отношения. От ликвидирането на чуждоземния гнет са заинтересовани всички — търговци, посредници, промишленици, занаятчии, селяни, национална интелигенция. Ето защо наред с борбата за културно-духовна еманципация българите ориентират своите усилия и към политическите борби, имащи за цел окончателното разрешаване на българския въпрос — т.е. извоюване на политическа независимост.

Началото на организираното националноосвободително движение през 50-60-те години на XIX век е свързано с името на Георги Стойков Раковски (Съби Стойков Попович). Роден през 1821 г. в Котел, Раковски произхожда от богато търговско-джелепско семейство. През 1828 г. постъпва в котленското училище, а на следващата година посреща в родния си град руските войски и вуйчо си Георги Мамарчев — командир на български отряд. След завършване на котленското училище той продължава обучението си в Карлово при Райно Попович. През 1837 г. заминава за Цариград и постъпва в прочутата гръцка гимназия в квартала „Коручешме“. В това училище учат и редица други българчета като Гаврил Кръстевич, Иван Богоров, Никола Бого-риди, Алеко Богориди.

Годините, прекарани от Раковски в гръцката гимназия, се отразяват плодотворно върху развитието му. Особено силно въздействие за формирането на неговите възгледи оказват идеите на Неофит Бозвели. В края на 30-те години се свързва с български младежи, учещи в Атина, и става съорганизатор на революционна организация, наречена Македонско дружество, която си поставя за цел политическо освобождение на българите.

През лятото на 1841 г. Раковски заминава за Влашко и се установява в Браила. Заради участие в подготовката на втория Браилски бунт който трябвало да започне през февруари 1842 г., той е арестуван и осъден на смърт, но по пътя за Цариград успял да избяга и заминава за Франция. В Марсилия престоява около година и половина. След това се завръща в родния си град и се включва в борбата на местните еснафи срещу котлен-ските чорбаджии. Наклеветени, Раковски и баща му попадат в цариградския затвор. След три години и половина са освободени благодарение на големия подкуп, който майката дава на един от турските министри. Оказал се на свобода, Раковски се отдава на търговска дейност и за няколко години натрупва значително състояние.

През втората половина на 1853 г. Раковски създава нова политическа организация, наречена Тайно общество, имаща за цел да подготви българите за съвместна борба с русите срещу османския поробител. Като използва връзките си с един от турските министри, Раковски е назначен за преводач в щаба на Дунавската армия.

В края на декември 1853 г. той е разкрит и арестуван от турските власти, но по пътя за Цариград успял да избяга и през юни 1854 г. се установява с една чета в района на Котел. След като бойните действия между Русия и нейните противници се преместват на Кримския полуостров, Раковски разпуска четата и се връща в родния си град.

През този първи период на своя живот Георги Раковски търси верния път в борбата срещу чуждоземния гнет. Твърде често той действа импулсивно, но винаги е непоколебим в желанието си да помогне на своя народ. Натрупал житейски опит и големи за времето си познания, Раковски много рано определя бъдещето си на радетел за българската свобода.

В началото на 1855 г. Георги Раковски преминава във Влашко и се установява в Синещ, където прекарва почти цяла година. През втората половина на 1856 г., след кратък престой в Белград, той заминава за Нови Сад, където се отдава на публицистична дейност. С помощта на д-р Данило Медакович Раковски започва да издава първия си вестник „Българска дневница“, излизал от април до ноември 1857 г. В Нови Сад обнародва и първия си труд — „Предвесник Горскаго пътника“. Тук довършва поемата „Горски пътник“, която бележи поврат в развитието на българската политическа мисъл.

Революционните идеи, разпространявани от „Българска дневница“, предизвикват намесата на Високата порта и австрийските власти, поради което Раковски напуска Нови Сад и през 1858 г. се озовава в Одеса. Продължава своята книжовна работа и тук, в новото си местопребиваване, като се занимава най-вече с исторически и етнографски изследвания.

През 1858 г. се появява и първият план на Раковски за освобождението на България, който отразява вижданията му на този етап за пътя, по който трябва да се разреши българският въпрос. В Одеския план изрично се подчертава: „Мечом са българите своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият! Иначе никой не ще я освободи в веки веков, ако не самите те! И никаква права не ще им ся отдаде, без да ся заемат за оръжие и пролеят кръв. Какво по-сгодно и благоприятно време може бити от днешное, да възприемниме такова свято поприще и ми българи, и да добиеме наша мила прадедна свобода?“ Основната мисъл, прокарана в този първи план, е свързана с идеята за едно всеобщо българско въстание, в което трябва да участват всички — богатите със своите пари, учените — с трудовете и идеите си, а бедните — с жертвата на своя живот. Освен това се предвижда координиране на въстаническите действия с борбата на съседните балкански народи и търсене на подкрепа от страна на Русия и Франция. Ръководен орган в подготовката и провеждането на въстанието е Тайната канцелария.

С тези свои мисли Раковски показва, че познава в значителна степен проблемите на Източния въпрос. И още — че българският въпрос е част от големия проблем, който вълнува не само балканските страни, но и всички велики сили. Тази е и причината, поради която той предвижда информиране на Русия и Франция за целите на българското въстание.

