История на Българското възраждане

В края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век българското освободително движение навлиза в нова фаза. Разочарованието от политиката на Сърбия след разпускането на Втората българска легия и гибелта на четата, предвождана от X, Димитър и Ст. Караджа през лятото на 1868 г., все повече и повече налага убеждението, че възприетата четническа тактика не може да доведе до разрешаването на българския въпрос. Една част от дейците на разпадналия се ТЦБК, преминали по-късно в Българското общество и в „Млада България“, подкрепени от бивши участници в двете легии и от българската интелигенция около читалището „Братска любов“ в Букурещ, започват да търсят нови пътища и форми за развитието на национално-революционното движение.

Появилият се нов политически кръг обединява революционерите от обкръжението на Г. С. Раковски и буржоазно-либе-ралните дейци около Ив. Касабов, К. Цанков и Д. Ценович. И едните, и другите постепенно се отказват от поддържаните до това време концепции и възприемат идеята за масовото народно въстание, подготвено и осъществено във вътрешността на страната главно чрез силите на българския народ, като основно средство за извоюване на независимостта. Изкристализиране-то и налагането на тази идея е мъчително трудно, но осъзнатата обреченост на използваните до това време тактики обединява различните течения на младата българска емиграция.

За радикалната смяна във възгледите на „младите“ важно значение имат както промените, които настъпват сред българското възрожденско общество, така и въздействието на европейското революционно движение. Пратеничеството на „Млада България“, в лицето на Теофан Райнов и Райчо Гръблев, посещава Женева, Париж и Лондон, където се среща с Ал. Херцен, М. Бакунин и Дж. Мацини през юни 1869 г. Водените разговори и препоръките, получени при тези срещи, дават своето отражение върху промените, които настъпват сред членовете и съмишлениците на новооформящата се идейно-политическа групировка. Като една от най-значимите фигури след членовете на новото формирование се изявява личността на Любен Каравелов.

Любен Каравелов — жизнен път, дейност, идейни виждания

Л. Каравелов е роден през 1834 г. в Копривщица в богато бегликчийско семейство. Първоначално учи в местното килийно училище, а след това се прехвърля във взаимното училище. През 1846 г. постъпва в класното училище на Н. Геров. По настояване на бащата в 1850 г. заминава за Пловдив, за да продължи образованието си в гръцкото училище. След две години се премества в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“. През 1853 г. Каравелов се завръща в Копривщица и помага на своя баща в търговските му работи. Опитът на Стойчо Каравелов да направи сина си абаджия и търговец завършва без успех. Вместо с търговските книжа младият Любен предпочита да се занимава с миналото на своя народ.

Чрез посредничеството на Н. Геров през 1857 г. Каравелов заминава за Русия. В Москва започва да посещава лекциите в Историко-филологическия факултет на Московския университет като доброволен слушател, тъй като няма завършено системно образование.

Десетгодишният престой в Русия е изключително важен за идейно-политическото му съзряване, тъй като по това време северната империя е арена на остри социални и политически борби. Поражението й в Кримската война показва ретроград-ността на господстващите порядки. Интелигенцията все по-открито започва да възприема новите прогресивни идеи, а селяните възроптават срещу крепостничеството. След подписването на Парижкия мирен договор идеолозите на ранното славяно-филство разработват нова програма за бъдещето на западните и южните славяни. Те трябвало да се вдигнат на борба срещу Османската и Австрийската империи и върху техните развалини да изградят автономни славянски държави, намиращи се под покровителството на Русия. Руската империя трябвало да ръководи тяхната външна политика и да стане нравствен център на славянския свят. В тази обстановка Каравелов се свързва с дейците на Московския славянски комитет, формиран през 1858 г., Михаил Погодин, Нил Попов, Иван С. Аксаков, Александър Рачински, Владимир Ламански. С тяхна подкрепа продължава следването си и в същото време сътрудничи на славянофил-ските вестници „День“, „Москва“, „Голос“, „Московские ведомости“. От този кръг Каравелов възприема идеята за обединението на южните славяни, което обединение той преценява като решаващо условие за освобождението на българите от османско владичество. В същото време Каравелов се запознава и с идеите на руските революционери-демократи А. Херцен и Н. Чернишевски, които оказват силно въздействие върху неговото идейно израстване. Включва се активно в живота на българското студентско дружество, а през 1861–1862 г. замисля да изгради тайна организация в Белград, която да се захване с подготовка на въстание в България. С помощта на руския революции онер Иван Г. Прижов изготвя специален проект на тази организация. Пак с помощта на Прижов подготвя и издава през 1861 г. „Паметници на народния бит на българите“. В Москва пише и отпечатва първите си разкази и повести, обединени по-късно в сборника „Страници из книгата за страданията на българския народ“, издаден през 1868 г.

Под влияние на сложната действителност, в която живее, идейното оформяне на Каравелов е изключително сложно и противоречиво. Много често той се проявява като славянофил и възприема идеи от Аксаковия кръг. В други случаи той се обявява решително срещу опитите на славянофилите да се наложат по някои въпроси. От този кръг той заимства идеята за южнославянската федерация, която в различни варианти отстоява до края на живота си. Върху изграждането на неговия мироглед влияят и идеите на руските революционни демократи. Той се възхищава от тези идеи, влиза във връзка с И. Г. Прижов, разработват с него проекта „С какво може да се помогне на българите“, но не може докрай да възприеме техните радикални възгледи. Поради всичко това автори като Н. Кондарев и М. Димитров се опитват да го причислят изцяло или към лагера на революционната демокрация, или към славянофилските кръгове, но тези техни виждания не помагат за вярното изясняване на проблема. Явно в Русия Каравелов общува с всички политически среди и заимства по нещо от всички, в резултат на което се изявява и като славянофил, и като просветител, и като револю-ционер-демократ.

През 1867 г. Каравелов заминава за Белград като кореспондент на в. „Голос“. Основната причина за това най-вероятно трябва да се търси в стремежа му да се намира в непосредствена близост до театъра на предстоящите действия. По това време е в ход планът на руската дипломация за създаването на една южнославянска държава, в която трябвало да се обединят Сърбия и България.

В Белград Каравелов пристъпва към реализиране на проекта от 1861–1862 г. През май-юни 1867 г. основава Български комитет, в който по-известните личности са Иван Кулин, Ильо Марков, Цеко Петков, Найден Пешов, Еремия Българов. Комитетът на Каравелов и неговият създател споделят изцяло четни-ческата тактика. Това се доказва категорично от устава на организацията, озаглавен „Закон и наредба“, който в общи линии третира същите въпроси, намерили място в „Закона за народните горски чети…“ на Г. С. Раковски. На 1 юни 1867 г. Каравелов издава „Прокламация“ до българския народ, с която го призовава да се вдигне на оръжие.