През март 1860 г. Георги Раковски се премества в Белград. Създадените благоприятни обстоятелства (смяната на династията на Карагеоргиевичите с тази на Обреновичите довежда до обтягане на сръбско-турските отношения) го подтикват да бъде по-близо до театъра на предстоящите действия. В сръбската столица той отпечатва част от готовите си трудове, а на 1 септември 1860 г. започва издаването на втория си вестник „Дунавски лебед“, който излиза до декември 1861 г. Това е първият печатен орган на българското революционно движение. Широкото разпространение на вестника в балканските страни, Русия, Австрия и Франция налага част от материалите да се печатат на френски език. Така „Дунавски лебед“ става първият български вестник, информиращ европейската общественост за освободителното движение на покорения народ.

В края на 1861 г. Раковски разработва нов план за освобождение на България, известен като Белградски план, в основата на които заляга идеята за масовото народно въстание, подкрепено от навлизането в страната на въоръжени полкове и чети, като основно средство за извоюване на политическата независимост. Съобразен с влошаването на сръбско-турските отношения, планът предвижда навлизане в българските земи от сръбска територия на един въоръжен отряд от 1000 души, който, движейки се по билото на Стара планина, ще нараства от присъединяващите се към него въстаници от вътрешността на страната. В Търново трябвало да се обяви възстановяването на българската държава, след което многократно нарасналата народна войска, подкрепена от навлезлите от север чети, ще довърши освобождението на България. Ръководен орган на това въстание е Привременното правителство (началство), намиращо се и насочващо бойните действия от съседна Сърбия. В плана изрично се говори за ролята на комитетите в предварителната подготовка, но тя е свързана преди всичко с пропагандирането на идеята за предстоящото въстание.

През пролетта на 1862 г. е учреден ръководният орган — Привременното българско началство, написан е уставът, а след успешни преговори със сръбското правителство се пристъпва към изграждането на българската войскова част, известна като Първа българска легия. Сред събралите се около 600 млади българи има учащи от Одеса, Виена и Белград, прославени войводи и бивши хайдути, бъдещи организатори на националната революция. Между тях са В. Левски, Ст. Караджа, Ив. Кър-шовски, Ильо Марков, Иван Кулин…

Въоръжените стълкновения между сърби и турци в Белград и бойното кръщение, което българските легисти получават на 15 юни, вдъхват надежда за скорошно изпълнение на предвиденото от Раковски в неговия втори план. Междувременно в Търново започва Хаджиставревата буна. В очакване на българския полк Хаджи Ставри Койнов организира чета и се отправя към Балкана. Преследвана от турски потери, тя се разпада на малки групи. Повечето от четниците в нея са заловени и изпратени на заточение.

Нормализирането на сръбско-турските отношения през лятото на 1862 г. прави неудобно пребиваването на български въоръжен отряд в Белград. В началото на септември легията е разпусната, а с това пропада и възможността за реализиране на разработения план. Неочакваният обрат на събитията се отразява тежко върху българските легионери и насажда у тях недоверие към Сърбия. Разигралата се драма е пореден урок за Георги Раковски, който все по-ясно съзнава, че българското освободително движение трябва да бъде откъснато от опеката на външни сили. Надигащият се балкански национализъм и ас-пирациите на Гърция и Сърбия към българските земи го принуждават да скъса с Белград и да потърси ново убежище.

През септември 1863 г. Раковски се установява в Букурещ. Тук той се включва в политическите борби, като взема страната на радикално-демократичната група, възглавявана от румънския княз Александър Куза и неговия пръв министър Михаил Когъл-ничану. През 1864 г. започва да издава в. „Бъдущност“, но линията му предизвиква недоволството на Добродетелната дружина. Откритата подкрепа на княз Куза и защитаваната от него идея да се посегне върху правата на едрите румънски земевладелци активизира противниците на Раковски, които в края на краищата постигат успех и спират вестника. Новият вестник „Бранител“, макар и с променено име, прокарва същата линия и е спрян още след първия брой. През 1865 г. Раковски издава и един-единствен брой на отдавна проектираното списание „Българска старина“.

През февруари 1866 г. в Румъния е извършен държавен преврат, в резултат на който княз Куза е детрониран. Отказът на Раковски да сътрудничи с новите властници и благосклонното му отношение към начинанията на сваления румънски владетел го принуждават да напусне за известно време Букурещ. Завърнал се отново, Георги Раковски насочва усилията си към обединение на емиграцията в името на българското освобождение. Преживял горчиви разочарования, прозрял действителните намерения на съседните балкански страни, той в крайна сметка стига до извода, че българите трябва да разчитат преди всичко на своите собствени сили. Тези мисли Раковски излага в „Привременен закон за народните горски чети на 1867-о лето“.

Привременният закон, носещ дата 1 януари 1867 г., може да се приеме за най-висока точка в идейното му развитие. Изложените в него постановки предвиждат създаване на българска революционна четническа армия, която ще се подчинява единствено на Върховното народно българско тайно гражданско началство. Според закона Началството осъществява общото ръководство на революцията. Военното ръководство се намира в ръцете на главния войвода, назначаван и подчинен на Върховното началство. Законът регламентира всички въпроси по организацията и йерархическата система в четническата армия. Целта на Раковски с този закон е да се създаде една стройна система на четническото движение, което да бъде подчинено на една-единствена цел — постигане на политическото освобождение на отечеството.

Георги Раковски не дочаква реализацията на този свой трети план за освобождението на България. Заболял от туберкулоза, той умира на 9 октомври 1867 г в Букурещ.

Неслучайно началото на организираното националноосво-бодително движение се свързва с името на Георги С. Раковски. Той пръв от своите съвременници достига до прозрението, че българският народ може да се освободи чрез едно всенародно въстание. Наистина тази идея е издигната още от политическия кръг, възглавяван от С. Врачански, но сега се пристъпва към нейната конкретна реализация. Раковски дълго се лута в балканските лабиринти, за да търси съюзници в предстоящата борба. Натрупаният опит обаче го довежда до най-вярната постановка — българското освобождение трябва да бъде дело на българския народ. И той предвижда участие на всички в предстоящата борба, тъй като чуждото владичество е в разрез със стремежите и интересите на всички обществени групи сред българите.

Поради тежестта, която Раковски отдава на сформираните вън от България въстанически сили — полкове, отряди, чети, тактиката му се определя като четническа, за да се подчертае основното различие с наложилите се по-късно тактически възгледи в освободителната борба. Това, че той разчита на четите и другите формирования, съвсем не означава, че Раковски ги приема като решаващ фактор за победата. Той подчинява действията им на проектираното масово народно въстание, направлявано от едно централно ръководство — Тайна канцелария, Привременно българско началство, Върховно народно българско тайно гражданско началство.

Ясно и категорично е мнението на Раковски за Османската империя и наложения от нея ред в покорените земи. В спомените му, озаглавени „Неповинен българин“, той изрично заявява: „Турското правителство в състоянието, което е достигнало, прилично може да ся уподоби на едно тяло, което е превзето от живинични болки и язви и ся колебае да падне — и ако затвориш едната, друга ся отваря — и за конечно изцеление трябва това тяло да го закопайш в земята.“ Такъв е основният извод, до който стига Раковски в резултат на своите наблюдения над турската действителност.

Като добър политик и дипломат Георги Раковски е наясно със стремежите на Великите сили в Европейския югоизток. Той е между първите, които осъзнават, че българският въпрос е част от големия Източен въпрос и че неговото разрешаване трябва да се търси в контекста на основния проблем. Много често Раковски отправя остра критика към политиката на тези страни. Така в „Дунавски лебед“ той пише: „В дипломатическия днешен свят и в Европейската политика, коя се управлява от няколко си увенчани, няма ни човеколюбив, ни любов ближнаго, ни вяра, всичко е особена корист и лична полза! Правда по-силнаго да владее!“ Въпреки всичко обаче Раковски осъзнава, че без благоволението на тези сили българският въпрос не може да бъде разрешен. Ето защо той предвижда информиране на техните правителства за целите на българското въстание.

Макар да проявява по-специално отношение към Русия, като я нарича „майка на славянския род“, „покровителка на българите“, Раковски не спестява и критиката си към северната империя, когато прецени, че тя е необходима. Политиката й спрямо българите е обявена за убийствена тогава, когато тя насърчава селските маси от Северозападна България да се преселват в нейните предели.

През целия си живот Раковски работи за обединение на балканските народи срещу общия неприятел. Той търси съдействието на сърби, гърци, черногорци, румъни, но никога не отстъпва от историческите позиции, завоювани през вековете от българския народ.

Забележителен патриот и революционер, политик и дипломат, Раковски прави всичко в името на България. Издигнатите от него идеи и тактически възгледи отговарят на степента на развитие на българското общество и на българската политическа мисъл. Те обогатяват революционната практика, а натрупаният опит е използван от неговите последователи.

Политически организации и идейни течения през 60-те години на XIX век

През 60-те години на века укрепналата буржоазия търси различни пътища за разрешаване на българския въпрос. Активизирането на европейската политика, преструктурирането на политическото пространство и новото раздвижване на Балканите пораждат надежди сред различните групировки най-вече на българската емиграция. Запозната с интересите и позициите на Великите сили, тя следи внимателно развоя на събитията с оглед на българските въжделения и търси удобен момент за тяхното излагане и отстояване.

В началото на 60-те години на политическата сцена отново излиза организацията на едрите български търговци във Влашко, известна като Комитет на старите, Епитропия и Средоточно попечителство от предходното десетилетие. Този път през 1862 г. тя се появява под името Добродетелна дружина. Излизането й от продължителния зимен сън е свързано с активизирането на Русия, която след Парижкия мир беше отстранена от компанията на главните действащи лица на Балканите. През 60-те години Петербург възвръща самочувствието си и започва да се намесва осезателно в политическите дела на Европейския югоизток.

По-видни членове на Добродетелната дружина през този период са двамата братя Христо и Евлоги Георгиеви, д-р П. Протич, д-р Г. Атанасович, Хр. Мустаков, митрополит Панарет Рашев, д-р Н. Василиади. И сега, както и преди, „старите“ продължават да следват стриктно указанията на руската политика и дипломация, като се ръководят от разбирането, че Русия е най-сигурният гарант за получаване на желаното от българите.

През 1866–1867 г. Османската империя е подложена на натиск както от страна на Франция, така и от страна на Русия. Докато първата настоява за реформи в духа на Хатихумаюна, втората иска автономия за покорените християнски народи. По това време канцлерът на Русия княз А. Горчаков пуска израза „автономия или анатомия“, който не предвещавал нищо добро за Турция. В тази обстановка през 1866 г. се ражда проектът на руския посланик в Цариград генерал Н. П. Игнатиев за създаване на една голяма южнославянска държава, в която да се обединят Сърбия и България и която да играе ролята на бариера пред домогванията на Запада на изток.