В Сърбия Л. Каравелов се сближава със сръбската либерална младеж. Идеите на сръбските либерали дават своето отражение върху по-нататъшното оформяне на неговите възгледи. Тук окончателно се доизбистря виждането му за южнославянската федерация, която той разбира като съюз между българи и сърби. В това държавно обединение всеки народ ще си има отделни закони, отделен език, литература и училища. Върховната власт ще бъде обща — в парламента ще участват по равно число представители на двата народа, а начело на държавата ще бъде княз М. Обренович, който ще назначава еднолично висшите служители и администратори. Следователно през 1867 г. политическият идеал на Каравелов е свързан с парламентарната монархия. Явно идеята на славянофилите, че монархията е най-удачната държавна форма на управление за славянските народи, е все още доминираща в неговия политически светоглед.

В края на 1867 г. Каравелов е изгонен от Сърбия. В началото на 1868 г. се установява в Нови Сад — Австро-Унгария, но и тук не се задържа дълго. Заподозрян в съучастничество при убийството на княз М. Обренович, той е арестуван и затворен в будапещенския затвор.

През сръбско-австрийския период Каравелов продължава да заимства идеи от големите европейски мислители. Той е привърженик на английските историци Бокл и Маколей и на френския философ Огюст Конт, според които идеите са основният двигател на човешката история. Върху формирането му продължават да влияят славянофилските идеи и идеите на А. Херцен от либералния период на неговата дейност. Това дава основание на акад. М. Димитров да заключи, че въпреки някои практически стъпки в областта на революционното дело Каравелов остава верен на своите европейски учители, че просветата е главен фактор на обществения прогрес.

В будапещенския затвор Л. Каравелов престоява 203 дни. През това време преосмисля изминатия път и на 1 януари 1869 г. завършва статията си „Мои братя“, публикувана през март във в. „Народност“. Статията има програмен характер. В нея на първо място се посочва значението на просветата, силата на знанието и съгласието за напредъка на българския народ. На второ място, той отхвърля идеята за дуализъм, тъй като турците, в условията на религиозния фанатизъм са неспособни за развитие. В статията се издига идеята за съюз между българи, сърби, румъни и гърци, но при пълно равенство и взаимно уважение. По отношение на държавното устройство той посочва за пример Швейцария и САЩ. „Погледайте на Швейцария и Америка и вие ще видите, че счастието човеческо се заключава не на скиптер и трон, не на корона и монархия, а на чиста човеческа слобода. А има ли по-счастлив народ от американците и швейцарците? Аз отговарям: «няма». А в Швейцария живеят три народа, които никак не приличат един на други по характера си: немци, италианци и французи. А в Америка живеят заедно петдесет народа и петдесет вери.“ По-нататък Каравелов говори за свобода лична, свобода народна, свобода пълна. Така в резултат на престоя му в „мъртвия дом“ той скъсва с идеята за монархията и прегръща републиканската форма на управление като най-прогресивна и пригодна за бъдещия съюз на балканските народи.

През пролетта на 1869 г. Л. Каравелов се установява в Букурещ и тук се изявява като една от най-дейните личности сред младата българска емиграция. Опитът на Добродетелната дружина да го привлече за редактор на проектирания в. „Отечество“ пропада, а шумният скандал между довчерашния славя-нофил и ръководството на дружината го налага като основна фигура в „Млада България“.

След скъсването със „старите“ Каравелов търси средства за издаването на вестник, който да изразява настроенията на революционното течение сред емиграцията. С материалната помощ на одеските българи Н. М. Тошков и В. Рашеев и на живеещите в Букурещ Д. Ценович и Н. Попович на 7 ноември 1869 г. той започва издаването на в. „Свобода“, който се превръща в орган на дейците, търсещи нови пътища за революционно действие. Около редакцията на вестника се формира политически кръг, в който се сливат двете струи на освободителното движение — революционно-демократичната и буржоазно-либе-ралната. В късната есен на 1869 г. този кръг дава живот на нова политическа организация — БРЦК, начело на която застава Л. Каравелов. Новият комитет всъщност се явява продължение на организациите на „младите“ от крилото на Г. С. Раковски и това на Ив. Касабов.

В началото на своето съществуване БРЦК се намира изцяло под влиянието на идеите на Л. Каравелов, пропагандирани чрез в. „Свобода“. Негово дело е и първата програма на комитета, публикувана на 1 август 1870 г. в руското задгранично списание „Народное дело“, издавано в Женева. Тя е разработена в отговор на искането на Международната лига за мир и свобода, създадена в Женева през 1867 г. В специално писмо се настоява да се изпратят програмата и другите материали на комитета, за да бъдат използвани те при подготовката на следващия конгрес на Лигата.

Програмата на БРЦК определя двата неприятеля на българския народ — турското правителство и гръцкото духовенство. „Нашата свещена обязаност се състои сега само в това: да очистиме своята земя от правителствената, чиновническата нечистота и да обезпечим своята народна, политическа и обществена свобода“ — декларира Каравелов. Програмата предвижда да се създаде „избираемо правителство, което да изпълни волята на самия народ“, да се учреди Южнославянска или Дунавска федерация от типа на Швейцарския съюз, като се зачитат правата на всички народи, включени във федерацията. Посочените цели ще се постигнат, като срещу турското правителство се използват същите мирни средства, „каквито бяха употребени против гръцкото духовенство; само в най-крайни случай ние ще да употребиме против тях оръжие, огън и нож“.

Оповестените чрез програмата начала са синтез на идеите, които Каравелов пропагандира преди това в статията „Мои братя“ и в материалите, обнародвани във в. „Свобода“. Тактиката за мирни средства на борба против турското правителство явно е съобразена с духа на Лигата за мир и свобода в Женева, където е изпратена програмата.

През същата 1870 г. Каравелов обнародва брошурата си „Български глас. От БРЦК“, където доразвива основните идейни постановки, намерили място в предходния документ. Главният извод, който той прави, е, че свободата може да бъде извоювана само ако народът се надява на своите собствени сили и „не чакаме помощ и поддръжка нито от една европейска държава…“. Българите трябвало да прежалят живота си и да се захванат „за пушка, за сабля, за револвер, пищов, нож, шиш, топор, коса, сопа, кой с каквото може и кой каквото има и да откупи-ме свободата си и отечеството си“. Каравелов препоръчва съчетаване на българското въстание с борбата на „бошняци и сърбе“, за да се лее по-малко кръв. „Освен това българското движение трябва да стане извътре, а не от вън, както беше досега“ — се казва в брошурата. Освободителната борба ще се ръководи от народна организация, а след победата „ще наредим своята държава според най-добрите наредби у просвещени-те народи, т.е. у американците, белгийците, швейцарците“.