Появата на тази идея активизира „старите“ в Букурещ. Те разработват специален документ, озаглавен „Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или за тяхното сърдечно отношение“, предвиждащ създаване на федеративна държава, наречена Сърбо-България или Българо-Сърбия. В проведеното на 5 април 1867 г. събрание в румънската столица, на което присъстват и представители на одеските българи, програмата е одобрена. Сръбското правителство обаче отклонява подписването й, тъй като не искало да се ангажира пряко с българското освободително движение. Последното било използвано от Белград единствено с цел да се оказва натиск върху Турция, но не и да се решават българските проблеми. Същата цел имат и двете изпратени в българските земи чети през пролетта на 1867 г.

След провала на проекта за федерация със Сърбия Добродетелната дружина, пак по внушение на Русия, възприема нова идея — за дуализъм с Турция. Предложение в този смисъл е направено с меморандум, подписан от членовете на дружината, до Парижката мирна конференция по Критския въпрос през януари 1869 г. Разбира се, конкретен резултат и този път не е постигнат.

Решителен противник на революционното движение, Добродетелната дружина прави много в областта на мирната революция. Тя отпуска големи средства за подпомагане на просветното движение, изпраща и издържа много български младежи, за да завършат образованието си в Европа и Русия, участва в създаването на Българското книжовно дружество, защитава българската кауза при всеки удобен случай. Печатният й орган в. „Отечество“, започнал да излиза през 1869 г., подкрепя неизменно руската балканска политика и ратува за сближение между южните славяни.

Активна роля сред емиграцията през разглеждания период играе и Одеското българско настоятелство. През 1858 г. то получава официално признание от руското правителство като благотворителна организация под попечителството и ръководството на Херсонския архиепископ. По-видни негови членове са Николай X. Палаузов, Николай М. Тошков, братя Тошкович, Василий Рашеев, Константин Палаузов.

Независимо от това, че Настоятелството се намира на територията на Южна Русия, то е по-самостоятелно в своите действия и не се подчинява така сляпо на руската политика, както прави Добродетелната дружина. Въпреки това Одеското настоятелство се включва в изграждането и приемането на проекта по създаването на южнославянската федерация през пролетта на 1867 г. В Букурещ са изпратени Н. М. Тошков и В. Рашеев, които участват в събранието на 5 април, а П. Грамадов е определен за посредник между Букурещ и Одеса, който трябвало да координира действията на двата центъра.

След провала на тази инициатива Одеското настоятелство подкрепя дейците на Тайния комитет и отпуска средства за издаването на печатния му орган в. „Народност“. По-късно настоятелството се свързва с дейците на БРЦК, подкрепя материално Л. Каравелов при издаването на в. „Свобода“, поддържа връзки с В. Левски и не е случаен фактът, че самият Апостол нарича Одеското настоятелство „нашият комитет в Одеса“. И след смъртта на Левски одеските българи подкрепят БРЦК и неговите революционни инициативи. Настоятелството играе активна роля по време на Старозагорското и Априлското въстание, по време на сръбско-турската война през 1876 г., в навечерието и по време на Освободителната война.

По своята социална характеристика двете русофилски организации не се различават, но по своя начин на действие, по своето отношение към българското революционно движение и дори към Русия те най-често се разминават доста съществено.

През 1866 г. е формирана нова политическа организация на българската емиграция — Тайният централен български комитет (ТЦБК). Тя възниква във връзка с детронирането на княз Куза и появилата се опасност от турска интервенция в Румъния. Пред назряващия военен конфликт румънският таен комитет, организатор и извършител на преврата, търси помощта на българите. След отказа на Раковски преговорите продължават с неговия помощник Иван Касабов. Те завършват успешно и в края на март 1866 г. комитетът става факт. Негови членове са Ив. Касабов, Димитър Диамандиев, Атанас Андреев и Харалам-би Сяров. По-късно в комитета участват Пандели Кисимов, Иван Адженов, Иван Грудов, Кирияк Цанков.

Формираният комитет създава свои структури както в селищата на север от Дунав, така и във вътрешността на българските земи. В същото време започва подготовката на документ, който трябвало да регламентира отношенията между двете страни. Подготвеният „Акт за свещена коалиция между румъни и българи“ обаче не е подписан от румънска страна. И новото правителство търси българите за съюзник пред страха от един конфликт с Турция, но когато то трябва да поеме ангажимент и да подкрепи с подписа си освободителните борби на българския народ, отказва да направи това.

През лятото на 1866 г. отношенията между Турция и Румъния се нормализират и Тайният комитет продължава своето съществуване самостоятелно. През декември 1866 г. комитетът издава брошурата „България пред Европа“, която излага по един достоен начин положението, в което се намират българите, и проблемите, които стоят за разрешаване във връзка с това положение. През февруари 1867 г. е публикуван и уставът на комитета „Основно законоположение на народните тайни комитети“. Член 2 има следното съдържание: „Началата им и целите им (на съзаклятите тайни комитети) са освобождението на отечеството с кой да е начин и средство, т.е. чрез възста-новление на Българското царство самостоятелно; чрез възста-новление на Българското царство самостоятелно под зависимостта на Портата; или чрез конфедерация (съюз) със съседните народи.“

В края на февруари и началото на март е подготвен и изпратен в Цариград Мемоар до Султан Абдул Азис Хан, с който Тайният комитет предлага дуализъм между България и Турция по подобие на Австро-Унгария. По същество идеята за дуализъм е стремеж към пълна автономия в рамките на Османската империя. Това се смята от дейците на комитета само като необходима стъпка към достигане на крайната цел — извоюване независимостта на България.

Всичките програмни документи на комитета лансират идеята за разрешаване на българския въпрос и получаване на такъв статут за България, какъвто имат съседните Сърбия и Румъния. Макар в част от тези документи да се говори за революционната борба като средство за освобождение, общото впечатление, което те налагат, е, че комитетът търси благоприятни обстоятелства за мирно разрешаване на проблема. С течение на времето и особено след като Румъния разрешава своя въпрос, тази тенденция става все по-ярка и трайна. Тя е прокарана и в основните издания на комитета „България пред Европа“, „Основно законоположение на народните тайни комитети“ и в Мемоара до Султан Абдул Азис. В тези документи присъства и революционна фразеология, но тя идва по-скоро да подскаже на адресатите, че и българите могат да прибягнат до крайност, ако не се вземат предвид техните искания. Верни на своето политическо кредо, членовете на ТЦБК отдават предпочитанията си на политическите и дипломатическите ходове и комбинации, имащи за цел промяна в съществуващия ред на нещата.

В Мемоара до Султан Абдул Азис дейците на ТЦБК разкриват своите държавнотворчески възгледи, които са важна част от българската общественополититческа мисъл през втората половина на XIX век. Според тях, за да може да се осъществи идеята за дуализъм, първото нещо, което трябва да направи султанът, е да обяви пълна амнистия за всички политически провинения, за всички емигранти и заточеници. По този начин всеки българин ще може да помогне в изграждането на отечеството със силите и способностите си.

Второто условие за реализирането на издигнатата идея е свикването на едно извънредно народно събрание, избрано от целия народ без никаква намеса от правителството. Задачите на това извънредно събрание са следните: 1. Да регламентира отношенията между Отоманската империя и Българското царство; 2. Да избере Царския наместник; 3. Да избере и провъзгласи Патриарха; 4. Да изработи конституцията на страната; 5. Да определи столицата. „Желанията на българския народ само с този способ и само чрез едно народно събрание тъй съставено, могат да се удовлетворят; всяка друга мярка ще бъде недостатъчна; всяко друго събрание, съставено по други основи, не ще изразява истинските желания на българския народ и той не ще припознае неговите дела и ще отклони от себе си всяка отговорност“ — се казва в Мемоара. По същество исканото от дейците на ТЦБК събрание е едно учредително събрание, което трябва да положи основите на българската държавност.

В Мемоара комитетските дейци обособяват два основни раздела, които дават пълни сведения за техните държавнотворчески възгледи. Първият е озаглавен „За политическата самостоятелност“, а вторият — „За българската черкова“.

В първия раздел са включени 15 основни положения, предвиждащи всички най-важни страни в изграждането на автономната българска държава. Според членовете на ТЦБК „Българското царство“, включващо провинциите, населени с българи, е зависимо в политическо отношение от Османската империя, а султанът ще носи и титлата „цар на българите“. Коронясването му като български цар става в една от старите български столици, която се предпочете от Народното събрание. Непосредственото ръководство на държавата се осъществява от царския наместник — християнин, избран от народното представителство и признат от султана. „Царският тоз наместник да бъде след негово Вел. Султана глава на държавата, на управлението и на изпълнителната сила, върховен началник на българската войска и изпълнител на правосъдието“ (чл. 6).

Царският наместник ще управлява държавата с помощта на съвет, чиито членове са „изключително българи“, избрани от Народното събрание. Те разделят властта помежду си и всеки един е началник на едно отделение. Членовете на съвета трябва да имат право на инициатива за изработване на законопроекти и на проекта на държавния бюджет, които след обсъждане и одобрение от Народното събрание се поднасят за утвърждаване на царския наместник. Всички те „да бъдат под взаимна отговорност за делата си и заради това никое решение на царския наместник не ще има законна сила, ако не бъде подписано и от членовете на съвета“ (чл. 7).

Съдържанието на чл. 7 показва, че ТЦБК. отдава своите предпочитания на парламента — органа, който избира и царския наместник, и членовете на правителството. На последното принадлежат законодателната инициатива и подготовката на законопроекти, включително и на проекта за държавния бюджет, но решаващата дума се предоставя на Народното събрание, като утвърждаването на приетите от него закони е право на царския наместник. Интересна и съвременно звучаща е постановката на въпроса за взаимната отговорност, която се предвижда в чл. 7. Според нея решенията на царския наместник не могат да добият законна сила, ако не са одобрени и подписани от членовете на правителството. Тази взаимна зависимост между правителство и княз има дълбок замисъл. Явно членовете на Тайния комитет не искат да допуснат възможността държавният глава, който, макар и християнин, ще бъде назначаван от султана, да има неконтролируеми права за намеса в живота на държавата.

Това е изключително важен момент, който отрежда по-скоро представителни функции на султанския наместник и почти никакви реални възможности за самостоятелно налагане в държавните дела. Този принцип показва по категоричен начин привързаността към буржоазно-либералните идеи на комитетските дейци.