Идеите, изложени в „Български глас“, могат да се смятат за най-високата точка в идейното развитие на Л. Каравелов. Те се допълват и доразвиват в много от статиите на в. „Свобода“. В основата на неговата публицистика стои идеята за революцията като единствено верен път за освобождението на България. „Свободата се не харизва, а се взема“ — пише Каравелов и допълва: „Революция, революция и революция е нашето спасение и повече нищо.“

Запознат добре с политиката на Великите сили по отношение на Османската империя, той смята, че революцията, която се подготвя, е необходимо условие за въздействие върху тези сили по отношение съдбата на българите. „Българското име ще се спомене на европейските конференции само тогава, когато българският народ забие на Балкана своя байрак и когато всеки българин извика с пълен глас: И аз съм човек и желая да живея като човек.“ Що се отнася до Русия, Каравелов отлично познава както руската действителност, така и целите на империята в Европейския югоизток. Тези цели, според него, съвпадат със стремежа на българите към политическа независимост.

Революционната пропаганда, осъществявана от Л. Каравелов и неговия вестник „Свобода“, има изключително значение за развитието на българското националноосвободително движение. Блестящ публицист, той упражнява силно влияние над БРЦК и кръга около него. В същото време обаче практическата дейност на комитета е твърде анемична. Революционната пропаганда разпалва въображението на Каравеловите последователи, но отсъствието на конкретна работа се отразява негативно върху БРЦК. При това върху страниците на „Свобода“ се изказват твърде противоречиви мнения, свързани с освободителната борба, която най-често се поставя в зависимост от останалите балкански народи. Една част от дейците на комитета започват постепенно да се ориентират към практически действия, които имат за цел реална промяна в революционната организация, целяща насочването й към конкретни действия за освобождението на България. Като най-изтъкнат изразител на тази група се изявява Васил Левски.

Васил Левски. Изграждане на Вътрешната революционна организация

Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837 г. в Карлово, в семейството на Иван и Гина Кунчеви. Първоначално учи в местното килийно училище, а след това в градското взаимно училище. Поради тежкото материално положение на семейството Васил не може да продължи образованието си, а смъртта на баща му през 1851 г. го принуждава да се грижи заедно с майка си за издръжка на близките си. Като послушник при вуйчо си Василий учи в старозагорското класно училище, завършва учредения курс за свещеници, а през декември 1858 се замонашва под името Игнатий.

Макар да се справя добре с новите си задължения, Васил не става ревностен божи служител. През 1861 г. дякон Игнатий се посвещава на борбата за свобода, за което свидетелства самият той: „Аз съм посветил себе си на отечеството си от 61-во (лято) да му служа до смърт и да работя по народната воля.“ На 3 март 1862 г. заминава за Белград и постъпва в Първата българска легия. По време на сраженията с турците през юни, когато заедно със Ст. Караджа проникват в белградската Байрак-лъ джамия, Васил получава името Левски.

След разпускането на легията се завръща в родния град и отново поема службата си в църквата. Известно време пребивава в пловдивския затвор, след това за трети път се отдава на дяконската служба, а през 1864 г., на Великденските празници, окончателно скъсва с монашеството и дяконството.

В периода 1864–1866 г. учителства в с. Войнягово. След това се премества в с. Еникьой, Северна Добруджа. И тук не се задържа дълго. През февруари или март 1867 г. напуска окончателно учителската професия и заминава за Румъния, където се подготвят четите на П. Хитов и ф. Тотю.

Като знаменосец в четата на П. Хитов В. Левски преминава през цяла България. Включва се в състава на Втората българска легия, но за пореден път изживява разочарованието след нейното разпускане. Заболял тежко, Левски прекарва два месеца в болничното легло. През това време преосмисля изминатия път и породените съмнения в целесъобразността на четническа-та тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За това свидетелства писмото му от края на март или началото на април 1868 г. до П. Хитов, в което се казва: „Но пак ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да ви пиша аз какво мисля да правя и ще го направя, ако рече бог с ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще ви моля да ми позволите, за което, ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си.“ Тези думи на Апостола са доказателство за промяната, която настъпва във вижданията му за начина, по който може да се доведе до успешен край революционната борба на българския народ.

След разпускането на легията Левски заминава за Румъния. Не се присъединява към четата на X. Димитър и Ст. Караджа, тъй като окончателно се убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. В Букурещ се свързва с Ив. Касабов и дейците на Българското общество. По това време се запознава с Хр. Ботев, с когото живеят заедно от ноември до началото на декември в една изоставена вятърна мелница. Подпомогнат материално от Българското общество, В. Левски започва първата си обиколка из България на 11 декември 1868 г., когато с параход заминава за Цариград. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. На 24 февруари 1869 г. Левски приключва своята обиколка и се прехвърля в Турну Мъгуреле.

След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Ив. Касабов. И двата документа, които трябвало да удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на политическа организация, са подпечатани с печат на „Привременното правителство в Балкана“. По времето на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната комитетска организация. Посещава Плевен, Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Пловдив, Перущица, Пазарджик, Сопот, Чирпан, Ст. Загора и Сливен. Навсякъде създава частни революционни комитети. През втората половина на август той се връща в Ловеч и на 26-и отново се озовава в Турну Мъгуреле. Избирането на този румънски град за основен пункт на р. Дунав не е случайно. Тук живее и работи най-довереното лице на Апостола в Румъния — Данаил Хр. Попов.

След завръщането си в румънската столица В. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. Заедно с Л. Каравелов участва в създаването на БРЦК. Възприетата от новата организация идея за масовото народно въстание, подготвено във вътрешността на страната, като основно средство за освобождението на България явно се налага от опита, извлечен от Левски при двете му обиколки из българските земи.

През почти едногодишния си престой в Румъния Левски непрекъснато работи в интерес на издигнатата нова тактическа линия. Той се стреми да убеди емигрантските дейци, че центърът за подготовка на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, там, където ще се лее кръвта, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Разнобоят в мненията явно е доста сериозен, което се вижда от едно писмо на Левски, отразяващо идейните виждания на емиграцията в края на 1869 и началото на 1870 г. В това писмо той изрично подчертава, че идва нарочно из Българско (става въпрос за август 1869 г.), за да им представи народното мнение. По-нататък Апостолът продължава: „Помните ли всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и срещу които съм противостоял? Като се разгледате в миналото от края на работите си до сега във Влашко, кой с кого се е турял на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар, после хайде пък еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други руска, трети турска, ето ти обнародвание във вестниците, ту тоя оногози, онзи тогова… Аз при тия комедии в година време донейде стоях да гледам и казах ви няколко пъти нямаме хора във Влашко и станах, та си дойдох в България.“

Разочарован от емигрантските кръгове, Левски напуска Букурещ и на 27 май 1870 г. се завръща в България. За столица на Вътрешната революционна организация той избира Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство в България.

В продължение на цели две години В. Левски изгражда стройна система на революционната организация, подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник. Тази система включва стотици селски и градски частни комитети, обединяващи в себе си представители на всички социални групи на българското общество. Той единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства се оказват особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Първоначално Левски предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор. В писмо до сливенци от юли 1871 г. той дава конкретни указания по този въпрос. „Туряме се вече да търсиме пари под какъвто начин можем… Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари… чорбаджиите изедници и ненародни, които не искат да вземат участие в народното дело, а предават — трябва да се убиват с време.“

Наред с организационното укрепване и доизграждане на Вътрешната революционна организация, през втората половина на 1870 г. Левски съсредоточава своето внимание и върху изработването на проектоустава на организацията. Проектоуставът, наречен „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“, е завършен през август-септември 1871 г. Основната задача, която поставя Левски в този документ, е „с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление).“ Републиканските си настроения Апостолът защитава още по-ясно в дописка до в. „Свобода“, в която изрично се подчертава: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът — в България, Тракия и Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, те ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: «Свята и чиста република».“

В „Наредата“ Левски посочва и необходимите средства за осъществяване на революцията, а именно: организация, хора, пари, оръжие и други бойни потреби. Върховното ръководство принадлежи на Централния комитет, който се избира „по съгласието на по-голямата част от българския народ“. Участниците в комитета имат точно определени задължения, а решенията се вземат от мнозинството. „Наредата“ изключва категорично са-мовластието и едноличната диктатура.

Проектоуставът е едно забележително постижение на българската революционнодемократична мисъл. Той разкрива по неповторим начин прозорливостта на В. Левски, който изгражда и организацията, и „Наредата“ с вяра в силите на народа и в революцията като единствено средство за освобождението на България.

Наред с работата си по изграждането и укрепването на Вътрешната революционна организация Левски води оживена полемика на няколко фронта. Преди всичко той се стреми да убеди старите войводи П. Хитов и ф. Тотю, че възприетата от тях линия на търсене съдействие от страна на Сърбия е погрешна. Дейността им вън от редовете на организацията не помага, а вреди на делото. Поради това Левски изрично заявява на П. Хитов: „Всички войводи трябва да си бъдат в Българско, щото извън носят вреда, а не полза.“

Срещу идеята за единодействие със Сърбия Левски издига идеята за независимост на българското движение, за превръщането му в равностойна на сръбската държава сила, за преговори на равни основи. Първоначално, докато движението е още слабо, той отхвърля всякакви проекти за контакти със Сърбия. „Чак тогава — пише той — когато съберем и четиритях краища на Българско в едно и направим прописът си, та да видим какво имаме пред нази, чак тогава за хора да пратим в Сърбия е лесно. И тяхната работа с две думи ще се извърши, ако сръбското правителство говори истинно. Ако ли мисли то с комедии да постига целите си, т.е. с лъжи и предателства… па тогава ще отсвирюваме.“

Тези свои мисли за сръбско-българските отношения Левски развива още по-обстойно в писмо до П. Хитов от 1871 г. С една изключителна фраза той показва на стария войвода, че българското движение е станало самостоятелно и независимо и че никой не може да го отклони от този път. „Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания.“

В. Левски не е против съюзяването на балканските народи срещу общия противник, но той държи неотклонно на равнопоставеността на евентуалните съюзници. Ето защо, вместо със сръбските националисти, той препоръчва единодействие с черногорците, тъй като „тяхната и нашата цел е една — народно управление“. Във вижданията си за взаимоотношенията между народите на Балканския полуостров Левски достига и до идеята за балканската република. За разлика от Каравелов той разбира, че съществуващото положение в Европейския югоизток не позволява изграждането на една балканска федерация. Поради тази причина идеята за федерацията при него стои на по-заден план. Левски съзнава необходимостта от пълното изравняване на българския народ с останалите балкански народи и едва след това на дневен ред може да дойде и въпросът за обединението.

В. Левски отговаря решително на критиката, отправена срещу него от онази част на българската емиграция, която се противопоставя на Каравелов и която обвинява вътрешните дейци, че се водят изцяло по неговия ум. Като отхвърля това обвинение, Апостолът категорично заявява: „Приписвате ми, че уж от него (Каравелов) чакаме програма, закони, печати и не знам какво си. С една дума от него са вода. Отворете си очите хубаво в писмата ни по кой ред искаме тия работи, по и от кого и да било там от вас по одобрението само на Каравелова, Ценова, Райнова, Живкова, Кършовски и от Д. Хр. Попова ли или по одобрение на тукашното ни вишегласие, па тогава да се върнеха и да се напечатат. Тъй кьоравата недейте стъпва и да дрънкате, че тука в Българско ви бележим вашите работи като убийство за народа ни.“ Макар да поддържа Каравелов, Левски подчертава своята самостоятелност и указва категорично, че Вътрешната революционна организация е независима от каквито и да са външни влияния. Тя се ръководи от разбиранията на Апостола, а решенията си винаги приема чрез вишегласие. Разбира се, макар да държи на независимостта, Левски, по тактически съображения, се съобразява донякъде и с БРЦК в Букурещ. Доказателство за това е приемането от негова страна на двамата помощници — Д. Общи и А. Кънчев, изпратени му от Букурещкия български революционен център.

Към края на 1871 г. изградената Вътрешна революционна организация е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския въпрос. Идейната й платформа, разработена от В. Левски, е забележителна с гениалността в прозренията на нейния създател. Така той единствен между „големите“ в революционното движение предвижда зимата като най-удачен сезон за началото на българското въстание. Трудните условия ще затруднят редовната турска армия и ще дадат възможност за бърз и сигурен успех на българите. Във въстанието трябва да участва целият български народ — само по този начин, според Левски, може да се осигури крайната победа. При това той категорично отхвърля мечтанията на отделни групи за помощ от Русия. Като разяснява правилно политиката на руския царизъм, Апостолът подчертава, че провокираното през 1867 г. революционно движение в България било в изгода единствено на Русия. Във връзка с това той предупреждава ф. Тотю и другите дейци, че трябва добре да се поучат от уроците на миналото: „Цели сме изгорени от парене — пише Левски — и пак не знаем да духаме.“

Конструирал по един неповторим начин Вътрешната организация, изяснил в детайли пътя на предстоящото действие, Левски е категоричен в начертанията си по въпроса за бъдещето на освободена България. Тя ще бъде „чиста и свята република“, в която „българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било. Всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласие от всички народности ще се избере“.