Много точни и ясни са вижданията на ТЦБК по въпроса за мястото и ролята на Народното събрание в автономната българска държава. Чл. 8 отрежда събранието да се състои от определено число членове, които да представят „всичките български населения“. „Те да се избират от народа по вишегласие, според особен един избирателен закон, без ни най-малко намесване от страна на правителството.“ Времето за свикване на редовните сесии се определя от закона, като се предвиждат и извънредни сесии при нужда. Заседанията на събранието са открити и се провеждат в столицата на българската държава. Те се „отварят“ от султана или наместника му с „императорско слово“. Събранието отговаря на това слово и има правото да задава въпроси — „правото да попитва“. Парламентът осъществява контрол над правителството и има право да обвинява и дава под съд членовете му. Той обсъжда предложените законопроекти и ги одобрява или отхвърля, като предварително изисква мотивировка за полезността и нуждата от проектираните закони. Събранието си изработва вътрешен правилник, избира си председател, подпредседатели и други потребни помощни органи измежду членовете си.

Приведените основни положения за конституирането и функциите на Народното събрание показват дълбочината на познанията на съставителите на Мемоара по парламентарните въпроси. Според дейците на ТЦБК парламентът е основният държавен орган в страната — той избира царския наместник и министрите, контролира тяхната дейност и при необходимост дава под съд членовете на кабинета, приема предложените законопроекти и ги превръща в закони. Това идва да подскаже по категоричен начин, че според комитетските членове най-приемливата форма на държавно управление за България е парламентарната монархия. Точното поясняване на функциите на държавния глава и парламента не оставя и съмнение в това, че за народните избраници се предвиждат много по-големи пълномощия, отколкото за царския наместник. Това съответства напълно на буржоазно-либералната доктрина, отстоявана от ТЦБК.

В чл. 9 изрично се подчертава, че източноправославната религия ще бъде господстваща в държавата. С този член дейците на Тайния комитет декларират открито своето убеждение, че макар и в състава на Османската империя, българската държава ще има като господстваща религията на собствения си народ. Категоричността на подобна постановка като че ли не се вписва в дипломатическата етикеция, използвана умело от комитета, но сериозността на въпроса предопределя и неговото ясно формулиране.

Сериозно внимание в този раздел се отделя и на третата — съдебната власт. Предвижда се правосъдието да се ръководи в своята дейност по българските закони, изработени и утвърдени от парламента. Съдебните органи трябва да бъдат отделени и независими от административната власт. Съдилищата ще решават в името на закона и на царския наместник. В столицата на България се намира върховният съд — „върховен двор правосъдия“, който има задачата да преглежда решенията на другите съдилища, като ги одобрява или отменя.

Чл. 11 постановява „българското царство да си има своя народна войска, отделна и организована по новите системи и според особен един закон“. Офицерите и свещениците да бъдат българи. Униформата да бъде военният народен костюм. На войсковите знамена от едната страна да бъде императорският герб, а от другата — лъвът, който е герб на България. Българската войска ще действа съвместно с войската на империята в защита на общото отечество, но нейните действия ще са ограничени само в Европа.

По-нататък се предвижда определяне размера на данъка, който Българското царство ще плаща на империята ежегодно и който задължително се предвижда в държавния бюджет. Официалният език в държавата е българският. В чл. 14 се обявява гражданска и политическа свобода за печата, говора, събранията. И още — предвижда се пълна лична свобода, неприкосновеност на жилището и имота и вероизповедна търпимост. Чл. 15 постановява градските и селските общини да имат съвети, които да управляват местните дела, независимо от правителствената администрация, според един изрично изработен и приет за това закон.

Идеите, намерили място в първия раздел на Мемоара, отразяват цялостно вижданията на ТЦБК за характера на държавната власт в автономната българска държава. В проектираната парламентарна монархия трите власти — законодателната, изпълнителната и съдебната, са разделени и обособени по един наистина класически начин, като единствено на парламента се дават по-широки права и контролни функции върху изпълнителната власт. Това е направено съвсем целенасочено — по този начин се демонстрират буржоазно-либералните разбирания за мястото и ролята на представителите на всички слоеве от населението в управлението на държавата. Интересни и актуални са развитите постановки за местното самоуправление, за ролята на селските и градските съвети и за необходимостта от регламентация на дейността им чрез специален закон. В този първи раздел ясно проличава стремежът на дейците на ТЦБК към изграждане на една справедлива държавна организация, даваща свобода и права на личността, изключваща абсолютизма и привилегиите и гарантираща тези права чрез изградената вът-решнодържавна система. Прецизно са изяснени и отношенията със сюзерена — без сервилничене, без премълчаване на евентуално неудобни проблеми. Излагането на ясни позиции по тази деликатна материя и проявената далновидност на комитета е един голям плюс към казаното за държавнотворческите му виждания.

Във втория раздел, озаглавен „За българската черкова“, са включени 6 члена, с които се иска възстановяването на българската църква — самостоятелна и независима от всяка друга църква, под наименованието „Българска православна черкова“ (чл. 1). Начело на църковната организация да стои патриарх, който се избира от Народното събрание измежду членовете на българското духовенство. Патриархът да управлява църквата с помощта на синод „от лица мирски и духовни, избрани от Народното събрание“ (чл. 3). Правителството и събранието да изградят една комисия от духовни и светски лица, която да подготви основните закони относно избора на патриарха, на членовете на синода и на техните задължения, регламентиращи основните въпроси по управлението на църквата. Тези закони да бъдат съобразени с началата и каноните на Източната православна църква и те да бъдат одобрени от Народното събрание и правителството. Патриархът и синодът имат за седалище столицата на държавата. „Сичките стари права и привилегии на Българската Черкова да й се повърнат, както и Епархиите, които са зависели от старите български патриаршии: Търновска, Охридска, Ипекска. Нейната власт да се простира връх всичките християнски населения на Епархиите й“ (чл. 6).