С идейните си виждания създателят на Вътрешната революционна организация се издига като най-значимата фигура на българската национална революция. Реализмът в неговите пред-начертания, почерпан от отличното познаване на българската действителност и всички аспекти на Източния въпрос, се съчетава по един забележителен начин с постиженията на европейската прогресивна политическа мисъл. По този начин Левски издига революционнодемократичните идеи до степен, от която може да започне конкретната им реализация.

Първо общо събрание на БРЦК. Подем на революционното движение

След като В. Левски напуска Букурещ в края на май 1870 г. и се установява в Ловеч, в българското освободително движение се оформят два центъра — БРЦК в Букурещ и БРЦК в Ловеч. Отношенията между тях не се прекъсват. И двете страни правят опити да се запази както единството на целите, така и единството в действията. Разбира се, със своето теоретизиране и отсъствие на каквито и да са практически действия БРЦК в Букурещ предизвиква недоволство сред вътрешните дейци, които по всякакъв начин дават да се разбере, че създадената от тях организация е независима от външния център. Сам Левски държи много на самостоятелността и независимостта в действията на Вътрешната организация, но той не се противопоставя на прибавката в печата, която правят емигрантските дейци. Към надписа „Привременно правителство в България“, който той използва, те добавят „I отд. от БРЦК“, което ще рече, че комитетът в Ловеч е първи отдел или първо отделение на БРЦК в Букурещ. Левски приема и изпратените му помощници. Това показва, че въпреки противоречията между двата центъра и въпреки тяхната относителна самостоятелност, отношенията между тях през периода на изграждането на Вътрешната революционна организация се запазват.

В края на 1871 и началото на 1872 г., когато „Наредата“ на Левски вече се обсъжда от емигрантските дейци, започва да си пробива път идеята за провеждане на едно общо събрание, което да отстрани недоразуменията и обедини усилията на двата центъра за постигане на общата цел. Причините за появата на тази нова тенденция трябва да се търсят в противоречията между вътрешните и емигрантските дейци, които съществуват от много време, в появата на противоречия вътре в самата организация (например между В. Левски и Анастас поп Хинов), в разрастването на организацията и необходимостта от намиране на средства, в желанието за доизясняване на взаимоотношенията между единия и другия център. Освен това вътрешните дейци разбират, че въстанието е немислимо без подкрепата на емиграцията, която разполага както със значителни средства, така и с възможност за подкрепа на българското дело. От своя страна и емигрантските дейци се убеждават, че само с пропаганда трудно ще се постигне желаното.

Общото събрание се провежда от 29 април до 5 май 1872 г. в Букурещ. В него участват 25 представители на комитетите в България, Влашко и Бесарабия, като някои от делегатите на Вътрешната организация представят по няколко комитета. Представителите на България имат 33 гласа срещу 17 на емиграцията. Избраната от събранието комисия е натоварена да подготви програмата и устава на БРЦК. На следващия ден двата документа са предложени за обсъждане и приети. Новата програма се основава на програмата, поместена в „Народное дело“, на възгледите, прокарани в брошурата „Български глас. От БРЦК“ и излагани в статиите на в. „Свобода“. По-голямата част от нея съвпада с основните положения на програмата на БРЦК от 1870 г., но е включен и чл. 10, за отношението на българските революционери към турците, който съвпада по съдържание с принципното положение на „Наредата“ на В. Левски.

Новата програма посочва революцията като единствен път към свободата: „БРЦК има за цел да освободи България чрез Революция — морална и с оръжие.“ Основните средства за постигане на тази цел са: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт.

Бъдещата форма на управление не се конкретизира по тактически съображения, но програмата дава категорични доказателства, че се предвижда демократично устройство на освободена България, тъй като се говори за „свобода народна, свобода лична, свобода религиозна“. Предвижда се още равноправно отношение към всички народности, включително и за гърците, ако те се откажат от своите претенции. В приетата програма се определят ясно и категорично правата и изискванията на българите в отношенията им с другите народи: земята, „населена с българи, да се управлява български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ“, и то „да се управлява по своята собствена воля, а всеки човек и народ да запази свободата си“. Изрично се подчертава, че „ние не желаем чуждото, т.е. това, щото не е наше, но не желаем да даваме своето другиму“ и още „ние не желаем да владеем над другите, затова и не позволяваме да ни владеят и другите“.

Отношенията към социалната и политическата роля на чорбаджиите, „които пречат на народната ни цел“, също намира място в приетата програма. Те са причислени към враговете и противниците на освободителното движение.

В новата програма надделяват възгледите на Каравелов. И това може да се приеме като нещо естествено, тъй като той и неговият печатен орган са главните разпространители на идеите на българското освободително движение. Запознат с политиката на европейските сили, Каравелов тушира някои моменти от вижданията на Левски, а последният приема Каравеловите идеи най-вече по тактически съображения и в името на единството между вътрешните и емигрантските дейци. Големи промени са направени и в „Наредата“ на В. Левски. Според приетия устав и решенията на събранието остава само един БРЦК със седалище в Букурещ.

На 5 май е избран новият БРЦК в състав: Л. Каравелов — председател, К. Цанков — подпредседател, Олимпий Панов — секретар, Д. Ценович — касиер, П. Хитов и В. Левски — членове.

Независимо от отстъпките, направени от Левски, основната цел на събранието е постигната. Между вътрешната организация и емигрантските дейци се установява единодействие, скрепено с приетите програма и устав. В същото време В. Левски запазва за себе си ръководната роля във вътрешността, като с пълномощното, получено от комитета в Букурещ, той можел да представя целия комитет и да действа от негово име както намери за добре.

На 1 юли 1872 г. Левски се завръща в България и се заема с подготовката на предстоящото въстание. С оглед на ускоряване на революционната подготовка през есента на 1872 г. започва изграждането на окръжни центрове. През септември-октомв-ри са изградени голямоизворският, пазарджишкият, старозагорският, сливенският, търновският и ловчанският центрове. За общ контрол върху дейността на комитетите и за разузнаване на врага се създава тайна полиция, формира се и тайна поща, снабдена с кодове, пароли и псевдоними.

В този решителен момент от подготовката на въстанието Левски обръща най-голямо внимание на набирането на средства, необходими най-вече за закупуване на оръжие. Освен това той моли Каравелов да осигури чрез сръбското правителство обучението на 150–200 български младежи в Белградското военно училище.

След общото събрание се проявяват и първите признаци на разложение в средите на революционната организация. Все повече се изострят отношенията между В. Левски и Д. Общи. Освен това последният успява да настрои срещу Апостола някои частни комитети. Въпреки настояването на Левски пред букурещките дейци за неговото отстраняване, съветите му не са взети за сериозни и остават без последствие. В тази обстановка се стига до обира на турската поща в Арабаконак на 22 септември 1872 г. Разкритията, които правят Д. Общи и съратниците му след залавянето им, поставят организацията в изключително трудно положение. Левски, който по това време се намира в Южна България, решава да замине за Букурещ, за да обсъди с членовете на БРЦК създалата се ситуация. Той оставя писмо на Каравелов от 2 ноември, което го сварва в Сливен и което настоява за незабавно въстание, без последствие, тъй като според него революцията трябвало да доведе до освобождение на българския народ, а не до проливане на българска кръв без краен резултат. Убеден в своята правота, Левски решава да мине през Ловеч, да прибере архивата на Вътрешната организация и да я отнесе в Букурещ. Въпреки предупрежденията да не предприема замисленото пътуване, въпреки съществуващата опасност, на 25 декември той пристига в столицата на Вътрешната организация, а на 26 след обяд я напуска и тръгва за Търново. Същата нощ е арестуван в Къкринското ханче заедно с верните му сподвижници Никола Цвятков и Христо Цонев Латинеца. От Къкрина е върнат в Ловеч, след това е откаран в Търново и София, където е изправен пред извънреден съд, който го осъжда на смърт. На 6 февруари 1873 г. В. Левски е обесен край София.

Криза в революционното движение 1873–1874 г.

След провала във Вътрешната революционна организация и смъртта на В. Левски революционното движение в България изпада в дълбока криза. Разнобоят между вътрешните и емигрантските дейци отново излиза на преден план. Някои от изявените членове на БРЦК в Букурещ започват да се връщат към старите разбирания за търсене на съюзник сред съседните балкански народи. Стига се дотам, че се възражда дори идеята за четничеството като път за решаване на националния проблем.

В началото на 1873 г. Търновският комитет, без да се допита до БРЦК в Букурещ, се обявява за централен във вътрешността на българските земи и се захваща с подготовката на въстание. Специален пратеник в Белград търси помощ от страна на Сърбия. Той се среща в сръбската столица и с Л. Караве-лов, но очакваната помощ за пореден път не се получава. Междувременно срещу БРЦК в Букурещ се обявява и П. Хитов, който в началото на 1873 г. също се намира в Белград.

Хаотичното състояние, в което попада Вътрешната организация, и проявената немощ от БРЦК в Букурещ все пак пораждат идеята за свикване на общо събрание на новопоявилите се два центъра, което да реши спорните въпроси и бъдещето на революционното движение. Освен това БРЦК замисля да намери подходящо лице, което да продължи работата на Левски по укрепването на комитетската мрежа по места. Изборът пада на сливенския учител Атанас Узунов, който в продължение на около месец се справя добре с възложената му задача, но при опит да убие един чорбаджия в Хасково е заловен и изпратен на заточение. На 11–12 май 1873 г. се провежда първото общо събрание в Букурещ след смъртта на Левски. От вътрешността на страната присъстват само двама души. Събранието отменя устава на организацията, а с това и основната идея на Левски за централизирано ръководство и строга дисциплина при подготовката на предстоящото въстание. Взема се решение за изпращане на чета в страната, която трябвало да провери настроението на народа и готовността за борба.

Събранието по същество унищожава всички завоевания на българското революционно движение от времето на В. Левски. Със своята безхарактерност БРЦК в Букурещ всъщност се превръща в това, което е до общото събрание от април-май 1872 г. По-големите и влиятелни комитети в страната изобщо не се съобразяват с него, а Търновският и Русенският започват да налагат своята воля. Като се вслушват в съветите на П. Хитов, те подемат инициативата за ново общо събрание. То се провежда на 20 и 21 август 1874 г. Събранието избира нов БРЦК в състав: Л. Каравелов, К. Цанков, Олимпий Панов, Тодор Пеев и Христо Ботев. Решава се още на Русенския комитет да се делегират права за възстановяване и укрепване на Вътрешната революционна организация. Новият централен комитет трябвало да подготви провеждането на ново общо събрание.

Идеята за намиране заместник на Левски се оказва твърде устойчива и през есента на 1874 г. за такъв е определен Ст. Стамболов. През ноември той започва своята дейност и съумява да възстанови редица комитети, но когато разбира, че полицията е по следите му, напуска българските предели.

Задълбочаващата се криза се отразява особено силно върху Л. Каравелов. През декември 1872 г. той е принуден да спре в. „Свобода“, а в края на февруари 1873 г. продължава неговото издаване под ново име „Независимост“. Последвалите общи събрания показват по безспорен начин, че ръководството на революционната организация изпада в безпътица. Л. Каравелов все по-често започва да се връща към старите си разбирания за съвместни действия със Сърбия, а това показва, че той загубва вяра в способността на българския народ да доведе докрай започнатото дело. По този начин се подлагат на ревизия основните начала на революционното движение, издигнати от Левски. През 1873 г. Каравелов заминава за Белград, за да търси споразумение със сръбското правителство. На 12 октомври 1874 г. той спира издаването на „Независимост“, тъй като линията на вестника не отговаряла на сръбските интереси. В желанието си да наложи една нова политическа ориентация, която неминуемо щяла да срещне съпротивата на последователите на В. Левски, в края на 1874 г. Каравелов започва да се домогва до еднолични диктаторски пълномощия.

В резултат на всичко това сред дейците на БРЦК се очертават две основни групи — буржоазнолиберална, начело с Л. Каравелов и революционно-демократична, ръководена от Хр. Ботев. Най-ярко те се изявяват на третото общо събрание, проведено на 26 декември 1874 г. в Букурещ. Събранието отхвърля исканите от Каравелов пълномощия и избира нов БРЦК в състав: Л. Каравелов, К. Цанков, Ив. Адженов, Хр. Ботев и един представител от вътрешността. Определя се и комисия, която да подготви новото общо събрание, насрочено за март 1875 г. Комисията обаче не изпълнява поставената задача.

След отказа си от революционната дейност Л. Каравелов започва да издава сп. „Знание“ на 15 януари 1875 г. В „Предисловието“ той заявява: „Тук ние сме длъжни да кажеме, че в нашия вестник се не приемат такива статии, които би имали политически характер и които би нападали както на отделни личности, така и на което и да е правителство. Нашият вестник ще да се занимава изключително с научни предмети и ще да разгледва такива въпроси, които въобще имат чисто научен характер.“ Програмата и целите на новото издание са ясно доказателство, че Каравелов скъсва с революцията и продължава да служи на своя народ по друг начин — с повече знания, просвета и култура.

Причините за отказа на Каравелов от революционната дейност и минаването му на просветителски позиции трябва да се търсят, както сам той отбелязва, в съществуващите обстоятелства. Отсъствието на силите и условията, необходими за победата на революцията, според него, го карат да промени насоката на своята дейност. Отслабената вътрешна революционна организация изисква продължителна и целенасочена работа, за привеждането й в състоянието, до което я издига В. Левски. В същото време международната обстановка също не благоприятства развитието на революционното движение в страната. С една дума, и вътрешното, и международното положение не разкриват близки възможности за решителна революционна борба и това се оказва решаващо за отказа на Л. Каравелов от „досегашните си занятия“.