Издигнатите идеи в този втори раздел звучат твърде реалистично и съвременно. За пореден път се демонстрира и доминиращата роля на Народното събрание, на което се отрежда правото за избор на патриарх и синод. По този начин дейците на ТЦБК изказват открито предпочитанията си към светската власт, която налагат в проекта като доминираща над духовната. Разбира се, членовете на комитета не подценяват ни най-малко въпросите за българската църква, за нейното значение и място в живота на българите. Като високообразовани хора обаче и като поклонници на идеята за равенство между хората и гарантирани права и свободи във всички области на живота, те не скриват предпочитанията си към онези държавни органи, които са избрани от същите тези хора по един напълно демократичен начин.

През октомври 1867 г. Тайният комитет започва да издава в. „Народност“. Негов пръв редактор е д-р Иван Богоров, а след бр. 10 с редактирането и издаването му се заемат Ат. Андреев, Ив. Грудов, Ив. Касабов и П. Кисимов. В продължение на две години върху страниците му се поместват множество материали, отстояващи идеите на ТЦБК, а по-късно и на неговите приемници Българското общество и „Млада България“.

Наложеното в историческата литература мнение за проза-падна ориентация на тази организация не отговаря на действителността. Към западните велики сили се демонстрира уважение и внимание при всеки повод, но това не е нищо повече от дипломатическа етикеция. Като хора, познаващи добре проблемите на Източния въпрос, дейците на комитета разбират, че без благоволението на тези сили българският въпрос не може да бъде разрешен. Реална помощ обаче Тайният комитет очаква единствено от Русия и това е демонстрирано убедително в запазената документация.

Още от началото на своето съществуване ТЦБК включва в своя състав дейци, които в много случаи имат различни виждания по важни въпроси. Постепенно в състава му изкристализират две течения — радикално, начело с Ив. Касабов, и умерено, в което главно действащо лице е П. Кисимов. С напредването на времето противоречията между тях се задълбочават и групата на Кисимов, в която влизат още Ив. Грудов и Ат. Андреев, започва все повече и повече да гравитира в орбитата на Добродетелната дружина. През март 1868 г. този разнобой довежда до отстраняването на Ив. Грудов от редакторския пост на в. „Народност“. Неговото място е заето от Ив. Касабов, а когато през юни 1868 той става и едноличен издател на „Народност“, последният престава да бъде орган на комитета. Това е и краят на ТЦБК, но неговото място е заето от друго обединение на буржоазно-либералните среди — „Българското общество“. Негов ръководител и идеолог отново е Ив. Касабов, а печатен орган на обществото е в. „Народност“, редактиран и издаван от самия Касабов. На практика новата организация включва членовете на радикалното течение на бившия Таен комитет. Тя подготвя и изпраща в България четата на Хаджи Димитър и Стефан Кара-джа. Освен това Касабов и ръководеното от него общество подпомагат материално В. Левски при първите му две обиколки из България. Лично Касабов съставя необходимите на бъдещия Апостол документи. Той го осигурява и финансово в подетото начинание. Така през втората половина на 1868 и първата половина на 1869 г. Българското общество се превръща в ръководен и координационен център на младата българска емиграция.

Българското общество поддържа връзки със сродни организации като мацинистката „Млада Европа“. По нейно подобие в средите на младата българска емиграция през 1868–1869 г. се формира идеен кръг „Млада България“, в който влизат членовете на Българското общество. Характерното за ТЦБК, Българското общество и „Млада България“ е това, че те приемат и революцията, и помощта на Великите сили, и комбинациите с Турция като възможен път за разрешаването на българския въпрос. Но те са винаги категорични по въпроса за това, че България трябва да се освободи.

През 50-60-те години на XIX в. в българското освободително движение се оформят три основни течения: революционно-демократично, начело с Раковски и неговите съратници; буржо-азно-либерално, представено от ТЦБК, Българското общество и „Млада България“, и консервативно, в което влизат Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство. Всяко едно от тях тръгва по различен път, макар че крайната цел е една. И трите течения имат дял в борбата за политическа свобода, но тази разпокъсаност пречи за обединяване на националните усилия в едно направление и поставя в зависимост от външни фактори българските инициативи за отхвърляне на чуждото владичество.

Четническо движение

Четническата тактика в българското освободително движение е обосновано най-пълно от Г. С. Раковски, но тя е позната и преди това. По същество тази тактика предвижда освобождение чрез навлизане на чети отвън, чиито действия да бъдат подкрепени от въоръжено въстание във вътрешността на страната. Тази тактика Раковски излага обстойно във втория си план, разработен в Белград. Като резултат е формирана Първата българска легия, но поради известни причини тя не съумява да осъществи вложения в нея замисъл. През 1867 г. Л. Караве-лов създава Български комитет в Белград, който също изповядва четничеството, но някакъв конкретен успех не се постига.