През различните периоди на своя живот Л. Каравелов се изявява като истинска рожба на своето време — носител на новите буржоазно-либерални идеи, несъвместими със съществуващите феодални порядки, пламенен революционер-демократ, зовящ за революционна борба, просветител, който твърди, че „физическото благосъстояние е тясно свързано с умственото развитие, следователно знанието е предтеча на всяко едно прогресивно движение, т.е. на всяко щастие и добро“. Независимо от големите колебания в неговите идейни позиции, независимо от взаимноизключващите се мнения по едни и същи въпроси, изказани от него в различни времена, Каравелов оставя незаличими следи в историята на българския народ.

Христо Ботев начело на революционното движение

В средата на 70-те години в живота на българската революционна емиграция настъпват значителни промени. Те са свързани с новите идеи, пропагандирани от най-влиятелната личност в БРЦК Хр. Ботев. Неговите радикални виждания определят основните насоки в развитието и действията на революционната организация. На преден план вече излиза проблемът за решителното действие, за всенародното въстание като неминуема стъпка към постигане на освобождението. В много отношения този проблем се налага и от самото развитие на Източния въпрос и настъпилата на Балканите кризисна ситуация през 1875 г.

Христо Ботев е роден в Калофер на 25 декември 1847 г. в семейството на видния възрожденски просветител Ботьо Петков и Иванка Дрянкова-Петкова. Бащата на Ботев получава образованието си в Одеската семинария, а през 1848 г. открива в Калофер едно от първите класни училища в българските земи.

В юношеските години синът тръгва по пътя на бащата. След като завършва трети клас на калоферското училище, той, със съдействието на Н. Геров, заминава за Одеса. Като стипендиант на Одеското българско настоятелство във Втора одеска гимназия Ботев първоначално получава изключителното благоволение и покровителство от страна на братя Тошкович. Причините за това трябва да се търсят най-вече, както отбелязва Захари Стоянов, във факта, че той бил син на „известния даскал Ботя“. Като ученик в гимназията обаче Ботев издържа едва около две години — от 1863 до 1865. Причините за това трябва да се търсят в не дотам успешното учение на българина и в увлечението му по проявяващите се по това време радикални течения в Русия. След изключването му от гимназията остава още около година в Одеса. През 1866 г. учителства в българското село Задунаев-ка, Бесарабия.

Престоят на Ботев в Русия има важно значение за идейното му съзряване. В Одеса той попада под влиянието на идеите на Н. Г. Чернишевски и Н. А. Добролюбов. Дружи с полски емигранти, преселени там след неуспешното полско въстание през 1863–1864 г.

През 1867 г. Хр. Ботев се завръща в България и замества болния си баща в Калоферското училище. Пламенната реч, произнесена на 11 май, предизвиква недоволството на местните чорбаджии, но разпространената версия, че Ботев бил принуден да напусне родния град заради това, не отговаря на истината. През октомври 1867 г. той заминава за Русия, за да продължи образованието си, но спира в Букурещ, а след това се установява в Браила.

В Румъния Ботев се свързва с революционната емиграция. Попаднал във водовъртежа на събитията, той се възхищава от четничеството и през лятото на 1868 г. се готви да премине на юг от Дунав с четата на Жельо Чернев. По този повод написва стихотворението „На прощаване“. След осуетяването на този опит се установява в Букурещ и през септември постъпва в Медицинското училище. Напуска твърде скоро и останал без средства, заживява в една запустяла вятърна мелница, където се среща за кратко време с В. Левски. Няма съмнение, че прозренията на Апостола оказват влияние за по-нататъшното идейно формиране на Ботев. По това време (ноември-декември 1868 г.) Левски крои планове, за да изпълни замислите си, отразени в писмото до П. Хитов.

През пролетта на 1869 г. Ботев става учител в Александрия, а лятото се премества в Измаил, където остава до 1871 г. Срещата и дружбата му с руския революционер Сергей Нечаев имат важно значение за изграждането на неговия светоглед. През пролетта на 1871 г. Ботев се установява в Галац. Известията за успехите на комунарите в Париж го въодушевяват дотолкова, че заедно със своя приятел Велико Попов той изпраща поздравителна телеграма до Парижката комуна.

На 10 юни 1871 г., след като преди това се премества в Браила, Ботев издава брой първи на в. „Дума на българските емигранти“. Още в уводната статия той отхвърля реформизма и го определя като главна язва на българското национално движение. На тази язва се противопоставя революцията като единствено правилен път за българския народ. От този първи вестник на Ботев излизат само четири броя, но в тях той публикува и своите поетични творби, и своите разбирания за освободителното движение, и своите социално-утопични виждания. Категорично отхвърлящ всякакво съглашателство, Ботев говори за народната революция, чрез която българите ще осигурят своето бъдеще и заедно с останалия славянски свят ще дадат приноса си за развитие на „човещината“. Така основният извод, до който достига Ботев, е, че единственият път за освобождението на народа е безпощадната революция. Прераснала в социална революция, тя ще стане необходимия радикален преврат, жадуваната триумфална врата към бъдното.

През 1871 г. Ботев излага своите социално-утопични идеи в статията „Народът вчера, днес и утре“ и в памфлета „Смешен плач“. Спорен е въпросът с авторството на „Символ верую на българската комуна“. Този документ, дълго време приписван на Ботев, е публикуван от Г. Бакалов едва през 1934 г. Липсата на оригинала и публикуването на „Символ верую…“ от историк-марксист основателно поражда съмнение в автентичността на документа. Бъдещите изследвания безспорно ще отговорят на въпроса дали това е дело на Ботев или фалшификация с определена цел. Независимо от това обаче социално-утопичните възгледи на поета са факт, който вместо да се отрича, трябва да се обяснява. Тук е задължително да се направи уговорката, че свързването на утопичните идеи на Ботев с познатия на всички по-сетнешен социализъм не издържа дори най-елементарна критика. Отричането на тези идеи обаче и свързването им единствено с анархистичните увлечения на поета е не по-малко жалко като постановка.