Първите реални проявления на издигнатата от Раковски четническа тактика са свързани с преминаването в България на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през пролетта на 1867 г. Появата на Закона за народните горски чети съвпада с активизирането на руската политика, с българо-сръбските преговори за създаване на федерация и с желанието на Сърбия да се покаже от българската страна готовност за решително действие.

Двете чети са въоръжени със средствата на Добродетелната дружина. Начело на едната от тях е Главният войвода, определен за такъв от Върховното народно българско тайно гражданско началство. Все още е жив и председателят на Началството. Създава се впечатление, че това е начало в изпълнението на предвиденото от Раковски. Всъщност двете чети нямат за цел вдигане на въстание. Те получават указание от ръководството на „старите“ да избягват сраженията и изобщо срещите с турските въоръжени части. С една дума, те трябвало да осъществят един демонстративен марш с определена цел.

Четата на П. Хитов, брояща 30 души, преминава на българска територия на 28 април при Тутракан. Достига безпрепятствено до Балкана и престоява известно време в района на Котел и Сливен. В проведеното на 28 май събрание в Сливенския балкан е разработен и приет нов „Закон за българското народно въстание, по който ще се управлява българската народна войска в 1867 година“. Този закон общо взето преповтаря закона на Раковски, но въпросът за въстанието вече се поставя като близка цел. След престоя си в споменатия район четата се отправя към Сърбия по билото на Стара планина. Малко по-късно, на 17 май, преминава четата на ф. Тотю при Свищов. Тя брои 25 четници. Още с встъпването си на родния бряг започват сраженията с турските потери. След битката при с. Върбовка — Севлиевско, войводата се отскубва от преследвачите едва с 12 души. При срещата на двете чети над Златица-Пирдоп от втората чета са останали 4 четници и предводителят им. В началото на август обединената чета преминава на сръбска територия.

През 1867 г. се формират български чети и в Сърбия. В района на Зайчар голяма чета подготвят Н. Войводов и Цв. Павлович. Опитът на четата да премине на българска територия се оказва неудачен поради намесата на сръбските власти. Така пропада идеята за реализация на предвидената от Раковски масова четническа акция, придружена от вътрешно надигане на народа. Сходството обаче в действията на Букурещкия организационен център и на този в Белград предполага възможността за предварителна координация на предприетите действия.

Замислената и недотам успешно проведена четническа кампания все пак има резултат. Една част от участниците в нея се включва в състава на Втора българска легия, организирана през есента на 1867 г. в резултат на споразумение между Добродетелната дружина и Сърбия, подкрепено от Русия. Целта на откриването на това българско военно училище в Белград е подготовката на военни специалисти за предстоящото българско въстание. Средствата за обучение са отпуснати от Русия, а работата с българските младежи се извършва от сръбски офицери.

И сега, както и през 1862 г., първоначалният замисъл пропада. Нормализирането на сръбско-туреките отношения прави излишни българите в Белград. Но правителството на Й. Ристич се страхува от недоволството на Русия и прилага нова тактика по отношение на легионерите — неприязненост и незаинтересовано отношение. Целта е постигната и през април 1868 г. легията се саморазпуска. Така за пореден път Сърбия доказва, че се интересува единствено от своите собствени интереси.

По-голямата част от легистите се прехвърля в Румъния и там през лятото на 1868 г. се подготвя поредната чета под предводителството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Средствата за подготовката й са осигурени от Българското общество, а главна заслуга за нейната организация имат двамата войводи. Въпреки многобройните опити да бъдат отклонени от започнатото дело, въпреки намесата на П. Хитов и предупреждението на руското и френското консулство от Добродетелната дружина за преминаването на четата, на 6 юли 1868 г. 129 души стъпват на българския бряг при устието на р. Янтра. Разкрита още в самото начало, четата води тежки сражения при с. Кара-исен, Патреш и Вишовград. В битката при Канлъдере загиват 28 души, а Ст. Караджа е ранен и пленен. Останалите четници, предвождани от X. Димитър, достигат връх Бузлуджа, където на 18 юли водят последното сражение, в което четата е унищожена окончателно.

Макар да приключва трагично бойния си път, четата на X. Димитър и Ст. Караджа ознаменува една от най-героичните страници в историята на българското освободително движение. Героизмът и дързостта да се въстане срещу една вековна империя имат своето значение най-малко в три направления. Преди всичко се повдига самочувствието на българския народ и дълго време след разгрома на четата се говори за продължаващи сражения и за успеха на X. Димитър в борбата срещу поробителя. На второ място, представителите на Великите сили са изненадани и възхитени от проявите на българските бунтовници. Както и да представяли събитията пред своите правителства, за тях самите става ясно, че подобен масов героизъм не предвещава спокойно бъдеще за османската власт в българските земи. На трето място, самата Висока порта била стресната от революционното надигане на българите, което по време съвпада с продължаващото Критско въстание. Ето защо тя става по-благосклонна към българските искания по църковния въпрос.

В края на краищата четническата тактика на Г. Раковски претърпява неуспех, но тя се оказва един задължителен етап в българското националноосвободително движение. През 50-60-те години на XIX век в България все още няма условия за организиране на масово въстание вътре в страната. Успехите на тази тактика в други страни на континента (Италия, Гърция) показват, че България се намира в един от най-невралгичните пунктове на Европейския изток, където чуждите интереси и вмешателства често провалят българските инициативи. Всичко това налага търсене на нещо ново, на нещо по-рационално в организиране на борбата за политическа свобода.