Няма никакво съмнение, че Ботев е запознат и с учението на руското народничество, и с идеите на анархизма, и с идеите на буржоазния либерализъм, и с идеите на революционния де-мократизъм, и с учението на социалистите-утописти. Като достатъчно образован за времето си човек, като възторжен последовател на новото и фанатичен отрицател на старото, като влюбчива поетична натура с присъщите й полети и падове, Ботев безспорно заимства отвсякъде по нещо. Макар да не разбира всичко докрай, той се стреми да вземе най-пригодното, според него, за българските условия и българския народ. Така в „Народът вчера, днес и утре“ Ботев пише: „Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, която го отличава като народ — дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това диво варварско племе, с което той няма нищо общо, и ще видите как той ще се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всякаква централизация, в неговите еснафи, дружества, мъжки, женски и детински? Или не видите в него и това, що казахме по-горе?“

Под влияние на анархизма Ботев отрича държавата, но неговите социално-утопични възгледи са свързани със стремежа към равенство, към създаване на такъв обществен ред за българите, в който всички ще бъдат поставени при равни условия. Общочовешкият блян за равенство е издигнат и от раннохристи-янската община и той ще си остане вечна и неосъществима мечта за човешкия род, но в него едва ли трябва да се съзират някакви аналогии с познатата „социалистическа“ действителност.

Утопичните идеали на Ботев за бъдещето на българското общество са свързани и с интернационалното взаимодействие, със съвместната борба на народите за социална справедливост. В памфлета „Смешен плач“ той прави блестяща защита и възхвала на Парижката комуна — едно събитие, разтърсило света и дало надежда на угнетените за по-добро бъдеще. В същото време Ботев подлага на остра критика господстващата в западните страни система, която оплаквала Париж и проклинала комунарите, но която чрез своите действия извършвала много по-страшни престъпления. „Като че Наполеона, в името на цивилизацията и Вилхелм в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ти век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове.“ В заключителната част на статията Ботев заявява: „Християнството има свои мъченици, дорде нарече роба «син божий, син человеческий»; има ги и революцията, за да «направи скитника гражданин»; има ги и ще ги има и социализмът, който «иска да направи човека повече от син божий и гражданин — не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града». Християнството, революцията и социализмът — монархията, конституцията и републиката — те са фактове и епохи исторически, които ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса на човечеството.“

Поради липса на средства първият вестник на Ботев прекратява съществуването си твърде бързо. В продължение на две години поетът сътрудничи на в. „Свобода“, работи в печатницата на Каравелов. На 1 май 1873 г. издава брой първи на втория си вестник „Будилник“, който има съдбата на първия. През 1874 г. Ботев се включва активно в политическия живот на емиграцията и през август е избран за член на БРЦК. След като Каравелов спира издаването на в. „Независимост“, Ботев започва да издава в. „Знаме“ през декември 1874 г. Вестникът излиза до септември 1875 и става орган на БРЦК.

В новия вестник Ботев подлага на безпощадна критика Каравелов и неговите мечтания за съюз със Сърбия. Той отхвърля категорично просветителството и либерализма и обосновава идеята за революцията като единствено средство, което може да доведе до освобождението на българите. Като ратува за „революция народна, незабавна, отчаяна“, той отхвърля политическите комбинации, осмива дуализма, критикува Добродетелната дружина за политиката, която следва, и подчертава, че българският въпрос трябва да се реши със силите на българския народ.

Непримирим противник на балканския национализъм, Ботев издига идеята за обединение на балканските народи в една федерация, но за разлика от своите предшественици той акцентува на социалните аспекти на това обединение. Само свободни хора, според него, могат да се обединят в истински федеративен съюз на справедливи и демократични начала. Ботев смята, че подобен съюз е възможен дори с турския народ в името на общата борба. „Сегашният обществен ред, който допуща да има султани и капиталисти, е изворът на страданията и на турците, и на българите. Затова всеки, който е обезправен от този ред, който е осъден от него да се бори с нуждата и глада, който мрази своето скотско положение и желае да се избави от него, е наш приятел и брат.“

Макар да издига българската революционна мисъл на по-висока степен, Ботев отстъпва от позициите, които налага и отстоява В. Левски. Така той не обръща необходимото внимание на предварителната подготовка на въстанието. Според него народът е готов за борба, в него е стаен революционният инстинкт и достатъчно е той да бъде призован, за да се вдигне на въстание. За разлика от Левски, който разчита на масовото народно въстание като основно средство за освобождението, Ботев е привърженик на комбинираната тактика — въстание без сериозна предварителна вътрешна подготовка, съчетано с навлизането на чети от съседните страни. И още — той подлага на жестока критика чорбаджиите и висшето духовенство, които причислява към враговете на българския народ.

През лятото на 1875 г. Източната криза се задълбочава вследствие на започналото в Босна и Херцеговина въстание. Ботев реагира мигновено чрез в. „Знаме“: „Захваща се вече драмата на Балканския полуостров. Многословният Восточний вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена на Европа, стъпи вече в своя трети акт и няма съмнение, че той ще да се изкара до края…“

В резултат на създадената обстановка, по инициатива на Ботев и Ст. Стамболов, в Букурещ на 12 август 1875 г. се свиква ново Главно (така се наричат общите събрания след смъртта на Левски) събрание на БРЦК. То решава да се вдигне незабавно въстание, за да се използва благоприятната обстановка. Избран е нов БРЦК в състав: Хр. Ботев, Иван Драсов, д-р Хр. Чобанов, Д. Ценович и Д. Шопов. Според приетия план страната е разделена на райони, в които трябвало да се изпратят пълномощници на комитета, които да подготвят въстанието. Освен това Ботев е изпратен в Русия, за да намери средства и закупи оръжие, а старите войводи П. Хитов и ф. Тотю са призовани да се включат в предстоящата борба.

От изпратените във вътрешността организатори по-сериозна дейност развиват Ст. Стамболов в Старозагорско и Н. Обре-тенов в Русенско. Между останалите пратеници на БРЦК са М. Сарафов, П. Волов, Таньо Стоянов, Сава Танасов.

Старозагорският революционен комитет решава въстанието да се обяви на 16 септември, като въстаниците се съберат в околностите на града. След превземането на Ст. Загора се предвижда разрастване на въстанието и овладяване на съседните селища. На уречения ден и място се явяват само 24 души. Поради своята малочисленост въстаниците не се решават да нападнат града. Предвождани от Стамболов, те се отправят към Хаинбоаз, където очакват да се свържат с други въстанически чети. В завързалите се по пътя сражения загиват братя Жекови.

Четата постепенно се разпада, а Стамболов и най-приближените му помощници се прехвърлят в Румъния.

По същото време се появяват две малки чети в Русенско, начело с Върбан Йорданов и Тома Кърджиев, и в Шуменско, предвождана от Атанас Стоянов. Опитите им да вдигнат българите на въстание завършват без успех и в крайна сметка четите са разпуснати.

Така безславно пропада опитът за общо въстание. Прибързаните действия и отсъствието на сериозна подготвителна работа обричат на провал замисленото от участниците в събранието на 12 август. В резултат на неуспешната акция противоречията в БРЦК се изострят до крайна степен. Разочарован от взаимните нападки и обвинения, през септември Хр. Ботев напуска комитета. Непосредствено след това БРЦК прекратява съществуването си.